Карл Май
Жълтоликия (7)

Седма глава
Опасна клопка

Никога досега хаджията не бе яздил така великолепно, както тази сутрин. За да не носи хубавата ризница като досаден багаж, той я бе облякъл, препасал беше сабята дамаскиня, а камата беше затъкнал в пояса си. Издокаран в снаряжението на Стойко, дребосъкът си въобразяваше, че е много по-хубав от обикновено. За да се вижда добре ризницата, той леко бе привързал кафтана си с една връвчица през раменете, така че да се спуска като наметало, а при по-бърза езда да се вее като флаг на гърба му. Върху тюрбана си беше навил копринена кърпа на червени и жълти ивици, спомен от Константинопол. Тази кърпа също се развяваше дръзко. Излъсканата ризница блестеше на лъчите на слънцето, което вече се беше издигнало, когато оставихме зад себе си разклонението на следите от каруцата и яздехме през хълмовете, които образуваха водораздела между Дрина и Вардар и се спускаха на огромни скални стъпала към долината на първата.

Честото редуване на стръмни скални склонове, клисури и пропасти не бива да учудва никого. Планините на Балканския полуостров — особено западните и преди всичко Шар — обикновено се състоят от огромни, дълбоко насечени скални масиви. Отвесните скали с по неколкостотин метра височина не са никаква рядкост тук. Между тези стоящи близо една до друга стени човек го обзема чувство за безпомощност. Изглежда така, сякаш тежките масиви ще се струпат върху натрапника. Обладава го желанието да се върне назад, за да избегне гибелта, и неволно подкарва коня с най-голяма бързина, воден от надеждата да се измъкне от потискащото съзнание за човешкото безсилие и да остави опасността зад себе си.

При тази особеност на планините е обяснимо защо техните обитатели малко или повече винаги са отстоявали независимостта си срещу всички чужди нашественици. Тези мрачни, заплашителни, студени клисури и недра оказват, разбира се, голямо влияние върху душевността и физическите особености на населението. Скипетарите се отнасят към чужденците особено студено, недостъпно и враждебно, като родината им. Техните жилави, силни, гъвкави тела, суровите лица с издялани като от гранит, неумолими черти, студените им отблъскващи погледи напълно съответстват на естеството на планините, в които живеят. Трудно е да се открият светли, топли места в душите им. Те са прорязани от дълбоки пропасти и цепнатини, в чиито недра бушуват реките на омразата, отмъщението и непримиримия гняв. Дори по между си хората са подозрителни и недоверчиви. Родовете се делят едни от други, отделните семейства и хора също. Но срещу натрапника те се обединяват, както стоящите близо една до друга скали в планините им и оставят на пътника само на някои места тесни, трудни за преодоляване проходи.

Такива наблюдения ми се натрапваха, докато следвахме дирята от каруцата през тесните оврази и засипаните със скални отломъци вдлъбнатини, през остри хребети и стръмни, изгладени от дъждовете склонове. Не можех да проумея как Юнак, търговецът на въглища, можеше да придвижва мизерната си каручка по този път. Конят трябваше да прави истински чудеса. Във всеки случай не само търговията с дървени въглища беше единствената причина за предприемането на такива трудни и опасни пътувания. По-скоро бях убеден, че имаха за цел тайно да служат на престъпните намерения на Жълтоликия и въглищаря.

След като оставихме зад себе си основната част на същинския планински масив, пътят стана по-лек. Спускахме се през предпланините и на места вече виждахме да блестят водите на Черна Дрина. Твърдата скалиста земя отстъпваше на по-мека почва. Мрачната гора също се отдръпваше и постепенно се превръщаше в приветлив храсталак, прорязван от зелени ливади, докато накрая стигнахме до реката. Тук беше бродът, за който беше говорил Марко. На това място следите от каруцата преминаваха през водата и продължаваха от другата страна на реката.

Досега ездата ни беше двойно по-трудна заради конете, които бяхме взели със себе си. Но за да ги преведем през реката, трябваше да положим още по-големи усилия. Налагаше се да ги прекарваме един по един. За щастие оттам нататък пътят не ни създаваше повече трудности. Яздехме през зелена равнина, а после леко се спуснахме надолу, докато стигнахме до засадените поля, и накрая видяхме Коласчин в полите на започващото там планинско възвишение. Отляво се спускаше пътят, идващ от Гуразенда и Ибали, на който се намираше и селото. Този така наречен път обаче заслужаваше наименованието си толкова, колкото и крокодилът названието райска птица.

Попитахме първия срещнат човек за Дулак, каменаря. Човекът се оказа братът на Дулак. Той любезно ни заведе до жилището му, а Дулак си беше вкъщи. Братята бяха силни мъже с външност на полудиви хора, но лицата им вдъхваха доверие. Къщите им бяха в отсамния край на селото. Затова не ни беше забелязал никой друг от жителите му и не ни зяпаха и досаждаха както обикновено.

Накарах спътниците ми да отидат с конете зад къщата и влязох сам с братята вътре, за да им обясня работата. Исках да ни видят възможно по-малко хора, за да не се разбере, че изпращаме хора при пещерата. Като им казах какво е желанието ми и им назовах името на преводача Фан Хоти, те веднага изразиха готовност да го изпълнят, но ме предупредиха да не се обръщам към никой друг.

— Трябва да знаеш, ефенди — каза Дулак, — че тук на никого не можеш да разчиташ. Богатият Кара Нирван знае как да стане любимец на всички. Никой няма да повярва, че той е Жълтоликия, и ако някой разбере за враждебните ти намерения спрямо него, веднага ще го предупреди за идването ви. Дори на нас самите ни е трудно да повярваме на разказа ти. Но изглеждаш честен човек и понеже Фан Хоти те е изпратил, ще направим каквото искаш. За това обаче не бива да узнае никой друг. Така че ще тръгнем веднага, а и ти не се бави тук повече от необходимото.

— Имате ли коне?

— Не. Когато ми трябва кон, за да посетя сестра си в Антивари, вземам назаем. Защо питаш? Непременно ли трябва да яздим?

— Да, за да стигнете възможно най-бързо при Фан Хоти. Знаете пътя към долината, където живее въглищарят, нали?

— Разбира се.

— Ще ви дам коне, които после вероятно ще можете да задържите завинаги.

Казах им по какъв начин се бяхме сдобили с животните, а после ги попитах дали познават аладжите и дали евентуално са ги виждали.

— Познаваме ги — заяви каменарят, — защото те често идват насам. Хората се страхуват от тях, но въпреки това те не се осмеляват да отсядат в селото. Ако правилно съм забелязал, те отново са тук, и то с още няколко души. От това, което видях вчера, предполагам, че е така.

— Какво ти направи впечатление? Мога ли да го узная?

— Нямам основание да го премълчавам. Каменоломната, в която работя, се намира встрани от пътя за Ругова, в гората вляво. За да стигна до нея, трябва да мина през селото и да вървя още половин час. После се отклонявам от пътя и влизам в гората. На това място планината образува малка полукръгла падина, обрасла с гъсти храсти. Пътят минава покрай нея и аз я пресичам, за да стигна до мястото, на което работя, а вечер се връщам оттам. Вчера вечерта, като стигнах до падината, чух гласове в храстите откъм моята страна. Приближих се и видях осем или девет коня, край които седяха четирима мъже. Не можех да разпозная лицата им, но все още беше достатъчно светло, за да забележа, че сред конете има два петнисти. Понеже е всеизвестно, че аладжите яздят пъстри коне, си направих съответните изводи.

— Хората видяха ли те?

— Не. Аз веднага се отдръпнах. После излязох от храсталака и тръгнах по пътя към селото. Там, където свършва гората и почти се виждат първите къщи, в тревата седеше един мъж. Конят му пасеше наблизо. Седнал беше с лице към селото. Изглеждаше така, сякаш очаква някого.

— Ти говори ли с него?

— Не. Гледам да не се бъркам в работите на тези хора. Убеден бях, че аладжите възнамеряваха да ни нападнат край падината. Сигурно са предполагали, че ще минем оттам. Самотният ездач е бил преден пост, който е трябвало да съобщи за идването ни. Значи първо трябваше да опознаем околностите. Затова се осведомих:

— Не може ли да се стигне до Ругова по друг път?

— Не, ефенди, няма друг. Няма как да се избегне падината.

— А не може ли да се отклоним вдясно към Черна Дрина?

— За съжаление не. Оттук надясно първо има няколко полета, после ливади, а след това между пътя и реката се простира дълбоко блато. Там, където свършва блатото, започват високи стръмни скали. В продължение на около един час пътят води между непристъпни скали почти докато стигнеш до Ругова. Наистина тук-там, вдясно или вляво, има по някое разширение, но ако тръгнеш по него, след известно време си принуден да се върнеш, защото не можеш да продължиш.

— Значи падината е от лявата страна. Какво представлява отсрещната, дясна страна на пътя?

— Все още е блато. И през ум да не ти минава да влизаш в него! Ще загинеш. След това обаче веднага започва каменист терен.

— В такъв случай положението ни е особено опасно. Но трябва да минем оттам.

— Може би ще успеете, ако минете с изключително голяма скорост. Разбира се, доста ще стрелят по вас и ще ви замерят с камъни.

След като получих тези сведения, дадох конете на Дулак и брат му. Задържах само златистия кон и другия добър кон от тези, които бяхме довели с нас за Стойко. После се сбогувахме.

През Коласчин минахме в галоп, но като излязохме от него, спряхме. Съобщих на спътниците си какво ми беше казал каменарят. С Халеф си разменихме конете и ги помолих да почакат няколко минути, а след това бавно да тръгнат след мен. Препуснах с всички сили, за да мога да стигна до съгледвача, преди той да успее да забележи конниците след мен. Съзрях поста отдалеч. Сега бяха двама души, които лежаха в тревата съвсем близо до гората. Конете им стояха до тях.

Те ме забелязаха и вероятно си размениха забележки по мой адрес. Облечени бяха в окъсани дрехи, но в очите им блестеше смелост и коварство.

Поздравих ги, слязох от коня и бавно тръгнах към тях. Те станаха и изпитателно ме измериха с поглед. Неприятно им беше, че не останах върху седлото. Личеше по лицата им.

— Какво търсиш тук? Защо не продължаваш пътя си? — нахвърли се върху мен единият.

— Защото искам да ви питам за пътя — гласеше отговорът ми.

— Можеше да си седиш върху коня. Нямаме време да се занимаваме с теб.

— Хм. Но аз не виждам да се занимавате с някаква работа?

— Това не те засяга! Питай каквото ще питаш и ще ти отговорим, а после се омитай оттук!

Разбойниците бяха оставили пушките си на земята. Ножовете и пистолетите им бяха затъкнати в поясите, за да са им подръка. Трябваше да ги пленя. Но се налагаше да действам толкова бързо, че да нямат време да посегнат към оръжията си. Тъй като, за да не събудя подозрението им, бях оставил пушките си окачени на седлото, трябваше да се опитам да взема една от техните и да ги поваля с приклада. Направих съвсем невинна физиономия и казах:

— Изглежда, сте в много лошо настроение и е най-добре веднага да си тръгна, но тъй като не познавам пътя, съм принуден да ви помоля за сведения.

— Не попита ли в селото?

— Да, но това, което научих там, не ме задоволява.

— Тогава сигурно не си срещнал никой, който да говори турски. Вижда се, че си чужденец. Откъде идваш?

— От Ибали.

— И накъде си тръгнал?

— За Ругова, накъдето вероятно води този път.

— Да, там отива. Достатъчно е да вървиш по него, и няма да се объркаш, защото не се разклонява наникъде. При кого отиваш в Ругова?

— При търговеца на коне Кара Нирван, за да направя с него голяма сделка.

— Така ли? А ти кой си?

— Аз съм…

На това място бях прекъснат. Другият, който досега беше мълчал, нададе силен вик и направи няколко крачки напред, така че се отдалечи от пушките. Гледаше към селото.

— Какво има? — попита съучастникът му и го последва, а аз останах на мястото си.

— Идват някакви конници. Дали са те?

— Четирима са. Така е. Веднага трябва…

Той не можа да довърши изречението си. Бях се навел зад гърба им към тревата и взех едната пушка. Този, който говореше, се свлече под първия удар с приклада, а вторият улучи приятеля му още преди той да успее да се обърне. После срязах юздите на конете, коланите на седлата и стремената, за да мога да завържа двамата разбойници. Почти бях готов с тази работа, когато спътниците ми се приближиха.

— Двама срещу един? — каза англичанинът. — Това се казва добра работа! Yes!

Тъй като оръжията на разбойниците нямаха стойност за нас, счупихме пушките и пистолетите им и ги хвърлихме в намиращата се наблизо дупка, пълна с вода.

Отсега нататък трябваше да бъдем предпазливи. Яхнах отново врания жребец и бавно продължихме напред, като държахме пушките си готови за стрелба. Ако вляво от нас гористият терен беше равен, нямаше да е трудно да се промъкнем незабелязано под прикритието на дърветата. Но още със започването на гората стръмно нагоре се издигаше обраслата с елхи скала.

Вдясно видяхме споменатото блато. Измамни, обрасли с мъх или покрити от блатни растения с големи листа места се редуваха с лепкави коварни локви.

За да прикрием колко души сме, яздехме плътно един зад друг. За съжаление пътят беше толкова каменист, че при царящата наоколо тишина тропотът от Копитата на конете ни можеше да бъде чут надалеч. След около четвърт час езда от дясната страна забелязахме края на блатото и мястото, където от него нагоре се издигаха скалите. Отляво възвишението се снижаваше, за да образува падината, за която беше говорил Дулак. Дотам вече беше съвсем близо. Придвижвахме се много по-бавно и предпазливо, отколкото досега. Аз яздех най-отпред и тъкмо смятах да се обърна към спътниците си, за да им кажа да препуснат в галоп, се разнесе силен вик. Изтрещя изстрел. Куршумът прелетя край мен, като същевременно по главата ме удари камък, така че почти изгубих съзнание и пред очите ми затанцуваха всички цветове на дъгата. За щастие камъкът само ме беше одраскал. Който някога е получавал такъв удар по главата, лесно ще повярва, че някога Давид е убил Голиат с камък и прашка.

Но в този момент нямаше време за подобни наблюдения. Друг камък улучи златистия кон и той подскочи във въздуха, поради което Линдси трябваше да приложи всичките си умения, за да не падне от него.

— Напред! — изкрещя Халеф. — Бързо напред!

Той удари коня си с камшика и се стрелна напред. Оско и Омар го последваха. Англичанинът не можеше да накара коня си да продължи. Той риташе и с четирите си крака и упорито тъпчеше на място. Аз бях по средата на пътя. Чувствах се така, сякаш в главата ми биеха хиляди камбани. Бях като парализиран. Тогава отново изтрещя изстрел. Идваше откъм една от скалите, където беше застанал стрелецът. Куршумът се заби в земята точно пред жребеца ми и пръсна наоколо прах от камъните.

Видях, че стрелецът стои на височина около девет-десет човешки ръста над пътя. Хилеше ми се подигравателно и насочи пистолета си към мен. Това отново ми върна разсъдъкът. Бързо вдигнах карабината и стрелях. В същото време проблесна и неговият пистолет. Той отново не улучи, но моят куршум не го отмина и човекът се строполи долу. В същия миг изпуснах карабината. Златистият кон на Линдси явно бе стигнал до заключението, че мястото е доста зловещо. Той се изправи още веднъж на задните си крака, после подскочи и полетя напред, но за нещастие толкова близо край мен, че ездачът удари главата си в пушката ми и я изби от ръцете ми. Същевременно получих удар в левия хълбок, така че се проснах върху шията на коня с прострени напред ръце. Някой ме дръпна за пояса, което накара коня ми да отскочи встрани, и добре, че го бях стиснал здраво с крака, иначе щях да се смъкна от него. Последва още един силен удар върху главата ми и Линдси излетя напред.

Злополучният англичанин почти ме беше обезоръжил, колкото и да ми трябваха оръжията ми. Как стана всичко това, не можах да видя, защото погледът ми все още беше насочен към падащия надолу човек. По-късно го научих от Линдси. Той държал пушката си в дясната ръка и я стискал здраво, за да не я изпусне при съпротивата на коня си. След като обаче животното се стрелнало толкова близо край мен, той първо избил карабината от ръката ми с глава, а после ме ударил с цевта на пушката си така, че тя се забила под пояса ми, скъсала го и после се оплела в ремъка, на който висял окачен мечкоубиеца за седлото ми. Тази пушка също бях изгубил. Наистина аз бързо посегнах, но не хванах нито пушката, нито пояса, а само чакана, който беше затъкнат в него. Мечкоубиецът, карабината, поясът и коланът с ножа и револверите лежаха на земята.

Много ми се искаше да скоча и отново да си ги взема, но сблъскването със златистия кон беше подлудило моя иначе винаги покорен жребец. Той гневно цвилеше и се спусна след носещия се като вихър злосторник така, че ми струваше големи усилия да седна както трябва и да задържа поне чакана.

Рих за първи път сам предприемаше препускане с пълна скорост с мен върху гърба и го направи така енергично, че направо прелетях край падината. Трещяха изстрели, ругаеха хора, един чакан изсвистя точно под носа ми. Вдигнах високо юздите и се дърпах назад, за да усмиря жребеца. Не забелязвах абсолютно нищо. Чу се трясък, силен вик… Линдси излетя от седлото с преобръщане и падна на земята. Жребецът ми се беше сблъскал със златистия кон. Искал е тайно да си върне за удара.

Беше постигнал целта си. Той отново изцвили и покорно се подчини на юздите. Аз обаче не се чувствах така добре като него: виеше ми се свят, пред очите ми причерняваше. Зад себе си чувах конски тропот и викове. Пред мен крещеше Халеф:

— Ингилизът, ингилизът! Обратно, бързо обратно!

С усилие се опомних и скочих… не, политнах от седлото, за да помогна на Линдси, който лежеше на земята в безсъзнание. Воят зад нас обаче отклони вниманието ми от него. Аладжите приближаваха с огромни скокове, следвани от около осем дрипави бандити, които диво крещяха и стреляха по нас, което от тяхна страна беше истинска глупост, защото не можеха да ни улучат. По-добре да бяха пестили куршумите си, докато се приближат, тогава с нас щеше да е свършено.

В такива моменти човек няма време да обръща внимание на бученето на главата си. Виждах препускащите към нас врагове и връщащите се обратно приятели. Най-отпред беше Халеф.

— Къде са ти пушките? — извика той, като скочи от седлото, все още препускайки почти в галоп. — Къде са, сихди?

Нямах време за обяснение, защото на аладжите им трябваха още няколко секунди, за да стигнат до нас.

— Изправете се! Стреляйте! — извиках аз и успях само с лявата си ръка да изтегля сабята на хаджията от ножницата. С чакана в дясната ръка и сабята в лявата отскочих встрани от пътя, до скалите, за да имам прикритие откъм гърба. Като се обърнах, двамата аладжи се спускаха като диви животни върху мен. Стискаха здраво бойните си брадви, а с левите си ръце бяха насочили към мен пистолетите си и на около дванайсет крачки от мен натиснаха спусъците. Хвърлих се на земята. Куршумите се удариха в скалите над мен. Възможно беше пистолетите им да са двуцевни, затова не се изправих на същото място, а моментално отскочих покрай скалите възможно най-далеч, като здраво стисках сабята и чакана в ръце. И наистина! Отново изтрещяха два изстрела, които пак не ме улучиха. После се изправих.

Между първите и последните два изстрела не бе минала и секунда. Аладжите бяха прекалено сприхави. Те хвърлиха безполезните пистолети и се нахвърлиха срещу мен с вдигнати брадви. Сега можех да отбранявам само себе си, но все пак забелязах, че англичанинът продължаваше да лежи неподвижно. Другите трима бяха изпразнили пушките си срещу нападателите и бяха успели да улучат някои от тях, но останалите ги бяха обградили.

По-късно Халеф ми каза, че се целил по аладжите, но не могъл да ги улучи, понеже от възбуда ръцете му треперели. Сега срещу него и двамата ни спътници стояха шестима врагове, а аз не можех да им се притека на помощ. Всеки от нас имаше срещу себе си двама неприятели.

Ако някога бях изпитвал желание да водя борба на живот и смърт с хайдушка брадва в ръка, сега то щеше да се изпълни. Два чакана срещу един! Двама великани, които бяха свикнали да боравят с това оръжие, стояха срещу мен, който досега беше докосвал само много по-леката и нежна томахавка в близък бой! Можеше да ме спаси само голямо хладнокръвие. Не биваше да пилея силите си. Трябваше да се задоволявам само с това да отбивам вражеските удари, за да мога после светкавично бързо да използвам всяко предимство.

За мой късмет аладжите бяха заслепени от ярост. Замахваха по мен напосоки. Единият избутваше другия, за да ми нанесе смъртоносния удар. Брадвите им си пречеха една на друга. Освен това ревяха като ранени лъвове. С гръб към скалите, но не облегнат на тях, нямах свобода за действие на ръцете, но държах противниците си неотлъчно под око и отбивах ударите им с брадвата ту с париращ, ту с ответен удар отдолу, ту с въртеливо движение, когато нападаха едновременно, според това, кое е най-подходящо. Никой от ударите не ме улучи. Спокойствието ми удвояваше гнева им и ги подведе към хаотичен бой.

Отсреща, в средата на пътя, другите крещяха, проклинаха и вилнееха, сякаш се биеха сто души. И двете групи противници бяха изгърмели патроните си, дали бяха и няколко пистолетни изстрела и сега се водеше близък ръкопашен бой. Страхувах се за спътниците си. Трябваше да се опитам да се освободя от враговете си по най-бързия начин. Лицата на двамата великани бяха станали почти моравочервени от яд и напрежение. Те пъшкаха, а от устата им капеше пяна. Понеже отбивах всичките им удари, те започнаха да се опитват да ме ритнат. Трябваше да използвам този момент!

Тъкмо бях отбил два едновременни удара с въртеливо движение, Сандар вдигна крак, за да ме ритне, а брат му замахваше за следващия удар. Чаканът ми веднага изсвистя върху коляното на Сандар. После бързо се плъзнах встрани, за да избягна брадвата на Бибар. Сандар се свлече на земята и започна да вие от болка. Оръжието падна от ръката му.

— Кучи син! — изръмжа Бибар. — Сега ще намериш смъртта си! Той замахна така силно, че брадвата едва не изхвърча от ръката му назад. Нямаше защо повече да се страхувам от брат му и можех да се откажа от прикритието в тил. Затова смених мястото си, като отскочих, за да се отдалеча от скалата. Бибар не можа да ме удари, защото не бях пред него. Заобиколих го и без да го изпускам от поглед, размених оръжията в ръцете си, така че чакана сега държах с лявата, а сабята с дясната си ръка. Скипетарят се завъртя около оста си, за да е с лице към мен. Като забеляза размяната на оръжията ми, се изсмя подигравателно:

— Искаш да ме намушкаш със сабята ли? Ще ти се отще, червей такъв!

— Удряй! — викаше Сандар, който седеше на земята и държеше коляното си с две ръце. — Той ми строши крака! Удряй!

— Веднага, веднага! Ей сега ще си го получи!

Спрях, за да дам време на Бибар да замахне. Чаканът изсвистя. С лявата си ръка аз замахнах с моя отдолу нагоре; Двете брадви се удариха една в друга. Неговият удар беше по-мощен от моя, но аз го знаех предварително и така исках да бъде. Пуснах чакана си, сякаш е избит от ръката ми.

— Ха така! — изръмжа Бибар. — Сега ще видиш! Той замахна втори път.

— Да, сега! — отвърнах аз.

Дамаскинята блесна — отскочих встрани и бързо замахнах към вдигнатата му ръка. Брадвата и държащата я ръка се спуснаха надолу. Изключително острата сабя я отсече точно зад китката!

Бибар отпусна ръката си, гледа в продължение на няколко мига осакатения си крайник, от който бликна кръв, а после вдигна поглед към мен. Лицето му беше посиняло. Очите му щяха да изскочат от кухините си. От устата му се изплъзна сподавено ръмжене, както давещият се надава последен вик за помощ, който водата поглъща с бълбукане. Той вдигна здравия си юмрук за удар, но ръката му безсилно се отпусна. Бибар бавно се завъртя в полукръг и тежко се отпусна на земята.

Сандар бе занемял от ужас. Като видя ръката на брат си да пада отсечена, той скочи. Сега все още продължаваше да стои прав въпреки ранения си крак. Очите му гледаха безизразно, погледът му беше празен като на мъртвец. Той изсъска през зъби, чу се болезнено стенание, а после изведнъж високо изкрещя едно грозно проклятие и понечи да се нахвърли срещу мен. Но щом вдигна здравия си крак, другият се подви и той падна.

Сега бях свободен и погледнах към другите. Срещу мен, опрял гръб в скалите, хаджията се отбраняваше с приклада на пушката срещу двама противници. На земята пред него лежеше още един. Малко по-надалеч от мен се мяташе насам-натам друг от враговете ни. Вдясно от него лежаха Оско и противникът му и настървено се бореха. Всеки от тях държеше с лявата си ръка въоръжената с нож десница на противника си и я отблъскваше от себе си, така че никой не можеше да нанесе удар. А малко по-нататък Оско беше коленичил върху друг противник и с лявата си ръка стискаше гърлото му, а с дясната замахваше с ножа.

— Не убивай, Омар, не убивай! — предупредих го аз. Арабинът хвърли ножа и хвана противника си за гърлото и с дясната ръка. Спуснах се към Халеф, който най-много се нуждаеше от помощ. Нанесох удар със сабята на единия от нападателите му по раменете, а на другия по бедрото. Те се отдръпнаха от Халеф с вой, а после освободих и Оско от врага му, като хвърлих сабята, взех една от лежащите на земята пушки и го ударих по главата с приклада.

— О, Аллах! — извика Халеф, като дълбоко си поемаше дъх. — Това беше помощ в най-голяма беда, сихди. Скоро щяха да се докопат до мен. Накрая насреща ми се бяха нахвърлили трима души!

— Ранен ли си?

— Не знам. Но кафтанът ми е тежко ранен. Ето го там. Откъснаха му ръкавите и надупчиха предниците му. Повече няма да може да бъде върнат към живот.

Дългите му поли наистина висяха на парцали. Явно Халеф се бе намирал в доста затруднено положение. Не беше ранен, но лявото рамо го болеше от удара с приклад, който беше получил. Оско също не беше ранен, но Омар имаше дълбока кървяща рана под лакътя.

Халеф бързо го превърза, като за целта използва парцалите от кафтана си. Аз обаче отидох-при англичанина, чиято неподвижност ме обезпокояваше. Прегледах го. Слава богу, не си беше счупил гръбнака. Дишаше и като го разтърсих по-силно, дойде в съзнание, отвори очи, погледна ме втренчено и каза:

— Good morning, Sir^[1]! Защо сте станали толкова рано?

— Да, време е и вие да ставате — подиграх му се аз. — Иначе за вас няма да е добро утро, а лека нощ! Изглежда, доста силно сте си ударили главата.

— Ударил ли съм се! Как! Кога? Къде съм всъщност? Той седна и учудено се озърна наоколо. Махнах на Халеф да дойде, за да му припомни случилото се, а аз отидох при Бибар, който лежеше в локва от кръв. За да не му изтече кръвта, трябваше да се вземат бързи мерки. Отрязах тясна ивица от ремъка на една пушка и здраво стегнах с нея ръката му над отрязаното място, така че вече се появяваха само по няколко капки кръв. По същия начин увих още един ремък зад първия, а после превързах раната му с парчета от кафтана.

Най-напред трябваше да накарам Халеф да яхне врания жребец и да се върне в Коласчин, за да доведе хора, на които да предадем победените мъже. Оско препусна към мястото, където бяха паднали пушките и поясът ми, за да ги вземе. Омар беше ранен и можеше само да огледа заедно с мен бойното поле. Линдси се беше изправил и накрая си спомни всичко, което беше станало до момента на падането му.

— Дяволска история! — изръмжа той. — Да изгубя съзнание тъкмо в най-голямата тупурдия! Ще се пръсна от яд! Yes! Но сте се справили и без моята помощ.

— Разбира се, сър Дейвид. Вероятно с вашата помощ нямаше да можем да се справим така.

— Какво?

— Казвам, че сигурно е било в наша полза, че тъкмо в този момент бяхте полегнали да си поспите. Помощта ви щеше да ни донесе само вреда.

— The devil! Не бъдете толкова груб!

— Не, само съм откровен. Имате необикновената способност да обръщате всичко наопаки.

— Охо! Сам сте виновен за всичко. Вие ме съборихте от коня!

— След като преди това вие се блъснахте в мен като боен кораб!

— Нищо не можех да направя, мистър Кара. Златистият кон беше пощръклял.

— А после обезумя моят жребец. Ако това не се беше случило, щяхме да се измъкнем, без косъм да падне от главите ни и да проливаме кръвта на други хора.

— Голяма работа. Негодниците си заслужиха пускането на кръв. Ние сме победители само с една ранена ръка. Великолепно! Yes! Как бяха разпределени ролите?

— Срещу Омар имаше един, Оско се биеше с двама, а срещу Халеф — трима. Виждате, че трябваше да сме будни. Хайде да огледаме хората!

Това, което още трябваше да свършим, беше, да превържем ранените, а на тези, които бяха само в безсъзнание, да вържем ръцете зад гърба. Убит беше само един: този, който бях видял да лежи пред Халеф. Хаджията беше стрелял с пистолета си в главата му.

Ето че Оско се върна. Водеше коня си за юздите. Върху седлото седеше един ранен в ръката човек.

— Водя един мъж, когото си свалил от скалите с изстрел, сихди — съобщи Оско. — Не е мъртъв.

— Знаех — отговорих аз. — Можеше да умре само ако при падането си беше счупил гръбнака, защото, като стрелях, се прицелих в ключицата му. Превържете го! Ще се върна при конете на тези хора.

Първо отново оправих скъсания си пояс с помощта на едно въженце, а после препуснах към падината, където намерих оседланите коне. Трябваха ми само петнистите. Другите кранти оставих. Хванах поводите на петнистите коне и се върнах с тях.

— Да ги задържиш ли смяташ? — попита Оско.

— Да. Този път няма да питам имаме ли право или не. По тези места плячката се полага на победителя. Досега щадяхме и ездачите, и конете, но вече край. Аладжите продължиха да ни нападат, за да ни убият. Ако сега им вземем конете, никой няма да ни нарече крадци.

— А кой от нас ще ги получи, ефенди?

— А ти кого имаш предвид, Оско? Такива петнисти коне се срещат рядко надлъж и нашир. Към това се прибавя славата, че са отнети от разбойници. Мисля да ги вземете ти и Омар.

— И завинаги ли остават наши? — попита той нетърпеливо.

— Разбира се! Вероятно няма да позволите бившите им господари да ви ги отнемат.

— Ефенди, не знаеш каква радост ми доставяш. Ще яздя с вас до Скутари, а после, преди да се върна при дъщеря си в Стамбул, искам да ида в родния си край, Черна гора. Как ще ми завиждат там за коня!

Омар също изрази огромната си радост. Двамата се чувстваха щастливи от подаръка, който им бях направил и не ми струваше пукната пара. Те тъкмо хвърляха жребий кой кон на кого да принадлежи, когато се върна Халеф. Той чу, че двамата получават петнистите коне, но не каза нищо. Мислите му обаче бяха изписани на лицето. Чувстваше се наранен и пренебрегнат.

— Е, ще дойдат ли хората? — попитах го аз.

— Да. Ходих до хана и съобщих за станалото. Няма да мине много време, и тук ще се стекат всички жители на селото. Как ще се удивляват на прекрасната победа, която извоювахме!

— Няма да ни се удивляват.

— Защо?

— Защото, като дойдат, ние вече няма да сме тук. Нямам желание да пропилявам скъпоценното си време, за да стоя тук да ме зяпат хората.

— Но ние все пак трябва да останем, за да им обясним причината за битката и нейния ход. Като тръгнем по-рано, тези разбойници тук ще говорят само лъжи и ще изкарат нас виновни.

— Все ми е едно.

— А какво ще правим с плячкосаното оръжие?

— Ще го счупим.

— Well! — намеси се англичанинът. — Ще си взема обаче нещо за спомен. Може би ще успея да си намеря прилична шапка, да видим!

Той изпробва шапките на всички победени мъже, за да си намери подходяща. Тази негова непринуденост ме напушваше на смях, но го оставих да прави каквото иска. Всъщност на него наистина му трябваше шапка, защото в Ориента е направо позорно да се показваш пред хората гологлав, но да вземе вече употребявана… В случая, разбира се, той нямаше друга възможност, но просто трябваше да се изчакат последиците.

Прибрах си отново чакана. Унищожихме оръжието на враговете си. После бързо напуснахме мястото, което трябваше да се превърне в наша гробница. Оско и Омар яздеха пъстрите си коне, а тези, които досега бяха използвали, искаха да продадат. Освен тях те трябваше да водят и животните, които бях запазил за Стойко. Щастливи, че успяхме да се отървем така леко, продължихме пътя си нататък.

Яздехме непрекъснато през покрити с гори скалисти хълмове и обсъждахме последното си преживяване. Само Халеф не говореше много-много. Но мислите и чувствата си не можеше да прикрие, затова бях сигурен, че скоро ще дойде при мен и ще ми отправи упреци. Не беше изминал и час, откакто отново бяхме тръгнали на път, и той се приближи до мен, като ме попита най-любезно:

— Сихди, ще ми отговориш ли откровено на един въпрос?

— С удоволствие, скъпи Халеф.

— Смяташ ли, че днес свърших добра работа?

— Превъзходна.

— Значи съм се държал храбро и съм заслужил одобрението ти?

— Напълно.

— Но Омар и Оско, изглежда, са били още по-смели от мен?

— О, не, въпреки че и те направиха каквото се искаше от тях.

— И все пак ти ги отличи повече от мен!

— Така ли?

— Нали им даде петнистите коне? Омар победи само един враг, Оско двама, а аз — дори трима!

— Вярно е, макар и с моя помощ, Халеф.

— А не помогна ли и на Оско? Защо той получи петнист кон, а аз не? О, сихди, аз съм твой приятел и закрилник и си мислех, че ме обичаш. Но сега разбирам, че на другите държиш много повече.

— Лъжеш се, Халеф. Ти си моят любимец.

— Вече го доказа! Кой ще се гордее с Оско, като язди през Черна гора на своя петнист кон? Кой ще се радва на коня на Омар? Той няма роднини и е сам на този свят. Аз му засвидетелствам своята радост, защото е добър приятел и го обичам. Но помисли за Ханех, моята съпруга, розата сред жените, най-нежната и милата сред дъщерите на майките и бабите! Колко очарована щеше да бъде, ако Хаджи Халеф, най-храбрият сред храбреците, дойдеше, яздейки плячкосан от аладжите петнист кон! Щеше да подтичва и да разгласява: „Той се върна, моят съпруг и любим, най-юначният сред героите, най-мъжественият сред мъжете, най-войнственият сред воините! Той е тук, смъртоносната сабя, бащата на победата, брат и зет на триумфа. Той е обиколил земното кълбо и е жънал победа след победа. Бил се е с диви животни и силни хора и никой не е успял да го надвие! Убил е дори мечка и е изял лапите й. Сега се връща върху най-пъстрия сред петнистите коне, който е отнел от най-силния сред главатарите на разбойниците! Неговият сихди, когото всички познавате, му е дал този прекрасен кон като награда за храбростта му, възнаграждение за силата му и знак за незабравимата му слава. Хвала на този справедлив сихди, който възнаграждава според заслугите, и чест и слава на моя господар Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!“ Така щеше да каже тя и всички арабски синове щяха да се присъединят към възхвалата на твоята справедливост. Всички щяха да съчиняват хвалебствени химни за безпристрастността ти и прекрасни стихове за блясъка на твоята почтеност. Но сега това е невъзможно, защото ти ме пренебрегна и не ми даде заслужената награда!

Той изливаше мъката си във високопарни изрази, но говореше сериозно, въпреки че вътрешно на мен ми беше смешно. За щастие притежавах най-доброто средство веднага да го утеша и да му доставя върховно удоволствие. Затова обясних на дребосъка:

— Грешиш. Не съм те пренебрегнал. Напротив, дори имах намерение да те отлича за заслугите ти по съвсем друг начин. Оско и Омар ще ти завиждат.

— Как биха могли да ми завиждат, като притежават петнистите коне.

— Ще имаш кон, който е петдесет пъти по-скъп от двата петнисти на аладжите заедно.

— Аз ли? И кой ще е този кон?

— Не можеш ли да отгатнеш?

— Не, сихди.

— Тогава ще трябва да ти го кажа. Като се разделяме, ще ти подаря моя Рих. Ще го заведеш при Ханех, най-прекрасната сред красавиците. Това така стъписа дребосъка, че той спря коня си и втренчено ме загледа със зяпнала уста.

— Сихди — каза той, — имай милост към мен! Като ми казваш, че Рих ще стане моя собственост, ме правиш нещастен!

— Нещастен ли? Защо?

— Защото не може да е вярно. Кой човек продава такъв кон!

— Но аз няма да ти го продавам, а ще ти го подаря!

— Никой не подарява такъв кон!

— Аз не го ли получих подарък?

— Да, като награда за големите ти заслуги към племето, което без теб щеше да е унищожено, и в знак на голямото приятелство на шейх Мохамед Емин към теб.

— Аз ще ти го подаря по същите причини. Не те ли обичам повече, отколкото шейхът обичаше мен? Не си ли ми истински приятел? Нямаш ли големи заслуги към мен? Щях ли да съм жив, ако ти не беше постоянно мой закрилник?

Тези думи дълбоко трогнаха сърцето на Халеф. Очите му се насълзиха и той тъжно каза:

— Да, аз съм твой приятел и толкова те обичам, че ако беше възможно, хиляда пъти щях да дам живота си за теб. Щях дори да оставя Ханех, ако твоето щастие го изискваше!

— Благодаря, не е необходимо! Не пренебрегна ли вече Ханех заради мен? Не остави ли нея и малкото си синче, за да ме следваш във всички беди и опасности? И казваш, че се подигравам с теб?

— Да, защото ме наричаш свой закрилник!

— Но ти самият често се наричаш така!

— О, сихди, много добре знаеш как трябва да се приемат тези мои думи! Не аз съм твой закрилник, а ти мой. Често си ми спасявал живота, като си рискувал своя. Това е истината. Знаеш, че понякога устата ми говори повече, отколкото трябва. Но ти го приемаш спокойно и в себе си се присмиваш на своя дребен хаджия, който се радва, когато не оттегляш ръката си от него. А на всичко отгоре за заслугите, които изобщо нямам, ще получа и жребеца, така ли? Невъзможно! Помисли колко горд ще бъдеш с него, като влезеш в страната на твоите деди! Синовете на твоя народ ще се чудят и ще ти завиждат. Във всички градове ще се говори и разказва за този кон и ездача му, а във всички газеталар ще се появи снимка как седиш на жребеца си с пушката върху седлото и чакана в пояса!

— Не! — засмях се аз. — Нито ще говорят, нито ще пишат за мен. Малко хора ще се интересуват от това, дали имам кон или не. Отношенията в моята страна не са като при вас. Ако заведа Рих у дома, ще ми струва много повече пари, отколкото имам. Нямаш представа за тези неща. Ще трябва да го продам, иначе той ще ме съсипе.

— Не, не, сихди, не бива да продаваш този великолепен кон! Кой разбира там от гледане на такъв кон, който е крал на враните жребци!

— Точно така мисля и аз. Дори и да искам да продам Рих и при най-богатия стопанин, той постепенно ще залинее и ще копнее за свободния живот, към който е привикнал. Ти не гледаш на него така, както аз. Жребецът е свикнал с пустинята и горещото слънце. Има нужда от храна, която може да получи само там. Ще се чувства много по-добре и при най-бедния арабин, отколкото в моята родина в най-хубавия обор. Кой ще се грижи там за него като за дете? Кой ще му шепти в ухото вечер преди заспиване сурата от Корана, нещо, с което е свикнал от деня на раждането си? Все още сме във владенията на падишаха, а той вече е болен. Козината му не е лъскава като нишките на паяжина, очите му са ясни, но в тях не блести огън. Потърси трите кръгчета между ушите, при първия прешлен и при началото на опашката, най-сигурния знак за трите превъзходства на истинската кръв! Козината му вече не образува кръгче, станала е тънка и права. Може би Рих щеше да представлява жалка гледка, но той ме обича и това поддържа бодростта и духа му. Така той може да обича и теб, но не и друг човек. Знае, че си му приятел, и ще ти се подчинява, както се подчинява на мен, ако вечер не забравяш за сурата. Затова заради самия него не мога да задържа жребеца. Трябва да му върна родината от благодарност за всичко, което е направил за мен. А ако заедно с това мога да направя щастлив и теб, това е още една причина повече да ти го подаря. Като стигнем до морето, той ще бъде твоя собственост. Тогава ще можеш без завист да гледаш как Оско и Омар яздят петнистите си коне, защото те не могат да се сравняват с Рих.

— Не мога да повярвам, сихди. Наистина, болката ми ще е голяма, когато скоро ще трябва да се разделя с теб, а това да притежавам коня, който ти си яздил, ще е голяма утеха за тази болка. Но помисли само колко голям е този дар! Като собственик на жребеца аз ще бъда богаташ и един от най-уважаваните мъже в племето. Знам, че не притежаваш никакви съкровища, как бих могъл тогава да приема такъв подарък от теб!

— Можеш и трябва! Да не говорим повече за това!

Халеф изпитателно ме погледна. Като разбра, че всичко е на сериозно, очите му грейнаха от възхищение. И все пак той плахо каза:

— Да, сихди, да не говорим повече за това! То е толкова важно, че трябва добре да го обмислиш.

— Решено е отдавна и окончателно.

— Все пак премисли още веднъж! Часът на раздялата още не е настъпил. Но имам една голяма молба към теб, сихди!

— Каква е тя?

— Позволи ми от днес нататък вечер вместо теб аз да прошепвам сурата в ухото на Рих. Така ще знае, че ще трябва да ми принадлежи. Ще свикне с тази мисъл и болката от раздялата му с теб ще бъде по-малка.

— Добре, така да бъде! Освен това отсега нататък се отказвам и от задължението си да го поя и храня. Той е твоя собственост и от този миг нататък ще смятаме, че само съм го взел от теб на заем. Но обвързвам този дар с едно условие, Халеф.

— Кажи го, ще го изпълня, ако мога.

— Можеш. Не искам да се разделям с теб завинаги. Знаеш, че след като се завърна в родината си, почти винаги скоро отново тръгвам на път. Възможно е някога пак да дойда в страната, в която живееш с Ханех, несравнимата. В такъв случай Рих отново ще ми принадлежи, докато имам нужда там от него.

— Вярно ли е това, сихди? Значи ще ни дойдеш на гости? О, каква радост ще има тогава по всички пасища и в старите шатри! Цялото племе ще излезе да те посрещне и да ти изпее „Аллах уа сахлан уа мархаба“^[2] и ще влезеш в дуара^[3], яздейки Рих, и той ще ти принадлежи, докогато искаш. Мисълта, че отново ще те видя, ще ме утешава при раздялата и ще ми помогне по-лесно да приема скъпоценния дар, който искаш да ми направиш. Ще гледам на жребеца не като на моя, а като на твоя собственост, която си ми поверил, за да ти я пазя добре.

Щастливият човек не можеше да свикне толкова бързо с тази мисъл. Той я обсъждаше от всички възможни гледни точки и изпадаше в истинско въодушевление. Най-важното нещо за него вече беше да сподели голямото си щастие със спътниците си. Те му се радваха от сърце. Само англичанинът, на когото Халеф повече с жестове, отколкото с думи беше направил въпросното съобщение, дойде и почти ядосано каза:

— Чуйте, сър, току-що научих, че сте подарили вашия Рих. Правилно ли съм разбрал жестовете и възклицанията на Халеф?

— Така е, сър Дейвид.

— Вие сте полудели!

— О, моля! В Стара Англия за лудост ли се смята, когато искаш да направиш щастлив един достоен човек?

— Не, но се смята за умопомрачение да се подарява такова великолепно животно на слуга.

— Халеф не е само мой слуга, а по-скоро приятел, който ме придружава отдавна и заради това е напуснал родината си.

— Не се извинявайте. Аз ваш приятел ли съм или ваш враг?

— Мисля, че първото.

— Придружавал ли съм ви или не?

— Да, отдавна сме заедно.

— Не съм ли напуснал и аз родината си?

— А заради мен ли тръгнахте от Стара Англия?

— Не. Но ако не беше приятелството ни, отдавна да съм се прибрал там. Това е едно и също. Дори за да ви спася, дойдох в тази проклета планина, където ме обраха и затвориха. Разбира се, и през ум не ми минава да искам за това възнаграждение. Щях да купя Рих от вас. Щях да ви дам чек, който вие да попълните по ваше усмотрение, без аз да поглеждам какво пишете в него. Щеше да ви бъде изплатена каквато сума пожелаете. Рих щеше да получи княжески обор, мраморни ясли, благоуханно сено от Уелс, най-добрия овес от Шотландия и най-сочната детелина от Ирландия!

— И въпреки това щеше да умре! Рих иска да живее в пустинята и да яде фурми. Няколко бла халефа^[4] са най-вкусната храна за него. Не, сър Дейвид, вие сте богат човек, милионер, и имате средства да задоволите всяко свое желание. А Халеф е бедняк, който не може да си пожелае нищо, защото знае, че не може да го има. Този подарък надминава представите му за всякакви радости и удоволствия, които Мохамед обещава на правоверните тук, на земята. Той ще го получи. Казах го и не мога да се отметна от думата си.

— Така! Значи на него искате да дарите блаженство, а моите радости и желания не ви интересуват. Дявол да ви вземе, сър! Дори и да дойде някой негодник и да иска да ви открадне, няма да имам нищо против, дори ще го помоля да ви вземе и да ви продаде за шест или осем пари на някой вехтошар!

— Благодаря за високата оценка! Осем пари са почти четири пфенига. Дори не съм предполагал, че съм толкова евтина вещ. Но какво ви става? Да нямате главоболие, сър Дейвид?

Той непрекъснато тикаше феса ту с лявата, ту с дясната ръка към челото или към тила си, като с пръстите си правеше такива движения, сякаш искаше да подплаши някое малко зверче.

— Главоболие ли? Защо? — попита той.

— Защото често посягате към главата си.

— Не знам, става неволно, може би защото фесът не стои на главата ми както трябва.

Но докато говореше, той отново се почеса по главата.

— Ето, виждате ли, току-що отново го направихте, а фесът стои добре на главата ви.

— Да, хм! Изглежда, кръвта ми се е развалила. Задържа се в кожата на главата и започва да ме сърби. Като се върна в Англия, ще се подложа на лечение за пречистване на кръвта с липов цвят, бъзов чай и строга диета, както и английски пудинг ежедневно.

— Не се измъчвайте с такова лечение! Сливите и стафидите ще ви повредят стомаха. Малко мас с живак ще свършат същата работа, а освен това лечението продължава само пет минути.

— Мислители?

— Да. Ако искате да чакате, докато дойде време за бъзовия чай в Англия, ще пристигнете там като скелет. А по-меките ви телесни части вече ще са изядени.

— От кого?

— От това, което наричате нечиста кръв. Тези капчици кръв по странно стечение на обстоятелството имат шест крака и едно хоботче, което може да предизвиква изключително неприятни усещания.

— Как, как… во? — запелтечи той, гледайки ме изплашено.

— Да, скъпи ми сър Дейвид! Може би все още сте запазили някои знания по латински от младежките си години. Спомняте ли си още какво означава Pedicolos capitis?

— Знаех го наистина, но съм го забравил.

— А може би знаете кое мило създание арабинът нарича „камл“, а турчинът „бит“? Руснаците му казват „вошь“, италианците „pidocchio“, французите „рои“, а хотентотите „fgaria“.

— Млъкнете! Не ме занимавайте с турците и хотентотите! Не разбирам нито една от тези думи!

— Тогава имайте добрината да свалите феса от главата си и да раз- гледате вътрешността му. Може би тогава ще направите важно откритие, което ще ви донесе славата на известен изследовател на насекомите.

Линдси смъкна шапката от главата си, но не погледна в нея, а смутено попита:

— Да ме обидите ли искате? Да не би вътре…

— Да, мисля, че вътре…

— … лази нещо… нещо живо? — продължи той.

— Правилно! Точно това имах предвид.

— The devil! Ах!

Той вдигна шапката пред лицето си и се втренчи в нея. Носът му мърдаше наляво и надясно, нагоре и надолу, сякаш искаше да направи своите специални проучвания. После отпусна ръцете с шапката в тях и изплашено извика:

— Woe to me! Lice! Lice!^[5]

— Открихте ли, сър Дейвид?

Англичанинът понечи да хвърли феса, но му дойде нещо друго наум, нахлузи го върху дръжката на седлото, мушна двете ръце в косата си и се започна страшно опустошение по черепа му. При това от устата му се лееха такива изрази, предаването на които е невъзможно. Беше извън себе си от яд, че тези животинчета не уважаваха почтената глава на един джентълмен.

Неговият гняв ме разсмя. Линдси свали ръце от главата си, обърна се отново към мен и ми изкрещя:

— Не се смейте, сър, иначе ще се боксираме! Какво е положението във вашия фес? Също ли имате обитатели?

— Нямам честта, сър Дейвид. Този вид дуйевадци стоят далеч от мен, защото никога не съм бил любезен с тях както вие.

— Непредпазливост беше да вземам този фес! Причиних си голямо нещастие! За толкова кратко време! Не е за вярване!

— О, що се отнася до това, турците имат една поговорка, която гласи: „Чапук ок гиби хем бит гиби“^[6] А в Турция разбират от тези неща.

— Но какво да правя? Дайте ми съвет! Щеше да е позорно да вляза в Ругова гологлав. А там сигурно няма магазин за шапки? Нали?

— Едва ли! Да видим дали фесът може да се изчисти! Няма защо да се притеснявате от нас и спокойно можете да разкажете на спътниците ни за сполетялото ви нещастие. Нека слезем за две минути!

След като другите разбраха за какво става дума, Оско, предложи да се заеме с почистването. Той сложи феса върху един камък и го посипа с тънък слой пръст. Върху нея натрупа сухи съчки, които изгори. От това пръстта, камъкът и шапката се нагряха толкова, че желаната цел беше постигната. Наблизо от една скала течеше вода и се бе образувала малка локва, в която след загряването фесът беше подложен на водна обработка. В това време Линдси предприе основно почистване на главата си. После отново получи украшението й и пак яхнахме конете си.