Карл Май
Жълтоликия (10)

Послеслов
Моят Рих

С последните редове на предишната глава приключи и нашето пътуване, с което всъщност трябваше да свърши и книгата. Но за моя радост се чувствам принуден да напиша и едно приложение.

Казвам за своя радост, защото хиляди писма от най-различни части на родината ми, а също и от чужбина ми доказаха колко тясна душевна връзка се е създала между читателите ми и мен. Това, което писаха досега вестниците за тези шест тома, е много радостно и славно, но много по-дълбоко ме трогва фактът да разбера от толкова много писма от стари и млади, изискани и обикновени хора, че не само аз съм станал приятел на читателите си, но че и моите спътници са си извоювали голямо съпричастие.

Най-често ме питат за моя добър, верен Хаджи Халеф Омар, за неговата по-нататъшна съдба и сегашното му положение. Спокойно мога да кажа, че това мило човече завладя всички сърца.

Какво ли не искат да знаят хората за него! Бих могъл да пиша писмо след писмо и никога да не мога да отговоря, защото всеки ден пристигат нови запитвания. Трябва да разказвам за него още много, още страшно много. Дали, кога и къде и как съм го срещнал отново и какво съм преживял с него. Не ми остава нищо друго, освен, доколкото мога, да изпълня тази молба, като веднага ми става ясно, че в следващите томове често и още много пъти ще става дума за Халеф. Това, което го нямаше в томовете, ще разкажа сега.

Така ще бъдат изпълнени и желанията на тези, които остават съпричастни и с онова същество, което е толкова скъпо на сърцето ми, въпреки че е животно. Имам предвид Рих, несравнимия жребец, за който питаха много читатели.

Веднъж отново бях в Дамаск и имах намерение оттам да мина през Алепо, Диарбекир, Ерсерум и руската граница, за да стигна до Тифлис. Един мой приятел, професор и езиковед, се беше съгласил да ме вземе при пътуването си за изследване на кавказките диалекти и аз, както беше в мой стил, реших, че е по-добре да правя изследванията си не вкъщи, а на място. Разбира се, в Дамаск не живеех в странноприемница, а отседнах на Правата улица при Якуб Афарах, който ме посрещна с голяма радост. Преди не бях имал време да огледам околностите на Дамаск, затова се стремях да наваксам пропуснатото. Всеки ден правех по един излет и скоро бях стигнал толкова далеч, че оставаше само да посетя намиращата се в северния край на града Джебел Казюн. Тази планина е забележителна с това, че според мохамеданското предание Каин е убил там брат си Авел.

Предприех тази езда сам, за да мога да се насладя на гледката на великолепния град на спокойствие. Все още беше ранна утрин и можех да се надявам, че никой няма да ми пречи. Но като стигнах на хълма, забелязах, че не съм единственият посетител. Видях един млад хамър^[1], който лежеше в тревата до животното си, а като заобиколих няколко маслинови храста, съзрях и човека, който беше яздил магарето. Стоеше с гръб към мен. Съдейки по облеклото му, трябваше да е европеец, защото беше невъзможно местен жител да се облече в такъв костюм.

Висок, сив цилиндър беше нахлупен върху дългата му, тясна глава, която по отношение на растителността си беше по-олисяла и от Сахара. Сухият гол врат стърчеше от широка, обърната и безупречно изгладена яка на ризата. Следваше сиво сако на райета, панталон на сиви райета и гамаши, които също бяха на сиви райета. Както споменах, гледах мъжа в гръб, но можех да се закълна, че носи и вратовръзка на сиви райета, и също такава жилетка. Над вратовръзката стърчеше дълга, тясна брадичка, широка уста с тънки устни, а още по-нагоре беше носът, на който някога бе имало аледова цицина. Знаех го съвсем точно, защото познавах този мъж, който беше потънал в мислите си така, че не беше чул идването ми.

Слязох от седлото, промъкнах се към него, сложих двете си ръце върху очите му и казах с преправен глас:

— Sir David, who is there? (Сър Дейвид, кой е тук?) Той се стресна, а после изброи няколко английски имена, разбира се, на негови познати, които понастоящем се намираха в Дамаск. После извиках със своя глас:

— Не отгатнахте, сър Дейвид! Хайде да видим дали ще ме познаете. Той моментално подскочи.

— По дяволите! Ако това не е онзи жалък Кара Бен Немзи, който подари врания си жребец, вместо да ми го продаде, нека аз самият веднага се превърна в жребец!

Той се освободи от ръцете ми и се обърна. Ококори очи срещу мен, а устата му се разтегли от едното до другото ухо. Дългият му нос започна неописуемо да се клатушка.

— Наистина! — извика той после. — Наистина е той! Елате до сърцето ми, сър! Искам да ви притисна до гърдите си!

Той обви дългите си ръце около мен като полип, притисна ме пет-шест пъти към себе си, а после — have care (внимавайте) — издаде напред устни и ги залепи върху моите, но за да успее, носът му трябваше да направи рязко движение встрани. После отново ме отдръпна от себе си и попита с овлажнели очи:

— Човече, приятелю, как се озовахте тъкмо сега тук, на планината? Не съм на себе си от радост, yes! Може би все пак сте получили писмото ми?

— Какво писмо, сър Дейвид?

— От Триест. Настоявах да дойдете тук и да пътувате с мен до Кайро.

— Не знам за никакво писмо. Не си бях вкъщи.

— Значи е случайност? Или както вие казвате, съдба! Откога се мотаете тук?

— Вече от единайсет дни.

— А аз едва от четири. Утре отново заминавам. Къде ще ходите после?

— В Кавказ.

— В Кавказ ли, защо?

— За езикови проучвания.

— Глупости! Дрънкате на достатъчно чужди езици. Да не искате да се поборичкате с черкезите? Елате с мен! Няма да ви струва никакви пари.

— Къде?

— При хадедихните.

— Какво? — учудих се аз от своя страна. — Искате да отидете при хадедихните?

— Yes! — кимна той и носът му се поклати дори три пъти. — Защо не? Имате ли нещо против?

— Ни най-малко. Но как ви хрумна тази идея? Да не искате отново да копаете за „крилати бикове“?

— Млъкнете! Не ми се подигравайте, сър. Отдавна съм се отказал от тази мисъл. Но знаете, че съм член на Клуба на пътешествениците, „Ниър Стрийт“ 47. Поех задължението да направя пътуване, дълго осем хиляди мили, все едно накъде. Обмислих въпроса. Спомних си за предишната ни езда и реших да посетя познатите места. А от Багдад да поема към Индия и Китай. Ще дойдете ли с мен?

— Благодаря! Нямам толкова много време.

— Тогава ме придружете поне до хадедихните. Исках да си взема оттук водач. Дори вече го намерих. Но мога да го оставя, ако вие дойдете. Well!

Идеята да посетя хадедихните и по-специално Халеф беше примамлива. Но вече бях разпределил по друг начин времето си и възразих. Но той изобщо не ме слушаше, клатеше глава, при което носът му страшно се клатушкаше, размахваше ръце така, че за всеки случай отстъпих няколко крачки назад, и ме засипа с такъв поток от упреци и предупреждения, че накрая го помолих:

— Внимавайте с гласните си струни, сър Дейвид! Може би по-късно отново ще имате нужда от тях.

— Пфу! Ще говоря дотогава, докато кажете, че ще дойдете с мен.

— Е, тогава ще трябва да се смиля над вас. Идвам. Но ви казвам, че не мога да ви отделя повече от един месец.

— Хубаво, прекрасно, чудесно, сър! Вече съм доволен. Един месец лесно може да се превърне в година. Познавам ви. Yes!

Линдси отново ме прегърна и се опита за втори път да ме целуне, но аз избягнах това с ловко движение на главата, така че заплашително издадените напред устни шумно мляснаха във въздуха., После се осведомих къде е отседнал в Дамаск.

— При английския консул, който ми е далечен роднина — отговори той. — А вие?

— При Якуб Афарах. Много ми се зарадва. Вие защо не сте го посетили?

— Мислех, че ще ме накара да остана при него. Обичам да разполагам със себе си. Но сега с удоволствие ще дойда с вас. Искам да видя пианото, на което тогава изнесохте концерта си.

Възпоменателното място на Кайн и Авел вече не ни интересуваше толкова. Скоро тръгнахме обратно към града. Отново неочаквана среща, както толкова често ми се случваше! Вследствие на това вместо заплануваното пътуване на север направих излет до приятелите си при хадедихните от племето на шаммарите. Два дни по-късно вече бяхме на път, съвсем сами, защото нямахме нужда от водач. Приготовленията за това пътуване не ми струваха нито пфениг. Линдси купи три хубави камили, едната от които беше товарна. За подаръците той също се погрижи изключително старателно. За съжаление не успях да го убедя да свали ужасния си сив кариран костюм. На всичките ми предложения в това отношение той даваше един и същи отговор:

— Оставете ме на мира с вашите чуждоземски дрехи! Обличах веднъж кюрдски одежди и повече не желая! Чувствах се като лъв в магарешка кожа! Yes!

— Наистина ли? Странно!

— Какво е странно?

— За размяната. В известната басня се говори за магаре в лъвска кожа.

— Сър! Намек ли е това?

— Не, само поправка.

— Well, не можех да ви го обясня по-добре по друг начин! Не ми трябва чужда кожа, за да покажа колко съм смел. Можете да бъдете спокоен!

Разбира се, нямаше нужда от тази забележка. Повече от достатъчно беше показал, че е смел. За съжаление обаче имаше странната особеност да обръща всичко наопаки. Поправката за магарето и лъвската кожа направих само за да разбера дали мога да се държа с него както преди.

Използвахме пътя, по който преди бях вървял от пасищата на хадедихните до Дамаск, и се озовахме в областта на Деир и минахме на салове през Ефрат. Дотам не бяхме преживели нищо, което заслужава да бъде споменато. В Деир обаче научихме, че отсега нататък трябва да бъдем предпазливи, защото арабите от племето абу-ферхан, които пасели стадата си тук и край Кабур, се скарали с хадедихните и биха могли да се отнесат враждебно с нас, тъй като сме в приятелски отношения с другите. Затова предпочетохме да се насочим на юг, а при Абе Серай се прехвърлихме през Кабур. Там се намират развалините на древен Кархемис^[2], където през 605 година преди Христа Навуходоносор победил египетския фараон Нехао. След един ден напуснахме земите на абу-ферхан и можехме да разчитаме, че на другия или най-късно на по-другия ден ще бъдем при хадедихните.

На следващата вечер спряхме за почивка в една равнина, която приличаше на цветна ливада. Линдси много искаше да запали огън, но аз не се съгласих. Лагерувахме на тъмно. Към полунощ чух бърз конски тропот, но не можех да забележа ездачите. Съдейки по звука, те яздеха на изток, тоест в посоката, в която търсехме хадедихните. Ако бяхме запалили огън, тези хора щяха да ни видят и да дойдат при нас.

На зазоряване потеглихме. След като бяхме яздили около един час, съзряхме две групи конници, които идваха от изток. Първата, състояща се от около шест-осем души, се придържаше на север, значи скоро щеше да изчезне от погледа ни. Втората се състоеше само от двама мъже, които яздеха срещу нас. Убеден бях, че тези две групи са били заедно и са се разделили едва преди няколко минути.

Първоначално не можехме да видим ясно нищо, защото хората бяха все още много далеч, но те бързо се приближаваха към нас и тогава установихме, че единият яздеше бял, а другият — черен кон. Те също ни забелязаха, но не промениха посоката си, размахаха ръце, за да ни дадат някакъв знак, и нададоха радостни викове, които от далечината долавяхме като: „Наджах, наджах, нефад!“ Ако правилно чувах, тогава тези думи не означаваха нищо друго освен: „Успяхме, успяхме!“ Изглежда, ни смятаха за познати.

После обаче явно бяха видели по-добре сивата карирана фигура на англичанина, защото се стъписаха, но все пак продължиха да вървят към нас. Вече бяха на около двеста конски дължини разстояние. Тогава не можах да потисна своя вик на учудване. Познах двата коня. Англичанинът също, защото веднага каза:

— По дяволите, това е нашият Рих! Хадедихни ли са тези хора?

— Не, конекрадци — отвърнах аз тихо. — Не ги плашете! Явно това са абу-ферхан, които вчера вечерта минаха край нас. Откраднали са най-хубавите коне на хадедихните. Спрете и слезте от седлото, сър Дейвид! Трябва да вземем конете. Стойте тук, докато се върна!

Накарахме камилите си да коленичат и слязохме. Мечкоубиеца и карабината оставих да висят на седлото и тръгнах към двамата конници с празни ръце. Те също бяха спрели. Погледнах назад и видях, че Линдси държи пушката в ръце. Като стигнах на около шейсет крачки от тях, ездачът на врания жребец ми извика:

— Стой, спри! Кой си ти?

— Аз съм притежателят на жребеца, върху който седиш. Слизай!

— Аллах да те изгори — отвърна той. — Ти с ума си ли си? Конят е мой!

— Това веднага ще се разбере.

Отметнах бурнуса си, така че жребецът добре да ме види, и му извиках:

— Рих, Рих, ет тайиб, таал, таа лахаун! (Рих, мой скъпи Рих, ела, ела при мен!)

Прекрасният кон дълго не ме беше виждал, но веднага ме позна. Направи страшен скок във въздуха с четирите си крака, после още един, след това настрани и. ездачът се озова в тревата. В следващия миг жребецът високо изцвили и се озова до мен. По-рано той обичаше да ме гали, като търкаше в мен главата си или ме ближеше. Но сега вярното животно беше в такъв възторг, че не се задоволи само с това. То налапа рамото ми и радостно изпръхтя, което, изразено с човешки думи, би означавало: „О, скъпи, скъпи господарю, бих могъл да умра от радост, че отново си при мен.“

Но нямаше време за нежности. Хвърленият ездач дотича. В ръката си държеше нож. Другият също подкара коня си към мен. Бързо скочих и се метнах на седлото. Извадих револвера, насочих го към първия нападател и му заповядах:

— Не мърдай, иначе ще те застрелям!

Той се подчини.

— Слизай от коня! — заповядах аз на другия. — В противен случай ще те сваля оттам с куршум!

Той спря белия кон и тъй като не смееше да се приближи, гневно ми извика:

— Кучи син, как смееш да ни заповядваш! Тези коне са наши и аз…

— Млъкни! — прекъснах го аз. — Аз съм Кара Бен Немзи, приятел на хадедихните, а този вран жребец е мой.

— Кара Бен Немзи! — извика той. — Чужденецът с вълшебните пушки!

В продължение на миг той ме гледаше безпомощно, но после се понесе върху белия кон през равнината, бързо като мисълта.

— Сър Дейвид, заемете се с този тук! — извиках аз на англичанина. и полетях след ездача.

Той яздеше най-бързия кон на хадедихните, онази бяла кобила, за която Мохамед Емин ми беше казал: „С тази кобила може да ме раздели само смъртта.“ С нея той беше изморил до смърт дивото магаре на Синджар. Дори моят Рих не би могъл да я настигне, ако върху нея седеше истинският й господар. Но този конекрадец не знаеше тайната й и не можеше да я накара да развие най-голямата си скорост. Затова бях сигурен в успеха си.

Сложих ръката си между ушите на жребеца и извиках три пъти „Рих!“ Той изцвили силно и така полетя, че щеше да ми се завие свят. След около половин минута видях, че разстоянието се стопява. Крадецът се обърна и също го забеляза. Той заудря коня, за да го накара да препуска по-бързо, но благородната кобила не беше свикнала на такова отношение и се съпротивляваше. Това ми даде възможност да се приближа по-бързо. Крадецът полагаше всички усилия и прилагаше цялото си ездаческо изкуство. Успя отново да овладее кобилата и полетя напред.

Мъжът беше превъзходен ездач. Не е трудно да се предположи, че когато едно племе иска да открадне най-хубавите коне от друго, използва за това най-добрите си ездачи. Те от своя страна не вземат тежки оръжия със себе си, за да не им пречат, а само ножове. Затова пък им дават придружители, които да ги пазят и защитават. Това бяха конниците от другата група, която се беше отправила на север, за да отклони от същинските крадци и насочи към себе си преследвачите.

Но ездаческото умение не помогна на мъжа. Приближавах се все повече към него. Той започна да прави финтове, като се отклоняваше от посоката ту вляво, ту вдясно като преследвана от хайка лисица. Но напразно. Успях да го настигна.

— Спри! — заповядах му аз.

Той размаха ножа си, изсмя се подигравателно и не се подчини. Много ми се искаше да скоча от моя върху неговия кон, но това щеше да навреди на нежната кобила. Затова продължих да яздя до него и насочих револвера си към тялото му.

— Още веднъж ти казвам, спри, иначе ще те застрелям! Той отново се изсмя. Тогава се прицелих в ръката му, която държеше ножа, и натиснах спусъка. Куршумът улучи. Той изкрещя от болка и изпусна ножа. Вече беше обезоръжен. Приближих врания жребец плътно до кобилата, изправих се в стремената и го ударих с юмрук по главата. Той се олюля и изпусна юздите от лявата си ръка. Аз веднага ги хванах. Конят и ездачът бяха в ръцете ми. Спряхме, след като животните бяха препускали още известно време. Крадецът не беше съвсем зашеметен, но се клатушкаше в седлото насам-натам. От дясната му ръка течеше кръв.

— Дръж се здраво! Връщаме се обратно! — заповядах му аз. — Ако се опиташ да бягаш или да се съпротивляваш, ще те застрелям! Той разбра, че трябва да се подчини, и се примири със съдбата си. Преследването не беше траяло и пет минути, но се бяхме отдалечили доста от англичанина. Яздихме в тръс около четвърт час. Англичанинът беше при камилите, а другият крадец седеше до него.

— Добре, че идвате — извика ми той. — Този човек е дяволски скучен. Исках да си поговоря с него, но той не разбира нито дума английски.

— Не е и необходимо един сър Дейвид Линдси да разговаря с конекрадец — засмях се аз. — Как го хванахте?

— С ръце. Негодникът искаше да избяга, но и аз имам крака. Well!

— Но той има и нож!

— Аз също!

— Той опита ли се да се съпротивлява?

— Разбира се. Но го цапнах по носа и скоро ще изглежда така, както някога моята алепова цицина. Този там също ли е цапнат?

— Да — отвърнах аз. — Сега ние ще яздим конете, а тези двама джентълмени ще се возят върху камилите.

— Къде отиваме? — осведоми се Линдси.

— Не много надалеч. Само дотам, където негодниците са се разделили.

— Разделили ли? Защо?

— Много е просто, сър Дейвид. Хадедихните са забелязали кражбата едва през деня и веднага са се впуснали да ги преследват. За да ги заблудят, крадците са се разделили на две групи. Едните са поели на север, а тези двамата тук, с плячкосаните коне — на запад. Ще яздим до мястото на разделянето, а оттам скоро ще стигнем до хадедихните.

— Well! Как ще се ококорят само, като видят конете им да се връщат, и то от кого!

Двамата абу-ферхани — защото наистина бяха от това племе — трябваше да се качат върху камилите, след като превързах ръката на единия от тях. После продължихме да яздим нататък, докато тяхната следа се сля с тази на съучастниците им. Там отново слязохме от седлата и седнахме в тревата. Конете и камилите веднага започнаха да пасат. Линдси потриваше ръце от удоволствие и каза:

— Любопитен съм да видя физиономиите им! Голям майтап ще бъде, нали?

— Да, страхотна изненада. Халеф ще е един от първите, а Амад ал Гандур сигурно също е там.

Трябва да припомня, че когато ние двамата с Халеф от кервана на смъртта се върнахме при хадедихните, Амад още не се бе прибрал при племето си. Тогава смятахме, че е загинал. По-късно обаче той все пак благополучно се бе завърнал. Беше отмъстил за смъртта на баща си на бебехите, макар това да му беше отнело повече време, отколкото можеше да се предполага. Сега като наследник на Мохамед Емин беше облечен в достойнството на шейха на хадедихните.

— А Омар Бен Садек с петнистия! — добави Линдси. — Страшно се радвам. Съвсем друго е човек да пътува с вас, сър. Винаги преживява нещо.

— Не ме карайте да се чувствам горд, сър Дейвид! Всички хора имат своите преживявания.

— Да, но какви!

Двамата пленници не проронваха нито дума. Единият беше впил поглед в земята, другият непрекъснато дърпаше носа си, който постоянно увеличаваше цветовото си разнообразие и дължина. Изглежда, англичанинът здравата го беше ударил.

Като почакахме около четвърт час, видяхме куп ездачи да се появяват на източния край на хоризонта.

— Идват, идват! — смееше се Линдси. — Бих искал веднага да им подаря хиляда фунта стерлинги! Yes, well!

Да, хадедихните идваха. Те се приближаваха бързо, следвайки дирята на конекрадците. Видяха ни и спряха, за да ни разгледат. До камилите ни те забелязаха също белия кон и врания жребец. Цветовете на конете съответстваха. Но бяха ли техните? Не, защото тогава би трябвало ние да сме крадците, а в такъв случай нямаше да седнем там и да ги оставим така спокойно да се приближат.

— Сър — попита англичанинът, — кой е високият брадат мъж начело?

— Това е Амад ал Гандур. Той има брада и е висок като баща си, само че неговата е черна, а тази на Мохамед Емин беше бяла като сребро.

— А старецът до него?

— Той е шейх Малек на атайбехите, дядото на Ханех, най-прекрасната сред прекрасните.

— А дребосъкът встрани от него?

— Нашият Хаджи Халеф Омар.

— Well! Очите ви са по-добри от моите. А няма ли там и един ездач на петнист кон?

— Да, това е Омар Бен Садек на своя шарен кон. Още не са ни познали. Но ето, че идват.

— Well! Веднага ще им се покажа в цял ръст.

Той стана, изпъна дългата си снага колкото може повече и закрачи към тях. Те отново се стъписаха. Странната фигура на сиви карета ги изненада. Тогава обаче дребосъкът нададе силен вик на радост, подкара коня си напред, като въодушевено викаше на арабски и турски, смесено с малкото немски и английски изрази, които знаеше:

— Машаллах! Прекрасно! That’s Sir David Lindsay! Кейфинис не-дир? (Как си?)

Той се приближи в галоп. Линдси се затича срещу него. Като се срещнаха, Халеф скочи от коня и попита:

— You тук при нас! Аллах, Аллах! How do you do? Чували ли сте нещо за моя добър сихди? Той как е? Оженил ли се е, или още не е? Какво…

Въпросът заседна в гърлото на хаджията. Бях обърнат към него почти с гръб, но сега станах и тръгнах към него. Първоначално той изобщо не помръдваше. После разпери ръце, сякаш искаше още отдалеч да ме прегърне, но не можа да се отдели от мястото си. Падна на колене и замърда устни. Виждаше се, че иска да говори, но не можеше. По лицето му се стичаха големи сълзи.

Бях дълбоко трогнат от това необикновено вълнение. Вдигнах дребосъка и го притиснах към гърдите си. Той обви ръце около мен, притисна лицето си до моето и сърцераздирателно се разхлипа.

Останалите също се оживиха. Познаха ни. Познаха също и жребеца, и кобилата, а в следващия миг около нас гъмжеше от наскачалите от седлата ездачи, които викаха и питаха. Всички ръце се протягаха към нас. Не можех да стисна нито една от тях, защото бях зает изцяло с моя Халеф, който най-сетне се успокои и вече можеше да говори, но първо изрече думите:

— Я, сихди хаяти, наими, нури еш шемс, я Аллах, я Аллах! (О, сихди, мой живот, мое щастие, моя слънчева светлина, о, Боже, о, Боже!)

Той милваше с две ръце лицето ми и целуваше ръба на наметалото ми. За него в този момент беше все едно дали двата скъпоценни коня бяха спасени или не. Той имаше мен. Това му стигаше.

Толкова по-голяма беше обаче после радостта на другите, че животните са в безопасност. В моите очи също се появиха сълзи от силното вълнение на Халеф, но все пак не можех да не се засмея на начина, по който карираният англичанин поздравяваше хадедихните. Той използваше целия си запас от арабски и турски думи, за да им каже колко много се радва на срещата. При това си служеше с около двайсет, най-много трийсет израза и можете да си представите каква безсмислица се получаваше.

Омар Бен Садек дълго бе чакал, за да може и той да се доближи до мен. Накрая той просто хвана Халеф за раменете, отдръпна го от мен и каза:

— Да не мислиш, че ще можеш да запазиш сихдито единствено само за себе си? Тук има още някой, който иска да го поздрави!

Той притисна устни до пеша на дрехата ми, колкото и да не ми се искаше да го допускам, и ги държа там, докато Амад ал Гандур го отстрани оттам и стисна десницата ми.

— Слава на Аллаха, който те води отново при нас, о, Кара Бен Немзи ефенди! — започна той. — В лагера ни ще настъпи голяма радост, а за шатрите ни блаженство. Нашите воини ще те посрещнат с лаб ал баруд, танца на барута, а от устите на жените и момичетата ще прозвучи твоят хвалебствен химн. Добре дошъл при нас, както никой друг досега от нашите добри приятели и дори още само появата ти ни носи благополучие. Ти си спасил двата най-благородни коня на нашето племе. Ще ни кажеш ли как стана това?

Едва след този въпрос на шейха Халеф отмести поглед от мен и го насочи към жребеца.

— Да — извика той, — едва прочутият Кара Бен Немзи е стъпил на наша земя, и вече ни дарява с щастие. О, сихди, бяха ми откраднали Рих, коня на моята душа, жребеца на моето сърце. Какъв позор щеше да бъде за мен, ако не беше победил разбойниците! Как успя да настигнеш тях и конете с вашите бавни камили?

— Ще научиш веднага, но първо искам да поздравя този малък бен араб, за когото веднага се досещам кой е.

Едно около осемгодишно момче седеше върху може би тригодишно черно жребче. То не беше слязло от седлото и ме гледаше с големите си тъмни очи с особен израз в погледа. Подадох му ръка и казах:

— Не сме се виждали от три години. Ти си Кара Бен Хаджи Халеф, синът на моя приятел, нали?

— Аз съм — отговори то, а сочейки към младото конче, добави: — А този вран жребец е Асил Бен Рих, синът на този, който си подарил на баща ми.

— Какво, Рих има син? — попитах аз учудено.

— Син и дъщеря — отговори Халеф. — Може ли такъв кон да остане без поколение? Не. Наследниците му трябва да бъдат черни като самия него, затова разпитах за най-добрата черна кобила, която можеше да се намери. Този прочут кон живееше в арабската пустиня в Ел Хамада и се наложи да преодолея големи опасности, докато намеря щастливия й притежател. Нашият Рих му хареса и той сключи с мен договор. По възможност Рих трябваше да ни дари със син и дъщеря. Дъщерята щеше да принадлежи на него, притежателя на кобилата, а синът — на мен, притежателя на жребеца. Така и стана. Рих оправда надеждите ни. Дъщерята е на две, а синът на три години. Виждаш го пред себе си, сихди. Той дори е по-благороден от Рих и момчето ми вече го язди, синът на най-чаровната сред красавиците. Те двамата ден и нощ са заедно и вече сме го научили на една тайна, която ще ти издам, защото той е твоя собственост, както на теб принадлежи, и Рих.

— Не, нито един от двамата не ми принадлежи — отвърнах аз. — Твои са.

— Не, твои са! — настояваше хаджията. — Ти ми повери прекрасния Рих, защото само при нас може да живее. Грижих се за него с богатствата, които получих благодарение на теб, и можех да го яздя, докато те нямаше. Така бях пребогато възнаграден за усилията, които полагах за него. Всъщност това не бяха никакви усилия, а предимства и блаженство, на които се наслаждавах. Сега ти се върна при нас и отново ще го яздиш. Надявам се, че няма да отхвърлиш тази моя молба. Защото дори и правото ти да беше изгубило давност, ти отново го придоби, като спаси коня от ръцете на тези крадци. Кажи да, сихди! Вземи го! Ще ми доставиш голяма радост, защото не искам да виждам обичния си сихди на гърба на друг кон освен на този, който го е носил през толкова големи опасности и към големи подвизи.

Трябваше да изпълня желанието на Халеф, дори и да не бях имал такова намерение. Взех Рих, но само докато трае престоят ми при тях.

После им разказах как заловихме двамата абу-ферхани. Вързаха ги върху камилите, за да ги вземат с нас. Открадването на такъв кон се наказва със смърт, но от радост, че сме им дошли на гости, Амад ал Гандур, Хаджи Халеф и шейх Малек обещаха, че наказанието няма да бъде толкова тежко.

Потеглихме към пасището на хадедихните. Изпратиха напред вестоносец, да съобщи на хората там за идването ни.

Щяхме да яздим около три часа. След като това време изтече, видяхме голям рояк конници да яздят срещу нас. Препускаха насреща ни със силни викове, обградиха ни и ни притискаха от всички страни, сякаш искаха да ни стъпчат. Тичаха един през друг, викаха „да живее“ и „добре дошли“ и стреляха във въздуха с пушките си, при което беше изхабен много барут. Затова такъв вид посрещане се нарича лаб ел баруд, танц на барута.

Това траеше безспир, докато накрая съзряхме шатрите на лагера. Оттам се чуваха приветствените песни на жените и момичетата. Бяха застанали на входа на селото от палатки. Начело стояха жените които ме познаваха отпреди, като най-отпред беше вдовицата на шейх Мохамед Емин с неговите други две жени, които при първото си идване бях напръскал със „светената“ вода от Зем Зем в Мека. Тогава тази жена беше млада, но от мъките по смъртта на шейха бързо беше остаряла. Устните и веждите й вече не бяха боядисани, върху челото и бузите й нямаше украси, нямаше ги и големите златни пръстени, които висяха по носа и ушите й. По тила, глезените, ръцете и китките й нямаше сребърни гривни, корали, перли, пъстри камъни и асирийски украшения, които преди я кичеха. До нея стоеше Амша, героинята, която беше все така сериозна и горда, както я бях видял в степта на Джеда, а от дясната й страна беше жената на Халеф, Ханех, „най-прекрасната от жените, слънцето сред звездите на женския пол“. Тя ми изглеждаше все така хубава и млада като по времето на сгодяването си за моя доблестен Халеф. Тъмните й очи ме гледаха с видима симпатия и почит.

Като навлязохме по широката пътека между палатките под звуците на песните, спряхме, слязохме от конете и бяхме въведени в най-голямата и хубава шатра, която бързо бе подредена специално за нас, след като пратеникът беше донесъл вестта за идването ни. Беше поставена вода за миене. Докато правехме това, англичанинът каза:

— Кога ще раздадем подаръците ви, сър?

— Моите подаръци ли? Аз нямам такива.

— Глупости! Нали ги видяхте и ги купувахте?

— Но не ги платих. Ваши са.

— Няма значение! Принадлежат на тези, за които са определени.

Дайте им ги!

— Това е ваша работа.

— Глупости! Как може сър Дейвид да дарява тези арабски лейди!

— Щом вие не можете, и на мен ми е забранено.

— Пфу! Това, което правите вие, има чар. На вас ви се удава по-добре, отколкото на мен. Предпочитам да ида на лов за лъв, отколкото да правя подарък на някоя лейди. Ако не искате да го направите, ще изхвърля тези боклуци!

Това не бяха боклуци, напротив, много полезни, красиви, а също и скъпи предмети.

— Е, добре — реших аз, — ще се погрижа вместо вас, сър Дейвид. Но няма да се кича с чужди пера. Ще раздам подаръците от ваше име.

— Раздайте ги, от чието име искате. Може да назовете името и на португалския крал или императора на Лапландия. Но не ме занимавайте!

Скоро до шатрата долетя миризма на печено. Помолих Халеф да дойде и му дадох да разпредели подаръците. Той самият получи два хубави револвера и голям копринен тюрбан, от което беше очарован. За Ханех, най-прекрасната сред красавиците, имаше дреха от червена коприна, пръстен, обеци, огърлица и препаска за челото, състояща се от златни и сребърни монети. По-късно забелязахме, че възхищението й беше безмерно. Другите жени също получиха подаръци, както и мъжете, които преди бяха влизали в по-близки отношения с нас.

Празничната гощавка беше поднесена на открито. Състоеше се главно от ястия, които ми бяха познати отпреди и които тогава бях описвал. След като се нахранихме, Амад ал Гандур ни помоли да отидем с него в шатрата му, където ни изложи една своя молба. Там се бяха събрали и старейшините на селото. Шейх Малек и Халеф също присъстваха. Много се радвах, че и моят хаджия беше повикан, защото от това разбрах, че е успял да се приспособи към племето и да си спечели уважение.

— Ефенди — започна шейхът, — дойдохте в много важен за нас момент. Спомняш ли си в кой ден умря моят баща, шейхът на хадедихните от племето на шаммарите Мохамед Емин?

— Много добре. Беше на двайсет и шестия ден на месец рабуил ахир, което в онази година отговаряше на дванайсти хазиран^[3] от християнското летоброене.

— Така е. Изминали са осем години оттогава и никой досега не е ходил на гроба му, за да каже молитвите на приятелите и роднините.

Това не ми дава покой. Искам да ида там в планините, за да изпълня дълга си, и племето реши да ме придружат определен брой храбри бойци, за да стане поменът по начин, достоен за един прочут шейх. Днес следобед по времето на асра тръгвам с двайсет воини. Затова вчера вечерта празнувахме раздялата до късно през нощта. Стражите ни бяха уморени от празника и това даде възможност на абу-ферханите да откраднат конете ни. Но ето че дойдохте вие. Гостоприемството ни задължава да останем при вас, а искахме да бъдем при гроба на шейха в деня на мъртвите. Молим те да ни посъветваш кое от двете задължения да изпълним.

— Това, което е трябвало да изпълните преди идването ни — отвърнах аз.

— Казваш, че трябва да поемем към планините? Тогава тук ще останат само обикновени воини, които не могат да ви предложат нищо.

— Грешиш. При нас ще бъдат най-добрите от племето ви, а именно вие.

— Ние ли? Как така?

— И още питаш, шейх? Не беше ли Мохамед Емин мой приятел и брат? Не се ли бихме с него рамо до рамо срещу враговете на хадедихните? Не сме ли яздили заедно седмици наред и не споделяхме ли радост и страдания, опасности и лишения? Не бях ли ранен в същия ден, в който Аллах го извика при себе си? Не участвах ли в погребението му и не казах ли на гроба му сурата на възкръсването? Не е ли тогава мой дълг да посетя с вас приятеля, който ми е бил толкова скъп?

— Кара Бен Немзи, ти искаш да дойдеш с нас, наистина ли? — извика радостно Амад ал Гандур. — Сега можем да бъдем сигурни, че опасностите ще бъдат преодолени.

— Очакват ли се големи опасности? — осведомих се аз.

— Не повече от обикновено.

— По кой път ще тръгнете?

— Този, който избереш ти. Ще се съобразим с желанието ти. Решихме да не вървим по прекия път към гроба. Моите бойци искат да минат по предишния ни път, за да стъпят по местата, на които е бил шейхът в последните си дни. Смятат, че му го дължат, а аз се съгласих, защото имах същото желание. Затова щяхме да потеглим към планината @Загрос, първо към чинаровата гора, където срещнахме Хайдер Мирлам. Това като че ли беше първото стъпало към високата гробница на моя баща Мохамед Емин.

— Съгласен съм, защото и аз искам да видя още веднъж тези места, до които тогава се докоснахме — обясних аз. — А какво е положението с бебехите? Те бяха наши врагове. Ти им отмъсти за смъртта на баща си. Затова всеки хадедихн, който падне в ръцете им, ще е жертва на кръвно отмъщение. Ще трябва да се пазим от тях.

— Да, ще го направим. Но не забравяй, че по това време на годината лесно можем да ги избегнем, а няма защо да се страхуваме и от другите кюрдски племена, през чиито области ще минем. Освен това сега сме двайсет храбри воини, а тъй като и ти с твоите пушки си с нас, все едно, че сме сто.

Тогава стана моят Хаджи Халеф Омар, опита се да засуче тринайсетте косъма на редките си мустаци, окашля се, както правеше винаги, когато се канеше да произнесе някоя от дългите си речи, и започна:

— Чуйте, храбри, непобедими мъже! Искам да ви говоря. Беше на двайсет и шестия ден на месец рабул ахир, когато Мохамед Емин, шейхът на хадедихните, падна в боя срещу бебехите. Ние победоносно се сражавахме на негова страна, при което моят сихди беше пронизан с копие, а аз бях прострелян в дясното бедро. Решихме тържествено да празнуваме този ден, като се отправим към гроба на шейха и му отдадем почит. Не искаме да проливаме кръв, защото смъртта на Мохамед Емин вече е отмъстена, а от моя сихди се научих да проявявам милост и състрадание. Пътуването ни ще бъде пътуване на благоговението и мира. Затова ви моля да организираме всичко така, че да избягваме всякакви срещи с хора, които са враждебно настроени към нас, и да направим свой водач Кара Бен Немзи ефенди. Той ще ни води така, че няма да се впускаме в битки. Като казвам това, не се страхувам, че някой от вас може да ме сметне за страхливец. При други обстоятелства бих бил готов веднага да се бия с него на живот и смърт. Той отново седна, а аз отговорих:

— На никой от нас и през ум не му минава да смята за страхливец доблестния Хаджи Халеф Омар, който много пъти е доказвал храбростта си. Той каза това, което се таеше в душата ми. Пътуването ни ще е мирно. Не мога да претендирам обаче за голямата чест да бъда ваш водач. Всеки един от вас е също толкова храбър, опитен и съобразителен воин, а Амад ал Гандур е вашият шейх. Аз съм ваш гост и с удоволствие ще му се подчиня.

Но хадедихните не се съгласиха. Всички ми се противопоставиха, а Амад ал Гандур заяви:

— Ефенди, чуваш, че никой не е съгласен с предложението ти. Преди ти ни беше водач и ще бъдеш и сега.

— Но аз съм чужденец в тази страна. Ти я познаваш много по-добре от мен.

— Не, вече не си чужд по тези места, а твоят разум ще ти покаже пътищата дори и областите, в които никога не си бил. Често ни се е случвало. Така че не ни убеждавай! Ще ни водиш отново.

С това обсъждането на въпроса приключи, защото аз не протестирах повече. Наистина беше по-добре, ако лесно раздразнимите бедуини следват мен, а не собствените си внушения.

Скоро набързо приключихме и с останалите по-маловажни въпроси и стигнахме до решението да тръгнем на по-следващия ден сутринта. Разбира се, на хадедихните много повече им се искаше да предприемат пътуването по време на аср, следобедната молитва, защото това е часът, в който всички фанатично вярващи мохамедани започват пътуването си. Но накрая се съгласиха с мен, след като им доказах, че не бива да пропускаме три четвърти ден. Напротив, трябваше да побързаме, ако искахме да пристигнем до гроба на шейха в деня на мъртвите.

Тук му е мястото да обясня разликата между християнския и мохамеданския календар. Както вече споменах, смъртта на Мохамед Емин се падаше на 12 юни, тоест в най-горещото време на годината. Според мохамеданския календар това е през месец реби ул евел. Но мюсюлманите изчисляват годината по лунния календар, която е с единайсет дни по-къса от нашата година по слънчевия календар. Затова мохамеданските дати, сравнени с нашето летоброене, всяка година се изместват с по единайсет дни, което за осем години дава разлика от три пълни месеца. Понеже хадедихните като фанатични мюсюлмани се придържаха, разбира се, към тяхното летоброене, лесно обяснимо е защо годишнината от смъртта на шейха на хадедихните, който беше починал през юни, сега, след осем години, се падаше през март. Казано между другото, това беше най-подходящият месец за пътуване като нашето.

Омар Бен Садек също беше сред тези, които бяха определени за поклонението. Той в никакъв случай не би искал да остане настрана от това събитие и беше въодушевен от факта, че отново ще може да се отправи с мен на път. Едва ли е необходимо да се споменава, че той и жена му Шама също получиха много подаръци.

Халеф ме помоли да му разреша през тази нощ да спи до мен. С удоволствие позволих това на верния си приятел, въпреки че по всичко личеше, че за спане и дума не можеше да става. Получи се така, както си бях помислил: трябваше да му разказвам, а и той имаше да ми съобщава много новини. В крайна сметка затворихме очи на разсъмване, а бяхме събудени само след един час от оживилия се лагер.

За закуска имаше кафе, от което останахме доволни, и уханен кебап — малки печени на огън парченца месо, които бяха много вкусни. После Халеф ме заведе в шатрата си, защото Ханех, „най-прекрасната“ сред дъщерите, копнееше да им отида на гости. Тя ни приготви втора, много вкусна закуска, а хаджията беше безкрайно щастлив, като видя с какво внимание и учтивост се отнасям към неговата „най-красива сред всички красавици“. След като се наядохме, той ме попита:

— Сихди, вчера ти видя сина ми Кара Бен Хаджи Халеф да седи върху коня си. Как язди според теб?

— Много добре — похвалих го аз и го погледнах, изпълнен с очакване, защото го познавах и отдавна бях забелязал, че таи в сърцето си нещо много по-важно. Не отговорих така само заради бащинското му самолюбие. Затова продължих: — Досега не съм виждал момче на тази възраст така майсторски да направлява коня си. Язди като голям.

Очите на Халеф и Ханех заискриха от удоволствие.

— Караш ме да се чувствам горд с думите ти, сихди! Аз самият съм го учил. Затова тези слова прозвучаха от устата ти десетократно по-похвално. Искаш ли да видиш и как стреля? Ще бъдеш ли така добър да излезеш с мен?

Той ме изведе извън лагера, където Кара Бен Хаджи Халеф вече ни чакаше. Въоръжен беше с пушка двуцевка, два пистолета и един револвер. В земята беше забит един кол. Халеф посочи към него и каза:

— Сихди, много пъти, когато си се намирал в беда и опасност, си стрелял по някой предмет, за да покажеш на враговете си колко непогрешими са изстрелите ти и че с тях ще е свършено, ако се осмелят да те нападнат. По-късно аз също се упражнявах по този начин, а после научих и моя син. Нека ти покаже какво е научил. Позволяваш ли?

Разбира се, нямах нищо против. Момчето стреляше от възможно най-далечното разстояние и не пропусна да улучи нито веднъж. Всеки куршум се забиваше в кола на разстояние един цол от предишния, така както Халеф беше виждал да правя аз.

— Е, сихди, задоволяват ли те тези опити? — попита ме баща му.

— Разбира се — заявих аз. — Ще стане воин като баща си и съм горд, че носи моето име Кара.

— Ще стане герой като самия теб. Ела да се върнем отново в палатката, защото Ханех, най-добрата сред жените и майките, и аз имаме една молба!

Досещах се какво беше желанието му и не се бях излъгал в предположението си, защото, щом отново седнахме заедно в шатрата, той започна:

— Синът ми трябва да предприеме първия си боен поход не под водачеството на обикновен воин, а под твоето. Нима трябва да чакам, докато дойдеш отново? Може ли въобще да се знае дали Аллах е пожелал да ни зарадва още веднъж с твоето присъствие? Но сега си тук и ще ни водиш до гроба на шейха. Защо да не използвам възможността да видя как язди наследникът на моята слава и сянката на твоето величие? Позволи ми да го взема с нас, сихди! Благодарността ми няма да има граници.

— Той е прекалено млад, скъпи Халеф — прекъснах го аз.

— Нима младостта или старостта трябва да се мерят по годините? Има млади хора, които се държат като възрастни, и, обратно, често се срещат стари хора, които не са по-умни от неопитни деца.

— Така е. Виждам, че Кара Бен Хаджи е надхвърлил годините си. Но тялото му не е укрепнало достатъчно, за да може да издържи на такава бърза, далечна и напрегната езда, каквато ни предстои.

— Не мисли за това, сихди! Кара е кален като възрастен. Тази година той беше с мен в Басра, наистина дълга езда, много по-дълга от тази, която ще предприемем, и на връщане беше толкова свеж и бодър, колкото при тръгването. Казвам ти, че ще издържи, дори може би повече от някой трийсет или четирийсетгодишен боец. Много ще ми е мъчно, ако не изпълниш желанието ми.

— За изпълнение или неизпълнение от моя страна и дума не може да става. Ти си бащата и сам трябва да решиш какво трябва да прави или не синът ти. Така че зависи само от теб, дали искаш да го вземеш.

— Това казваш ти, сихди. Но хадедихните мислят другояче. Мисля, че те няма да искат да вземат момчето.

— Честно казано, не мога да ги упреквам за това, въпреки че те смятат предстоящата езда за много по-лека, отколкото аз.

— По-лека! Значи ти смяташ ездата за много по-трудна от тях?

— Не само за по-трудна, но и за по-опасна.

— Опасна ли? Защо?

— Добре направихте, като ми поверихте водачеството, защото като европеец аз съм по-предпазлив от вас. Свикнал съм да обмислям всичко и допускам, че е много вероятно да се стигне до сблъсък с бебехите.

— Но ние лесно бихме могли да заобиколим областите, където се намират те сега!

— Не, вероятно няма да можем, защото не е изключено бебехите да са точно там, накъдето ще тръгнем ние.

— Не те разбирам, сихди. Едва ли ще им хрумне идеята да идат да се молят на гроба на шейха, техния враг и противник.

— Естествено, че няма да им дойде подобна мисъл. Но там има и друг гроб, който може да ги накара да се отправят към това място в същия ден. Спомни си шейх Гасахл Габоя!

— Когото застрелях аз?

— Той е убит в същия ден като Мохамед Емин. Сега разбираш ли ме?

— Аллах, не бях помислял за това! Но си спомням също, че там изобщо няма гроб, на който биха могли да се молят, защото тогава във възбудата си след боя хвърлихме във водата и трупа на техния шейх.

— Което нямаше да позволя, ако не бях в безсъзнание — прекъснах го аз. — Мъртвите трябва да се почитат! Тогава това не беше направено, затова настроението на бебехите ще е двойно по-враждебно. На всичко отгоре след това Амад ал Гандур им отмъсти за смъртта на баща си.

— Значи ти мислиш, сихди, че те ще дойдат до реката, за да се молят?

— Мисля само, че е възможно, нищо повече. А като дойдат, едва ли ще застанат до водата. При всички случаи, когато тогава ние сме си тръгнали, те са се върнали, за да видят какво е станало с техните воини. Извадили са труповете от водата и са ги погребали. Така че там все пак има гробове, където могат да се съберат за молитва. Нашите хадедихни не са достатъчно съобразителни, за да помислят за това. Затова имам основателна причина да не смятам ездата ни за безопасна. Лесно би могло да се стигне до сблъсък с бебехите. Ако вземеш сина си със себе си, вече знаеш на каква опасност го излагаш.

— Сихди, но това не е основание да го оставя тук! Трябва ли да се страхува от опасност, която баща му приема хладнокръвно? Точно в такъв момент Кара много ще иска да бъде до мен. Да не би да е по-добър от мен? Или съм по-малоценен от него, та аз, неговият баща, да се излагам на опасността да бъда застрелян, а през това време синът да стои тук при жените, за да пази благородния си живот и да маже нежната си кожа с благовонни масла? Как ще стане от него герой, ако сега пренебрегне възможността да покаже блясъка на своята смелост и сиянието на своята храброст? Трябва ли да градя нещо, което в Европа наричат хисанет ел кесас^[4], и да затворя сина си в нея, та да не падне върху него прах и да може да се възхищава на страхливостта си през стъклените вратички?

Дребният хаджия се беше разгорещил. Той продължи да говори още дълго и приведе всевъзможни примери, за да ме убеди, че е абсолютно необходимо момчето да вземе участие в този поход. Радвах се на усърдието на този храбър човек да даде възможност на сина си за мъжка постъпка. Още при първата дума, която изрече, аз не бях против да изпълня желанието му, но все пак направих едно последно възражение:

— Разбирам основанията ти, скъпи Халеф. Но какво ще каже за това Ханех, майката на момчето? Тя също има право да изрази мнението си.

— Да, така е и тя веднага ще ти каже какво мисли. Ханех, ти, най-любима от всички любими, отговори на нашия сихди какво е желанието и волята ти!

Досега тя се беше хранила с нас, без да каже дума, но следеше разговора ни с жив интерес. Сега скромно каза:

— Сихди, можеш да решиш каквото искаш и аз ще се присъединя към желанието ти, защото жената трябва да се вслушва в съветите на мъжете. Но тъй като заповядваш да кажа мнението си, ще го чуеш. Знаеш колко много обичам Хаджи Халеф Омар, моя господар и любим. Въпреки това с готовност го пусках да тръгне с теб, макар да знаех какви опасности ви очакват и че често ще рискува живота си. Тайно в себе си се страхувах и се молех за него, но се гордеех, че е твой спътник, който можеше да ти покаже, че има вярно и храбро сърце. Той благополучно преодоля всички опасности и се върна при мен като мъж, който е преживял и научил много повече от всички други мъже и воини по тези земи. Сега той участва в съвета на старейшините, които с готовност се вслушват в съветите му и ги следват. Това изпълва сърцето ми с най-голямо блаженство, защото имам съпруг, с когото друг трудно би могъл да се сравнява. Също толкова горда бих искала да бъда и със сина си и знам, че ти си този, който може да го доведе така бързо до славата, както името на баща му се носи от уста на уста. Можеш да му дадеш пример за цял живот, но само ако го има пред себе си и го види, и като е близо до теб. Затова и аз имам същото желание, което изказа Хаджи Халеф Омар. Изпълни нашата молба и вземи Кара с вас! После той ще черпи от този извор, както се пие вода от кладенец, който непрекъснато дава вода!

Очите на Халеф светнаха и той, изпълнен с гордост и радост, каза:

— Знаех, че ще говориш така ти, най-разумна сред разумните, жена на храбрец и майка на бъдещ герой! Чу ли, сихди? Тя също иска Кара Бен Хаджи Халеф Омар да дойде с нас. Не се противи, ами се съгласявай!

— Нека бъде волята ви — отвърнах аз. — Ще язди с нас.

— Дори и ако другите не са съгласни ли?

— Дори и тогава, защото се надявам, че хадедихните ще се съобразят със застъпничеството ми.

— О, сигурно ще го направят, сихди. Можеш да поискаш от тях каквото решиш, и те ще го направят, ако е възможно.

Той сияеше от възхищение, а и Ханех също се радваше изключително много, че бях дал съгласието си. Халеф изтича навън да съобщи на сина си резултата от нашия разговор.

По-късно стана това, което очаквах. Щом хадедихните разбраха, че хаджията иска да вземе момчето си, единодушно се обявиха против. Не говорих много, за да получа съгласието им. Казах само, аз също искам моят „кръщелник“, който носи моето име, да дойде с мен. Тогава всички протести бяха оттеглени.

На следващата сутрин всички се бяха приготвили рано за път. С изключение на Линдси, мен и момчето потегляха двайсет добре въоръжени воини. Няколко товарни коня щяха да носят хранителните запаси, които вземахме със себе си, за да не си губим времето по пътя да ловуваме. Амал ал Гандур яздеше бялата кобила, аз — своя Рих, а момчето — Асил Бен Рих. Омар Бен Садек яхна петнистия на единия от аладжите. На Халеф беше даден другия най-добър кон на племето, а и останалите воини яздеха добри животни, така че можехме да не се тревожим за скоростта, с която щеше да се извършва пътуването ни.

Както вече беше споменато, първо щяхме да тръгнем към планината @Заргос, до която след едноседмична езда стигнахме безпрепятствено. Намерихме чинаровата гора, в чийто край бяхме лагерували преди, когато се срещнахме с туркмените от племето на беятите, и останахме там през нощта. Понеже бяхме решили да вървим по съвсем същия път, за да видим отново местата, през които бяхме минавали тогава, на следващия ден продължихме към потока, близо до който ни бяха нападнали бебехите под предводителството на своя шейх Гасахл Габоя. Там също останахме една нощ и се разбира от само себе си, че бяха възкресени всички спомени и с големи подробности разказвахме за преживяното преди години.

Според нашия план надвечер на следващия ден трябваше да стигнем до малката колиба, в която бяхме намерили Ало, приличащия на мечка въглищар. Тя беше необитаема и напълно западнала. На следващия ден по обяд се добрахме до река Берозиех, в чиито води тогава се бяхме къпали. Ден по-късно прекосихме хълмовете на Ване, а после навлязохме във водещия на юг проход. След двайсет и четири часа стигнахме в тясната долина с подобните на ливади ивици в средата, където бебехите ни бяха нападнали повторно, а после в кривата странична долина, в която бяхме пренощували с Мусафир, брата на Гасахл Габоя. Озовахме се до лагера, където двамата хадедихни се бяха разбунтували срещу мен. Там Амад ал Гандур спря и ми каза:

— Ефенди, баща ми щеше да е жив и до днес, ако не се бяхме възпротивили на волята ти, вследствие на което освободихме шейха на бебехите. Тогава постъпихме много глупаво.

Предпочетох да не отговоря нищо, защото отговорът ми щеше да прозвучи като упрек, който вече беше излишен.

По пътя Халеф показваше на сина си всяко място, което бе свързано с някакъв спомен за нас и — сигурно за стотен път — му разказваше какво се беше случило там по онова време. Това той правеше по своя живописен начин, който и сега ми доставяше голямо удоволствие.

Още от първия ден на пътуването ни бях започнал да обучавам малкия Кара. Той почти никога не се отделяше от мен и беше много внимателен и възприемчив. Учех го как да разбира всички шумове и гласове на пущинака, а при всяка следа, на която попадахме, му показвах по какви правила да я разчете, за да я разбере правилно. Затова още след изтичането на първата седмица стигнах до убеждението, че от момчето ще стане добър бедуин. Обикнах го и забелязах, че и то изпитваше симпатии към мен. Също толкова привързан беше и към Омар Бен Садек, когото той наричаше ам, тоест чичо по бащина линия.

Досега не бяхме преживели почти никакво приключение. Аз непрекъснато яздех най-отпред с Халеф и сина му, за да разузнавам местността, а хадедихните ни следваха на известно разстояние. Така избягвахме всяка опасна среща, но нямаше да срещнем някой, който би могъл да ни осведоми за сегашното положение на нещата. Щяхме да го наваксаме чак при Джибраил Мамраш.

Стигнахме и до къщата на Махмуд Мансур, шейха на джиафите, и слязохме от конете. За наша радост домакинът Джибраил Мамраш все още живееше там с жена си. Те ни познаха и ни поканиха да пренощуваме при тях. Изпълнихме това тяхно желание, защото имахме време и знаехме, че сме желани гости.

Когато отседнахме първия път при Мамраш, от него бяхме научили, че наблизо няма много от кюрдите джиафи, към които принадлежи и той, нещо повече, по тези земи беше дошло племето билба от Персия. Така беше и сега.

— А бебехите? — попитах аз Джебраил. — Къде са сега пасищата им?

— Между Киркук и Сюлеймание.

— Значи доста далеч оттук. А през последно време мяркал ли се е някой от тях насам?

— При мен не, ефенди. Но на един ден път оттук всяка година група бебехи спират за почивка. Мисля, че и сега са там.

— Колко са обикновено на брой?

— Десет-дванайсет.

— Какво правят там?

— Изглежда, честват ид ел ануат^[5].

— Така ли? Има ли там гробове?

— Да, няколко. Намират се на брега на реката. Хълмовете са от пръст, но от другата страна, на скалистия хълм има самотен гроб, издигнат от камък. Ходих горе веднъж.

— Добре ли е запазен?

— Да. Махнати са само няколко камъка, така че може да се погледне във вътрешността. Вижда се как мъртвецът седи, но не е изгнил, а е изсъхнал като мумия. Има дълга, сребристосива брада.

— Имаш ли представа кой е?

— Не зная точно, защото, когато миналата година ходих там, чертите на лицето му така се бяха сбръчкали, че не можеха да бъдат разпознати, но съм твърдо убеден, че е шейхът, достопочтеният старец, който тогава отседна с вас при мен.

— Правилно си предположил. Това е Мохамед Емин, шейхът на хадедихните. Дошли сме да му окажем „почитта на мъртвите“. Разчуло ли се е наоколо за гроба му?

— Да. Много правоверни ходят на поклонение горе. Разказват, че мъртвият се бил сражавал с кюрдите бебехи и избил толкова много от тях, колкото гробове има долу край реката, но после го победили с численото си превъзходство.

— В общи линии и това е вярно. Но се учудвам, че тези кюрди още не са нападнали гроба му при ежегодните си посещения.

— Какво говориш, ефенди! Наистина те са крадци и разбойници, но са правоверни мюсюлмани, а никой истински правоверен не осквернява гробове, дори това да е гробът на най-върлия му враг. Пророкът строго е забранил това. Написано е в Корана.

— Нищо не пише там и не Мохамед го е забранил, а тълкувателят. Шамахшари е казал, че който оскверни гроб на правоверен, няма да напусне своя в деня на Страшния съд и няма да може да отиде на небето.

— Мога ли да узная какво се случи в онзи ден, когато беше убит старецът? Все пак е бил мой гост.

Не пропуснах случая да дам възможност на Халеф да блесне със способността си да разказва. Той веднага взе думата, за да направи достояние събитията, случили се в деня на смъртта на Мохамед Емин.

Добрите хора направиха всичко, за да бъде престоят ни при тях възможно най-приятен, затова на следващия ден, когато ги напускахме, отново богато ги надарихме.

По обяд стигнахме до известния път Шимиан, който свързва Сюлеймание с Кирманшах, и прекосихме Чакан Су. На следващата сутрин наближихме Дияла, на чийто бряг беше паднал убит някога Мохамед Емин. Понеже предположението, че бебехите посещават гробовете на своите, се потвърди, трябваше да бъдем изключително внимателни. Възможно беше вече да са тук, защото следващият ден беше годишнината от онази злополучна битка.

Понеже не исках да излагам на опасност момчето на Халеф, яздех напред сам. Колкото и да напрягах погледа си, не можех да забележа следа от човешко същество. Стигнахме безпрепятствено до мястото, където тогава бяхме правили обедната си почивка. Както и преди от двете страни на реката се издигаха обрасли с клен, дрян, чинари и кестени ниски възвишения, а пред нас се извисяваше скала, чийто разцепен връх приличаше на развалина от стара рицарска крепост.

Спътниците ми настояваха да отидем до мястото, където се беше водила битката. Аз обаче не се съгласих, защото преди това исках да направя оглед. Те трябваше да изчакат, а аз слязох от коня и продължих да се промъквам пеша в съответната посока. Като стигнах до мястото, не забелязах абсолютно никаква следа. Но високата трева наоколо ми се стори опасна. Затова, като се върнах при спътниците си, казах:

— Смятам, че е най-добре да не ходим на мястото на битката. Тревата там е толкова гъста и висока, че ако я стъпчем, няма да се изправи по-рано от два-три дни. Ще бъде абсолютно невъзможно да заличим следите си.

— Заради бебехите ли? — попита Амад ал Гандур. — Няма защо да се страхуваме от тях!

— Така ли? Не ни ли причиниха преди големи загуби?

— Тогава бяха четирийсет души, а сега са десет-дванайсет.

— Сигурен ли си, че и тази година ще дойдат само толкова? Не е ли възможно тази година групата им да е по-голяма?

— Това не би могло да ни навреди, защото сме подготвени, а преди не бяхме.

— Нали решихме да избягваме битките?

— Да, така е. Но не е необходимо да се страхуваме от тези кучи синове. Прекалено си предпазлив, ефенди. Ние изобщо не знаем дали те тази година ще се появят тук. Да не сме дошли тук, та да не смеем да стъпим на най-важното място? Трябва да видя мястото, където беше пролята кръвта на баща ми. Ще ида там дори да има и хиляда кюрди. Така че напред!

Досега Амад се беше държал спокойно, но близостта на мястото на нещастието оказваше върху него въздействие. Страшният спомен го възбуди. Той подкара коня си натам, а другите го последваха. Не можех да остана сам, но все пак предупредих още веднъж:

— Някога сами причинихте смъртта на баща ти. Ако и сега сте така непредпазливи, моля да не хвърляте върху мен отговорността за това, което може да последва.

— Не се безпокой — извика ми шейхът през рамо, — няма да се случи нищо! А ако се случи, вината няма да е твоя.

Яздехме към края на ливадата, по посока на реката, минахме по завоя край хълма и се озовахме на самото място. Вдясно от нас беше скалата, където бях видял биещите се перси. Пред нас беше мястото, където Амад ал Гандур бе отблъсквал с приклада враговете, с мъртвия баща в краката. Вляво от него моят Халеф беше застрелял Гасахл Габоя, а от другата страна бях паднал с коня си. Близо до реката съзряхме гробовете на кюрдите.

Амад ал Гандур слезе от коня и коленичи на земята, попила кръвта на баща му. Хадедихните последваха примера му и започнаха да се молят. После, когато отново се изправиха, шейхът им обясни как се беше развил боят. Англичанинът използва случая, за да отправи забележката:

— Тогава беше ужасно глупав ден. Изгубих два пръста. Не е ли малко множко, сър?

— Разбира се — кимнах аз. — Но това не беше всичко. Нямахте ли и някакво нараняване близо до мозъка?

— Yes. Загубих няколко косъма и парче кост от черепа, приблизително оттам, където на човек му седи сивото вещество.

— Не ви ли е изчезнало и малко парченце от него?

— Не вярвам, сър. Но все пак бих могъл да понеса подобна загуба много по-лесно от вас. От него имам в изобилие, каквото на вас ви липсва. Well!

Той се обърна, смеейки се.

Учудвах се, че Халеф беше пропуснал възможността да разкаже на хадедихните хода на битката и я предостави на шейха. Беше се приближил със сина си до гробовете на кюрдите, стоеше там с вдигнати ръце и устните му мълвяха молитва.

— Ти се молиш? — попитах аз, преструвайки се на учуден. — На гробовете на враговете си?

— Да, сихди. Мъртвите не са вече наши врагове. Християните нямат врагове, те никого не мразят, напротив, обичат всички. Нали сам си ме учил на това.

— Каква молитва каза? Фатихата ли?

— Не. Който произнася тази молитва, е мохамеданин. Аз и моят син стояхме тук като християни и казахме светата абена^[6], която научих от теб. Ханех, перлата сред жените и майките, също често я казва с мен. Нима се учудваш?

— Не, защото знам, че словото Божие е като малко семенце, което, пуснато в земята, израства в могъщо дърво, което дава все нови плодове и семена. Ти получи такова семенце от мен, то расте в теб и ще донесе плодове. Продължавай да разпространяваш семето, Халеф! Така ще харесаш на Господ и ще направиш много хора щастливи.

— О, знам това, сихди. Аз самият също съм щастлив. Спомняш ли си какви усилия полагах някога да те спечеля за исляма? Тогава понякога говорех неща, които бяха пълна измислица. Ти се усмихваше, а когато се ядосвах, продължаваше да бъдеш добър и мил с мен. Тази доброта ме победи. Една-единствена твоя топла дума оказваше много по-голямо въздействие от дългите ми речи. Ислямът е шаук^[7], който расте само в суха земя, а християнството е нахли^[8], която се издига високо към небето и носи много плодове. На теб дължа, че знам всичко това. Но от мен ще го научат още много, много хора.

Водейки конете си за поводите, тръгнахме към мястото, където бяхме лагерували с персите след боя. Мислих за „домочадието“, което хранеше мен и Халеф с всевъзможни лакомства, и ми се стори, че долавям онова сладко ориенталско ухание. Колко ужасен беше краят на тези добри хора, намерили гибелта си по пътя на кервана на смъртта!

Заизкачвахме се към пещерата в скалата. Там все още имаше останки от колибата на сорана. Той повече не се беше връщал, защото по-късно беше станал водач на Амад ал Гандур и се страхуваше от отмъщението на бебехите. Недалеч оттам, в скалата, се издигаше гробът на шейха. Изглеждаше така, както някога синът му ми беше казал: „Слънцето го поздравява сутрин, като изгрява, и вечер, като залязва.“ Гробът беше в добро състояние, но на западно-югозападната страна, както беше казал Мансур, бяха извадени няколко камъка. Амад ал Гандур се приближи и погледна вътре. Той веднага се отдръпна смаян назад:

— Машаллах, баща ми! Нима душата му още не го е напуснала? Като погледнах после в отвора, разбрах какво означаваше възклицанието му. Шейхът все още си седеше така, както го бяхме положили, с разстилаща се върху гърдите брада. Лицето му беше набраздено на много дълбоки бръчки, но все още се разпознаваше. На какво обстоятелство или химическо влияние се дължеше вкаменяването на този труп, не знам. Но видът му наистина оказваше силно въздействие.

Хадедихните идваха един след друг, за да погледнат останките на някогашния си предводител. Това ставаше безмълвно, с боязън, която не беше трудно да се обясни. След като и последният от тях се отдръпна от гроба, Амад ал Гандур бръкна в джоба си, извади оттам един малък камък и каза:

— Кара Бен Немзи ефенди и Хаджи Халеф Омар, вие присъствахте, когато моят баща Мохамед Емин беше положен в тази гробница. Видяхте, че аз отчупих с камата си този камък от скалата и го прибрах и сигурно се досещате какво е означавало това. Сега аз го връщам и го давам на мъртвия. Убийците са сразени. Смъртта на моя баща е отмъстена. Нека душите им горят в най-страшния огън на джехената. Неговата обаче ще се разхожда под палмите на седмото небе и цяла вечност ще пие от извора на рая!

Това беше кръвното отмъщение: око за око, зъб за зъб, кръв за кръв! Побиха ме студени тръпки. Но не можех да кажа нищо. Всяка дума тук би била напразна.

Тъй като същинското честване щеше да е на следващия ден, можехме да си починем. Така че най-напред трябваше да си потърсим подходящо място за лагер. За целта исках да слезем от хълма, но Амад ал Гандур каза:

— Не е необходимо. Няма да ходя никъде другаде освен тук, при гроба на моя баща. Мястото ми е тук, при него.

— Не сега! Не забравяй колко е несигурна околността и за бебехите, които биха могли да дойдат!

— Трябва да мисля не за тях, а за мъртвия. Дошъл съм да го посетя и сега, когато съм тук, няма да се отделя повече от него, докато не си тръгнем.

— Проявяваш много голяма непредпазливост. Като се имат предвид особеностите на този терен, ако те дойдат, ще бъдем изцяло в ръцете им. Погледни само това място! Скалата се спуска на юг, запад и север толкова стръмно, че оттам не може да се слезе надолу. Някой добър катерач би могъл да се спусне, но с конете това е абсолютно невъзможно.

— Но ние не искаме да ходим там — прекъсна ме той.

— Остави ме да се доизкажа и ще се съгласиш, че е много възможно да ни се наложи да търсим път за бягство оттук.

— Да бягаме ли? От тези кучи синове? Никога! — извика той.

— Никога, никога, никога! — присъединиха се хадедихните към него.

— Оставете моя сихди да говори! — предупреди ги Халеф. — Той е много по-умен от всички нас и от опит вече знам, че който не го послуша, по-късно се разкайва.

Хвърлих на дребосъка признателен поглед и продължих:

— Изкачването и слизането може да се извърши само от източната страна на хълма и се стига до едно място, което познавате, защото преди сме минавали през него и където скалите се приближават толкова тясно една до друга, че има място, само за двама конници да застанат един до друг. Този проход би могъл да стане опасен за нас.

— Защо? — попита шейхът.

— Ако кюрдите го обсадят, няма да можем да се измъкнем оттам.

— А ако го заемем ние, те няма да могат да се изкачат! — каза той самоуверено.

— Звучи много добре, но не е така, защото и ние няма да можем да излезем оттам.

— Ще ги прогоним!

— Тогава ще се наложи да водим бой, който искахме да избегнем.

— Тогава ще останем тук горе, докато на бебехите им омръзне да чакат и се махнат!

— Едва ли ще им хрумне подобно нещо. Първо, ще останат, защото искат да си отмъстят и, второ, тях нуждата няма да ги прогони, но нас — да. Имам предвид глада. Наистина, тук има вода, но какво ще ядем? Има ли дивеч горе на голите скали? Не. А хранителните ни запаси толкова са се стопили, че после ще трябва да отида да потърся и убия някое животно, което може да се яде.

— Описваш всичко в най-черни краски, защото имаш навика да мислиш за най-лошото, което може да ни се случи. Прекалено си предпазлив.

— В случая е по-добре да си предпазлив, отколкото прекалено лековерен. Наистина настоятелно те моля днес да не оставаме тук! Трябва да си намерим място за лагер на закрито, откъдето да можем да наблюдаваме подстъпите към този хълм.

— Не ме притискай с тази молба! Не мога да я изпълня. Трябва да бъда тук, при баща си. Ако не искате да останете на това място, идете, където искате!

— Оставаме! — извикаха хадедихните единодушно.

— Чуваш ли? — попита ме Амад ал Гандур. — Те остават с мен. Но ти можеш да постъпиш по своя воля и да си намериш друго място за лагеруване. Халеф и синът му вероятно ще останат с теб.

— Убеден съм в това, защото хаджията знае, че мнението ми е добре обосновано. Но каква ще е ползата да се отделяме от вас? Ние ще идем на сигурно място, а вие ще бъдете изложени на опасност. Това би могло да бъде сметнато за проява на страхливост от наша страна, което бихме искали да избегнем, затова ще останем тук. Но когато после се сбъдне предсказанието ми, вината няма да падне върху нас!

Взех карабината „Хенри“, за да отида на лов. Като видя това, англичанинът попита:

— Къде, сър?

— За месо.

— Well, идвам и аз.

— Предпочитам да останете тук.

— Защо?

— Защото трябва да се оставят възможно най-малко следи.

— Една повече няма значение. Що за физиономия сте направили? Яд ви е на хадедихните ли? Карахте се с шейха, но нищо не можех да разбера.

— Възмутен съм, че настояват да останем тук, горе, а аз смятам, че в гъстата гора ще се чувстваме по-сигурни.

— Заради бебехите ли?

— Да.

— Няма значение! Дали ще се сблъскаме с тях тук горе или долу, е все едно.

— Не съвсем, сър Дейвид. Впрочем бяхме решили, че ще избягваме враждебните действия.

— Well, нямах нищо против. Но ако кюрдите дойдат, ще е добре да си уредим старите сметки с тях. Well! Око за око, зъб за зъб, пръст за пръст, парченце за парченце. Ще ги напердашим така, че да ги съдерем от бой. Е, да дойда ли с вас?

— От мен да мине. Понеже не можете да разговаряте с хадедихните и ще ви доскучее.

— Кой ще дойде още?

— Халеф.

— А синът му?

— Вероятно също, защото баща му едва ли ще го остави сам.

— Well, и правилно. Момчето е много старателно. Иска да научи всичко от вас. Вземете и него!

Малкият Кара се зарадва, като чу, че ще може да придружи баща си. Четиримата се спуснахме по хълма, след като помолих Амад ал Гандур да не пуска хората си на лов, за да избегнем оставянето на следи, които биха могли да ни издадат. Не му се доверявах обаче напълно, защото, откакто се намираше на гроба на баща си, не само изглеждаше, че отново мисли за отмъщение, но и не желаеше да ми се подчинява. Като слязохме в долината, навлязохме в гората, покриваща споменатото възвишение. Преди също бях ходил там на лов. Избрах тази посока, защото, ако кюрдите дойдеха, щяха да се появят от друго място.

Имахме късмет. Халеф беше станал добър ловец. Англичанинът разбираше от благородно ловуване, а Кара Бен Хаджи Халеф се справяше толкова добре, че често го хвалех. След около четири часа отново се заизкачвахме по хълма, натоварени с богат улов. Като пристигнахме там, забелязах, че гореше огън, над който се печеше прясно месо.

— Значи все пак някой от вас е напускал лагера? — попитах аз Амад ал Гандур. — Нали помолих да не го правите!

— Трябва ли да седим тук и да мързелуваме, докато вие се мъчите? — измърмори той. — Позволяваш на това дете да ловува, а на възрастните се забранява да го правят.

— Момчето беше с мен, за да съм сигурен, че няма да направи някоя грешка.

— Четиримата мъже, които изпратих, също не са допуснали такава.

— Това е въпросът. Щеше да е по-добре, ако не бяха ходили никъде.

— Не, ефенди! Напротив, от полза беше за нас, че го направиха, защото донесоха важна вест. Бебехите няма да идват тази година. Виждаш, че големите ти опасения се оказаха неоснователни!

Амад ми се усмихна малко покровителствено. Стори ми се, че работата не е съвсем чиста, затова отвърнах:

— Не става дума за опасения. Предпазлив съм, но не ме е страх. Да се върнем на новината ти! Ти използва израза „вест“. От кого са получили хората ти тази вест?

— От двама сорани.

— Къде са ги срещнали?

— Долу, при реката, където беше битката.

— По дяволите! — избухнах аз, противно на привичките си. — Кой ви позволи да ходите точно там?

— Аз! — отговори той, гледайки ме право в лицето, почти предизвикателно.

— Значи ти! Веднъж вече казах, че съм против да се посещава това място. Въпреки всичко сте го направили, а не биваше поне от уважение към мен!

— Няма да се карам с теб. Ако искаш да узнаеш нещо, питай Батар! Той ще те осведоми.

Шейхът се обърна и тръгна, но аз го спрях.

— Нямам намерение да се карам с теб. Но погледни гроба, в който почива баща ти! Той би трябвало да бъде за теб и всички вас предупреждение. Мохамед Емин е погребан в него само защото тогава не искахте да се съобразявате с моите предложения. Вие доброволно ме избрахте за свой водач и докато действате по моите указания, всички опасности благополучно ще бъдат преодолявани. Аз съм християнин и като такъв винаги се обявявам против безполезното проливане на кръв. Преди вие жадувахте за кръв и негодувахте срещу разумните ми съвети. Получихте си заслуженото, защото го платихте с кръвта на Мохамед Емин.

Млъкнах. Никой не каза нито дума. Затова продължих:

— Сега отново ме избрахте за свой водач против волята ми, защото аз предложих Амад ал Гандур. Следвахте ме така, както ви водех, и всичко мина добре. Сега кръвта на мъртвия шейх отново забуча в главите ви. Тя замъглява разума ви и ви прави опърничави. Помислете какво правите! Тръгнах с вас, за да споделяме всички несгоди и опасности заедно, но като виждам, че не зачитате волята ми и правите глупости, не мога повече да бъда ваш водач.

Амад ал Гандур се обърна с гръб към мен и не каза нищо. Но хадедихнът Батар, когото той ми бе посочил, гневно се възпротиви:

— Глупости ли, ефенди? Ако някой друг беше употребил тази дума, а не ти, щях да отговоря с камата си! Никой воин на хадедихните не върши глупости!

— Грешиш — противопоставих се аз. — Мога да ви изброя редица големи грешки и глупости, извършени от прославените хадедихни. Смятам за свой дълг да ви кажа истината. Ако не искате да я чуете, не мога да ви помогна. Бих искал да знам как се срещнахте с тези сорани и какво говорихте с тях.

Амад ал Гандур все още не помръдваше. Хората му гледаха мрачно пред себе си, а Батар, към когото бяха отправени последните ми думи, не отговори. Сърцето ме заболя. Убеден бях, че упорството на тези хора ще има лоши последици. Явно, докато ме беше нямало, се бяха уговорили при среща с бебехите да не се вслушват в хуманните ми съвети. Наложи се втори път да подканя Батар, за да благоволи той да ми даде нужните сведения.

— Слязохме в долината, за да потърсим край реката диви птици. Тогава дойдоха двамата сорани.

— Вие ли ги видяхте първи, или те вас?

— Ние тях — каза Батар.

— Как се държаха, като ви забелязаха?

— Стъписаха се и спряха конете си. Тръгнахме към тях и им махнахме с ръка, за да разберат, че не сме враждебно настроени. Тогава те ни оставиха да се приближим до тях.

— Как бяха въоръжени?

— С пушки, ножове и пистолети.

— Какви коне яздеха?

— Много добри. Поздравиха ни любезно и попитаха кои сме.

— Отговорихте ли им?

— Не веднага. Първо настояхме да ни кажат те от кое племе са. Тогава разбрахме, че са сорани.

— Осведомихте ли се къде е лагерът на племето им?

— Да. Стадата им са край Беледрус.

— Толкова далеч на юг? Невероятно, та това е почти до Багдад. И те идваха от север? Къде са били?

— Не ги питахме.

— А накъде отиваха?

— При племето си. Едва като научихме всичко това, им казахме, че сме хадедихни.

— Казахте ли им нещо повече?

— Да, защото сораните са врагове на бебехите. Нямаше защо да се страхуваме; Много се зарадваха, като чуха защо се намираме тук, защото били чували за славата на Мохамед Емин. Да, възхитени бяха, като им казахме, че един воин от тяхното племе преди е придружавал Амад ал Гандур по време на кръвното му отмъщение.

— Значи сте им разказали всичко, което се е случило преди?

— Разбира се! Сораните слушаха с такова съпричастие, сякаш са от нашето племе.

— И вие им казахте кои са тук сега?

— Да, те ни попитаха. Казахме им за теб, за Хаджи Халеф Омар и неговия син Кара, за Амад ал Гандур, за ингилиза, който и преди е бил тук и е бил ранен. Бяха толкова любезни с нас, че дори се осведомиха за твоя прочут Рих и искаха да знаят дали пак го яздиш.

— И вие им казахте и това?

— Да, сораните се радваха на благородните ни коне, на младото жребче и на кобилата на Амад ал Гандур.

— А после? Продължавай нататък!

— После ли? Ами заминаха си.

— Накъде?

— Обратно.

— Обратно ли? Значи на север, откъдето бяха дошли? А аз мислех, че са тръгнали към племето си?

— Разбира се, ефенди. Но докато разговаряхме, единият забеляза, че си е изгубил камата. Била стар, скъпоценен наследствен предмет, от който не можел да се лиши. Така че решиха да се върнат, за да я потърсят.

— Но нали сте говорили и за бебехите. Какво узнахте?

— Казахме, че сме се подготвили за идването на бебехите, защото сме разбрали, че идват тук всяка година. Тогава сораните ни обясниха, че тази година бебехите нямало да могат да дойдат.

— И каква причина ви изтъкнаха те?

— Точно сега бебехите враждуват с кюрдите на Пир Мам от Бул-мастам. Понеже всеки ден може да се очаква сблъсък, сигурно разбираш, ефенди, че нямат време да дойдат дотук.

— Добре! Какво още говорихте с тях?

— Нищо друго. Това, което ти разказах, е всичко. Вероятно ще се съгласиш, че безпокойството ти е било напразно и че нашият шейх Амад ал Гандур е имал право?

Този въпрос беше зададен с тон на голямо задоволство и шейхът най-сетне се раздвижи. Обърна се бавно и ми хвърли горд поглед. Престорих се, че не съм забелязал нищо, и казах:

— Разбирам, че Амад ал Гандур не е бил прав. Тогава Амад гневно извика:

— Не съм имал право? Щом изричаш тези думи след всичко, което чу, тогава си изгубил разума си и виждам, че е по-добре да ти отнемем водачеството. Защото, ако продължаваме да действаме според твоите указания, лесно можем да намерим гибелта си.

— Моля те, не се горещи! Дори и да си бях изгубил разума, малкото, което щеше да ми е останало, би било достатъчно, за да разбера, че с всички сили се опитвате да си навлечете зла участ. Ако продължавате така…

— Млъкни! — — прекъсна ме той и скочи. — Ти, само ти ще си тази зла орис, ако продължаваме да те слушаме. Можеш да правиш каквото искаш и да вървиш, където искаш. Ние няма да те последваме! Не ни трябва друг лагер. Бебехите няма да дойдат. Моето място е при гроба на баща ми и оставам тук!

Бях готов да избухна, но се овладях и отвърнах:

— Добре, поне чуй причините, поради които…

— Нищо, нищо не искам да слушам — сряза ме той, като отново ме прекъсна. — Упрекваш ни, че с поведението си преди съм бил виновен за смъртта на баща си. Но всичко е съвсем другояче: ако ти ни беше позволил по-рано да стреляме срещу бебехите и да убием шейха им Гасахл Габоя, нямаше да са живи и нямаше да могат да ни преследват. Така че ти си виновен, само ти! Обвинявам те за смъртта на баща си и повече не искам да знам за теб. Заповядвам ти да се махнеш!

Той властно протегна ръка. Очите му святкаха. Беше олицетворение на най-сляпа и безумна ярост. Не мога просто да кажа, че ми беше жал за него, защото това, което изпитах, беше нещо много повече. Хората му също бяха станали от местата си. Бяха пристъпили към него, за да ми покажат, че са на неговото мнение. При мен останаха само Халеф, синът му, Омар Бен Садек и англичанинът. Трябваше ли да отговоря на тежкото обвинение на Амад ал Гандур или не? Все още не бях успял да взема решение, когато Халеф направи няколко крачки напред, окашля се, както имаше обичай да прави, и започна:

— Аллах, Аллах! Какви чудеса стават през днешния ден! Неблагодарността облича одеждата на гордостта и заслугите се възнаграждават с изпражненията на камилите и овцете! Моят сихди е най-мъдрият сред мъдреците и най-храбрият сред храбреците. Той винаги се е грижил за спътниците си като баща, бдял е над тях и е поемал всички опасности върху себе си. Не той си е загубил ума, а вашият ви е напуснал. Моят сихди винаги знае какво говори. Сега той предусеща голяма опасност, опасност, в която ще намерите гибелта си, ако не го послушате. Досега в главите ви нямаше погрешни мисли. Но откакто съзряхте този гроб, дяволите на кръвното отмъщение отново ви обсебиха, объркаха сърцата ви и заслепиха очите ви. Сякаш сте заразени от зла сухуни^[9], говорите дивотии и се държите като неразумни същества. Моля ви, изслушайте сихдито! Накрая ще разберете, че има право!

— Не, не искаме да го слушаме! — извика Амад ал Гандур и разпери напред двете си ръце. — Той е объркал сърцето ти и ти си преминал към неговата вяра, затова се застъпваш за него. Нямаме нужда нито от него, нито от теб. Кръвното отмъщение е свещен завет. Ти си изменник на Аллаха. Остани при някогашния си господар! Не искаме да имаме нищо общо с вас!

Тогава Халеф направи още една крачка напред и отговори:

— Да, отстъпих от учението, проповядващо кръв и отмъщение, и станах син на любовта, която обхваща дори и недостойните. Затова няма да ви отмъщавам за това, което говорите и вършите, а ще продължа да бдя над вас, за да не се оплетете в заблудата си. Ето ме, стоя до моя сихди, на когото ще остана верен, докато съм жив, защото съм Хаджи Халеф Омар, който не иска да чува повече за вашите жестоки и кървави закони!

Тогава Омар застана до него и каза:

— А аз съм Омар Бен Садек, чието име никога не е било опетнявано. Вие обидихте Кара Бен Немзи, а аз съм на негова страна. Последиците обаче ще бъдат за вас!

После се случи нещо, което не бях очаквал. Малкият син на Халеф застана до баща си и извика с тънко детско гласче:

— А аз съм Кара Бен Хаджи Халеф и също съм на страната на ефендито, чието име нося. Той е много по-велик от всички вас!

— Рух, я месах! (Махни се, джудже!) — изсмя се Амад. — Толкова си нищожен! Който стои под закрилата на едно хлапе, наистина може да се гордее с храбростта и ума си!

— Да, наистина съм горд — отвърнах аз, — че момче, с което съм се заел едва от няколко дни, вече притежава много по-проницателен поглед от вас, които се наричате опитни воини. Ти ме пъдиш. Добре, ще се отделя от вас, но няма да си замина, защото знам, че ще имате нужда от помощта ми. Преди малко в упорството си ти каза: „Моето място е до гроба на моя баща, аз оставам тук!“ Внимавай това да не се изпълни по такъв начин, че да останеш тук завинаги!

Обърнах се и отделих жребеца си от другите коне. Това беше знакът за раздялата. Халеф, синът му и Омар също взеха конете си. Тогава англичанинът, който досега мълчаливо бе слушал, стана, доведе коня си и ме попита:

— Чуйте, скъпи мистър Кара Бен Немзи, какви дяволи ви прихващат? Да не се разделяте с хадедихните?

— Да.

— Защо?

— Защото вече не съм техен водач. Четиримата, които преди това са ходили на лов, са срещнали двама бебехи, които са се представили за сорани. Посъветвах ги да отидем да лагеруваме на друго място, но те остават тук.

— По дяволите! Това може да ни създаде много грижи, нали? Ще ми кажете ли какво…

— Не сега — прекъснах го аз, — по-късно! Трябва веднага да тръгна след двамата бебехи. Ще взема със себе си Халеф и сина му…

— А защо не мен? — прекъсна ме той., — Защото при тези скъпоценни коне трябва да остане сигурен човек, а вие сте най-благонадеждният.

— Well, добре, оставам — заяви той доволно, макар да не го вземах тъкмо защото се страхувах, че може да направи някоя глупост.

След няколко минути аз отново слязох с Халеф и сина му от хълма в долината. Докато се спускахме надолу, нищо не привлече вниманието ми, защото в по-голямата си част пътят беше скалист. Долу обаче забелязах следите, които бяха оставили четиримата хадедихни по време на лова си. До тях все още се виждаха стъпките на двама души, които не бяха вървели по скалната пътека, а бяха завили встрани и дирите им водеха към хълма.

— Сещаш ли се кой може да е бил тук? — попитах аз Халеф.

— Не, сихди — отвърна той. — Понеже още не си ми казал какво мислиш, не знам от какво да изхождам.

— От мисълта, че двамата кюрди, които са се представили за сорани, са били бебехи.

— Машаллах! Така ли мислиш? Каква е причината?

— Причините са много. Първо, сораните вече нямат племе.

— Това е така, сихди. Това племе беше унищожено от бебехите и останаха само няколко мъже, които и до днес трябва да се крият. Изобщо не се сетих за това.

— Как може тогава племе на сораните да има стада до стария канал Беледрус?

— Там никога не е имало кюрди а само арабски племена. Четиримата хадедихни са били недостойно измамени.

— И са били толкова глупави да повярват на лъжата. Двамата кюрди са били съгледвачи на бебехите, които както и друга година сега отново ще дойдат и за да се предпазят от изненади, са изпратили напред двама воини. Тези шпиони веднага са разбрали по отличителните знаци на племето, че четиримата ловци са хадедихни, и затова са се представили за сорани. Разпитали са онези наивници, узнали са всичко, а после са измислили лъжата за изгубената кама, за да могат да се върнат незабелязано. Тогава са скрили конете си на подходящо място и са се върнали, за да се промъкнат нагоре и да ни наблюдават. Следите им водят към хълма, но не се връщат надолу. Предполагам, че са още горе! Стойте тук. Трябва да проверя.

 

Запромъквах се отново нагоре покрай храсталаци и скали. Трудно беше да се проследи дирята по твърдата почва, но все пак успях. Тогава видях, че двамата съгледвачи ни бяха наблюдавали, а може би бяха чули и разговорите ни, които се водеха на толкова висок глас. После следата се отклоняваше встрани и отново водеше надолу. Там имаше трева, така че се виждаха ясно. Прецених, че не са от повече отпреди петнайсетина минути, и извиках на Халеф и сина му да дойдат, за да им ги обясня. Колко горд беше храбрият хаджия, че на неговия Кара беше отредена такава голяма чест да участва в този опасен поход!

Продължихме по следата заедно. Тя пресичаше другите стъпки, водещи към гробовете до реката, и продължаваше на север, като в началото се придържаше непрекъснато към брега. Там тя се сливаше с дирята на двамата бебехи, преди да срещнат хадедихните. Така че пред себе си вече имахме стари, идващи от другата страна, и нови, водещи в обратната посока стъпки. Не след дълго стигнахме до едни храсталаци, където бебехите бяха крили конете си. Бяха ги извели и яхнали отново. Както се виждаше, бяха яздили в галоп, за да съобщят новината на своите възможно най-бързо. Пътьом обяснявах на моя малък ученик всичко, което все още не му беше ясно, и истински се радвах на голямата му проницателност.

От скривалището на конете вървяхме по следата в продължение на около половин час покрай реката, като внимателно използвахме всяко прикритие. После гората се спусна от хълма надолу и образуваше до реката една поляна, която от останалите си три страни беше обградена с дървета.

— На това място трябва да се скрием — казах аз.

— Защо точно тук? — попита Халеф.

— Защото целият отряд на бебехите ще лагерува през нощта на брега.

— Сихди, ти всезнаещ ли си?

— Не. Само си правя заключения от съществуващите обстоятелства. До залез-слънце има по-малко от час. Кюрдите трябва да спрат за нощуване.

— Няма ли да продължат да яздят, докато наближат гроба в скалата?

— Не, защото там е още по-тъмно. Луната изгрява едва по-късно. Може би враговете ни ще използват светлината й, за да се приближат после до нас. Но във всички случаи ще останат първо тук.

— А защо не по-нагоре, за да ни се наложи да вървим повече, ако искаме да ги наблюдаваме?

— Не виждаш ли, че двамата съгледвачи са слезли тук? Четирите стъпки ми казват, че са оглеждали мястото, както и граничещата с него гора. Направили са го с намерението да доведат своите дотук.

— Както винаги имаш право, сихди. Какво ще правим сега? Ще ги подслушваме, за да чуем какво ще си говорят ли?

— Много бих искал. Ще видим дали ще имаме такава възможност. Ще се скрием в гората, докато дойдат.

Навлязохме вляво между дърветата, докато намерихме един храсталак, в който да се скрием. Любопитен бях да видя дали кюрдите щяха да спрат там, където бях предположил.

Тъй като не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме, разговаряхме тихо помежду си и, разбира се, предмет на разговора ни беше поведението на хадедихните и техния шейх. Дребният хаджия страшно се ядосваше и бълваше най-цветисти изрази по адрес на тези непредпазливи хора. Още повече го потискаше обаче мисълта, че съм бил обиден толкова много. Налагаше се непрекъснато да го уверявам, че не чувствам нито гняв, нито обида, а само задължение да бдя над тези хора, които бяха ослепели и оглушали. Но той не ми вярваше и полагаше всички усилия да ме успокои, утеши и увери в своята вярност и привързаност. Трогателно беше от негова страна, че бе легнал близо до мен, държеше ръката ми в своята и се опитваше да придаде на тихия си глас най-нежен израз.

Но аз нямах нужда нито от утеха, нито от успокоение, защото не се измъчвах, а и вече не бях ядосан. Обаче вярната всеотдайна любов на Халеф ме караше да не възприемам чак толкова превратно опасенията, които изпитвах.

Имах онова неопределено предчувствие за неудържимото приближаване на някакво нещастие, което досега никога не ме бе лъгало. Затова прозвучаха така и последните думи, които казах на Амад ал Гандур. Не се страхувах за себе си, но нещо в мен ми казваше, че шейхът трябва да се пази. Реших да направя всичко възможно и дори ако трябва да рискувам собствения си живот, за да отклоня от него заплахата.

Вечерта се спусна и около нас стана тъмно. Тогава чухме конски тропот. Кюрдите идваха. Конниците не продължиха нататък. Значи не се бях излъгал. Те наистина спряха на предварително набелязаното от мен място.

— Ти правилно предположи, сихди, слизат от конете — прошепна Халеф. — Ще идем ли там?

— Вие двамата с Кара не. Само ненужно ще се излагате на опасност, защото не разбирате кюрдски. Ще отида сам.

— Но ако не се върнеш скоро, ще те последвам!

— Не действай прибързано, Халеф! Ще ги подслушам и ще чакам дотогава, докато започнат да говорят за това, което искам да чуя. Може да минат и часове.

— Ще се подчиня. Но горко им, ако те хванат!

Заех позиция така, че да мога да изпълня намерението си. Водите от пролетните дъждове бяха издълбали при стичането си по планината и през гората един доста дълбок ров. Сега той беше пресъхнал и минаваше напречно над мястото, където бебехите се бяха разположили на бивак. Изпълзях от храстите, спуснах се в този ров и бавно тръгнах по него. Кюрдите не говореха високо, защото хадедихните можеше да са наблизо. Но като се бях придвижил вече достатъчно напред, чух един глас да пита:

— Ще запалим ли огън?

— Не — реши друг. — Първо един от нас трябва да отиде по-надалеч и да разузнае дали сме на сигурно място.

— В безопасност сме, защото лагерът на хадедихните е горе при гроба и едва ли ще се отдалечат много от него в тъмнината.

— Да, арабите са глупави саламандри, които не смеят да се покажат от дупките си навън. Но онзи чуждоземен дявол се вре навсякъде, където не му е мястото, а с него е и онова малко куче с редките мустаци, което уби баща ми Гасахл Габоя. Това джудже ще получи за деянието си такова възнаграждение, че ревът, който ще нададе от болка, ще се чува през много планини и долини!

Говорещият се обърна по име към един от хората си и го изпрати да огледа местността надолу. Това, че още дълго време щеше да е тъмно, само ми беше от полза. Продължих да се промъквам напред, докато дърветата от гората останаха зад мен, и стигнах до мястото, на което кюрдите бяха спрели. Конете бяха отишли до реката. Бебехите бяха насядали вляво от рова и чакаха връщането на съгледвача. Сега можеха да говорят по-високо, защото, ако хадедихните бяха наблизо, той вероятно щеше да ги открие и да съобщи за тях.

От всичко, което бях чул до момента, можеше да се направи заключението, че тези кюрди са предвождани от сина на Гасахл Габоя. Горко ни, ако попаднехме в ръцете на този отмъстител! В хода на следващите разговори чух, че той се казва Ахмед Асад. Щом очите ми привикнаха към тъмнината, успях да преброя единайсет души. Ако нямаше други, наистина не биваше да се страхуваме от тях.

— Какъв късмет — тъкмо казваше Ахмед Асад, — че ми хрумна идеята да изпратя напред двама съгледвачи! Ако не го бях направил, сигурно щяхме да се набутаме в ръцете на хадедихните.

— Кога ще ги нападнем? — попита някой.

— Зависи от това дали нашият пратеник ще е достатъчно бърз. Предпочитам да е още през нощта, защото няма да могат да ни видят, и ще ги изненадаме така, че да паднат живи в ръцете ни. Значи имат превъзходни коне?

— Да. Първо, врания жребец на чужденеца, който се нарича Кара Бен Немзи и притежава две вълшебни пушки, с които може да се стреля безброй много пъти, без да е необходимо да се зарежда. Освен това е тук и младото жребче, което язди момчето на дребосъка с рядката брада. Взели са със себе си и скъпата бяла кобила на шейх Амад ал Гандур. Имало и някакъв петнист кон, който също бил превъзходен.

— Мислиш ли, че са по-добри от моята черна персийска кобила?

— Не. Твоята кобила няма равна на себе си. Нейното родословно дърво започва от оборите на самия Надир шах.

— Въпреки това трябва да вземем тези коне. Никой да не стреля по тях, освен ако не е в опасност животът му. Но това едва ли ще се случи, защото ние толкова бързо ще нападнем тези крастави кучета, че няма да имат време да хапят.

За съжаление в този момент се върна съгледвачът и съобщи, че не е забелязал нищо подозрително. После Ахмед Асад заяви:

— Тогава напалете огън, за да можем да се наядем! Щом луната изгрее, ще продължим пътя си и ще се установим на лагер близо до хълма, на който са хадедихните.

Съгледвачът попита:

— Но преди нападението сигурно ще трябва да се изкача догоре, за да видя дали спят и дали са запалили огън?

— Разбира се, това трябва да го знаем предварително. Ще тръгнеш напред, за да ни съобщиш.

После кюрдите събраха сухи клони от околните дървета и храсти. Огънят можеше да ме издаде, затова реших, че е по-добре бързо да се оттегля. Стигнах до спътниците си, без бебехите да ме забележат, и се върнахме обратно. Като се отдалечихме достатъчно, за да не могат да ни чуват враговете, нямаше вече защо да се пазим.

Халеф нямаше търпение да чуе какво бях научил. Разказах му, а после той попита:

— Мислиш ли, че ще нападнат още през нощта?

— Да. Не са ми ясни само думите на предводителя им, че зависело от това, дали пратеникът им ще е достатъчно бърз. Какъв пратеник имаше предвид?

— Кой знае!

— Но сигурно ще се наложи да го разберем. В положение като нашето човек не може да е достатъчно съобразителен. Преброих единайсет души, със съгледвача са дванайсет. Дали водачът не е изпратил куриер да доведе още хора?

— В такъв случай наоколо има много повече бебехи!

— Защо не? Ако се окаже така, ще срещнем твърда съпротива.

— Не се страхувам, сихди!

— Знам, скъпи Халеф. Но имам предчувствието, че и този път краят няма да е добър.

— Не се тревожи толкова! Колко пъти сме се намирали и в по-големи опасности и винаги сме излизали благополучно от тях. Така ще бъде и днес, и утре. Какво смяташ да правиш? Ще изчакаме ли нападението, или ще е по-добре сами да нападнем бебехите?

— Не мога да взема решение. Знаеш, че сега командва Амад ал Гандур.

— Дано Аллах чуе жалбите ми! Вероятно междувременно е прозрял истината!

— Съмнявам се. Познавам треската на кръвното отмъщение. Когото обхване, повече не може да се избави от нея. Ще видиш, че продължава да мисли така, както и преди да го напуснем.

Заизкачвахме се към гроба. Като стигнахме споменатата скална теснина, отдалеч срещу нас блесна светлината на огромен огън.

— Каква грешка, да се пали такъв огън! — изплъзна ми се от устата, макар че бях решил да не правя нищо друго, освен спокойно да чакам.

— Веднага ще им кажа мнението си — рече Халеф. Сръчният дребосък изтича бързо догоре и извика на седящите и гуляещи край огъня хадедихни:

— Аллах акбар! (Господ е велик!), но вашата непредпазливост е още по-голяма! Как може да напалите такъв голям огън!

— Теб какво те засяга? — изръмжа Амад ал Гандур.

— Засяга ме, и то много. От това може да зависи животът ми.

— Кого интересува животът ти!

— Така ли? Ако не говореше заслепен от жаждата за мъст, щях да ти отговоря с оръжие. Бебехите са дошли да ни нападнат, а вие им палите огън, за да могат куршумите им по-точно да ви улучват!

— Бебехите ли? Лъжеш!

— Дръж си езика! Аз съм Хаджи Халеф Омар и никога досега не съм лъгал. Съгледвачите на бебехите са ви излъгали, че са сорани, и са научили от вас всичко, каквото ги е интересувало. После са се върнали, за да доведат отмъстителя Ахмед Асад, сина на Гасахл Габоя. Той е спрял недалеч оттук и иска да ни нападне.

Това все пак наруши спокойствието на хадедихните. Те подканиха Халеф да им разкаже всичко.

— Всъщност вие не заслужавате нито дума — започна той. — Отказахте се от моя сихди, затова трябваше просто да си заминем и повече да не ни е грижа за вас, но знам какво дължа на обръщането си към истинската любов, затова ще изпълня молбата ви. Ефендито, аз и синът ми Кара Бен Халеф бяхме до лагера на бебехите и подслушахме разговорите им. Ако не го бяхме направили, тази нощ щяхте да бъдете изклани като овце, които нямат пастири и пазачи.

Той колоритно им разказа какво бяхме направили, видели и чули, като накрая прибави и необходимите предупреждения. Вече си мислех, че казаното от него ще постигне желания успех, когато Амад ал Гандур избухна:

— Млъкни! Нямаме нужда от твоите съвети! Сами знаем какво да правим. Значи сте преброили дванайсет бебехи!

— Ако искаш да провериш дали са толкова, иди при тях!

— И за какво е всичкият този шум? Дванайсет срещу двайсет!

— Да, но е възможно да дойдат и други, защото Ахмед Асат говореше и за някакъв пратеник.

— Щели да дойдат! Не се страхуваме. Какво си се разкрещял за големия ни огън? Точно такъв огън е необходим при нападение. Ще седнем в сянката. Тогава бебехите няма да могат да ни виждат, а ние ще ги забележим веднага щом дойдат и ще ги избием.

— Нали походът ни щеше да е мирен!

— Млъкни! Кюрдите идват да ни отмъстят. Тогава ще се отбраняваме. Тези кучи синове не заслужават да ходят под небето на Аллах. Трябва да бъдат заличени от лицето на земята!

— Добре, ще мълча. Но вие ще плачете и виете над това, което ще последва!

Халеф се обърна и тръгна към мястото, където седяха Омар Бен Садек и англичанинът. Бях решил да не казвам нищо, но не можах да се сдържа. Вероятно все още щеше да е възможно да се избегне проливането на кръв. Хадедихните можеха да се молят тук горе, а бебехите долу при гробовете си и да отложат отмъщението за по-късно. Затова реших да направя още един опит да говоря за мир:

— Амад ал Гандур — започнах аз, — бях твой приятел и спътник и искам и сега да бъда. Не хвърли ли ти днес камъка в гроба и не твърдеше ли, че баща ти вече е отмъстен? Защо отново жадуваш за кръв?

— Отмъщението не беше мъртво — изръмжа той, — само беше заспало и сега отново се събуди.

— Не, не е така. То още спи и не иска да се събужда. Ти искаш да го възобновиш. Който разпалва огън, трябва да е предпазлив и предварително да размисли, защото лесно би могъл да се изгори.

— Да не мислиш, че имам нужда от поученията ти?

— Да, така смятам. Тъкмо сега трябва да се вслушаш в тях. Не обичам да се хваля и не искам да ми се заплаща за това, което съм направил. Но днес, когато животът ти толкова много зависи от самия теб, трябва да ти припомня за затвора в Амадие, където щеше да умреш, ако не те бях измъкнал от него. Ако баща ти, който тогава беше с нас, беше жив, щеше да те посъветва да се вслушаш в думите ми.

— Не — избухна той, — нямаше да го направи, защото твоите съвети и думи го отведоха към гибелта. Ти не си от нашата вяра и не си един от нас. Ако някой правоверен слуша християнин, то винаги е в негова вреда. Искам отмъщение и ще наложа волята си.

— А аз искам любов и помирение. Ще видим чия воля ще донесе подобри плодове!

Разбрах, че всичките ми усилия са напразни, и отидох при спътниците си. Седнали бяхме в плътна сянка. Хадедихните също потърсиха тъмни места, за да посрещнат с куршуми нападащите кюрди.

Англичанинът беше разбрал много малко от това, което бях говорил, и трябваше да му го обясня. После той каза:

— Твърди глави! Мислите ли, че и бебехите имат такива черепи?

— Разбира се, сър Дейвид.

— Значи в такъв случай ще има сблъсък?

— Вероятно. Ще се опитам да предотвратя най-лошото.

— Как ще го направите?

— Първоначално не мога да направя нищо друго, освен да осведомя Ахмед Асад, че знаем за предстоящото нападение. Тогава сигурно поне през нощта няма да предприемат нищо.

— И нападението да се отложи за през деня!

— Трябва да изчакаме. Може дотогава да ми хрумне спасителната мисъл.

— А как кюрдът ще разбере, че знаем за нападението?

— От съгледвача, когото ще изпрати, за да види спим ли и гори ли огън.

— На него ли ще кажете? Как ще го направите, мистър сихди и ефенди?

— Ще го пленя.

— Ах, ох, ще го плените!

Въпреки тъмнината видях как от възхищение устата на Линдси прие формата на познатия четириъгълник и че носът му застрашително се заклатушка. Той хвана ръката ми и продължи:

— Знаете ли какво, сър. Досега нищо не съм могъл да направя по време на това пътуване. Искам да обвия осемте си пръста около врата на някой кюрд. Какво ще кажете? С удоволствие ще платя сто, че дори и един фунта стерлинги за това!

— Можете да го направите и без да плащате, сър Дейвид, при условие че и аз съм с вас и действате по моите указания!

— Well, — съгласен, yes! Бебех кюрд, пръсти, гърло, указания, чудесно, превъзходно! Най-сетне отново истински живот!

Той изкрещя това така силно, че трябваше да го помоля да се държи по-спокойно.

След известно време луната изгря и предположих, че кюрдите ще напуснат лагера си на поляната. Без да предупреждавам хадедихните за намерението си, слязох с англичанина до теснината в скалите, където смятахме да се скрием. Тъй като горната им част се осветяваше от огъня на хадедихните, пресякохме тази ивица и легнахме на неосветената земя, зад един храст. Предполагахме; че шпионинът няма да може да ни забележи долу в тъмното.

— Дали ще дойде? — попита англичанинът, който жадуваше да хване бебеха.

— На всяка цена — заявих аз. — Ахмед Асад, неговият шейх, го каза. Но сега мълчете, за да можем не само да го видим, но преди това и да го чуем.

Лежахме така в продължение на около четвърт час. Долу се чуваше онова монотонно и все пак многозначително шумолене на гората, онази трогателна проповед за всемогъществото на безкрая, на вечността. Тогава чух глух шум.

— Слушайте! — прошепнах аз на Линдси.

— Не чувам нищо.

— Аз да. Това са стъпките на конете по поляната долу. Идват.

— Well! Дълги уши имате, сър. Меките им висулки сигурно стигат чак до долу, където се крият приятелчетата. Вие сте вундеркинд и трябва да ви показват по панаирите!

— Благодаря, сър Дейвид! Но сега внимавайте, защото съвсем скоро насам ще се изкачи съгледвачът.

Изминаха около пет минути и се дочу шум от търкалящ се камък.

— Приближава — прошепнах аз на англичанина. — Хванете го за врата, но толкова здраво, че да не може да издаде нито звук!

— А после?

— Другото е моя работа.

Чухме тихи стъпки, а след няколко мига видяхме и мъжа. Луната го осветяваше ярко, а ние лежахме в сянката на скалата. Сигурно беше най-добрият шпионин на кюрдите и все пак бе лош съгледвач. На негово място щях да избирам само тъмните места зад храстите и да пълзя, а той вървеше изправен. Стъпваше бавно и внимателно. Близо до нас спря, за да се ослуша. Понеже не чу и не видя нищо съмнително, продължи нататък, за да навлезе в теснината. Трябваше да мине край нас. Тогава побутнах сър Дейвид. Той изправи дългата си снага. Кюрдът изведнъж видя тази дълга сянка да се изправя до него и отстъпи крачка назад. Още преди да се окопити и да нададе вик, ръцете на англичанина го сграбчиха за врата.

— Хванах го! — каза Линдси. — Сега какво да правя?

— Сложете го долу.

Хванах бебеха за краката и англичанинът го повали. Плененият човек не направи никакъв опит за съпротива. Извадих ножа си, опрях го до гърдите му, помолих Линдси да го пусне и го заплаших:

— Ако извикаш, ще те намушкам! Но ако се подчиниш, няма да ти се случи нищо!

Известно време гърлото му хъхреше, накрая успя да си поеме дълбоко въздух, но не се осмели да проговори.

— Както виждаш, не винаги имаш късмет при интонирането — продължих аз. — Веднъж успя, когато днес беше тук за първи път с един твой другар. Но ако сега не направиш това, което ти заповядам, с теб е свършено. Отговори на въпроса ми, но толкова тихо, че да те чуваме само ние! Ахмед Асад е на бивак с вас долу в долината, нали?

Той не отговори. Сигурно мислеше как да постъпи в тази ситуация. Повторих въпроса си и натиснах върха на ножа в тялото му.

— Ходих^[10], не ме пронизвай! — помоли той бързо. — Да, ние сме там долу.

— Колко сте?

— Дванайсет.

— Но ще дойдат още, нали?

— Не.

— Нали сте изпратили куриер? За какво?

— Катера ходех! (За Бога!) — извика той. — Ти знаеш?

— Да.

— Кой си ти, ходих?

— Мисля, че ме познаваш. Погледни ме! — отговорих аз и излязох от сянката на ярката лунна светлина.

— Чужденецът с вълшебните пушки! — запелтечи той.

— Да, аз съм. Отговори на въпроса ми!

Той се подчини на подканата ми, след като известно време размишлява:

— Не мога да разбера откъде знаеш, но е вярно, че изпратихме куриер. Отиде при Джибраил Мамраш.

— Ах, в къщата на шейха на джиафите? Тя е на ден и половина път оттук. Какво ще прави там?

— Наистина е далеч, но е най-близкото място, от което можем да вземем месо и брашно. Понеже сме дошли тук да правим богослужение, не можем да стреляме по дивеч. Затова решихме да купим храна от Джибраил Мамраш.

— От него ли? Хм! Но той е от племето на джиафите, чиито врагове сте вие.

— Вече не сме, ходих.

— Възможно е! Не ти вярвам. Внимавай! Много добре знам, че искате да ни нападнете. Виждаш обаче, че сме обсадили подстъпите към хълма. Който се приближи, ще бъде застрелян.

— Ходих, ние нищо няма да ви направим!

— Млъкни! Много добре знам какви са намеренията ви. Ние също сме дошли само за молитва, а не за бой. Затова няма да се отнеса с вас така, както ми се иска. Защо да се избиваме взаимно, щом отмъщението се е стаило? Защо богоугодната молитва трябва да се превърне в безбожна битка и убийство? Стани! Пускам те на свобода! Върви долу при Ахмед Асад, вашия предводител, и му отнеси моето послание! Предлагам му мир. Двата отряда ще се молят при гробовете на своите мъртви, а после ще напуснат тези места, когато и както пожелаят.

— Не, това не може да стане! — извика някой до мен. От скалната теснина излезе Амад ал Гандур, където се беше скрил, и продължи със заплашителен тон:

— Как може, без да ме питаш, да вземаш решение вместо нас! Видях, че двамата се отдалечавате, а не се връщате. Тогава веднага си помислих, че кроите нещо, което е против волята ми, и тръгнах след вас. Дойдох в тази теснина, долових гласовете ви и спрях. Чух всичко и ти казвам, че нямаш право да предлагаш мир. Бих се срамувал да моля тези кюрдски кучета за мир! Ясно ли ти е?

— Предложих им мир, но не съм ги молил за това. Ясно ли ти е? Ти се отдели от мен и можеш да го смяташ за каквото си искаш. Аз също ще действам, както сметна за добре.

— Добре, направи го! Но този кюрд тук е наш пленник. Предай ми го!

— Не, няма да го направя. Никога не съм нарушавал дадената дума и сега ще бъде така, както съм казал. Той е свободен.

— Не е свободен! — извика Амад ал Гандур и хвана бебеха за ръката. — Той е мой и се заклевам в името на Аллаха, че…

— Спри, не се заклевай! — прекъснах го аз. — Няма да можеш да удържиш на клетвата си.

— Ще я спазя и ти казвам, че ще наложа волята си с оръжие!

— И срещу мен ли?

— Срещу всеки, който ми се противопоставя!

— Добре! Както искаш! Щом приятелството, благодарността и разумът вече нямат значение, нека спорът между нас се решава от ножа. Днес отново ще се случи същото, както тогава с Гасахл Габоя, а ти ще заплатиш твърдоглавието си. Казах, че този кюрд ще бъде свободен, и думата ми няма да бъде нарушена. Махни ръката си от него!

— Не! — изскърца със зъби шейхът.

— Махни я, иначе ще те съборя с юмрук! Познаваш удара ми!

— Удряй! Само посмей! — заплаши ме той, като извади нож срещу мен, без да пуска ръката на кюрда.

Замахнах с юмрук, но бързо отпуснах ръка, защото в този миг наблизо, в храстите зад нас, изтрещя изстрел, а после още един. Амад ал Гандур се завъртя наполовина около собствената си ос, пускайки кюрда, и политна към скалата. Кюрдът избяга. Иззад храстите обаче изскочиха двама души с насочени срещу англичанина и мен пушки, за да ни повалят с прикладите.

Това, което се случва обикновено в такива моменти, става много по-бързо, отколкото може да се разкаже. Скочих срещу първия нападател, хвърлих се встрани и с всичка сила го ударих отпред в ключицата на вдигнатата лява ръка. Той изпусна пушката, извика и излетя пет-шест крачки назад, където се строполи като чувал.

В това време другият се беше приближил до Линдси и беше замахнал, но не го бе улучил, защото англичанинът също бе избягнал удара. С един скок се озовах до тях, съборих кюрда и го държах здраво, докато сър Дейвид вадеше ножа и пистолета от пояса му. Луната осветяваше лицето му и разпознах Мусафир, благоразположения някога към мен брат на шейх Гасахл Габоя. Доколкото си спомнях, той ми дължеше благодарност, защото го защитих пред хадедихните и го освободих от плен.

Другият нападател, когото бях блъснал, се съвзе и побягна. Не го спрях, въпреки че англичанинът ми извика:

— Негодникът бяга! Хванете го, сър!

— Оставете го, сър Дейвид! — отговорих аз. — Тук имаме скъпоценен човек.

— Кой е той? Ах, за Бога, това е братът на шейха, когото тогава трябваше непременно да убием!

— Да. Бързо с него в теснината.! Може и други кюрди да са се изкачили дотук! Аз ще се заема с него, а вие вземете Амад ал Гандур!

— Никой не ми трябва и сам мога да вървя — заяви шейхът, като видя, че Линдси иска да му помогне. — Ти си виновен за това, ефенди. Никога няма да го забравя. Искаше да ме удариш и сега съм ранен. Между нас двамата е свършено завинаги!

Амад влезе в теснината, залитайки. Ние двамата го последвахме. Като минахме през нея, се натъкнахме на тичащия срещу нас Халеф и сина му.

— Сихди, чухме изстрели. Какво се е случило? — извика хаджията.

— Нападнаха ни двама кюрди. Може би ще дойдат още. Скрийте се с Кара в теснината и внимавайте! Стреляйте по всеки враг, който се приближи!

Двамата изчезнаха между скалите. Хадедихните също бяха чули изстрелите. Те се събраха до огъня, около ранения си шейх, и сипеха страшни закани. Не им обръщах внимание, защото трябваше да говоря с бебеха. Вече не го държахме. Той се беше облегнал на скалата и гледаше мрачно пред себе си.

— За втори път се озовавам в ръцете ти, ходих.

— Да, и не ми е приятно. Преди ти сам ми каза, че съм спасил живота и честта ти. Станах твой приятел и въпреки това ти стреля срещу мен!

— По теб ли? Грешиш. Изпратихме горе съгледвач. Той много се забави и тогава аз се промъкнах тук с още един воин. Видях ви и чух думите ти за мир. Освен това видях, че приятелят ти извади нож срещу теб. Тогава стреляхме по него.

— Значи знаеш, че нямам желание да се бия с вас?

— Да.

— Добре! Значи все още си ми приятел като тогава. Освобождавам те. Можеш да си вървиш.

— Наистина ли, ходих? — попита Мусафир недоверчиво.

— Сигурно си спомняш, че съм християнин. Върви при своите в името на Бога! Оръжията ти са долу. Вземи ги! Кажи на Ахмед Асад, че искам мир! Утре сутринта ще дойда в лагера ви и ще преговарям с него.

— Ти… ще се осмелиш?! — учуди се кюрдът.

— Това не е риск. Знам какво правя. Не се страхувам от вас, въпреки че ни превъзхождате по брой.

— И това ли знаеш?

— Да. Вашият съгледвач ме излъга. Каза, че пратеникът ви е отишъл при Джибраил Мамраш, за да купи храна. Нека разправя тези приказки на други, но не и на мен! Пратеникът ви е довел още ваши воини.

— Да, така е, ходих! Тръгнали сме на военен поход срещу кюрдите на Румок и Пир Мам. Ахмед Асад се отклони от пътя, за да посети гробовете, а при нас изпрати куриера да ни каже бързо да го последваме, понеже хадедихните били тук. Нашите воини искаха да си отмъстят.

— Колко души сте?

— Сто и двайсет. С вас е свършено, защото позицията ви горе е лоша.

— Да, мястото е лошо, но както знаеш, оръжията ни са много подобри. А не зависи и само от това, а и кой си служи с тези оръжия. Повтарям ти, че не се страхувам от вас. Слез долу и кажи това на своите! И за тях е по-добре, ако се държат така, сякаш изобщо не са били тук. Иначе военният ви поход лесно би могъл да се превърне в поражение.

— Ходих, не познавам друг човек, който да мисли, говори и действа като теб. Ако не бях бебех, щях да искам да съм християнин и да живея в твоята страна. Там всички хора ли са такива?

— Не всички. Навсякъде има добри и лоши. Но един християнин никога не се стреми да пролее кръвта на ближния си, дори и на най-злия си враг. Хайде, върви! Утре сутринта ще дойда при вас. Но кажи на бебехите, че през нощта ще се защитаваме и ще застреляме всеки, който се осмели до утре да се приближи до нас!

— Ще го направя, ходих, нека става каквото ще. Ще видиш, че съм твой приятел.

— Също и на спътниците ми ли?

— Не, защото те са врагове на племето ми. На тях не съм им задължен. Сбогом! А като се видим утре, бих искал да мога да ти служа така, както ти беше благ и любезен с мен.

Мусафир тръгна, а аз дадох указание на Халеф и сина му да го пропуснат безпрепятствено. Англичанинът не бе разбрал нито дума от водения между нас разговор на кюрдски. Затова попита:

— Пускате ли го, сър? Защо не го оставихте като заложник?

— Не можех, защото преди станахме с него приятели и побратими. Можете да бъдете сигурен, че сега той ще направи за нас много повече, отколкото можеше да ни бъде от полза като заложник.

— Well, както искате. Но другият също избяга! Бях го хванал здраво за пояса! Много странен човек сте.

На него сигурно му се искаше да поговорим още, но беше прекъснат, защото към мен бързо и заплашително се приближи Амад ал Гандур. Целият му бурнус беше напоен с кръв. Ранен беше в рамото.

— Не виждам кюрда! — изкрещя ми той гневно, а очите му страшно святкаха.

— Аз също — отвърнах му вяло.

— Къде отиде?

— В лагера на своите.

— Кой го пусна?

— Аз.

— Ефенди, да те убия ли искаш? Това краставо куче стреля по мен, а ти го освобождаваш? Още веднъж питам, дали да те убия?

— Не си ли спомняш, че преди той беше станал мой приятел? Мусафир не ми е сторил нищо, затова го освободих.

— Да, но мен искаше да убие! Виждаш ли кръвта по дрехите ми? Тя крещи за отмъщение!

— Сам си виновен за това, Амад. Мусафир не искал да предприема срещу нас нищо. Но като видял, че вадиш нож срещу мен, понеже съм негов приятел, е стрелял по теб.

— Тогава трябваше да ми го предадеш.

— Той беше в мои ръце, а не в твоите. Можех да правя каквото пожелая. Ако го искаш, хвани го!

— Наистина ли се осмеляваш да разговаряш с мен по този начин? За трети път те питам, дали да те убия?

— И аз за трети път няма да отговоря на въпроса ти. Ти самият каза, че между нас двамата вече всичко е свършено, затова ме остави на спокойствие!

Моята невъзмутимост му направи впечатление, но той трябваше да полага големи усилия да овладее гнева си. Хадедихните също се бяха приближили. Стояха зад него. Ако ги беше накарал да ме хванат, наистина не знаех дали щяха да му се подчинят или не. Те също бяха настроени за бой и отмъщение. Минах покрай Амад ал Гандур, а после и между тях. Не се осмелиха да ми попречат. Тогава се обърнах още веднъж към шейха и казах:

— Впрочем кюрдът каза, че с нас било свършено, защото сме си избрали лошо място. Отрядът им се състои не от дванайсет, а от сто и двайсет воини. Помисли как ще се справиш с тях!

— Сто и двайсет? Това е лъжа!

Престорих се, че не съм чул тази обида, и отидох при коня си, където легнах. По-късно смених Халеф и сина му на поста им и останах на стража в скалната теснина до сутринта.

Беше неприятна нощ. В хадедихните сякаш се бе вселил някакъв дявол. Колко се бяха радвали на пристигането ми! Каква почит и любов ми бяха засвидетелствали! Сега изведнъж се бяха настроили срещу мен почти враждебно. Това беше опиянението от отмъщението. Който сам не го е изпитал, едва ли може да повярва какво влияние има то върху един полудив човек. Та дори и в нашите цивилизовани страни често се случва някой човек да потъпче честта си, щастието на живота си заради едно отмъщение, което не само е нехристиянско, а понякога направо смешно. Щом го правят християните, как да съдим тогава някой бедуин, индианец, хотентот или абориген!

Такива мисли ме занимаваха през тази нощ. Но щом се съмна, отидох при моя Рих, за да го нахраня. Той ближеше бузите и ръцете ми и беше много нежен, защото през нощта не бях стоял при него. Беше копнял за мен. Бях взел за него едно чувалче с фурми, но досега му бях давал много малко от тях, защото наоколо имаше много трева. Но понеже горе зеленината беше оскъдна, а предчувствах, че днес ще се стигне до битка и можеше да ми се наложи да разчитам на бързината и издръжливостта на коня си, му дадох да яде фурми. Умното животно знаеше, че не бива да вдига шум. Виждах, че много му се искаше да изцвили от любов. Но понеже не му се позволяваше, непрекъснато издаваше някакъв звук между цвилене и пръхтене. Можеше да се сравнява с клопането на кокошка, подканяща пиленцата да се приберат под крилата й. Бих могъл да кажа, че Рих предчувстваше какво предстои и искаше за последен път да ми засвидетелства любовта си и да се сбогува с мен. Не се срамувам да призная, че днес, когато пиша тези редове, от очите ми се стичат не особено мъжествени капки.

Амад ал Гандур също не беше спал. Облегнал беше гръб на гроба на баща си и следеше движенията ми с мрачен поглед. Наистина нараняването му не беше леко и очите му вече искряха, сякаш го обхващаше треска. Въпреки всичко, което беше станало между нас предишния ден, отидох при него, за да се осведомя за състоянието му и да му предложа помощта си. Той обаче троснато се обърна и каза:

— Махай се оттук! Не искам никога вече да ме докосва християнин! Отново изпратих Халеф на пост в теснината, метнах карабината през рамо и тръгнах надолу, за да отида при кюрдите. Халеф искаше непременно да дойде с мен, но аз не се съгласих. Рискът беше прекалено голям, за да позволя и някой друг да го поеме.

Притичвах от храст до храст, за да не ме забележат, защото исках да се появя при бебехите внезапно. Тогава видях един от тях да седи облегнат до едно дърво и да се взира към хълма, сякаш очакваше някого оттам. Беше Мусафир. Той знаеше, че ще дойда. Искаше да ми каже нещо ли? Излязох иззад храстите. Като ме видя, той бързо се приближи до мен и каза:

— Ходих, ти си мой приятел. Затова трябва да те спася. Веднага се отдели от хадедихните, защото ще бъдеш загубен заедно с тях. Най-късно след четвърт час ще бъдете нападнати.

— Но вие не можете да минете през теснината, защото я защитаваме.

— Няма да дойдем от тази страна.

— Ах, значи ще се изкачите от другата?

— Да. Още на разсъмване огледахме всичко и намерихме едно място, откъдето можем да се изкачим горе. Никой бедуин, живеещ в равнината, не би могъл да го направи, но ние, кюрдите, живеем в планините и сме добри катерачи.

— Ще ви пресрещнем и там!

— След като аз ти го казах! Знам. Виждаш колко съм ти благодарен, защото предавам собствените си другари. Но нищо не може да ви помогне, защото ще бъдете нападнати от две страни, през теснината в скалите, също.

— Хм! Къде е лагерът ви? Все още точно под нас ли?

— Не. Върнахме се и заобиколихме хълма. Повече не мога да ти кажа. Изпълних дълга си към теб. Сега прави каквото намериш за добре! Ходех те бехвеше! (Господ да те пази!)

Мусафир се обърна и бързо се отдалечи. Веднага се върнах на хълма. Забравил за кавгата от предишния ден и сегашното поведение на Амад ал Гандур, извиках на хадедихните:

— Грабвайте оръжието, мъже! Бебехите ще ни нападнат, там при прохода в скалите, както и от другата страна, където има пътека! Тогава Амад ал Гандур скочи и попита:

— Къде са сега?

— Изтеглили са се на север, зад хълма. Мусафир ми каза. Затова настоявам да не го закачате. Не стреляйте по него! И въобще щадете колкото можете враговете! Стреляйте по краката им! Аз с карабината си ще…

— Млъкни! — сряза ме Амад ал Гандур. — Какво се разпореждаш! Сега заповядвам аз и ще стане каквото аз кажа. Няма да ги чакаме да дойдат от двете страни. Ще ги нападнем. Ще ги победим. Вземайте оръжията и конете, храбри воини на хадедихните! Ще водим конете надолу, докато стане възможно да ги възседнем, после ще се спуснем сред краставите кучета…

— За Бога, само това не! — прекъснах го аз. — Помислете…

— Млъкни! — извика ми шейхът отново. — Да не смяташ, че нищо не разбирам от битки? Не ни трябват съветите и помощта ти. Стой тук и се задушавай от мъдростта си и прочутата си любов към враговете! А ако Хаджи Халеф забрави, че е станал хадедихн и че мястото му е при нас, а не при теб, да остане тук със сина си и никога повече да не се мярка пред очите ни. Не ни трябват страхливци!

— Страхливец? Аз? — разлюти се Халеф. — Още никой не ми е казвал това. Ще ти покажа дали съм страхлив. Идвам!

Той метна пушката си на рамо и отиде при коня си. Синът му направи същото. Беше миг на голяма възбуда. Разбрах, че всички възражения са безсмислени, и мълчах. Англичанинът ме попита каква е причината за оживлението и аз го осведомих.

— Ще участваме ли? — попита той.

— Не можем да останем тук.

— Well, тогава тези бебехи ще се запознаят с Дейвид Линдси! Yes!

— Не така, сър Дейвид! Нямам намерение да полетя с този полудял човек направо към гибелта. Много ми се иска да ги възпра, но виждате, че не ме слушат. Ще яздим след тях и ще видим какво може да се направи. Дано Господ даде по-добър край от този, който предчувствам!

Хадедихните се блъскаха през теснината. Халеф и синът му бяха последни.

— Сихди — извика ми той, — сърдиш ли ми се? Трябва ли Ханех, най-добрата сред жените, да чуе, че съм страхлив?

— Не. За съжаление трябва да участваш. Честта ти го повелява. Но остави Кара при мен!

— Не, сихди. Той също не бива да бъде страхливец. Хаджи Халеф Омар не позволява да посрамват името му. Ако умрем, поздрави моята Ханех, розата сред цветята, и й кажи, че не сме треперили пред смъртта! Поздрави я и сбогом, мой скъпи, скъпи господарю!

Той тръгна напред. Омар Бен Садек остана при нас.

— Е, а ти? — попитах го аз.

— Оставам при теб, защото не съм луд — отвърна той. — Нека ме сметнат за страхливец. Гордостта ми не се вслушва в такива глупаци.

— Имаш право. Впрочем може би ще намериш възможност да покажеш, че си смел. Ела, хайде да ги последваме!

Хванахме юздите на конете си и тръгнахме. Като излязохме от теснината, от хадедихните вече не се виждаше никой. Нямаха търпение да се хвърлят към гибелта си. В долината яхнахме конете и препуснахме по следите. Видяхме къде е бил лагерът на бебехите. Отпечатъците от копитата на конете им водеха на север, зад хълма. Западното му разклонение се простираше към една равнина, чиято ширина беше сигурно около два километра.

Тъкмо завивахме на запад, по долината, и чухме изстрели, както и диви викове. Битката беше започнала. Ускорихме ездата си. Стрелбата продължаваше.

— По дяволите! — извика англичанинът, който, изглежда, бе обхванат от бойната треска. — Кюрдите ще избият нашите хадедихни до последния човек, ако не отидем по-бързо! Напред, напред!

Линдси пришпори коня си и полетя в галоп. Омар и аз го последвахме със същата скорост. Стрелбата беше престанала, но виковете ставаха по-силни. Тогава долината се отвори към споменатата равнина и пред нас се откри полесражението. Тук бяха лагерували бебехите. Както и бях предполагал, нападението се бе провалило напълно. Видяхме на земята да лежат ранени и убити мъже. Онези хадедихни, които бяха успели да се измъкнат, бягаха през равнината. Бебехите ги преследваха. Вляво видях Амад ал Гандур да препуска върху бялата си кобила. Следваха го петима кюрди. Първият от тях яздеше великолепна персийска черна кобила. Това беше шейх Ахмед Асад. Точно пред нас бягаше малкият Кара Бен Хаджи Халеф, преследван от един кюрд, препускащ върху персийски червен кон. Този кон, както от пръв поглед установих, също беше от чистокръвна порода. Плътно зад него препускаше Халеф, за да защити сина си, но конят му не беше достатъчно добър, за да настигне червения. На другите конници не обърнах внимание, защото видях, че Кара се намира в голяма опасност. Трябваше да му се притека на помощ.

— След момчето! — извиках аз на спътниците си. — Рих, Рих, кавам, кавам! (Бързо, бързо!)

Полетяхме към бойното поле. Малкото кюрди, които се занимаваха там с ранените, искаха да стрелят по нас, но пушките им не бяха заредени. Без да се оглеждам за Линдси и Омар, летях напред, покрай крещящите кюрди, които участваха в преследването, но не им обръщах внимание, защото държах под око само момчето, до което персийският кон все повече приближаваше.

Точно пред нас равнината свършваше до покрит с гора хълм, до чието подножие вляво се отваряше широка долина. Амад ал Гандур изчезна в нея. Ахмед Асад се движеше плътно зад него. Натам насочи коня си и Кара Бен Хаджи Халеф, следван от кюрда, а също и от баща си. Приближих се бързо до Халеф. Той чу идването ми, обърна се и като ме позна, ми извика:

— Сихди, спаси сина ми! Конят ми не е достатъчно бърз.

— Посветен ли е в тайната?

— Не.

— Тогава всичко е наред. Следвай ме и не се тревожи за нищо! Казвайки тези думи, префучах край него. Приличаше на преминаването на бърз влак край бавен товарен трен. Стигнахме долината и скоро бях само на няколко конски дължини от червения кон. Ездачът се обърна, видя ме и подигравателно се изсмя:

— Ти ли си, гяур? Настигни ме, ако можеш! Аз съм Нисар Харед, вторият син на Гасахл Габоя!

Той извади пистолета от пояса си и стреля по мен, но не ме улучи. Тогава посегна назад към опашката на коня си и извика:

— Галиб, галиб, рефте, рефте! — Тези думи бяха на персийски и означаваха: Победител, Победител, напред, напред!

Беше прибягнал до тайната на коня си. Щом преследваното момче чу това, нададе ликуващ вик. Видях, че слага ръка между ушите на Асил Бен Рих, не чух какво му каза, но забелязах резултата. Жребецът беше равностоен син на моя Рих. Тайната подейства и той се понесе с двойно по-голяма скорост, но също толкова бързо препускаше след него и червеният кон. Щом кюрдът забеляза, че вероятно ще изостане, свали пушката от гърба си, за да я зареди по време на езда. Искаше да стреля по Кара. Тогава аз извиках:

— Рих, Рих — и също сложих ръка между ушите му. Жребецът изпръхтя силно и се понесе с такава скорост напред, че след една минута се озовах редом с кюрда. С един удар с приклада на мечкоубиеца го свалих от седлото. Той остана да лежи на земята неподвижно. Извиках на момчето и то спря. Зад себе си видях Омар Бен Садек на петнистия кон, а после идваха Халеф и англичанинът.

— Бързо след мен — заповядах аз на Кара — и доведи този кюрд и коня му! Трябва да препусна след Амад ал Гандур.

Казвайки това, продължих да препускам нататък, като отново използвах тайната. Честно казано, неразбираемо беше за мен, че иначе храбрият Амад ал Гандур бягаше от Ахмед Асад, без да му окаже съпротива. По-късно обаче забелязах, че пушката му беше избита от ръката. Освен това поясът му беше скъсан и бе паднал заедно с ножа и пистолетите. Значи шейхът нямаше абсолютно никакви оръжия, за да се защитава, и можеше да се спаси само благодарение бързината на коня си.

За съжаление намерението му нямаше да успее. Вчерашната загуба на кръв го беше изтощила. Към това се прибавяше и сегашното напрежение, а вероятно и треската от раната го бе обхванала. Бягайки от преследвача си, той трябваше да завие край един много остър завой на долината. Тогава Амад видя напречно на пътя си висока канара. Нямаше време да я избегне. Налагаше се да я прескочи, но нямаше сили да окаже необходимата помощ на коня си. Задните крака на животното се закачиха и то се строполи от другата страна на скалата заедно с ездача си, за щастие така, че той не остана заклещен в стремената, а излетя настрани.

Ахмед Асад стигна до завоя две секунди след него. Той овладя коня си и успя да избегне скалата и да спре зад нея. Той вече скачаше от седлото, за да се нахвърли върху лежащия на земята в полубезсъзнание хадедихн. В този момент аз също взех завоя. Видях двамата. Бебехът тъкмо замахваше с ножа си към гърдите на Амад ал Гандур.

— Стой, не го убивай, защото това ще ти навлече смъртта! — извиках аз и вдигнах коня си, за да прескочи скалата и да прегазя бебеха. Той хвърли ножа, свали пушката от гърба си, която все пак беше заредена, и ми извика:

— Приближи се, кучи сине! Пипнах ли те!

Не можех да спра, защото Рих вече скачаше. Видях дулото на пушката насочено към мен. Изстрелът изтрещя точно когато конят ми прелиташе над скалата.

Тъй като бебехът се беше целил по-ниско, отколкото се намирах в този момент вследствие на скока, куршумът не улучи мен, а коня ми. Имах чувството, че седя върху стол, по краката на който е нанесен удар. Бързо извадих стъпалата си от стремената и излетях в дъга от седлото, а Рих се преобърна от другата страна на скалата, където остана да лежи.

Не бях на себе си, скочих и без да обръщам внимание на кюрда, изтичах до коня си. Куршумът го беше улучил в гърдите. Беше безвъзвратно загубен. Обхвана ме гняв, какъвто рядко бях изпитвал. Той буквално ме откъсна от коня и ме насочи към бебеха, но вече беше твърде късно, защото той тъкмо скачаше върху седлото си. Беше видял, че не съм ранен, и страхът от мен и по-добрите ми оръжия го накараха да побегне.

— Дяволът отново ти помогна, иди да живееш при него в ада! — извика ми той. После препусна.

Гневът, който кипеше в мен, ме караше да го застрелям, но за щастие в този момент се вслушах в гласа на разума. Ако убиех шейха на бебехите, още повече щях да предизвикам жаждата за кръвно отмъщение. Но ако го хванех жив, като заложник можеше да ми бъде от по-голяма полза. Значи трябваше да го хвана. Но как? Беше ли свършил моят Рих? Но нали тук все пак беше кобилата на Амад ал Гандур. Той все още лежеше на земята, опитваше се да стане и стенеше от болка.

— О, ефенди, сигурно съм си счупил нещо, а твоят прекрасен Рих е мъртъв. Отмъсти за нас на този Ахмед Асад!

— Дай ми бялата си кобила! — извиках му аз, след като вече бях яхнал животното. — И ми кажи тайната му! Няма да я кажа на никого другиго. Бързо, бързо!

Това, което Амад ал Гандур иначе никога не би направил, сега стори:

— Погали го три пъти с пръст напречно по гърба и всеки път казвай думата аджал^[11]! — отвърна той.

Той продължи да говори, но аз не го чух, защото вече препусках след Ахмед Асад, който от преследвач сега се бе превърнал в беглец. Не бях изминал голямо разстояние, когато го видях пред себе си. Понеже Амад ал Гандур беше паднал, а конят ми беше застрелян, кюрдът мислеше, че няма кой да го преследва, и яздеше в бавен тръс, а аз галопирах. Ахмед не се оглеждаше, а не ме и чуваше, защото тук почвата беше мека. За да го изненадам, използвах тайната. Белият кон се подчини и се понесе така вихрено, че когато бебехът накрая чу тропота на копита зад себе си, аз бях на около двайсет конски дължини от него. Той се обърна и извика от ужас. Уплахата му беше толкова голяма, че в продължение на няколко секунди не се сети да пришпори коня си, а това ми беше достатъчно. Грабнах мечкоубиеца и профучавайки край него, го свалих от коня с приклада.

Щом успях да обуздая кобилата, се върнах при Ахмед Асад. Конят му беше застанал до него. Той лежеше на земята и тъкмо се опитваше да стане. От устата му се лееше истински поток от проклятия.

— Млъкни, ако ти е мил животът! — заповядах му аз. — Ти застреля коня ми. Знаеш ли какво означава това за теб? Такъв кон е по-ценен от живота на сто кюрди. Ти си мой пленник. Ако откажеш да се подчиниш, моментално ще те намушкам. Дай да завържа ръцете ти на гърба!

Въпреки заплахата ми той се възпротиви и понеже исках да пощадя живота му, а и нямах намерение да го ранявам, трябваше да употребя сила. Когато най-сетне лежеше на земята с вързани крака и ръце, видях към мен да препускат в галоп Халеф, синът му и Омар Бен Садек. Момчето яздеше коня на Нисар Харед. Те спряха при нас и скочиха от седлата. Халеф хвана ръцете ми и каза:

— О, сихди, Аллах потопи сърцата ни в голяма скръб. Рих е мъртъв, прострелян в гърдите! Душата ми ще се удави в мъката, но в очите ми не може да се намери капчица болка, защото загубата, която ни постигна, е прекалено голяма. Кой е този кучи син, чийто куршум е виновен за тази скръб? Да не би да е Ахмед Асад, който лежи тук на земята, повален от твоята ръка? Кажи ми, за да го смачкам и разкъсам!

— Остави ме сега, Халеф! — помолих го аз. — Куршумът трябваше да улучи мен. Рих умря вместо мен. Когато той падна, аз трябваше да продължа и едва сега имам време да помисля за това, че сме го загубили.

Беше така, както казвах: едва в този момент осъзнах истинския размер на загубата. Отидох встрани, седнах на земята и закрих лицето си с длани. Момчето на Халеф плачеше с глас. Баща му седна до мен и ме прегърна. Омар се отдалечи на няколко крачки, за да огледа мястото, където бяхме препускали, и изръмжа:

— Стой спокойно, ефенди! Ще пазя. Горко на онзи кюрд, който се опита да се приближи! Куршумът ми ще го изпрати в най-дълбоката яма на джехената.

След известно време дойдоха Амад ал Гандур и Линдси. Водеха пленения Нисар Харед. Амад не смееше да проговори, защото чувстваше, че е виновен за всичко. Линдси обаче сипеше най-невероятни възклицания за смъртта на жребеца. Той плачеше, но за да не се забележи, кривеше лицето си в неописуеми гримаси.

Тъкмо се канех да стана от мястото си и да кажа, че трябва да се върнем при Рих, чийто труп в никакъв случай не исках да оставям на кюрдите, Омар силно извика:

— Машаллах, шуф, шуф, ефенди, биджи, биджи! (Божие чудо, виж, виж, ефенди, той идва, той идва!)

— Кой, кой? — попитах аз.

— Твоят Рих!

Рих ли? Не беше ли мъртъв? Нима раната не беше смъртоносна? Бях ли се излъгал? С три скока се озовах до Омар, откъдето можех да погледна назад. Да, жребецът идваше в бавен тръс, клатушкайки се и залитайки. Любовта към мен го беше накарала още веднъж да събере сили и да дойде при мен. Гледката беше съкрушителна. Хукнахме срещу него. От гърдите му течеше дебела колкото пръст струя кръв. Аз пръв стигнах до жребеца и обвих ръце около шията му. Той радостно ме подуши и ближеше бузата и врата ми. После бавно започна да се свлича първо върху задните си крака, а после и върху предните. След едно напразно усилие да се изправи още веднъж Рих вдигна хубавата си малка глава, погледна ме с угасващ поглед и изцвили, тихо и умирайки, както никога досега не бях чувал да цвили кон. Хвърлих се на земята до него и притиснах главата му до гърдите си, а Халеф се опитваше да спре течащата му кръв. Всички плачехме така, сякаш умираше любим човек. Муцуната на коня лежеше в ръката ми и той продължаваше да я ближе, все по-леко и по-бавно, докато вече не можеше да движи езика си. Последва последен спазъм, още едно последно, утихващо изпръхтяване, спазматично трепване… Рих беше мъртъв!

Свалих кефието^[12], която носех под тюрбана, сложих я до раната и улових последната изтичаща капка кръв. Тази кърпа пазя и до днес като спомен, който не бих продал на никаква цена. После дадох на Халеф карабината си и му казах:

— Ето, Хаджи Халеф Омар, вземи тази пушка. Само ти освен мен знаеш как да си служиш с нея. Искам да остана още малко при коня. Ако кюрдите дойдат, не пускай никого да се приближи! Стреляй! Знаеш, че не съм жаден за кръв. Но тази на нашия Рих изтече и сега ми е все едно кой още ще пролее своята.

— Стой спокойно, сихди! — отвърна той. — Никой от тези кучи синове няма да се приближи до теб. Очите ми ще изтекат от сълзите на болка. Но все пак ще бъдат достатъчно зорки, за да може всеки от куршумите, които ще изстрелям, да улучва!

Моля да не ме съдите прекалено строго за поведението ми тогава. Да се обича едно животно, и то съкровено, не е слабост, още повече, ако е благородно като моя Рих. Той беше изпитвал с мен глад и жажда, носил ме бе през толкова опасности и толкова пъти бе спасявал живота ми, както и сега, когато умря от куршума, който трябваше да улучи мен. С хора, с приятели човек може да се раздели, да им се сърди или да натъжава. Рих нито веднъж не ми беше дал повод за недоволство, наказание или да го бия. Той разбираше всяка моя дума, всеки жест и дори бих казал, че им се подчиняваше с радост. Благородният жребец просто бе станал част от мен, която сега завинаги бях загубил. Чудно ли е тогава, че смъртта му така дълбоко покруси сърцето ми, та плачех като дете и дълго седях до него, без да ме е грижа за това, което ставаше около мен?

Междувременно хадедихните, които бяха успели да се измъкнат от бебехите, се присъединиха към нас. Липсваха дванайсет души. Както после разбрахме, шестима от тях бяха мъртви, а останалите се намираха в плен. Бебехите бяха претърпели много по-тежки загуби.

После пристигнаха в галоп и преследвачите. Халеф ги посрещна с няколко куршума и те спряха. Изстрелите ме изтръгнаха от унинието ми. Станах, взех карабината от ръцете на Халеф и тръгнах към кюрдите. Стигнах на сто крачки от тях, без никой да се осмели да стреля по мен.

— Слезте от конете и останете по местата си! — извиках им аз. — Пленихме Ахмед Асад и Нисар Харед и моментално ще ги убием, ако не се държите миролюбиво. Ще преговаряме с вас и ще ги освободим, ако сте готови да сключите с нас мир.

Без повече да ме е грижа какво ще направят противниците, отново се върнах при спътниците си и казах на Халеф, но така, че да чуят само двамата пленници:

— Нямам желание да говоря много, защото Рих е мъртъв. Преговаряй ти с двамата кюрди! Искам да ни върнат пленените хадедихни, както и телата на мъртвите, за да можем да ги погребем. Освен това настоявам бебехите веднага да напуснат това място и да спрат чак на половин ден езда оттук. Накрая в замяна за убития ми жребец трябва да ми предадат двата персийски жребеца. Давам четвърт час на синовете на Гасахл Габоя. Ако дотогава не са приели условията ми, ще бъдат обесени на този дъб. Този път говоря съвсем сериозно, Халеф!

— Да, сихди, Рих трябва или да бъде отмъстен, или заменен — увери ме тържествено хаджията. — Кълна се, че няма да чакам нито минута повече след изтичането на определеното време.

Отново седнах до жребеца си, без да обръщам внимание на това, което казаха пленниците. Тогава видях, че въпреки забраната ми един от кюрдите се отдели от останалите, за да дойде при нас. Беше Мусафир, моят приятел. Заповядах да го пуснат. Той взе участие в преговорите и благодарение на неговите забележки условията ми бяха приети, въпреки че на племенниците му им беше много трудно да се откажат от отмъщението и да понесат загубата на благородните си коне. Мусафир обеща да отведе кюрдите, като временно им стане водач. Ахмед Асад и Нисар Харед щяха да останат при нас като заложници до тръгването ни.

След малко бебехите си тръгнаха, а след още известно време при нас се върнаха освободените от плен бебехи. Първоначално мъртвите трябваше да останат на бойното поле.

По време на бягството си, а после и на преследването бяхме описали полукръг и сега се намирахме на южната страна на скалистия хълм. Настоях Рих да бъде качен горе и погребан до Мохамед Емин. Никой не се противопостави, нещо повече, дори се заеха да помогнат в изпълнението на тежката работа. После бяха донесени шестимата загинали, за да бъдат погребани и те горе.

С помощта на дървени подпори Рих беше изправен, а после оседлан, както си беше преди, и затрупан с камъни, както някога бяхме направили с Мохамед Емин. Застиналите му, някога толкова пламенни, разумни и предани очи ми причиняваха горчива болка. Затворих клепачите му. Щом каменният гроб се затвори над него, повече не исках да виждам това място. Яхнах черната персийска кобила на Ахмед Асад и препуснах след кюрдите, за да разбера дали бяха удържали на думата си.

Трябва ли да споменавам колко дълбоко беше наранила смъртта на Рих сърцето на Халеф? Хаджията беше безкрайно възбуден. Той ту сърцераздирателно хлипаше, ту се нахвърляше с упреци върху Амад ал Гандур и хадедихните, срещу които те не можеха да се защитават. Както и аз, той дълго време страда вътрешно.

Този път бебехите действаха честно. Наистина бяха заминали. Все пак се върнах до скалистото възвишение едва надвечер. Исках да бъда сам и нямах желание да вземам участие в устроеното горе мохамеданско траурно тържество. Като пристигнах, чух, че Амад ал Гандур непрекъснато пита за мен. Лежеше в треска. Прегледах го. Раната беше лоша, но не смъртоносна. Куршумът бе излязъл от другата страна. Направих му по-хубава превръзка и се погрижих за непрекъснатото охлаждане на раната.

Нощта беше тъжна. Не можех да спя. Халеф и Омар също. Англичанинът сипеше обиди по адрес на хадедихните и предводителя им. Добре, че не го разбираха! Междувременно в треската си Амад ал Гандур ме призоваваше на помощ срещу Ахмед Асад. Доволен бях, когато най-сетне настъпи утрото.

Не можехме повече да останем тук, но заради ранения шейх на хадедихните не можехме и да се върнем към пасищата на племето. Предложих да отидем при Джебраил Мамраш, в чиято къща Амад ал Гандур щеше да получи необходимите грижи и почивка. Всички се съгласиха, защото с мълчаливо разкаяние отново ме бяха признали за свой водач. Направихме носилка за ранения от клони и листа и я прикрепихме към два коня. Щом всички тръгнаха, ние с Халеф и сина му останахме още няколко минути до гроба на Рих.

— Сихди, толкова ми е болно и тъжно — плачеше хаджията. — Сигурно никога вече няма да мога да се смея. Сърцето ми е изпълнено със сълзи, сякаш е умряла Ханех, най-хубавата сред жените!

Гледах го безмълвно. После тръгнахме след другите. По обяд освободихме двамата пленени кюрди, а на следващия ден пристигнахме при Джибраил Мамраш, който с удоволствие ни предостави къщата си на разположение.

Двудневната езда много беше изтощила ранения. Той буйстваше и непрекъснато ме викаше. За щастие предположението му, че при падането си е счупил нещо, се оказа заблуда. Не можех да се отделя от постелята му почти нито за миг. Когато след няколко дни съзнанието му отново се върна и ме позна, ми протегна ръце и с глух глас каза:

— Слава на Аллаха, че си при мен, ефенди! Бих се с много врагове и ти ме спаси.

Не казах нищо, той потъна в размисъл, а после продължи:

— Казах ти, че не искам никога повече да бъда докосван от християнин. Прости ми! Ръката ти ми носи благодат, както ръката на Пророка. Исках кръв, а ти любов. Моето твърдоглавие ми струваше собствената ми кръв и твоя Рих. Но сега ти ще жънеш само любов от мен и цялото ми племе!

После той отново заспа.

Едва след четири седмици той оздравя дотолкова, че да можем да тръгнем на път и да се върнем след дълги дни бавна езда.

Посрещането ни не беше радостно. Амад ал Гандур бе обсипан с упреци. Той ги прие много болезнено. Когато две години след разказаните тук събития той доброволно се отказа от шейхската титла, единодушно бе избран Малек, някогашният шейх на атайбехите, дядото на Ханех. След неговата смърт шейх на хадедихните щеше да стане значи моят Хаджи Халеф Омар.

Подарих му двата персийски коня, от което той беше безмерно щастлив.

След три дни англичанинът тръгна на път. Омар Бен Садек щеше да го заведе до Багдад с отряд хадедихни. Той се сбогува с мен с думите:

— Много бих искал да остана още с вас, но не може. Вие искате да се върнете в Дамаск, а аз трябва да мина по набелязания маршрут. Вие сте най-добрият ми приятел, но и най-глупавият човек. Ако някога ми бяхте продали Рих, сега нямаше да го застрелят! Well! Надявам се обаче, че скоро ще се видим. Останете си със здраве и по пътя за Дамаск гледайте да си навлечете една хубава алепова цицина като мен преди. Yes!

На следващия ден аз също си тръгнах. Воините на хадедихните ме съпровождаха като почетна свита в продължение на половин ден. Халеф и синът му обаче продължиха да яздят с мен и по-нататък и се разделихме едва при Ефрат.

— Сихди, мой скъпи сихди, с теб си отива и половината ми живот. Останалата половина принадлежи на Ханех, моята жена, и на Кара, моя син — каза хаджията, бършейки очи. — Господ да е с теб… през цялото време, а… аз… аз не мога… повече… да говоря!

Хлипайки силно, той обърна коня си и препусна в галоп. Подадох ръка на сина му, също със сълзи в очите.

— Бъди благочестив и доблестен! Стани мъж като баща си! Може би ще се видим отново. А ако някога отново ходиш в Кюрдистан, качи се на скалистия хълм и поздрави моя Рих от мен!

Устните му трепереха от тъга и вълнение. Искаше да отговори, но не можеше. Сложи безмълвно двете си ръце върху сърцето и препусна след баща си.