Иван Пейчев
Изгнание

На Костас

Ти не отплува по море, не взе

вино, маслини, риба и лимони.

И не измоли с кръв от бял козел

попътен вятър, мир и благосклонност.

Ти, сине на морето, прекоси

с войнишките си скъсани обуща

долините и всеки див масив

на своята гореща бедна суша.

Ти, сине на морето, опозна

скали и пепел, ветрове и глина,

опушените гилзи бяха знак

в посоките, които ти премина.

И по-далеч, все по-далеч, далеч

остават и морето, и простора му

и се смалява южното небе

като далечното платно на кораб.

И ти стоиш последен караул,

последен пост в последните окопи,

сам срещу оня варварин, нахлул

да осквернява древния Акропол.

И вече няма пътища зад теб,

и вече няма пачки в пистолета,

и вече няма дом, жена, дете.

И само пада мрак във дефилето…

И само шум на орлови крила,

и само кръв тече от твойте рани,

и само през планинските била

родината отива във изгнание.

 

Сега под други, чужди планини,

под други небеса са твойте крачки

и северните есенни слани

светлеят на косите ти във здрача.

И днес, когато тъпчат чужденци

на Партенона мрамора прохладен,

върви със теб под лаврови венци

прокудената слънчева Елада.

И тя е твоя с топлите ръце,

с надеждата, с гнева, със песента,

със древните си камъни.

И ти я носиш и притискаш като знаме

до своето обляно в кръв сърце.