Иван Пейчев
Следи

От малки и големи стъпки дири

остават върху пясъка златист

и в жълтите, горещи дюни спират

големите и малките следи.

Стоим един до друг и не говорим,

пустей далече каменния кей.

Един самотен облак — златен кораб,

закотвен в хоризонта се люлей.

Гори брега, от залеза пронизан,

гори небето, въздуха гори

и чайките горят, и бавно слизат

с крила пламтящи в сините води.

Повява бризът лек и аз не зная

дали сега навеки между нас

посоки на раздялата чертаеш

с обувки бели в пясъка шумящ.

Пред нас морето в тъмни очертания

с призивен звук посреща тази нощ

и призивът му в нашето мълчание

звучи с такава страстна дива мощ,

че ти с усмивка ставаш. Бризът милва

лицето ти, а моята ръка

от рамото ти пада тъй безсилна —

сама от рамото ти пада тя.

И вече няма думи. С глас провлечен

говори необятното море

и падат върху дюните разсечени

безмълвните ни сенки. Знам — без ред

и без посока дълго ще замира

шумът на стъпки в пясъка златист,

но в мрака черен няма да прозират,

не ще личат обратните следи.