Карл Май
През дивия Кюрдистан (2)

Втора глава
Доян

„Презвитер^[1] Йоан, по божията, на нашия господ Исус Христос воля, крал на кралете, до Алексис Комнин, наместник на Константинопол; желаем здраве и щастие.

Наше височество беше уведомено, че си чул за наша милост и че на теб са направени нашите големи известия. Това, което желаем да знаем, е дали и ти като нас изповядваш правата вяра и вярваш в нашия господ Исуса Христа.

Ако искаш да знаеш за величието и великолепието на нашата сила и докъде се простират нашите земи, то знай и вярвай, без да се съмняваш, че ние сме свещеникът Йоан, слуга божи, че ние превъзхождаме по богатство всичко под небето и по добродетели и мощ всички земни крале. Седемдесет крале ни плащат налог. Ние сме благочестив християнин и закриляме и подпомагаме с подаяния всеки беден християнин, който се намира в обсега на наша милост. Дадохме обет да посетим гроба на нашия Господ с голяма армия, както подобава на славата на наше височество, и да поведем война с враговете на Христовия кръст, да ги подчиним и да въздигнем святото му име.

Наша милост управлява трите Индии, а владенията ни се разпростират и извън пределите на последната Индия, там, където блажено почива тялото на светия апостол Тома. После се стига до пустошта, която се шири до изгрева на слънцето и обратно, където залязва, до Вавилон, изоставения, да, дори до Вавилонската кула.

Седемдесет и две провинции ни се подчиняват, от които някои са християнски и всяка има собствен крал. Всички техни крале ни плащат данък. В нашите страни могат да се видят слонове, едногърби и двугърби камили и почти всички видове животни, които се срещат под небето. В нашите страни текат реки от мляко и мед. В една част на нашата държава всяка отрова губи въздействието си, в друга растат всички видове пипер, трета е обрасла така гъсто с дървета, че прилича на гора и е пълна със змии. Там има и пясъчно езеро без вода. На три дни път от това езеро има планини, от които се спускат каменни реки. В близост до тях се намира пустиня между негостоприемни хълмове. Под тях тече подземен поток, до който не може да се отиде, и този поток се спуска към една по-голяма река, в която хората от нашите владения влизат и намират скъпоценни камъни в изобилие. Край тази река живеят десет юдейски племена, които, макар и да твърдят, че имат собствени крале, без да обръщаме внимание на това, са наши слуги и ни плащат данъци.

В друга от нашите провинции, в близост до горещата зона, има гъсеници, които на нашия език се наричат саламандри. Тези гъсеници могат да живеят само в огъня и се увиват в пашкули, както правят това копринените буби. Тези пашкули нашите придворни дами старателно изпридат и така се получават платовете за нашите дрехи. Те могат да бъдат изпирани само в буен огън.

Пред нашата армия се носят тринайсет големи кръста от злато и скъпоценни камъни, Когато обаче яздим без царска свита, пред нас стоят само един кръст, който не е украсен с фигури, злато и скъпоценности, за да си спомняме винаги за нашия господ Исус Христос, както и една пълна със злато сребърна ваза, за да видят всички хора, че ние сме крал на кралете.

Всяка година посещаваме мощите на свети Допиел във Вавилон в пустинята. Нашият палат е от абаносово и сандалово дърво и не може да бъде повреден от огън. На всеки край на неговия покрив има по две златни ябълки, а във всяка ябълка — по два скъпоценни граната, така че през деня да блести златото, а през нощта да светят гранатите. Големите порти са изработени от многоцветен ахат и рогови плочки, така че никой не може да внесе вътре отрова, а малките са от абанос. Прозорците обаче са от кристал, масите са от злато и аметист, а колоните, върху които са подпрени, са от слонова кост. Стаята, в която ние спим, е прекрасен шедьовър от злато, сребро и всякакви скъпоценни камъни. В нея постоянно гори тамян. Леглото ни е от сапфир. Ние имаме най-хубавите жени. Освен случайните гости всеки ден ние развличаме още трийсет хиляди души. И всички те ежедневно си набавят пари от нашето финансово управление, за да се грижат за конете си и за други цели. Всеки месец ни оказват почит седем крале (когато им дойде редът), шейсет и пет Херцози и пет графове. Ежедневно в трапезарията ни се хранят дванайсет архиепископи от дясната ни страна, а от лявата — двайсет епископи. Освен тях и патриархът на свети Тома, първосвещеникът на Залма, и архиепископът на Са, града, в който се намира тронът на нашата слава и нашия императорски дворец. Абати, чиито брой съответства на броя на дните в годината, извършват богослужение за нас в нашия параклис. Нашият придворен виночерпец е примас и крал, нашият церемониалмайстор е архиепископ и крал, нашият камерхер (Почетна титла на придворен служител в Германия. — Бел. прев.) е епископ и крал, нашият маршал е архимандрит и крал, нашият главен готвач е абат и крал. Ние обаче приемаме по-нисък ранг и по-смирено име, за да покажем нашето покорство.“

Така гласи в резюме писмото на прочутия, легендарен татарски цар презвитер Йоан до гръцкия император. Редом със забавните чудатости, които се коренят в погрешните представи на миналите столетия, то съдържа и факти и подробности, потвърдени и от Марко Поло, сър Джон Мендвил и други пътешественици и изследователи. Спомних си много живо за това, изправил се на хълма над Шейх Ади и отправил поглед на изток, където се извисяваха планините на Гара Сург, Зибар, Хаир, Тура Гара, Вас, Джелу, Тхума, Карита и Тиари.

В долините между тези хълмове живеят последните представители на някои от християнските секти, към които и татарският цар сигурно е принадлежал. По негово време те са били могъщи и влиятелни, а седалищата на техните метрополии — разпръснати надалеч: от бреговете на Каспийско море до китайските езера и от северните граници на Скития до най-отдалечения южен край на Индийския полуостров. Християнските заемки в Корана са взети в повечето случаи от книгите и ученията им. Но с падането на Халифата се сгромолясва и тяхната мощ, и то със стремителна бързина, защото вътрешната им душевна нагласа ги е лишавала от божествената чистота, която дарява сили за несломима съпротива. Още при управлението на Казан, който беше син на Аргун и внук на прочутия завоевател на Багдад Хулагу хан, започнали преследвания срещу тях. По-късно ги нападнал безжалостно и великият Тамерлан^[2]. С непресъхваща ярост той ги преследвал, разрушавал църквите и избивал с меч всички, които не успели да се укрият в непристъпните планини на Кюрдистан. Правнуците на тези бежанци живеят и днес на места, които приличат на укрепления. Те, останките от някога така могъщия асирийски народ, са застрашени постоянно от турския ятаган и кюрдската кама. В ново време те изживяха толкова ужасни неща, че при разказа им косите ти се изправят. Голяма е вината и на онези презморски мисионери, които се занимават с политика и с това пробудиха недоверието на местните владетели. С подобна непредпазливост те навредиха не само на собственото си дело, но и на своите привърженици. Яздейки към Амадие, минавах сигурно и покрай места, обитавани от тези

[# Очевидно Карл Май има предвид византийския император. — Бел. прев.]

халдейски християни, достатъчно основание да мисля за онова писмо, което така живо осветлява историята им. Някога министри и съветници на князе и халифи, днес тези, които не са се върнали към католическата вяра, са без духовна и физическа сила, хора, подложени на най-ужасни издевателства от зловещия Бедер Хан бей и съюзника му Абд ес Сумит бей, без да оказват каквато и да е съпротива — въпреки че трудно проходимите местности, които обитаваха, им даваха възможност успешно да се защитават.

Колко несравнимо по-мъжествено се бяха държали джесидите!

След онази огнена нощ в долината Идис Али бей се беше отправил на кон за Джерайе, съпровождан привидно само от десет души. Но още преди да потегли, беше изпратил достатъчно бойци в близост до Босан.

Шехиб Халил паша също бе придружен от толкова хора, но Али бей беше узнал от съгледвачите си, че между Сейд Хан и Рас ул Аин се придвижва доста значителна военна сила, за да се отправи още същия ден към Шейх Ади. След това известие Али бей плени и затвори мютесарифа. За да възвърне отново свободата си, наместникът се видя принуден да изостави всички коварни планове и да се съгласи с миролюбивите предложения на бея.

В резултат на това прекъснатият празник на джесидите бе възобновен, и то с ликуване, което Шейх Ади не помнеше досега.

След като тържеството привърши, исках да се отправя за Амадие, научих обаче, че Мохамед Емин е навехнал крака си в планините при Калони, и така бях принуден да го чакам три седмици, за да се възстанови. Междувременно не губих времето си, тъй като ми се удаде благоприятната възможност по-добре да науча кюрдския език.

Най-сетне шейхът ме предупреди чрез пратеник, че е готов да потегли, и тъй, в най-ранна утрин се отправих към бадинанските кюрди. Раздялата ми с Джесидите беше сърдечна и трябваше да обещая, че на връщане ще остана при тях за няколко дена. Бях отказал придружител, но Али бей искаше да ме съпроводи поне до Бадинан, за да се сбогува с Мохамед Емин.

И така, стояхме на хълма, източно от Шейх Ади, и си припомняхме събитията от последните седмици. Какво ли щяха да ни донесат следващите дни? Колкото по на северозапад отивахме, толкова по-диви ставаха планинските племена. Те не знаеха какво е това земеделие и живееха само от грабежи и скотовъдство. Али бей явно бе прозрял мислите ми.

— Ефенди, ти си тръгнал по трудни и опасни пътища — каза той. — Докъде искаш да стигнеш в планините?

— Отначало само до Амадие.

— Трябва да продължиш и по-нататък.

— Защо?

— И да успееш, и да не успееш в Амадие, бягството е твоят жребий. Пътят, по който трябва да мине синът на Мохамед Емин, за да стигне при своите хадедихни, е известен и сигурно ще му попречат. Как ще яздиш по-нататък?

— Ще се съобразявам с обстоятелствата. Бихме могли да отидем на юг и да се измъкнем по Саб ел Ала или на кон покрай река Акра. Може да отидем и на север през планините на Тиари и Маранан-Даг и после да прекосим Кабур и Тигър, за да се доберем по солената пустиня до Джебел Синджар.

— В такъв случай ние никога повече няма да те видим!

— Бог направлява мислите и постъпките на хората. Всичко е в ръцете му!

Продължихме нататък. Халеф и Ифра ни следваха. Враният ми кон беше отпочинал добре. По-рано го хранеха само с фурми и трябваше да привикне с друга зоб. Той беше позатлъстял и станал по-буен, така че трябваше да го укротявам, притискайки го с крака. Бях любопитен и загрижен как Рих ще преодолее планините на Кюрдистан.

Скоро стигнахме до бадинаните и бяхме посрещнати със сърдечно гостоприемство. Мохамед Емин се беше приготвил и след като поговорихме, хапнахме и пушихме около час, потеглихме на път. Али бей подаде ръка на всички, на мен — последен. В очите му блестяха сълзи.

— Ефенди, вярваш ли, че те обичам? — попита развълнуван той.

— Знам. И аз се разделям с тъга, защото ти спечели душата ми.

— Отиваш си, а аз оставам. Мислите ми ще те придружават, а благопожеланията ще следват стъпките ти. Ти вече се сбогува с мир шейх хана, но той иска да ти предам благословията му в деня на нашата раздяла. Бог да е с теб навсякъде и по всяко време. Гневът му да порази враговете ти, а милостта да осени приятелите ти. Пътят ти е осеян с опасности и мир шейх ханът ти е обещал закрилата си. Той ги изпраща този мелек таус, за да ти служи като талисман. Знам, че няма да възприемеш тази фигура на птица като идол, а като знак, който ще показва, че си наш приятел. Всеки джесид, на когото покажеш този таус, ще жертва за теб имота и живота си. Вземи неговия дар, но не го доверявай никому, защото е предназначен само за теб. Сбогом и никога не забравяй онези, които те обичат!

Али бей ме прегърна, възседна бързо коня си и отмина, без да се обръща повече.

[#1 Голямата Саб. Бел. нем. изд.]

Мир шейх ханът ми беше направил голям подарък. Колко се е спорило за съществуването на мелек таус. А аз държах този загадъчен талисман в ръката си. Доверието, с което ме дари мирът, бе необикновено и реших да си послужа с фигурата само в краен случай. Тя беше от мед и представляваше птица, която иска да литне. В долната част беше гравирана думата „хемшер“, което на курманджи значи приятел, другар. С копринен шнур фигурката можеше да се окачи на шията.

Бадинаните искаха да ни придружат още на известно разстояние. Съгласих се, но при условие, че ще се върнат от селото им Калени. То е отдалечено на четири часа път от Шейх Ади. Почти без изключение къщите му са изградени от камък и са кацнали като гигантски птичи гнезда между лозята, високо над река Гомел. Внушителен вид им придаваха гигантските каменни блокове, които служеха за первази на вратите и ъгли на сградите.

Сбогувахме се тук, после четиримата продължихме нататък. По един твърде стръмен път, който затрудни животните, достигнахме малкото селце Бебози, разположено на висок хълм. Там има и католическа църква, тъй като жителите са халдейци, които са станали католици. Бяхме посрещнати приятелски от тях и получихме пиене и ядене, без да платим. Искаха Да ми дадат водач, но тъй като отказах, ми описаха така точно пътя към следващото село, че не бе възможно да го отминем.

Той ни водеше отначало покрай хълма през гора от ниски дъбове, а после се спуснахме в долината, където бе разположен Келоки. На това място се спряхме за малко, а аз се обърнах към башибозука:

— Бюлюк емини, чуй какво ще ти кажа!

— Кажи, о, ефенди!

— Мютесарифът на Мосул ти заповяда да се грижиш за всичко, което ми е нужно. Досега не си свършил нищо за мен. От днес можеш да упражниш властта си.

— Какво трябва да направя, ефенди — господарю мой?

— Тази нощ ще отседнем в Спиндури. Ти ще яздиш напред и ще се погрижиш всичко да е наред, когато пристигна, разбра ли?

— Твърде добре, емир — отговори- той почтително. — Ще избързам и когато пристигнеш, цялото село ще те посрещне с ликуване.

Ифра смушка магарето си с пети и препусна напред. От Келоки до Спиндури не е далеч. Въпреки всичко нощта ни застигна, когато се добрахме до това голямо кюрдско село.

[#1 Семитски племена, живеещи в Южна Месопотамия в древни времена, водили войни с Асирия за Вавилон. — Бел. прев.]

То е получило името си от множеството тополи, които се срещат там, защото спидар, спиндар или спандар означава на курманджи сребърна топола. Попитахме за дома на кехаята, но вместо отговор срещнахме навъсени погледи.

Бях задал въпроса си на турски. Повторих го на кюрдски, като питах за малкоегунда, което означава старейшина на селото. Веднага хората станаха по-доброжелателни. Заведоха ни пред една по-голяма къща, където слязохме от конете и ни приеха. В едно от помещенията се водеше висок разговор, който ясно се чуваше. Спрях се и се заслушах.

— Кой си ти, кучи сине, страхливецо? — викаше сърдит глас. — Ти си башибозук, който язди магаре. Това е чест за тебе, но позор за магарето ти, защото носи дангалак, който е по-глупав от него. И си дошъл тук, за да ме прогониш?

— Кой пък си ти? — отвърна му гласът на моя Ифра. — Ти си арнаутин, главорез, измамник! Мутрата ти прилича на жабешка, очите ти са очи на крастава жаба. Носът ти е като краставица, а гласът ти звучи като крясъка на пъдпъдък. Аз съм бюлюк емини на @f падишаха. Какъв си ти бе? Гавазин, прост гавазин, нищо повече.

— Ей, дангалак, ще ти извия врата, ако не млъкнеш! Какво те засяга носът ми? Твоят пък е никакъв! Казваш, че повелителят ти е велик ефенди, емир, шейх от Запада? Само като те погледна, мога да си представя какъв е той. А ти идваш да ме прогониш оттук!

— И кой е твоят повелител? Също голям ефенди от Запада, казваш? Аз пък ще ти река, че в целия Запад има само един велик ефенди — и това е моят господар. Запомни го!

— Чуйте — подхвана и трети глас сериозно и спокойно. — Известихте ми за двама ефенди. Единият носи писмо от онсула на франките, подписано от мютесарифа. То е валидно. Другият обаче е под закрилата на падишаха. Той има писма от онсула, от султана, от мютесарифа и има диш-параси. Те са още по-валидни. Този човек ще отседне при мен. За другия обаче ще наредя да му приготвят постеля в друга къща. Той ще плати всичко, а моят гост — нищо.

— Това няма да търпя! — прозвуча гласът на арнаутина. — Каквото за единия, такова и за другия!

— Чуй, тук аз съм малкоегунд и повелител. Това, което казвам, трябва да се изпълни и никой чужд човек няма право да ми нарежда.

Едва сега отворих вратата и влязох с Мохамед Емин.

[#1 Консул — Бел. нем. изд.]

— Ивари лкер (Добър вечер!) — поздравих. — Ти ли си господарят на Спиндури?

— Аз съм — отвърна селският старейшина. Посочих му бюлюк емини.

— Този човек е мой слуга. Пратих го при теб, за да измоли гостоприемството ти. Какво реши?

— Ти ли си този, който е под закрилата на падишаха и има право на диш-параси?

— Така е.

— И този мъж те придружава?

— Той е мой приятел и спътник.

— Има ли още хора с вас?

— Този бюлюк емини и още един слуга.

— Сер сере мен ат! (Добре сте ми дошли!) — Той се вдигна от мястото си. — Седнете до огъня и се чувствайте като у дома. Ще получите подобаваща стая. Колко струва твоят диш-параси?

— За нас двамата и слугата е дар, но на този башибозук ще дадеш пет пиастри. Той е войник на мютесарифа и аз нямам право да му отнемам полагаемото се.

— Ефенди, ти си снизходителен и добър. Благодаря ти. Няма да ти липсва нищо, което ти е необходимо, за да се чувстваш добре. Но разреши ми да се оттегля за малко с този гавазин.

Той имаше предвид арнаутина. Мъжът ни беше слушал с мрачно лице. Сега изруга:

— Няма да си тръгна. Искам същите права и за господаря си.

— Тогава остани! — отвърна му простичко старейшина та. — Но ако господарят ти не получи стая, вината ще е твоя.

— Кои са тези двама мъже, които твърдят, че са под закрилата на султана? Сигурно араби, които грабят и крадат в пустинята, а тук, в планината, се правят на господари…

— Хаджи Халеф! — извиках силно, Дребосъкът се появи.

— Халеф, този гаваз се осмелява да ни позори. Ако каже само една дума, която не ми харесва, ще го оставя на теб.

Въоръженият до зъби арнаутин изгледа с явно пренебрежение Халеф.

— Да се страхувам от това джудже, аз, който… Той не можа да довърши, тъй като вече лежеше на пода.

Моят дребен Хаджия беше коленичил над него с кама в дясната ръка, а с лявата го бе сграбчил за шията.

— Трябва ли, сихди?

— Стига му засега! Но му кажи, че е загубен, само да гъкне!

Халеф пусна арнаутина. Мъжът се изправи. Гневният му поглед коварно блестеше, но той не се реши да предприеме нещо.

— Ела! — заповяда старейшината на гаваза. — Не искаше ли да ти покажа жилището? — попита той.

— Да, но само засега. Когато дойде господарят ми, ще го пратя и тогава ще се реши кой да спи в тази къща. Той ще бъде съдия и в спора между мен и слугата на. двамата араби.

Излязоха заедно. По време на отсъствието на малкоегунда един от синовете му ни правеше компания и скоро ни предадоха, че стаята, в която ще спим, е вече готова.

Въведоха ни в покоите, където от килими бяха стъкмени две меки постели. В средата на стаята вечерята вече бе поднесена. Тази бързина и цялото помещение ни караше да предполагаме, че старейшината сигурно не принадлежеше към бедните обитатели на селото. Синът му седеше при нас, не хапна обаче нищо. С това искаше да изрази уважението си. Жената и една от дъщерите на старейшината ни принасяха.

Първо ни дадоха шербет. Пиехме го в красиви филджани ферфури^[3], голяма рядкост тук, в Кюрдистан. После получихме вал капамаси — медни ръжени питки, към тях предложената ни фин-дика^[4] очевидно не бе подходяща. Следваше пресен бизин с оризови кнедли, които плуваха в соса му. Още и бера аш, напълно отговарящи на името си. Продължихме с парчета месо, които ми се сториха много вкусни. Те бяха хрупкави и позачервени, помислих, че са гълъби. Вкусът им наистина ми се стори малко особен.

[#3 Козешко печено.]

[#4 Букв. воденични камъни, тестено изделие във формата на воденичен камък.]

— Това кевук^[5] ли е? — попитах младия човек.

— Не, това е бартшемик^[6] — отговори той.

Хм! Чудесна изненада! Старейшината се върна и в отговор на поканата ми седна при нас да вечеря. През цялото време въздухът се прочистваше от благоуханна смола, която гореше върху едно тенеке. Сега, когато и стопанинът си бе вкъщи, донесоха главното блюдо. То се състоеше от капамех — овнешко печено, приготвено в кисела сметана, към него и ориз, примесен с лук. Когато опитахме от всичко, старейшината махна с ръка. Донесоха ни затворено блюдо, което той пое с важна физиономия.

— Отгатни какво е това — помоли той. — Това е ястие, което сигурно не познаваш. Среща се само в Кюрдистан, където мъжете са силни и смели.

— Възбуждаш любопитството ми.

— Който го вкуси, силите му се удвояват и никой неприятел не е страшен за него. Помириши!

Домакинът вдигна похлупака и ми даде възможност да усетя как ухае.

— Такова печено се среща само в Кюрдистан? — попитах.

— Да.

— Лъжеш се, защото често съм ял подобно месо.

— Къде?

— При други народи. Особено в една страна, която се казва Америка. Там животното е много по-голямо и е по-диво и опасно, отколкото при вас.

— Ти си този, който се заблуждава, защото животното живее само тук, в Кюрдистан.

— Никога не съм бил в Кюрдистан, а месото познавам още по миризмата. Значи съм го ял и в други страни.

— Какво е това животно?

— Мечка. Прав ли съм?

— Да, наистина, ти го познаваш! — извика учудено кюрдът.

— Познавам го по-добре, отколкото мислиш. Още не съм погледнал в съда, и твърдя, че това са мечешки лапи.

— Отгатна. Вземи и яж!

Започнахме да разказваме ловджийски истории. Мечки често се срещат в Кюрдистан, но далеч не така опасни, както северноамериканската гризли. Към задушените мечешки лапи имаше гъсто пюре от сушени круши и сливи, следвано от „бронирано“ ястие — варени раци, към които донесоха и гарнитура с особен вкус. Позволих си да се осведомя и жената на кмета ми отговори с охота:

— Вземи тиква и я вари, докато стане на каша. Добави захар и масло с бучки сирене, парченца лук и добави намачкани черници и белен слънчоглед — тогава се получава това ястие. То е несравнимо.

Опитах тази необикновена смесица от тиква и слънчоглед, сирене и захар, масло, черници и лук и намерих, че вкусът не беше така лош, както можеше да се предположи от смесването на отделните съставки. За десерт получихме сушени ябълки и грозде, пийнахме и глътка ракия. Накрая дойде ред и на лулите.

Докато палехме силния, остър и едва ферментирал келековски тютюн, долу се дочу разговор на висок глас. Кметът излезе, за да види каква е тази суматоха, и тъй като остави вратата отворена, можехме да доловим всяка дума.

— Кой е? — попита малкоегундът.

— Какво иска? — чух да казва някой на английски.

— Пита кой е! — отговори друг глас, също на английски.

— Как се казва на турски „аз“?

— Бен.

— Уел! Бен! — извика той на стопанина.

— Бен? — го попита той. — Как се казваш?

— Какво иска този? — попита дърдоркото, чийто глас ми се стори така добре познат, че подскочих от изненада.

— Пита как се казвате.

— Сър Дейвид Линдси! — се чу.

В следващия момент бях вече -долу в коридора. Да, пред мен, осветен от огъня на огнището, стоеше той. С високия сив цилиндър, продълговатата тясна глава, широката уста, невъзможния нос, голия мършав врат, широката яка на ризата, вратовръзката на сиви карета, жилетката на сиви карета, сакото на сиви карета, панталона на сиви карета, гамашите на сиви карета и посивелите от прах ботуши. И наистина, в дясната си ръка носеше прословутата мотичка, която имаше благородното предназначение да изравя крилати бикове и други старини.

— Сър Дейвид! — извиках аз.

— Уел! А, кой е? О, това сте вие?

Той облещи очи, раззина още повече устата си и ме изгледа смаяно като човек, който сякаш е възкръснал.

— Как се озовахте в Спиндури, сър Дейвид? — попитах аз, не по-малко учуден, отколкото и той.

— Аз? На кон! Уел?

— Естествено! Но какво търсите тук?

— Аз? О! Хм! Вас и крилати бикове!

— Мен?

— Йес! Ще разкажа. Преди това обаче ще има кавга!

— С кого?

— С кмета на селото. Ужасен човек!

— Защо?

— Не иска англичанина, иска арабите! Мерзавец! Къде е дангалака, ей?!

— Тук е — отговорих, сочейки старейшината, който междувременно бе пристъпил напред.

— Карай му се, ругай! — заповяда Линдси на преводача, който стоеше до него. — Крещи му, гълчи, силно, много силно!

— Разрешете да се намеся, сър Дейвид! — казах аз. — Двамата араби, които са ви разгневили, няма да ви пречат. Те са ваши най-добри приятели.

— А! Къде са?

— Единият съм аз, а другият — Мохамед Емин.

— Мо-ах! Емин-ах! Къде е?

— Горе. Елате с мен!

— Уел! О, изключително, невероятно!

Без да се церемоня, изтиках англичанина нагоре по тясната стълба, като дадох знак на преводача и арнаутина, които искаха да го последват, да останат долу. Появата на високата, карирана в сиво фигура предизвика у кюрдските жени лека уплаха. Те се оттеглиха в най-отдалечения ъгъл. Мохамед Емин обаче, винаги сериозен, се изсмя, като зърна тъмния кратер, образуван от зяпналата уста на смаяния англичанин.

— А! Гуд дей, сър Мохамед! Хау ду ю ду? (Как сте?)

— Машаллах! Как е попаднал тук ингилизът? — попита шейхът.

— Ще разберем.

— Познаваш ли този човек? — попита ме стопанинът на къщата.

— Познавам го. Това е чужденецът, който изпрати преди малко гавазина си, за да наеме стая при теб. Той е мой приятел. Погрижи ли се за неговото жилище?

— Щом е твой приятел, ще остане в дома ми — гласеше отговорът.

— Имаш ли място за толкова много хора?

— За гости, които са добре дошли, има винаги място. Той може да седне и да се нахрани.

— Седнете, сър Дейвид — казах на Линдси. — Разкажете ни какво ви накара да напуснете ловните полета на хадедихните и да дойдете в Спиндури!

— Уел! Но първо грижата за слугите.

— Те могат да се погрижат и сами за себе си.

— Конете?

— С тях ще се занимаят слугите. И тъй, сър Дейвид?

— Хм! Досадно, ужасно скучно!

— Не правихте ли разкопки?

— Много, ужасно много.

— Намерихте ли нещо?

— Нотинг — нищо, съвсем нищо! Ужасно!

— И по-нататък?

— Носталгия, ужасна носталгия.

— По кого?

— По вас, сър! Изсмях се.

— И тъй, от носталгия към мен…

— Уел, вери уел, йес! Крилат бик не намерил, вие — не там аз тръгнал.

— Но, сър Дейвид, уговорихме се, че ще останете до завръщането ни.

— Нямал търпение, не останал.

— Имаше достатъчно развлечения.

— С арабите? Пфу! Мен не разбират!

— Имахте и преводач.

— Махнал се, пръждосал се, отпътувал.

— Аха! Гъркът, този Колетис е избягал? Но той беше ранен.

— Дупката в крака отново зарасна. Мошеникът се измъкнал в ранно утро.

— Тогава наистина не сте могли да се разбирате добре. Но как ме намерихте?

— Знаех, че искахте към Амадие. Отишъл към Мосул. Консулът дал паспорт, губернаторът подписал паспорта, дал преводач и гавазин, тръгнал към Дехук.

— Към Дехук? Защо по този обиколен път?

— Имало война с поклонниците на дявола, не можех да мина. Вървях от Дехук към Даудие и от Даудие към Мунгаиши. После насам. Уел! Намерил вас. Много добре, великолепно!

— Е, и?

— Оставаме заедно, изживяваме авантюри, правим разкопки! Крилатия бик пращаме в Лондон, йес!

— Хубаво, сър Дейвид! Но сега имаме други грижи. Вие знаете какво ни води в Амадие.

— Зная го. Хубаво основание, храбро основание, приключения! Мастер Амад ала Гандур да освободим. И аз ще го освободя!

— Мисля, че няма да ни бъдете много от полза.

— Не! Защо?

— Разбирате само английски,

— Имам преводач.

— Искате да го посветите в тайната? Вече сте му говорили за това?

— Нито дума.

— Това е добре, сър Дейвид, иначе ще бъдем извънредно много затруднени. Да ви призная откровено, исках да се срещна отново с вас едва по-късно.

— Вие? С мен? Уел, тръгвам! Вярвал, че вие сте мой приятел! Това обаче не е така. Тръгвам! Заминавам за… за… за…

— За оня свят? Не, не, не става дума за това. Знаете, че сте мой приятел и че аз съм ваш. Но трябва да разберете — ако дойдете с нас, ще ни пречите.

— Преча? Защо?

— Прекалено биете на очи.

— Уел. Няма да бия на очи. Какво трябва да направя?

— Хм. Работата е твърде неприятна! Не мога да ви върна. Не мога и да ви оставя тук. Трябва да ви взема със себе си, наистина няма как да постъпя другояче.

— Хубаво, много хубаво!

— Но вие трябва да се съобразявате с нас.

— Уел, ще го правя.

— Отпратете преводача и гавазина си.

— Трябва да си отидат, по дяволите, йес!

— Трябва да си смените и дрехите.

— И тях? Аха! С какви?

— Всички дрехи, без изключение. Трябва да заприличате на турчин или кюрд.

Линдси ме изгледа с неописуем поглед, като че ли му бях предложил да се самоизяде. Устата му тъкмо щеше да му бъде от полза.

— Като турчин? Или кюрд? Ужасно, отвратително!

— Няма друг начин.

— Какво да облека?

— Турски шалвари или черно-червени кюрдски панталони.

— Черно-червени? Ах, хубаво, много добре! На черно и червено каре?

— От мен да мине. Значи кюрдски панталони. Към тях жилетка, и риза, която се спуска над панталоните.

— Черно-червена?

— Да

— Карирана?

— От мен да мине. Трябва да пада свободно от шията до глезените. После — късо палто или връхна дреха отгоре.

— Черно-червена?

— Естествено.

— Карирана?

— От мен да мине. После — огромен тюрбан, какъвто носят само знатните кюрди.

— Черно-червен?

— Също.

— Кариран?

— От мен да мине. Вземате и колан, чорапи, обувки, оръжия.

— Черно-червени?

— Нямам нищо против.

— И карирани?

— Нарисувайте си и лицето на черно-червени карета.

— Къде ще купим тези неща?

— Не бих могъл да ви дам съвет. Пазар има чак в Амадие. Но може би и тук има някой търговец, тъй като Спиндури е голямо село. А и вие носите много пари, нали?

— Много, твърде много, уел? Всичко ще платя.

— Ще запитам.

Обърнах се към старейшината на селото:

— Има ли тук някой урубаджи^[7]?

— Не

— Или познаваш някой, който би яздил до Амадие, за да донесе дрехи на този чужденец?

— Да, но пазар ще има утре и дрехите могат да се донесат едва тогава.

— Няма ли някой, който да ни заеме дрехи до Амадие?

— Ти си мой гост. Имам нов панбуках, ще му го заема.

— Също и тюрбан?

— Тук няма никой, който да притежава два тюрбана, но може да получи шапка.

— Каква?

— Ще му дам кулик, който ще му стане.

— В какъв цвят е?

— Червен — на черни ленти.

— Моля те да ми осигуриш всичко това за утре сутрин, Ще ни дадеш един човек, на когото ще платим. В Амадие ще му предадем обратно дрехата. Но не бих желал да се говори за това.

— И двамата ще мълчим, аз и пратеникът ми.

Донесоха ядене и на англичанина. Той получи това, което бе останало от нас. Линдси, изглежда, беше много гладен, защото дългите му широки пожълтели зъби погълнаха по-голямата част от това което му бе дадено. Забелязах с истинско задоволство че имаше и от печеното, което бях взел за гълъб. Той оглозга всичко до кокал. По-късно в изящно изработена дървена чиния му сложиха хубаво ястие, подобно на бифтек. То ухаеше така приятно, че и моят апетит се възвърна, макар да се бях нахранил добре. Пожелах да узная какво е това.

[#2 Дреха от вълнен плат.]

[#3 Калпак от козя кожа.]

— Сидна (господарке), какво е това вкусно ястие? — попитах жената, която прислужваше на англичанина.

— Това е чекирге^[8] — отговори тя.

— Как се приготовлява?

— Скакалците се пържат, накълцват се на ситно и се заравят в земята, докато започнат да миришат. После пържа тестената маса в олио.

— Не беше лошо!

Реших да не крия дълго тази кухненска тайна от добрия мистър Крилат бик. Докато се хранеше, излязох, за да нагледам конете.

Халеф, преводачът, бюлюк емини и арнаутинът ожесточено спореха. Щом ме видяха, те веднага млъкнаха.

— Защо се карате, Халеф? — попитах.

Дребосъкът посочи арнаутина.

— Този човек те хули, сихди. Заплаши, че ще убие теб и мен, защото го изхвърлих по твоя заповед.

— Остави го да си говори, нищо няма да направи.

Разяреният арнаутин се хвана за пищова и извика:

— Мълчи! Или искаш още днес да се срещнеш със слугите на дявола?

— Не вдигай шум, да не си сляп! — му отвърнах на албански. — Не виждаш ли на каква опасност се излагаш?

— Опасност? — попита той слисан.

— Твоите пищови не мерят добре — отговорих, сочейки оръжията му.

— Защо?

— Защото моите струват повече!

Едновременно с това насочих срещу него револвера си. Добре познавах бруталността на тези арнаути, за да приема на шега подобен случай. За арнаутина животът на човека не означава нищо. За глътка вода той спокойно може да застреля някой и със същото спокойствие след това, сам да положи главата си на дръвника на палача. Бяхме обидили гавазина. Можеше да се очаква, че ще стреля. Въпреки това той махна ръката си от пищова и попита учудено:

— Говориш нашия език? Да не си от нашите?

— Не. Аз съм алеман и ти казвам, че хората от Алеманйя знаят как да се отнасят с такива като теб.

— Алеман ли си? Не си маджарин, русин, сърбин или турчин? Върви по дяволите!

Той светкавично вдигна пищова си и стреля. Ако не бях държал под око цевта, куршумът щеше да ме улучи в главата. Но аз рязко се наведох — той изсвистя над мен. Още преди да беше натиснал повторно спусъка, аз го сграбчих изотзад и извих ръката му на гърба.

— Да го застрелям ли, сихди? — попита Халеф.

— Не! Вържете го!

Пуснах го за момент, за да дръпна ръцете му надолу. Той се възползва от това, отскубна се и побягна. В следващия миг изчезна. Всички хукнаха да го гонят, но скоро се върнаха, без да са го открили.

Изстрелът привлече и останалите.

— Кой стреля, сър? — попита Линдси.

— Гавазинът ви, и то по мен!

— О! Ужасно! Защо?

— За да си отмъсти.

— Като истински арнаутин. Улучи ли?

— Не. Избяга.

— Уел, нека бяга. Голямо чудо!

Англичанинът наистина имаше право, Арнаутинът не ме беше улучил. Защо трябваше да бъда кръвожаден? Сигурно нямаше да се върне отново, а не очаквахме и някакво коварно нападение. Тъй като Линдси ме срещна, той вече не се нуждаеше от него и преводача. Преводача си той възнагради и му каза, че още на другата сутрин може да напусне Спиндури и да се отправи обратно за Мосул.

Останалото време от вечерта прекарахме в оживен разговор с кюрдите, завършил с танц, изигран в наша чест.

Поканиха ни да отидем на двора. Той беше четириъгълен и покрит с нисък покрив. Всички мъже се бяха разположили удобно. Те лежаха, клечаха или се бяха скупчили в живописни пози, докато около трийсетина жени се бяха събрали за танца в средата на двора.

Танцьорките образуваха двоен кръг, в чийто център стоеше хороводец, размахващ метално копие. Оркестърът се състоеше от флейта, нещо подобно на цигулка, и два тамбурина. С висок вик хороводецът даде знак да започнат. Танцовото му изкуство се изразяваше в разнообразни движения с ръцете и краката, които изпълняваше от място. Заобиколилите го в кръг жени повтаряха движенията. В този обикновен танц не намерих никаква идея. При все това жените, с техните островърхи тюрбани, от които се спускаха прихванати на клуп воали, представляваха красива гледка на мъждивата светлина на факлите.

След като този непретенциозен танц завърши, сред мъжете се разнесе одобрителен шепот. Аз извадих една гривна и извиках дъщерята на кмета, която ми бе прислужвала, а сега се намираше сред танцьорките. Гривната беше от стъклени мъниста и приличаше на онези опушени, полупрозрачни кехлибари, които са така обичани, търсени и скъпи в Ориента. Бях платил петдесет или шейсет пфенига за нея. Сигурно щях да й доставя голяма радост.

Момичето се приближи. Всички мъже чуха, когато я поканих, и знаеха, че ще я възнаградя. Трябваше да се покажа достоен за възпитателите си.

— Ела насам, ти, най-любима дъще на кюрдите мисури! На бузите ти блести светлината на шефаг, а ликът ти е миловиден като келх зюмбюл. Дългите ти къдри благоухаят като хаух гюлилик а гласът ти звучи като песента на бюлбюл^[9]. Ти си дете на гостоприемството, дъщеря на герой и ще станеш невяста на някой мъдър и храбър воин. Дланите и глезените ти радват окото като капките вода, които утоляват жадния. Вземи тази базин и мисли за мен, когато се гиздиш с нея!

[#1 Зора.]

[#2 Зюмбюл.]

[#3 Цвете.]

Тя се изчерви от радост и неудобство и не знаеше какво да отговори.

— Ас корбане та, ходжа. (Твоя съм, о повелителю!) — промърмори най-сетне тя.

Това е обичайният поздрав на кюрдските жени и момичета към някой знатен мъж. Селският старейшина беше така доволен от отличаването на дъщеря му, че забрави обичайната въздържаност на местните хора, и поиска да разгледа подаръка.

— О, колко е прекрасна, колко е скъпоценна! — извика той. После гривната мина от ръка на ръка. — Това е кехлибар, толкова красив, великолепен кехлибар, че дори и султанът не носи по-прекрасен на лулата си. Дъще моя, баща ти не би могъл да ти дари подобен чеиз, какъвто ти даде този ефенди. От устата му звучи гласът на мъдростта, а от мустаците му капе доброта. Питай го дали ти разрешава да му благодариш, както дъщеря благодари на баща си!

Момичето почервеня още повече, но попита:

— Разрешаваш ли, о ефенди?

— Разрешавам.

Кюрдката се наведе над мен, тъй като седях на пода, и ме целуна по устата и двете бузи. После бързо се измъкна.

Не бях учуден, че изрази по този начин радостта си, защото знаех, че на момичетата на кюрдите е позволено да поздравяват с целувки непознатия. Спрямо някой по-високостоящ подобна интимност би изглеждала дръзка и затова се бях показал двойно по-добър, като разреших целувката. Това кметът веднага забеляза:

— Ефенди, милостта ти осенява къщата ми така, както слънчевата светлина стопля земята. Ти отличи дъщеря ми. Позволи ми и аз да те почета с малък подарък, за да не забравяш Спиндури!

[#5 Гривна.]

[#6 Буквално „твоя жертва“ — Бел. нем. изд.]

Той се надвеси над парапета в двора и извика: „Доян“^[10]. Отвърна му радостен лай. Хлопна се врата и забелязах куче, на което сториха място, да изтича по стълбите към нас. Миг по-късно животното се умилкваше около малкоегунда. Това беше една от онези редки, сивожълти, изключително едри и силни хрътки, наричани в Индия, Персия и Туркестан, та чак до Сибир слога. Кюрдите наричат тази рядка порода таси. Тези животни изпреварват най-пъргавите газели, често догонват дивите магарета и бързите като вятъра джигити^[11]. Никоя пантера или мечка не може да ги уплаши. Трябва да призная, че видът на животното ме изпълни с истинско удивление. Кучето беше толкова скъпоценно, колкото и враният ми кон.

— Ефенди — каза селският кмет. — Кучетата на мисурските кюрди са прочути далеч зад нашите планини. Дресирал съм някои таси така, че се гордея с тях. С това куче обаче никое не може да се сравнява. То е твое!

— Малкоегунд, дарът ти е толкова скъпоценен, че не мога да го приема — отвърнах му аз.

— Искаш да ме обидиш ли? — попита сериозно кюрдът.

— Не, не искам — казах помирително. — Но добрината ти е по-голяма от моя подарък. Ще взема таси, но ми позволи да ти дам и това шишенце.

— Какво е това? Есенция от Персия?

— Не. Купил съм го при Бейт Аллах, в свещения град Мека. Съдържа вода от извора Зем Зем.

Подадох му шишето. Той беше така изумен, че забрави да посегне. Поради това го сложих в скута му.

— О, ефенди, какво правиш? — извика очарован най-сетне той. — Ти носиш в дома ми най-скъпоценния дар, с който Аллах е дарил земята. Сериозно ли казваш, че ми го подаряваш?

— Вземи шишенцето, давам ти го от все сърце.

— Да бъде благословена ръката ти, а щастието вечно да те спохожда. Елате, мъже, и пипнете шишето, за да ви осени и вас добрината на ефенди!

Шишето премина от ръка в ръка. С него им бях доставил възможно най-голямата радост. Когато възхищението на селския кмет се поуталожи, той се обърна отново към мен:

— Господарю, кучето е твое. Плюй три пъти в муцуната му и го завий днес с връхната си дреха, когато отиваш да спиш. Тогава то никога няма да те изостави!

Англичанинът наблюдаваше всичко това, без да разбере какво точно се бе случило. Той ме запита:

— Зем Зем подарява, сър?

— Да.

— Уел! Дай я! Водата е вода!

— Знаете ли какво получих за нея? Това куче.

— Какво? Как? Не е възможно!

— Защо не?

— Прекалено ценно е. Аз — познавач. Това куче струва петдесет фунта.

— Дори повече. И въпреки това ми принадлежи.

— Само за шишето вода?

— Преди това подарих на дъщерята на старейшината гривна.

— Страхотен човек! Огромно щастие! Първо кон от Мохамед Емин, без да плати, а после и хрътка! Аз — без късмет. Не намерил нито един крилат бик. Ужасно!

Мохамед също се любуваше на кучето и аз се ласкаех, че малко ми завижда за него. Трябва да призная, че имах щастие. Преди да се оттегля да почина, отидох още веднъж при конете. Старейшината ме намери там.

— Ефенди — попита той полугласно, — може ли да те попитам нещо?

— Питай!

— Отправил си се за Амадие?

— Да.

— А след това?

— Още не зная.

— Не криеш ли нещо?

— Защо мислиш така?

— С теб е един арабин, който не е предпазлив. Той оправяше ръкавите на наметалото си и при това видях татуировката на ръката му. Той е хадедихн — враг на кюрдите и мютесарифа. Добре ли съм видял?

— Той е враг на мютесарифа, но не и на кюрдите — отговорих. Човекът беше честен, не можех да го мамя. Във всеки случай по-добре беше да му се доверя, отколкото да му наговоря неистини, на които той и без това не би повярвал.

— Арабите винаги са били врагове на кюрдите — отвърна малкоегундът. — Но той е твой приятел и мой гостенин. Няма да го издам. Знам какво ще търси в Амадие.

— Говори нататък!

— Преди много дни войници на мютесарифа минаха оттук с един заловен арабин. Те се спряха при мен. Водеха сина на шейха от Хадедихн. Той трябваше да бъде държан като пленник в Амадие. Арабинът така приличаше на твоя приятел, както син на баща си.

— Подобни прилики се срещат.

— Добре. Не искам да узная тайната ти. Но едно ще ти кажа: когато се завърнеш от Амадие, се отбий при мен — денем или нощем, тайно или явно. Ще бъдеш добре дошъл, дори с теб да е младият арабин, за когото ти говорих.

— Благодаря ти.

— Не трябва да ми благодариш. Ти ми даде водата на свещения Зем Зем. Ще те закрилям във всяка беда и опасност. Ако пътят ти те води в друга посока, то изпълни една моя молба.

— Коя е тя?

— В долината Беруари се намира крепостта Гумри. Там живее Кадир бей, синът на прочутия Абд ес Сумит бей. Една от дъщерите ми е негова жена. Поздрави ги от мен. Ще ти дам нещо, по което да познаят, че си мой приятел.

— Ще предам поздравите ти.

— Всичко, което е на сърцето ми, можеш да споделиш с тях. Те ще изпълнят желанията ти, защото никой кюрд не обича турците и пашата на Мосул.

Кюрдът влезе в къщата. Знаех какво целеше храбрият мъж. Той беше разгадал намеренията ни и искаше да ни помогне.

Отидох най-сетне да спя и взех хрътката със себе си. Когато се събудихме на другата сутрин, научихме, че преводачът на англичанина е напуснал вече Спиндури. Той беше поел за Бебоси.

Спахме с Мохамед Емин в една от стаите, на англичанина обаче дадоха друго помещение. Той влезе при нас, посрещнат с гръмогласен смях. Никой не може да си представи гледката, която представляваше Линдси. От глава до пети бе в червено и черно, наистина все още не на карета, а продълговатата му островърха глава бе украсена с кюрдска шапка, от която се спускаха като пипала на полипи дълги ленти.

— Гуд морнинг! Защо се смеят? — попита той сериозно.

— Радваме се на външния ви вид, сър Дейвид.

— Уел! Радвайте ми се.

— Какво носите под мишница?

— Това е моят хет-бокс, кутията ми за шапки.

— Аха!

— Опаковах шапката си, също и гамашите и ботушите.

— Можехте да оставите всичко тук.

— Тук? Защо?

— Ще мъкнете ли със себе си тези ненужни джунджурии?

— Ненужни? Джунджурии? Ужасно! Ще ми потрябват пак.

— Но не веднага.

— Ще се върнем ли тук?

— Съмнително е.

— Значи взимам си хет-бокс! Разбрано?

Линдси уви около мършавото си тяло дългата наметка като стара кърпа на бостанско плашило. Това обаче не го смути. Той важно се изпъчи пред мен и запита самоуверено:

— Е, не съм ли кюрд? Уел!

— Истински, напълно автентичен!

— Фамозно, отлично! Великолепна авантюра!

— Само едно ви липсва: кюрдският език.

— Ще науча.

— Няма да стане толкова бързо и ако не искате да не навредите, трябва да вземете едно от двете решения.

— Какви решения?

— Или ще се правите на ням…

— Ням? Ужасно! Не може!

— Да, на ням или дори на глухоням.

— Сър, вие сте полудели.

— Благодаря. Но ще бъда непреклонен. Или ще се правите на ням, или ще ми дадете обет…

— Обет? Уел! Хубава мисъл! Какъв обет?

— Да не говорите.

— Да не говоря? Нито дума?

— Нито една! Естествено тогава, когато ни наблюдават. Но когато сме сами, можете да говорите на воля.

— Добре. Не е лошо. Ще дам обет. Кога започваме?

— Веднага, щом напуснем Спиндури.

— Уел! Съгласен!

След сутрешното кафе ни дадоха най-различни провизии, които бяха опаковали. После се метнахме на конете. Сбогувахме се с цялото домочадие, с изключение на стопанина. Казахме „довиждане“ и на останалите, които се бяха събрали. Старейшината беше наредил да му оседлаят коня, за да ни съпроводи на известно разстояние.

След Спиндури започваше един труднопроходим, почти невъзможен за яздене път, който ни водеше нагоре към Кара Даг. Нужна ни бе ловкостта на планинска коза, за да преодолеем тази камениста пътека. Все пак добрахме се благополучно до възвишението. Тук старейшината спря коня си, извади от чантата на седлото си пакет и каза:

— Вземи това и го дай на мъжа на моята дъщеря, когато пристигнеш в Гумри. Обещал съм и персийска кърпа, а на Кадир бей десгин за неговия медин, какъвто употребяват кюрдите от Пир Мам. Ако им занесеш тези неща, те ще знаят, че си

[#1 Юлар.]

[#2 Кобила. Бел. нем. изд.]

мой приятел и брат, и ще те посрещнат така, както биха посрещнали и мен.

Той посочи към един конник, който ни бе последвал и сега се бе спрял при Халеф и Ифра.

— Това е човекът, който ще върне обратно дрехата, дадена на този чужденец. На него можеш да предадеш и пакета, ако решиш да не преминаваш през Гумри. Трябва да се разделим. Мир вам!

Стиснахме си ръце. После той се ръкува и с останалите и свърна обратно. Бях се запознал с един човек, за когото и днес си спомням с уважение.