ПРЕСЛЕДВАНЕ В ОРИЕНТА. ТОМ 2. ПРЕЗ ДИВИЯ КЮРДИСТАН. 1992. Изд. Атика, София. Роман. Превод: от нем. Румен НЕЙКОВ [Durchs wilde Kurdistan / Karl MAY]. Формат: 21 см. Офс. изд. Страници: 368. Тираж: 20 000 бр. Цена: 26.90 лв.

1884

Originaltitel der Gesammelten Werke:

Durchs wilde Kurdistan (Bd. 2)

10.08.2006 —Корекция

Първа глава
Саможертвата на светеца

Връщахме се от посещение при главатаря на бадинанските кюрди. Когато се изкачихме на последното възвишение и можехме да обхванем с поглед долината на поклонниците на дявола, забелязахме в близост до къщата на Али бей огромна купчина съчки, която няколко джесиди продължаваха да трупат. Пир Камек стоеше до нея и хвърляше от време на време парчета смола.

— Това е жертвена клада — каза Али бей.

— Какво ще бъде принесено в жертва? — попитах. — Може би някое животно?

— Само езичниците изгарят животни.

— Тогава вероятно плодове?

— Джесидите не изгарят нито животни, нито плодове. Пирът не ми каза какво ще гори, но той е свят човек и това, което върши, е правилно.

На отсрещното възвишение все още отекваха залповете на прииждащите поклонници, а от долината им отговаряха. Когато стигнахме долу, забелязах, че тя не може да побере повече хора. Предадохме животните и се отправихме към гробницата. По пътя, който водеше натам, имаше фонтан, обграден с плочи. На една от тях седеше мир шейх ханът и разговаряше с няколко поклонници, застанали чинно на разстояние от него.

— Този извор е свещен и само мирът, аз и свещениците имаме право да седим на плочите. Така че не се гневи, ако трябва да стоиш прав! — ми каза Али.

— Не се притеснявай — му отвърнах. — Ще спазвам обичаите ви. Когато приближихме, мирът даде знак на околните. Те ни сториха място, така че да можем да минем. Той се изправи, тръгна към нас и ни подаде ръка.

— Добре сте се завърнали! Заемете място от двете ми страни!

Той махна с ръка на бея да застане отляво, а за мен остана дясната страна. Седнах на свещените плочи, без да забележа и следа от гняв у някой от присъстващите. Това беше благоприятен знак за великодушието и търпението им.

— Разговаря ли с предводителя на Бадинан? — попита мирът.

— Да — отвърна беят. — Всичко е наред. А ти извести ли поклонниците?

— Не.

— Тогава е време хората да се съберат. Дай заповед!

— Не аз! Аз съм духовният водач на джесидите. Всичко останало е твоя работа. Не искам да накърня славата ти на защитник на вярващите и победител на враговете.

Това беше скромност, която не винаги можеше да се срещне. Али бей стана и се отдалечи. Докато разговарях с хана, забелязах между поклонниците вълнение, което се увеличаваше с всяка минута. Жените останаха по местата си, децата — също. Мъжете се подредиха покрай потока и водачите на отделните племена, родове и селища образуваха кръг около Али бей. Той им извести намеренията на мютесарифа на Мосул. При това цареше спокойствие и ред като при парада на някоя европейска войскова част — съвсем различно от врявата и бъркотията, които често се наблюдават при ориенталските войници. После събралите се спокойно се разпръснаха и водачите предадоха на своите хора съобщенията и заповедите на бея.

Самият Али бей се върна обратно при нас.

— Какво заповяда? — запита мирът. Беят протегна ръка и посочи група от около двайсетина мъже, изкачващи пътеката, по която се бяхме спуснали преди малко.

— Виж, това са бойци от Айран, Хаджи Дзо и Шура Хан, които много добре познават местността. Те ще пресрещнат турците и ще ни осведомят навреме за идването им. Поставих постове и към Баадри, така че да избегнем всякаква изненада. До смрачаване има още три часа и това е достатъчно, за да се пренесе цялото имущество в долината Идис. Мъжете ще потеглят и Селек ще им показва пътя.

— Ще се върнат ли до началото на обредите?

— Да, сигурно!

Не след дълго край нас се проточи върволица от мъже, които водеха със себе си животни или мъкнеха различни вещи. Един след друг те изчезваха зад гробницата. После отново се появяваха горе по една скалиста пътека. От нашето място можехме да проследим пътя им, който се губеше сред високата гъста гора.

Беше време да отида с Али бей да се нахраня. По-късно при мен дойде и нашият башибозук.

— Ефенди, трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Заплашва ни голяма опасност.

— Каква?

— Не зная, но тези поклонници на дявола ме гледат от половин час с очи, всяващи ужас. Като че ли искат да ме убият.

Понеже бюлюк емини носеше униформата си, можех лесно да си обясня поведението на застрашените от турците джесиди. Но бях убеден, че на Ифра няма да му се случи нищо.

— Лошо — казах все пак. — Ако те убият, кой ще се грижи за опашката на магарето ти?

— Ефенди, поклонниците на дявола ще заколят и магарето! Не забеляза ли, че вече убиха повечето бикове и овце?

— Магарето ти е в безопасност, ти също. Нали сте едно цяло — няма да ви разделят.

— Това е добре. Страхувах се, докато те нямаше. Ще заминеш ли пак?

— Ще остана. На теб обаче заповядвам да стоиш тук, в къщата, и да не отиваш при джесидите, иначе не бих могъл да те закрилям.

Храбрецът Ифра, който ми бе даден от мютесарифа, за да ме защитава, си тръгна почти успокоен. Но и от друго място дойде предупреждение. Търсеше ме Халеф.

— Сихди, знаеш ли, че ще има битка?

— Битка ли! С кого?

— Между османлиите и хората на дявола.

— Е, нали чу това, което говорихме сутринта в Баадри?

— Нищо не съм чул, защото приказвахте на турски, а тези тук го говорят така, че трудно мога да ги разбера. Но видях, че се събраха много хора и после всички мъже прегледаха оръжието си. След това отведоха животните и отнесоха нещата си и когато отидох горе на площадката при шейх Мохамед, той бе зает да изважда старите куршуми от пищовите си и да ги заменя с нови. Това не са ли достатъчно доказателства, че ни грози опасност?

— Имаш право, Халеф. Утре на зазоряване турците от Баадри и тези от Калони ще нападнат джесидите.

— Колко са турците?

— Хиляда и петстотин души.

— Много от тях ще загинат, защото планът им е издаден. На кого ще помагаш, сихди, на турците или на джесидите?

— Аз изобщо няма да воювам.

— Няма ли? — попита разочаровано храбрият дребосък. — И аз ли не бива да се бия?

— На кого искаш да помогнеш?

— На джесидите.

— На тях ли, Халеф? На тях, за които смяташе, че ще те лишат от рая.

— О, сихди, аз не ги познавах. Сега обаче ги обичам.

— Но те са неверници!

— Не помагаше ли самият ти винаги на онези, които бяха прави, без да питаш дали вярват в Аллах или в друг Бог?

Моят доблестен Халеф искаше да ме направи мюсюлманин и за моя радост забелязах, че неговата закостеняла правоверност е разколебана.

— Ще останеш при мен — отсякох аз.

— Докато другите се бият и показват храбростта си?!

— Може би и за нас ще се открие случай да проявим още по-голяма смелост.

— Значи оставам при теб. И бюлюк емини ли?

— Също и Ифра.

Качих се на площадката при Мохамед Емин.

— Хамдулиллях (слава на Бога), че идваш! — каза шейхът.

— Защо си останал тук, горе?

— Никой не биваше да ме види и да ме познае, защото може да ме издаде. Какво ново научи?

Разказах всичко на шейха. Когато свърших, той посочи оръжията, които беше поставил пред себе си.

— Ние ще посрещнем турците.

— Няма да имаш нужда от оръжието.

— Така ли? Не трябва ли да защитавам себе си и своите приятели?

— Джесидите са достатъчно силни. Или искаш отново да попаднеш в ръцете на турците, от които едва се отърва. Да получиш куршум или удар с нож, та да чезне синът ти по-дълго като пленник в Амадие.

— Ефенди, ти говориш като умен, но не и храбър човек.

— О, шейх, ти знаеш, че никой враг не може да ме уплаши. Не страхът говори в мен. Али бей иска да стоим настрана от битката. Всъщност той мисли, че до битка може и да не се стигне. И аз съм на същото мнение.

— Смяташ, че турците ще се предадат без съпротива?

— Ще ги избием, ако не го сторят.

— Офицерите на османлиите пет пари не струват, но войниците им са храбри. Те ще щурмуват височините и ще се измъкнат.

— Хиляда и петстотин срещу може би пет хиляди души?

— Ако им се удаде да обкръжат турците.

— Ще им се удаде.

— Тогава трябва ли да отидем с жените в долината Идис?

— Ти — да.

— А ти?

— Ще остана тук.

— Аллах керим! Защо? Може да загинеш!

— Не вярвам. Аз съм под закрилата на падишаха. Притежавам препоръките на мютесарифа Шекиб Халил паша и с мен е бюлюк емини, чието присъствие е достатъчно, за да ме закриля.

— Но какво ще правиш тук?

— Ще предотвратя бедата, ако е възможно.

— Знае ли Али бей за това?

— Не.

— Или мир шейх ханът?

— И той не. И двамата ще научат, когато трябва. Наистина положих доста усилия, за да убедя шейха да одобри плановете ми. Накрая ми се удаде.

— Съдбата на човек е предопределена в книгата на живота — каза той. — Не искам да те отклоня от намеренията ти, но ще остана при теб!

— Ти? Не съм съгласен.

— Защо не?

— Турците не бива да те намерят.

— Също и теб.

— Вече ти обясних, че не ме заплашва опасност. Но ако те познаят, теб те очаква друга участ.

— И краят на човека е предопределен в книгата на живота. Ако ми е писано да умра, ще умра и тогава е все едно дали ще бъде тук или в Амадие.

— Вървиш към пропастта, но защо трябва да повлечеш и мен? Струваше ми се, че само така ще надвия твърдоглавието му.

— Теб? Как така? — попита Мохамед Емин.

— Ако съм сам, ще ме закрилят моите паспорти. Но ако те намерят при мен, теб, врага на мютесарифа, избягалия затворник, то ще се лиша от закрилата им. Тогава и двамата сме загубени!

Свел поглед, шейхът гледаше замислен пред себе си. Виждах, че вътрешно се съпротивлява срещу отстъплението в долината Идис. Оставих му време сам да вземе решение. Най-сетне с несигурен глас той каза:

— Ефенди, ти смяташ ли ме за страхливец?

— Не. Знам, че си храбър и безстрашен.

— И какво ще си помисли Али бей?

— Той е на моето мнение, също и мир шейх ханът.

— А другите джесиди?

— Известна им е славата ти и знаят, че няма да избягаш от неприятеля. Можеш да се осланяш на това.

— А ако поставят смелостта ми под съмнение, ще ме защитиш ли? Ще кажеш ли пред всички, че съм отишъл с жените към Идис само за да ти се подчиня?

— Ще го кажа открито навсякъде.

— Е, добре, ще направя каквото ми предложи!

Мохамед Емин отмести кремъклийката си с въздишка и отново се загледа към долината, която започваше да потъва в сенките на нощта.

Мъжете, отишли в Идис, се върнаха обратно. Те се движеха в колона, която се разпръсна пред нас.

После откъм гробницата на светеца прозвуча залп и в същото време при нас дойде Али бей и каза:

— При гробницата започва голямо празненство. Никога чужденец не е присъствал, но мир шейх ханът ми разреши да ви поканя от името на всички свещеници.

Без съмнение това бе голяма чест за нас. Шейхът на хадедихните обаче отказа:

— Благодаря ти, но на мюсюлманина му е забранено да присъства на поклонението пред някой друг освен Аллах.

Мохамед Емин беше мюсюлманин. Само че можеше да откаже и по друг начин. Той остана, а аз последвах бея.

Когато излязохме от къщата, пред нас се разкри странна, неописуемо красива гледка. Докъдето се простираше долината, блещукаха светлини — под и на дърветата, долу по водата и на всяка скала по възвишенията, около къщите и по площадките. Най-голямо оживление цареше около гробницата на светеца. От вечния огън на гроба мирът беше запалил главня и крачеше с нея към вътрешния двор. От главнята шейховете й кавалите палеха факлите си, от които пък факирите запалваха своите и накрая всички се отправиха към полето. Хиляди прииждаха насам, за да се пречистят на свещения огън.

Който успяваше да се доближи до огъня на свещениците, прекарваше ръка над пламъка и после докосваше с нея челото и сърцето си. После мъжете повторно посягаха към пламъка, за да дадат благословия на своите жени. Майките правеха това за децата си, които поради навалицата не можеха да се промъкнат по-наблизо. Наоколо цареше истинско ликуване и радост, преливаща в сърцата.

Светилището също беше осветено. Във всяка от многобройните ниши на зида гореше факла. През дворовете се точеха огнени гирлянди. Всеки клон на дърветата изглеждаше като рамото на гигантски свещник и стотици светлини трептяха чак до върховете на двете кули, образуващи две огромни огнени колони, чиято гледка бе вълшебна.

Наредени в две редици, свещениците бяха заели места във вътрешния двор. От едната страна седяха облечените в бяло шейхове, а срещу тях — кавалите. Някои държаха в ръцете си флейти, други — тамбурини. Настанихме се с Али бей под една асма. Къде беше мир шейх ханът, не можах да видя.

От вътрешността на гробницата прозвуча вик и кавалите вдигнаха инструментите си. Флейтите засвириха бавна, жаловита мелодия, а тамбурините отмерваха тихо тактовете. После зазвучаха четири гласа, тамбурините свиреха тремоло, първо пианисимо, после пиано и все по-силно до фортисимо. И ето флейтите подеха двугласна мелодия, която не би могла да бъде описана с нашите музикални понятия. Тя звучеше твърде приятно и успокояващо.

На края на това изпълнение мир шейх ханът излезе от вътрешността на постройката. Двама от шейховете го придружаваха. Първият носеше дървен статив, който приличаше на нотен пулт. Той го сложи в средата на двора. Другият шейх държеше малък съд с вода и още един, открит и кръгъл, в който гореше някаква течност. Двата съда бяха оставени на статива, към който се отправи мир шейх ханът.

Той даде знак с ръка, при което музиката зазвуча отново. След въведението свещениците запяха едногласен химн. За съжаление не можах да запиша текста, защото това щеше да направи впечатление; а думите са се изтрили вече от паметта ми. Те бяха на арабски и призоваваха към чистота, вяра и бдителност.

После мир шейх ханът произнесе кратко слово на свещениците. Той описа с малко думи необходимостта да се предпазят от всеки грях, да правят добро на хората, да не изменят на своята вяра, да се защитават срещу всички врагове.

След това той се отдръпна и седна при нас. Един от свещениците донесе жив петел, който бе вързан за статива с връв. От лявата страна на птицата беше водата, от дясната — огънят.

Музиката отново прозвуча. Петелът подскачаше, без да обръща внимание на околните хора. Тихите звуци на флейтите не го смущаваха, но звукът се усилваше и той се ослуша. Протягайки глава, гой се огледа със зорки, умни очи и забеляза водата. Бързо протегна човка към съда, за да пие. Това събитие беше възвестено със звънливи, ликуващи акорди на тамбурините. Врявата наоколо, изглежда, раздразни птицата. Петелът изкриви врат и забеляза, че се намира в опасна близост до огъня. Помъчи се да се отдръпне, но не успя, защото беше вързан. Разярен, той проточи шия и се разнесе едно високо „Кукуригуу!“, към което се присъединиха флейтите и тамбурините. Това може би го накара да сметне, че е призован на музикален дуел. Петелът смело се извърна към музикантите, изпляска с крила и повторно изкукурига. Последва същият отговор и разгорялото се състезание накрая така раздразни птицата, че с крясък тя се отскубна и се мушна в гробницата.

Музиката съпровождаше геройското дело с най-мощно фортисимо. Гласовете на свещениците се извисиха в ликуване и ето, последва и финалът, който измори както музикантите, така и певците. В края на изпълнението кавалите целунаха своите инструменти.

Последва продажбата на куршуми, за което вече споменах. Преди това обаче свещениците пристъпиха напред и направиха подарък на Али бей и на мен. Той получи седем куршума и аз седем. С остър предмет на тях бе гравирана арабска дума. На четири от моите куршуми се четеше „ал Шемс“ — „слънце“.

Продажбата се състоя във външния двор, докато във вътрешността на обграденото със зид място отново прозвучаха инструментите и пеенето. Напуснах светилището. Хрумна ми, че отгоре долината ще представлява чудно хубава гледка. Отправих се да взема Халеф да ме придружи. Намерих го да седи с бюлюк емини на площадката пред къщата. Очевидно разговорът беше оживен, тъй като чух Хаджията да пита:

— Какво? Това бил някакъв руснак?

— Да, един московец, Аллах да отсече главата му, защото, ако не беше той, и досега щях да имам нос. Раздавах удари като побеснял около себе си. Онзи мъжага обаче замахна към главата ми. Исках да избягна оръжието му и отстъпих назад. Ударът, който трябваше да улучи главата ми, срещна само…

— Хаджи Халеф — извиках аз.

Достави ми удоволствие поне веднъж да прекъсна прочутата история за носа. Двамата скочиха и се приближиха.

— Трябва да ме придружиш, Халеф, ела!

— Къде, сихди?

— Там, горе, на възвишението, за да видим как изглежда осветената долина.

— Емире, нека и аз да дойда — помоли Ифра.

— Нямам нищо против. Да вървим!

Изкачихме хълма над Баадри. Навсякъде срещнахме мъже, жени и деца с факли и фенери и всички радостно ни поздравяваха и заприказваха. Когато стигнахме върха, пред нас се разкри неописуема гледка. Няколко джесиди ни бяха последвали, за да ни осветяват пътя. Помолих ги да се върнат обратно или да угасят факлите. Който искаше да изпита цялата наслада, трябваше да стои на тъмно.

Долу в долината трептяха много пламъчета едно до друго. Хиляди светещи точки се кръстосваха, скачаха и се плъзваха насам-натам, танцуваха, стрелваха се и летяха една през друга. В далечината те бяха съвсем мънички, но по-близките до нас ставаха все по-големи. Светилището буквално се къпеше в блясък и светлина, а двете кули се издигаха в тъмнината на нощта със строга мъжественост. При това отдолу се извисяваха на приглушени вълни ехтящи, развълнувани гласове, прекъсвани често от силен, ликуващ вик. Можех да стоя тук с часове, да се наслаждавам и любувам на гледката.

— Каква е тази звезда? — прозвуча до мен въпрос на кюрдски. Беше един от джесидите.

— Къде — заинтересува се друг.

— Виж Pea кадишан там, вдясно!

— Виждам го.

— В него припламва една светла звезда. Сега отново! Виждаш ли я?

— Виждам я. Това е Киале бе сери.

Четирите звезди, които образуват външната страна на мечката в нашето съзвездие, се казват при кюрдите Старецът. Те мислят, че главата му е скрита зад съседно съзвездие. Трите звезди, които образуват за нас опашката на Голямата мечка (или „окът“ на колата, както това съзвездие също се нарича), се именуват при тях Двамата братя и Сляпата майка на Стареца.

— Киале бе сери? Но той има четири звезди! — смяташе първият човек. — Това ще е Кумикджи сивиан.

— Тя е по-нависоко. Сега отново блесна. Ах, ние сме се заблудили. Та тя е на юг. Сигурно е Мешин.

— Мешин също има няколко звезди. Какво мислиш, ефенди?

Коя ли е?

Въпросът беше отправен към мен. Тази „звезда“ ми изглеждаше подозрителна.

Факлите и светлините под нас хвърляха отблясък към възвишението. Това ни пречеше да разпознаем точно звездите. Светлината обаче, която от време на време проблясваше отсреща, беше необикновено ярка. Приличаше на блуждаещ огън, който внезапно блясва и мигновено угасва. Наблюдавах още известно време и после се обърнах към Халеф:

— Хаджи Халеф, изтичай веднага при Али бей и му кажи, че трябва незабавно да се качи при мен! Отнася се за нещо важно.

Дребосъкът изчезна с бързи крачки, а аз пристъпих малко напред, отчасти за да наблюдавам по-добре въображаемата звезда, а също и за да избягна по-нататъшните въпроси.

За щастие Али бей беше чул, че съм се изкачил тук, и бе решил да ме последва. Халеф го срещна по пътя и го доведе при мен.

— Какво има, ефенди? — попита беят. Протегнах ръка.

[#1 Млечният път.]

[#2 Буквално: Старецът без глава (Голямата мечка).]

[#3 Венера.]

[#4 Везни. — Бел. нем. изд.]

— Погледни внимателно нататък. Ще видиш звезда, която проблясва. Ето!

— Виждам я.

— Сега изчезна. Знаеш ли коя е?

— Не — каза Али бей. — Звездата е много ниско и не принадлежи към никое съзвездие.

Приближих се до един храст и отсякох няколко пръчки. Една забих в земята, после застанах на няколко крачки пред Али бей.

— Коленичи точно зад пръчката! В посоката, в която звездата проблесне, ще сложа друга. Виждаш ли я сега?

— Да. Много ясно.

— Къде да забия пръчката? Тук?

— Крачка по-далеч, вдясно.

— Тук?

— Да, сега е точно.

— Така! Наблюдавай още!

— Видях я отново! — промълви беят след кратка пауза.

— Къде? Ще забия и трета пръчка.

— Звездата не е на старото си място. Сега тя е по-скоро вляво.

— Колко отдалечена? Кажи?

— На две крачки от предишната пръчка.

— Тук?

— Да.

Забих и третата пръчка, а Али бей продължи наблюдението.

— Пак я видях — каза той след малко.

— Къде?

— Вече не вляво, а вдясно.

— Добре! Това исках да ти покажа. Сега можеш да се изправиш!

Останалите наблюдаваха странните ми действия с учудване, а и Али бей не можеше да разбере какво искам.

— Защо ме извика заради тази звезда?

— Защото не е звезда.

— А какво? Някакво светило?

— Ако беше светило, би било странно. Но тук видяхме много светлини.

— Защо мислиш така?

— Звезда не може да бъде, защото светлината е по-ниско от върха на планината, разположена в тази посока. А че са повече светлини, се увери от опита, който предприехме. Отсреща се движат пеш или на коне много хора с факли или фенери. Някоя от тях понякога проблясва.

Али бей изумено се провикна:

— Имаш право, ефенди!

— Кой би могъл да бъде?

— Не са поклонници, защото биха дошли по пътя от Баадри за Шейх Ади.

— Тогава си спомни за турците!

— Господарю! Възможно ли е?

— Не зная, тъй като местността ми е непозната. Опиши ми я, бей!

— Направо е пътят за Баадри, а по-нататък вляво е този за Айн Сифни. Раздели този път на три и извърви първата третина, тогава светлините ще останат отляво на реката, която тече покрай Шейх Ади.

— Може ли да се язди покрай реката и така да се стигне до Шейх Ади?

— Да.

— Тогава си сторил голяма грешка. Поставил си постове при Баадри и Калони, но не и при Айн Сифни.

— Оттам турците няма да дойдат. Хората от Айн Сифни ще ни предупредят.

— Но ако турците не отидат към Айн Сифни, а прекосят Ка-усер при Джерайе и после се опитат да се доберат до долината? Мисля, че те биха вървели в тази посока, откъдето се виждат светлините. Ето, те отново се придвижиха наляво!

— Ефенди, твоите догадки са може би верни. Веднага ще изпратя многобройни съгледвачи.

— А аз ще огледам тези звезди малко по-отблизо. Имаш ли човек, който добре да познава местността?

— Никой не я познава по-добре от Селек.

— Той е изкусен ездач и ще ме води.

Слязохме колкото се може по-бързо долу. Последната част от разговора ни водехме тихо, така че никой, особено башибозукът, не успя да долови нещо. Селек скоро бе открит. Той получи кон и взе оръжията си. И Халеф дойде с нас. Можех да разчитам на него повече, отколкото на всеки друг.

Двайсет минути след като бях видял звездата, препускахме по пътя за Айн Сифни. На следващия хълм спряхме. Взрях се в полумрака пред нас и. най-сетне отново видях светлината. Посочих я на Селек.

— Ефенди — каза той. — Това не е звезда, не са и факли, защото тяхната светлина е по-обилна. Това са фенери.

— Трябва да се доближим до тях. Познаваш ли добре местността?

— Ще те водя. Зная всеки камък и всеки храст. Движи се близо до мен и придържай коня си.

Селек се насочи вдясно от реката. Продължихме в тръс напряко през пущинака. Ездата бе непоносима, но само след четвърт час можеше да различим отделните светлини. След още четвърт час, докато светлините бяха изчезнали зад един хълм и ние се озовахме на него, видяхме една доста многобройна колона. От какви хора се състоеше, оттук не можеше да се различи. Забелязахме, че тя внезапно изчезна и повече не се появи.

— Има ли нататък още хълмове?

— Не. Оттук започва равнината — отговори Селек.

— Или някоя долина, в която светлините биха се изгубили?

— Не.

— Може би гора?

— Да, ефенди — съобрази бързо Селек. — Там, където изчезнаха, има малка маслинова горичка.

— Аха! Ще останеш с конете тук и ще ни чакаш, а Халеф ще ме придружи.

— Господарю, вземи и мен — помоли Селек.

— Животните ще ни издадат.

— Ще ги завържем.

— Моят вран кон ми е прекалено скъп, за да го оставя без надзор. А и ти не би могъл да се промъкнеш. Ще те чуят или видят.

— Ефенди, ще мога.

— Млъкни! — отсече Халеф. — И аз мислех, че мога да се промъквам в някой дуар и да задигна най-добрия кон. Но когато го направих пред ефенди, трябваше да се срамувам като хлапак. Успокой се! Аллах не е пожелал да бъдеш като катеричка.

Оставихме пушките си и тръгнахме. Беше толкова светло, че на петдесет крачки можехме да различим човек. След около десетина минути пред нас се изпречи черна точка. Очертанията й постепенно се увеличаваха — това беше маслиновата горичка. Когато доближихме толкова близо, че можехме след пет минути да я достигнем, спрях и се ослушах напрегнато. Не се чуваше и най-малкият шум.

— Движи се точно след мен, така че да сме в една линия! Бях само по яке и панталони — и двете тъмни. На главата си носех тюрбан, чиито светли краища размотах. Така не можеха лесно да ме различат от тъмната земя, също и Халеф.

Безшумно се промъквахме по-нататък. Внезапно доловихме пращене от счупени клони. Легнахме на земята и внимателно запълзяхме напред. Дращенето и чупенето се усилиха.

— Събират клони, за да запалят огън.

— Това е добре за нас, сихди! — прошепна Халеф.

[#1 Арабско палатъчно село. — Бел. нем. изд.]

Скоро се добрахме до началото на горичката. Доловихме пръхтене на коне и човешки гласове. Лежахме до гъст храсталак. Посочих го и казах тихо:

— Скрий се тук и ме чакай, Халеф.

— Сихди, няма да те изоставя, ще те последвам!

— Можеш да ме издадеш. Да се промъкнеш безшумно в гората е по-трудно, отколкото в полето. Взех те с мен, за да прикриваш връщането ми. Ще останеш тук дори и да чуеш изстрели. Когато те повикам, ела колкото се може по-бързо.

— А ако не се върнеш или извикаш?

— Тогава се промъкни след половин час, за да видиш какво е станало с мен.

— Сихди, ако османлиите те убият, ще погубя всички!

Това уверение чух повторно, след което тръгнах. Но още не бях се отдалечил от Халеф, когато прозвуча силен, повелителен глас:

— Атеш йак! (Пали, запали огъня!)

Гласът бе на не повече от тридесет метра. Можех все още необезпокояван да пълзя напред. Внезапно дочух пращенето на огън и светлият пламък освети дърветата почти до мен. Това значително затрудни задачата ми.

— Атеш етрафина ташлар кьой. (Поставете камъни около огъня!) — заповяда гласът.

Тази заповед веднага бе изпълнена, огънят намаля и аз можех да се придвижа отново. Промъквах се от дърво до дърво, изчаквайки зад всяко, докато се уверя, че не съм забелязан. За щастие, тази предпазливост беше излишна. Аз не се намирах сред девствените лесове на Америка и на хората пред мен, изглежда, не можеше да им мине и през ум, че някой ги подслушва.

Придвижвах се все по-напред и се добрах до дърво, чиито корени бяха така разклонени, че можех да намеря сигурно убежище между тях. Това бе добре дошло, защото в близост до дървото седяха двама мъже, които ме интересуваха, двама турски офицери.

С известни усилия успях удобно да се разположа между корените на дървото и оттук можех да огледам всичко.

Вън на поляната се виждаха четири планински оръдия. В края на горичката бяха привързани около четиридесет мулета, необходими за транспорта им. Обикновено за едно оръдие са нужни седем мулета. Едно носи цевта, друго — лафета, трето — колелетата, а останалите четири — сандъците с муниции.

Артилеристите се бяха разположили удобно. Те лежаха изтегнати на земята и разговаряха помежду си. Двамата офицери се канеха да пият кафе и да пушат чибуците си. Затова беше запален огън, на който върху два камъка бе поставено котле. Единият от тези юнаци беше капитан, другият — лейтенант. Капитанът имаше твърде добродушен вид. Той ми приличаше на дебел немски фурнаджия, който изпълнява ролята на разлютен турчин в някой любителски театър и при това е взел на заем костюма си. С лейтенанта беше същото. Точно като него можеше да изглежда някоя процъфтяла кафеджийка, която, обзета от непонятните прищевки на младо девойче, отива на карнавал, облечена в шалвари и турски жакет.

Думите, които можех да чуя, естествено не бяха така забавни. Бях толкова близо до офицерите, че долових всичко.

— Оръдията ни са добри — изръмжа капитанът.

— Много добри — изчурулика лейтенантът.

— Ще стреляме, ще пометем всичко.

— Всичко! — прозвуча ехото.

— Ще вземем плячка.

— Голяма плячка!

— Ще бъдем храбри.

— Много храбри!

— Ще ни повишат.

— Много, извънредно много!

— Тогава да запушим персийски тютюн.

— Не, тютюн от Шираз!

— Да пием арабско кафе.

— Не, мока кафе!

— Всички джесиди трябва да умрат.

— Всички!

— Злодеи!

— Подлеци!

— Нечестивци, безсрамници!

— Кучешки синове!

— Ще ги убием.

— Още утре сутрин.

— Естествено, това се подразбира.

Бях чул и видял достатъчно. Затова се измъкнах назад, отначало бавно и предпазливо, после — по-бързо. Дори се изправих, на което Халеф доста се учуди, като ме видя.

— Кои са, сихди?

— Артилеристи. Ела, нямаме време за губене!

— Прави ли ще ходим?

— Да

Скоро стигнахме до конете си, възседнахме ги и потеглихме обратно. Пътя до Шейх Ади изминахме много по-бързо. Там заварихме предишното оживление.

Научих, че Али бей е при светилището, и го намерих с мир шейх хана във вътрешния двор. Той ме пресрещна, изпълнен с очакване, и ме придружи до хана.

— Какво видя? — попита Али бей.

— Оръдия.

— Охо! — възкликна той уплашен. — Колко?

— Четири малки планински оръдия. Шейх Ади трябва да бъде разрушен. Докато пехотинците от Баадри и Калони нападат, артилерията ще се развихри долу при реката. Планът не е лош, защото оттам може да се обстрелва цялата долина. Трябвало е само да докарат оръдията незабелязано до възвишението. Това са и направили. Послужили са си с мулета, с чиято помощ могат само за час да ги пренесат от лагера си до Шейх Ади.

— Какво да правим, ефенди?

— Дай ми веднага шейсет конници и няколко фенера и до два часа тук, в Шейх Ади, ще имаш оръдията и обслугата им.

— Пленени?

— Пленени!

— Господарю, давам ти сто конници!

— Е, добре, дай ми осемдесет и им кажи, че ги чакам долу край реката. Отдалечих се и при конете срещнах Халеф и Селек.

— Какво ще предприеме Али бей? — попита Халеф.

— Нищо. Ние сами ще направим каквото е необходимо.

— Кое, сихди? Смееш се! Познавам лицето ти. Ние ли ще докараме оръдията?

— О да, искам обаче да ги пленя, без да се пролее кръв, и затова ще взема осемдесет конници със себе си.

Отправихме се към изхода на долината, където не след дълго осемдесетте души пристигнаха.

Изпратих Селек с десетина мъже напред, а с останалите ги следвах на разстояние. Стигнахме до хълма, където Селек вече ни чакаше, без да сме забелязали врага, и слязохме от конете. Най-напред поставих няколко души на пост — те трябваше да се грижат за сигурността ни. Други десет оставих при конете и им заповядах, да не напускат мястото без мое указание. Ние останалите се запромъквахме към горичката. На известно разстояние от нея се спряхме и аз се отправих напред сам. Както преди и сега безпрепятствено се озовах при дървото, зад което се бях укривал. Турците лежаха в отделни групички и бъбреха. Надявах се, че са заспали. Военната бдителност и очакването на предстоящата битка ги държаха будни. Заедно с подофицерите преброих петдесет и четири души. Върнах се обратно при моите хора.

— Идете и докарайте конете си! — казах на Халеф и Селек.

— Ще яздите в дъга и ще се появите от другата страна на горичката. Ще ви задържат. Казвате, че сте се заблудили и че сте тръгнали за тържеството в Шейх Ади. Така ще привлечете вниманието на османлиите върху себе си. Другото е наша работа. Вървете!

Останалите придружвачи разделих на две дълги редици, тъй като възнамерявах да заградя горичката от три страни. Дадох нужните наставления, след което легнахме и запълзяхме напред.

Самият аз се придвижих най-бързо. От две минути бях при моето дърво, когато се дочу силен конски тропот. Огънят все още гореше, можех да наблюдавам всичко добре. По време на моето отсъствие двамата офицери сигурно бяха пили кафе.

— Шейх Ади е дяволско гнездо — чух да казва капитанът.

— Отвратително — добави лейтенантът.

— Хората там са поклонници на дявола.

— На дявола! Аллах да ги насече и разкъса!

— Това ще направим ние.

— Да, ще ги разкъсаме!

— На парчета.

Можах да проследя разговора дотук, после се дочу конският тропот. Лейтенантът вдигна глава.

— Идва някой — каза той. И капитанът се ослуша.

— Кой ли може да бъде? — попита дебелият.

— Двама конници са — чувам ги.

Офицерите се изправиха и войниците сториха същото. В отблясъците на огъня се появиха Халеф и Селек. Капитанът пристъпи към тях с извадена сабя.

— Стой! Кои сте вие?

Конниците мигновено бяха заобиколени от турците.

Моят дребен Халеф гледаше офицерите от коня си отвисоко, с израз, който подсказваше, че са му направили същото впечатление, както и на мен.

— Кои сте, ви питам!… — повтори капитанът.

— Хора!

— Какви хора?

— Конници!

— Дявол да ви вземе! Отговаряйте по-ясно или ще отнесете боя. И тъй, кои сте?

— Ние сме джесиди — смотолеви Селек.

— Джесиди? Аха! И откъде?

— От Мека.

— От Мека? Машаллах! И там ли има поклонници на дявола?

— Няколко хиляди.

— Толкова много? Аллах керим, колко плевели само са избуяли. Накъде сте тръгнали?

— Към Шейх Ади.#

— Аха! Пипнах ли ви! Какво ще правите там?

— Там има голямо празненство.

— Знам. Вие пеете и танцувате с дявола и при това се кланяте на петел, излюпен от огъня на джехенема! Слизайте! Вие сте мои пленници!

— Пленници? Какво сме направили?

— Вие сте синове на дявола. Ще ви бием, докато баща ви избяга от вас. Слизайте от конете!

Капитанът посегна към тях и двамата мъже бяха буквално смъкнати от конете.

— Дайте си оръжията!

Знаех, че Халеф никога не би го сторил, дори и при сегашните обстоятелства. Той погледна изпитателно към огъня, а аз повдигнах глава дотолкова, че Хаджията да ме забележи. Сега дребосъкът знаеше, че е в безопасност. От тихото шумолене зад мен разбрах — нашите бяха обкръжили лагера.

— Оръжията ни? — попита Халеф. — Чуй, юзбаши, позволи ни да ти кажем нещо.

— Какво?

— Това можем да кажем само на теб и на мюлязъма.

— Не искам да ви слушам!

— Но то е важно, много важно.

— За какво се отнася?

— Чуй!

Халеф му прошепна няколко думи на ухото, след което капитанът отстъпи крачка назад и го огледа едва ли не почтително. По-късно разбрах, че хитрият Халеф му е прошепнал: „Отнася се до кесията ви!“

— Истина ли е? — попита офицерът.

— Истина е!

— Ще мълчиш ли?

— Като гроб!

— Закълни се!

— Как да се закълна?

— В Аллах и в брадата на — не, нали сте джесиди. Тогава

се закълни в дявола, на който се молите!

— Е, добре! Дяволът знае, че после няма да кажа на никого.

— Но той ще те разкъса, ако не кажеш истината. Ела, мюлязъм! Вие двамата, също елате!

Четиримата мъже пристъпиха към огъня. Едва сега можех да доловя ясно всяка тяхна дума.

— И така, говори! — заповяда капитанът.

— Пусни ни! Ние ще ти платим!

— Имате ли пари?

— Имаме.

— Не знаете ли, че те вече ми принадлежат? Всичко, което имате, е наше.

— Няма да ги намериш. Поклонниците на дявола знаят как да направят парите си невидими.

— Аллах е всезнаещ.

— Но ти не си Аллах.

— Не мога да ви освободя. Ще ни издадете.

— Ще ви издадем? Защо мислиш така?

— Не виждате ли, че сме тук, защото сме предприели военен поход?

— Няма да те издадем!

— Но нали искате да отидете в Шейх Ади?

— Не може ли?

— Не!

— Тогава ни прати, където смяташ за добре.

— Ще отидете ли в Баавейза и ще стоите ли там два дни?

— Разбира се.

— Колко ще платите за свободата си?

— Колко искаш?

— Петнайсет хиляди пиастри за всеки.

— Прощавай, юзбаши, това е твърде малко!

Капитанът погледна дребния Хаджи Халеф слисано.

— Какво искаш да кажеш, човече?

— Искам да кажа, че всеки един от нас струва повече от петнайсет хиляди пиастри. Позволи ни да ти дадем петдесет хиляди.

— Да не си луд?

— Или сто хиляди.

Фурнаджията-юзбаши изпухтя безпомощно, той погледна към мършавото лице на лейтенанта и запита:

— Мюлязъм, какво ще кажеш?

Лейтенантът бе зяпнал и откровено си призна:

— Нищо, съвсем нищо.

— И аз нищо! Тези хора сигурно са страшно богати. След това дебелият се обърна отново към Халеф:

— Къде са парите?

— Трябва ли да го знаеш?

— Да.

— С нас има човек, който ще плати. Ти обаче не можеш да го видиш.

— Аллах да ни е на помощ! Ти говориш за дявола?

— Да дойде ли?

— Не, не! Аз не съм джесид, не зная как да разговарям с него. От ужас бих се строполил мъртъв.

— Няма да се строполиш, защото шейтанът ще ти се появи в човешки образ. А, ето го и него!

Бях се изправил зад дървото и с два скока се озовах пред офицерите. Те се отдръпнаха уплашени — единият надясно, а другият — наляво. Но тъй като, изглежда, не им се видях така страшен, се спряха, гледайки ме безмълвно.

— Юзбаши — заговорих ги аз. — Чух всичко, което казахте снощи и тази сутрин. Споменахте, че Шейх Ади е дяволско гнездо. Тежка въздишка бе единственият отговор.

— Пожелахте Аллах да насече и разкъса хората там. Едно „ай, ай“ се отрони от устата им.

— Казахте още, че ще убиете злодеите, нечестивците, кучешките синове и ще вземете голяма плячка.

Мюлязъмът беше като парализиран, а юзбашията само охкаше.

— Смятахте, че ще бъдете повишени след това и пушихте ширазки тютюн.

— Той знае всичко — промълви най-сетне дебелият капитан.

— Да, знам всичко. Аз ще ви „повиша“. И знаете ли къде? Той поклати глава отрицателно.

— В Шейх Ади, при нечестивците и безсрамниците, които искахте да избиете. А сега ви казвам онова, което казахте преди малко на двамата мъже: вие сте мои пленници!

Артилеристите не можеха да си обяснят случилото се. Те се бяха скупчили. Знакът, който дадох при последните думи, бе достатъчен. Джесидите изскочиха ненадейно и обкръжиха турците. Никой не оказа съпротива. Всички бяха слисани. Офицерите обаче усетиха какво става и посегнаха към поясите си.

— Стойте, никаква съпротива — предупредих аз и извадих револвера си. — Който посегне към оръжието, ще бъде веднага застрелян.

— Кой си ти? — попита капитанът.

Той целият бе плувнал в пот. Храбрият Фалстаф все пак будеше съжаление в мен, както и другият, приличащ на Дон Кихот. С кариерата им беше свършено.

— Аз съм ваш приятел и не желая да ви застрелят джесидите. Дайте оръжията си!

— Но ние се нуждаем от тях!

— За какво?

— Трябва да защитим оръдията.

[#1 Непреводима игра на думи: означава повишавам в чин, но и превозвам, експедирам. — Бел. прев.]

На тази безпримерна наивност просто не можеше да се устои. Изсмях се гръмогласно. После ги успокоих:

— Не се безпокойте! Ние ще ги пазим. Двамата се противиха, размениха се реплики и накрая все пак предадоха оръжията си.

— Какво ще правите с нас сега? — попита угрижено юзбашията.

— Зависи изцяло от поведението ви. Може да ви убият, но може и да ви пощадят, ако сте покорни.

— Какво трябва да правим?

— Най-напред да ми кажете истината!

— Питай!

— Идват ли още войски след вас?

— Не.

— Сами ли сте?

— Да.

— Тогава миралай Омар Амед е един напълно неспособен човек. В Шейх Ади няколко хиляди души са въоръжени, а той е изпратил по-малко от шейсет мъже с четири топа срещу тях. Трябваше да ви даде поне сто души пехотинци за прикритие. Сигурно си е мислил, че джесидите се ловят като мухите. Какви заповеди получихте?

— Трябваше незабелязано да закараме оръдията до реката.

— И после?

— После да вървим нагоре покрай нея и да се спрем на половин час път от Шейх Ади.

— По-нататък?

— Там трябваше да чакаме, докато полковникът ни прати вестоносец. След това трябваше да напреднем до долината и обстрелваме джесидите.

— Може да напреднете. Дори ще отидете и по-далеч, а не само до входа на долината. Със стрелбата обаче ще се заемат други.

Тъй като всичко беше свършило, като истински фаталисти, турците се примириха със съдбата си. Те се събраха в група и бяха обградени от джесидите. Оръдията, натоварени на мулетата, ни следваха под охрана. Ние отидохме при конете си и ги възседнахме.

На половин час път от долината на Шейх Ади оставих оръдията, пазени от двадесет души. Направих го, защото исках да изпратя човек до миралая.

Още на входа на долината срещнахме голяма тълпа. Слухът за малката ни експедиция се бе разпространил сред поклонниците. Бяха се събрали, за да научат резултата колкото се може по-бързо. Поради това и всяка стрелба в долината беше преустановена. Навред цареше дълбока тишина. Искаха да чуят изстрелите, ако между нас и турците се стигнеше до истинска битка. Първият, който ме посрещна, беше Али бей.

— Най-сетне идваш — извика той с видимо облекчение. После угрижено продължи: — Но без оръдията! И някои от хората липсват?

— Всички ще дойдат и никой не е ранен.

— Къде са?

— С Халеф и Селек при оръдията, които оставих зад нас. Защо?

— Юзбашията, който командва малкия отряд, ми каза, че миралаят ще изпрати вестоносец до мястото, където са оръдията. След това е трябвало да напреднат и обстрелват Шейх Ади. Имаш ли хора, които умеят да си служат с оръдията?

— Достатъчно.

— Тогава ги изпрати там. Те трябва да сменят дрехите си с тези на топчиите, да пленят вестоносеца и веднага да ни предупредят с изстрел. Това ще бъде сигурен знак, че врагът е близо, и ще го накара да нападне прибързано. Какво ще правиш с пленниците?

— Ще ги заведа на сигурно място и ще ги охранявам.

— В долината Идис?

— Не. Никой, който не е от нашите, не може да види това място. Но има една тясна котловина, в която пленниците могат да бъдат охранявани само от няколко души. Ела!

В дома на бея ме очакваше богата вечеря. Прислужваше ми жена му. Той самият не присъстваше, защото трябваше да наглежда преобличането на пленниците, които после бяха отведени. Онези, които получиха униформите, бяха обучени топчии и скоро се отправиха към оръдията.

Звездите започнаха да бледнеят, когато Али бей дойде при мен.

— Готов ли си да потеглиш, ефенди?

— Накъде?

— Към долината Идис.

— Позволи ми да остана тук.

— Искаш да участваш в боя?

— Не.

— Или само да се присъединиш към нас, за да видиш дали сме храбри?

— Няма да се присъединя към вас, а ще остана тук, в Шейх Ади.

— Какво си намислил, ефенди? Ще те убият.

— Няма! Намирам се под закрилата на падишаха и на мютесарифа.

— Но ти си наш приятел. Ти плени артилеристите. Това ще ти струва живота.

— Кой ще го каже на турците? Ще остана тук с Халеф и Ифра. Така може би ще сторя повече за вас, отколкото ако се бия във вашите редици.

— Може и да си прав, ефенди, но ако стреляме, навярно и ти ще бъдеш ранен или дори убит.

— Не вярвам, защото ще се пазя да не се излагам на куршумите ви.

Вратата се отвори и влезе някакъв човек. Той беше от часовоите, поставени от Али бей.

— Бей — съобщи му той. — Ние се оттеглихме, понеже турците вече са в Баадри. След час ще бъдат тук.

— Върни се и кажи на твоите хора да дебнат врага, но да не се оставят да ги видят.

Излязохме пред къщата. Жените и децата минаваха покрай нас и се изтегляха зад светилището. Притича втори пратеник и задъхано съобщи:

— Турците отдавна напуснаха Калени и се движат през гората. След час може и да са тук.

— Разположете се отвъд първата долина и се изтеглете, когато се приближат. Нашите ще ви очакват горе.

Човекът излезе, а и беят се отдалечи за известно време. Стоях на прага на къщата и наблюдавах хората, които минаваха покрай мен. Когато жените и децата отминаха, мъжете ги последваха в дълги редици пеш и на коне. Но те не се изтеглиха зад светилището, а се изкачиха по склоновете към Баадри и Калони, за да оставят долината за турците. Изпитвах особено чувство, гледайки тези тъмни силуети. Една след друга светлините и факлите угасваха и само двете пламтящи кули на гробницата се извисяваха в нощта. Останах сам. И приближените на бея бяха напуснали. Бюлюк еми-ни спеше горе, на площадката, а Халеф още не се бе завърнал. В този момент чух приближаването на галопиращ кон. Халеф скочи от него. Докато слизаше, отдолу се дочуха два силни удара.

— Какво беше това, Халеф?

— Али бей заповяда да повалят дървета, за да се затвори долината от долната страна и да се защитят оръдията от нападението на турците.

— Умно е постъпил. Къде са двадесетте души?

— По заповед на бея те останаха при оръдията. За прикритие той изпрати и още хора. Така те биха издържали на нападение. Но къде са пленниците?

— Отведени и поставени под охрана.

— Тези мъже към бойното поле ли се отправят?

— Да.

— А ние?

— Ще останем тук. Любопитен съм да видя лицата на враговете ни, когато забележат, че са попаднали в клопка.

Това, изглежда, задоволи Халеф и тои не мърмореше, че оставаме тук. Досещаше се, че да останем, е много по-опасно, отколкото ако се присъединим към джесидите.

— Къде е бюлюк емини? — попита Халеф.

— Спи на площадката.

— Ифра е поспаланко, сихди, и затова навярно капитанът му е дал магарето, което реве през цялата нощ. Научил ли е какво става наоколо?

— Не вярвам. А Ифра не трябва и да знае доколко сме замесени. Разбра ли?

Али бей се върна отново, за да вземе коня си. Той се опита да ме убеди да тръгна, но не се съгласих и накрая бе принуден да ме остави. Джесидът сърдечно ми пожела да не ми се случи нищо лошо. После ме помоли да поставя голямата бяла кърпа, която висеше в стаята, на площадката на къщата. Той можеше да я вижда добре и това щеше да бъде знак, че с мен всичко е наред. Ако махнех кърпата, това означаваше, че се намирам в опасност, и щеше да действа.

Беят възседна коня си и се отдалечи, последван от всичките си хора.

Започна да се развиделява. Небето просветля и когато вдигнах поглед, можех да различа отделните клони на дърветата. На отсрещния склон в долината заглъхваше тропотът от коня на Али бей. Бях сам с двамата слуги, защото и Юсуф, моят преводач, трябваше да ме напусне. Сам в тази долина, вдъхваща ми тайнствено, загадъчно страхопочитание към Бога. Сам? Наистина ли беше така? Не чувах ли стъпки там в малката, посветена на ал Шемс къща?

Висока, бяла фигура излезе пред нея и се огледа. Мъжът ме видя и се отправи към мен. Дългата черна брада се спускаше над гърдите му, докато снежнобялата му коса падаше върху раменете. Това беше пир Камек. Сега го познах.

— Ти още тук? — почти сурово попита той, когато застана пред мен. — Защо не си последвал останалите?

— Защото тук ще бъда по-полезен, отколкото другаде.

— Възможно е, ефенди. Но въпреки това трябва да тръгнеш.

— Отправям същия въпрос към теб: кога ще отидеш при другите?

— Оставам!

— Защо?

— Не видя ли кладата там? — отвърна мрачно Камек. — Тя ме спира.

— Как така? — попитах.

— Дошло е времето за жертвоприношението, за което съм я издигнал.

— Турците ще ти попречат.

— Те дори сами ще принесат жертвата и днес ще бъде най-важният ден в моя живот.

Тръпки ме побиха при звука на този глух и дълбок глас. Все пак надвих това чувство и запитах:

— Не искаше ли още днес да говориш с мен за книгата, която ми даде Али бей?

— Ще ти достави ли наслада, ще ти бъде ли от полза?

— Разбира се!

— Ефенди, аз съм беден свещеник. Само три неща ми принадлежат: животът, дрехата и книгата, за която говориш. Живота си ще поднеса на Пресветия, Всемогъщия и Милостивия, който ми го е дал. Дрехата си предоставям на земята, в която ще бъде заровено тялото ми, а книгата ти подарявам, за да може духът ти да разговаря с мен и тогава, когато ни делят времето, земите, моретата и световете.

Дали това бяха само цветисти, ориенталски изрази, или мъдрецът наистина предчувстваше близката си смърт? Изтръпнах от ужас, от който не можех да се отърся.

— Щедростта ти е голяма, пир Камек — казах аз. — Но не мога да я приема.

— Ефенди, аз те обичам. Книгата^[1], е твоя и когато погледът ти се рее над редовете, написани от ръката ми, помни последната дума, която тази ръка ще изпише в нея. В книгата е записана кървавата история на джесидите, на презираните и преследваните.

Не можех да не прегърна Камек.

— Благодаря ти, пир Камек! И аз те обичам и когато разтварям книгата ти, твоят образ ще изплува пред мен и аз ще чувам всички думи, които ми казваш. Сега обаче трябва да напуснеш Шейх Ади, докато не е станало късно!

— Виж светилището, там, където е погребан онзи, който бе преследван и убит. Той никога не е бягал. Не пише ли и в твоя китаб, че не бива да се страхуваш от онези, които могат да убият само тялото ти? Оставам тук, защото зная, че османлиите не могат да ми навредят. И какво от това, ако ме убият? Нима росата не се издига до слънцето? Не умира ли ал Шемс, блестящото, всеки ден, за да може на другия ден отново да възкръсне? Чул ли си някога някой джесид да каже за друг, че е умрял?

Той казва само, че се е преобразил, защото няма смърт, нито гроб, а живот и само живот.

След тези думи старецът бързо се отдалечи и се изгуби зад зида на гробницата.

Влязох в къщата и се изкачих на площадката. Горе дочух гласове. Разговаряха Халеф и Ифра.

— Съвсем сам? — чух да пита бюлюк емини. — И къде са другите, хилядите?

— Избягаха.

— От кого? Хаджи Халеф Омар, не разбирам за какво говориш.

— Тогава ще ти го кажа по-ясно: те са избягали от Шекиб Халил паша и от твоя миралай Омар Амед.

— Но защо?

— Защото миралаят идва, за да нападне Шейх Ади.

— Аллах акбар (Бог е велик) и ръката на мютесарифа — могъща! Кажи, дали мога да остана при нашия ефенди, или трябва да се бия на страната на миралая?

— Трябва да останеш при нас.

— Хамдулиллях — слава и благодарност на Аллах, защото е добре да съм с емира, когото трябва да закрилям.

— Ти?. Кога ли пък си го закрилял?

— Винаги, когато е бил под мое покровителство!

Халеф се изсмя.

— Да, ти си подходящият човек за това! Знаеш ли кой е закрилник на ефенди?

— Аз!

— Не, аз!

— Мютесарифът не го ли повери на мен?

— Не пожела ли той самият аз да го закрилям? И кой е по-важен: ефенди или твоят непрокопсаник мютесариф?

— Халеф Омар, дръж си езика! Ако само предам думите ти на пашата!

— Мислиш ли, че бих се уплашил от него? Аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!

— А аз се казвам Ифра, принадлежа към храбрите башибозуци на падишаха и съм провъзгласен за бюлюк емини! За теб се грижи само един човек, за мен обаче падишахът и цялата държава, която наричат османска.

— Мога ли да узная какво печелиш от тази грижа?

— Какво печеля? Ще ти обясня. Получавам месечно възнаграждение от тридесет и пет пиастри и дневно два фунта хляб, седемнайсет лота месо, три лота масло, пет лота ориз, един лот сол, лот и половина подправки, както и сапун, масло и вакса за ботуши.

— И затова си извършвал геройските си дела?

— Да, многобройни и велики!

— Бих искал да ги видя.

— Какво? Нима не вярваш? Как например загубих носа си? Това беше при свада между друзите и маронитите от Ливан. Бяхме пратени, за да въдворим ред и почит към законите. В една от тези битки удрях яростно около себе си. Тогава един от враговете замахна към главата ми. Исках да се предпазя, отстъпих и така острието му вместо моята глава улучи, но… ооо-ааа! Какво беше това?

— Да, какво беше това? Оръдеен изстрел.

Халеф имаше право. Това бе оръдеен изстрел, който принуди дребничкия бюлюк емини да приключи разказа си. Във всеки случай беше сигналът на нашите артилеристи, който известяваше, че пратеникът на миралая е заловен. Двамата ми слуги веднага слязоха долу.

— Сихди, стрелят! — извика Халеф, търсейки оръжията си.

— С оръдия! — добави Ифра.

— Добре! Доведете животните, вкарайте ги във вътрешния двор и после залостете вратата!

Извадих бялата кърпа и я разстлах горе на площадката. После поисках няколко одеяла и легнах така, че да не ме виждат отдолу. След малко двамата слуги заеха места близо до мен. Междувременно се бе развиделило толкова, че се виждаше доста ясно. В долината мъглата се вдигна. Все още пламтяха огньовете в светилището.

Така изминаха пет, може би десет минути на очакване. Внезапно от отсрещния склон дочух цвилене на кон, на още един, а от отсрещната страна им отговори трети. Очевидно турските войски навлизаха едновременно и от двете страни на долината. Заповедите на миралая се изпълняваха с най-голяма точност.

— Войниците идват! — обади се Халеф.

— Да, те идват! — потвърди Ифра. — Ефенди, а ако ни помислят за джесиди и стрелят по нас?

— Тогава изведи навън магарето си. По него веднага ще те познаят.

Кавалеристи нямаше. Конете, които цвилеха, бяха на офицерите. Иначе щяхме да чуем тропот. Постепенно обаче шумът, който долавяхме, ставаше все по-ясен. Това бяха стъпките на много хора, които приближаваха. Най-сетне откъм гробницата прозвучаха гласове и две минути по-късно доловихме тропота на един отряд. Вдигнах глава и погледнах надолу.

Видях около двеста арнаути с великолепна осанка и свирепи лица, предвождани от алай емини и двама капитани. Те се спускаха към долината в стройни редици. Зад тях вървеше тълпа башибозук, която се разпръсваше в две посоки, за да търси обитателите на долината. Следваше ги малка група офицери: двама юзбашии, двама алай емини, двама бинбашии, един каймакамин^[3], няколко колагаси и начело на нея — висок, кльощав мъж с грубо, сипаничаво лице, в извезана със злато униформа на командир на полк.

[#1 Полкови интендант с ранг на майор.]

[#2 Майор, който командва батальон.]

[#4 Щабен офицер адютант.]

— Това е миралай Омар Амед! — каза Ифра страхопочитателно.

— Кой е цивилният до него? — попитах аз.

До полковника яздеше мъж, чиито черти ме впечатлиха. Както е известно, има човешки лица, които неволно ти напомнят за някои животни. Виждал съм хора, които носят в себе си нещо маймунско, кучешко или котешко, а при други веднага можеш да си помислиш за козел, магаре, кукумявка, невестулка, за животно със зурла, за лисица или мечка. Лицето на мъжа пред мен наподобяваше граблива птица, като че бе ястреб.

— Това е Кямил ефенди, махредж^[5] на Мосул, довереник на мютесарифа — отговори бюлюк емини.

Какво ли търсеше махреджът при турците? Нямах време да мисля по-дълго над това, защото внезапно прозвуча оръдеен изстрел, после още един. Чу се рев, крясъци и олелия, а след това и тропотът на много хора, които бягаха в безпорядък. Кавалкадата спря точно пред мястото, от което наблюдавах.

— Какво беше това? — извика миралаят.

— Два топовни изстрела! — отвърна махреджът.

— Много правилно! — отбеляза подигравателно полковникът. — Един офицер трудно би се сетил. Но, Аллах, какво става?

Арнаутите, които току-що бяха отминали, марширувайки покрай нас, бягаха обратно с викове на уплаха. Мнозина от тях бяха ранени.

— Стойте! — изрева полковникът. — Какво се е случило?

— Стреляха по нас с картеч. Алай емини е мъртъв, както и единият от капитаните, другият лежи ранен.

— Аллах белалерни версии! (Аллах да ги убие!) Да стрелят по собствените си хора! Ще заповядам да ги бичуват до смърт! Назир ага, пришпори коня и отвори очите на тези кучи синове!

Заповедта беше отправена към един от адютантите, съпровождащи Омар Амед. Това бе същият Назир ага, когото изненадах при потока до Баадри, а после му бях помогнал да се освободи. Той бързо се отдалечи, но скоро се върна.

— Миралай, не нашите, а джесидите са стреляли. Оставиха ме да се приближа и ми извикаха това.

— Къде са нашите оръдия?

— В ръцете им. С тях са ни обстрелвали. Тази нощ враговете са отнели оръдията от юзбашията. Полковникът изруга:

— Този негодяй ще ми плати! Къде е?

— Пленен, с всичките си хора.

— Пленен? С всичките си хора? Значи не са се бранили!

От ярост Омар Амед заби толкова силно шпорите в слабините на коня си, че той се изправи на задните си крака. После запита отново:

— Къде са джесидите, хората на дявола, тези гяури? Исках да ги заловя и бичувам, да ги убия, но всички са се изпокрили. Като че са пропаднали вдън земя. Но ще ги открием! Преди това обаче върнете оръдията ми! Хората от Диарбекир вече се събраха. Да вървят напред, а кучетата от Киркук да ги следват!

Колагаси препусна обратно, а пехотинците от Диарбекир потеглиха веднага. Полковникът се оттегли с щаба си встрани. Останалите минаха, марширувайки, покрай него. По-нататък не можех да видя нищо, защото долината правеше завой. Но не бе изминала и минута, отново прозвуча топовен изстрел, после втори, трети, четвърти и пак се повтори предишната история: невредимите и леко ранените бягаха обратно, изоставяйки мъртвите и тежко ранените. Полковникът подкара коня си между бегълците, като раздаваше удари с тъпата страна на сабята си.

— Стойте, страхливци! Стойте, иначе ще ви пратя със собствената си ръка в джехенема! Колагаси, извикай драгуните!

Адютантът се отдалечи в галоп. Разбягалите се се събраха отново, а някои от башибозуците дойдоха, за да съобщят, че всички къщи са празни.

— Разрушете бърлогите, опожарете всичко, търсете следи! Трябва да знам къде са отишли неверниците!

Беше време да се намеся, ако исках да помогна.

— Халеф, ако стане нещо с мен, махни бялата кърпа! Това е знак за Али бей.

След тези думи се изправих и веднага ме забелязаха.

— Охо! — извика миралаят. — Там има човек. Слизай долу, кучи сине! Искам да си поговорим! Отстъпих назад.

— Халеф, залости вратата след мен и не пускай никой без мое разрешение! Щом те повикам, отвори веднага!

Слязохме заедно долу и после излязох пред къщата. Вратата се затвори зад мен. офицерите веднага ме заобиколиха.

— Жалък червей, отговаряй на въпросите ми, иначе ще наредя да те заколят! — заповяда полковникът.

— Червей? — отговорих спокойно. — Вземи и чети! Омар Амед ме прониза гневно с поглед, но все пак взе султанския ферман. Когато видя печата, допря свитъка до челото си, но само набързо и едва ли не презрително и прочете бегло съдържанието.

— Ти франк ли си?

— Не, алеман.

— Това е същото. Какво правиш тук?

— Дойдох, за да опозная обичаите на джесидите — отвърнах, докато вземах обратно паспорта си.

— С каква цел? Твоят буюрулду не ме интересува! Беше ли в Мосул при мютесарифа?

— Да.

— Имаш ли разрешение от Шекиб Халил паша да дойдеш насам?

— Да, ето го.

Подадох на Омар Амед втория свитък. Той го прочете и ми го върна.

— Това е вярно, обаче…

Тоя спря, защото отсреща на хълма заплющя пушечна стрелба и едновременно с нея доловихме тропот от галопиращи коне.

— Шейтан! Какво става горе?

Въпросът сякаш беше зададен и на мен. Затова отговорих:

— Това са джесидите. Ти си обкръжен и всяка съпротива е безсмислена.

Омар Амед се изправи на стремената.

— Кучи сине! — изрева той.

— Не изговаряй повече това, миралай! Ако още веднъж го чуя, ще си отида.

— Ще останеш!

— Кой ще ме спре? Ще ти кажа това, което искаш да знаеш, но запомни, че не съм свикнал да се подчинявам на някакъв миралай. Показах ти под чия закрила се намирам и ако то не помага, мога и сам да се защитя!

— Аха!

Офицерът вдигна ръка да ме удари.

— Халеф!

Извиках силно и си пробих път между конете. Вратата се отвори и само миг след като я блъснах зад себе си, куршум от револвер се заби в нея. Миралаят беше стрелял по мен.

— Беше предназначен за теб, сихди — каза загрижено Халеф.

— Ела горе!

Докато се качвахме по стълбите, отвън чухме викове и конски тропот. Когато се озовах на площадката, видях как ариергардът на конния отряд изчезва зад завоя на долината. Истинско безумие беше да се хвърлят драгуните срещу оръдията, които можеха да замлъкнат само след нападение откъм планината. Миралаят още не беше разбрал в какво положение се намира и имаше късмет, че Али бей щадеше живота на хората му, защото отсреща при светилището и по планинската пътека турците се бяха скупчили така, че всяко гюле на джесидите можеше да вземе една или повече жертви.

Отново отекна гърмът на оръдията. Ако бяха добре насочени, изстрелите щяха да причинят страшни опустошения сред конницата и това се потвърди. Цялата долна част на долината се покри с бягащи драгуни, тичащи кавалеристи и коне без ездачите си.

От ярост и гняв миралаят стоеше като вкаменен. Той най-после разбра, че трябва да действа по друг начин. Забеляза ме на ръба на площадката, където бях подал глава, и ми махна. Изправих се отново.

— Ела долу! — заповяда той.

— Защо?

— Искам да те питам нещо.

— И да стреляш отново по мен?

— Не беше по теб.

— Е, добре, питай! Мога да ти отговарям и оттук. Ще чуеш думите ми така добре, както и ако съм долу. Но — при това дадох знак на Халеф, който веднага ме разбра… — но виждаш ли този човек? Той е мой слуга, държи пушка в ръка и се е прицелил в теб. Дори и едно-единствено оръжие да се насочи срещу мен, ще те застреля, миралай, и тогава ще кажа същото: не беше по теб!

Халеф коленичи плътно до ръба на площадката, с насочена към главата на полковника пушка. От страх или от гняв, това не можах да разбера, миралаят побледня.

— Махни оръжието! — заповяда той.

— Няма!

— Алеман, имам почти две хиляди войници, мога да те смажа!

— А аз имам само този тук. Ако му дам знак, ще те изпрати при твоите прадеди.

— Отмъщението на хората ми ще бъде ужасно.

— Много от тях ще загинат, преди още да са нахълтали в къщата. Впрочем долината е обградена от четири хиляди бойци, които с лекота и само за половин час ще ви изтласкат.

— Колко, казваш?

— Четири хиляди. Погледни само към билото! Не виждаш ли човек до човек? Ето, отсреща идва мъж, който развява бял тюрбан. Сигурно е пратеникът на бея от Баадри и ще преговаря с теб. Гарантирай му закрила и го посрещни според обичая. Така ще бъде най-добре за теб.

— Няма нужда да ме поучаваш. Само да дойдат бунтовниците! Но къде са останалите джесиди?

— Слушай, ще ти разкажа. Али бей научи, че искаш да нападнеш поклонниците. Той изпрати съгледвачи, които следяха войските от Мосул, Диарбекир и Киркук. Жените и децата бяха отведени в безопасност. Беят не спря настъплението ти, но напусна долината и я обгради. Той разполага с много повече войници и е заел по-добра позиция. Артилерията ти и мунициите са в негови ръце. Ако не се отнесеш приятелски с пратеника му, си загубен.

— Благодаря ти, франк! Първо ще преговарям с него, а после — с теб. Ти имаш буюрулду от султана и ферман от мютесарифа. И въпреки това си се съюзил с враговете им. Ти си предател и ще бъдеш наказан.

В същото време Назир ага, адютантът, доближи коня си до него и му прошепна нещо. Омар Амед ме посочи и запита:

— Този ли е бил?

— Той беше. Алеманът не е наш враг. Той случайно е техен гост, а на мен спаси живота.

— За това ще говорим после. Сега ела с мен в онази сграда.

Те се отправиха към храма на слънцето, слязоха от конете пред входа и влязоха вътре.

Междувременно парламентьорът, скачайки от скала на скала, се бе спуснал по най-прекия път в долината и прекосил потока. Той също влезе в храма. Изстрел не се чу. Цареше тишина, нарушавана само от отчетливите стъпки на войниците. Те се чувстваха прекалено застрашени в горната част на долината и се спускаха, за да се разгърнат долу.

Измина повече от половин час. Парламентьорът излезе навън, но не сам, а охраняван. Бяха го вързали. Миралаят също се появи на входа, огледа се, забеляза кладата и посочи към нея. Бяха повикани десет арнаути. Те обградиха джесида и го домъкнаха до купа дърва. Едни го държаха, а другите грабнаха пушките си. Той трябваше да бъде разстрелян.

— Стой! — извиках на полковника. — Какво правиш? Той е пратеник, значи е неприкосновен.

— Джесидът е бунтовник като теб. Първо той, а после и ти ще го последваш, защото вече знаем кой е нападнал артилеристите!

Той даде знак — изстрелите отекнаха и човекът се строполи мъртъв. Тогава се случи нещо, което не бях очаквал: един мъж си проби път между войниците. Това беше пир Камек. Той стигна до кладата и коленичи над убития.

— Аха, още един! — извика полковникът и се приближи към него. — Стани и отговаряй!

По-нататък не можах да чуя нищо. Виждах само тържествените жестове на свещеника и гневните на миралая. После забелязах, че пир Камек рови в купа дърва и само след секунди, мигновено се извиси пламък. Прониза ме предчувствие. Велики Боже, такава жертва ли е замислил Камек, такова ли отмъщение за убиеца на своите синове и своята жена?

Уловиха и издърпаха пир Камек от кладата, но пламъците вече не можеха да угасят, тъй като се подхранваха от смолата. За по-малко от минута те се разгоряха ярко, извисявайки се към небето.

Камек беше заобиколен и държан здраво. Миралаят като че ли искаше да се отдалечи, но после се върна при свещеника. Отново размениха реплики, полковникът — възбуден, Камек — спокоен и с притворени очи. Внезапно той ги разтвори, отхвърли от себе си двамата войници, които го държаха, и сграбчи полковника. С великанска сила джесидът вдигна турчина и с два скока се озова до кладата. Още един и те изчезнаха в пламъците, които се сключиха зад тях. Движенията им вътре подсказваха, че двамата обречени на огнената смърт се бореха: единият — за да спаси живота си, другият — за да задържи врага в прегръдката на смъртта.

Чувствах се, сякаш сред най-люта зима се бях хвърлил във водата. Значи затова този ден бе „най-важният“ в живота му, както сподели Камек, свещенослужителят. Да, най-важният ден в живота е този, в който се разделяме с него, за да се предадем на бушуващите вълни на вечността. Значи страшното отмъщение над миралая беше „последната дума“, която пир Камек искаше да нанесе с ръката си в книгата, в която е описана кървавата история на джесидите, на презираните и преследваните. Значи този огън бе „стихията“, в която тялото му трябваше да бъде погребано и на която той трябваше да предостави и дрехата си.

Ужасно! Затворих очи. Не исках нито да видя, нито да чуя нещо повече. Слязох долу в стаята и легнах на дюшека с лице към стената. Навън все още бе относително спокойно, но не след дълго стрелбата започна отново. Не обръщах внимание. Ако ме грозеше опасност, Халеф щеше да ме предупреди. Виждах само дългите бели коси, вълнистата черна брада и извезаната със злато униформа, изчезващи в дима на кладата. Боже мой, колко драгоценен, колко безкрайно скъп е човешкият живот и въпреки това, въпреки това…

Измина доста време. Стрелбата престана и дочух стъпки по стълбата. Влезе Халеф.

— Сихди, трябва да дойдеш на площадката! Един офицер иска да те види.

Станах и се отправих отново нагоре. Един-единствен поглед ми показа какво е положението. Джесидите не бяха вече по възвишенията. Постепенно те се бяха спуснали в долината. Зад всеки камък, зад всяко дърво или храст се беше скрил някой, за да стреля от тази сигурна позиция. В долната част на долината, прикривани от оръдията, те дори се бяха добрали до падината и окопали сред храстите на потока. Оставаше само едно: ако оръдията се придвижат малко напред, с няколко залпа те можеха да пометат всички турци.

Пред къщата стоеше Назир ага.

— Ефенди, ще разговаряш ли пак с нас? — попита той.

— Какво има да ми казвате?

— Искаме да изпратим парламентьор при Али бей, и тъй като миралаят, Аллах да го дари с рая — той, посочи към все още димящата клада, — уби пратеника на джесидите, никой от нас не може да отиде. Ще го направиш ли?

— Ще го направя. Какво да предам?

— Каймакаминът ще ти заповяда. Сега той е поел командването и е в онази къща. Ела насам!

— Заповядва? Вашият каймакамин не може да ми заповядва! Това, което правя, го правя доброволно. Каймакаминът да дойде сам да ми каже какво иска. Къщата ще бъде отворена само за него и най-много за още някой придружител. Ако друг се приближи, ще бъде застрелян.

— Кой освен теб е в къщата?

— Слугата ми и един гаваз на мютесарифа, башибозук.

— Как се казва?

— Бюлюк емини Ифра.

— Ифра със своето магаре?

— Да — засмях се аз.

— Тогава ти си чужденецът, който отмени наказанието с пръчки на арнаутските офицери и спечели приятелството на пашата.

— Аз съм.

— Почакай малко. Каймакаминът ще дойде веднага.

Наистина, не след дълго Каймакаминът излезе от храма и се отправи насам. Придружаваше го само махреджът.

— Халеф, отвори им и ги въведи в стаята. Залости вратата и се върни обратно. Ако някой неканен се доближи до къщата, стреляй по него!

Слязох долу. Двамата мъже влязоха. Те бяха с висок чин, но това не ме безпокоеше. Посрещнах ги хладно и им кимнах само да седнат. После ги попитах не особено почтително:

— Слугата ми ви пусна. Какво има да ми казвате?

— Молим те, да отидеш с мисия при Али бей — започна махреджът.

— Ще гарантирате ли сигурността ми и тази на моя слуга?

— Да.

— Какво да му кажа?

— Трябва да предаде оръжието и да бъде покорен на мютесарифа.

— И после? — попитах любопитен какво ще каже още.

— Тогава наказанието, което Шекиб Халил паша ще наложи на джесидите, ще бъде възможно най-милостиво.

— Ти си махреджът на Мосул, а твоят придружител е предводител на войските, които са тук. Той трябва да ми предаде желанията си, а не ти.

— При него съм като пълномощник на мютесарифа. При тези думи мъжът с ястребовото лице се тупна силно по гърдите.

— Имаш ли писмени пълномощия? — го попитах.

— Не.

— Тогава ти струваш колкото всеки друг.

— Каймакаминът ми е свидетел.

— Само писмено пълномощно може да те легитимира, нищо друго. Върви и го вземи! Шекиб Халил паша би изпратил само някой учен мъж да го представя.

— Искаш да ме обидиш?

— Не. Исках само да установя, че ти не си офицер, нямаш и понятие от военните дела, следователно трябва да мълчиш.

— Ефенди — извика той, хвърляйки ми гневен поглед. — Трябва ли да ти докажа правотата на думите си? Вие сте обкръжени така, че никой от вас не би се измъкнал. Само за около половин час могат да ви погубят. И при това положение на нещата трябва да убедя бея да сложи оръжие? Той би ме сметнал за луд. Миралаят, Аллах да бъде милостив и състрадателен към него, със своята непредпазливост обрече хиляда и петстотин храбри войници на гибел. На каймакамина се пада трудната чест да ги изтръгне от пропастта. Ако успее, значи, че е действал като примерен офицер и герой. Но с гръмки фрази, зад които се крият страх и подлост, той няма да успее. Ще говоря само с него. За военните дела трябва да отговаря само някой военен.

Изпитвах истинско отвращение към този човек, но нямаше да го изразя така явно, ако Кямил ефенди се беше държал по друг начин и ако не бях наясно, че той носи главната вина за създаденото положение.

Обърнах се към каймакамина:

— Какво да кажа на бея, ако ме запита защо нападнахте Шейх Ади?

— Защото искахме да заловим двамата убийци и защото джесидите не плащат редовно хараджа.

— Али бей много би се чудил на вашите основания. Убийците трябва да търсите между вас, това той ще ви докаже, а хараджа можехте да получите по друг начин. Какво да му кажа за това, което си решил сега?

— Кажи на предводителя на джесидите да ми прати човек, с когото да преговарям за условията, при които ще се изтегля!

— И ако той ме запита за основанията за тези условия?

— Предлагам, в името на мютесарифа, да получим обратно оръдията, за всеки един от убитите да платят пари. Искам и неизплатения данък, както и сума,която по-късно ще определя като налог.

— Аллах керим! (Бог е милостив!) Той те е дарил с уста, която само знае да иска. Няма какво да ми казваш повече, останалото и сам можеш да кажеш на Али бей. Отивам веднага при него и ще ти донеса отговора лично или по пратеник.

— Кажи му още, че той трябва да освободи нашите артилеристи и да ги възнагради за страха им!

— И това ще му кажа. Но се опасявам, че беят ще поиска възнаграждение за изненадата, която му поднесохте. Сега приключваме. Потеглям, но ви предупреждавам за още нещо. Ако направите поразии в Шейх Ади, Али бей няма да ви пощади.

Станах, те сториха същото и тръгнаха.

Извиках отдолу Халеф и Ифра и им заповядах да оседлаят конете. Това ми отне малко време. После напуснахме къщата и се отправихме на път.

— Спрете тук! Идвам веднага.

Тръгнах надолу по долината, за да се уверя с очите си какво е било въздействието от оръдията. То бе ужасяващо, но все пак смекчено от това, че джесидите бяха вдигнали ранените турци, за да им окажат помощ според силите си. Върнах се обратно, въпреки че победителите ми подвикваха приятелски от окопите. Взех Халеф и Ифра с мен и се отправих покрай потока, за да изляза на пътя за Баадри. Предполагах, че някъде по-нагоре в тази посока ще срещна бея.

Когато минах покрай храма, каймакаминът стоеше с щаба си пред него. Той ми махна с ръка и аз се доближих.

[#1 Харадж (джизие) — данък, който мъжете немохамедани плащали на покорителите мохамедани. — Бел. прев.]

— Кажи още на бея, че трябва да заплати голяма сума и за смъртта на миралая.

— Струва ми се, че махреджът от Мосул се престарава с претенциите си, а аз предполагам, че беят също ще поиска голям откуп за убития парламентьор. Но ще предам думите ти.

Яздех покрай хора с мрачни лица. Някои ръце посягаха към камите, но Назир ага ме придружаваше, докато се намерих в безопасност. После той набързо се сбогува, защото времето напредваше.

— Ефенди, ще се видим ли някога?

— Само Аллах знае.

— Ти си моят спасител. Никога няма да те забравя и съм ти благодарен. Ако отново се срещнем някога, ще ми кажеш какво мога да направя за теб.

— Бог да те закриля! Може би някога ще те видя като миралай. Тогава дано да имаш по-добър късмет от този на Омар Амед!

Подадохме си ръце и се разделихме. Срещнах го отново след време, когато най-малко очаквах да го видя.

Само няколко крачки по-нататък зад един храст видяхме първия джесид. Той се бе осмелил да дойде толкова близо, за да е сигурен в целта си, ако сражението отново се разгори. Беше синът на Селек, моят преводач.

— Ефенди, ти си невредим! — извика отсреща Юсуф.

— Да, книгата на пир Камек при теб ли е?

— Не. Скрил съм я на сигурно място, където не може да пострада.

— Но ако бе паднал в боя, нямаше да я намеря.

— Ефенди, казах на няколко души къде е и те щяха да ти съобщят.

— Къде е беят?

— Горе, на стръмната скала, откъдето най-добре може да се наблюдава долината. Ела, ще те водя!

Юсуф метна пушката си на рамо и закрачи напред. Ние изкачихме възвишението и беше интересно да погледнем надолу към укритията, в които джесидите се бяха изправили, седяха или лежаха. Всички бяха готови при знака на техния предводител да започнат борбата с пълни сили. Тук още по-ясно, отколкото долу се виждаше, че турците бяха загубени, ако не успееха да се споразумеят с враговете си. На това място бях стоял с Али бей, когато наблюдавахме мнимите звезди, и сега, само часове по-късно, малката секта, която се бе осмелила да се вдигне на борба с войските на султана, бе победител.

По-нататък яздехме вляво, докато стигнахме скала, която се издигаше над цялата долина. Тук седеше беят с щаба си, състоящ се само от трима обикновени джесиди. Той ме посрещна радостен.

— Слава на Всевишния, който те е запазил здрав и читав! — каза той сърдечно. — Случи ли ти се някаква злина?

— Не, иначе щях да дам уговорения знак.

— Ела насам.

Слязох от коня и го последвах към ръба на скалата. Оттук всичко можеше да се види ясно: светилището, къщата на бея, а долу — батареята зад укреплението и двата стръмни склона на долината.

— Разпознаваш ли бялото петно на моята къща? — попита Али бей.

— Да, това е кърпата.

— Ако изчезнеше, щях да дам знак и петстотин от моите хора, под закрилата на оръдията, щяха да щурмуват долината и да държат в шах врага.

— Благодаря ти, бей. Нищо не ми се случи, само миралая стреля веднъж по мен, без да улучи.

— Ще се разкайва за това!

— Омар Амед вече се е разкаял.

Разказах всичко, което бях видял, и му предадох думите, с които се сбогува пир Камек. Али бей слушаше внимателно и видимо развълнуван. Когато завърших, само каза:

— Пир Камек беше герой!

После потъна в размисъл, но не след дълго се сепна:

— Какво каза? Убили са моя пратеник?

— Застреляха го.

— Кой даде заповедта?

— Навярно миралаят.

— О, да беше жив още турчинът! — изсъска той. — Като че ли предчувствах, че нещо ще се случи с пратеника. Но аз ще отмъстя за Хефи. Ще дам знака, за да видят, че не се шегувам.

— Почакай, трябва да ти кажа още нещо. Каймакаминът, който командва сега, ме изпрати при теб.

Разказах му дума по дума разговора ми с подполковника и махреджа. Когато споменах името на Кямил ефенди, Али бей мрачно свъси вежди, но все пак ме остави спокойно да довърша.

[#1 Военен съдия в Азиатска Турция — Бел. нем. изд.]

— И тъй, махреджът е с тях! О, вече зная на кого да благодарим за всичко. Той е най-злият враг на джесидите. Кямил ги мрази, той е вампир, кръвопиец. Той стана причина за онова убийство, заради което ни изнудват и ми нападнаха, за да вземат налога. Но моите пратеници, отправили се за Стамбул, ще се срещнат и с кази аскери, за да му предадат писмото ми, написано още от пир Камек. Двамата се познаваха добре и Камек дълго време бе гост на високия сановник. Военният съдия умее да различава истината от лъжата и ще ни помогне.

— Желая ти го от сърце. Но кого ще изпратиш при каймакамина? Не трябва да е обикновен човек, защото ще го Надхитрят.

— Кой ще отиде, ме питаш? Никой, никой от моите хора. Сам ще говоря с него. Аз съм водач на нашите, той — на техните. Само ние двамата можем да решаваме. Но аз съм победителят, а той — победеният. Искам турчинът да дойде при мен!

— Това е добре!

— Ще чакам офицера тук. Гарантирам свободното му преминаване, но ако не дойде до половин час, ще ги обстрелвам и няма да спра, докато и последният враг е още жив.

Али бей пристъпи към адютантите си и размени няколко думи с тях. След това двама от хората му се отдалечиха. Единият взе бяла кърпа, остави настрана оръжията си и заслиза отляво, там, откъдето бях дошъл. Другият закрачи по билото на възвишението и се спусна от дясната страна към мястото, където бяха оръдията.

Али бей заповяда на няколко от джесидите, застанали наблизо, да издигнат палатка за нас. Докато мъжете изпълняваха заповедта му, забелязах, че укреплението долу се отвори. През процепа оръдията бяха изтеглени напред край потока и заеха позиция до джесидите, окопали се в долината. Там имаше няколко скали, които, обградени с набързо повалени дървета, образуваха ново укрепление.

Не бяха изминали и двадесет минути от тръгването на пратеника, когато каймакаминът вече се приближаваше. Той бе придружен от трима войници, а до него яздеше махреджът. Това беше неблагоразумие. Забелязах го по мрачния поглед, с който Али бей наблюдаваше Кямил ефенди.

Беят влезе в палатката, която вече бе опъната, и седна на килима. Посрещнах идващите. Тримата войници спряха пред палатката, а останалите, влязоха вътре.

— Селям! — поздрави каймакаминът.

Кямил ефенди въобще не поздрави. Като началник на едно от султанските съдилища той очакваше предводителят на поклонниците на дявола пръв да го поздрави, но Али бей нито му обърна внимание, нито отговори на поздрава на подполковника. Той само посочи килима, и каза:

— Каймакамин, отур — позволено ти е да седнеш!

Заговореният чинно се намести, а махреджът седна до него.

— Помолил си да дойдем — започна офицерът. — Защо сам не дойде при нас?

— Мамиш се — отвърна сериозно Али бей. — Не съм те молил, а само предадох, че ще обсипя с огън османлиите, ако не дойдеш. Това молба ли е? Ти питаш още защо не съм дошъл при теб. Когато отида от Шейх Ади в Мосул, ще те потърся и няма да искам пръв да сториш това. Но ти си дошъл в Шейх Ади от Мосул и трябва да познаваш законите на вежливостта, които повеляват ти да ме потърсиш. Твоят въпрос все пак ме кара да ти изясня позициите, от които ще разговаряме. Ти си поданик, служител на султана и мютесарифа, офицер, който в най-добрия случай може да командва полк. Аз обаче съм свободен княз на кюрдите и главнокомандващ на войниците си. Затова не смятай, че рангът ти е по-голям от моя.

— Аз не съм някакъв…

— Мълчи! Свикнал съм да ме изслушват и да не ме прекъсват. Запомни това, каймакамин! Без разрешение и без предизвестие си навлязъл в земите ми. Като някой крадец, като разбойник, и то въоръжен! Разбойника ще заловя и убия. Но понеже си подчинен на султана и мютесарифа, искам, преди да ти покажа мощта си, да разговарям с добро. Че ти и твоите хора сте още живи, дължиш на милостта и снизхождението ми. Е, кажи, кой е в правото си да очаква, че другият ще дойде пръв, — ти или аз!

Каймакаминът гледаше навъсено, тъй като не беше очаквал подобно посрещане. Той обмисляше как да отговори. Но думата взе махреджът, ястребовото му лице пламтеше от ярост:

— Али бей, как се осмеляваш! Наричаш ни крадци и убийци, нас, които седим тук като представители на падишаха и мютесарифа. Внимавай, ще се разкайваш!

Беят се обърна напълно спокоен към офицера:

— Подполковник, кой е този луд? Човекът се стъписа ужасен.

— Пепел ти на езика, Али бей! Кямил ефенди е махредж на Мосул.

— Шегуваш се! Един махредж трябва да е с акъла си. Махреджът на Мосул е склонил мютесарифа на Мосул за поход срещу мен. Ако не беше загубил ума си, никога нямаше да потегли насам, защото сигурно е знаел какво го очаква.

— Не се шегувам. Това наистина е той.

— Тогава съм чул добре. Но помни, че съм повикал само теб!

— Кямил ефенди ме придружава като представител и пратеник на мютесарифа.

— Възможно е, щом ти го казваш. Но имаш ли доказателства?

— Да, ще го докажа

— Няма нужда. Вярвам ти. Но всеки друг, който идва по подобни дела, трябва да докаже, че има правата и поръчението да преговаря с мен. Иначе рискува да се отнеса с него така, както вие се отнесохте с моя първи пратеник.

— Един махредж никога не може да изпадне в подобно положение.

— Ще ти докажа противното.

Али бей плесна с ръце и веднага се появи онзи джесид, който бе довел каймакамина.

— Обеща ли на каймакамина свободно преминаване? — попита беят.

— Да, о бей!

— Още на кого?

— На никой друг.

— На тримата войници, които са отвън?

— Не, и на махреджа не съм обещавал.

— Тримата да бъдат отведени, те са наши пленници, а и този човек, който се представя за махредж на Мосул, също отведи. Той е виновен за всичко, също и за убийството на моя пратеник.

— Протестирам! — извика каймакаминът.

— Зная как да се браня и да отмъстя! — заплаши Кямил ефенди и извади камата си от пояса.

В същия миг обаче Али бей рязко се изправи и с такава сила стовари юмрука си в лицето му, че той падна назад.

— Кучи сине, осмеляваш се да вадиш оръжие срещу мен в собствената ми шатра? Марш, изхвърлете го навън!

— Стойте! — заповяда каймакаминът. — Ние сме дошли да преговаряме. Не трябва нищо да ни се случи.

— И моят пратеник отиде да преговаря с вас, но вие го убихте. Изхвърлете този човек.

Джесидът сграбчи махреджа и го завлече навън.

— Тогава и аз ще напусна! — заплаши каймакаминът.

— Добре, върви! Ти ще се добереш до своите невредим. Но още преди да си ги доближил, мнозина от тях ще бъдат убити. Кара Бен Немзи ефенди, излез навън на площадката и вдигни дясната си ръка. Това е сигналът, за да започне канонадата.

— Спри! — обърна се бързо към мен каймакаминът. — Не трябва да стреляте!

— Защо? — попита Али бей.

— Това е убийство, защото не можем да се защитаваме.

— Не е убийство, а наказание и разплата. Вие искахте да ни нападнете, без да имаме и представа за това. Дойдохте със саби, пушки и оръдия, за да ни смажете и обсипете с огън. Но тъй като оръдията ви са в нашите ръце и вие бяхте посрещнати по подобаващ начин, казвате, че онзи, който стреля, е убиец! Каймакамин, не ме карай да се смея!

— Трябва да освободиш махреджа.

— Той е заложник за убития парламентьор!

— Ще убиеш Кямил ефенди?

— Може би. Зависи само от това, дали ние двамата ще се разберем.

— Какво искаш от мен?

— Готов съм да изслушам какви отстъпки ще направите.

— Отстъпки? Ние сме дошли да предявим претенциите си.

— Вече ти казах, че ставаш смешен. Кажи ми най-напред, защо ни нападнахте?

— Между вас има убийци.

— Зная за кой случай говориш, но ти казвам, че погрешно са те осведомили: не двама от нашите са убили ваш човек, а трима от вашите са убили двама наши хора. Вече се погрижих да ви докажа това, защото кехаята на селището, където е станало злодеянието, много скоро ще бъде тук с близките на убитите.

— Сигурно говориш за друг случай.

— Същият е, но махреджът го изопачи. Втори път няма да посмее да го стори. И дори да беше така, както казваш, то това все още не е основание да нахлуете в земите ни с оръжие.

— Имаме и друго основание. Не сте платили хараджа.

— Платихме го. И кое изобщо наричаш харадж? Ние сме свободни кюрди и онова, което плащаме, плащаме доброволно. Издължихме личния данък, който всеки немохамеданин дава, за да се освободи от военна служба. А сега искате харадж, което не е нищо друго освен този платен данък. Но дори да бяхте прави и още да сме ви длъжници, това повод ли е, за да ни нападнете? Трябва ли мютесарифът на Мосул да нападне тъкмо Шейх Ади, където живеят хиляди хора. Те не принадлежат към Мосул и с нищо не са му длъжници. Каймакамин, ти и аз, ние двамата, знаем какво всъщност иска Шекиб Халил паша: пари и плячка. Не му се удаде да ни ограби и повече няма да говорим за претенциите му. Ти не си нито съдия, нито бирник. Ти си офицер и искам да говорим само за това, което се отнася до военните ти дела. Говори, слушам те!

— Трябва да получа хараджа и убиеца, иначе по заповед на мютесарифа — да разруша Шейх Ади и всички селища на джесидите и да избия всеки, който оказва съпротива. Такава е заповедта.

— И ти ще я изпълниш?

— Ще положа всички усилия.

— Направи го!

Али бей се изправи, за да покаже, че разговорът е завършил. Каймакаминът направи жест да го задържи.

— Какво ще предприемеш, бей?

— Искаш да разрушиш селата на джесидите и да избиеш жителите им, а аз, техният предводител, знам как да защитя поданиците си. Вие сте нахлули, без да ни обявите война. Поводът за това е лъжлив. Искате да палите и опожарявате, да грабите и убивате. Застреляхте дори пратеника ми, злодеяние, което противоречи на международните правила. Значи и аз трябва да се отнасям с вас не като с войници, а като с разбойници. Но тях просто ги унищожават. Приключихме разговора. Върни се при своите. Сега все още си под мое покровителство. После то няма да се разпростре над теб.

Беят напусна палатката и вдигна ръка. Артилеристите, изглежда, отдавна бяха чакали този знак. Проехтя оръдеен изстрел, после още един.

— Какво правиш? — извика каймакаминът. — Нарушаваш примирието, докато съм при теб.

— Сключили ли сме примирие? Не ти ли казах, че привършихме разговора. Чуваш ли? Това бе картеч, а това — гюлета, които бяхте предназначили за нас. Сега обаче улучват вас. Аллах отсъди: той наказва грешника със собствените му оръжия. Чуваш ли как крещят хората ти? Е, върви и им заповядай да разрушат селата ни!

Наистина, третият и четвъртият залп бяха оказали въздействие. Това можеше да се долови от дивия вой, който се носеше из долината.

— Стой, Али бей! Дай знак да спрат огъня, за да продължим преговорите!

— Ти знаеш за заповедта на мютесарифа, а аз изпълнявам дълга си. Няма какво повече да говорим.

— Мютесарифът предаде заповедите си не на мен, а на миралая и мое задължение е да не оставям хората си да бъдат избити беззащитни. Трябва да ги спася.

— Ако мислиш така, готов съм да започна отново преговорите. Ела вътре!

Али бей свали тюрбана си и го размаха, после отново влезе в палатката.

— Какво искаш от мен? — допита каймакаминът.

Беят бе свел замислен поглед към земята, после отговори:

— Не ти си предизвикал гнева ми и затова ще те пощадя. Всяко наше споразумение обаче ще е гибелно за теб, защото условията ми са много тежки. Затова ще преговарям само с мютесарифа и ти няма да носиш никаква отговорност.

— Благодаря ти, бей!

Каймакаминът не изглеждаше лош човек. Той беше доволен, че работата взе такъв обрат, и благодарността му сигурно бе чистосърдечна.

— Но имам едно условие към теб! — продължи Али бей. — Ти и войниците ти сте мои пленници и ще останете в Шейх Ади, докато се споразумея с мютесарифа.

— Съгласен съм и поемам отговорността. Миралаят е виновен за всичко, защото действаше непредпазливо.

— Значи ще предадеш оръжията?

— Това би било позорно.

— Нима може да задържите оръжията като военнопленници?

— Считам се за военнопленник, докато съм в Шейх Ади, и няма да предприема пробив, без да съм узнал какво ще разпореди мютесарифът.

— Пробивът ще доведе до гибелта ти, той ще ви погуби.

— Али бей, ще бъда откровен и ще ти кажа, че положението ни е много лошо. Но знаеш ли на какво са способни хиляда души, тласнати от отчаянието?

— Знам и въпреки това никой от вас няма да се спаси.

— Но ще паднат и някои от вашите. Не забравяй, че на разположение на мютесарифа е един редовен полк и полк драгуни, по-голямата част от които останаха в Мосул. Прибави и помощта, която може да получи от Киркук и Диарбекир, от Сюлеймание и други гарнизони! Прибави и артилерията, която му е останала, и ще видиш, че сега си господар на положението, но няма да останеш за дълго.

— Трябва ли да се откажа от победата и плодовете, защото по-късно може би ще ме победят? Нека мютесарифът дойде с полковете си. Ще пратя да му съобщят, че ако ни нападнат отново, това ще ви струва живота. Ако Шекиб Халил паша разполага с още сили, и аз разполагам. Знаеш ли, че е необходимо само да ги призова, за да се вдигнат някои от храбрите кюрдски племена? Но аз обичам мира, а не войната. Днес съм събрал джесиди от цял Кюрдистан и от граничните провинции и бих могъл да запаля факела на въстанието сред тях, но няма да го направя, ако мютесарифът осигури правата на хората ми. Засега ще оставя твоето и на войниците ти оръжие. Може да го задържите, но ще ми дадете мунициите.

— Ако ти дам мунициите, все едно че си ми взел оръжието!

— Добре, задръжте ги, но ти казвам: когато хората ти огладнеят и ме помолиш за провизии, ще ти ги продам срещу пушки, пистолети, саби и ножове. Така вие няма да сте наши военнопленници, а само сме сключили примирие.

— Добре, приемам.

— Виждаш, че съм много снизходителен. Но чуй условията ми: оставате в долината на Шейх Ади. Оставате без всякаква връзка с външния свят. Въздържате се от враждебни действия срещу хората ми и почитате нашите светини и домовете ни. Не трябва да прекрачвате прага на светилищата, а домовете — само с мое разрешение. Примирието ще продължи дотогава, докато получите заповед от мютесарифа и тя трябва да бъде дадена в мое присъствие. Всеки опит за бягство, дори и на един човек, и всяко действие срещу споразумението ни води до прекратяване на примирието. Вие запазвате сегашните си позиции, аз също. Задължавам се и да спра до уговореното време враждебните действия. Съгласен ли си?

След кратко размишление и няколко незначителни добавки и уговорки каймакаминът прие условията. Той горещо се застъпи за махреджа и предложи да го освободят, но Али бей не се съгласи. Донесоха хартия, нахвърлих договора и двамата го скрепиха: единият с подписа си, а другият — със своя пармак ишарети. След това офицерът се завърна в долината, като му бе разрешено да вземе със себе си и тримата войници.

Пали очакваше заповедите на своя началник.

— Ще напишеш ли писмо до мютесарифа? — попита ме Али бей.

— На драго сърце. Какво искаш да му съобщиш?

— В какво положение са войниците му. После трябва да кажеш на пашата, че искам да преговарям с него и че го чакам тук или в Джерайе. Шекиб Халил паша може да бъде придружаван най-много от петдесет души и да се въздържа от всякакви враждебни действия. Срещата ще се състои вдругиден по обяд. Ако не дойде, ще убия махреджа и ще накарам войниците му отново да изпитат собствения си картеч. Това ще стане и щом забележа, че пашата възнамерява да продължи враждебните действия. Може ли да го напишеш?

— Да.

— Ще натоваря Пали и с особени поръчения. Пиши бързо, за да може да тръгне веднага.

След няколко минути вече седях в шатрата й пишех с молив според източните обичаи отдясно наляво, опрял лист върху коляното. Пашата едва ли щеше да се досети, когато четеше писмото, че то е съчинено от неговото протеже. Не измина и половин час, и Пали препускаше в галоп към Баадри.

Празненството на джесидите беше прекъснато по брутален начин, но съжалението за това не бе толкова голямо, колкото радостта, че бяха успели да предотвратят голямото нещастие, надвиснало над поклонниците в Шейх Ади.

— Какво ще стане с празненството? — попитах Али бей.

[#1 Отпечатък от пръста вместо подпис. — Бел. нем. изд.]

Османлиите могат да останат няколко дни долу, а джесидите не биха желали да чакат толкова дълго.

— Ще дам празненство за моя народ, което ще бъде по-пищно от това, което са очаквали — обясни той. — Знаеш ли пътя за долината Идис?

— Да.

— Разполагаш с още време. Препусни натам и доведи мир шейх хана с шейховете и кавалите. Искам да видим дали можем да открием останките на пир Камек, за да ги погребем в долината Идис.

Това, което бе намислил, можеше да разбере само някой джесид. Взех Халеф със себе си, а бюлюк емини оставих.

Вече споменах, че познавам пътя за Долината Идис, но аз бях пътувал за там от Баадри, а не от Шейх Ади. Във всеки случай беят мислеше, че съм яздил със сина на Селек през Шейх Ади, а аз не му обясних, че искам да видя дали ще открия долината, без да познавам пътя към нея. За посоката не можех да се излъжа, следите на джесидите от предишния ден ме водеха. И тъй, яздех край долината, докато се озовах над светилището. Срещнах много джесиди, които бяха окупирали склона. После поех наляво през гората. За човек с набито око не беше трудно да различи следите, без да слиза от коня. Проследихме ги нагоре в планината и скоро се озовахме на мястото, където бях слизал с моя преводач. Тук пазеше часовой, на когото бе заповядано да спира всеки неканен гост. Слязохме от конете и ги оставихме.

Когато се спуснахме по склона, пред нас се откри необикновена, изпълнена с живот гледка. Хиляди жени и деца се бяха разположили живописно, на бивак. Конете и говедата пасяха, овците и козите се катереха по скалите наоколо. Но не се чуваше и звук, тъй като всички говореха тихо, за да не издадат скривалището. До водата със своите свещеници седеше мир шейх ханът. Те ме посрещнаха с голяма радост, защото вече знаеха, че нападението не е успяло. Подробности още не бяха научили.

— Светилището пострадало ли е? Това беше първият въпрос на мира.

— Светилището е невредимо, както и всички останали сгради.

— Чухме стрелба. Пролята ли е много кръв?

— Само на враговете.

— А нашите?

— Не съм чул някой да е ранен по време на боя. Двама наистина загинаха, но не в борбата.

— Кои са?

— Сараджът Хефи от Баасони и…

— Хефи от Баасони? Този работлив и смел човек. Не в боя? Как умря тогава?

— Беят го изпрати като парламентьор при турците, но те го застреляха. Наблюдавах, без да мога да го спася.

Свещениците наведоха глави, сключиха ръце и мълчаха. Само мир шейх ханът ми каза със сериозен, плътен глас:

— Хефи се е преобразил. Ал Шемс няма да може тук да му свети, но той броди под лъчите на едно по-висше слънце. Той е при Бога.

Да се приеме смъртта на един човек по този начин беше покъртително.

— И кой е другият — попита най-сетне мирът.

— Ще се ужасиш!

— За истинския мъж смъртта не може да бъде ужасна, защото тя е приятел на човека. Кой е той?

— Пир Камек.

Всички трепнаха като при внезапна болка, но никой не промълви и дума. И сега мир шейх ханът заговори пръв:

— Светецът се е преобразил. Бог го е пожелал. Разкажи ни за смъртта му!

Описах всичко толкова подробно, колкото ми бе възможно. Слушаха ме дълбоко развълнувани, после мирът помоли:

— Братко, остави ни да си спомним за него.

Свещениците наведоха глави. Дали се молеха? Не зная, но видях, че на мнозина очите се навлажниха и че се вълнуваха истински и от сърце.

Едва след една по-дълга пауза те се откъснаха от молитвата и аз можех отново да им говоря.

— Али бей ме изпрати, за да ви заведа. Той иска да потърси тленните останки на светеца, за да бъдат погребани още днес.

— Да, задачата, която трябва да решим, е много важна. Костите на пир Камек не може да почиват там, където лежат и тези на миралая.

— Страхувам се, че няма да открием кости, а само прах.

— Тогава да побързаме.

Потеглихме, само факирите останаха да пазят Идис. Когато се озовахме над Шейх Ади при палатката на бея, предводителят говореше с един мъж, когото беше изпратил да пита каймакамина дали турците ще позволят на свещениците джесиди да огледат остатъците от кладата. Офицерът се беше съгласил при условие, че те няма да носят оръжие.

[#1 Седлар. — Бел. нем. изд.]

Али бей не можеше да придружи шейховете, защото по всяко време трябваше да бъде на разположение. Помолих го да се присъединя към тях и с охота ми разрешиха. За малко щяха да забравят най-важното: съд, в който трябваше да се събере прахът на светеца. Когато го запитаха, се разбра, че беят вече е мислил за това.

— Мир шейх хан, знаеш, че прочутият грънчар Расат от Баасони е направил урна за баща ми Хюсеин бей, която някой ден ще съхрани праха му. Тя е изкусно изработена и достойна да приеме тленните останки на светеца. Урната е в дома ми, в Баадри, и вече изпратих човек, да я донесе. Тя ще е тук още преди да сте завършили работата си при кладата.

Това бе достатъчно и ние потеглихме. Минахме покрай батареята и попаднахме на мястото, където светецът се бе жертвал, отмъщавайки на врага си. Видяхме купчина пепел, от която стърчаха полуобгорели дървета. Пред нея бе проснато тялото на разстреляния пратеник.

Пепелта вече беше изстинала. От околните къщи взехме необходимите инструменти и се започна внимателно отстраняване на слоя пепел. Това отне доста време, така че междувременно джесидът с урната, закрепена на мулето му, пристигна.

Когато пепелта бе разчистена почти до земята, откриха две безформени купчини, на които свещениците посветиха цялото си внимание. Те като че ли не можеха да се споразумеят и мир шейх ханът ми махна да се приближа.

Пред нас наистина бяха телата на двамата мъртъвци. Те бяха полуобгорели и обградени с дебел слой, образувал се от неизгоряла смола и полепналата по нея пепел.

— Това са мъртвите — казах. — Благодарение на смолата можете да погребете вашия светец. Този тук е светецът, а онзи — турчинът.

— По какво позна? Може ли да го докажеш?

— Разбира се. Пир Камек нямаше оръжие, а миралаят носеше сабя, кама и два пистолета. Виждате ли как са прилепнали към това тяло изкривените пистолетни цеви и острието на нож? Дръжката и ръкохватката са изгорели. А тук, точно под него, от пепелта се подава върхът на сабята. Този със сигурност е миралаят.

Всички без изключение се съгласиха с мен и се заловиха да пренесат останките на пир Камек в урната.

През цялото време каймакаминът стоеше наблизо с няколко офицери. Тялото на неговия предишен началник му беше предадено и после отново се изкачихме по възвишението. Там Али бей помоли мира да разпореди започването на погребалната церемония.

— Трябва да я отложим за утре — каза мирът. — Пир Камек беше най-светият и най-мъдрият между джесидите. Той трябва да бъде погребан по достойнство, а за днес вече е късно. Ще наредя да се издигне надгробен паметник в долината Идис, а той може да е готов едва утре.

— Ще ти трябват зидари и дърводелци.

— Не. Ще изградим нещо скромно от скални блокове и всеки мъж, всяка жена и всяко дете трябва да донесат по един камък, според силите си, за да не бъде забравен никой от събралите се поклонници да даде дар за паметника на Преобразения.

— Но аз се нуждая от войници за охрана на турците! — възрази Али бей.

— Ще се редуват. Така ще имаш достатъчно хора на разположение. А сега да помислим как ще изглежда строежът.

Оставих ги да разговарят, а аз потърсих преводача си, за да взема записките на починалия. Юсуф ги беше скрил в хралупата на един чинар и ние седнахме наблизо, където спокойно се посветих на заниманията си с езика.

Така премина денят и нощта настъпи. По възвишенията, които заобикаляха Шейх Ади, горяха сигнални огньове. За турците беше невъзможно да се измъкнат дори и ако каймакаминът въпреки обещанието си решеше да направи пробив под прикритието на нощта. Мракът се разпръсна, без да се случи нещо, и на сутринта Пали се върна. Спах в палатката на бея и все още се намирах там, когато пратеникът влезе.

— Срещна ли мютесарифа? — го запита Али бей.

— Да, господарю, късно снощи.

— Какво каза Шекиб Халил паша?

— Отначало се разяри и искаше да ме бичува до смърт. След това събра много офицери и своя диван, с които дълго се съвещава. После ми бе позволено да се върна.

— Присъстваше ли на този съвет?

— Не.

— Какъв отговор получи?

— Писмо до теб.

[#1 Съвещателен съвет при султана или великия везир в Османската империя. — Бел. прев.]

Пали извади писмото, което беше запечатано с големия мютесарифски мюхюр^[6]. Али бей го отвори и хвърли поглед по редовете.

В голямото писмо беше сложено и едно по-малко, незапечатано. Той ми подаде двете писма.

— Чети ти, ефенди! Любопитен съм да узная какво е решил мютесарифът.

Писмото беше написано от писаря на наместника и подписано от пашата. Той обещаваше да бъде на следващото утро в Джерайе, придружаван само от десет души, и поставяше условие на Али бей да бъде съпроводен от също толкова хора. Шекиб Халил очакваше, че ще постигнат съгласие, и молеше да се предаде на каймакамина приложената писмена заповед. Тя наистина съдържаше миролюбивото указание да спре засега всякакви враждебни действия, да щади селището Шейх Ади и да се отнася с джесидите като с приятели. После следваше бележката да прочете внимателно заповедта.

Али бей въздъхна облекчено. След кратка пауза изрази радостта си от все сърце:

— Победихме и дадохме добър урок на мютесарифа. Забеляза ли, ефенди? Каймакаминът може да получи писмото, а утре ще бъда в Джерайе.

— Защо ще му го дадеш?

— То е за него.

— Излишно е, след като вече се е задължил да направи това, което му заповядат.

— Когато види, че това е волята на пашата, ще изпълни всичко с още по-голяма сигурност и старание.

— Трябва да призная, че тази писмена заповед буди подозрението ми.

— Защо?

— Защото е излишна. И как особено звучат последните думи — каймакаминът да прочете точно заповедта!

— Това трябва да ни убеди в добрата воля на мютесарифа и да наложи на каймакамина стриктно подчинение.

— Подобна стриктност се разбира от само себе си и затова заповедта ми се струва наистина излишна.

— Това писмо не ми принадлежи. Пашата го е поверил на моята честност и каймакаминът трябва да го получи.

Като че ли съдбата бе пожелала да изпълни намерението на бея, защото току-що влезлият джесид доложи:

— Али бей, от долината идва конник.

Излязохме навън и не след дълго разпознахме каймакамина, който яздеше сам. Изчакахме го навън.

— Сабахънъс хаир олсън! (Добро утро!) — каза той, слизайки от коня, първо към бея, после и към мен.

— Мархаба! (Добре дошъл!) — отвърна Али бей. — Какво те води при мен?

— Изпратиха ме моите войници, които останаха без хляб.

Това бе казано без никакви уводни думи. Али бей се изсмя тихо.

— Трябваше да го очаквам. Но не запомни ли, че продавам хляб само срещу оръжие?

— Ти го каза, но сигурно би приел и пари.

— Това, което беят на джесидите говори, умее и да съблюдава. Имаш нужда от храни, а аз от оръжие и муниции. Ще направим размяната и така взаимно ще си помогнем.

— Но ти забравяш, че и на мен са ми нужни оръжията и мунициите?

— И ти забравяш, че и аз се нуждая от хляба. При мен са се събрали няколко хиляди джесиди — те всички искат да ядат и пият. А за какво са ти на теб оръжията? Не сме ли приятели?

— Само докато трае примирието.

— Дори и след това. Ефенди, умолявам те, прочети му писмото на пашата!

— Пристигна ли писмо от Шекиб Халил паша? — попита бързо подполковникът.

— Да. Изпратих човек, който преди малко се върна. Чети, ефенди!

Прочетох писмото, което все още беше в мен. При това ми се струваше, че по лицето на каймакамина премина сянка на разочарование.

— И тъй, между нас ще цари мир — каза той.

— Да — отвърна беят. — Дотогава трябва да се отнасяш дружелюбно, на което мютесарифът особено набляга.

— Особено?

— Той е добавил и писмо, което трябва да ти предам.

— Писмо? За мен? — извика офицерът. — Къде е?

— У ефендито. Той ще ти го даде. Исках да му предам писмото, но бързината, с която посегна, ме озадачи.

— Позволи ми да ти го прочета.

Четох, но до последната бележка, която бе предизвикала подозрението ми. Тогава той попита:

— Това ли е всичко? Няма ли още нещо?

— Само два реда. Чуй ги!

Този път прочетох всичко, поглеждайки скрито каймакамина. Само за миг очите му трепнаха, но вече бях сигурен, че това изречение означава нещо, неизвестно за нас.

— Писмото е до мен. Покажи ми го!

При тези думи турчинът посегна толкова бързо, че едва дръпнах ръката си.

— Закъде си се разбързал, каймакамин? — попитах аз, пронизвайки го с очи. — Толкова ли са важни тези редове, че губиш самообладание?

— Нищо не означават. Но това писмо ми принадлежи.

— Мютесарифът го е изпратил на бея и единствено от него зависи дали ще ти го даде, или само ще те запознае със съдържанието му.

— Али бей вече ти каза, че трябва да получа писмото.

— Изглежда, този къс хартия е твърде важен за теб, макар че съдържанието ти е вече известно, и беят ще ми разреши първо аз да го разгледам.

Подозрението ми се бе затвърдило. Вече имах известни догадки. Насочих листа отвесно срещу слънцето, но не можах нищо особено да видя. Опипах го с пръсти и помирисах — без успех. Поставих го хоризонтално, така че слънчевите лъчи да го осветят под друг ъгъл, и най-сетне забелязах знаци, видими само за опитното око. Те се сливаха с хартията и приличаха на букви.

— Няма да получиш писмото! — казах на каймакамина.

— И защо?

— Защото съдържа тайно послание, което ще проуча. Той побледня.

— Ефенди, ти се лъжеш!

— Виждам всичко добре. — И за да го изпитам, добавих: — Това тайно послание може да се прочете, ако потопиш хартията във вода.

— Направи го! — отвърна той, видимо облекчен.

— Спокойствието, с което говориш, те издаде, каймакамин. Няма да я потопя, а ще я държа над огъня.

Бях познал. Забелязах го по едва спотаената уплаха, изписала се на лицето му.

— Така ще повредиш и изгориш Писмото — предупреди ме той.

— Не се безпокой! Един ефенди от Запада знае как стават тези неща.

Беят беше смаян.

— Мислиш ли наистина, че писмото съдържа тайно послание?

— Нареди да запалят огън, и ще ти докажа!

Пали все още бе тук. По знак на Али бей той събра клони и ги запали. Наведох се и предпазливо доближих хартията към пламъците. Каймакаминът внезапно скочи и се опита да я изтръгне. Очаквах го, бързо се изместих встрани и той се просна на земята. Али бей мигновено се надвеси над него.

— Стой, каймакамин! — викна той. — Ти си лицемерен и вероломен! Този път си дошъл, без да си осигуриш закрилата ми, и сега си мой пленник!

Офицерът се отбраняваше, доколкото може, но ние бяхме трима срещу един, а дойдоха и други джесиди, които стояха наблизо. Той беше обезоръжен, вързан и отведен в шатрата.

Сега можех да привърша експеримента си. Пламъкът нагря хартията почти до обгаряне и най-сетне думите, изписани на края на редовете, се появиха ясно.

— Али бей, виждаш ли, че бях прав!

— Ефенди, ти си магьосник!

— Не. Знам само как могат да се четат подобни тайни писма.

— О, ефенди. Мъдростта на франките е безгранична!

— Не владее ли и мютесарифът подобни тънкости? Има мастила, които след написването изчезват и само по специален начин стават отново видими. Науката, която се занимава с това, се нарича химия. У нас тя е на почит и затова познаваме различни начини на тайнопис. Вашите писма обаче са съставени така, че не представлява особена трудност да ги разчетеш. Отгатни с какво са написани тези думи.

— Кажи!

— С урина.

— Невъзможно!

— Напротив. Когато пишеш с урината на някое животно или човек, написаното изчезва, когато изсъхне. И ако после държиш хартията над огън, очертанията потъмняват и можеш да я четеш.

— Какво означават тайните думи?

— Идвам вдругиден, за да победя.

— Истина ли е? Не се ли мамиш?

— Тук се вижда ясно.

— Е, добре, дай ми писмото!

Силно възбуден, беят сновеше назад-напред, после отново се спря пред мен.

— Това не е ли предателство, ефенди?

— Това е коварство.

— Трябва ли да погубя мютесарифа? В ръцете ми е.

— Тогава ще си имаш работа със султана.

— Ефенди, русите имат поговорка: „Бог високо, цар далеко.“ Същото е и със султана. Аз ще победя!

— Но ще пролееш много кръв. Не ми ли каза неотдавна, че обичаш мира?

— Обичам го, но нека и мен да оставят на спокойствие. Турците дойдоха, за да ограбят свободата, имота и живота ни. Въпреки това ги пощадих. Сега замислят ново предателство. Не трябва ли да се отбранявам?

— Трябва, но не и с оръжие.

— А с какво?

— С това писмо. Върви с него при мютесарифа и той ще бъде победен.

— Шекиб Халил паша ще ме измами и плени, ако утре отида в Джерайе.

— Кой ти пречи да постъпиш и с него така? В кърпа ти е вързан, защото знаеш намеренията му.

Свел глава, Али бей дълго не продума. После каза:

— Ще говоря с мир шейх хана. Ще ме придружиш ли до долината Идис?

— Ще дойда с теб.

— Преди това обаче искам да обезвредя тези долу. Чакай ме тук!

Защо не биваше да придружа бея в шатрата? Ръката му държеше камата, а от очите му бликаше решителност. Искаше ли да ме възпре да предотвратя някоя негова прибързана постъпка? Около половин час бях сам и през това време долавях твърде разгорещен разговор. Най-сетне джесидът се появи. Той държеше лист хартия в ръка и ми го подаде.

— Чети! Искам да чуя дали не е отново някое притворство. Писмото съдържаше краткото, сдържано указание до командващите офицери незабавно да предадат всички оръжия и муниции на онези джесиди, чийто водач им покаже настоящата заповед.

— Наред е. Но как успя да постигнеш това?

— Заплаших го, че ще наредя да го разстрелят на часа заедно с махреджа и да започне канонадата. След час с турците щеше да е свършено.

— Ще остане ли подполковникът пленник?

— Да, ще бъде охраняван с махреджа.

— И ако техните хора не се подчинят?

— Ще изпълня заканата си. Стой тук, докато се върна, и ще видиш дали ще се наложи!

Али бей даде още няколко заповеди и после се спусна към батареята. След десетина минути всички джесиди бяха в бойна готовност. Стрелците лежаха в укрепленията с пушки, готови за стрелба, а артилеристите стояха до своите оръдия. Укреплението се разтвори, за да пропусне около двеста джесиди и шейсет мулета. Повечето от тези животни бяха от заловените с топчиите. Колоната спря на известно разстояние, водачът пристъпи напред, за да види къде са османските офицери.

От моята позиция можех да наблюдавам всичко. Преговорите продължиха доста дълго. После войниците се придвижиха под строй на групи една след друга и оставиха оръжието си до мулетата. Това не мина съвсем гладко, защото всички офицери бяха принудени да се лишат от сабите и пищовите си. Но възраженията им бяха безполезни. Турците разбраха, че всяка съпротива е излишна.

Не бе изминал и час, и Али бей се върна. Следваха го натоварените с оръжия мулета, чиито водачи трябваше да занесат скъпоценната плячка в долината Идис. И каймакаминът беше откаран от няколко войници на сигурно място. Заведоха го там, където махреджът се наслаждаваше на компанията на артилерийския капитан и неговия лейтенант.

И ние потеглихме. Халеф яздеше с мен. Не можех да видя Ифра. Сигурно от скука той се бе запилял на разходка с магарето. По пътя за долината Идис срещнахме дълга върволица от връщащи се джесиди. Те бяха помогнали за строежа на надгробния паметник и трябваше да заменят същия брой свои събратя. Съобщиха ни, че строежът бил напреднал.

Когато достигнахме входа на долината, пред нас се разкри оживена гледка. В центъра се бяха събрали жените, които приготвяха върху големи плоски камъни брашно от житните зърна. Някои седяха до ями, в които разпалваха огън, за да пекат хляб. Други правеха факли или оправяха лампите и фенерите, донесени преди два дни от Шейх Ади за предстоящото тържество. Най-оживено бе в горната част на долината, където се изграждаше паметникът. Той представляваше огромна скална пирамида. Задната й страна бе долепена до отвесна скала. Строежът се състоеше от големи блокове, изграждането бе струвало много усилия. В средата на определена височина бе оставено празно пространство с формата на слънце с дванайсет лъча. Тук трябваше да пренесат урната. Работеха неколкостотин мъже и още повече жени и деца. Те търкаляха камъни или висяха като катерици по ръбовете на скалистата стена, за да помогнат на строежа от горе.

Свещениците не само наглеждаха работата, а и сами помагаха. Мир шейх ханът седеше близо до пирамидата. Отидохме при него. Али бей им разказа за това, което се беше случило през деня, и им показа писмата на мютесарифа. Мирът потъна в дълбок размисъл. Най-сетне той запита:

— Какво ще правиш, Али бей?

— Ти си по-старият и по-мъдрият. Дошъл съм да те помоля за съвет.

— Казваш, че съм по-старият. Но старостта обича спокойствието и мира. Казваш, че съм по-мъдрият. Най-голямата мъдрост е мисълта, отправена към Всевишния и Всеблагия. Той не желае човек да пролива кръвта на своя брат.

— Нима турците са наши братя? Те, които ни нападнаха като разбойници?

— Те са наши братя, макар и да не се отнасят братски към нас. Ще убиеш ли брат си, ако ти стори зло?

— Не.

— Ще разговаряш с него приятелски или строго, но не би пожелал живота му. Така трябва да разговаряш и с мютесарифа.

— А ако пашата не ме послуша?

— Бог е дал разум на човека, за да мисли, и сърце, за да чувства. Който не размисля върху думите на другия и който не уважава чувствата на своя брат, Бог ще го изостави и тогава, едва тогава гневът и наказанието ще го застигнат.

— Аз ще следвам мъдрите ти слова, о, мир.

— И тъй, повтарям въпроса си. Какво ще правиш?

— Ще отида с десет души до Джерайе, но ще ме следват достатъчно бойци, за да пленя мютесарифа, ако се наложи. Преди това обаче още днес ще изпратя разузнавачи в Мосул, Куюнджик, Тел Кееф, Баавайза, Рас ул Айн и Корсабад, които навреме ще ме осведомят за плановете на пашата. Ще разговарям с него първо с добро, после — строго, ако не ме послуша. Щом и тогава Шекиб Халил не ме зачита, ще му покажа тайното писмо и ще дам знак да бъде нападнат. Докато съм при него, хората ми ще обградят Джерайе. Няма да може да ми се изплъзне.

— Може би пашата също ще изпрати разузнавачи, за да научи как се подготвяш за срещата си с него.

— Турчинът няма да научи нищо, защото хората ми ще тръгнат оттук още през нощта, и то не по пътя за Баадри, а на запад почти до Босан. На зазоряване те ще бъдат до потока, на запад от Джерайе.

Беше уговорена прехраната на обкръжените в Шейх Ади войници, а после и предстоящата церемония. Тръгнах между групите, за да съветвам един или друг. Зад мен запъхтян, задъхан глас извика:

— Дай ми път, сихди!

Обърнах се. Беше моят Халеф, напрегнал сетни сили, за да претърколи внушителен скален къс.

— Какво мъкнеш? — запитах удивен.

— Помагам за паметника.

— Ще приемат ли? Ти не си джесид!

— С радост. Вече питах.

— Тогава и аз ще занеса камък.

Недалеч от мястото, където се намирахме, съзрях доста голям камък. Оставих оръжието и връхната си дреха и се залових да го отнеса. Беят го прие с благодарност и след като издълбах с кама името си, вдигнаха камъка с въжета и го поставиха над „слънцето“.

Али бей постигна целта на посещението си. Той искаше да тръгне и ме запита дали ще го придружа, или ще остана.

— Как най-добре мога да наблюдавам церемонията?

— Като дойдеш с мен — отвърна беят. — Под блясъка на факлите и фенерите тази вечер урната ще бъде пренесена от Шейх Ади в долината Идис.

— Мислех, че вече е тук.

— Не. Тя е поставена на прохлада до реката в гората и ще бъде донесена в светилището.

— Въпреки турците?

— Не могат да ни попречат.

— Тогава идвам с теб.

— Имаш време до вечерта — продължи беят. — Ще ми направиш ли една услуга?

— С удоволствие, стига да мога.

— Знаеш, че обещах пушки на Хюсеин ага, предводителя на Бадинан. Ще намериш ли мястото, където са колибите му?

— Несъмнено. Във всеки случай няма нужда да яздя дотам, защото кюрдът искаше да заеме прохода и двете страни на долината. Вече е време и да му се прати известие.

— Ще му занесеш ли пушките? Трябва да получи сто, също и муниции за тях. Шест мулета могат да носят всичко. Колко хора искаш да те придружават?

— Дай ми десет бойци. Ще взема и Мохамед Емин, който тъкмо идва към нас отгоре.

Бях чул преди, че шейхът на хадедихните е отишъл на лов. През последните дни почти не бях го срещал. Той гледаше да се мярка колкото се може по-малко, за да не възбужда духовете, а и не беше напълно преодолял предубеждението си към поклонниците на дявола. Затова му беше приятно да потегли веднага с мен.

Не след дълго мулетата бяха натоварени и нашата малка колона потегли на път. Предположението ми се потвърди. Скоро срещнах няколко от бадинанските кюрди и те ме отведоха при предводителя си. Този път той ме посрещна с големи почести. Трябваше да остана при него за гощавка, приготвена от жена му. Хюсеин ага беше много доволен от пушките и особено от сабята на каймакамина, която Али бей изпрати по мен като специален подарък. Мохамед Емин така хареса бадинанските кюрди, че реши да остане при тях и да ме чака, макар че не разбираше кюрдски. Не се опитах да го разубедя, защото присъствието му в Шейх Ади можеше да се забележи от турците и така щеше да бъде разкрита истинската цел на ездата ни в планините. Върнах се без него.

Денят беше почти превалил, когато отново се видях с Али бей и му разказах за бадинаните. Забелязах, че турците се бяха оттеглили навътре в долината и бяха освободили светилището.

— Кога започва церемонията? — попитах бея.

— Щом мръкне. Вземи пушките си — ще даваме залпове!

— Отстъпи ми една от твоите! Трябва да пестя патроните, защото тук не мога да намеря същите.

Наистина, бях любопитен да бъда свидетел на подобна погребална церемония и се разположих в покрайнините на долината, докато сенките на нощта се спуснаха. Факлите на стражите отново пламнаха и с тях над светилището бавно се извиси двойна пирамида от светлини, подобна на тази от първата ми вечер в Шейх Ади. И двете врати на светилището бяха обкичени с лампички.

— Ела! — подкани ме Али бей, който слезе от коня си. Съпровождаха го някои от приближените му.

Ифра остана назад. Придружи ни само Халеф. Озовахме се пред светилището, обляно в светлина. За да се осуети достъпът на всеки турчин, площадът пред него беше обграден от две редици въоръжени джесиди. В самото светилище се намираше само мир шейх ханът със свещениците. На други, освен на Али бей и на мен, не разрешиха да влязат. Във вътрешния двор две впрегнати мулета носеха подставка, на която бе прикрепена урната. Около тях свещениците образуваха кръг. При нашата поява те запяха протяжно, като думите „Аз отдадох душата си“ често се повтаряха. После мулетата бяха напоени с вода от свещения извор и получиха по шепа зърно, за да се знае, че този, когото носят, го очаква дълъг път. Мир шейх ханът ми направи знаци с ръка, които не разбрах, а свещениците подхванаха нова песен, тиха и мелодична. Тя имаше четири куплета, като всеки започваше с думите: „Обичаш Бога, наслади се на спокойствието.“ Жалко, че не разбирах добре кюрдски, за да схвана всичко и да го запомня.

Когато пеенето приключи, мирът даде знак. Той застана отпред, двама шейхове хванаха юздите на мулетата, следваха ги по двойки останалите шейхове и кавали, към които накрая се присъединихме с Али бей. Процесията потегли и щом излезе от светилището, бе посрещната със залп от постовете.

Веднага им отговориха стотици изстрели от хълма, а други понесоха известието, че сме потеглили към долината Идис.

Изкачвахме се бавно по възвишението. Джесидите бяха образували шпалир от Шейх Ади до Идис, широк около трийсет крачки. Всеки от мъжете носеше факла и пушка и след като отминехме, редиците се затваряха зад нас под звуците на гърмежите. Така се образува шествие, което нарастваше с всеки изстрел. Светлината на факлите разкрасяваше тъмната гора, която се състоеше тук в по-голямата си част от високи дъбове с неописуеми багри. Ехото на залповете отекваше непрекъснато по планинските склонове.

Спектакълът стана истински величав, когато най-сетне достигнахме долината Идис. Тя изглеждаше като кратера на могъщ вулкан, в чиито недра бушуваха огромни пламъци. Поздрави ни вик, изтръгнал се от хиляди гърла. За броени секунди всички светлини се подредиха от двете страни в подножието на долината. Надлъж и нашир тя бе осветена, като че бе ден. Два гигантски огъня, чиито пламъци се подхранваха от огромни клади, разпръскваха най-силната светлина. Те пълзяха по гладката стена на долината от двете страни на скалната пирамида.

Спуснахме се по склона между развълнуваното море от факли и се спряхме пред надгробния паметник. В кухината с формата на слънце стояха двама свещеници. Белите им одежди ярко контрастираха на фона на тъмните скали. Високо горе бяха застанали няколко мъже. Те държеха въжета, с които урната трябваше да бъде изтеглена.

Щом мулетата достигнаха пирамидата, изстрелите заглъхнаха и настъпи дълбока тишина. Свалиха урната и я привързаха с въжетата. Едно от тях минаваше под нея, за да предпази чупливия съд от камъните. Мир шейх ханът махна с ръка и въжетата бяха изтеглени. Урната се вдигаше все по-високо и накрая достигна до „слънцето“. Свещениците посегнаха и я дръпнаха към себе си. Съдът беше поставен вътре, а после самите те се уловиха за въжетата, за да бъдат спуснати долу.

Мирът даде знак, че иска да говори. Той държа кратко слово. Бавните му, ясно и високо изговорени думи се носеха из цялата долина и макар че не разбирах всичко, бях дълбоко развълнуван. Когато той приключи, хорът на свещениците подхвана ликуващо песнопение, от което можех да схвана само рефрена на отделните куплети: „Слънцето се въздига!“ При последните звуци присъстващите вдигнаха ръце, а после от всички пушки прозвуча такъв залп, какъвто досега не бях чувал.

С това церемонията всъщност завърши. Но едва сега настъпи истинското оживление. С нищо не бих могъл да сравня тази нощ в долината Идис. Нощ на огньове и факли между извисяващите се към небето скали, нощ на молби и вопли сред презрените и унизените, нощ сред изповядващите един култ, изразяващ се в копнеж към светлината.

Стоях при свещениците до късно след полунощ. Факлите и огньовете постепенно угаснаха. Когато се завих с бурнуса си, за да отпочина под едно дърво, все още горяха само двата пламъка на гроба. Затворих очи и най-сетне се унесох в сън.

Бележки

[1] Книга. — Бел. нем. изд. ↑

[3] Старши лейтенант. ↑

[5] Председател на съд. — Бел. нем. изд. ↑

[6] Печат. — Бел. нем. изд. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май През дивия Кюрдистан (1)

Метаданни

Данни

През дивия Кюрдистан

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа главаСаможертвата на светеца

Карл Май
През дивия Кюрдистан (1)

Първа глава
Саможертвата на светеца