Карл Май
През пустинята (9)

Девета глава
На разузнаване

Бях решил да потърся първо намиращото се най-далеч на юг вражеско племе — това на джоварите. Много удобно щеше да ми бъде, ако следвах Уади Сарсар, която се спускаше на юг почти успоредно на Тигър. За съжаление обаче беше много вероятно тъкмо в тази долина да бъда изложен на опасността да срещна някого, затова продължих в западна посока. Трябваше да се движа така, че на няколко километра над Текрит да стигна до Тигър, тогава сигурно щях да намеря търсеното племе.

Бях добре запасен с храна, а за коня нямах нужда от вода, защото растителността наоколо беше много сочна. Всъщност нямах други грижи, освен да внимавам да не объркам посоката и да избягвам всяка среща с врагове. За първото разполагах с чувството си за ориентиране, слънцето и компаса, а за второто с далекоглед, с чиято помощ можех да забележа всичко, преди да видят мен самия.

Денят премина без каквото и да било приключение, а вечерта легнах да си почина зад една самотна скала. Преди да заспя, през главата ми мина мисълта, дали няма да е по-добре да се приближа съвсем до Текрит, защото там, без да вдигам много шум около себе си, можех да науча много неща, които непременно трябваше да узная. Но както се оказа на другата сутрин, това беше прибързан план. Тъй като бях спал много дълбоко, ме събуди предупредителното пръхтене на моя кон. Като вдигнах глава, видях петима конници да се приближават от север точно към мястото, където се намирах аз. Бяха толкова близо, че сигурно вече ме бяха забелязали. Дори и през ум не ми мина да бягам, въпреки че с коня си бързо можех да се отдалеча. Затова станах, възседнах жребеца, за да съм готов за всичко, и нехайно взех карабината в ръка.

Те се приближиха в галоп и спряха конете си на няколко крачки от мен. Тъй като по лицата им не се четеше враждебност, засега можех да бъда спокоен.

— Ес селям алейкюм! — поздрави ме единият.

— Be алейкюм ес селям! — отговорих аз.

— Тук ли спа тази нощ?

— Да. Така е.

— Нямаш ли палатка, под която да се подслониш за почивка?

— Не. Аллах е разпределил различно благата си. На един дава покрив от филц, а на друг небето за одеяло.

— Би могъл да притежаваш палатка, защото имаш кон, по-скъп и от сто палатки.

— Той е единственото нещо, което притежавам.

— Продаваш ли го?

— Не.

— Сигурно си от някое племе, което е на бивак недалеч оттук?

— Така ли?

— Жребецът ти е бодър.

— Въпреки това племето ми живее на много, много дни път, далеч зад свещените градове на запад.

— Как се казва това племе?

— Уеляд алеман.

— Да, там на запад обикновено казват уеляд, вместо бени. Защо си се отдалечил толкова от своите земи?

— Посетих Мека и искам да опозная също дуарите и градовете, които се намират близо до Персия, за да има какво да разказвам на близките си, като се прибера.

— Накъде си се отправил сега?

— Все натам, откъдето изгрява слънцето и накъдето ме отведе Аллах.

— Тогава можеш да дойдеш с нас.

— А вие накъде сте тръгнали?

— Отвъд стръмните скали на Кхернина, където стадата ни пасат на брега, или по островите на Тигър.

Хм! Дали пък тези хора не бяха джовари? Те ме разпитаха, така че нямаше да е неучтиво, ако и аз се осведомя какви са.

— А на кое племе принадлежат тези стада?

— На абу-мохамед.

— Има ли и други племена наблизо?

— Да. На юг са алабейдите, които плащат налог на шейха на Кхан Кхернина, а на север са джоварите.

— А те на кого плащат налог?

— Явно е, че идваш от далечни страни. Джоварите не плащат, а събират налози. Те са крадци и разбойници, от които нашите стада нито за миг не са в безопасност. Ела с нас, ако искаш да се биеш против тях!

— Вие се готвите да се биете с тях?

— Да. Съюзихме се с алабейдите. Ако искаш да извършиш велики дела, имаш възможност да го направиш при нас и не е необходимо да спиш тук, на Хълма на лъва!

— Хълма на лъва ли? Не познавам местността. Бях уморен и легнах на първото харесало ми място.

— Аллах керим! (Господ е милостив!) Ти си любимец на Аллаха, иначе удушвачът на стадата е можел да те разкъса. Никой от Ал Джезирех не би пожелал да спре тук и за един час, защото при тази скала идват лъвовете.

— Има ли лъвове край Тигър?

— Да, по долното течение на реката; по-нагоре обаче можеш да намериш само леопарди. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Щом мога да бъда ваш гост.

— Можеш. Ето десницата ми. Хайде да си разменим фурми!

Стиснахме си ръцете, после получих и изядох от всеки от тях по една фурма, за които аз им дадох други пет, които те също лапнаха направо от ръката ми. След това поехме на югоизток. Не след дълго минахме през Сарсар, равната местност постепенно започваше да се превръща в планинска.

В лицето на моите придружители намерих петима почтени номади, в чиито сърца нямаше притворство. Те бяха ходили на сватба в едно приятелско племе и сега се връщаха, изпълнени с радост от празника и гуляя, на който бяха присъствали.

Теренът ставаше все по-стръмен, но после изведнъж отново се спускаше надолу. Отдясно в далечината се виждаха развалините на древен Текрит, а от лявата страна, също на голямо разстояние от Джебел Кхернина се простираше долината на Тигър. След половин час стигнахме до реката. На това място тя беше широка около половин английска миля, а водите й бяха разделени от един голям, продълговат, потънал в зеленина остров, на който видях много шатри.

— Ела с нас на острова! Ще бъдеш добре дошъл при шейха ни!

— Как ще стигнем дотам?

— Веднага ще видиш, защото вече ни забелязаха. Хайде да отидем малко по-нагоре, където е вързан келекът!

Келекът е сал, който обикновено има дължина, равна на две негови ширини. Състои се от надути кози мехове, закрепени напречно с пръти. Над тези пръти се поставят вързани с върбово лико греди или дъски, върху които се слага товарът. Салът се направлява с две весла, направени от нацепени и след това отново свързани парчета бамбук. Един такъв келек се отдели от острова. Беше толкова голям, че можеше да носи повече от шестима ездачи, и ни превози до другата страна здрави и читави.

Бяхме посрещнати от много деца, няколко кучета и стар достопочтен арабин, баща на един от моите спътници.

— Разреши ми да те заведа при шейха! — каза човекът, който водеше разговора.

По пътя към нас се присъединиха още мъже, които обаче стеснително вървяха на разстояние и не ми досаждаха с въпроси. Изпълнените им с възхищение погледи бяха отправени към коня ми. Не яздихме дълго. Стигнахме до просторна колиба, направена от стволове на върби, покрита с бамбук, а отвътре облицована с рогозки. Като влязохме, един добре сложен мъж се надигна от килима, върху който седеше. Занимаваше се с това, да точи ножа си в камък.

— Ес селям алейкюм! — поздравих аз.

— Be алейкюм ес селям! — отвърна той, като изпитателно ме изгледа.

— Разреши ми, шейх, да ти представя този мъж — помоли моят придружител. — Той е благороден воин и не смея да го поканя в шатрата си.

— Добре дошъл е всеки, който ми водиш — гласеше отговорът. — Седни, чужденецо! Ти си уморен и гладен, трябва да си отпочинеш и да хапнеш. Но първо искам да видя коня ти.

Това беше типично за арабина поведение: първо се оглежда конят, а след това човекът. Когато той отново влезе, веднага забелязах, че враният ми кон му беше вдъхнал респект към мен.

— Имаш благородно животно. Машаллах! Дано го запазиш. Познавам този кон.

— Откъде го знаеш? — попитах аз.

— Това е първият жребец на хадедихните.

— Значи познаваш и хадедихните?

— Разбира се. Но теб не те познавам.

— Познаваш ли шейха на хадедихните?

— Той ли те изпрати при мен?

— Не, но въпреки това идвам при теб като негов пратеник.

— Първо си почини, а после ще разкажеш!

— Не съм уморен, а това, което искам да ти кажа, е толкова важно, че бих искал да го узнаеш веднага.

— Тогава говори!

— Чувам, че джоварите са ти врагове.

— Така е — повтори той с мрачно лице.

— А знаеш ли, че те са се съюзили с абу-хамедите и обеидите, за да нападнат хадедихните в пасищата им?

— Знам.

— Сега чух, че си се обединил с алабейдите, за да накажеш нарушителите на мира. Вярно ли е?

— Да.

— Идвам при теб, за да поговорим по-подробно за това.

— Тогава още веднъж ти казвам: добре дошъл при мен! Ще се подкрепиш и няма да ни напускаш, преди да свикам старейшините си!

След по-малко от час около мен вече седяха осем мъже и късаха големи парчета месо от овена, който ни беше поднесен. Тези осем мъже бяха старейшините на абу-хамедите. Разказах им как се бях озовал при хадедихните и как станах пратеник на техния шейх.

— Какви предложения искаш да ни направиш? — попита шейхът.

— Никакви. През вашите глави са минали много повече години, отколкото през моята. Не подобава на по-младия да учи по-стария какво да прави.

— Говориш като мъдрец. Главата ти е още млада, но разумът ти е като на възрастен, а и иначе Мохамед Емин нямаше да те избере за свой пратеник. Говори! Първо ще чуем, а после ще решим.

— Колко воини има в племето ти?

— Деветстотин.

— А алабеидите колко са?

— Осемстотин.

— Значи общо хиляда и седемстотин. Точно половината от броя на враговете.

— Колко воини имат хадедихните?

— Хиляда и сто. Но има случаи, в които броят не е решаващ. А знаете ли случайно кога ще се обединят джоварите с абу-хамедите?

— Другата йом ес сабт.^[1]

— Сигурен ли си?

— Имаме верен съюзник сред джоварите.

— И къде ще стане обединението?

— При развалините на Кхан Кхернина.

— А след това?

— После двете племена ще се срещнат с обеидите.

— Къде?

— Между водовъртежа Ал Келаб и южния край на Джебел Кхануке.

— Кога?

— В йом ет тнен.^[2]

— Добре си осведомен. Накъде ще се насочат след това?

— Към пасищата на хадедихните.

— А вие какво смятате да правите?

— Ще нападнем шатрите, в които ще оставят жените и децата си, а после ще отведем стадата им с нас.

— Уместно ли е това?

— Защо не? Ще си вземем отново всичко, каквото са ни откраднали.

— Правилно. Но хадедихните са само хиляда и сто, а враговете им са три хиляди. Както изглежда, съюзилите се врагове ще победят, а върнат ли се като победители, ще се втурнат след вас, за да ви отнемат освен плячката и това, което притежавате в момента. Ако не съм прав, кажете ми!

— Имаш право. Мислехме, че хадедихните ще бъдат подпомогнати от другите шаммарски племена.

— Тези племена са заети със самите себе си. Заплашва ги пашата на Мосул.

— Това е лошо! Какво ни съветваш да направим? Не е ли най-добре да унищожим враговете поотделно?

— Бихте могли да победите едното племе и по този начин да предупредите останалите две за вашето нападение. Не. Враговете трябва да бъдат изненадани веднага след обединяването им, тоест при водовъртежа Ал Келаб. Ако сте съгласни, Мохамед Емин ще слезе с воините си от планините Кхануке в йом ет тнен и ще се нахвърли върху враговете, а вие ще нападнете от юг и ще ги притиснете до водовъртежа Ал Келаб.

След дълго съвещание този план беше приет и после подробно обсъден. Това отне голяма част от следобеда и вечерта вече приближаваше, така че се видях принуден да остана тук и през нощта. Рано на другата сутрин обаче отново ме отведоха на отсрещния бряг и поех по обратния път.

Задачата, която в началото изглеждаше толкова трудна, беше изпълнена много лесно и просто и почти ме беше срам да разказвам за това. Враният кон не можеше да бъде спечелен толкова евтино. Но какво друго можех да направя? А дали пък не беше по-добре предварително да поогледам мястото на битката. Тази мисъл вече не ме остави на мира. Затова не се насочих обратно през Сарсар, а тръгнах на север по левия й бряг, за да стигна до планините Кхануке. Вече преваляше половината следобед, когато през ум ми мина мисълта, дали пък Уади Джехенем, където с англичанина бяхме срещнали конекрадците, не е част от тези планини Кхануке. Не можех да си отговоря на този въпрос. Продължих пътя си и малко по-късно поех по-надясно, за да се приближа до Джебел Мукехил.

Когато слънцето се беше спуснало почти до хоризонта, забелязах, че от изток се появяват двама ездачи, които се приближаваха с голяма бързина. Щом ме видяха, спряха за момент, но след това се насочиха към мен. Аз дръпнах юздите на коня си и зачаках.

Бяха мъже на средна възраст.

— Кой си ти? — попита единият, хвърляйки жаден поглед към врания ми кон.

Още не ми се беше случвало араби да ме заговорят по такъв начин.

— Чужденец — отговорих аз кратко.

— Откъде идваш?

— От запад, както виждате.

— А накъде отиваш?

— Където ме отведе късметът.

— Ела с нас! Бъди ни гост!

— Благодаря ви. Вече имам домакин, който се грижи за мен.

— Кой е той?

— Аллах. Сбогом!

Постъпката ми бе прекалено лекомислена, защото още не се бях обърнал, когато единият посегна към пояса си и в следващия миг боздуганът му така ме удари по главата, че веднага паднах от седлото. Наистина зашеметяването не трая дълго, но междувременно разбойниците бяха успели да ме вържат.

— Ес селям алейкюм — подигра се единият. — Преди това не бяхме достатъчно любезни, а после пък нашето гостоприемство не ти хареса. Кой си ти?

Не отговорих.

— Кой си?

Мълчах, въпреки че въпросът му беше придружен от ритник.

— Остави го! — каза другият. — Аллах ще направи чудо и ще отвори устата му. Ще язди ли, или ще върви?

— Ще върви.

Те разхлабиха ремъците около краката ми и ме завързаха за стремето на единия кон. После хванаха врания ми жребец за юздата и тръгнахме право на изток. Въпреки добрия си кон бях пленник. Човек често е доста самоуверено създание.

Местността постепенно ставаше все по-хълмиста. Минавахме през планините и най-сетне в една долина видях да светят няколко огъня. Междувременно нощта вече беше паднала. Насочихме се към долината, минахме покрай много палатки и накрая спряхме пред една шатра, от която в този момент излизаше млад мъж. Той ме погледна и се познахме един друг.

— Машаллах! Кой е този пленник? — попита той.

— Заловихме го в равнината. Чужденец е и няма да ни навлече кръвно отмъщение. Виж коня, който язди!

— Аллах акбар, това е враният жребец на Мохамед Емин, хадедихна! Въведете този човек вътре при баща ми, шейха, той ще го разпита! Аз ще извикам другите.

— Какво да правим с коня?

— Да остане пред шатрата на шейха!

— А оръжията му?

— Внесете ги вътре!

Половин час по-късно отново стоях пред събрание, но този път пред съдии. Тук мълчанието нямаше да ми помогне, затова реших да говоря.

— Познаваш ли ме? — попита най-възрастният от присъстващите.

— Не.

— Знаеш ли къде се намираш?

— Не.

— Познаваш ли този храбър младеж?

— Да.

— Къде си го виждал?

— На Джебел Джехенем. Беше откраднал четири коня, които взех обратно.

— Не лъжи!

— Кой си ти, че разговаряш така с мен?

— Аз съм Цедар Бен Хули, шейх на абу-хамедите!

— Цедар Бен Хули, шейхът на конекрадците!

— Млъкни, този млад воин е мой син.

— Можеш да бъдеш горд с него!

— Пак ти казвам, затваряй си устата, иначе ще съжаляваш! Кой е конекрадец? Ти си такъв! На кого е конят, който яздиш?

— Мой.

— Не лъжи!

— Цедар Бен Хули, благодари на Аллах, че са ми вързани ръцете. Иначе никога повече не би могъл да ме наречеш лъжец.

— Завържете го по-здраво! — заповяда той. — Все пак не говориш истината! Много добре познавам този жребец. Той принадлежи на Мохамед Емин, шейха на хадедихните. Как се добра до коня?

— Той ми го подари.

— Лъжеш! Никой арабин не би подарил такъв благороден жребец.

— Вече ти казах, че трябва да си благодарен на Аллах, задето съм вързан.

— И защо ти го е подарил?

— Това е негова и моя работа. Вас не ви засяга.

— Сигурно си направил голяма услуга на шейха на хадедихните, за да получиш от него такъв подарък? Повече няма да те разпитвам за това. Кога напусна хадедихните?

— Онзи ден сутринта.

— Къде пасат стадата им?

— Не знам. Стадата на арабите са ту тук, ту там.

— Би ли могъл да ни заведеш при тях?

— Не.

— Къде беше от завчера насам?

— На много места.

— Добре. Не искаш да отговаряш, тогава ще видим какво ще ти се случи. Отведете го!

Заведоха ме в малка, ниска палатка и ме завързаха там. От лявата и дясната ми страна имаше по един бедуин. По-късно двамата се редуваха да спят на смени. Надявах се, че съдбата ми ще бъде решена още днес, но очакванията ми не се оправдаха, защото, както чух, събраните старейшини по-късно се разотидоха, без да ми кажат какво са решили. Заспах.

Потънах в неспокоен сън. Сънувах, че не лежа в палатката край Тигър, а в един оазис на Сахара. Лагерният огън буйно гореше, от ръка на ръка се подаваше сок от финикова палма, разказваха се приказки. Но изведнъж се чу онзи тътнещ грохот, който никога не можеше да бъде забравен от тези, които го бяха чули, тътенът на лъвски рев. Асад-бей, страшилището на стадата, приближаваше, за да вземе нощната си дажба. Ревът му се чуваше все по-близо и… се събудих.

Сън ли беше това? До мен лежаха двамата абу-хамеди и чух единият да казва молитвата Фатиха. Тогава тътенът се чу още веднъж. Действителност беше — към бивака се промъкваше лъв!

— Чувате ли лъва? — попитах аз.

— Да. Днес за трети път идва при нас, за да се нахрани.

— Ами убийте го!

— Кой би могъл да го убие него, могъщия, величествения господар на смъртта?

— Страхливци! Влиза ли лъвът навътре в бивака?

— Не. Иначе мъжете нямаше да стоят пред палатките си, за да чуят по-добре рева му.

— Иди при шейха и му кажи, че ще убия лъва, ако ми даде тежката пушка.

— Ти си полудял!

— С всичкия съм си. Върви!

Обзе ме силно вълнение. Можех да разкъсам въжетата, с които бях вързан. След няколко минути пазачът ми се върна и ме развърза.

— Последвай ме! — заповяда той.

Навън се бяха събрали много мъже с оръжия в ръце; но никой не се осмеляваше да излезе от прикритието на палатките.

— Пожелал си да говориш с мен. Какво искаш? — попита Цедар Бен Хули.

— Позволи ми да убия този лъв.

— Не можеш да го убиеш. И двайсет души няма да са достатъчни, за да се справят с него, а и много от тях биха загинали.

— Ще го убия сам. Не ми е за първи път.

— Добре. Щом настояваш на своето, нямам нищо против. Аллах дава живот и той го взема обратно. Комуто каквото е писано.

— Дай ми тогава пушката!

— Коя?

— Тежката и ножа ми.

— Донеси му ги! — заповяда шейхът.

Добрият човек сигурно си мислеше, че съм обречен на смърт и той ще може да стане неоспорим наследник на моя кон. Само това имаше значение за него. Аз обаче трябваше да се справя с лъва и същевременно да си получа свободата и да се погрижа за жребеца, а всичко това можех да постигна, ако имах в ръцете и моята пушка.

Донесоха ми я заедно с ножа.

— Няма ли да наредиш да развържат ръцете ми, шейх?

— Ти наистина ли искаш да убиеш само лъва? — попита той.

— Да. С тази пушка ще стрелям само по лъва.

— Хайде, развържете ръцете му!

Вече бях свободен. Останалите ми оръжия се намираха в шатрата на шейха, а пред нея стоеше враният ми кон. Други тревоги нямах.

Настъпил беше часът, който лъвът обикновено избира, за да се промъкне към стадото — времето малко преди развиделяване. Опипах пояса си, за да проверя дали патрондашът ми все още беше там, а после се промъкнах до най-предната палатка. Тук поспрях за малко, за да свикнат очите ми с тъмнината. Пред мен, а също и от двете си страни забелязах няколко камили и много овце, скупчили се една до друга. Кучетата, които иначе пазеха стадата през нощта, сега се бяха скрили на сигурно място зад или в палатките.

Легнах на земята и тихо и бавно запълзях напред. Знаех, че по-скоро бих могъл да усетя лъва по миризмата, отколкото да го видя в тази тъмнина. Тогава — сякаш земята тътнеше като при земетресение — някъде встрани от мен се чу силният му като грохот рев, а няколко мига по-късно долових глух звук, като при сблъскване на две тежки тела едно в друго — стон, пукане от чупещи се кости, — а на не повече от двайсет крачки от мен блеснаха две зелени кръгчета. Познавах този зеленикав блясък. Бързо вдигнах пушката, въпреки тъмнината се прицелих, колкото можах, и натиснах спусъка.

Страшен рев разтърси въздуха. Искрите на моя изстрел бяха показали на лъва къде е врагът му. Но и аз го бях видял как, легнал върху гърба на една камила, трошеше със зъби гръбнака до врата й. Дали го бях улучил? Огромен тъмен предмет профуча във въздуха и падна на земята на не повече от три крачки от мен. Светлините отново проблеснаха. Или скокът му не беше добре премерен, или животното все пак беше ранено. Коленичих за стрелба и стрелях втори път, но вече не между очите, а точно в едното око. После светкавично бързо хвърлих пушката и извадих ножа. Но врагът не ме нападна; смъртоносният изстрел го беше повалил. Въпреки това първо отстъпих няколко крачки назад, за да заредя отново пушката си. Наоколо цареше тишина. И откъм бивака не се долавяше нито звук. Смятаха ме за мъртъв.

Щом обаче първите лъчи на зората позволиха да се видят очертанията на тялото на лъва, аз се приближих до него. Беше мъртъв. Заех се да дера кожата му. Имах основание да не отлагам свършването на тази работа. И през ум не ми минаваше да оставя трофея. Вършех всичко повече опипом, защото не виждах добре, но въпреки това, когато напълно се разсъмна, бях вече готов.

Взех кожата, метнах я през рамо и се върнах в бивака. Всъщност той беше само един малък временен лагер на разбойническото племе на абу-хамедите. Мъжете, жените и децата седяха пред палатките в нетърпеливо очакване. Като ме видяха, се надигна страшна глъчка. Аллах беше призоваван по всички възможни начини и стотина ръце се протегнаха към плячката ми.

— Ти си го убил? — извика Цедар Бен Хули. — Наистина ли? Сам?

— Сам.

— Тогава сигурно имаш някакъв талисман, с чиято помощ можеш да извършиш подобно нещо.

— Да.

— Къде е?

— Тук.

Тикнах пушката си под носа му.

— Не е това. Не искаш да кажеш. Къде е тялото на лъва?

— Ей там, вдясно от шатрите. Донесете го!

Повечето от присъстващите се втурнаха натам. Това и исках.

— На кого принадлежи кожата на лъва? — попита шейхът, гледайки към нея алчно.

— Ще говорим за това в шатрата. Хайде да влезем!

Шейхът и хората му ме последваха. Бяха само десет-дванайсет мъже. Още с влизането видях къде са останалите оръжия. Бяха окачени на едно колче. С две крачки се озовах до тях, свалих ги, метнах пушката си през рамо и взех в ръце карабината. Поради големината и тежестта си лъвската кожа ми пречеше, но все пак трябваше да опитам. Бързо пак отидох до изхода на шатрата.

— Цедар Бен Хули, обещах ти да стрелям с тази пушка само по лъва, но по кого ще стрелям с другата, не съм ти казвал.

— Нейното място е тук. Върни я!

— Мястото й е в моята ръка и ще я задържа.

— Той ще избяга — хванете го!

Тогава вдигнах карабината за стрелба.

— Спрете! Който се осмели да ми попречи, ще бъде труп! Цедар Бен Хули, благодаря за гостоприемството, на което се радвах при теб. Пак ще се видим.

Излязох навън заднишком. В продължение на една минута никой не посмя да ме последва и то се дължеше на страха от „лъвоубиеца“. Това кратко време обаче ми беше достатъчно да яхна коня и да метна кожата пред себе си. Когато шатрата отново се отвори, вече бях в края на бивака.

Зад и встрани от мен се чуваха яростни викове и забелязах, че всички се бяха втурнали към оръжията и конете си. Щом бивакът остана зад гърба ми, продължих да яздя ходом. Жребецът се страхуваше от лъвската кожа; не можеше да понася миризмата й, затова страхливо пръхтеше, извил глава встрани. Обърнах се назад и видях преследвачите ми да изскачат измежду шатрите. Подкарах жребеца в тръс и чак когато първите преследвачи се приближиха на един изстрел, понечих да пришпоря коня, но ми хрумна нещо друго. Спрях, обърнах се и се прицелих. Изстрелът изтрещя и един кон се строполи под ездача си. На тези конекрадци подобна поука нямаше да им навреди. После препуснах в галоп, като замених изстреляния патрон с нов.

Когато повторно се обърнах, до мен се бяха приближили двама абу-хамеди. Разбира се, пушките им нямаше да могат да ме достигнат. Отново спрях и се прицелих. Стрелях два пъти и двата коня паднаха. След известно време пак се огледах и ги съзрях в далечината. Изглежда, вървяха по следите ми.

Пришпорих коня си и за да заблудя абу-хамедите, яздих около час право на запад. После тръгнах по каменист терен, където следите от копита не могат да се забележат, и завих на север. Към обяд вече бях стигнал до Тигър, там където от изток в него се влива Саб ал Асфал. На отсамния бряг имаше едно място, където планината Кхануке се свързваше с планината Мукехил. Връзката се осъществяваше с няколко възвишения, разделени от дълбоки, немного обширни долини. Враговете бяха решили да минат през най-широката долина и аз се постарах да запомня съвсем точно терена, както и подстъпите към нея. После отново бързо се отправих към Тартар, където успях да стигна следобед и да се прехвърля отвъд. Силното ми желание ме теглеше към приятелите, но трябваше да щадя коня и затова спрях да нощувам.

На другия ден по обяд пак забелязах първите стада овце на хадедихните и препуснах в галоп към бивака, без да обръщам внимание на отправяните към мен викове от всички страни. Поради големия шум шейхът беше решил, че става нещо необикновено, и тъкмо излизаше от шатрата си, когато аз стигнах до нея.

— Ел хамдулиллях (хвала на Бога), че отново си тук! — поздрави ме той. — Как мина?

— Добре.

— Научи ли нещо?

— Свикай старейшините! Ще ви разкажа.

Мохамед Емин едва сега забеляза кожата, която бях закрепил от другата страна на коня.

— Машаллах — лъв! Как се сдоби с тази кожа?

— Смъкнах я от „господаря на тътена“.

— Значи си говорил с него? Колко ловци имаше още?

— Нито един.

— Аллах да е с теб, за да не те напусне разумът ти!

— Бях сам.

— Къде?

— В бивака на абу-хамедите.

— Можеха да те убият!

— Не го направиха, както виждаш. Дори Цедар Бен Хули ми пощади живота.

— Ти си го видял?

— Да. Застрелях три негови коня.

— Разказвай!

— Не сега и не само на теб, защото иначе ще трябва два пъти да го разправям. Извикай хората и тогава ще чуеш всичко с подробности!

Мохамед Емин тръгна. Тъкмо се канех да вляза в шатрата, когато видях англичанина да препуска към мен в галоп.

— Току-що чух, че сте се върнали, сър — извика той отдалеч. — Намерихте ли?

— Да, и враговете, и бойното поле, въобще всичко.

— Ами! А развалини?

— Също.

— Хубаво, много добре! Ще копае, намира и изпраща в Лондон. Но първо ще се бием, нали?

— Да, сър Дейвид.

— Добре, ще се дуелирам като истински каналер. Аз също намерил.

— Какво?

— Рядкост, надпис.

— Къде?

— Дупка, тук наблизо. Плочка.

— Надпис върху плочка ли?

— Йес. Клинообразно писмо. Можете ли да го чете?

— Малко.

— Аз не. Хайде видим.

— Къде е плочката?

— В шатрата. Веднага взема.

Линдси отиде и донесе скъпоценната си находка.

— Тук, гледа, чете!

Плочката беше почти напълно натрошена; малкото знаци в разбъркания надпис едва се различаваха.

— Е? — попита Дейвид Линдси любопитно.

— Почакайте! Това не е толкова лесно, колкото си мислите. Намирам само три думи, които биха могли да бъдат разчетени. Ако не се лъжа, тук пише: Tetuda Babrut esis.

— Какво означава това?

— Издигнато за славата на Вавилон.

Четириъгълната уста на англичанина се разпъна чак до ушите.

— Правилно ли разчетохте, сър?

— Мисля, че да.

— Какво заключава от това?

— Всичко и нищо.

— Хм! Тук въобще не е Вавилон.

— Ако щете, и Рио де Жанейро. Сам си го гадайте! Сега нямам време за това.

— Но защо ви взех с мен?

— Добре. Приберете парчето плочка, докато се освободя!

— Уел. Какво ще правите?

— Веднага ще бъде свикан съвет, на който трябва да разкажа преживяванията си.

— Аз също ще участва.

— Впрочем първо трябва да се нахраня. Гладен съм като вълк.

— И в това ще участва.

Линдси влезе с мен в шатрата.

— Как се оправяхте с вашия арабски? — попитах аз.

— Много лошо! Иска хляб — араби носи ботуши, иска шапка — те носи сол, иска пушка — араби носи кърпа за глава. Ужасно, страшно! Повече няма да ви пуска.

След като шейхът се върна, не беше необходимо дълго да чакам яденето. Докато ядях, племенните старейшини се събраха. Запалиха лулите и кафето беше поднесено. Арабите мълчаливо и търпеливо изчакаха да утоля глада си. После започнах:

— Поставихте ми трудна задача, но противно на очакванията ми, всичко мина много по-лесно. Затова ще ви разкажа преживяванията си най-подробно.

— Говори! — помоли шейхът.

— Враговете вече са привършили с приготовленията си. Местата, където ще се обединят трите племена, са определени, както и времето, когато трябва да стане това.

— Но ти не би могъл да научиш подобно нещо?

— Напротив. Джоварите ще се срещнат с абу-хамедите в йом ес сабт до развалините на Кхан Кхернина. Тези две племена ще се срещнат след това с обеидите в йом ет тнен между водовъртежа Ал Калеб и края на Кхануке планина.

— Сигурен ли си?

— Да.

— От кого го научи?

— От шейха на абу-мохамедите.

— Говори ли с него?

— Дори бях в шатрата му.

— Абу-мохамедите не живеят в мир с джоварите и абу-хамедите.

— Шейхът им го потвърди. Той позна врания кон и каза, че е твой приятел. Затова ще ти дойде на помощ с алабеидите.

Всички присъстващи подскочиха от радост. Едва не ме смачкаха. После трябваше да им разкажа всичко възможно най-подробно. Повярваха на всичко, само в това, че съм убил лъва съвсем сам в тъмна като в рог нощ, като че ли се съмняваха. Арабите се осмеляват да нападнат лъв само през деня, като по възможност гледат да са по-многобройни. Затова накрая им показах кожата.

— Има ли по тази кожа дупка?

Огледаха плячката ми най-внимателно.

— Не — гласеше отговорът.

— Когато вие убивате лъв, по кожата му има много дупки — продължих аз. — Обаче аз изстрелях в животното само два куршума. Погледнете тук! Първият куршум е минал прекалено високо, защото лъвът беше много далеч от мен, а и в тъмнината не можех да се прицеля добре. Одраскана е кожата на главата и е наранено ухото. Ето мястото. Втория куршум изстрелях, когато той се готвеше за скок на три крачки от мен. Улучи го в лявото око. Виждате къде е опърлена кожата.

— Аллах акбар, вярно е! Ти си допуснал това страшно животно толкова близо до себе си, че барутът е изгорил козината му. Ами ако те беше изял?

— Значи така ми е било писано в книгата на съдбата. Донесох тази кожа за теб, шейх. Приеми я от мен и я използвай за украса на шатрата си.

— Сериозно ли говориш? — попита Мохамед Емин зарадван.

— Сериозно.

— Благодаря ти, Кара Бен Немзи ефенди. Ще спя върху тази кожа и смелостта на лъва ще проникне в моето сърце.

— Кожата не ти е необходима, за да се изпълнят гърдите ти със смелост, която впрочем скоро ще ти трябва.

— Ще се биеш ли с нас срещу враговете ни?

— Да. Те са крадци и убийци и искат да убият и мен. Поставям се на твоите заповеди, а и моят приятел тук ще направи същото.

— Не. Ти няма да се подчиняваш, а ще командваш. Ще бъдеш водач на отряд.

— По-късно ще говорим за това! Сега обаче ми разреши да взема участие във вашия съвет!

— Имаш право! Трябва да се посъветваме, защото ни остават само още пет дни.

— Не ми ли беше казал, че за да събереш воините на хадедихните, понякога е необходим цял ден?

— Така е.

— Тогава на твое място още днес бих изпратил вестоносци.

— Защо още днес?

— Защото не е достатъчно само да събереш воините. Те трябва да се подготвят за боя.

— Синовете на хадедихните са привикнали към боеве още от момчешките си години. Те ще надвият враговете. Колко боеспособни мъже има племето абу-мохамед?

— Деветстотин.

— А алабеидите?

— Осемстотин.

— Тогава ще наброяваме две хиляди и осемстотин. А трябва да прибавим и изненадата — врагът не ни очаква. Ще победим.

— Или ще ни победят.

— Какво чувам, ти убиваш лъвове, а се страхуваш от хора?

— Грешиш. Не ми липсва смелост, но смелостта е двойно по-ценна, когато е съчетана с предпазливост. Не допускаш ли, че е възможно алабейдите и абу-хамедите да закъснеят?

— Възможно е.

— Тогава ние хиляда и сто души ще се изправим срещу три хиляди. Врагът ще унищожи първо нас, а после и нашите приятели. А освен това той лесно би могъл да разбере, че се каним да го нападнем! В такъв случай отпада и изненадата. А каква полза има да се биеш само за да отблъснеш врага? Ако бях шейх на хадедихните, бих разбил врага така, че дълго време да не може да се съвземе и всяка година да ми плаща налог.

— Какво би направил най-напред?

— Бих се сражавал не като арабите, а като франките.

— А как се бият те?

Станах, за да държа реч за европейското бойно изкуство, аз, лаикът във военното дело. Не можех да не изпитвам съчувствие към това доблестно племе на хадедихните. В никакъв случай не смятах, че правя прегрешение към живота на моите ближни, като вземам участие в това, което ставаше тук. Още повече, че от мен зависеше да смекча жестокостта, която се отприщваше у тези полудиви хора след победата. И така най-напред им описах техния начин на сражаване и изтъкнах недостатъците му. След това започнах същинското обяснение. Слушаха ме внимателно, а когато свърших, разбрах какво впечатление им бяха направили думите ми по дългото мълчание, което последва. Шейхът отново пръв взе думата.

— Казваш истината и ако имахме достатъчно време да се обучим, бихме могли да извоюваме победата и да запазим живота на много от нашите воини.

— Имаме време.

— Нали каза, че са необходими години, за да се обучи такава войска?

— Казах. Но сега няма напълно да обучаваме войската, а ще усвоим само някои необходими умения, за да нападнем враговете на точно определен терен, а за тази подготовка ни трябват само два дни. Ако още днес разпратиш хора, утре воините ще са събрани. Ще ги обуча за атака в плътна редица на коне, която напълно ще обърка враговете, а също и за пеши бой с огнестрелно оръжие.

Откачих един метрек от стената и нарисувах с него на земята терена на военните действия.

— Погледнете насам! Тук тече Тигър, това е водовъртежът Ал Келаб, а ето и планините Мукехил и Кхануке. Враговете ще се съберат на това място. Първите две племена се изчакват на десния бряг на реката, а след тях незабелязано се промъкват нашите съюзници; Обеидите се прехвърлят от левия бряг. За да стигнат до нас, трябва да минат между тези планини. Всички тези пътища обаче водят в голямата Уади Дерадж, която се нарича „Стъпаловидната долина“, защото стръмните й склонове се изкачват нагоре като стъпала. Тя има само един вход и един изход. Там трябва да чакаме врага. Ще поставим по хълмовете стрелци, които ще могат да държат под обстрел враговете от сигурни прикрития. Изхода ще затворим със защитен вал, който също ще бъде пазен от стрелци, а в тези две каменисти клисури, отсам и отвъд, ще скрием ездачите, които ще потеглят веднага, щом всички врагове влязат в долината. После те ще бъдат нападнати на входа в гръб от нашите съюзници, а ако те не пристигнат навреме, враговете ще се натъкнат на тях, като побягнат.

— Машаллах, думите ти са като словата на Пророка, завладял света! Ще следвам съвета ти, ако другите са съгласни. Който е против, нека се обади!

Никой не се противопостави и шейхът продължи:

— Още сега ще изпратя вестоносци.

— Точно така, шейх. Но бъди внимателен и не казвай на бойците си подробности. Иначе врагът много лесно би могъл да научи какви са намеренията ни.

Мохамед Емин се съгласи с казаното от мен и се отдалечи. Сър Дейвид Линдси беше слушал този дълъг разговор с явно нетърпение и сега се възползва от възможността да ме заговори:

— Сър, още съм тук.

— Виждам.

— Исках също нещо да чуя.

— Моите преживявания ли?

— Йес!

— Само да не си мислите, че ще ви изложа разказа си на английски език. Но ще узнаете най-важното.

Разказах му накратко преживяванията си, а след това и съдържанието на разговорите. Той беше въодушевен.

— Ах! Няма да има дивашко нападение, а военен строй! Тактика! Стратегия! Обграждане на врага! Планирана атака! Великолепно! Чудесно! И аз идвам с вас! Вие сте генерал, аз адютант!

— И двамата ще изглеждаме много добре на тези постове.

Генерал, който разбира от водене на военни действия толкова, колкото хипопотам от плетене на рибарска мрежа, и адютант, който не може да говори! Впрочем за вас е по-препоръчително да се държите настрана от всичко това.

— Защо?

— Заради вицеконсула в Мосул.

— Ах! Така ли?

— Предполага се, че той има пръст в тази работа.

— Да си дръпне пръста! Какво ме засяга мен консулът?

Мохамед Емин отново дойде. Беше изпратил вестоносци и му бяха хрумнали куп нови мисли.

— Шейхът на абу-мохамедите каза ли каква част от плячката очаква да получи?

— Не.

— Какво искат алабейдите?

— Не знам.

— Да беше попитал.

— Не попитах, защото като предводител на хадедихните не бих питал за плячка.

— Машаллах! А за какво? Кой ще ми възстанови загубите?

— Победеният враг.

— Значи трябва да нахлуя в пасищата им и да отведа жените и децата заедно с добитъка!

— Не е необходимо. Срещу жени ли искаш да воюваш? Няма да освобождаваш пленниците, които вероятно ще вземеш, докато не получиш каквото искаш. Ако победата ни е пълна, ще искаш да ти се плаща годишен налог и ще задържиш шейха или някой негов сродник като заложник.

Последва обсъждане и по този въпрос. Предложението ми се прие.

— И сега последно — казах аз накрая. — Необходимо е да получаваме сведения за движението на нашите врагове, както и на съюзниците ни. Затова оттук до Ед Дерадж трябва да образуваме постова линия.

— И как ще стане това?

— В Ед Дерадж ще скрием двама воини, в които си убеден, че са умни и верни. Тях никой не бива да вижда, а те ще наблюдават всичко. От Ед Дерадж дотук ще поставиш на известно разстояние един от друг още няколко човека. Достатъчни са и четирима души — ще трябва да внимават да не се срещат с чужди хора и да ни съобщават всичко, за което ще ги осведомяват първите двама. Единият отнася вестта на другия и след това се връща обратно на поста си.

— Този план е добър, ще го изпълня.

— Подобна линия, но малко по-дълга, трябва да поставиш и оттук до пасищата на абу-мохамедите. Вече съм уговорил това с шейха им. Той ще направи половината от тази линия със свои хора. Последният му пост ще се намира до развалините Ел Фар.

— Колко човека ще ми трябват?

— Само шест. Абу-мохамедите ще поставят същия брой хора. Колко воини имаш тук в бивака?

— Може би около четиристотин.

— Моля те да ги събереш. Още днес трябва да им направиш оглед, а след това можем да започнем с обучението.

Това внесе оживление сред хадедихните. Четиристотинте мъже се събраха за около половин час. Шейхът им държа дълга пламенна реч и накрая накара хората си да се закълнат, да не споменават за подготовката пред никой непосветен, а след това им заповяда да се строят в редица.

Започнахме прегледа. Всички бяха на коне; всеки от тях притежаваше нож, сабя и дълго, украсено с пера копие, което при добро обучение би могло да бъде извънредно опасно оръжие. Много от тях имаха опасния небут^[3] или късо копие. От стрелковото им оръжие можеше още много да се желае. Някои бойци все още носеха стария кожен щит с колчан стрели и лък. Други пък притежаваха пушки с фитили, които бяха по-опасни за собствениците си, отколкото за враговете им, а останалите имаха пушки с предно зареждане и прекалено дълги цеви.

Накарах воините с тези пушки да излязат напред, а останалите отпратих със забележката отново да дойдат в ранни зори. На другите наредих да слязат от конете и да покажат уменията си в стрелбата. Общо взето, можех да бъда доволен от тях. Бяха около двеста души. Разделих ги на два отряда и започнах да ги обучавам. Те трябваше да могат да маршируват и тичат в крак и да се научат да стрелят с непрекъснат огън. Хадедихните бяха свикнали да нападат само конете, а враговете да дразнят, без да им оказват сериозна съпротива. Всичко зависеше от това, да ги науча да посрещат атака и пеша, без да губят самообладание.

На другата сутрин се залових с останалите. Тях трябваше да обуча да нападат в плътни редици с копията, след като са изпразнили пушките си. Мога да кажа, че хората бързо схващаха всичко и бяха истински въодушевени.

Надвечер чухме, че е установена връзка с абу-мохамедите, и същевременно получихме вестта, че шейхът им вече узнал за моето приключение при абу-хамедите. Изпратихме им отговор и от този момент нататък се поддържаше непрекъсната връзка между постовете.

Вече почти се беше стъмнило, когато аз още веднъж яхнах врания си кон, за да направя последно разузнаване из степта. Не се бях отдалечил много, когато пред мен се зададоха двама конници. Единият беше обикновен, среден на ръст човек, другият обаче беше очебийно дребен и изглеждаше прекалено много задълбочен в разговора си със своя спътник, защото махаше с ръце и крака из въздуха, сякаш гонеше комари. Неволно си спомних за моя Халеф. Препуснах към двамата и спрях коня си пред тях.

— Машаллах! Сихди, наистина ли си ти?

Да, той беше, дребничкият Хаджи Халеф Омар!

— Аз съм — потвърдих. — Отдалеч те познах. Халеф скочи от коня и хвана дрехата ми, за да я целуне от радост.

— Хамдулиллях (Хвала на Бога), че отново те виждам, сихди! Копнеех за теб така, както денят за слънцето.

— Как се чувства достопочтеният шейх Малек? — попитах аз.

— Много добре.

— А Амша?

— Също.

— Ханех, твоята приятелка?

— О, сихди, тя е като хурия от рая!

— А другите?

— Казаха ми, като те намеря, да те поздравя.

— Къде са те?

— Останаха край Ефрат и ме изпращат при шейха на хадедихните с молба да ги приеме.

— Вече съм се погрижил за това. Ей там е бивакът на хадедихните.

— Ще ни приеме ли Мохамед Емин? Познаваш ли го?

— Познавам го и вече говорих с него за вас! Виж този жребец! Харесва ли ти?

— Забелязах го и му се възхищавам. Сигурно е потомък на някоя кобила от Кохели.

— Този вран кон е мой и ми е подарък от шейха. По него можеш да разбереш, че Мохамед Емин е мой приятел.

— Аллах да му даде дълъг живот за това! Значи смяташ, че ще ни приеме?

— Ще бъдете добре дошли при него. Сега ме последвай!

Тръгнахме.

— Сихди — каза Халеф, — неведоми са пътищата на Аллах. Мислех, че ще трябва много да разпитвам, докато науча нещо за теб, а ти си първият, когото срещам. Как стигна до хадедихните?

Разказах му накратко най-важното, а след това продължих:

— Знаеш ли какъв съм сега при шейх Мохамед Емин?

— Какъв?

— Генерал.

— Генерал ли? Че той има ли войски?

— Не много. Но има война.

— Срещу кого?

— Против обеидите, абу-хамедите и джоварите.

— Те са разбойници, живеещи по Саб и Тигър. Много неща съм чувал за тях и все лоши.

— Готвят се за бой срещу Мохамед Емин и искат да го нападнат ненадейно. Ние обаче научихме за това и сега съм негов генерал, който обучава воините му.

— Да, сихди, знам, че разбираш и можеш всичко, и е истинско щастие, че вече не си гяур.

— Наистина ли не съм?…

— Не. Ти прие правата вяра.

— Кой ти каза?

— Нали беше в Мека и имаш в себе си вода от свещения Зем Зем? Следователно си станал добър мюсюлманин. Не съм ли ти казвал винаги, че ще приемеш правата вяра дори и да не искаш.

Стигнахме бивака и слязохме от конете пред шатрата на шейха. Като влязохме, видяхме, че той беше събрал около себе си своите съветници.

— Ес селям алейкюм! — поздрави Халеф.

Спътникът му направи същото. Заех се да ги представям.

— Позволи ми, шейх, да те запозная с тези двама мъже, които искат да говорят с теб. Този тук се казва Фехим, а това е Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах, за когото вече съм ти разказвал.

— За него ли?

— Да. Само че не съм ти споменавал цялото му име, а съм го наричал за по-кратко Хаджи Халеф Омар.

— Твоят слуга и придружител?

— Да.

— Който е убил Абу Саиф, Бащата на сабята?

— Да. Сега той принадлежи към племето на атайбехите, чийто шейх е твоят приятел Малек.

— Бъдете добре дошли, мъже на атайбехите! Добре дошъл, Хаджи Халеф Омар! Ти си дребен на ръст, но смелостта ти е голяма, а храбростта нечувана. Де да можеха да бъдат всички мъже като теб! Носиш ли ми вести от Малек, моя приятел?

— Нося. Поръча ми да те поздравя и да те попитам дали ще приемеш него и хората му в племето на хадедихните.

— Знам каква е съдбата му, но е добре дошъл при мен. Къде се намира той сега?

— Край Ефрат, в областта на Хит. Чувам, че имаш нужда от бойци?

— Да. Така е. Между нас и съседите ни избухна вражда.

— Ще ти доведа шейсет храбри бойци.

— Шейсет ли? Но моят приятел Кара Бен Немзи ми каза, че сте по-малко.

— По пътя си приехме остатъци от едно разпръснато племе.

— Какви оръжия имате?

— Саби, ками, ножове и хубави пушки. Много от нас имат дори пистолети. А как умея да боравя с оръжия, ще ти каже моят сихди. Щом ви трябват бойци, някой от нас незабавно ще тръгне, за да доведе шейх Малек и хората му.

— Вие сте уморени.

— Не сме. Веднага ще се върна обратно — прекъсна го Фехим. — Ти намери твоя ефенди и трябва да останеш. Аз тръгвам.

— Подкрепи се преди това с храна и вода — каза шейхът.

— Господарю, на коня си имам мех, а също и фурми.

— Но конят ти сигурно е изморен. Вземи един отпочинал от нашите! Той ще те отведе по-бързо при Малек, когото ще поздравиш от мен!

Фехим се съгласи и след няколко минути атайбехът пое по обратния път към Ефрат.

— Ефенди — каза ми шейхът, — знаеш ли какво казват моите воини за теб?

— Какво?

— Че те обичат…

— Радвам се.

— … и че ще извоюват победата, ако ти си при тях.

— Аз също се надявам на това. Утре ще проведем голямо военно учение.

— Какво имаш предвид?

— До днес съм събрал осемстотин мъже. Последните ще дойдат утре сутринта. Ще бъдат обучени бързо, а след това ще разиграем боя, който ще водим с трите вражески племена. Едната половина ще бъдат хадедихни, а другата — враговете. Онези развалини там ще представляват планините на Мукехил и Кхануке и така ще покажа на твоите воини как трябва да се бият срещу враговете, ако се наложи.

Това известие удвои всеобщото въодушевление, а щом вестта се разпространи навън пред шатрата, истинско ликуване обхвана бивака, който през днешния ден се беше разраснал значително вследствие на непрекъснато пристигащите бойци.

Стана това, което предполагах: на другия ден по обяд бяхме в пълен състав. Назначих офицери и подофицери, които обучаваха всеки новодошъл, след като бях определил мястото му. Късно следобед започна учението, което за всеобщо задоволство мина добре. Пехотинците стреляха превъзходно, а движенията на отделните конни отряди бяха изпълнени с безупречна точност.

Още по време на учението пристигна последният човек от нашата постова верига.

— Каква вест носиш? — попита шейхът, чието лице сияеше от задоволство.

— Вчера се обединиха джоварите и абу-хамедите, шейх.

— Кога?

— Надвечер.

— А абу-мохамедите?

— Вече тръгнаха след тях.

— Изпратихте ли вест, както се бяхме уговорили, за да не бъде разкрит походът ви?

— Всичко е наред.

Мъжът все още беше при нас, когато пристигна още един вестоносец. Той беше пост от отсамната част на веригата към долината Дерадж.

— Нося важна вест — съобщи той. — Обеидите изпратиха хора от Саб да претърсят околността.

— Колко човека бяха?

— Осем.

— Докъде стигнаха съгледвачите?

— До Ед Дерадж.

— Откриха ли нашите хора?

— Не, защото те се бяха скрили много добре. Тогава обеидите останаха в долината и говориха за много неща помежду си.

— Ах! Да не би да сте успели да ги подслушате?

— Да, възможно беше и Меруан го направи. Меруан беше един от двамата постови, които трябваше да охраняват долината Дерадж.

— Какво е чул? Ако е важно, ще получи награда.

— Казали са, че утре по обяд обеидите ще се прехвърлят през реката, за да се срещнат с абу-хамедите и джоварите, които по това време вече ще са там. Враговете ще се придвижват нагоре до Ед Дерадж и през нощта ще се установят там на бивак, защото смятат, че на това място няма да бъдат забелязани. Ще ни нападнат на следващата сутрин.

— Осемте мъже заминаха ли си после?

Само шест от тях. Двама останаха да охраняват долината.

— Върни се и кажи на Маруан и другаря му, че още днес лично ще отида при тях! Един трябва да остане, за да наблюдава двамата вражески съгледвачи, а другият да ме чака при последния пост, за да ми покаже пътя.

Човекът потегли. Дошлият преди него все още чакаше отговор.

— Чу какво каза другият, нали? — попитах го аз.

— Да, ефенди.

— Тогава предай молбата ни на шейха на абу-мохамедите. Той трябва плътно да следва врага по петите, но да не се показва. Щом врагът влезе в Уади Дерадж, веднага да го нападне в гръб и повече да не го пуска да излиза. Всички долини между Ел Мушекил и Джебер Кхануке да се заемат. Останалото е наша грижа.

Пратеникът препусна в галоп. А ние прекратихме учението, за да дадем възможност на хората да си починат.

— Искаш да идеш в Ед Джерад? — попита шейхът на връщане.

— Защо?

— За да заловя двамата съгледвачи.

— Не можеш ли някой друг да изпратиш?

— Не. Тази работа е много важна, затова трябва да се заема с нея лично. Ако двамата не бъдат отстранени успешно, хубавият ни план ще се провали.

— Вземи няколко души с теб!

— Не е необходимо. Нашите двама постови са ми достатъчни.

— Сихди, аз ще дойда с теб? — каза Халеф, който от срещата ни насам не се бе отделял от мен.

Знаех, че ще настоява да изпълня желанието му, и направих утвърдителен жест.

— Само не знам дали конят ти ще издържи на такава бърза езда — казах аз. — Трябва да успеем да отидем и да се върнем през нощта.

— Ще му дам един от моите коне — предложи шейхът. Час по-късно вече бяхме на път, аз — яхнал врания си кон, а Халеф — един златистокафяв, който правеше чест на стопанина си. Изминахме разстоянието до последния пост за кратко време. Там ни очакваше Меруан.

— Подслуша ли двамата мъже? — попитах го аз.

— Да, ефенди.

— Ще получиш допълнителен дял от плячката. Къде е твоят другар?

— Съвсем близо до двамата съгледвачи.

— Заведи ни.

Продължихме да яздим нататък. Нощта не беше много тъмна и скоро съзряхме веригата възвишения, зад които се намираше Уади Дерадж. Меруан зави встрани. Изкачих се по лабиринт от скали и стигнахме до входа на една тъмна падина.

— Тук са конете, господарю.

Скочихме от седлата и заведохме и нашите животни там, където бяха на толкова сигурно място, че не беше необходимо да ги охраняваме. После продължихме към билото на планинските възвишения, докато под краката ни се ширна долината.

— Внимавай да не се търколи някой камък, който би могъл да ни издаде!

Предпазливо се заспускахме надолу, аз след водача и Халеф зад мен, като всеки стъпваше по следите на другия. Накрая стигнахме долу. Срещу нас се зададе някакъв силует, в който различихме Халил, другаря на Меруан.

— Къде са съгледвачите? — попитах аз Халил.

— Виждаш ли ръба на скалата, там вдясно.

— Да.

— Лежат зад него.

— А конете им?

— Завързали са ги малко по-нататък.

— Останете тук, докато ви извикам! Халеф, ела!

Легнах на земята и запълзях напред. Хаджията ме следваше. Стигнахме до скалата незабелязано. Усетих миризма на тютюн и чух двама мъже да си говорят полугласно. Като се прилепих плътно до ръба на скалата, успях да разбера думите им.

— Двама срещу шестима?

— Да. Единият бил облечен в сиво и черно, дълъг и мършав като копие, а на главата си имал сива тръба.

— Шейтанът!

— Не, само един зъл дух, джин.

— Но другият сигурно е бил дяволът?

— Изглеждал като човек, но бил страшен! Устата му димяла, а очите му бълвали пламъци. Само вдигнал ръката си, и всичките шест коня се строполили мъртви на земята, с останалите четири обаче двамата джинове — Аллах да ги погуби — препуснали най-спокойно нататък посред бял ден.

— Ужасно! Аллах да ни пази от трижди проклетия дявол! И след това той отишъл в бивака на абу-хамедите?

— Не отишъл, ами го завели.

— Какво?

— Абу-хамедите го вързали, защото го помислили за човек, а коня помислили за прочутия вран жребец на шейх Мохамед Емин хадедихна. Искали да му вземат коня, затова го хванали. Когато обаче го завели в бивака, синът на шейха го познал.

— Трябвало е да го освободи.

— Той все още си мислел, че чужденецът може би е човек.

— И джинът разкъсал въжетата?

— Не. През нощта в лагера дошъл един лъв и чужденецът казал, че щял да убие лъва съвсем сам, ако му донесат неговата пушка. Дали му я, защото смятали, че лъвът ще го изяде. И той потънал в тъмната нощ. След известно време от небето паднали светкавици и изтрещели два изстрела. После той отново дошъл. Метнал кожата на лъва през рамо, яхнал коня си и изчезнал.

— Никой ли не се е опитал да го спре?

— Напротив, но ръцете на мъжете увиснали във въздуха. А като се втурнали да го преследват, от небето паднали три куршума и убили три от най-добрите коне.

— Откъде знаеш това?

— Пратеникът, който Цедар Бен Хули проводи при нашия шейх Бела ал Махем, го разказа. Вярваш ли сега, че е бил шейтанът?

— Той е бил.

— Какво би направил, ако ти се появи?

— Ще стрелям по него и ще чета свещената сура Фатиха.

Тогава излязох иззад ръба на скалата и застанах пред тях.

— Хайде, чети молитвата — заповядах аз.

— Аллах керим!

— Аллах акбар!

Тези две възклицания бяха всичко, което двамата обеиди успяха да кажат.

— Аз съм този, за когото говорехте! Наричате ме шейтан. Горко ви, ако помръднете и един пръст, за да се защитавате! Халеф, вземи им оръжията!

Те безропотно ги дадоха. Струваше ми се, че чувам как зъбите им тракат.

— Завържи им ръцете със собствените им пояси.

Халеф бързо свърши това, а аз можех да бъда сигурен, че възлите няма да се развържат.

— Сега отговаряйте на въпросите ми, ако ви е мил животът! От кое племе сте?

— Обеиди сме.

— Утре племето ви ще премине през Тигър, нали?

— Да.

— Колко воини имате?

— Хиляда и двеста.

— Как са въоръжени?

— Със стрели и пушки с фитили.

— Имате ли други пушки или пък пистолети?

— Не много.

— Как ще се прехвърляте — с лодки ли?

— Със салове. Нямаме лодки.

— Колко воини имат абу-хамедите?

— Толкова, колкото и ние.

— Как са въоръжени?

— Имат повече стрели, отколкото пушки.

— А колко мъже ще доведат джоварите?

— Хиляда.

— Стрели ли имат или пушки?

— И двете.

— Само воините ви ли ще дойдат, или ще доведете тук и стадата си?

— Ще дойдат само воините.

— Защо искате да нападнете хадедихните?

— Пашата ни заповяда.

— Той няма право да ви заповядва, вие сте подчинени на наместника на Багдад. Къде са конете ви?

— Там.

— Вие сте мои пленници. При всеки опит за бягство, ще ви застрелям. Меруан, Халил, елате!

Двамата хадедихни бързо се приближиха.

— Завържете ги здраво върху конете им!

Двамата обеиди се примириха със съдбата си. Качиха се на конете, без да се съпротивляват, и бяха завързани за тях така, че всякакво бягство беше немислимо.

— Сега идете за нашите коне — заповядах аз след това — и ги доведете на входа на долината! Меруан, ти оставаш тук в Ед Дерадж, а Халеф и Халил ще отведат пленниците в бивака!

Двамата хадедихни отидоха да заведат конете ни до най-външния склон на долината. После се качихме на седлата и се върнахме обратно, а Меруан остана на поста си.

— Тръгвам напред, а вие ме следвайте колкото може по-бързо!

Казвайки това, пришпорих коня си. Бързах по две причини.

Първо, присъствието ми в лагера беше необходимо и, второ, най-сетне имах възможност да изпробвам максималните възможности на моя жребец. Той летеше през долината като птица. Изглежда, бързото препускане му доставяше удоволствие, защото няколко пъти изцвили от радост. Тогава сложих ръка между ушите му.

— Рих!

При този зов конят прилепи уши назад. Сякаш стана по-дълъг и по-тънък и като че ли искаше да се промъкне между частиците на въздуха. Стотици други добри коне едва биха могли да следват галопа, в, който той се носеше допреди малко, но това, което последва, можеше да се сравни само с разликата между безветрие и бушуващ вятър или клатушкането на патица с полета на лястовица. Дори скоростта на бърза камила не би могла да достигне бързината на врания жребец, а ходът му беше гладък и равномерен. Наистина думите на Мохамед Емин не бяха пресилени, като ми каза: „Този кон ще се провре през хиляда ездачи.“ Чувствах се безкрайно щастлив, че притежавам такъв превъзходен бегач.

Но все пак трябваше да сложа край на това свръхнапрежение на силите. Накарах коня да премине в галоп и гальовно го потупах по шията. Умното животно радостно изцвили от засвидетелстването на моето признание и гордо изправи глава.

За да стигна от Уади Дерадж до бивака, ми трябваше една четвърт от времето, което ми беше необходимо на отиване. Близо до шатрата на шейха се виждаха цял куп хора, възседнали коне и камили, но поради тъмнината не можех да ги разпозная, а в самата палатка ме очакваше приятна изненада. Малек стоеше пред Мохамед Емин, който тъкмо произнасяше приветственото си слово за добре дошли.

— Селям! — поздрави ме шейхът на атайбехите, като ми протегна и двете си ръце. — Очите ми се радват да те видят, а ушите ми се възхищават на звука на твоите стъпки.

— Аллах да благослови пристигането ти, приятелю на моята душа — отвърнах аз. — Той направи чудо, което още днес те доведе при нас.

— Какво чудо имаш предвид?

— Не можехме да се надяваме, че ще дойдеш толкова скоро. Оттук до Хит на Ефрат и обратно са три дни път!

— Имаш право. Но не беше необходимо Фехим да ходи до Ефрат. След като той и Халеф тръгнаха, научих от един заблудил се пастир, че воините на хадедихните пасат тук стадата си. Техният шейх, прославеният и храбър Мохамед Емин, е мой приятел. Затова решихме да не чакаме завръщането на Халеф, а да изпреварим неговото послание.

— Решението ти е било добро, защото без него нямаше да можем да те поздравим днес с добре дошъл.

— Срещнахме пратеника по пътя и сърцето ми се зарадва, като научих, че ще те намеря при бойците на хадедихните, приятелю мой. Аллах обича и теб, и мен и направлява стъпките ни по пътеки, които винаги се срещат. Но кажи ми, къде е Хаджи Халеф Омар, синът на моята почит и любов?

— На път е за насам. Аз избързах напред и го оставих с двама пленници. Скоро ще можеш да го поздравиш.

— Значи начинанието ти успя? — попита ме Мохамед Емин.

— Да. Съгледвачите са в ръцете ни. Повече не могат да ни навредят.

— Чух — каза Малек, — че между хадедихните и разбойниците от Тигър е избухнала вражда.

— Правилно си чул. Утре, когато слънцето се издигне до най-високата си точка на небето, оръжията ни ще затрещят и сабите ни ще заблестят.

— Ще нападнете враговете си ли?

— Те искат да ни нападнат, но ние ще ги посрещнем.

— Могат ли мъжете на атайбехите да ви предложат сабите си?

— Знам, че твоята сабя е като дсу’л-фикар^[4] , на която никой не може да устои. Добре си дошъл при нас с всички, които са с теб. Колко мъже имаш?

— Шейсет.

— Уморени ли са?

— Уморен ли е арабинът, щом чуе звън на оръжие и тътена на боя? Дай ни отпочинали коне и ще ви последваме, накъдето ни поведете!

— Познавам ви. Куршумите ви улучват точно, а върховете на копията ви не пропускат целта. Ти с твоите хора ще защитаваш рова, който затваря изхода на бойното поле.

Докато се водеше този разговор, хората на Малек слязоха от конете. Чух, че им занесоха храна, а и в шатрата на шейха изобилстваше от ястия. Още не бяхме приключили с вечерята, когато дойде Халеф и съобщи за пристигането на пленниците. Доведоха ги пред шейха. Той презрително ги изгледа и ги попита:

— Вие от племето на обеидите ли сте?

— Така е, шейх.

— Обеидите са страхливци. Страхуват се сами да се бият срещу храбрите воини на хадедихните и затова са се съюзили с абу-хамедите и джоварите. Вашето надмощие трябваше да ни смаже, но ние ще ви съсипем. Знаете ли какъв е дългът на всеки истински воин, който иска да излезе срещу някой враг?

Обеидите забиха поглед в земята и не отговориха.

— Един истински арабин не се промъква тайно като подъл убиец. Той изпраща вестоносец, за да обяви открито битката и да е честен боят. Направиха ли вашите водачи това?

— Не знаем, шейх.

— Вие ли не знаете? Аллах да отреже езиците ви! От устата ви се сипят лъжи и притворство! Вие не знаете, а имате за задача да охранявате долината Дерадж, за да не мога да получа сведения за вашето нападение! Ще се отнасям с вас и събратята ви така, както сте заслужили. Извикайте Абу Мансур, пазителя на ножа!

Един от присъстващите се отдалечи и скоро след това се върна с един мъж, който носеше със себе си сандъче.

— Вържете ги, за да не могат да се съпротивляват, и им свалете от главите марамехите.^[5]

Когато това беше направено, Мохамед Емин се обърна към човека със сандъчето:

— Кое е украшението на един мъж и боец, Абу Мансур?

— Брадата, която разкрасява лицето му.

— Какво заслужава мъж, който се страхува като жена и лъже като дъщерята на жена?

— С него трябва да се отнасят като с жена и като с дъщерята на жена.

— Тези двама мъже имат бради, но са жени. Абу Мансур, погрижи се да заприличат на жени.

— Да им обръсна брадите ли?

— Заповядвам ти!

— Аллах да те благослови, най-храбри и мъдри сред децата на хадедихните! Ти си любезен и мек към своите хора и справедлив към враговете на племето си. Ще се подчиня на заповедта ти.

Той отвори сандъчето, което съдържаше различни инструменти, и извади оттам една джанбие^[6], чието лъскаво острие блесна на светлината на огъня в шатрата. Това беше бръснарят на племето.

— Защо не вземеш бръснача? — попита го шейхът.

— Да бръсна брадата на тези страхливци с бръснача, а после с него да докосвам теметата и шушата^[7] на храбрите хадедихни ли, шейх?

— Имаш право, прави каквото знаеш!

Вързаните обеиди се съпротивляваха колкото можеха на това отношение, което за тях бе най-голям позор, но съпротивата не им помогна много. Хванаха ги здраво, а камата на Абу Мансур беше толкова остра, че под нея брадите им изчезваха като под острието на бръснач.

— Сега ги изхвърли навън! — заповяда шейхът. — Те са жени и ще бъдат охранявани от жени. Да им се даде хляб, фурми и вода! Ако се опитат да избягат, им пуснете по един куршум.

Обръсването на брадите беше не само наказание, а и добро средство да се предотврати опитът за бягство на пленниците. Във всеки случай те нямаше да посмеят да се покажат пред своите без бради. После шейх Мохамед Емин стана. По тържественото изражение на лицето му разбрах, че ще последва нещо изключително.

— Ля илляха иллялях — започна той. — Няма друг бог освен Аллах. Всичко, което живее на земята, е създадено от него и ние сме негови деца. Защо трябва да се мразят тези, които се обичат, и защо трябва да се карат? Много клони шумят в гората, а в равнината има много треви и цветя. Те си приличат, затова и растат в сговор. Не си ли приличаме и ние помежду си? Шейх Малек Ибн Ахмед Калид Бен Абул Али Абу Абдолатиф ал Ханифи, ти си велик воин и аз ти казах: „Ние с теб сме яли заедно сол!“ Кара Бен Немзи, ти също си велик боец и аз ти казах: „Ние с теб сме яли заедно сол!“ Вие живеете в моята шатра, мои приятели и другари сте, ще умрете за мен и аз ще умра за вас. Казах ли истината? Вярно ли говорих?

Ние потвърдихме сериозно и тържествено.

— Но солта се разтваря и изчезва — продължи Мохамед Емин. — Солта е знакът на приятелството. Щом тя се разтваря и изчезва от тялото, значи приятелството свършва и трябва да се поднови отново. Хубаво ли е, достатъчно ли е това? Аз казвам: не! Храбрите мъже не скрепват приятелството си с хляб. Затова заповядах пред тази шатра, в която ви говоря и отправям към вас желанието си да станете мои братя, както и пред шатрите, определени да живеете в тях, да бъде заклана по една камила. Приемате ли моя подарък?

— Приемаме го — заявихме ние двамата.

— Тогава братският ни съюз се смята за скрепен — потвърди шейхът. — Като върховен господар на своето племе заповядах да изготвят за всеки от нас по един писмен документ, според който отсега нататък ние тримата сме като родни братя. Където е единият, там отиват и другите и каквото прави един от нас, го прави така, сякаш го правят другарите му. Хвала на Бога, че ни отреди този ден! А сега вземете свидетелствата от ръцете ми!

Мохамед Емин ни подаде пергаментите, които действително притежаваха стойност на истински свидетелства. От тях произхождаха дори важни права и задължения особено по отношение на кръвното отмъщение и взаимното унаследяване.

Аз произнесох кратко благодарствено слово, а Малек последва примера ми. После Мохамед Емин ни прегърна и ни целуна, като на всеки от нас казваше:

— Сега си мой рафик и аз съм твой рафик.^[8] Нашият съюз е вечен дори и Аллах да раздели пътищата ни!

Вестта за това събитие бързо се разпространи из целия бивак и всеки, който смяташе, че има дори и най-малка привилегия или предимство, дойде в шатрата да ни поднесе благопожеланията си. Това отне доста време, така че едва по-късно успяхме да седнем тримата насаме.

Трябваше да направим пред шейх Малек описание на терена, където вероятно щяха да се състоят военните действия, и да го запознаем с плана си за защита. Той го одобри, а накрая само попита:

— Враговете не могат ли да избягат на север?

— Могат да си пробият път между реката и Джебел Кхану-ке, а това е по Уади Джехенем — отговорих му аз. — Но ние ще им преградим и този път. Шейх Мохамед Емин, ти наредили да се набавят необходимите инструменти, за да издигнем защитните насипи?

— Уредено е.

— Избрани ли са жените, които ще ни придружат, за да превързват ранените?

— Готови са.

— Тогава се разпореди да приготвят коне за нашия рафик и хората му! Трябва да тръгваме, защото денят скоро ще настъпи.