Карл Май
През пустинята (3)

Трета глава
В харема

Беше по онова време на деня, когато слънцето изпращаше в долината на Нил най-знойните си лъчи и всеки, на когото се налагаше да е под открито небе, гледаше да се скрие под някой покрив и да си почине на хладина.

Аз също лежах на мекия диван в жилището, което бях наел, сърбах ароматно кафе и се наслаждавах на уханието, излизащо от натъпканата ми с джебели лула. Дебелите стени, които нямаха прозорци от външната страна, спираха зноя, а пропускливите глинени съдове, през чиито стени се изпаряваше вода от Нил, правеха въздуха до такава степен поносим, че почти не усещах иначе обичайната обедна умора.

Тогава навън се чу хокащият глас на моя слуга Халеф ага.

Халеф ага ли? Да, моят добър, дребничък Халеф беше станал ага, господар и кой го направи такъв? Смешен въпрос! Кой иначе, ако не той самият!

Бяхме дошли в Египет през Триполи и Куфарех. За преживяванията ни по дългия път няма да говоря, защото нямат тясна връзка със случките от това пътуване. За тях ще разкажа по-късно в специална книга.

След това посетихме и град Кайро, който египтяните наричат просто столицата, но предпочитат да го споменават като ал Кахира, победоносния. Изкачихме се нагоре по течението на Нил, доколкото ми позволяваха ограничените средства, и накрая си наехме жилище в Кертаси, в което щях да се чувствам много добре, ако диванът ми и всички килими не бяха гъсто населени с онези подскачащи и хапещи създания, за които Фишарт пише:

„Хапе ме нещо, какво ли е то?“

и от които освен pulex canis3 с големите очи и червеникавите Pulex musculi са познати и обичаните от всички Pulex irritans и злите Pulex penetrans. За съжаление трябва да кажа, че в Египет бяха ловните полета не на човешките, а на „penetrans“, тоест не на дразнещите, а на проникващите бълхи, затова не е необходимо

1 Джебели — вид много хубав сирийски тютюн. — Бел. нем. изд.

2 Фишарт, Йохан — нем. писател. 1546 — 1590 г. — Бел. пр.

3 Pulex canis — кучешки бълхи. — Бел. пр,.

4 Pulex musculi — миши бълхи. — Бел. пр.

5 Pulex irritans — човешки бълхи. — Бел. пр.

6 Pulex penetrans — проникващи в тялото бълхи. — Бел. пр.

да добавям, че моят кеф, обедната ми почивка, не остана необезпокояван.

И така, навън се чуваше гълчащият глас на моя Халеф ага, който ме изтръгна от дрямката ми.

— Какво? Как? С кого?

— С ефенди — чу се плах отговор.

— Искаш да нарушиш спокойствието на ефенди, на великия господар и учител?

— Трябва да говоря с него.

— Какво, ти трябва да говориш с него? Сега, когато си почива? Дяволът — Аллах да ме пази от него — да не ти е намазал главата с нилска тиня, та не можеш да разбереш какво означава да си ефенди, хеким , човек, когото Пророкът е надарил с мъдрост, така че да може всичко, дори и мъртвите да съживява, ако успеят да му кажат от какво са умрели!

Да, трябва да призная, че тук, в Египет, моят Халеф много, страшно много се беше променил. Сега той се държеше изключително гордо, безкрайно грубо и лъжеше неимоверно много, което в онези земи беше от голямо значение.

В Ориента смятат всеки немец за голям градинар и всеки чужденец за добър стрелец или за виден лекар. За нещастие, в Кайро в ръцете ми попадна една стара, полупразна аптечка с хомеопатични лекарства на Вилмар Швабе. Раздавах, където ми попадне, на познати и непознати по пет зрънца в разтвор едно към трийсет, а след това по време на пътуването ни по Нил давах на лодкарите млечна захар на върха на ножа срещу всички възможни въображаеми болести и с невероятна бързина си спечелих славата на лекар, който е в съюз с дявола, защото с няколко зрънца дурхаирсе можел да съживи дори и мъртвец.

Тази слава бе събудила в главата на моя Халеф, меко казано, грандомания, която обаче, за щастие, не му пречеше да бъде най-верният ми и най-внимателен слуга. Това, че обикновено той самият допринасяше за разпространяването на славата ми, е резултат от казаното по-горе. Той бе завладян от най-позорния порок на барон Мюнхаузен и наред с това се опитваше да блесне с грубост, която заплашваше да се превърне в класическа.

Между другото с мизерната си заплата той си бе купил камшик от хипопотамова кожа и не се разделяше вече с него при никакви обстоятелства. Познаваше Египет отпреди и твърдеше, че тук човек въобще не може да мине без камшик, който правел много по-големи чудеса от учтивостта и парите, а от последните и бездруго не ми бяха останали кой знае колко много.

1 Хеким — лекар. — Бел. пр.

— Чул те Господ, сихди — долових аз отново умолителния глас, — но аз наистина трябва да видя твоя ефенди и да говоря с него, великия лекар от Франкистан.

— Сега не може.

— Много е наложително, иначе господарят ми нямаше да ме изпрати.

— Кой е господарят ти?

— Богатият и могъщ Абрахим Мамур, Аллах да му дари хиляда години живот.

— Абрахим Мамур ли? Кой е пък този Абрахим Мамур, как се казва баща му? Кой е бил бащата на неговия баща и кой е баща на бащата на баща му? Къде е роден и къде живеят тези, на които дължи името си?

— Не знам, сихди, но той е могъщ господар, както се вижда от самото му име.

— От името му ли? Какво имаш предвид?

— Абрахим Мамур. Мамур означава чиновник. Той беше околийски управител, началник на една провинциална околия.

— Бил е? А сега не е ли вече?

— Не.

— Така си и помислих. Никой не го познава, дори и аз, Халеф ага, храбрият приятел и закрилник на моя господар, никога досега не съм чувал за него и никога не съм виждал пискюла на неговия тарбуш. Върви си, господарят ми няма време!

— Е добре, кажи ми какво да направя, за да стигна до него!

— Не знаеш ли поговорката за сребърния ключ, който отваря всички врати?

— Аз нося в себе си този ключ.

— Тогава отключвай!

Напрегнато се ослушвах и долових тихото подрънкване на монети, а след това отново гласа на Халеф:

— Един пиастър? Скъпернико, казвам ти, че отворът на ключалката е доста по-голям от твоя ключ. А той не става, защото е много малък.

— Тогава ще го направя по-голям.

Навън отново се чу дрънкането на дребни сребърни монети. Не знаех дали да се смея, или да се ядосвам. Халеф бе станал изключително отракан портиер.

— Три пиастъра? — казваше той тъкмо. — Добре, поне мога да те попитам какво те води при ефенди.

— Той трябва да дойде и да донесе вълшебните си лекарства.

— Червей, ти какво си въобразяваш! Че за три пиастъра ще го подлъжа да дава лекарство, което му носи една бяла фея през всяка първа нощ на новолунието?

— Наистина ли?

— Аз, Хаджи Халеф Омар Ага Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах, твърдя това. Аз самият съм виждал феята, а ако не вярваш, ще опиташ този кърбадж, камшика ми от хипопотамова кожа.

— Вярвам, вярвам.

— Това е хубаво.

— Освен това ще ти дам още два пиастъра.

— Дай ги тук! Кой е болен в дома на господаря ти?

— Това е тайна, която само ефенди може да узнае.

— Само ефенди ли? Негодник, аз не съм ли ефенди, който е видял феята? Върви си. Халеф ага не позволява да го обиждат.

— Извинявай, ефенди! Ще ти кажа.

— Изобщо не искам да знам. Омитай се оттук!

— Но моля ти се…

— Омитай се!…

— Да ти дам ли още един пиастър?

— Не искам нито един повече!

— Ефенди!

— Дори и два!

— О, ефенди, челото ти. сияе от доброта. Ето ти два пиастъра!

— Добре. Кой е болен?

— Жената на господаря.

— Жената на твоя господар ли? — попита Халеф учудено. — Коя по-точно?

— Той има само една.

— И е бил началник на провинциална околия?

— Абрахим Мамур е толкова богат, че би могъл да има сто жени, но обича само една-единствена.

— Какво й е?

— Никой не знае. Но тялото й е болно, а душата й е още по-болна.

— Аллах керим. Господ е милостив, но аз не! Аз държа в ръка камшика от хипопотамова кожа и ще го опитам върху гърба ти. Кълна се в брадата на Пророка, устата ти говори такива мъдрости, сякаш умът ти е паднал в реката. Не знаеш ли, че жените нямат душа и затова нямат право да отидат на небето? Как тогава може душата на една жена да е болна?

— Така ми казаха. Пусни ме вътре при ефенди!

— Не мога да го направя.

— Как така?

— Моят господар презира жените. Най-хубавата перла сред жените за него е като скорпион в пясък, а ръката му никога не е докосвала дрехата на някоя жена. Той не бива да обича никоя земна жена, иначе феята повече няма да дойде.

Трябваше да призная, че от минута на минута Халеф ага ставаше все по-ловък, но въпреки това изпитвах голямо желание да го накарам да опита собствения си камшик.

— Трябва да знаеш — прозвуча отговорът на пратеника отвън, — че той няма нито да докосва дрехите й, нито пък ще види тялото й. Само ще говори с нея през решетката.

— Възхищавам се на умните ти думи и на мъдростта на речта ти. Не ти ли прави впечатление, че великият хеким не може да говори с нея тъкмо през решетката?

— Че защо да не може?

— Защото здравето, което ефенди трябва да й даде, въобще няма да стигне до жената, а ще остане да виси на решетката. Върви си.

— Не мога да си ида, защото, ако не заведа мъдрия ефенди, ще получа сто тояги по ходилата.

— Благодари на добрия си господар ти, египетски робе, че ще окаже такова благоволение на краката ти. Аллах да е с теб и да ти помогне да получиш сто тояги!

— Нека ти кажа още нещо, храбри ага! Нашият господар има в хазната си повече кесии с пари, отколкото можеш да преброиш. Той ми заповяда да заведа и теб и ще получиш бакшиш, подарък, по-богат от който не би могъл да ти даде и самият хадиф на Египет.

Най-сетне посетителят поумня и попритисна малко по-силно моя Халеф на слабото място, което човек трябва да направи, ако иска да настрои благосклонно към себе си който и да е ориенталец. Дребничкият портиер също веднага смени тона и отговори с подчертано любезен глас:

— Аллах да благослови устата ти, приятелю! Но един пиастър в моята ръка ми е по-скъп от десет кесии пари в чужда. За съжаление твоята е мършава като чакал в клопка или като на някой изпаднал в безпомощно състояние в пустинята.

— Послушай съвета на сърцето си, братко!

— Аз твой брат! Червей, я само си спомни, че си роб, докато аз съм свободен човек и придружавам и пазя своя господар! Съветът на сърцето ми ще почака. Как може нивата да роди плодове, щом от небето падат само няколко капки роса?

— Ето ти още три капки!

— Още три! Е, ще видя дали мога да обезпокоя моя ефенди при положение, че господарят ти наистина ще даде такъв бакшиш.

1 Хадиф — вицекрал. — Бел. пр.

— Ще го даде.

— Тогава чакай!

Халеф най-сетне реши, че „би могъл да ме обезпокои“, лисицата му с лисица! Впрочем той действаше по обичайните в Ориента лоши привички, така че до известна степен можеше да бъде извинен, особено ако се има предвид, че онова, което искаше от мен за службата си, изобщо няма смисъл да се споменава.

Но това, което най-много ме удивляваше в цялата тази работа, беше обстоятелството, че трябваше да отида при болна жена. За разлика от странстващите номадски племена мюсюлманинът крие обитателката на женските покои от очите на чужденци, а още повече тук явно ставаше дума за някоя съвсем не млада жена, която благодарение на доброто си сърце и душа бе успяла да запази любовта на Абрахим Мамур.

Халеф влезе.

— Спиш ли, сихди?

Обесник! Сега се обръщаше към мен със сихди, а навън караше другите да наричат него така.

— Не — отговорих. — Какво искаш?

— Отвън чака един човек, който желае да говори с теб. Дошъл е да те вземе и каза, че и аз трябва да дойда.

Хитрецът добави това само за да си осигури обещания бакшиш. Не исках да го карам да се сконфузва и се направих, че нищо не съм чул.

— Защо е дошъл да ме вземе?

— Имат болен.

— Спешно ли е?

— Много спешно, сихди. Духът на болния вече се кани да напусне земята. Затова трябва да побързаш, ако искаш да му попречиш да направи това.

Хм, Халеф беше необикновен посредник.

— Кажи на човека да влезе!

Халеф излезе и доведе пратеника. Мъжът се поклони доземи. Според обичаите на страната той беше събул сандалите си навън и смирено чакаше да го заговоря.

— Ела по-близо! — подканих го аз.

— Ес селям алейкюм! (Бъди благословен, господарю!) — поздрави той. — Аллах да ти помогне да чуеш смирената молба на най-нищожния от твоите роби!

— Кой си ти?

— Аз съм Хамид, слуга на великия Абрахим Мамур, който живее по горното течение на реката.

— Какво трябва да ми кажеш?

— Голяма мъка сполетя дома на моя господар, защото Гюзела, короната на неговото сърце, линее в сянката на смъртта. Нито един лекар, факир или светец не успя да спре болестта й. Тогава моят господар — Аллах да го зарадва — чу за теб и твоята слава и че гласът ти прогонва смъртта. Той ме изпрати да ти кажа: „Ела и махни росата на гибелта от моето цвете, а благодарността ми ще е сладка и светла като блясъка на златото.“

Корона на сърцето! Цвете! Гюзела означава красавица! Такива сравнения за жена на почтена възраст ми се струваха малко прекалено възторжени.

— Не знам къде живее господарят ти. Далеч ли е оттук?

— Господарят ми живее на брега и ти изпраща лодка. За един час ще стигнем при него.

— А кой ще ме върне обратно?

— Аз.

— Добре, идвам. Чакай навън!

Хамид излезе. Аз станах, сложих си друго наметало и взех сандъчето си с аконит, сяра, съсънка и всякакви други средства, които може да съдържа една ръчна аптечка със сто преградки. След пет минути вече седяхме в караната от четирима гребци лодка; аз потънал в мислите си, а Халеф горд като паша с три конски опашки. В пояса си носеше подарения му в Кайро пистолет със сребърен обков и острата, лъскава кама, а в ръка държеше неизбежния камшик от хипопотамова кожа — най-доброто средство да накара населението на Египет да му засвидетелства внимание, почит и признателност.

Наистина горещината не беше приятна, но носещата се по течението лодка ни осигуряваше освежителен полъх.

Известно време плавахме край малки плантации с финикови и малмирски палми с чаталести клони и разкошни ветрилообразни корони. След това отминахме няколко малки селища с развалини от античността. В издигащите се край нилската долина скалисти склонове се виждаше гранит. Долината се стесняваше и сега можеха да се забележат вълните на един бързей. Това беше Бааб ал Калабшех, няколко километра дълго дефиле. В началото му се издигаше четириъгълен зид, в който сякаш нямаше вход.

Като пристигнахме, забелязах, че един тесен канал от реката водеше под стената и снабдяваше обитателите с вода, без да е необходимо те да излизат от къщата си. Хамид вървеше пред нас. Той ни преведе покрай два ъгъла от външната страна на зида, обърната към водата, и до една врата даде знак, в отговор на който ни отвориха.

Видяхме срещу нас ухилената физиономия на един негър.

Бегло отвърнахме на почтителния му поздрав и минахме покрай него. Тук едва ли можеше да се очаква някаква красота в архитектурно отношение, така че не бях изненадан от голата, без никакви прозорци фасада на къщата пред нас. Атмосферните условия бяха оказали страшно разрушително влияние върху стените и намирах, че тази къща е съвсем неподходящо жилище за една нежна, болна жена.

По-рано пространството между зида и сградата е било украсено с декоративни растения, които са представлявали прекрасна гледка за обитателите. Но те отдавна бяха увехнали и изсъхнали. Накъдето и да погледнеше човек, не можеше да види нищо друго освен мъртва, гола пустош. Само ятата лястовици, гнездящи в многобройните пукнатини и цепнатини на къщата, внасяха малко живот и движение в мъртвата картина.

Крачещият напред пратеник ни въведе през тъмен нисък тунел в малък двор, насред който имаше басейн. Дотук значи водеше каналът, който бях забелязал. Човекът, строил самотната къща, явно се беше погрижил да набави за себе си и близките си достатъчно от онова, което в местност като тази е най-необходимо.

В двора се издигаха множество дървени решетки, зад които сигурно се намираха жилищните помещения. Но не можех да отделя много време за разглеждане на тези неща и дадох знак на Халеф, който беше преметнал аптечката през рамо, да ме чака и последвах пратеника в селямлъка на къщата.

Това беше широка, полутъмна стая, през чиито закрити с решетки прозорци падаше приятна, мека светлина. Килимите и разните украси по стените й придаваха уют, а намиращите се наблизо съдове с вода създаваха наистина приятна прохлада. Един парапет разделяше помещението на две половини: предната — за прислугата, а задната — за господаря и неговите гости. По-високата задна част на стаята се украсяваше от широк диван, който се ширеше от единия до другия ъгъл на стаята. Върху него седеше Абрахим Мамур, притежателят на многото кесии.

Когато влязох, той се изправи, но съгласно обичая остана на мястото си. Тъй като не бях обут с характерните за страната обувки, а с високи ботуши за езда, не можех да ги събуя и затова нехайно минах през скъпите килими и седнах до господаря на дома. Слугите донесоха неизменното кафе и още по-неизбежните лули и вече можехме да минем по-нататък.

Първият ми поглед бе насочен към лулата на Абрахим Мамур. Всеки познавач на Ориента знае, че по лулата се преценяват материалните възможности на нейния притежател. Дългата благоуханна, обвита с позлатена сребърна жица лула сигурно струваше хиляда пиастъра. Още по-скъп беше обаче мундщукът от кехлибар, състоящ се от две части, между които блестеше покрит със скъпоценни камъни пръстен. Този човек явно наистина притежаваше „много кесии“, но това не можеше да бъде причина да се притеснявам, че някакъв си притежател на лула на стойност десет хиляди пиастъра е придобил богатството си, като е ограбвал подвластните си поданици. Значи по-добре щеше да е да проуча лицето му!

Но къде бях виждал вече тези красиви, фини и въпреки това заради неподходящото си съчетание сатанински черти? Изпитателно, проницателно, остро, направо пронизващо се устреми към мен погледът на малките очи без мигли, а после студено и като че успокоен, се отвърна. Изпепеляващи, изтощителни страсти бяха оставили дълбоки следи по това лице. Любовта, омразата, отмъщението, честолюбието си бяха помагали взаимно, за да потопят тази великолепно моделирана натура в блатото на порока и да придадат на външността на този мъж онова неописуемо нещо, което за други е сигурно предупреждение.

Къде бях срещал този човек? Бях го виждал. Само трябваше да си спомня къде. Но чувствах, че не е било при приятни обстоятелства.

— Нехаарак саиид! (Да бъде щастлив денят ти!) — поздравих аз.

— Нехаарак саиид ве мубаарак! (Да е щастлив и благословен и твоят!) — прозвуча бавно изпод гъстата, великолепна, но боядисана черна брада. Този глас беше студен, глух, без живот и душа; от него можеха да те побият тръпки. — Аллах да направи така, че по следите от стъпките ти балсам да расте, а от върховете на пръстите ти мед да капе, за да не чува сърцето ми повече гласа на своята мъка!

— Господ да те дари с мир, а на мен да помогне да открия отровата, която руши живота на твоето щастие — отвърнах аз на поздрава му, защото лекарят няма право да пита за жената на мохамеданина, ако не иска да направи най-голямото нарушение на учтивостта и обичаите.

— Чух, че си много мъдър хеким. В кое медресе1 си учил? — продължи Абрахим Мамур.

— В никое. Аз съм немзи!

— Немзи? О, аз знам, че немзите са умни хора. Вие владеете камъка на мъдростта и абракадабра, който прогонва смъртта.

1 Медресе — мохамеданско училище от по-висока степен в Ориента. — Бел. нем. изд.

2 Камък на мъдростта — философски камък. — Бел. пр.

— Няма нито философски камък, нито абракадабра.

Египтянинът ме погледна в очите с леден поглед.

— Не е необходимо да криеш от мен. Знам, че лекарите не говорят за умението си, а и нямам намерение да ти го отнемам с хитрост.. От теб се иска само да ми помогнеш. С какво прогонваш болестта от човека, с думи или с талисман?

— Нито с думи, нито с талисман, а с лекарства.

— Казах ти да не криеш от мен. Вярвам ти, защото ръката ти е надарена със способности, сякаш е благословена от Пророка, въпреки че не си мюсюлманин. Ти ще откриеш и победиш болестта.

— Само Господ е всемогъщ, той може да спасява и погубва, и само нему дължим уважение. Но щом трябва да ти помогна, говори!

Тази пряма подкана да издаде дори и най-незначителната тайна на дома си, изглежда, неприятно засегна Абрахим, въпреки че трябваше да е подготвен за подобно нещо. Но той веднага се опита да прикрие това и започна с въпрос:

— Ти си от страната на неверниците, където не е срамно да се говори за тази, която е дъщеря на една майка?

Досмеша ме от начина, по който той се опитваше да говори за „жена си“ със заобикалки, но запазих сериозното си изражение и отговорих спокойно:

— Искаш да ти помогна, а ме ругаеш?

— Как така?

— Наричаш родината ми страна на неверниците.

— Ами че вие сте си неверници!

— Ние вярваме в същия Бог, в който вярвате и вие, но не го наричаме Аллах. От твоя гледна точка за теб съм неверник, но със същото право и аз бих могъл да те нарека такъв от моята гледна точка. Но не го правя, защото ние, немзите, никога не нарушаваме правилата на учтивостта.

— Хайде да не говорим повече за вярата! Мюсюлманинът не бива да говори за своята жена, но ти ще разрешиш да говоря за жените във Франкистан, нали?

— Разрешавам.

— Когато жената на един франк е болна…

Абрахим ме погледна, сякаш очакваше забележка от мен. Дадох му знак с ръка да продължава по-нататък.

— … и така, ако тя е болна и не хапва абсолютно нищо …

— После!

— … очите й загубят блясъка си, а бузите й — пълнотата си, ако е уморена, а въпреки това не може да понесе насладата на съня…

— По-нататък!

— … ако може да стои права само ако се е опряла на нещо, и ходи, бавно влачейки крака, зъзне от студ и гори от огън…

— Слушам! Говори!

— … при всеки шум се стряска и трепва — ако нищо не желае, нищо не обича, нищо не мрази и трепери от биенето на сърцето си…

— Продължавай по-нататък!

— … ако дъхът й е като на малка птичка, ако не се смее, не плаче, не говори — ако не казва нито една дума от радост или нито дума на горест и дори въздишките й вече не се чуват, ако повече не иска да вижда светлината на слънцето, а през нощта се сгушва в ъглите…

Египтянинът отново ме погледна, а в искрящите му очи се забелязваше страх, който сякаш се увеличаваше при изброяването на всеки следващ признак на болестта. Той сигурно обичаше болната с последната, тъжна и най-силна жар на почти изпепеленото си сърце и без да иска, с думите си ми бе издал отношението си към нея.

— Още не си свършил! — подканих го аз.

— … ако понякога изведнъж надава вик, като че ли забиват кинжал в гърдите й, ако непрестанно повтаря някоя чужда дума…

— Коя дума?

— Едно име.

— По-нататък!

— … ако кашля и след това по бледите й устни потече кръв. Абрахим ме гледаше така втренчено и страхливо, че не можех да не забележа, че моето решение беше за него присъда. За живот или смърт. Не се поколебах ясно да му дам да я разбере.

— Тя ще умре — казах аз.

Най-напред той стоя няколко мига като вкаменен, сякаш го беше ударил гръм, но след това скочи и се изправи пред мен. Червеният фес се беше плъзнал от бръснатата му глава, а лулата си бе изпуснал. Лицето му конвулсивно потръпваше от противоречиви чувства. То беше особено и страшно и напълно приличаше на онези изображения на дявола, които само изкусният молив на Доре можеше да рисува, не с конска опашка, копита и рога, а с изключителна симетричност на телосложението. Всяка отделна черта сама за себе си е съвършена красота, но в съчетание една с друга са така отблъскващи, грозни — дяволски. Насоченият към мен поглед беше изпълнен с ужас, който все

1 Гюстав Доре — френски художник. — Бел. пр.

повече и повече се превръщаше в гняв, за да избухне накрая в заплаха:

— Гяур! — изкрещя той.

— Какво каза? — попитах аз хладно.

— Казах гяур! Това ли се осмеляваш да ми предложиш, кучи сине? Камшикът трябва да те научи кой съм и че трябва да правиш това, което ти заповядвам. Ако тя умре, ще умреш и ти, но ако я излекуваш, можеш да си идеш и да искаш каквото пожелае сърцето ти.

Бавно и спокойно станах, изправих се пред него в целия си ръст и го попитах:

— Знаеш ли какъв е най-големият позор за един мюсюлманин?

— Какъв?

— Виж къде ти е фесът! Абрахим Мамур, какво ще каже Пророкът за това, че показваш темето си пред един християнин?

В следващия миг египтянинът покри главата си и с почервеняло от ярост лице извади камата си от пояса.

— Ти трябва да умреш, гяур! Кажи последната си молитва!

— Ще умра, ако е угодно на Бога, но не когато ти искаш, Абрахим Мамур — отговорих му спокойно както преди. — Ловил съм мечки, стрелял съм по слонове, улучвал съм лъв. Благодари на Аллах, че си още жив, и го помоли да укроти твоя гняв. Ти самият не си способен на такова нещо, защото си прекалено слаб, но ако не стане веднага, ще умреш.

Това беше тежка обида. Абрахим понечи да ме хване и светкавично скочи, но веднага се отдръпна, защото и в моята ръка блесна оръжието, което в онези страни човек никога не биваше да оставя. Стояхме един срещу друг сами, защото веднага след поднасянето на кафето и лулите той беше отпратил прислугата, за да не чуят разговора ни.

С моя храбър Халеф нямах ни най-малка причина да се страхувам от обитателите на старата къща. В случай на нужда ние двамата бихме могли да държим в шах живеещите тук няколко мъже и да се измъкнем невредими. Но аз изобщо нямах такива намерения. Вече предполагах доста неща за съдбата на болната. Трябваше да я видя и по възможност да разменя няколко думи с нея.

— Ти искаш да стреляш? — попита египтянинът ядосан, сочейки пистолета ми!

— Разбира се.

— Тук, в моя дом?

— Защо не, щом съм принуден да се защитавам?

— Кучи сине! Това, което си помислих, когато влезе тук, се оказа вярно!

— Какво е вярно, Абрахим Мамур?

— Че вече съм те виждал някъде.

— Къде?

— Не знам, но е сигурно, че не е било при приятни обстоятелства.

— Точно както днес, защото щях да се учудя, ако тази среща завършеше добре. Ти ме нарече „кучи син“, а аз ти казвам, че ако още веднъж произнесеш тази дума, ще получиш куршум в главата. Запомни това добре, Абрахим Мамур!

— Ще извикам слугите си!

— Извикай ги, ако искаш да видиш труповете им, а после и теб да просна мъртъв до тях.

— Охо, само че ти не си Господ!

— Но съм немзи. Опитвал ли си някога ръката на един немзи?

Египтянинът презрително се изсмя.

— Внимавай да не ти се случи да я опиташ някога! — предупредих го аз. — Тя не е къпана като твоята в розова вода. Но аз ще оставя къщата ти в мир. Сбогом! Ти не искаш да те убия и аз ще изпълня желанието ти. Раббена халиек! (Господ да те пази!)

Прибрах револвера си и тръгнах към вратата.

— Стой! — извика Абрахим. Но аз продължих да вървя.

— Стой! — заповяда той още по-високо.

Почти бях стигнал до вратата, ала не се обърнах.

— Умри, гяур!

Аз рязко се извърнах и само успях да отскоча встрани. Камата му прелетя край мен и се заби в облицовката на стената.

— Сега си мой!

Казвайки това, аз скочих върху него, хванах го, както ми попадна, вдигнах го нагоре и го хвърлих срещу стената.

Абрахим Мамур остана да лежи няколко секунди, но след това с мъка се изправи. Очите му бяха широко отворени, вените на челото му — изпъкнали до пръсване, а устните му посинели от яд. Държах револвера си насочен срещу него, а той стоеше изплашен пред мен.

— Сега вече опита ръката на един немзи! — казах аз. — Само посмей още веднъж да ме ядосаш!

— Гяур!

— Страхливец! Или как се нарича някой, който моли лекар за помощ, след това го ругае, а накрая дори се опитва да го убие, нападайки го вероломно в гръб. Вяра, която има такива привърженици, нищо не струва.

— Магьосник!

— Магьосник ли? Защо?

— Ако не беше такъв, камата ми щеше да те улучи, а и нямаше да имаш сила да ме хвърлиш във въздуха като топка.

— Е добре! Магьосник съм и бих могъл да спася живота на Гюзела, твоята жена.

Умишлено изрекох името й, а то произведе очаквания ефект.

— Кой ти каза това име? — избухна Абрахим Мамур.

— Хамид, твоят пратеник.

— Един неверник няма право да произнася името на правоверна!

— Само казвам името на една жена, която утре може да е мъртва.

Абрахим пак ме погледна с леден, втренчен поглед, но след това закри с ръце лицето си.

— Вярно ли е, хеким, че Гюзела още утре може да е мъртва?

— Вярно е.

— Може ли да бъде спасена?

— Вероятно.

— Не казвай вероятно, ами сигурно! Готов ли си да ми помогнеш? Ако тя оздравее, можеш да поискаш всичко, което ти хрумне.

— Готов съм.

— Дай ми тогава твоя талисман или лекарство!

— Талисман нямам, а и лекарство все още не мога да ти дам.

— Защо да не можеш?

— Лекарят може да излекува болния едва след като го види.

Ела, хайде да вървим!

Той отстъпи назад като ударен.

— Ти луд ли си? Духът на пустинята е изгорил мозъка ти и не знаеш какво искаш. Жената умира, щом върху нея падне погледът на чужд мъж!

— Още по-сигурно е, че Гюзела ще умре, щом не мога да отида при нея. Трябва да измеря пулса й, а и да чуя отговорите на много въпроси, които засягат болестта й, от самата нея. Само Господ е всезнаещ и няма нужда да пита никого.

— Ти наистина ли не лекуваш с талисман?

— Не.

— И с думи ли не лекуваш?

— Не.

— И с молитви ли?

— Да, аз се моля за страдащите, но Господ вече ни е дал в ръка средствата, с които да лекуваме.

— Какви средства са това?

— Това са цветя, метали и метални съединения, чиито сокове и сили ние извличаме.

— Да не са някакви отрови?

— Аз не тровя болните.

— И трябва да говориш с нея ли?

— Трябва да я разпитам за болестта й, както и за всичко, свързано с нея.

— Но няма да говориш с нея за това, което не разрешавам, нали?

— Така да бъде.

— И ще трябва да пипаш ръката й?

— Да.

— Разрешава ти се, но само за една минута. А лицето й трябва ли да видиш?

— Не, болната може да остане забулена. Но трябва да направи няколко крачки напред-назад из стаята.

— Защо?

— Защото по походката и стойката могат да се разберат много неща, свързани с болестта:

— Добре, и това ти се разрешава. Ще отида да доведа болната.

— Остави това.

— Защо?

— Трябва да я видя там, където живее, трябва да разгледам стаята й.

— На какво основание?

— Има много болести, които възникват от обитаване на неподходящо жилище, а това може да забележи само окото на лекаря.

— Значи искаш да влезеш в харема ми?

— Разбира се.

— Това не разрешавам.

— Тогава тя ще умре. Аллах йекуун маак! (Господ да те пази!)

Обърнах се да си тръгна. Макар от изброяването на признаците на болестта да бях забелязал, че Гюзела страда от много силна душевна депресия, се престорих, че смятам болестта за телесна. И тъкмо защото предполагах, че страданията й са резултат от принуда, която я беше подчинила на властта на този човек, исках да си обясня колкото може повече подробности по случая. Той ме остави да стигна до вратата, но после извика:

— Спри, хеким, остани! Ще влезеш в покоите й!

Обърнах се и тръгнах отново към него, без да проявявам задоволството си. Победих и бях доволен от отстъпките, които ми беше направил. Любовта на египтянина, а в резултат на това и тревогите му трябва да бяха изключително големи, щом се съгласи да изпълни условията ми. Разбира се, по лицето му много добре се четеше спотаената злоба, която изпитваше към мен, защото бях неизбежен натрапник в светинята на интимния му живот, и стигнах до убеждението, че дори и в случай на щастливо излекуване на болната жена щях да си остана за него непримирим враг.

Египтянинът се отдалечи, за да се разпореди лично за всичко необходимо, тъй като никой от прислугата не биваше да знае, че той разрешава на чужд мъж достъп до светилището на дома си.

Доста време мина, докато Абрахим се върне. Върху здраво стиснатите му устни беше изписан израз на твърда решителност и с поглед, изпълнен с омраза, той заяви:

— Можеш да идеш при нея…

— Това вече го обеща.

— … и да видиш стаите й…

— Разбира се.

— … както и самата нея…

— Забулена и покрита.

— … и да говориш с нея.

— Това е наложително.

— Разрешавам ти безкрайно много неща, чужденецо. Но в името на блаженството в царството небесно и на вечните мъки в ада, ако изречеш някоя дума не по вкуса ми или направиш и най-малкото непозволено от мен нещо, ще пронижа Гюзела. Ти си силен и добре въоръжен, затова камата ми ще бъде насочена не към теб, а към нея. Кълна ти се във всички сури на Корана и във всички халифи, Аллах да благослови паметта им!

Все пак той ме беше опознал добре и смяташе, че това предупреждение ще му е по-полезно, отколкото отправени към самия мен високопарни заплахи. Всъщност на мен и през ум не ми бе минавало да накърнявам правата му. Но съдейки по поведението му, не можех да не си направя извода, че в отношенията му с болната имаше нещо нередно.

— Можем ли вече да тръгваме? — попитах аз.

— Ела!

Египтянинът вървеше напред, а аз го следвах. Най-напред минахме през няколко полусрутени помещения. Там сигурно спокойно си живееха всякакви нощни твари. След това влязохме в някаква стая. Тя, изглежда, служеше за вестибюл и чак после следваше помещението, което по всичко личеше, че служи за женски покои. Наоколо имаше всякакви дреболии, каквито жените имат обичай да ползват.

— Това са стаите, които искаше да видиш. Огледай се дали ще можеш да намериш в тях духа на болестта! — каза Абрахим Мамур с подигравателна усмивка.

— А съседната стая?

— В нея е болната. И нея трябва да видиш, но първо искам да се убедя дали слънцето е закрило лицето си за очите на чужденеца. Да не си посмял да ме последваш! Чакай, докато се върна!

Абрахим излезе, а аз останах сам.

Значи там се намираше Гюзела. Цялото поведение на египтянина разколеба предишното ми предположение, че става дума за жена на възраст.

Плъзнах поглед из стаята. И тук обзавеждането беше същото като в стаята на господаря: парапетът, диванът, нишата със съдове, пълни с вода за разхлаждане.

След малко Абрахим се появи отново.

— Огледа ли помещенията? — попита ме той.

— Да.

— Е?

— Нищо не може да се каже, преди да съм бил при болната.

— Хайде, ела, но още веднъж те предупреждавам!

— Добре де! Съвсем точно знам какво трябва да правя.

Влязохме в другата стая. В дъното седеше покрита с дълги дрехи и плътно забулена женска фигура. От нея не се виждаше нищо друго освен малките, обути в кадифени пантофи крака.

Започнах с въпросите си, чиято сдържаност явно задоволяваше египтянина. Накарах болната малко да се раздвижи из стаята и накрая я помолих да ми подаде ръка. Въпреки сериозността на положението едва не избухнах в смях. Дланта й бе увита в дебела кърпа, така че беше невъзможно да се види положението или формата на някой от пръстите й. Дори и нагоре ръката й бе увита по същия начин.

Тогава се обърнах към Абрахим:

— Тези превръзки трябва да се махнат.

— Защо?

— Не мога да напипам пулса.

— Махни кърпите! — заповяда той на жената. Тя прибра ръката си под дрехите, а след това се подаде една нежна ръчица, на чийто безимен пръст съзрях тясна халка. Абрахим наблюдаваше движенията ми с напрегнато внимание. Като сложих трите си пръста върху китката й, наведох ухо надолу, сякаш не исках само да напипам пулса, но и да го чуя — и не се бях излъгал — през воалите долетя тихо, едва чуто:

— Зеница куртар! (Спаси Зеница!)

— Готов ли си? — попита Абрахим и бързо се приближи.

— Да.

— Какво й е?

— Тя има голямо, дълбоко страдание, най-голямото, което съществува, но аз ще я спася!

Последните четири думи, които бях произнесъл бавно и натъртено, се отнасяха повече за нея, отколкото за него.

— Как се нарича тази болест?

— Има чуждо име, което само лекарите разбират.

— Колко време ще мине, докато оздравее?

— Може да стане скоро, но също и след много дълго време, в зависимост от това дали ще ми се подчиняваш.

— В какво трябва да ти се подчинявам?

— Трябва редовно да й даваш лекарствата ми.

— Ще го правя.

— Необходимо е да стои сама и да бъде предпазвана от всякакви тревоги.

— Ще бъде.

— Трябва всеки ден да разговарям с нея.

— Ти ли? Защо?

— За да мога да определям лекарствата според състоянието на болната.

— Аз непрекъснато ще ти съобщавам как се чувства.

— Не можеш да го правиш; защото не си в състояние да прецениш как се чувства болната.

— За какво ще говориш с нея?

— Само каквото ти ми позволиш.

— И къде трябва да става това?

— Тук, в тази стая, точно както днес.

— Кажи точно колко време трябва да идваш!

— Ако следваш съветите ми, смятано от днес, тя ще се освободи от болестта си за пет дни.

— Дай й лекарството!

— То е долу на двора при слугата ми.

— Тогава ела!

Обърнах се към болната, за да се сбогувам по същия начин мълчаливо с нея. Тя вдигна молитвено ръце под покривалото и се осмели да каже три срички:

— Евв’аллах! (С Бога!)

Но египтянинът веднага се обърна.

— Мълчи! Ще говориш само когато те питат!

— Абрахим Мамур — предупредих го аз строго, — не ти ли казах, че жена ти трябва да бъде пазена от тревоги? Не се говори така с болен човек, който е близо до смъртта.

— Най-напред тя самата трябва да се погрижи да не дава повод да я обиждат. Тя знае, че не бива да говори. Ела!

Върнахме се в селямлъка, където изпратих да повикат Халеф, и той незабавно се появи с аптечката. Предписах игнация , дадох необходимите указания и се приготвих да си тръгвам.

— Кога ще дойдеш утре?

— По същото време.

— Отново ще ти изпратя лодка. Колко искаш за днес?

— Нищо. Като оздравее болната, ще ми дадеш каквото сметнеш за добре.

Въпреки това Абрахим бръкна в джоба си и измъкна една натъпкана догоре кесия, извади от нея няколко монети и ги подаде на Халеф.

— Ето, вземи ги!

Доблестният Халеф ага посегна към тях с такава физиономия, сякаш правеше голямо благоволение на египтянина, и пускайки бакшиша в джоба си, без да го погледне, каза:

— Абрахим Мамур, ръката ти е щедра, а и моята също. Винаги ще ти протегна ръка за помощ, защото Пророкът казва, че протегнатата ръка е първото стъпало към царството на блажените. Аллах да е с теб, а също и с мен!

Вървяхме, придружавани от египтянина до градината, където един слуга ни отвори вратата в зида. Като останахме сами, Халеф бръкна в джоба си, за да види какво е получил.

— Три златни цехини, сихди! Пророкът да благослови Абрахим Мамур и да държи жена му колкото може по-дълго болна.

— Халеф! — казах аз с укор.

— Сихди, не искаш ли да спечеля няколко цехини?

— Напротив. Но повече бих се радвал на оздравяването на болната.

— Колко пъти ще ходим още, докато оздравее болната?

— Може би още пет пъти.

— Пет по три прави петнайсет цехини. А като оздравее, сигурно ще получа още петнайсет, което прави трийсет цехини. Ще проуча дали тук, по Нил, няма и други болни жени.

Стигнахме до лодката, където гребците вече ни очакваха. Нашият водач Хамид стоеше до кормилото и щом се качихме, лодката бързо се понесе по течението на реката, така че след половин час стигнахме до Кертаси.

1 Игнация — бобово растение, съдържащо стрихнин. Екстракт от него в малки дози действа успокоително на нервите, а в големи количества предизвиква тетанус. — Бел. нем. изд.

Спряхме близо до един дахабие, който беше хвърлил котва тук, докато сме били на брега. Въжетата му бяха опънати, платната прибрани и според благочестивия мохамедански обичай рейсът, корабният капитан, канеше хората си на молитва.

— Хай алла ссаля! (Ставайте, пригответе се за молитва!) Вече се канех да отмина, но още веднъж бързо се обърнах. Този глас ми беше познат. Правилно ли бях чул? Това наистина ли беше старият Хасан, когото наричаха Абу ер Реисан, баща на корабните капитани? Срещнахме се с него в Куфарах, където заедно с Халеф и мен той посети един от синовете си. Обикнахме се взаимно и аз бях убеден, че много ще се зарадва да ме срещне отново. Изчаках да свърши молитвата и след това извиках към палубата:

— Абу ер Реисан, охио!

Старото му добро, брадато лице веднага се появи и той попита:

— Кой е? Аллах акбар! (Господ е велик!) Това не е ли моят син Немзи Кара ефенди?

— Той е, рейс Хасан.

— Ела горе, синко! Искам да те прегърна.

Качих се при него, а той сърдечно ме поздрави.

— Какво правиш тук? — попита ме Хасан.

— Почивам си от пътуването, а ти?

— Идвам с кораба си от Донгола, където натоварих на борда майчин лист. За съжаление коритото ми се проби и трябваше да хвърля котва.

— Колко време ще останеш тук?

— Само днес и утре. Къде живееш?

— Ей там вдясно, в самотната къща.

— Хазяинът ти добър ли е?

— Да. Той е шейх ал белед. Доволен съм от него. Тази вечер ще бъдеш мой гост, нали, рейс Хасан?

— Ако не са ти счупени лулите, ще дойда.

— Имам само една, значи ще трябва да си донесеш твоята. Но ще пушиш най-великолепния тютюн, който някога въобще е съществувал.

— Разбира се, че ще дойда. Ти дълго ли ще останеш тук?

— Не. Искам да се върна в Кайро.

— Тогава тръгвай с мен. Ще хвърля котва в Булак.

При това предложение ми хрумна една мисъл.

— Рейс Хасан, ти ме наричаш свой приятел.

1 Майчин лист — лековита билка. — Бел. пр.

2 Шейх ал белед. — кмет на селото. — Бел. нем. изд.

3 Булак — предградие на Кайро, с пристанище.

— Да, и си такъв. Искай от мен каквото и да е и то ще бъде твое, ако го имам или мога да го набавя!

— Искам да те помоля за нещо голямо.

— Какво е то?

— Ще научиш довечера, като пиеш с мен кафе.

— Аз ще дойда и… о, но, сине мой, забравих, че вече съм поканен.

— Къде?

— В същата къща, в която живееш и ти.

— При шейх ал белед ли?

— Не, при човека от Стамбул, който пътува с мен два дни и слезе тук. Той нае там стая за себе си и място за слугата си.

— Какъв е?

— Не знам, не ми е казвал.

— Но неговият слуга можеше да ти го каже.

Капитанът се засмя, което иначе не беше обичайно за него.

— Този човек е хитрец, който е чувал всички езици, но нито един не е научил достатъчно добре. По цял ден пуши, свири и пее и когато го попитат нещо, дава отговори, които днес са истина, но на другия ден вече не са… Завчера беше турчин, вчера черногорец, днес е сириец и само Аллах знае какъв ще бъде утре или вдругиден.

— Значи сигурно няма да дойдеш при мен.

— Ще дойда, след като изпуша една лула с другия. Аллах да те пази! Но сега имам още работа.

Халеф вече се беше прибрал. Аз също го последвах и се изтегнах на дивана в стаята си, за да премисля днешното преживяване. Това обаче не ми се удаде, защото само след няколко минути при мен дойде хазяинът ми.

— Нехарак саиид ве мубарак. (Ефенди, идвам да ти поискам разрешение.)

— За какво?

— При мен дойде един чужденец и ме помоли за стая, каквато му дадох.

— И къде е тази стая?

— Горе.

— Човекът изобщо няма да ми пречи. Направи каквото намериш за добре, шейх.

— Но твоята глава има да премисля много неща, а чужденецът има слуга, който, изглежда, много свири и пее.

— Ако не ми харесва, ще му забраня да прави това.

Угриженият хазяин излезе и аз отново останах сам, но не можах да размишлявам на спокойствие, защото долових стъпките на двама мъже. Единият идваше от двора, а другият отвън и се срещнаха точно до моята врата. Познах Халеф по гласа.

— Кажи първо кой си и какво правиш в тази къща? — подпита другият.

— Аз ли? Аз съм от тази къща! — отбеляза Халеф възмутен.

— Аз също.

— Какво търсиш тук? Кой си?

— Ти кой си?

— Аз съм Хамсад ал Джербая.

— А аз Хаджи Халеф Омар Ага.

— О, ага!

— Да. Придружител и закрилник на моя господар.

— Кой е този господар?

— Великият хеким, който живее в тази стая.

— О, велик лекар! И какво лекува?

— Всичко.

— Всичко ли? Не ме занасяй. Има само един-единствен лекар, който наистина може да лекува всичко, и това съм аз.

— Ти ли? Ти също ли си лекар?

— Не. Аз също съм закрилник на господаря си.

— Кой е господарят ти?

— Това не се знае. Преди малко се нанесохме в тази къща.

— Може да не останете в нея.

— Охо! Така ли?

— Да, защото сте неучтиви мъже и не отговаряте, като ви питат. Ще ми кажеш ли кой е господарят ти?

— Да.

— Е?

— Той е… той е… мой господар, а не твой.

— Обесник!

След тази последна дума чух как моят Халеф ядосан се отдалечава. Другият остана на входа и заподсвирква. После започна тихо да си тананика. Последва пауза, след която започна да пее една песен.

Едва не подскочих от радостна изненада, защото, макар да пееше на арабски, аз знаех немска песен с подобно съдържание, а и мелодията беше съвсем същата, нота по нота.

След като свърши вторият куплет, скочих към вратата, отворих я и погледнах човека. Беше облечен в широки сини шалвари, също такава жилетка, кожени ботуши и с фес на главата. Той напето се изправи пред мен и попита:

— Хареса ли ви песента, ефенди?

— Много! Откъде я знаеш?

— Сам си я измислих.

— Тия ги разправяй на някой друг, но не и на мен! А мелодията?

— Сам си я измислих, съвсем честно!

— Мошеник!

— Ефенди, аз съм Хамсад ал Джербая и не разрешавам да ме обиждат.

— Ти си Хамсад ал Джербая и въпреки това си голям лъжец! Аз знам тази песен.

— Сигурно ви я е пял или свирил някой, който я е чул от мен.

— А ти от кого я чу?

— От никого.

— Непоправим си, както се вижда. Тази мелодия е от една немска песен.

— Ефенди, ти какво знаеш за Германия?

— Песента се казва „Какво се промъква там в храсталака“.

— Ура, но какво е това! — прекъсна ме той, ликувайки, тъй като бях произнесъл думите на немски. — Вие да не сте немец? — започна да говори той вече на немски.

— Разбира се.

— Наистина ли? Един немски ефенди! И откъде сте, ако мога да попитам, господин хеким баши?

— От Саксония.

— Саксонец! Ще се пръсна от радост! И да не сте станали турчин?

— Не. Вие прусак ли сте?

— Да. Прусак от Ютербок.

— Как стигнахте дотук?

— С железница, кораб, на кон и камила, а също и с краката.

— А какъв сте били преди?

— Нещо като бербер. Но не ми харесваше повече вкъщи и тръгнах по широкия свят, ту насам, ту натам, та дотук.

— Трябва да ми разкажете всичко най-подробно. На кого служите сега?

— Моят господар е син на един константинополски търговец и се казва Исла Бен Мафлай. Има страшно много пари момчето.

— Какво прави той тук?

— Знам ли? Търси нещо.

— Какво?

— Мисля, че някаква девойка.

— Девойка ли? Много странно.

— Но сигурно ще я намери.

— И каква е тази девойка?

— Една черногорка, Занича или Зеница, или както там се произнася.

— Какво! Зеница ли се казва?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се. Първо, той има нейна снимка и, второ… но трябва да свършвам, той ми пляска с ръце отгоре, ефенди. Трябва да се качвам.

Затворих вратата, но не си легнах отново, защото не ме свърташе в стаята. Сега този берберин от Ютербок, който така благозвучно се наричаше Хамсад ал Джербая, вече не ми се виждаше толкова банален и, още повече, у мен се беше събудило съпричастие към неговия господар, който търсеше тук на Нил една черногорка на име Зеница. За нещастие, сега пък дойдоха няколко фелахи, които имаха главоболие или болки в тялото и моите вълшебни зрънца трябваше да им помогнат. По ориенталски обичай те седяха при мен цял час, докато разбера с какво мога да им помогна, а след като приключихме с лекуването, останаха по местата си, докато накрая сами решиха да си тръгнат.

Ето че настъпи вечерта. Капитанът дойде и се качи горе, но след половин час провлечената му походка отново се чу и той влезе при мен. Халеф поднесе тютюна и кафето, а след това се оттегли. Малко по-късно го чух да се кара с ютербокския турчин.

— Ремонтираха ли ти пробива? — попитах аз Хасан.

— Още не. Днес успяхме само да запушим дупката, и да изпомпим водата. Но Аллах и утре е дал ден.

— И кога ще отплаваш?

— Вдругиден рано сутринта.

— Ще вземеш ли и мен?

— Душата ми би се радвала да те има до себе си.

— А ако искам да доведа някого с мен?

— На кораба ми има още много място. За кого става дума?

— За една жена.

— Жена ли? Да не си купил тук някоя робиня, ефенди? ?

— Не. Тя е жена на друг.

— И той ли ще пътува?

— Не.

— Значи си я купил от него?

— Не.

— Тогава той ти я е подарил?

— Също не. Ще му я отнема.

1 Фелахи — местно египетско население. Бел. нем. изд.

— Аллах керим! (Господ да е милостив!) Искаш да му я отнемеш против неговата воля?

— Може би.

— Ефенди, знаеш ли какво е това?

— Разбира се. Ихтитаф, отвличане.

— Отвличане, което се наказва със смърт. Да не ти се е замъглил умът, а душата ти да е помръкнала, та искаш да извършиш престъпление?

— Нищо подобно! Цялата работа е просто много съмнителна. Знам, че си ми приятел и умееш да пазиш тайна. Ще ти разкажа всичко.

— Отвори портите на сърцето си, сине мой! Слушам!

Разказах му за днешното си приключение. Той слушаше внимателно. Като свърших, той се изправи.

— Ставай, сине мой, вземи лулата си и ме последвай.

— Къде?

— Веднага ще разбереш.

Подозирах какво е намерението му и го последвах. Той ме водеше нагоре към стаята на търговеца. Прислужникът му не беше там, затова влязохме, като преди това съобщихме за себе си с леко подраскване на вратата.

Мъжът, който се изправи пред нас, беше все още млад. Изглежда, бе на около 26 години. Скъпият чибук, от който пушеше, ми подсказа, че говорейки за неговите „страшно много пари“, ютербокецът сигурно имаше право. Той бе с привлекателна външност и още в първата минута си казах, че бих искал да му засвидетелствам своето доброжелателство. Старият Хасан взе думата.

— Това е търговецът на едро Исла Бен Мафлай от Стамбул, а този тук е Кара Бен Немзи ефенди, мой приятел, когото обичам.

— Бъдете добре дошли при мен и седнете! — отговори младият мъж.

По лицето на турчина се изписа очакване, защото сигурно си бе казал, че капитанът трябва да има достатъчно основателна причина, за да ме заведе при него просто така.

— Ще ми направиш ли една услуга, Исла Бен Мафлай? — попита старият.

— С удоволствие. Кажи какво трябва да направя за теб!

— Разкажи на ефендито историята, която преди това довери на мен.

По лицето на търговеца се изписа учудване и недоверие.

— Рейс Хасан — каза той, — ти тържествено ми обеща да мълчиш, а ето че вече си се раздрънкал!

— Попитай моя приятел дали съм проронил и дума.

— Тогава защо го водиш горе и искаш да разкажа същото и на него?

— Нали ми каза да си отварям очите на четири по време на пътуването, а и където вечер хвърля котва, и да се осведомявам за това, което търсиш. Действах според твоето желание и ти водя този човек, който вероятно ще може да ти даде сведения.

Исла скочи и захвърли лулата настрани.

— Вярно ли е? Ти би могъл да ми дадеш сведения?

— Приятелят ми Хасан не ми е казал нито дума и аз още не знам за какво бих могъл да те информирам — обясних аз. — Говори първо ти.

— Ефенди, ако можеш да ми кажеш това, което бих искал да чуя, ще те възнаградя по-богато от паша.

— Не искам никаква награда. Говори!

— Търся една девойка, която се казва Зеница.

— Аз познавам жена с такова име.

— Къде, къде, ефенди? Казвай бързо!

— Би ли ми описал първо как изглежда девойката!

— О, тя е красива като роза и прекрасна като утринна зора! Ухае като цветовете на резедата, а гласът й е мелодичен като песента на хурия. Косата й е като опашката на коня Гиля, а краката й са като на Далила, която е заслепила Самсон. От устата й се ронят думи на доброта, а очите й…

Аз го прекъснах с едно движение на ръката.

— Исла Бен Мафлай, това не е описанието, от което имам нужда. Не говори с възхищението на годеник, а с думите на разума! Кога си я изгубил?

— Преди две луни.

— Няма ли тя нещо в себе си, по което може да бъде разпозната?

— Какво например?

— Може би някакво бижу, пръстен, огърлица…

— Пръстен ли, да! Дадох й пръстен, направен от тънко като хартия злато, върху който има хубава перла.

— Виждал съм този пръстен.

— Къде, ефенди! О, хайде казвай бързо! И кога?

— Днес преди няколко часа.

— Къде?

— Близо до нашето селище, на не повече от един час път оттук.

Младият мъж коленичи пред мен и от вълнение сложи ръце върху рамената ми.

— Вярно ли е? Истината ли казваш? Не се ли лъжеш?

— Вярно е. Не се лъжа.

— Тогава ставай! Трябва да отидем при нея!

— Не може.

— Може, трябва да може! Ще ти дам хиляда пиастъра, две, три хиляди пиастъра, ако ме заведеш при нея.

— И сто хиляди да ми дадеш, днес не мога да те заведа при нея.

— Кога тогава? Утре, утре много рано?

— Вдигни лулата си, запали я отново и седни! Който бърза, бавно стига. Трябва да обсъдим всичко.

— Не мога, ефенди! Душата ми трепери.

— Запали си лулата!

— Нямам време за това, трябва…

— Добре! Щом нямаш време за разумен разговор, тогава си тръгвам.

— Стой! Ще направя всичко, каквото искаш!

Турчинът отново седна на мястото си и взе от мангала един тлеещ въглен, за да запали тютюна в лулата си.

— Готов съм. Хайде говори! — подкани ме той след това.

— Днес един богат египтянин беше изпратил да ме повикат при него, понеже жена му била болна…

— Жена му ли?

— Така беше наредил да ми кажат.

— Кой е този човек?

— Нарича се Абрахим Мамур и живее нагоре по течението на реката в една самотна полусрутена къща на брега на Нил.

— И е обградено със зид, нали?

— Да.

— Кой би могъл да предположи! Пребродил съм всички градове, села и къщи край Нил, но мислех, че тази къща е необитаема. Тя наистина ли му е жена?

— Не знам, но мисля, че не е.

— Болна ли е?

— Много.

— Валлахи, за Бога, той ще ми плати, ако й се случи нещо лошо. От какво е болна?

— Болката й е сърдечна. Тя мрази Абрахим Мамур и чезне от копнеж да избяга от него, но ако това не стане скоро, ще умре.

— Но не той, а тя ти го каза, нали?

— Не, аз самият стигнах до този извод.

— Ти си я видял?

— Да. Той ме заведе в покоите й, за да мога да говоря с болната.

— Той самият? Невъзможно!

— Той я обича…

— Аллах да го накаже!

— Страхувах се, че тя ще умре, ако той ме отпрати.

— Значи си говорил с нея?

— Да, но само каквото той ми разрешаваше. Ала тя все пак успя да ми прошепне тихо: „Спаси Зеница.“ Значи тя носи това име, въпреки че той я нарича Гюзела.

— Ти какво й отговори?

— Че ще я спася.

— Ефенди, обичам те, животът ми ти принадлежи! Този Абрахим Мамур открадна Зеница и я отвлече. Ела, ефенди, хайде да вървим. Трябва поне да видя къщата, в която е затворена.

— Ти ще останеш тук. Утре пак ще ходя при нея и ще…

— Ще дойда с теб, ефенди!

— Оставаш тук! Зеница познава ли пръстена, който носиш на ръката си?

— Знае го много добре.

— Ще ми го дадеш ли?

— С удоволствие. Но защо?

— Утре пак ще говоря с нея и ще направя така, че да види пръстена.

— Това е превъзходна идея! Тя веднага ще разбере, че съм наблизо. А после?

— Най-напред разкажи това, което трябва да знам.

— Всичко ще научиш, ефенди! Магазинът ни е един от най-големите в Стамбул. Аз съм единственият син на баща си и докато той ръководи магазина и надзирава слугите, аз пътувам, където се налага. Често съм ходил в Скутари в Албания и видях Зеница по време на една разходка по море с приятелката й. По-късно отново я видях. Баща й не живееше в Скутари, а в Черните планини. Но тя често слизаше, за да ходи на гости при приятелки. Когато преди два месеца пак пътувах по онова море, приятелката беше изчезнала с баща си, ас тях и Зеница..

— Къде?

— Никой не знаеше.

— И родителите й ли?

— Също. Баща й, храбрият Оско, напусна Черна гора, за да търси детето си по цялата земя. Аз обаче трябваше да замина за Египет да купувам разни неща. По Нил срещнах един параход, който плаваше надолу по течението. Когато платноходът, на който бях аз, минаваше покрай него, чух, че оттам някой изрече името Ми. Погледнах към него и видях Зеница, която бе махнала фереджето от лицето си. До нея седеше хубав, мрачен мъж, който веднага спусна яшмака й — повече нищо не видях. От този час съм по следите му.

— Значи не си сигурен дали е напуснала родината си доброволно или насила?

— Доброволно в никакъв случай.

— Познаваш ли мъжа, който стоеше до нея?

— Не.

— И си сигурен, че не си се припознал? Може да е била друга, която много прилича на нея.

— Тогава щеше ли да ме вика и да протяга ръце към мен, ефенди?

— Да, така е.

— А ти си й обещал да я спасиш, нали?

— Да.

— Ще удържиш ли на думата си?

— Ще удържа. Вероятно пленницата на Абрахим Мамур наистина е търсената от теб девойка.

— Ти не искаш да ме вземеш със себе си. Как тогава ще разбереш дали е тя?

— Пръстенът ще ми разкрие това.

— И как ще я изведеш от къщата?

— Като ти кажа по какъв начин можеш да я вземеш.

— Ще я взема, можеш да бъдеш сигурен!

— А после? Рейс Хасан, ти би ли се съгласил да я приемеш на кораба си?

— Готов съм, въпреки че не познавам мъжа, при когото се намира тя.

— Той се нарича Абрахим Мамур и казват, че бил управител на някаква провинция.

— Ако наистина е бил толкова влиятелен, то тогава е достатъчно могъщ, за да ни погуби — каза капитанът със сериозно изражение на лицето. — Отвличането се наказва със смърт. Приятелю Кара Бен Немзи, утре трябва да действаш много умно и предпазливо.

В това отношение той имаше право. Но аз мислех повече за приключението, отколкото за опасността. Във всеки случай твърдо бях решил, че и пръста си нямаше да помръдна, ако Абрахим Мамур наистина имаше законни права над болната.

Още дълго говорихме за предстоящото събитие, а после се разделихме, за да идем да спим, но аз бях убеден, че Исла нямаше да може да намери покой.