Карл Май
През пустинята (11)

Единадесета глава
При поклонниците на дявола

Ето че вече бях в Мосул и чаках да ме приеме Шекиб Халил паша, мютесарифът на санджака.

Трябваше да замина с Мохамед Емин в кюрдските планини, за да измъкнем с Хитрост или сила сина му Амад ал Гандур от крепостта Амадие, една съвсем не лесна задача. Храбрият шейх на хадедихните предпочиташе да тръгне с воините на цялото си племе, за да си пробие път през турските области и открито да нападне Амадие, но имаше поне сто уважителни причини, които възпрепятстваха изпълнението на този авантюристичен план. Сам човек имаше много повече шансове за успех, отколкото цяла орда бедуини и така Мохамед Емин най-сетне се съгласи с предложението ми с начинанието да се заемат само трима души.

Тези трима бяха той, Халеф и аз.

Дълги увещания бяха необходими обаче, за да обясня на сър Дейвид, който въпреки нараняването си много искаше да се присъедини към нас, че с недостатъчните си езикови познания и неспособността си да се приспособява би могъл повече да навреди, отколкото да ни помогне. Най-накрая, той реши да остане при хадедихните и да изчака завръщането ни там. При тях можеше да се възползва от услугите на ранения грък Александрос Колетис като преводач и да търси крилати бикове. Хадедихните бяха обещали да му покажат колкото иска развалини.

Враждата с враговете им беше вече загладена. Трите племена се бяха подчинили и трябваше да оставят заложници при победителите. Ето защо беше крайно наложително Мохамед Емин да остане при племето си. И действително той не тръгна с нас за Мосул, защото щеше да е много опасно за него. Освен това се бяхме уговорили да се срещнем отново в развалините на Корсабад, стария асирийски Сарагум. Така че тръгнахме заедно през Уади Мур към Кал Кан и Ал Каср. Там обаче се разделихме. Аз поех с Халеф за Мосул, а шейхът мина през Тигър със сал, за да стигне до мястото на срещата ни на другия бряг.

Но какво трябваше да предприема в Мосул? Може би да потърся представителя на Англия, за да си осигуря защитата му. Подобно нещо и през ум не ми минаваше, защото и с нея, и без нея бях в безопасност. С пашата обаче трябваше да говоря, защото с негова помощ исках да се снабдя с всичко, което можеше да помогне за осъществяването на нашите намерения.

В Мосул беше страшно горещо. Термометърът показваше 46 градуса по Целзий на сянка. Затова се настаних в един от онези зердабс^[1], в които обитателите на този град се установяваха по време на най-горещия сезон.

Халеф седеше до мен и чистеше пистолета си. Дълго бяхме мълчали, но по лицето на дребосъка разбрах, че нещо му тежи на душата. И наистина накрая той се обърна към мен с рязко движение и каза:

— Не бях мислил за това, сихди!

— За какво?

— Че никога вече няма да видим хадедихните.

— Така ли? Защо?

— Нали искаш да идеш в Амадие, сихди?

— Да. Това го знаеш отдавна.

— Знаех го, но не познавах пътя, който води дотам. Аллах валлах! Това е пътят към смъртта и джехената!

Халеф направи замислената физиономия, която вече бях виждал.

— Толкова ли е опасно, Хаджи Халеф Омар? — попитах аз.

— Не ми ли вярваш, сихди? Тогава ще ти го докажа. Внимавай! Чух, че пътьом искаш да посетиш тримата мъже — Пали, Селек и Мелаф, — които ти спаси на острова на абу-хамедите и които след като оздравяха при хадедихните, се върнаха в родината си.

— Точно така.

— Тогава с нас е свършено. Ти и аз, ние двамата, сме правоверни, а всеки правоверен, който иде при тези мъже, изгубва живота си и възможността да иде на небето.

— Това е ново за мен, Халеф. Кой ти го каза?

— Всеки мюсюлманин го знае. Не си ли научил още, че страната, в която те живеят, се нарича Шейтанистан?

Ах, сега разбрах какво имаше предвид Халеф. Той се страхуваше от джесидите, от поклонниците на дявола. Въпреки това се престорих, че нищо не разбирам, и продължих да питам:

— Шейтанистан ли? Страната на дявола? Как така?

— Там живеят риджал еш шейтан^[2], хората на дявола, които се кланят на шейтана.

— Халеф, къде има тук хора, които се кланят на дявола?

— Има такива. Не си ли чувал за тях?

— О, да! Но тези хора живеят в страна, далеч отвъд голямото море, франките я наричат Австралия. Там живеят диви хора, които имат дявол, когото наричат Яху, и му се кланят. Но тук няма хора, които да правят подобно нещо.

— Сихди, ти си по-умен от мен и от много други хора, понякога обаче твоят ум и твоята мъдрост се изпаряват. Попитай всеки, когото срещнеш, и той ще ти каже, че в Шейтанистан се кланят на дявола.

— Присъствал ли си, когато му се молят?

— Не. Но съм чувал.

— Тогава ще ти кажа, че всичко това са празни приказки, защото джесидите не допускат на богослуженията си хора, които са от друга вяра.

— Вярно ли е?

— Определено. Или поне би било голямо изключение, ако някога разрешат на чужд човек да присъства на молитвите им.

— И все пак всичко, което правят, се знае.

— Как така?

— Не си ли чувал, че ги наричат чира сьондюрен^[3]? Както ми казаха, това било лошо име, което разкривало престъпния им живот. Не знам какво означава.

— Не означава нищо друго освен „изгасящ светлината“.

— Виждаш ли, сихди! На техните богослужения се загасят свещите. Оттук може да се направи извод, че се вършат тъмни дела.

— Тогава са ти казали голяма лъжа. Объркали са джесидите с друга секта. Какво още знаеш за тях?

— В техните храмове има по един петел или паун, на който се кланят, а това е дяволът.

— О, Халеф, колко е къса паметта ти! Кажи ми, имат ли джесидите много храмове?

— Имат.

— И във всеки от тях стои по един петел?

— Да.

— Колко дяволи има тогава? Мисля, че е само един?

— Да, сихди, има само един-единствен, но той е навсякъде. А освен това имат и фалшиви ангели.

— В какъв смисъл?

— Знаеш, че според Корана има само четири ангели, а именно Джабраил, после Азраил, когото наричат още Абу Яхия, след това е Михаил и накрая Израфил. Поклонниците на дявола имат седем ангели, които се казват Гавраил, Михаил, Рафаил, Азраил, Дедраил, Азрафил и Шемкил. Не е ли това погрешно?

— И аз вярвам, че има седем ангели.

— Ти ли? Защо? — попита той учудено.

— Свещената книга на християните го казва, а на нея вярвам повече, отколкото на корана.

— О, сихди, какво чувам! Ти беше в Мека, стана хаджия, а повече вярваш в книгата на неверниците, отколкото на думите на Пророка? Сега вече не се учудвам, че искаш да отидеш при джесидите.

— Можеш да се върнеш обратно, щом ти се вижда толкова ужасно. Ще ида сам.

— Да се върна? Не. Възможно е Мохамед да говори само за четири ангели, защото другите три не са били на небето, когато Мохамед е пребивавал там. Имали са работа на земята и той не се е запознал с тях.

— Казвам ти, Халеф, че няма защо да се страхуваш от поклонниците на дявола — засмях се аз. — Те не се кланят на шейтана, дори не го назовават по име. Тези хора са чисти, верни и благодарни, храбри и честни. Няма да изгубиш заради тях блаженството на рая, защото те не ще засегнат вярата ти.

— Джесидите няма ли да ме принудят да се кланям на дявола?

— Не. Уверявам те.

— Но те ще ни убият!

— Нито мен, нито теб.

— Ала те са убили толкова много други хора, наистина не християни, а привърженици на Пророка.

— Тези хора само са се защитавали, когато са искали да ги изтребят. Затова са избивали мюсюлманите, защото само от тях са били нападани, а не от християните.

— Ами аз съм мюсюлманин.

— Те са твои приятели, защото са и мои. Не си ли се грижил за трима от техните хора, докато оздравеят?

— Вярно е, сихди. Няма да те изоставя и ще дойда с теб.

Тогава чух приближаващи се по стълбите стъпки. Влязоха двама мъже. Бяха албански аги от гвардията на пашата. Спряха на входа и единият от тях попита:

— Ти ли си неверникът, когото трябва да придружим?

Нямах никакво намерение да позволявам да ме наричат неверник. Агата чакаше отговор, но не го получи. Дори се направих, че нито съм го видял, нито съм го чул.

— Ти глух и сляп ли си, та не отговаряш? — попита той грубо. Арнаутите са сурови и необуздани, опасни типове, които и при най-малък повод не само посягат към оръжието, но и го използват. Аз обаче нямах желание безропотно да търпя грубостта им. Затова сякаш случайно извадих револвера си от хаука^[4] и се обърнах към слугата си:

— Хаджи Халеф Омар, я ми кажи, има ли някой тук?

— Да, двама мъже.

— Кои са те?

— Двама сабити, които искат да говорят с теб.

— Кой ги изпраща?

— Шекиб Халил паша, дано Аллах му дари дълъг живот!

— Това не е вярно. Пашата — Аллах да го закриля — би ми изпратил учтиви хора. Кажи на тези мъже, на чиито уста вместо поздрав има само ругатни, да си вървят. Могат да повторят на този, който ги изпраща, моите думи.

Двамата аги посегнаха към дръжките на пистолетите си и въпросително се спогледаха. Небрежно насочих дулото на револвера си към тях и мрачно сбърчих чело.

— Е, Хаджи Халеф Омар, какво ти заповядах?

По лицето на дребния мъж разбрах, че поведението ми е напълно по вкуса му. Той също държеше един от пистолетите си в ръка и се обърна към входа с най-гордата си физиономия.

— Чуйте какво ще ви кажа! Този храбър и прославен ефенди се казва Кара Бен Немзи, а аз съм хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абу Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Чухте думите на моя ефенди. Вървете си и направете каквото ви заповяда.

— Няма да си идем! Шекиб Халил паша ни постави задача и ние ще я изпълним.

— А аз ви заповядвам да вървите при пашата и да му съобщите, че трябва да ни изпрати учтиви мъже! Който се приближи до моя ефенди, трябва първо да си събуе обувките, а след това да поздрави.

— Един неверник…

В миг скочих и застанах пред него.

— Ние… имаме — започна единият да обяснява.

— Вън!

В следващия момент отново бях сам с Халеф. Все пак агите бяха разбрали, че нямах желание да се подчинявам на заповедите им. Човек трябва да знае как да се отнася с ориенталците. Те сами са си виновни за това, че европейците ги презират. Малко смелост и по възможност повечко нескромност, подсилени с любимата добродетел, която при нас се нарича грубост, при определени обстоятелства се радват тук на най-голям успех. Действително, от друга страна, има предпоставки, които принуждават човек да понася някои, а понякога и много неща. Тогава обаче е по-уместно да се правиш, че нищо не си забелязал. Естествено за това са необходими не само познания за условията и съобразяване с отделните случаи, но също и добър опит, за да решиш кое в конкретната обстановка е по-добро и по-разумно: грубостта или търпението и сдържаността, и дали ръката да е на оръжието или… в кесията.

— Сихди, какво направи? — извика Халеф смаян.

Въпреки безстрашието си той се боеше от последиците на моето поведение.

— Какво съм направил? Само изхвърлих двамата дръвници.

— Но ти познаваш арнаутите. Те са кръвожадни и отмъстителни. Не видя ли как в Кахира един застреля възрастна жена само защото не се отместила от пътя му, а тя беше сляпа?

— Видях. Тези двамата обаче няма да ни застрелят.

— Заради пашата ли? Познаваш ли го?

— Шекиб Халил е много добър човек.

— О! Много добър човек, сихди. Половин Мосул се е изселил, защото всички се страхуват от него. Не минава ден без десет или дванайсет души да отнесат бастонадата. Който е богат, не доживява до следващия ден, а богатството му става собственост на пашата. Той насъсква арабските племена едно срещу друго, а след това напада победителя, за да му вземе плячката. Казва на арнаутите си: „Вървете разрушавайте, убивайте, но донесете парите!“ Те това и правят, а мютесарифът става по-богат от падишаха. Ако днес някой е негов довереник, утре заповядва да го затворят, а вдругиден го обезглавяват. Какво ли ще направи с нас, сихди?

— Ще трябва да изчакаме.

— Искам да ти кажа нещо, сихди. Щом забележа, че пашата възнамерява да ни причини зло, ще го застрелям. Няма да умра, без да го взема със себе си на оня свят.

— Няма да имаш възможност да направиш това, защото ще отида при него сам.

— Сам ли? Няма да го допусна! Идвам с теб!

— Мога ли да те взема със себе си, щом той иска да види само мен?

— Е добре, тогава ще чакам тук. Но ти се кълна в Пророка и във всички халифи, че ако до вечерта не си се върнал, ще поръчам да му предадат, че имам да му съобщавам нещо важно. Той ще ме приеме и тогава ще изстрелям в главата му и двата куршума на двуцевния си пистолет.

Той говореше напълно сериозно и бях убеден, че храбрият дребосък наистина щеше да го направи. Такава клетва никога не би престъпил.

— А Ханех? — попитах аз.

— Ще плаче, но ще се гордее с мен — заяви той. — Тя няма да може да обича мъж, който е позволил да убият неговия сихди, без да отмъсти за него.

— Благодаря ти, добри ми Халеф. Но съм убеден, че няма да се стигне дотам.

След известно време отново дочухме стъпки. Влезе един обикновен войник. Беше си събул обувките вън.

— Сабахинис хаир олсун! (Добро утро!) — поздрави той.

— Сабахинис хаир олсун! Какво искаш?

— Ти ли си онзи ефенди, който иска да говори с пашата?

— Да.

— Шекиб Халил паша — Аллах да му даде хиляда години живот — ти изпраща носилка. Трябва да дойдеш при него.

— Върви! Идвам веднага.

Когато войникът излезе, Халеф каза:

— Виждаш ли, сихди, че става опасно?

— Как така?

— Този път мютесарифът ти изпраща обикновен войник!

— Възможно е. Но това не бива да те тревожи.

Изкачих няколкото стъпала. Ах! Пред къщата стоеше отряд от около двайсет арнаути. Бяха въоръжени до зъби, а единият от двамата аги, които вече бяха идвали при мен, ги командваше. Двама хамали държаха готова за път носилка.

— Качвай се! — заповяда агата с мрачна физиономия. Направих го възможно най-непринудено. Конвоят ме караше да мисля, че съм едва ли не пленник. Понесоха ме с бърза крачка, докато най-сетне спряхме пред една порта.

— Слизай и ме следвай! — заповяда агата със същия тон. Поведе ме по една стълба нагоре към стая, където имаше разни офицери, които ме изгледаха с мрачни погледи. На входа седяха няколко от жителите на града, по чийто вид можеше да се съди, че не се чувстваха много добре тук, в бърлогата на лъва. Веднага ме повикаха, събух си сандалите, които специално си бях обул за това посещение, и влязох.

— Ес селям алейкюм! — поздравих, като кръстосах ръце пред гърдите си и се поклоних.

— Ал’…

Обаче Шекиб Халил паша веднага се прекъсна и попита:

— Твоят пратеник каза, че един алеман искал да говори с мен?

— Така е!

— Мюсюлмани ли са немзите?

— Не. Християни са.

— И въпреки това се осмеляваш да поздравяваш като мюсюлманин?

— Ти си мюсюлманин, любимец на Аллах и падишаха. Господ да го закриля! С поздрава на езичниците ли трябваше да се обърна към теб, които нямат Бог и свето писание?

— Ти си смел, чужденецо!

Той ми хвърли странен и дебнещ поглед. Пашата не беше висок човек; много слаб, а лицето му щеше да е най-обикновено, ако в него не биеше на очи изразът на лукавство и жестокост. Дясната му буза беше силно подута, а до него имаше пълен с вода сребърен леген, в който той плюеше. Дрехите му бяха от коприна. По дръжката на камата му и токата на тюрбана му искряха диаманти, по пръстите му блестяха пръстени, а лулата му беше една от най-скъпите, които бях виждал.

След като Шекиб Халил известно време ме оглежда от глава до пети, продължи да пита:

— Защо не се представи чрез някой консул?

— Немзите нямат консул в Мосул, а другите консули са ми толкова непознати, колкото и ти. Един консул не би могъл да ме направи по-добър или по-лош, отколкото съм, а ти имаш проницателен поглед. Не ти е необходимо да се запознаваш с мен чрез консул.

— Машаллах! Наистина говориш много храбро! Говориш така, сякаш си голям човек.

— Би ли дръзнал един незначителен човек да те посети?

Наистина това беше доста безочливо от моя страна, но веднага забелязах, че то направи очакваното впечатление.

— Как се казваш? — осведоми се той.

— Имам различни имена, ваше превъзходителство.

— Различни ли? Мисля, че човек има само едно име!

— Обикновено да. При мен обаче нещата стоят другояче, защото във всяка страна и при всеки народ, които посещавам, ме наричат по различен начин.

— Толкова много страни и народи ли си видял?

— Да.

— Назови ми народите?

— Османите, французите, ингилизите, испанците… Изброих му една доста дългичка редица имена, но от учтивост на първо място сложих османите. При всяка следваща дума очите му се ококорваха все повече. Накрая той избухна:

— Толкова много народи ли има по земята?

— Повече, много повече!

— Аллах акбар! Той е създал толкова много народи, колкото мравките в един мравуняк! Ти си още млад. На колко години беше, като за първи път напусна Алемания?

— Когато тръгнах по море за Йенидюния,^[5] бях на осемнайсет.

— А какъв си?

— Пиша вестници и книги, които после се печатат.

— Какво пишеш в тях?

— Обикновено описвам това, което виждам и чувам, което преживявам.

— А появяват ли се в тези газетелер^[6] също и хората, с които се срещаш?

— Само най-личните.

— И аз ли?

— И ти.

— Какво ще пишеш за мен?

— Как бих могъл да знам отсега, паша? Мога само да опиша хората така, както се отнасят с мен.

— А кой чете всичко това?

— Хиляди хора. Бедни и богати, големи и малки.

— А пашите и князете?

— И те също.

В този момент от двора се чуха звуци от удари, придружени от стенанията на наказвания човек. Неволно се заслушах.

— Не обръщай внимание — каза пашата. — Моят хекимин е.

— Твоят лекар? — попитах учуден.

— Да. Ти някога имал ли си диш агръсъ?^[7]

— Като дете.

— Тогава знаеш как боли. Имам един болен зъб. Това псе трябваше да ми го извади, но го направи толкова несръчно, че страшно ме заболя. Затова сега го налагат с камшик. Аз обаче не мога да си затворя устата.

Не можеше да си затвори устата? Реших да използвам ситуацията.

— Бих ли могъл да видя болния ти зъб, паша?

— Ти хеким ли си?

— Справям се.

— Ела тогава! Долу вдясно.

Шекиб Халил отвори устата си и аз погледнах в нея.

— Разрешаваш ли ми да опипам зъба?

— Ако не боли.

Едва не се изсмях в лицето на строгия паша. Болният зъб висеше така хлабаво в подутия венец, че прекъснатата операция можеше да се довърши само с пръсти.

— Колко удара трябва да получи хекиминът?

— Шейсет.

— Ще му опростиш ли останалите, ако ти извадя зъба, без да те заболи?

— Не можеш да направиш това!

— Мога!

— Добре, но ако ме заболи, ти ще получиш ударите, които опрощавам на него.

Мютесарифът плесна с ръце и се появи един офицер.

— Пусни хекимина! Този чужденец се застъпи за него.

Мъжът се върна обратно с учудена физиономия. Тогава бръкнах с два пръста в устата на пашата, първо — заради самия фокус — понатиснах малко съседния зъб, хванах болния и го извадих. Наместникът премигна, но, изглежда, не предполагаше, че вече съм готов. Той бързо хвана ръката ми и я блъсна настрани.

— Ако наистина си хеким, тогава не се бави толкова! Ето ти инструментите!

Шекиб Халил посочи към пода. Аз незабелязано държах зъба му между пръстите си и се наведох. Предметът, който видях там, беше за вадене на пирони, а до него имаше зъболекарски клещи — и то какви! С тях биха могли да се вадят от огъня всякакви парчета желязо.

Малко шарлатански номера нямаше да навредят. Бръкнах с инструмента за пирони в не особено малката уста на пашата.

— Внимавай дали ще те заболи! Бир, ики, юч! (Едно, две, три!) Ето го непослушника, който ти е причинявал толкова болки!

Дадох му зъба. Той ме погледна слисан.

— Машаллах! Наистина абсолютно нищо не усетих!

— Ето какво умеят лекарите на алеманите — засмях се аз. Той бръкна в устата си, после огледа извадения зъб и най-сетне се убеди, че е освободен от него.

— Ти си велик хеким! — каза той. — Как да те наричам?

— Бен араб ме наричат Кара Бен Немзи.

— Винаги ли вадиш така добре зъби?

— Хм! Зависи от обстоятелствата!

Шекиб Халил отново плесна с ръце и предишният офицер се появи.

— Питай из цялата къща дали някой го боли зъб!

Мъжът изчезна, а аз се почувствах така, сякаш самия мен ме болеше зъб, въпреки че физиономията на пашата изразяваше благосклонност.

— Защо не последва веднага моите пратеници? — попита той.

— Защото ме обидиха.

— Разкажи!

Съобщих му за станалото. Той слушаше внимателно, а след това заплашително вдигна ръка.

— Ти си постъпил неправилно. Аз заповядах така и ти трябваше да дойдеш веднага. Благодари на Аллаха, че ти е открил как се вадят безболезнено зъби.

— Защо?

— Иначе щеше да бъдеш наказан. Как точно, сега не мога да ти кажа.

— Наказан ли? Ти не би направил това!

— Машаллах! Защо? Кой би могъл да ми попречи?

— Самият падишах.

— Падишахът ли? — попита той смаян.

— Разбира се. В нищо не съм се провинил и имам право да изисквам от твоите аги да се държат учтиво с мен. Или може би смяташ, че не е необходимо да се взема под внимание този паспорт? Ето, вземи и чети!

Той разтвори документа и щом хвърли един поглед върху него, със страхопочитание го докосна до челото, устата и сърцето си.

— Буюрулду от падишаха? Аллах да го благослови!

Шекиб Халил го прочете, сгъна го и после ми го върна.

— Ти си под сянката на падишаха! Как успя да постигнеш това?

— Ти си наместник на Мосул. Как успя да го постигнеш, паша?

— Наистина си много смел! Аз съм наместник на тукашната околия, защото ме огрява слънцето на падишаха.

— А аз съм под сянката на падишаха, защото над мен блести неговата благосклонност. Той ми даде позволение да посещавам всички негови земи, а след това ще пиша в книги как съм бил приет от неговите хора.

Това подейства. Той посочи мястото до себе си върху скъпия килим от Смирна.

— Седни!

После заповяда на едно негърче, което седеше пред него, да се погрижи за лулата му, да донесе кафе и една лула и за мен.

Така седяхме един до друг, пушейки и пиейки, като стари познати. Изглежда, компанията ми ставаше все по-приятна на Шекиб Халил и за да ми го докаже на дело, заповяда да извикат моите двама арнаутски аги. Той се обърна към тях с лице, предвещаващо всичко друго, но не и нещо добро, и попита:

— Трябваше да доведете този бей при мен, нали?

— Ти заповяда така, паша — отвърна единият.

— Вие не сте го поздравили! Не сте си събули обувките! Дори сте го нарекли неверник!

— Направихме го, защото ти самият го наричаше така.

— Млъкни кучи сине, и кажи, наистина ли съм го нарекъл по този начин!

— Превъзходителство, ти…

— Млък! Нарекох ли го неверник?

— Не, паша.

— И въпреки това ти си го твърдял! Слез на двора! Всеки от вас ще получи по петдесет тояги по ходилата. Доложете вън за нареждането ми!

Тази заповед беше най-трогателното доказателство за приятелство към мен. Петдесет тояги? Прекалено много беше. Десет или петнайсет бих позволил, но при това положение трябваше да се застъпя за тях.

— Ти съдиш справедливо, паша — казах аз тогава. — Мъдростта ти е голяма, но добротата ти е още по-голяма. Снизхождението е привилегия на всички императори, крале и властници. Ти си князът на Мосул и ще дариш с милостта си тези двама мъже.

— Тия нехранимайковци, които са те обидили? Не е ли все едно, че са обидили мен?

— Твое превъзходителство е издигнат високо над тях, като звезда над земята. Чакалът вие срещу звездите, но те не го чуват и продължават да светят. Добротата ти ще бъде прославена в Европа, като разкажа, че си изпълнил молбата ми.

— Тези кучи синове не заслужават да им се прощава. Но за да видиш, че те обичам, ще им отменя наказанието. Измитайте се и днес повече не ми се мяркайте пред очите!

След като агите излязоха от стаята, той се осведоми:

— Коя е последната страна, в която си бил?

— В Египет. А след това дойдох тук през пустинята.

Казах така, защото не исках да лъжа, но не биваше и да споменавам, че съм бил при хадедихните.

— През пустинята ли? През коя? През синайската и сирийската ли? Това е много опасен път. Но благодари на Бога, че си тръгнал по него!

— Защо?

— Защото иначе щеше да попаднеш при арабите шаммари и щяха да те убият.

Ако знаеше само какво премълчавах!

— Толкова ли са лоши шаммарите, твое благородие? — попитах аз.

— Те са нахална разбойническа сган, която обаче ще поставя натясно. Не плащат нито данък, нито налог и вече започнах да ги унищожавам.

— Изпращаш срещу тях твоите военни части ли?

— Не. Арнаутите ми трябват за по-полезни неща.

Тези „по-полезни“ неща лесно можеха да бъдат отгатнати: ограбване на поданици, за да се обогати пашата.

— Ах! Досетих се!

— Какво се досети?

— Един мъдър властелин щади хората си и разбива враговете, като ги разединява.

— Уалахи! Алеманите не са глупави хора. Наистина направих така.

— Успя ли?

— Не можах! И знаеш ли кой е виновен за това?

— Кой?

— Един англичанин и един чужд емир. Хадедихните са най-войнствените сред шаммарите. Те трябваше да бъдат унищожени, без да се пролива кръвта на моите хора, затова изпратихме срещу тях три местни племена. Тогава се появил този англичанин с чуждия емир и събрали други племена, които помогнали на хадедихните. Всички мои съюзници бяха пленени или убити. Изгубиха по-голямата част от стадата си и трябва да плащат налог.

— От кое племе е този емир?

— Никой не знае. Казват, че въобще не бил човек. Сам убил през нощта лъв. Куршумите му улучвали от много мили разстояние, а очите му светели в тъмното като огън в пещера.

— Не можеш ли да го хванеш?

— Ще се опитам, но вероятността да успея е малка. Абу-хамедите вече го бяха хванали веднъж, но той се измъкнал по въздуха.

Добрият паша, изглежда, беше доста суеверен. Нямаше и представа, че този жив дявол сега си пие кафето с него.

— От кого научи всичко това? — осведомих се аз.

— От един обеид, когото ми изпратиха, но беше твърде късно. Хадедихните вече са взели стадата.

— Ще ги накажеш ли?

— Бих искал, но за съжаление ще трябва да изчакам още малко, въпреки че войската ми е напълно готова. Бил ли си вече в развалините на Куюнджик?

— Не.

— Там са събрани войниците, които ще тръгнат срещу шаммарите. Сега обаче ще изпратя хората си на друго място.

— Мога ли да попитам къде?

— Това е моя тайна и никой не бива да я узнае. А ти си наясно, че държавните тайни трябва да се пазят строго.

В този момент в стаята влезе човекът, когото пашата преди малко беше изпратил със задачата да намери някого с болен зъб. Опитвах се да отгатна по лицето му резултата от това издирване, защото никак нямаше да ми е приятно, ако се наложеше да бъркам в устата на някой арнаутин с инструмента за пирони или чудовищните зъболекарски клещи, за да му направя там дупка, и то безболезнено, каквото беше условието.

— Е? — попита Шекиб Халил.

— Извинявай, паша, но не намерих човек, който да има диш агръсъ!

— А ти самият нямаш ли зъбобол?

— Не.

Олекна ми на сърцето. Но любезният паша се обърна към мен опечален:

— Жалко. Исках да ти дам възможност да демонстрираш възхитителното си изкуство. Може би утре или вдругиден ще се намери някой.

— Утре и вдругиден няма да съм тук — отвърнах аз.

— Така ли? Трябва да останеш. Ще живееш в моя палат и ще те обслужват така, както обслужват и мен. Върви!

Това се отнасяше за офицера, който веднага се отдалечи.

— И все пак трябва вече да тръгвам — заявих аз. — Но ще дойда отново.

— Къде отиваш?

— Нагоре към кюрдските планини.

— Докъде?

— Още не съм решил. Може би до Тура Шина или чак до Джуламерг.

— Какво ще правиш там?

— Искам да видя какви хора живеят по тези места и какви растения и треви растат в тамошните местности.

— И защо трябва да е веднага, та не можеш да останеш няколко дни при мен?

— Защото растенията, които търся, ще увехнат.

— Не ти трябва да се запознаваш с онези хора там горе. Това са кюрдски разбойници и джесиди, Аллах да ги прокълне. А за какво са ти тревите? А, да, ти си хеким и имаш нужда от билки. Но сигурно не си се замислял, че кюрдите могат да те убият.

— Бил съм и при по-лоши хора от тях.

— Без охрана ли? Без арнаути или башибозуци?

— Да. Имам добри оръжия, а освен това имам и теб, паша!

— Мен ли?

— Да. Нали твоята власт достига чак до Амадие?

— Точно дотам. Амадие е граничната крепост на моята област. Там имам оръжия и гарнизон от триста албанци.

— Амадие сигурно е много солидна Крепост.

— Не само солидна, но и напълно непревземаема. Тя е ключът към земите на свободните кюрди. Ала и подчинените ни племена са непокорни и лоши.

— Ти видя моето буюрулду и ще ме вземеш под своя закрила. Това е молбата, с която идвам при теб.

— Ще бъде изпълнена, но при едно условие: да се върнеш пак и да бъдеш мой гост.

— Приемам с радост.

— Ще ти дам трима гавази, който да ти служат и да те пазят. А знаеш ли, че ще минеш през страната на джесидите, за които вече споменах?

— Знам.

— Това е лош, непокорен народ, на който човек трябва да се озъби. Те се молят на дявола, гасят свещите и пият вино.

— А пиенето на вино толкова ли е лошо?

Той изпитателно ме погледна.

— Ти пиеш ли вино?

— С голямо удоволствие.

— Носиш ли вино със себе си?

— Не.

— Мислех, че имаш някакво… Тогава… бих могъл да те посетя преди отпътуването ти.

За да чуя подобно нещо от него, явно до известна степен бях спечелил доверието му. От това можех да извлека полза за себе си и казах:

— Ела! Мога да намеря вино.

— И такова, което се пени ли?

Мютесарифът явно имаше предвид шампанско.

— Пил ли си някога такова вино, паша?

— О, не! Не знаеш ли, че Пророкът е забранил пиенето на вино? Аз съм верен последовател на корана.

— Знам. Но такова пенливо вино може да се направи и изкуствено и тогава няма да е истинско вино.

— Ти можеш ли да направиш пенливо вино?

— Да.

Но това сигурно изисква много време — може би няколко седмици или дори месеци?

— Необходими са само няколко часа.

— Ще ми направиш ли такова питие?

— С удоволствие бих го направил, но не разполагам с необходимите неща.

— Какво ти трябва?

— Шишета!

— Имам.

— Захар и стафиди.

— Ще ги получиш от мен.

— Оцет и вода.

— Моят ашчъ^[8] има.

— А освен това и нещо, което може да се намери само в аптека.

— Илач^[9] ли е?

— Да.

— Моят хеким има аптека. Трябва ли ти нещо друго?

— Не. Но ще ми разрешиш ли да направя виното в кухнята?

— Може ли да гледам, за да се науча?

— Това е почти невъзможно, паша. Да се приготви вино, което един мюсюлманин има право да пие; вино, което се пени и развеселява душата, е много голяма тайна.

— Ще ти дам каквото поискаш.

— Важните тайни не се продават. Може да я научи само някой приятел.

— Че не съм ли твой приятел, Кара Бен Немзи? Аз те обичам и ще ти дам всичко, за което ме помолиш.

— Знам, твое благородие, и затова ще узнаеш тайната ми. Колко шишета искаш да ти напълня?

— Двайсет. Или е прекалено много?

— Не. Хайде да вървим в кухнята.

Съвсем сигурно беше, че пашата на Мосул е таен поклонник на цар Бакхус. Обухме си сандалите. Вместо обичайните наргилета ни запалиха чибуци, а след това се отправихме към кухнята.

Господата в преддверието се ококориха, като ме видяха да крача така фамилиарно до господаря, но той не им обърна никакво внимание. Кухнята се намираше на партера и представляваше високо, тъмно помещение с огромна печка. Над огъня висеше голям котел, пълен с вряща вода, предназначена за правене на кафе. Влизането ни тук не предизвика изненада, а направо ужас. На пода седяха пет или шест слуги и пушеха, а пред тях имаше димяща мока. Явно досега пашата никога не беше влизал в кухнята и при появата му хората се вцепениха от страх. Те продължиха да седят по местата си и го гледаха с ококорени очи.

Шекиб Халил се втурна сред тях, разпръсна ги с ритници и изкрещя:

— Мързеливци, роби! Не ме ли познавате, та седите така, сякаш съм ви равен?

Хората скочиха и след това се хвърлиха на земята в краката му.

— Има ли топла вода? — попита пашата.

— Ето там ври, господарю — отговори единият, който явно беше готвачът, защото беше най-дебел и най-мръсен от всички.

— Донеси стафиди, дръвник такъв!

— Колко?

— Колко ти трябват? — попита ме мютесарифът.

Проверих количеството на водата и след това посочих към един празен съд.

— Три пъти колкото тази кана!

— А захар?

— Още толкова.

— А оцет?

— Може би една десета част.

— Чухте ли, чудовища? Измитайте се!

Слугите изхвърчаха навън и скоро донесоха необходимите неща. Накарах ги да измият стафидите и след това сложих всичко във врящата вода. Някой европейски фабрикант на шампанско би се изсмял на моето пивоварство, но нямах време за губене и гледах да свърша работата възможно най-бързо, за да не обременявам паметта на благородния паша с прекалено много неща.

— Хайде сега в аптеката! — помолих го аз.

— Ела.

Той вървеше напред и ме въведе в едни помещения, които също бяха на партера. Тук с кръстосани пред себе си крака седеше бедният хеким. Пашата срита и него.

— Ставай, гадино, и окажи нужната почит на мен и този ефенди! Благодари му, защото се застъпи за теб и ти спести останалите удари. И да знаеш, негоднико, че той ми извади зъба, без да усетя нищо. Заповядвам ти да му благодариш!

О, какво удоволствие е да бъдеш личен лекар на пашата! Клетият човек се хвърли в краката ми и целуна ръба на стария ми хаик. След това Шекиб Халил попита:

— Къде е аптеката?

Лекарят посочи един голям, прояден от червеи сандък.

— Ето тук е, паша!

— Отвори!

Видях вътре такъв безпорядък от всевъзможни фунийки, листа, кутийки, пластири и разни други неща, чието естество и предназначение ми бяха напълно непознати. Попитах за натриев карбонат и винена киселина. От карбоната имаше много, но от винената киселина не чак толкова и все пак щеше да стигне.

— Имаш ли вече всичко? — попита ме пашата.

— Да.

Господарят на Мосул ритна още веднъж лекаря за сбогуване и му заповяда:

— Набави от тези две неща по-големи количества и запомни имената им! Ще ми бъдат много необходими, в случай че някой кон се разболее. Ако забравиш имената им, вече ще получиш точно отброени петдесет тояги.

Върнахме се в кухнята. Донесоха бутилки, восък, тел и студена вода, след което пашата изгони навън прислугата. Никой друг освен него не биваше да узнае голямата тайна — как се приготвя вино, което не е вино и може да се пие от всеки добър мюсюлманин без угризения на съвестта.

Последва варене, охлаждане, пълнене, затваряне и запечатване, така че пот потече от челото ми и когато накрая бяхме готови, слугите отново можеха да влязат, за да вземат шишетата и ги занесат на най-хладното място в мазето. Едно от тях обаче пашата взе със себе си, за да го опита, и собственоръчно го пренесе през преддверието в покоите си, където отново седнахме.

— Ще пием ли? — попита той.

— Виното не е достатъчно охладено.

— Ще го пием топло.

— Няма да е вкусно!

— Ще бъде!

Разбира се, че трябваше да бъде, защото пашата заповядваше така! Шекиб Халил нареди да донесат две чаши, забрани да влиза който и да било и развъртя телта.

Пуф! — Тапата изхвърча към тавана.

— Машаллах! — извика наместникът изплашен. — То наистина се пени!

Изкуственото вино излезе от бутилката със съскане. Аз понечих бързо да подложа чашата си, но пашата отвори устата си и тикна гърлото на шишето между устните си. Когато отново го свали и пъхна пръст в отвора, за да го затвори, то беше полу-празно.

— Чок аля! (Отлично!) Обичам те, приятелю! Твоето вино е по-хубаво от водата на кладенеца Зем Зем!

— Мислиш ли?

— Да. Дори и по-хубаво от водата на Хавуз Кевсер, която блажените пият в рая. Ще ти дам не двама, а четирима гавази.

— Благодаря ти. Запомни ли как се прави?

— Съвсем точно. Няма да забравя.

Без да помисли, че все пак имаше две чаши, мютесарифът отново вдигна бутилката до устата си и я свали чак след като я изпразни.

— Бом бош! (Съвсем празна!) Тя е пресушена. Защо не беше по-голяма!

— Виждаш ли сега колко е скъпоценна моята тайна? — попитах аз.

— В името на Пророка, да! О, вие алеманите сте много умни хора! Разреши ми обаче да те оставя за малко сам!

Наместникът стана и излезе от стаята. Когато след малко се върна, носеше нещо скрито под кафтана си. Бяха две бутилки. Засмях се.

— Сам ли ги донесе?

— Кенди. (Сам.) Това вино, което не е вино, никой освен мен няма право да пипа. Заповядах така на всички долу! И ако отсега нататък някой докосне бутилките, ще бъде пребит до смърт.

— Още ли ще пиеш? — осведомих се аз.

— Не може ли? Не е ли вкусно питието?

— Да, но ти казвам, че това вино наистина е вкусно и хубаво, когато изстине.

— Какъв ли вкус ще има тогава, щом още сега е така превъзходно! Слава на Аллаха, който е създал водата, стафидите, захарта и илачите, за да подкрепи душите на правоверните си!

И той започна да пие, без да помисли за мен. Лицето му изразяваше върховно блаженство, а щом изпразни и втората бутилка, каза:

— Приятелю, с теб никой не може да се сравнява, нито правоверен, нито неверник. Четирима гавази са ти малко, ще ти дам шест.

— Добрината ти е голяма и аз ще я прославя.

— А ще разкажеш ли и за това, което сега пих?

— Не, за него ще мълча, защото няма да споменавам и което аз съм пил.

— О, проклятие! Имаш право! Пия, без да мисля за теб. Подай ми чашата си, ще отворя и тази бутилка.

Вече можех да опитам произведението си. То имаше вкус точно на неизстудена вода със сода и отвара от стафиди и захар. За непретенциозния паша обаче то беше истинска наслада.

— Знаеш ли — каза мютесарифът и отпи още една дълга глътка, — че и шестима гавази са твърде малко за теб? Ще имаш десет!

— О, благодаря ти, паша!

Ако пиенето продължаваше така, щях да съм принуден да тръгна на път с цяла войска гавази, а при определени обстоятелства това можеше да се превърне в пречка за мен.

— Значи тръгваш през страната на поклонниците на дявола — поде Шекиб Халил старата тема на разговора. — Знаеш ли езика им?

— Кюрдски ли е?

— Кюрдски диалект. Малко от тях говорят арабски.

— Не знам този диалект.

— Тогава ще ти дам преводач.

— Може би няма да има нужда. Кюрдският е много сроден с персийския, а аз го говоря.

— Не разбирам нито един от двата, а ти най-добре знаеш трябва ли ти преводач или не. Във всеки случай не се задържай много в земите им! Не спирай при тях за почивка, а пресечи бързо тяхната област, иначе може да ти се случи нещо лошо.

— Какво?

— То е моя тайна. Само ти казвам, че дори и охраната, която ти давам, би могла да изпадне в опасност. Пий!

Пашата вече за втори път ми споменаваше за тайна.

— Твоите хора до Амадие ли имат право да ме придружат?

— попитах го аз.

— Да, защото властта ми не се простира по-нататък.

— Чии земи са там?

— Тези на кюрдите беруари.

— Как се нарича столицата им?

— Гумри. Това е масивна крепост, в която живее беят им. Ще ти дам писмо до него, но не мога да ти обещая, че то ще има благоприятно въздействие. Колко души те придружават?

— Един.

— Само? Имаш ли добри коне?

— Да.

— Това е хубаво, защото често от коня зависят свободата и животът на ездача. А би било жалко, ако ти се случи нещастие, защото ти притежаваш една много хубава тайна и ми я откри. Но аз искам да ти изразя благодарността си. И знаеш ли какво ще направя за теб?

— Какво?

Мютесарифът допи бутилката и отговори с възможно най-доброжелателната си физиономия:

— Знаеш ли какво е диш-параси?

— Да, данък, който само ти имаш право да събираш. Всъщност изразих се доста меко, защото диш-параси — „обезщетение за зъбите“ — е налог в пари, събиран навсякъде, където наместникът спре по време на пътуване, и то за това, че си изхабява зъбите при дъвченето на храната, която съответните жители трябва да му доставят безвъзмездно.

— Отгатна — каза той. — Ще ти дам документ, с който ще заповядам навсякъде, където отидеш, да ти се плаща диш-параси, все едно че на твое място съм аз. Кога ще тръгнеш?

— Утре сутринта.

— Чакай, ще донеса печата си, за да изготвя веднага документа.

Шекиб Халил стана и излезе от стаята. Тъй като негърът трябваше да носи лулата след него, аз останах сам. До мястото на пашата имаше някакви книжа, с които сигурно се беше занимавал преди появата ми. Това бе географска карта, а като се вгледах в нея по-внимателно, забелязах, че представлява план на долината на шейх Ади. Ах! Дали пък този план не беше в тясна връзка с тайните на наместника? Връщането на пашата прекъсна размишленията ми. По негова заповед дойде тайният писар, на когото той продиктува три писма: едно до кюрдския бей, друго до командващия крепостта Амадие, а третото до всички местни владетели и други властници на северната област, в което се казваше, че имам право да събирам диш-параси и че населението трябва да изпълнява исканията ми така, сякаш пред тях е самият мютесариф.

Можех ли да искам повече? Целта на посещението ми в Мосул беше изпълнена много по-бързо, отколкото очаквах, а за това чудо освен безстрашното ми поведение беше помогнал само натриевият карбонат.

— Доволен ли си от мен? — попита той.

— Безкрайно, паша? Твоята доброта ме затрупа с благодеяния.

— Не ми благодари сега, а по-късно!

— Надявам се, че някога ще мога.

— Имаш възможност.

— С какво?

— Мога да ти го кажа още сега. Ти си не само хеким, но и офицер.

— Защо смяташ така?

— Един хеким или човек, който пише книги, не би дръзнал да се яви пред мен без свитата на някой консул. Ти имаш буюрулду от султана, а знам, че понякога падишахът вика чужди офицери, които да обикалят земите му и след това да му правят военни доклади. Признай си, че си такъв офицер.

Това погрешно мнение можеше само да ми бъде от полза и щеше да е глупаво от моя страна да го опровергавам. Но не исках и да лъжа, затова скалъпих следното хитро обяснение:

— Не мога да ти призная подобно нещо, твое превъзходителство. Щом знаеш, че падишахът изпраща такива офицери, сигурно си чул също, че обикновено то става в пълна тайна. Имат ли право те да издават тайната си?

— Не. А и съвсем не те увещавам да го правиш, но в известно отношение ще ми бъдеш от полза. Това имах предвид.

— В какво отношение?

— В качеството си на офицер. Като се върнеш от планините на Кюрдистан, ще те изпратя при арабите от племето шаммар и по-точно при хадедихните. Трябва да обиколиш земите им и после да ми кажеш как мога да ги победя.

— Аха!

— Да. За теб това ще бъде много по-лесно, отколкото за някого от моите хора. Знам, че офицерите на франките са по-умни от нашите, въпреки че самият аз съм бил полковник и съм вършил големи услуги на падишаха. Бих те помолил също да разгледаш и земите на джесидите, но затова вече е твърде късно. Получих всички сведения, които ми бяха нужни оттам.

Тези думи ме убедиха, че предположенията ми са верни. Събраните в Куюнджик войскови части бяха готови да нападнат поклонниците на дявола.

— Ще минеш бързо през тяхната област — продължи пашата — и да не вземеш да чакаш до деня, в който честват най-големия си празник.

— Какъв празник?

— Празника на техния светец. Правят го на гроба на шейх Абу. Ето ти писмата. Аллах да е с теб! По кое време ще напуснеш града утре?

— След първата молитва.

— Десетте гавази ще дойдат тогава в дома ти.

— Твое превъзходителство, и двама ми стигат.

— Тези работи не ги разбираш. Десет са по-добри от двама; запомни го! Ще получиш петима арнаути и пет башибозуци. Връщай се бързо и не забравяй, че съм ти дарил любовта си!

Шейх Халил ми даде знак с ръка, че съм свободен, и аз излязох с вдигната глава от къщата, в която преди няколко часа бях влязъл почти като пленник. Когато стигнах до жилището си, намерих Халеф в пълно бойно снаряжение.

— Слава на Аллаха, че си идваш, сихди! — поздрави ме той. — Ако до залез-слънце не се беше върнал, щях да удържа на думата си и да застрелям пашата.

— Забранявам ти да правиш това, Халеф! Пашата е мой приятел.

— Твой приятел ли? Как може тигърът да е приятел на човека?

— Укротих го.

— Машаллах! Тогава си направил чудо. Как стана?

— Много по-лесно, отколкото бях предполагал. Ние сме под негова закрила и ще получим десет гавази, които ще ни придружават.

— Това е добре.

— А може и да не е. Даде ми също препоръчителни писма и правото да събирам диш-параси.

— Аллах акбар, значи ти си станал паша! Но кажи, сихди, кой на кого трябва да се подчинява: аз на гавазите или те на мен?

— Те на теб, защото ти не си слуга, а Хаджи Халеф Омар, мой спътник и закрилник.

— Това ме радва и ти казвам, че хубавичко ще разберат кой съм, ако им хрумне да се отнасят към мен пренебрежително!

Шекиб Халил паша удържа на думата си. Когато на следващата сутрин Халеф стана още с пукването на зората и подаде глава през вратата, беше поздравен от десет мъже, които стояха вън на конете си. Той веднага ме събуди и побързах да ида да видя моите господа закрилници.

Както обеща пашата, това бяха петима арнаути и петима башибозуци. Последните бяха облечени в обичайното за турските войници облекло. Арнаутите носеха пурпурни горни жакети от кадифе, зелени, обшити с кадифе долни жакети, широки пояси, червени потури с метални нишки, червени тюрбани и толкова много оръжие, че с ножовете и пистолетите им можеше да бъде въоръжена три пъти по-голяма дружина от тяхната. Башибозуците бяха командвани от един стар бюлюк емини , а арнаутите от онбашия^[10] с кръвожаден поглед.

Бюлюк емини,^[11] изглежда, беше голям чешит. Той не яздеше кон, а магаре и носеше знака на своето достойнство — една огромна мастилница — на връвчица около врата си. В тюрбана му бяха затъкнати цял куп гъши пера. Беше дребно дебело човече без нос. Затова пък толкова по-големи бяха висящите от горната му устна мустаци. Бузите му изглеждаха почти сини и толкова дебели, та сякаш кожата на лицето едва достигаше и за отворите на очите оставаше толкова място, колкото беше необходимо за пропускането на малък лъч светлина към мозъка на мъжа.

Дадох на Халеф пълно шише с ракия и му заповядах да поздрави с него храбрите герои. Той излезе при тях, а аз застанах така, че да мога да наблюдавам всичко.

— Сабахинис хаир олсун! (Добро утро, храбри бойци!) Добре дошли!

— Сабахинис хаир олсун. (Добро утро!) — отговориха всички едновременно.

— Дошли сте да съпроводите прославения Кара Бен Немзи ефенди в неговото пътуване, нали?

— Мютесарифът ни изпраща с тази цел.

— Тогава ще ви кажа, че моето име е Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Дауд ал Госарах. Аз съм ага, водач и закрилник на този, когото трябва да придружавате, и съответно чинно ще следвате указанията ми. Какво гласи заповедта, която ви даде пашата?

Бюлюк емини отговори, но с такъв фалцет, сякаш свиреше стар ръждясал фа-тромпет:

— Аз съм бюлюк емини на падишаха — Аллах да го благослови — и се казвам Ифра. Запомни това име! Шекиб Халил паша, чийто най-верен слуга съм, ми даде тази мастилница и тези пера заедно с много хартия, за да описвам всичко, което се изпречи на пътя ни — на вас и на нас. Аз съм храбрият водач на тези хора и ще ви докажа, че…

— Млъкни, ешек сувариси!^[12] — прекъсна го онбашията, приглаждайки огромните си мустаци. — Какъв си ти? Наш предводител ли? Джудже такова! Господар на мастилницата и гъските, от които са взети перата ти! Това си ти, нищо Друго!

— Какво? Аз съм бюлюк емини и се казвам Ифра. Моята храброст…

— Казах ти да млъкнеш! Твоята храброст расте в краката на магарето ти, Аллах да го изгори, защото това създание има жалкия навик през деня да върви, без да спира, а през нощта — да реве срещу небето. Познаваме теб и магарето ти, само не е сигурно кой от вас двамата е бюлюк емини и кой магарето!

— Пази езика си, онбаши! Не знаеш ли, че съм тъй храбър, та по време на битка дори съм се осмелявал да се впускам в толкова близък бой, че да ми отсекат носа? Погледни носа ми, който за съжаление вече го няма, и ще се учудиш на безразсъдната смелост, с която съм се сражавал. Или не знаеш историята за загубата на моя нос? Тогава чуй! Беше по времето, когато се биехме с московците пред Севастопол. Стоях сред вихъра на боя и тъкмо вдигах ръка, за да…

— Млъкни! Чували сме разказа ти вече хиляди пъти — и обръщайки се към Халеф, арнаутинът продължи: — Аз съм онбаши Улар Али. Чухме, че Кара Бен Немзи е храбър мъж, и това ни харесва. Разбрахме също, че се е погрижил за нашите аги, и това още повече ни харесва. Ние ще го защитаваме и ще му служим, а той ще е доволен от нас.

— Тогава още веднъж ви питам, какви заповеди ви даде пашата?

— Мютесарифът ни заповяда да се погрижим ефендито да бъде посрещан навсякъде като най-добър приятел и брат на пашата.

— Следователно, където и да отидем, ще получаваме безвъзмездно подслон и храна, нали?

— Всичко, от което имате нужда, а също и ние.

— Каза ли той нещо и за диш-параси?

— Да.

— В пари в брой ли ще се събира?

— Да.

— На колко ще възлиза?

— Колкото пожелае ефендито.

— Аллах да благослови пашата! Неговият разум е ясен като слънцето, а мъдростта му осенява света. При нас ще се чувствате добре. Готови ли сте да потеглите на път?

— Да.

— Имате ли храна?

— За един ден.

— Но нямате палатки?

— Не ни трябват, защото всеки ден ще получаваме хубаво жилище.

— Знаете ли, че ще минаваме през страната на джесидите?

— Знаем.

— Страхувате ли се от поклонниците на дявола?

— Да се страхуваме ли? Халеф Омар, чувал ли си някога арнаутин да се страхува? Да не би един мерди шейтан, човек на дявола, да е самият дявол? Кажи на ефендито, че сме готови да го поздравим!

След известно време наредих да изведат коня ми и излязох. Десетте мъже стояха пред мен почтително, всеки до главата на коня си. Поздравих ги, яхнах жребеца си и махнах с ръка да ме последват. Малкият отряд потегли.

Минахме по понтонния мост и се озовахме на левия бряг на Тигър, извън Мосул. Едва тогава извиках онбашията при себе си и го попитах:

— На кого служиш сега, на мен или на пашата?

— На теб, ефенди.

— Доволен съм от отговора ти. Изпрати ми бюлюк емини!

Улар Али се върна, а след това дойде дребният шишко.

— Казваш се Ифра, нали? Чух, че си храбър воин.

— Много храбър! — увери ме той с тромпетовия си глас.

— Можеш ли да пишеш?

— Много добре и много хубаво, ефенди!

— Къде си служил и си воювал?

— Във всички страни по света.

— А! Назови ми тези страни!

— Защо, ефенди? Ще бъдат повече от хиляда имена.

— Тогава сигурно си много прославен, бюлюк емини.

— Страшно! Нима не си чувал за мен?

— Не съм.

— Явно никога през живота си не си ходил надалеч, иначе щеше да си чувал за моята слава. Мога да ти разкажа например как изгубих носа си. Беше по времето, когато се биехме с московците пред Севастопол. Стоях сред вихъра на боя и тъкмо вдигах ръка.,.

Ифра беше прекъснат. Враният ми кон изобщо не можеше да понася миризмата на магаре. Рих изпръхтя сърдито, разтърси грива и понечи да ухапе сивушкото на бюлюк емини. Магарето се вдигна на предните си крака, за да избегне ухапването, обърна се настрани и побягна. Препусна през пущинака пред нас. Дребничкият бюлюк емини едва успяваше да се задържи на гърба му и скоро двамата изчезнаха от погледите ни.

— Винаги става така! — чух да казва онбашията на Халеф.

— Трябва да го последваме — каза дребосъкът, — иначе ще го изгубим.

— Него ли? — засмя се арнаутинът, — Няма да е голяма загуба. Но не се тревожи. Това му се е случвало вече хиляди пъти и винаги се е появявал отново.

— Но защо бюлюк емини язди това животно?

— Трябва.

— Трябва ли? Как така?

— Юсбашията^[13] иска така. Забавлява се с Ифра и магарето.

Като минахме между Куюнджик и манастира на свети Георги, видяхме пред нас да стои бюлюк емини. Той ме изчака да се приближа и извика отдалеч:

— Ефенди, да не си помисли, че магарето е изчезнало заедно с мен?

— Точно така.

— Грешиш, ефенди! Аз само избързах напред, за да огледам пътя, по който ще вървим. Покрай Каусер ли ще минем, или по обичайния път?

— Ще следваме пътеката.

— Тогава разреши ми да ти разкажа историята си по-късно! Сега ще ви служа като водач.

Ифра препусна напред. Каусер е една рекичка, извираща от северните склонове на Джебел Маклуб и по пътя си към Мосул напоява нивите на множество села. Прекосихме я по един малък мост, а след това продължихме да се движим само по левия й бряг.

Развалините и селото на Корсабад, където трябваше да се срещнем отново с Мохамед Емин, се намираха на около седем часа път северно от Мосул. Теренът представлява наносна почва и от нея се разнасят отровни маларични изпарения. Бързахме да стигнем до целта си, но все още имахме около цял час път, когато срещу нас се зададе отряд от около петдесет арнаути. Начело яздеха няколко офицери, а след тях забелязах бялото облекло на един арабин. Като се приближиха, познах Мохамед Емин.

О, Боже! Той беше попаднал в ръцете на тези хора, той, врагът на пашата, на мъжа, заловил и изпратил в Амадие Амад ал Гандур: Преди всичко се питах дали шейхът се беше съпротивлявал. Бързо огледах арнаутите, но не открих сред тях нито един ранен. Може би го бяха нападнали, докато е спял? Трябваше да направя всичко възможно да го отърва от тази опасна компания. Затова спрях насред пътя и изчаках отрядът да се приближи.

Моите придружители слязоха от конете, за да се разположат за почивка край пътя. Халеф и аз останахме на конете. Водачът на арнаутите се отдели от останалите и се приближи към нас в стегнат тръс. Точно пред мен той дръпна юздите на коня си и без да обръща внимание на лежащите по земята хора попита:

— Ес селям алейкюм! Кой си ти?

— Алейкюм ес селям! Аз съм един ефенди от Запад.

— От кое племе?

— От народа на аламанлар.

— Къде отиваш?

— На изток.

— Човече, отговаряш много кратко. Знаеш ли кой съм аз?

— Виждам.

— Тогава отговаряй по-добре. С какво право яздиш тук?

— Със същото право, с което и ти яздиш!

— Уалахи! За Бога, ти си много храбър! Яздя тук по заповед на мютесарифа на Мосул. Би могъл да се сетиш.

— А аз яздя тук по заповед на мютесарифа на Мосул и на падишаха от Константинопол. Можеше да се сетиш!

Офицерът поококори малко очи, а след това ми заповяда:

— Докажи го!

— Ето!

Дадох му документите си. Той ги отвори и зачете според предписаните формалности. После грижливо сгъна писмата и ми ги върна, като учтиво каза:

— Сам си виновен за това, че разговарях с теб така строго. Ти видя кой съм и трябваше да отговаряш, както подобава.

— Ти си виновен, че не стана така — отвърнах му аз. — Видя ескорта ми, който се полага само на човек, радващ се на приятелството на наместника, и можеше да попиташ по-учтиво! Многократно поздрави господаря си от мен! Сбогом!

— На твоите заповеди, ефенди — господарю мой! Аз се обърнах и продължих да яздя. Имах намерение да направя нещо за освобождаването на Мохамед Емин, но още в началото на разговора с офицера забелязах, че не е нужно. Неговата охрана беше спряла по-назад и погледите им бяха насочени повече към мен, отколкото към пленника, който веднага използва благоприятното обстоятелство. Освен това не беше вързан достатъчно здраво и яздеше някаква стара кранта. Обаче най-отзад зад отряда водеха превъзходния му кон, на чието седло висяха оръжията му. Забелязах, че усилията на шейха да освободи ръцете си се увенчаха с успех, и то точно в мига, когато приключих разговора, той скочи с крака върху гърба на своята кобила.

— Халеф, внимавай! — прошепнах аз на хаджията, който също като мен внимателно беше наблюдавал всичко.

— Между тях и него, напред, сихди! — прошепна той. Дребосъкът веднага ме беше разбрал. Хадедихнът рискува да направи няколко смели скока върху задниците на стоящите зад него коне, които не очакваха подобна нечувана дързост, и още преди да успеят арнаутите да се окопитят, той стигна до собствения си бегач, дръпна юздите от ръцете на този, който държеше коня, и препусна настрани, но не нагоре или надолу по пътя; а направо към рекичката.

След него се разнесе многогласен вик на изненада и ярост.

— Твоят пленник бяга — извиках аз на предводителя на петдесетте. — След него!

В същото време обърнах коня си и се спуснах след беглеца. Халеф препускаше до мен.

— Не толкова близо до мен, Халеф! Отдалечи се! — предупредих го аз. — Язди така, че да не могат да ни улучат, като стрелят!

Това беше бясно преследване. За щастие преследвачите решиха най-напред да настигнат Мохамед Емин, но като видяха, че конят му превъзхожда техните, и посегнаха към оръжията, преднината му вече беше станала много голяма. Освен това те бяха възпрепятствани в употребата на оръжието си, защото ние с Халеф не яздехме по права линия, а на къси зигзази, като полагах всички усилия да създам впечатлението, че конят ми е непокорен. Той ту спираше и се изправяше на задните си крака, ту се втурваше напред, посред галопа свръщаше встрани, въртеше се на задните си крака около собствената си ос, спускаше се надясно или наляво, а след това рязко се обръщаше в правилната посока. Халеф също караше коня си да прави подобни движения и стана така, че преследвачите не можеха да стрелят от страх да не улучат нас.

Шейхът на хадедихните смело беше нагазил с коня си във водите на Каусер. Той благополучно излезе на другия бряг, а и ние с Халеф също. Преди и другите да успеят да направят същото, ние вече бяхме спечелили значителна преднина. Летяхме напред върху добрите си коне, държейки посока на северозапад, докато изминахме приблизително два часа път и стигнахме до друма, водещ от Мосул през Тел Кеф за Рабан-Хормусд и продължаващ в същата посока, която искахме да поемем преди Корсабад, Джерайе и Баадри. Едва тук хадедихнът спря коня си. Забеляза само нас двамата, защото другите отзад отдавна бяха изчезнали.

— Слава на Бога! — извика той. — Ефенди, благодаря ти, че не позволи на войниците да стрелят! Какво ще правим сега, за да изгубят следите ни?

— Как попадна в ръцете им, шейх? — попита дребният Халеф.

— Това ще ни каже по-късно, сега нямаме време — възразих аз. — Мохамед Емин, ти познаваш ли мочурливите места между Тигър и Джебел Маклуб?

— Яздил съм веднъж от Баашейка и Басани през Роз ул Аин за Дехук.

— Опасно ли е блатото?

— Не.

— Виждаш ли онзи хълм на североизток, до който може да се стигне след около три часа езда?

— Виждам го.

— Там ще се срещнем отново, защото тук трябва да се разделим. Не бива да продължаваме по пътя, тъй като могат да ни забележат и да отгатнат посоката, в която се движим. Трябва да навлезем в блатото, и то поотделно, за да се чудят преследвачите по коя следа да тръгнат.

— А нашите арнаути и башибозуци, сихди? — попита Халеф.

— Те не ни интересуват. И въобще по-скоро биха могли да ни попречат, отколкото да ни помогнат; те не могат да ми осигурят по-добра защита от моите паспорти и писма. Халеф, ти завиваш тук и държиш посока на юг! Аз ще яздя по средата, а шейхът продължава на север — всеки ще е на най-малко половин час път от другите.

Двамата се отдалечиха от мен, а и аз свърнах от утъпкания път към блатото, което наистина не беше непроходимо. Моите спътници изчезнаха от очите ми и аз се устремих към определената цел.

 

Вече няколко дни се намирах в състояние на напрежение, каквото от дълго време не бях изпитвал. Причината бе местността, която се ширеше пред мен. Няма друга страна на земята, която да носи толкова много и тайнствени загадки, както тази, която докосваха копитата на моя кон. Дори и да ги нямаше развалините на Асиро-Вавилонската империя, които можеха да се видят тук на всяка крачка, пред мен бяха планините, склоновете и долините, които са били обитавани от хора, чиято народност и религия много трудно биха могли да бъдат определени. Поклонници на огъня, поклонници на дявола, несторианци, халдейци, нахумити, сунити, шиити,. мутазилити, вахабити, араби, евреи, турци, арменци, сирийци, друзи, манонити, кюрди, перси, тюркменци: хора от тези народи, племена или секти можеха да се видят навсякъде наоколо и кой знае какви грешки и нарушения можеше да направи един чужденец при такова многообразие. Тези планини и до ден днешен димят от кръвта на хората, станали жертва на омразата между народите, на религиозната ревност, завоевателската страст, на политическото вероломство, на жаждата за грабеж и кръвно отмъщение. Тук жилищата на хората са нависоко по скалните пещери и оврази като гнездата на лешоядите, които са винаги готови да се спуснат върху нищо неподозиращата си жертва. Потисничеството и безогледното грабителство са породили онова спотаено озлобление, което вече почти не прави разлика между приятел и враг, и словото на помиряващата любов, проповядвано от християнските мисионери, е разпиляно на вятъра. Нека американските проповедници се хвалят с успехи — те биха могли да бъдат само мними, защото нивата не е подготвена да поеме семето на словото. Нека другите духовници правят и рискуват каквото искат: в кюрдските планини текат най-враждебните потоци и се събират в див водовъртеж, който може да стихне едва когато някой могъщ юмрук успее да раздроби скалите, създаващи водовъртежа, да потуши омразата и да размаже главата на отвратителния, промъкващ се тихо кръволок. Тогава пътищата ще са свободни за тези, които проповядват мир и възвестяват изцелението. И нито един обитател на тези планини няма вече да може да каже: „Аз станах християнин, защото иначе щях да ям бой от агата.“ А този ага беше фанатичен мохамеданин!

Планината все повече се приближаваше към мен или по-скоро аз към нея. Наистина почвата беше рохкава и влажна, но местата, където копитата на коня затъваха по-осезателно, бяха малко и накрая стигнах до сух терен. Мочурливата местност на Тигър остана зад мен. Вдясно от себе си видях един конник и скоро разпознах в него Халеф, с когото след малко се събрахме.

— Срещна ли някого? — попитах го аз.

— Не, сихди.

— Никой ли не те видя?

— Никой. Затова пък далеч на юг, по пътя, който изоставихме, видях един човек, водещ след себе си някакво животно. Не можах обаче да разбера кой е.

— А онзи там можеш ли да разпознаеш? — попитах аз, сочейки на север.

— О, сихди, това не е никой друг освен шейхът!

— Да, това е Мохамед Емин. След десет минути ще е при нас.

Така и стана. Хадедихнът пристигна в галоп.

— А сега, ефенди, какво ще правиш? — попита ме той.

— Всичко ще зависи от това, какво си узнал. Случайно да са те забелязали?

— Не. Само един овчар мина на голямо разстояние покрай мен със стадото си.

— А как всъщност те хванаха?

— Нали ти определи място на срещата при развалините на Корсабад. До тази сутрин се криех в южната им част, след това обаче се приближих към пътя, за да те видя, като идваш. Тогава войниците ме забелязаха и обградиха. Не можех да се съпротивлявам, понеже бяха твърде много. Защо ме плениха, не знам.

— Попитаха ли те от кое племе си и как се казваш?

— Да, но аз ги излъгах.

— Тези хора са невежи. Един арабин би те разпознал по татуировката. Задържали са те, защото в развалините на Куюнджик са разположени войсковите части на пашата, които са предназначени да потеглят срещу шаммарите.

Мохамед Емин се изплаши.

— Срещу шаммарите ли? Аллах, помогни ни! Тогава веднага трябва да се връщам.

— Не е необходимо. Знам какъв е планът на наместника. Походът срещу шаммарите засега е само претекст за събирането на войсковите части. Мютесарифът иска да нападне първо джесидите. За да не разберат, той се преструва, че ще тръгва срещу шаммарите. Но впоследствие има намерение да нападне и вас.

— Сигурен ли си в това?

— Съвсем, защото лично говорих с Шекиб Халил паша. Трябва да се върна при него и да направя разузнаване за пасищата на шаммарите.

— Да, но ако той бързо се справи с джесидите, сигурно ще използва възможността веднага да хвърли войската си и срещу шаммарите.

— Мютесарифът няма да успее толкова бързо да се справи с джесидите, можеш да бъдеш сигурен. А след това кратката пролет ще е минала. Идват горещите дни, растенията увяхват и равнината изсъхва. Бедуините се изтеглят със стадата си в планините Шаммар или Синджар и войската на пашата ще погине безславно, ако ви нападне.

— Имаш право, ефенди. Тогава спокойно можем да продължим пътя си. Но аз не го знам.

— Вдясно от нас е посоката за Аин Сифни — обясних аз, — вляво е пътят за Джерайе и Баадри. До Баадри обаче не бива да ни виждат, затова ще е добре да се придържаме все покрай брега на Каусер. Щем Джерайе остане зад нас, няма да е необходимо повече да се крием.

— Колко път има до Баадри?

— Три часа.

— Ефенди, ти си от една толкова далечна страна, а , познаваш тези земи по-добре от мен.

— Това не бива да те учудва, защото подробно се осведомих за местността, през която се минава, за да стигнем до Амадие.

Това е всичко. Но сега напред!

Въпреки че двата пътя, които искахме да избегнем, се намираха на половин час един от друг, все пак успяхме да останем незабелязани. Щом видехме да се приближават хора отдясно, ние се отклонявахме наляво, а съзирахме ли хора отляво — препускахме надясно. В това отношение моят далекоглед много ми помагаше и само благодарение на него можехме да се чувстваме в безопасност. Най-сетне забелязахме Баадри.

Вече почти десет часа седяхме върху седлата и затова бяхме доста изморени, като стигнахме до планинските масиви, в чието подножие беше селото, представляващо седалище на духовния водач на поклонниците на дявола, както и на мирския глава на племето. Първия човек, когото срещнахме и поздравихме, попитахме за името на бея. Той смутено ме погледна. Съвсем бях забравил, че повечето джесиди не говорят арабски.

— Беин адъ не? (Как се казва беят?) — попитах аз на турски.

— Али бей — отвърна той.

— Нереде отуруор? (Къде живее?)

— Гел сени гьотюрюрюм! (Ела, ще те заведа!)

Джесидът ни придружи до една голяма, построена от камъни къща.

— Ичерде дуриор (Там вътре живее той) — каза мъжът, а след това се отдалечи.

В селото беше много оживено. Освен къщите и колибите забелязах и доста шатри, пред които бяха вързани коне и магарета, а между тях насам-натам щъкаха хора. Те бяха толкова много, че нашето идване, изглежда, изобщо не им направи впечатление.

— Сихди, я виж там! — каза Халеф. — Познаваш ли го? Той ми показа едно магаре, вързано до входа на къщата. Наистина това беше магарето на нашия бюлюк емини! Скочих от седлото и влязох вътре. Тогава чух тънкия фалцет на храбрия Ифра:

— Ти наистина ли няма да ми дадеш друго жилище?

— Нямам друго — сухо отвърна един глас.

— Ти си кехаята^[14] тук, трябва да намериш.

— Вече ти казах, че нямам друго. В Баадри е пълно с поклонници и няма повече свободни места. Защо твоят ефенди не носи палатка със себе си?

— Моят ефенди ли? Той е емир, велик бей, който е по-прославен от всички джесидски князе.

— И къде е той?

— Емирът ще дойде по-късно. Най-напред трябва да залови един пленник.

— Да хване пленник ли? Да не си луд?

— Един избягал пленник.

— Аха!

— Той има ферман от султана и още един ферман, и много писма от мютесарифа, а ето ти и моето удостоверение.

— Твоят господар трябва да дойде лично!

— Какво? Той има право на диш-параси, а ти казваш, че трябва лично да дойде? Ще говоря с шейха.

— Той не е тук.

— Тогава ще говоря с бея.

— Иди при него!

— Да, ще отида. Аз съм бюлюк емини на султана, имам трийсет и пет пиастъра месечна заплата и не ме е страх от някакъв си кехая. Чуваш ли?

— Да, трийсет и пет пиастъра на месец! — чух го да казва почти весело. — И какво още получаваш?

— Какво още ли? Ще ти кажа. Два фунта хляб, седемнайсет лота месо, три лота масло, пет лота ориз, един лот сол и лот^[15] и половина подправки дневно, освен това също и сапун, растително масло и смазка за ботуши. Разбра ли? А ако се надсмиваш над носа ми, който вече липсва, ще ти разкажа как го изгубих. Това се случи, когато бяхме пред Севастопол, Намирах се сред истински дъжд от куршуми…

— Нямам време да те слушам. Да кажа ли на бея, че искаш да говориш с него?

— Кажи му! Но не забравяй да споменеш, че няма да позволя да ме отпратите току-така!

Значи моята особа беше предмет на този шумен разговор. Влязох, последван от Мохамед Емин и Халеф. Кехаята тъкмо се канеше да отвори една врата, но при появата ми отново се обърна.

— Ето, идва самият емир! — каза Ифра. — Сега ще ти заповяда да се подчиниш!

Най-напред се обърнах към бюлюк емини:

— Ти тук? Как стигна до Баадри?

По лицето му се изписа леко смущение, но той не ми остана длъжен:

— Не ти ли казах, че ще избързам напред, твое превъзходителство?

— Къде са другите?

— Калкмъш дитмиш! (Изчезнаха, офейкаха, духнаха!)

— Накъде?

— Не знам, ефенди.

— Сигурно си видял!

— Само малко. Когато пленникът избяга, всички се спуснаха след него, също и моите хора и арнаутите.

— А ти защо не ги последва?

— Беним ешек — магарето ми не искаше, господарю. А освен това трябваше Да тръгна за Баадри, за да ти осигуря подслон.

— А ти видя ли добре избягалия пленник?

— Че как можех да го видя? Бях легнал на земята по очи, а когато станах, за да се включа в преследването, той вече беше изчезнал.

За мен това беше добре дошло заради сигурността на Мохамед Емин.

— Другите ще дойдат ли скоро?

— Кой знае! Зависи от Аллах. Той сочи пътя на правоверните насам или натам, надясно или наляво, както реши, защото пътищата на хората са записани в китаби такдид (книгата на провидението).

— Али бей тук ли е? — попитах старейшината на селото.

— Да. Бу капънън ичинде! (Зад тази врата!)

— Кажи му, че искам да говоря с него!

Докато той влизаше в другата стая, Ифра смушка дребничкия Халеф в ребрата и поглеждайки към Мохамед Емин, му каза тихо:

— Кой е този арабин?

— Един шейх.

— Откъде е?

— Срещнахме го по пътя. Приятел е на моя сихди и ще остане при нас.

— Чок бакшишлер верирме? (Дава ли много бакшиш?)

— Бу кадар! (Толкова!) — каза Халеф, като разпери десетте пръста на ръцете си.

За добрия бюлюк емини това беше достатъчно, както забелязах по сияещата му физиономия. После вратата се отвори и старейшината на селото се върна. Зад него се появи млад мъж с поразително хубава фигура. Беше висок, строен, с правилни черти на лицето и с очи, чийто плам привличаше. Носеше фино избродирани панталони и хубав жакет, а изпод тюрбана му се подаваха буйни, великолепни къдрици. В пояса му беше затъкнат един нож, чиято дръжка беше изкусно украсена.

— Хош гелдин! (Добре дошли!) — каза той, като най-напред подаде ръка на мен, след това на шейха, а накрая и на Халеф. Обаче, изглежда, изобщо не забелязваше бюлюк емини.

— Аф буюрун султанъм (прощавай, господарю, че влизам в твоя дом) — отговорих аз. — Вечерта приближава и исках да те попитам дали някъде тук при теб ще се намери място, където да можем да подслоним глава за почивка.

Беят внимателно ме огледа от глава до пети и след това отвърна:

— Не е редно един пътник да бъде питан откъде идва и накъде отива. Но моят кехая ми каза, че си бил емир.

— Не съм емир и изобщо не съм арабин, нито пък турчин, а алеман от далечна Европа.

— Немец ли? Не познавам този народ и още не съм виждал никого от неговите синове. Но чух за един, с когото много бих искал да се запозная.

— Мога ли да попитам защо?

— Защото трима от моите хора му дължат живота си. Той ги е освободил от тежко пленничество и ги е завел при хадедихните.

— Те тук, в Баадри ли са?

— Да.

— А не се ли казват Пали, Селек и Мелаф?

Али бей изненадано отстъпи крачка назад.

— Ти ги познаваш?

— Да. Именно аз се казвам Кара Бен Немзи и съм немецът, за когото говориш. Този човек е Мохамед Емин, шейхът на хадедихните, а другият е Халеф Омар, моят придружител.

— Възможно ли е? Каква изненада! Сени куджаклаяйъм! (Трябва да те прегърна!)

Али бей ме притегли към себе си и ме целуна по двете бузи.

Същото направи с Мохамед Емин и Халеф, само че не целуна Халеф. След това ме хвана за ръка.

— Челебим, мюнасиб гелдин. (Господарю, идваш точно навреме.) Имаме голям празник, на който обикновено чужди хора не се допускат, но ти трябва да се радваш заедно с нас. Остани тук, докато траят тържествата, и въобще колкото искаш.

— Ще остана, ако това се харесва на шейха. Трябва да знаеш, че сърцето му го тегли напред, за което също ще ти разкажем.

— Знам. Но въпреки всичко ви моля да останете. Моята къща е и ваша, а моят хляб е и ваш хляб. Бъдете наши братя!

Докато минавахме през вратата, чух Ифра да казва на старейшината:

— Чу ли, старче, колко прославен емир е моят ефенди? Затова окажи и на мен подобаващата чест!

Покоите, в които влязохме, бяха скромно подредени. Шейхът и аз трябваше да седнем от двете страни на Али бей. Той все още не беше пуснал ръката ми, но продължаваше внимателно да ме наблюдава.

— Значи ти си мъжът, който е разбил враговете на хадедихните?

— Искаш да ме накараш да се изчервя от срам ли?

— … и който през нощта сам, без чужда помощ е убил един лъв! Бих искал да бъда като теб. Християнин ли си?

— Да.

— Всички християни са по-силни от другите хора. Но и аз съм християнин.

— Джесидите християни ли са?

— Те са всякакви. Взели са най-доброто от всички религии.

— Сигурен ли си в това?

Али бей сбърчи вежди.

— Казвам ти, ефенди, че в тези планини не може да властва нито една религия, защото нашият народ е разделен, племената ни са разединени, а сърцата — разкъсани. Една добра религия трябва да проповядва любов. Но една доброволна, бликаща от душата любов не може да хване корен при нас, защото почвата на нивата ни се състои от омраза, жажда за мъст, предателство и жестокост. Ако имах достатъчно власт, бих проповядвал любов, но не с устните си, а с меч в ръка, защото там, където трябва да вирее едно благородно цвете, най-напред трябва да бъдат изтръгнати бурените. Или мислиш, че една проповед е в състояние да превърне една зехерлилаханя^[16] в карамфил? Градинарят може да направи цветовете на отровното растение по-кичести и по-красиви, но отровата ще си остане коварно скрита в тях. Казвам ти, че проповедта на моя меч ще направи от вълците агнета. Който обърне внимание на тази проповед, ще бъде щастлив, но който се съпротивлява, ще го смажа. Едва тогава ще мога да прибера меча в ножницата си и да се върна в моята шатра, за да се радвам на делото си. Щом веднъж любовта възтържествува, тогава значи е вярно това, което свещената книга на християните казва за нея: „мухабет битмес“ (любовта никога не пресъхва).

Очите му блестяха, страните му се бяха зачервили, а тембърът на гласа му идваше от дълбините на душата му. Али бей беше не само хубав, но и благороден мъж. Той познаваше тъжната орис на своята страна и може би имаше качества на герой.

— Значи ти смяташ, че християнските проповедници, които идват от далечни страни, не могат да направят тук нищо? — попитах аз.

— Така е — заяви сериозно беят. — Ние, джесидите, познаваме вашата свещена книга. В нея се казва: „Худанън сьозю чекиджедир, каяларъ езер“ („Словото Божие е чук, който разбива скали“). Но можеш ли да разбиеш с чук водата? Можеш ли да смажеш с него изпаренията, които се издигат над блатата и унищожават живота. Попитай мъжете, дошли тук от Америка! Те много поучаваха и говориха: продаваха и подаряваха много хубави неща; работиха сред нас дори като печатари. И хората ги слушаха, приемаха подаръците им, покръстиха се, а след това отидоха да грабят, да крадат и убиват, както преди. Свещената книга беше отпечатана на нашия език, но нито един човек тук не може да чете или пише. Мислиш ли, че благочестивите мъже трябваше да ни научат да четем и пишем? Сега нашите пера трябва да бъдат само от остра стомана. Ти ме гледаш учудено. Мислиш, че мирът е по-добър от войната и лопатата по-добра от боздугана? Аз също смятам така. Но може ли да има мир, ако той не се извоюва със сабя? Не трябва ли ние тук първо да носим боздугана, за да можем по-късно да работим с лопатата? Я погледни самия себе си! Имаш много оръжия и те са по-добри от нашите. Защо ги носиш? Ходиш ли с тях и в Алемания, когато предприемаш някое пътуване?

— Не — трябваше да призная.

— Ето, виждаш ли? Вие можете да идете в келисе^[17] и да се молите на Аллах спокойно, да седнете при учителя си и да слушате гласа му без страх, да почитате родителите си и да наставлявате децата си без опасения. Живеете в градината Еден^[18] изпълнени с упование, защото главата на вашата змия е смазана. Ние обаче все още чакаме героя, който ще усмири и успокои „писъците в планините“, за които разказва вашата книга. И ти казвам, че той ще дойде. Няма да е руснакът или англичанинът, нито пък турчинът, който ни изцежда, не и персиецът, който така учтиво ни лъже и мами. Първо мислехме, че това ще е Бонапарт, великият шах на французите. Но сега знаем, че лъвът не бива да очаква помощ от орела, защото царствата на двамата са различни. Чувал ли си някога за страданията на джесидите?

— Да.

— Живеехме в мир и сговор до Джебел Синджар, но бяхме поробени и прогонени. Беше през пролетта, реката бе излязла от коритото си и разрушила моста. Тогава нашите старци, жени и деца живееха на бивак долу при Мосул край реката. Подгонили ги към бучащата вода или ги избивали като диви животни, а жителите на Мосул стояли горе по хълмовете на града и ликували, гледайки това изтребление. Тези, които останали живи, не знаели къде да се приютят и тръгнали през планината Маклуб към Бухтан, Шейкхан, Мисури, към Сирия и дори минали руската граница. Там се сдобили с родина, там работят и ако видиш къщите им, градините или нивите им, ще се зарадваш, защото там цари усърдие, ред и чистота, докато тук навсякъде ще намериш само мръсотия и мързел. Това обаче привлича другите и когато имат нужда от пари, ни нападат и убиват нас и нашето щастие. След три дни ще празнуваме празника на нашия най-велик светец. От много години насам не сме имали възможност да го празнуваме, защото по пътя за Шейх Ади поклонниците рискуваха живота си. Но тази година, изглежда, нашите врагове няма да ни нападнат и след толкова време отново ще можем да почетем нашия светец. Челебим, мюнасиб гелдин (Господарю, ти идваш тъкмо навреме). Наистина не бихме искали на празника ни да има чужди хора, но ти си благодетел на сънародниците ми и ще бъдеш добре дошъл при нас.

Нищо не ми беше по-приятно от тази покана, защото тя ми даваше възможност да се запозная с нравите и обичаите на тези загадъчни поклонници на дявола. Риджал еш шейтан или шейтан халки ми бяха описани в много лоша светлина, а се явяваха пред мен в съвсем друга, така че бях любопитен да си изясня какво всъщност представляват.

— Много благодаря за любезната покана! — отвърнах аз. — С удоволствие бих останал при теб, но трябва да свършим една работа, която изисква от нас скоро да напуснем Баадри.

— Знам каква е тази работа — отвърна Али бей. — Въпреки това можеш да вземеш участие в празника.

— Знаеш каква е работата ни?

— Да. Искате да идете при Амад ал Гандур, сина на шейх Мохамед Емин. Той се намира в Амадие.

— Откъде знаеш?

— От тримата мъже, които си спасил. Но сега няма да можете да го освободите.

— Защо?

— Мютесарифът, изглежда, се страхува от нападение на източните кюрди и свиква в Амадие много войскови части, повечето от които вече са пристигнали в крепостта.

— Колко са?

— Двама юсбашии с двеста души от шести пехотен полк Анадоли ордусу в Диарбекир и трима юсбашии с триста души от трети пехотен полк Ирак Ордусу в Керкук, заедно с петстотин души подчинени на бимбашията.

— А Амадие на дванайсет часа път ли е оттук?

— Да. Но пътищата са толкова лоши, че няма да можеш да стигнеш за един ден. Обикновено се пренощува в Келоки или Спиндури и едва на другата сутрин се продължава през стръмните, трудни за преминаване планини Гара, зад които се намира равнината и скалистата котловина на Амадие.

— Какви войски има в Мосул?

— Части от втори драгунски и четвърти пехотен полк на Иракската дивизия. Те също са тръгнали. Една част трябва да потегли срещу бедуините, а друга ще мине през нашите планини, за да се отправи към Амадие.

— Колко души наброява втората?

— Хиляда — командвана от един миралай, при когото има и един алай емини.^[19] Аз познавам миралая. Някога той уби жената и двамата синове на пир^[20] Камек и се казва Омар Амед.

— Знаеш ли къде се събират?

— Тези, които трябва да тръгнат към бедуините, се крият в развалините на Куюнджик. От моите съгледвачи разбрах, че се канят да потеглят вдругиден. Останалите обаче ще са готови едва по-късно.

— Мисля, че си погрешно осведомен от съгледвачите си.

— Как така?

— Наистина ли вярваш, че Шакиб Халил паша ще докара войски чак от Диарбекир, за да ги използва срещу източните кюрди? Не му ли е по-близо втори пехотен полк от Иракската дивизия, намиращ се в Сюлеймание. И не се ли състои трети полк в по-голямата си част от кюрди? Вярваш ли, че той ще допусне грешката да изпрати триста души от тях срещу собствените им съплеменници?

Али бей сериозно се замисли, а после каза:

— Говориш умни думи, но не ги разбирам.

— Частите, които са в Куюнджик, имат ли при себе си топове?

— Не.

— Когато се предприема поход в равнината, се вземат и оръдия. А част, която няма такива, е определена по-скоро за бойни действия в планините.

— Тогава моят съгледвач се е объркал. Хората, които са скрити в развалините, няма да тръгнат срещу бедуините, а за Амадие.

— И ще потеглят едва вдругиден, нали така? Тогава ще пристигнат тук тъкмо за празника ви.

— Ефенди!

Джесидът каза само тази дума, но в тона му се криеше ужас.

— Помисли, че нито западната или източната част на Шейх Ади, а само южната и северната са достъпни за войските! — продължих аз. — На десет часа път оттук, на юг, край Мосул се събират хиляда души, а на дванайсет часа път оттук в Амадие се обединяват петстотин души. Шейх Ади ще бъде обграден и няма да е възможно никакво бягство.

— Господарю, наистина ли така е замислено?

— Действително ли вярваш, че петстотин души са достатъчни, за да нахлуят в земите на кюрдите от Беруари и Бухтан, Тияри, Кал, Хакиари, Турк, Гара, Бос Даг и Шуируан? Още на третия ден кюрдите ще им противопоставят шест хиляди воини.

— Имаш право, те ще се отправят към нас!

— След като се убеди, че съществува такава опасност, чуй следното: от устата на самия мютесариф знам, че иска да ви нападне в Шейх Ади.

От разговора ми с Шекиб Халил му разказах всичко, което потвърждаваше моите заключения. Като свърших, той стана и направи няколко крачки напред-назад.

— Благодаря ти, ефенди, че спасяваш всички нас! Ако ненадейно ни нападнат хиляда и петстотин войници, с нас ще е свършено. Сега обаче ще ми бъде много приятно, ако те наистина дойдат. Пашата умишлено ни залъгва, че сме в безопасност, за да ни подмами да тръгнем на поклонение към Шейх Ади. Много хитро е измислил всичко, но едно нещо не е предвидил: мишките, които иска да хване, ще бъдат толкова много, че ще могат да смачкат котките. Добре би било засега на никого да не казваме това, за което току-що говорихме. Разреши ми да се отдалеча за малко.

Али бей излезе.

— Как ти харесва той, ефенди? — попита Мохамед Емин.

— Както и на теб.

— И това било мерди шейтан, поклонник на дявола? — попита Халеф. — Представях си джесида с паст на вълк, с очи на тигър и с нокти на вампир.

— Е, все още ли вярваш, че джесидите ще ти попречат да идеш на небето? — усмихнах се аз на дребосъка.

— Не бързай, сихди! Чувал съм, че много често дяволът приема образ на красавец, за да може по-сигурно да измами правоверния.

В този момент вратата се отвори и влезе един мъж с очарователна външност. Облеклото му беше ослепително бяло, снежнобяла беше и косата му, спускаща се по гърба му на дълги къдрави кичури. Сигурно беше на осемдесет години. Бузите му бяха хлътнали, дълбоко в кухините бяха потънали и очите му, но погледът му беше смел и проницателен, а начинът, по който влезе и затвори вратата, напомняше почти младежка ловкост.

Гъстата му гарвановочерна брада, която тежко се спускаше до пояса, странно контрастираше с блестящата белота на косата му. За да изразим почитта си към старостта, ние веднага станахме. Той се поклони пред нас и ме поздрави със звучен глас:

— Гюнешиниз хич бирзаман сьонмерсин! (Слънцето ви никога да не залязва!) — А след това добави: — Хун бе курманджи?

(Говорите ли кюрдски?)

Този въпрос беше зададен на кюрдския диалект на курманджите, а когато неволно се забавих с отговора, той каза:

— Шима зазадша зани?

Това беше същият въпрос, само че на зазададшински диалект. Двата диалекта са от най-значителните в кюрдския език, който тогава все още не знаех. Затова не разбрах думите, но отгатнах смисъла им и отговорих на турски:

— Аллах берекет версин. (Господ да ви дари с благословията си.) Сени анламаис. (Не те разбираме.) Рисадерим тюркче сьой-ле! (Моля те, говори на турски!)

Предложих му да седне на моето място, както изискваше уважението към възрастта му. Той попита:

— Аламан мисин? (Ти немец ли си?)

— Да.

— Мусаде ет сени кисаклаяйм! (Позволи ми да те прегърна!)

Старецът сърдечно ме притисна към себе си, но не седна на предложеното място, а там, където беше седял беят преди това.

— Името ми е Камек — започна той. — Али бей ме изпраща при вас.

— Камек ли? Беят вече ни говори за теб.

— С какво ме е споменал?

— Ще ти причини болка да го чуеш.

— Болка ли? Камек никога не чувства болка. Всички болки, на които сърцето на един човек може да издържи, изпитах в един-единствен час. Как би могло тогава за мен все още да съществува страдание?

— Али бей каза, че познаваш миралай Омар Амед.

По лицето му не трепна нито един мускул, а докато отговаряше, гласът му звучеше съвсем спокойно.

— Познавам го, но той все още не ме познава. Той уби жена ми и синовете ми. Защо го споменаваш?

— Извинявай, но Али бей сам ще ти разкаже!

— Знам, че не искате да говорите! Но Али бей няма тайни от мен. Той ми каза каквото си му съобщил за намеренията на турците. Наистина ли мислиш, че ще дойдат, за да развалят празника ни?

— Да.

— Ще ни намерят по-добре подготвени, отколкото преди, когато изгубих душата си. Имаш ли жена и деца?

— Не.

— Тогава не можеш да разбереш как живея и че всъщност отдавна съм умрял. Но ще ти разкажа после. Знаеш ли за Тел Афар?

— Чел съм за него.

— Къде?

— В описанията за тази страна, а също и в… Ти си пир, известен светец на джесидите. Сигурно знаеш и свещената книга на християните?

— Притежавам на турски език онази част от нея, която се нарича „Теврат“.^[21]

— Е, тогава значи си чел и книгата на пророк Исай?

— Знам я. Исайя е първият от шестнайсетте пророци.

— Провери в тази книга 37-ма глава! В нея 12-ият стих гласи: „Спасиха ли боговете на езичниците всички онези, които бяха унищожени от моите деди, Гозам, Харам и Резеф, а и синовете на Еден до Таласар?“ Този Таласар е Тел Афар.

Камек ме погледна изненадано.

— Значи във вашата свещена книга пише за градовете на нашата страна, които са съществували преди много хилядолетия?

— Да, така е.

— Вашият китаб е по-голям от Корана. Но чуй! Когато турците ни нападнаха, живеех в Микран, в подножието на Джебел Синджар. Избягах с жена си и двамата си синове в Тел Афар, защото той е укрепен град и имам един приятел, който ме прие при себе си и ме скри. Но тираните нахлуха и там, за да избият всички джесиди, намерили там убежище. Скривалището ни беше открито, а за проявеното състрадание моят приятел — застрелян. Завързаха ме и ме изведоха с жена ми и децата извън града. Там горяха огньовете, в които трябваше да намерим смъртта си, и течеше кръвта на изтезаваните. За да ми причини болка, един мюсюлманин прободе с ножа си бузите ми. Ето, още можеш да видиш белезите. Синовете ми бяха смели момчета. Те видяха страданието ми и се нахвърлиха върху моя мъчител. Тогава завързаха и тях, а същото се случи и с майка им. Отсякоха десните ръце на двамата, а после ги завлякоха до огъня и ги хвърлиха в пламъците. Изгориха също и жена ми, а аз трябваше да гледам всичко това. После мюсюлманинът извади ножа си от лицето ми и бавно го заби в гърдите ми. Когато се събудих, беше нощ, но аз се намирах сред трупове. Острието не беше засегнало сърцето ми, но лежах потънал в локва от собствената си кръв. Сутринта ме намери един халдеец и ме скри в развалините на Кара тепе. Изминаха няколко седмици, докато вече можех да се изправям, а косата ми беше побеляла в часа на смъртта на моите близки. Тялото ми отново живееше, но душата ми беше мъртва. Сърцето ми изчезна. На негово място тупти и пулсира едно име, името Омар Амед, защото така се казва онзи мюсюлманин. Сега той е миралай.

Пир Камек разказа това с монотонен, безразличен тон, който ме развълнува много повече и от най-пламенното излияние на непримирима жажда за мъст. Разказът прозвуча толкова безизразно, сякаш бе изречен от сомнамбул. Страшно беше за слушане!

— Искаш ли да си отмъстиш? — попитах аз.

— Отмъщение ли? Какво е отмъщението? — отговори старецът по същия начин. — То е лошо, вероломно дело. Ще накажа миралая, а след това тялото му ще отиде там, където душата ми отдавна се намира. Ще останете ли за празника ни?

— Още не знаем.

— Съгласете се! Ако тръгнете, намерението ви няма да се увенчае с успех. Но ако останете, можете да се надявате, че то ще успее, защото тогава на пътя ви вече няма да има нито един турчин, а джесидите ще могат лесно да ви подкрепят.

Старецът говореше вече с друг тон, а в очите му се появи предишният живот.

— Нашето присъствие би могло да попречи на празника ви — казах аз с намерение евентуално да узная нещо повече за сектата му.

Камек направи отрицателен жест.

— Вярваш ли на лъжите, които разправят за нас? Сравни ни с други и ще видиш при нас чистоплътност и чистота! Чистотата е това, към което се стремим — чистота на тялото и чистота на духа, чистота на речта и чистота на учението. Чиста е водата, чист е и огънят. Затова обичаме водата и кръщаваме с нея. Затова почитаме светлината като знак на чистия Бог, за когото вашият китаб казва, че той живее в Нур, в светлина, до която никой не може да стигне. Вие се освещавате с мукадес су (светена вода), а ние с мукадес атеш. Ние слагаме ръка в пламъка и благославяме с нея челото, както вие правите това с вода. Вие казвате, че Исус Христос е бил на Земята и отново ще дойде. Ние също знаем, че някога той е ходел сред хората, и вярваме, че ще се върне, за да ни отвори портите на небето. Известно ни е кога е бил човек, но не знаем кога ще дойде отново и затова правим всичко, което е заповядал на своите, когато ги е намерил да спят в градината Гетсемане:

„Игфая дюшмемек ичин уяник дуруп дуа единиз!“ („Събудете се и се молете да не изпадате в изкушение!“) Затова си служим с петела, който е символ на бдителността. Не постъпвате ли и вие така? Разказвали са ми, че християните често поставяли по покривите на къщите и църквите си петел, направен от ламарина и отгоре позлатен. Вие използвате ламаринен петел, а ние жив. Затова ли сме идолопоклонници или лоши хора? Вашите свещеници са по-мъдри, а учителите ви са по-добри. И ние бихме могли да имаме по-добри учители, ако имахме по-мъдри свещеници. Аз съм единственият сред всички джесиди, който може да чете вашия китаб, и затова говоря с теб, както никой друг тук не би могъл да го направи!

— Защо не повикате свещеници, които да просветят вашите? — възразих аз.

— Защото не искаме да имаме нищо общо с вашето разединение — обясни той. — Учението на християните е разединено. Ако някога можете да ни кажете, че сте единни, ще бъдете добре дошли при нас. Ако християните от Европа ни изпратят учители, всеки от които говори различни неща, те самите ще си причинят големи вреди. Във вашата книга Исус казва: „Тарик ве хак икат ве хаят беним.“ (Аз съм пътят, истината и животът.) Защо европейците имат толкова много пътища и толкова много истини, щом всъщност има само Един, който е животът? В това е причината, поради която ние не спорим за Спасителя, който вече е бил тук, а се пазим чисти и го чакаме да дойде.

В този момент Али бей отново влезе, а това, честно казано, ми беше много приятно. Моят стремеж да узная колкото може повече за поклонниците на дявола за малко не ме постави в затруднено положение пред този кюрд. При упрека за разцеплението на вярата в моята собствена родина трябваше да замълча за съжаление! Пирът стана и каза:

— Аллах да е с теб, а също и с мен! Аз ще вървя по пътя, по който трябва, но ние отново ще се срещнем.

Камек излезе. Али бей махна след него с ръка и каза:

— Това е най-мъдрият човек сред джесидите, никой не може да се сравнява с него. Той е бил в Иран и Индия, в Ерусалим и Стамбул, много е видял и научил, дори е написал и една книга.

— Книга ли? — попитах аз учудено.

— Да. Той е единственият сред нас, който може да пише правилно. Пир Камек желае нашият народ да стане някога толкова умен и благонравен, колкото хората от Европа, а това можем да научим само от книгите на франките. За да могат тези книги някога да бъдат написани на нашия език, той е записал много стотици думи от нашите диалекти. Това е неговата книга.

— Чудесно! Къде е тази книга?

— В моята къща, в неговия дом. Пир Камек е светец. Той обикаля из страната и навсякъде го приемат сърдечно. Цял Кюрдистан е негово жилище, но истинският му дом е при мен.

— Мислиш ли, че той ще ми покаже тази книга?

— Разбира се, с удоволствие!

— Веднага ще го помоля. Къде отиде той?

— Сега няма да можеш да го намериш, защото пир Камек отиде да бди над своите хора. Но ще получиш книгата му. Ще ти я донеса. Ала преди това ми обещайте, че ще останете!

— Искаш да кажеш, че трябва да отложим пътуването до Амадие?

— Да. Тук бяха трима мъже от Калони. Те са от Бадинан, клон на племето мисури, много храбри и умни, и са ми предани. Изпратих ги в Амадие на разузнаване при турците. Същевременно те ще се опитат да намерят и Амад ал Гандур. За да ви направя услуга, им поръчах да приемат тази задача особено присърце, а докато те донесат известия, ще останете при мен!

Съгласихме се на драго сърце. От радост Али бей ни прегърна още веднъж и ни помоли:

— Сега елате с мен, за да ви види и моята жена!

Бях учуден от поканата, но разбрах, че джесидите съвсем не държат жените си под ключ така, както правят турците. Въобще При тях цари друг дух, а и никъде в Ориента не си спомних за семейния живот в родината така, както при тях. Наистина обикновените хора не притежаваха яснотата на религиозните възгледи на пир Камек, но в сравнение с лицемерния грък, пазарящия се арменец, отмъстителния арабин, мързеливия турчин, измамните перси и хищните кюрди, трябваше да се науча да уважавам без основание грозно очернения „поклонник на дявола“. Неговата култура се лута между халдеизма, исляма и християнството, но последното никъде не би могло да намери по-благоприятна почва, както при джесидите, в случай че благочестивите мисионери разберат, че трябва да държат малко сметка и за техните нрави и обичаи.

Вън пред къщата, до магарето си, седеше бюлюк емини. Двамата ядяха; магарето — ечемик, а башибозукът — сушени синджар смокини, от които имаше пред себе си цели нанизи. Дъвчейки, той разказваше на многочислен рояк слушатели за геройските си подвизи. Халеф се присъедини към него. Ние, останалите трима, се отправихме към онази част на къщата, където живееше господарката.

Тя беше много млада и носеше на ръце малко момченце. Хубавата й черна коса беше сплетена на дълги плитки, а челото й бе покрито с множество искрящи жълтици.

— Добре дошли, господари! — поздрави тя съвсем простичко.

Али бей ни каза нейното име, а след това й назова нашите. За съжаление съм забравил как се казваше. Взех момченцето от ръцете й го го погалих. Изглежда, тя оцени този жест по достойнство и беше много горда. Малкият бей беше мило, много чисто детенце и изобщо не приличаше на онези дебели и рано превърнали се във възрастни деца, каквито обикновено са те при турците. Али бей ме попита къде предпочитаме да се нахраним, дали в нашите покои или в жилището на жената, и аз веднага реших да останем тук. На малкия поклонник на дявола, изглежда, много му хареса при мен. Той закачливо ме гледаше с малките си тъмни очички, скубеше брадата ми, размахваше крачета и ръчички от удоволствие и понякога изпелтечваше по някоя дума, която нито той, нито аз разбирахме. По отношение на кюрдския език и двамата бяхме на еднакво ниво, така че продължих да си играя с него и по време на яденето, за което майката ми се отблагодари, като слагаше пред мен най-вкусни ястия, а след това ми показа градината си.

Най-много ми се услади курша — ястие от сметана, печена във фурна и след това поръсена със захар и полята с мед; а в градината останах възхитен от цъфтежа на чудесните огнени, кичести цветове на едно дърво. Арабите го наричат бинт ал онсул — дъщеря на консула.

След това Али бей ме заведе да ми покаже жилището ми. То се намираше върху площадката на покрива, така че можех да се възхищавам на най-чудесен изглед. Като влязох в „стаята“, забелязах върху ниската масичка една дебела тетрадка.

— Книгата на пира — обясни Али в отговор на въпросителния ми поглед.

Веднага я грабнах и седнах на дивана. Беят излезе усмихнат, за да не ми пречи в заниманията със скъпоценната находка. Тетрадката съдържаше много думи и изрази, написани на арабски и на няколко кюрдски диалекта. Скоро разбрах, че няма да ми е трудно да науча кюрдски. Реших да използвам престоя си тук колкото може по-ползотворно.

Междувременно започна да се смрачава и долу до потока, където момичетата наливаха вода, а няколко момчета им помагаха, прозвуча следната песен:

Идва мома християнка на чешмата за вода, смятам аз да я издебна ненадейно зад гърба. Една целувка ще открадна по розовата й страна, ако ще след туй в окови в Русия да се озова.

Това беше една ритмична и много мелодична песен, каквато в Ориента не навсякъде може да се чуе. Заслушах се, но за съжаление изпяха само този куплет. Станах и реших да изляза. Навън цареше оживление, защото непрекъснато идваха още хора и палатките бързо никнеха една след друга. Усещаше се, че предстои голям празник. Като излязох пред вратата, забелязах, че около дребния бюлюк емини се е събрало доста голямо множество, а той все още разказваше на висок глас.

— Бил съм се също при Сайда — хвалеше се той, — а след това и на остров Кандиа, където победихме бунтарите. После се сражавах в Бейрут под командването на прославения Мустафа Нури паша, чиято храбра душа сега живее в рая. Тогава все още имах нос, но го изгубих в Сибир, където отидох с Шекиб ефенди и Кямил паша подгони Михаил Обренович.

Добрият башибозук явно сам вече не знаеше при какви обстоятелства беше загубил носа си.

— Всъщност бях нападнат при Букурещ — продължи Ифра.

— Действително се сражавах много храбро и повече от двайсет мъртви врагове лежаха около мен, когато един войник замахна със сабята си. Всъщност ударът трябваше да ми разцепи главата, но тъй като се отдръпнах назад, той улучи, но…

В този момент някъде съвсем наблизо се разнесе рев, какъвто никога досега не бях чувал в живота си. Звучеше така, сякаш към високото, пронизително изсвирване на корабна сирена се присъединява вик на пуяк, а после следващо онова многогласно стенание, което може да се чуе, когато при свирене на орган свърши въздухът. Присъстващите уплашено се втренчиха в съществото, издало тези загадъчни звуци. Ифра обаче каза спокойно:

— Какво се чудите? Това беше моето магаре! Не може да понася тъмнината, затова реве през цялата нощ, докато отново се съмне.

Хм! Щом обстоятелствата бяха такива, значи магарето бе много мило създание. Ревът му беше в състояние да съживи и мъртвец. Би ли могъл някой да мисли за сън и почивка, ако всяка нощ трябваше да слуша музикалните излияния на този четирикрак оперен певец, който явно имаше в белите си дробове дискантов тромбон, в гърлото си — гайда, а в ларинкса — мундщуци и клапи на десет кларнета!

Впрочем вече за четвърти път слушах разказа за носа на бюлюк емини. Изглежда, било е писано никога да не го чуя докрай.

— Значи животното ще реве през цялата нощ? — попита някой.

— Да, цяла нощ — потвърди бюлюк емини със смирението на мъченик. — По веднъж на всеки две минути.

— Ами отучи го от това!

— Лесно е да се каже. Как?

— Не знам.

— В такъв случай запази този съвет за себе си! Вече всичко съм изпробвал, но напразно: бой, глад и жажда.

— Тогава поговори веднъж сериозно с магарето си, за да разбере, че причинява злини!

— Държал съм му и сериозни, и любезни речи. То ме гледа, слуша ме спокойно, клати глава и продължава да реве..

— Много странно. Животното сигурно те разбира, но няма желание да ти направи тази услуга.

— Да, често съм чувал, че животните разбират хората, защото понякога в тях се вселява душата на някой покойник, прокълнат да изкупи греховете си. Човекът, който се крие в това магаре, сигурно е бил глух, но в никакъв случай ням.

— Трябва да се опиташ да разбереш от кое племе е бил. На какъв език говориш с магарето?

— На турски.

— А ако това е душата на някой персиец, арабин или пък гяур, който не разбира турски?

— Аллах акбар, вярно! Не съм се сещал!

— Защо винаги, когато говориш с магарето си, то поклаща глава? Духът му не разбира турски. Говори с него на друг език!

— Но дали ще е този, на който трябва? Ще помоля нашия господар. Хаджи Халеф Омар ми каза, че ефендито може да говори езиците на всички народи. Може би той ще открие къде е живял духът на моето магаре. И Сюлейман^[22] можел да разбира какво говорят животните.

— Имало е и други, които са умеели това. Знаеш ли разказа за богатия мъж, чиито синове говорели дори с камъни?

— Не.

— Тогава ще ви го разкажа! „Де вакхта бени Исраил меру ки дуалетлю хебу, мир; ду лау ви мен, малеви пюр ма, хаански, ви ма. Ва херду ляве ви ва хааниа кхюе парве дикерин, пев чун-жек девее…“

— Спри! — прекъсна го Ифра. — На какъв език говориш?

— На нашия. На курманджи.

— Не го разбирам. Разкажи го на турски!

— И ти си като магарето, което разбира само своя език. Но как да разказвам кюрдска история на турски? Ще прозвучи по съвсем друг начин!

— Е, хайде опитай!

— Добре! И така: Някога, по времето на децата израилеви, имало един богат мъж, който умрял. Оставил двама синове, голямо богатство и една къща. Когато двамата синове решили да разделят къщата, се скарали. Единият казал: „Това е моята къща!“ Другият също твърдял: „Къщата е моя!“ Тогава по волята Божия от стената се надигнала една тухла и казала: „Не ви ли е срам? Тази къща не е нито твоя, нито негова. Някога аз бях могъщ крал и дълги години ме знаеха в цял свят. След това умрях. Много време лежах в гроба, изгних и се превърнах в прах. После дойде един човек и направи от мен тухла. В продължение на четирийсет години бях къща, след което се разпаднах. Седемдесет и три години лежах в полето. Тогава отново дойде един човек — пак се превърнах в тухла и ме вградиха в тази къща. Намирам се тук вече триста и трийсет години и не знам какво ще бъда от днес нататък. Засега поне не ме боли душата…“

Разказвачът бе прекъснат. Явно историята беше отегчителна за магарето и както стана ясно на всички, то явно не разбираше турски. Животното разтвори паст и изрева един двоен трилер, който можеше да бъде сравнен само с едновременното звучене на кларнет и счупена туба. Тогава един мъж си проправи път през събралите се, влезе в коридора и като ме видя, каза:

— Ефенди, вярно, че си пристигнал! Едва сега разбрах, тъй като бях в планината. О, колко се радвам! Позволи ми да те поздравя!

Това беше Селек. Той хвана ръката ми и я целуна. Този начин за изразяване на уважение е нещо обичайно при джесидите.

— Къде са Пали и Мелаф? — попитах го аз.

— Те срещнаха пир Камек и тръгнаха с него към Мосул. Трябва да занеса на Али бей една вест. Ще те видя ли след това?

— Тъкмо се канех да отида при него. Тайно ли е съобщението ти?

— Възможно е. Но за теб сигурно ще е разрешено да го чуеш. Ела!

Отидохме в жилището на жената, където се намираше беят.

Явно достъпът в него беше разрешен за всеки. И Халеф беше тук. Добрият хаджия пак ядеше.

— Али бей — каза Селек, — бях в планините зад Босан и имам нещо да ти съобщавам.

— Говори!

— Могат ли да го чуят всички?

— Да.

— Мислехме, че наместникът на Мосул възнамерява да изпрати петстотин турци в Амадие, за да се защитава от кюрдите. Но това; не е вярно. Двестата души, които идват от Диарбекир, минаха през Урмели и се крият в горите на Тура Гарах.

— Кой ти го каза?

— Един секач от Мугаиши. Срещнах го, като се спускаше към Кара Куюнли, където беше салът му. А и тристата души от Керкук не са на път за Амадие. Минаха пред Алтън Кьопрю за Ербил и Гирдоши и сега са от горната страна на Map Матей на река Газир.

— Кой те осведоми?

— Един зибарски кюрд, който ходил до Каусер, за да мине през Босен за Дехук.

— Зибарите са благонадеждни хора, никога не лъжат и мразят турците. Вярвам на това, което са казали двамата мъже. Знаеш ли долината Идис и Гомел, встрани и малко над Калони?

— Малко хора я знаят. Но аз често съм ходил там.

— Могат ли говедата, конете и овцете да бъдат отведени и скрити там?

— Който добре познава гората, ще успее да го стори.

— Колко време е необходимо, за да скрием там нашите жени и деца, а също и животните?

— Половин ден. Ако се мине през Шейх Ада и се изкачи тясната клисура над гроба на светеца, нито един турчин няма да забележи какво правим.

— Ти си най-добрият познавач на местността. По-късно ще говоря с теб повече за това, но дотогава не казвай на никого нищо! Бих искал да те помоля да се погрижиш за нашия ефенди, но сигурно и другаде имат нужда от теб.

— Мога ли да му изпратя моя син Юсуф?

— Направи го!

— Той говори ли добре кюрдски? — попитах аз.

— Юсуф разбира и диалекта курманджи, а също и заза.

— Тогава ми го изпрати. Ще ми бъде от полза.

Селек си тръгна и започнаха приготовленията за вечерята. Тъй като гостоприемството на джесидите е безгранично, в нея взеха участие може би двайсет души, а в чест на Мохамед Емин и в моя чест бяха извикани музиканти. Оркестърът се състоеше от трима души. Те свиреха на тамбура, кеменче и булюре — три инструмента, които биха могли да се сравнят с нашите флейта, китара и цигулка. Музиката беше нежна и благозвучна. Изобщо, както по-късно разбрах, джесидите имаха много по-добър музикален вкус от привържениците на исляма.

Докато траеше вечерята, дойде Юсуф, синът на Селек, с когото се оттеглих в „покоите си“, за да мога с негова помощ да разчета почерка на пир Камек. Духовният кръгозор на младежа беше много тесен, въпреки това обаче получих от него достатъчно разяснения. Пир Камек беше най-образованият сред поклонниците на дявола, затова само у него можеха да изкристализират така знанията и начинът на мислене, с които ме беше изненадал. Всички останали бяха по-стеснителни и не биваше да се учудвам, че вземат символа за самата същност на нещата, а към обичаите си са привързани повече по навик, отколкото по вътрешно убеждение. Тайнственото в начина им на преклонение пред Бога беше това, в чиято власт се намираха, както въобще в Ориента имат склонност повече към тъмното и тайнственото, отколкото към ясното и откритото.

Разговорът ни не мина без смущения, защото в почти равномерни интервали от по няколко минути прозвучаваше отвратителният, пронизващ до мозъка на костите рев на магарето, на чиято продължителност изобщо не можеше да се издържи. Понасяха го и дори му се присмиваха, докато из Баадри все още кипеше живот и продължаваха да пристигат поклонници. Но след като всички останали шумове все пак затихнаха и хората легнаха да спят, гръмливият рев на сивушкото стана непоносим. Тогава започнаха да се чуват отделни гласове, които в началото само кисело мърмореха, ала скоро преминаха в шумна разправия.

Но вместо да дзплашат магарето, тези гневни викове явно го окуражиха още повече да напрегне усилията си. То напълно забрави за трелите си, а паузите между тях ставаха все по-кратки, докато накрая ревовете му се сляха в непрекъсната музика, която спокойно би могла да бъде определена като адска.

Тъкмо ставах, за да се притека на помощ, когато долу се надигна неясен шум. Хората се приближаваха на тълпи към дребния бюлюк емини. Не можах да разбера какво говореха с него, но във всеки случай Ифра се беше видял толкова натясно, че не знаеше какво да прави, защото след известно време чух стъпките му. Качваше се при мен.

— Спиш ли вече, ефенди?

Всъщност този въпрос беше съвсем излишен, защото той видя, че ние двамата седим над книгата напълно облечени. Но в страха си дребният шишко явно не можеше да намери по-добро предисловие.

— И още питаш? — отвърнах аз. — Как би могло да се спи при тези ужасни песни, които твоето магаре изпълнява?

— Ефенди! Точно там е въпросът! Аз също не мога да заспя. Всички идват при мен и искат да отведа животното в гората и да го завържа, иначе щели да го застрелят. Не мога да позволя да се стигне дотам, защото трябва да върна магарето в Мосул, иначе ще ме накажат с бастонада и ще изгубя мястото си в частта.

— Тогава го отведи в гората!

— Не може, емир!

— Защо?

— Няма да допусна магарето да бъде изядено от някой вълк? В гората има вълци.

— Тогава остани при него и го пази!

— Да, но биха могли да дойдат два вълка!

— Е?

Единият ще изяде магарето, а другият мен.

— Това ще е добре дошло, защото тогава няма да те накажат с бастонада.

— Ти се шегуваш! Някои казаха да дойда при теб.

— При мен ли? Защо?

— Ефенди, вярваш ли, че магарето има душа?

— Това със сигурност има — пошегувах се аз.

— Може би е друга, различна от собствената му душа!

— Къде е тогава неговата? Може би са се разменили — неговата душа е в теб, а твоята душа е отишла в него. Сигурно ти си магарето и се страхуваш като заек, а то е бюлюк емини и реве като лъв. Какво бих могъл да направя при това положение?

— Ефенди, съвсем сигурно е, че магарето ми има друга душа. Но не е турска, защото не разбира езика на османлиите. Ти говориш всички езици на земята, затова те моля да дойдеш долу. Като поговориш с магарето, бързо ще разбереш кой се крие в него. Персиец ли е, туркменец ли е, или арменец. А може и руснак да е влязъл в него, щом не ни оставя на мира.

— Наистина ли мислиш, че…

В този момент животното отново извиси глас, и то с такава сила, че цялото разбунтувано множество изрева заедно с него.

— Аллах керим, те ще убият магарето! Господарю, бързо ела долу, иначе с него е свършено, а и с душата му също!

Ифра хукна надолу и аз го последвах. Тогава ми хрумна нещо весело. Дали да не си направя шега? Може би щеше да е несправедливо, но възгледите на бюлюк емини за душата на неговия сивушко ми създадоха настроение, на което не можех да устоя. Като слязох долу, тълпата вече ме чакаше.

— Кой знае някакъв начин да накараме това животно да млъкне? — попитах аз.

Никой не отговори. Само Халеф се обади накрая:

— Сихди, само ти можеш да направиш това.

Значи моят хаджия беше от „истинските правоверни“. Приближих се към магарето и хванах юздите му. След като на висок глас му поставих няколко въпроса на немски, език, който тук никой не разбираше, сложих ухото си до муцуната му и се заслушах. После се престорих на изненадан и се обърнах към Ифра:

— Бюлюк емини, как се казва баща ти?

— Йасър Мехмед.

— Не е той. Как се казва бащата на твоя баща?

— Сюлейман Чауш.

— Така е. Къде е живял?

— В Хирменлю, северозападно от Адрианопол.

— Вярно е. Някога той е яздил от Хирменлю до Хаскьой и за да ядоса магарето си, му вързал тежък камък на опашката. Пророкът обаче казал: „Ешеклерини сев!“ („Обичай магарето си!“) Сега духът на твоя дядо трябва да изкупи тази постъпка. На моста Сърат, който води към рая, той е трябвало да се върне и да се всели в това магаре. Дядо ти е вързал за опашката на магарето си камък и сега душата му може да бъде освободена само ако на животното, в което живее душата му, също бъде завързан камък за опашката. Искаш ли да я освободиш, Ифра?

— Искам, ефенди! — извика дребосъкът.

Той по-скоро щеше да се разплаче, отколкото да се разсмее, защото мисълта, че неговият дядо линее в това магаре, измъчваше религиозния мюсюлманин.

— Кажи ми всичко, което трябва да направя, за да спася душата на бащата на моя баща!

— Донеси един камък и въже! — заповядах аз.

Магарето забеляза, че се занимаваме с него. Отвори муцуна и изрева.

— Бързо, Ифра! Това ще му е за последен път! Хванах Опашката на животното, а храбрият башибозук върза камъка за края й. След като направихме това, магарето обърна глава назад, за да отстрани камъка с муцуната си. Естествено не успя. После животното се опита да отхвърли камъка от опашката си, но той беше твърде тежък и то успя само да го залюлее като махало, камъкът обаче веднага спря, защото се удари в краката му. Явно магарето беше смаяно. Гледаше надолу, размахваше замислено уши, изпръхтя и накрая отвори муцуна, за да изреве — но глас не се чу. Съзнанието, че най-хубавото му украшение е вързано и обездвижено, отнемаше на животното възможността да изрази чувствата си в страшни звуци.

— То наистина не реве повече! — извика башибозукът. — Ефенди, ти си най-мъдрият човек, когото съм виждал!

Аз отново се върнах горе, казах на Юсуф да си върви и легнах да спя. Но поклонниците стояха долу още дълго време, за да видят дали чудото наистина е трайно.

Още в ранни зори бях събуден от царящото из селото оживление. Отново бяха започнали да идват нови поклонници, част от които оставаха в Баадри, а след кратка почивка продължаваха към Шейх Ади. Първият, който се появи при мен, беше Мохамед Емин.

— Видя ли какво става долу пред къщата? — попита ме той.

— Още не.

— Тогава погледни!

Приближих се до ръба на покрива и погледнах надолу. Стотици хора стояха около магарето и го гледаха с разширени от учудване очи. Разказваха си един на друг случилото се, а щом ме забелязаха, страхопочитателно се отдръпнаха назад.

Не бях възнамерявал да предизвиквам подобно нещо. Поведох се по веселото си хрумване, но в никакъв случай не исках да засилвам глупавите суеверия на тези хора.

Скоро дойде и Али бей. Като ме поздравяваше, той се смееше:

— Ефенди, благодарение на теб спахме спокойно. Ти си велик вълшебник. Магарето ще започне ли да реве, щом камъкът бъде махнат?

— Сигурно. Животното се страхува през нощта и се окуражава със звука на собствения си глас. Но с този дребен трик направих така, че ревът му да секне.

— Ще дойдете ли с мен да закусите?

Отидохме в женските покои. Там вече бяха Халеф, до него Юсуф — моят преводач от кюрдски, а също и Ифра, направил необикновено печална физиономия. Жената на бея ме поздрави с любезна усмивка.

— Сабахл кер! (Добро утро!) — поздрави тя.

— Сабахл кер — отвърнах. — Кейфата чава? (Как си?)

— Канджа! Ту чава? (Добре! А ти?)

— Шукер чоде, канджа! (Слава богу, добре!)

— Но ти говориш кюрдски! — извика Али бей изненадан.

— Казвам само това, което научих снощи от книгата на пира — усмихнах се аз. — А то е твърде малко.

— Елате насам и седнете!

Най-напред поднесоха кафе с меден сладкиш, после овнешко печено, което се ядеше нарязано на тънки, широки парчета. Заедно с него се пиеше арпа, нещо като светла бира, която турците обикновено наричат арпасую — ечемичена вода. Всички споделиха тази закуска, само бюлюк емини унило дъвчеше настрана.

— Ифра, защо не дойдеш при нас? попитах го аз.

— Не мога да ям.

— Какво ти е?

— Мъка ми е, ефенди. Досега съм яздил, бил и ругал магарето си, толкова рядко съм го чистил и мил, а понякога съм го оставял дълго време да гладува. И ето сега чувам, че това е бащата на моя баща. Той седи вън и камъкът все още виси на опашката му!

Бюлюк емини беше достоен за съжаление и съвестта ми се разбунтува. Но, от друга страна, положението беше толкова комично, че не можах да се сдържа да не се разсмея.

— Ти се смееш? — каза Ифра с упрек. — Ако имаше магаре, което да е бащата на твоя баща, щеше да плачеш. Трябва да те заведа до Амадие, но не мога, защото никога повече няма да възседна духа на моя дядо.

— Но не е и необходимо да го правиш. Поначало не е възможно, защото никой не може да яхне дух.

— И какво ще яздя тогава?

— Магарето си!

Башибозукът ме погледна напълно объркан.

— Но нали магарето ми е дух. Ти самият го установи.

— Само се пошегувах.

— Казваш ми това, за да ме успокоиш!

— Не, казвам ти го, защото ми е жал, че толкова на сериозно си взел шегата ми.

— Ефенди, ти само искаш да ме утешиш! Защо магарето ми толкова често хукваше да бяга подплашено? Защо ме е хвърляло толкова пъти? Защото е знаело, че не е магаре и че съм син на неговия син. И защо камъкът помогна веднага щом направих това, което душата на магарето беше ти заръчала?

— Тя нищо не ми е казвала и искам да ти открия защо моето средство помогна. Не си ли забелязал, че когато кукурига, петелът затваря очи?

— Виждал съм го.

— Задръж по някакъв начин очите му отворени и той ще престане да кукурига. А сега внимавай! Не си ли наблюдавал досега, че винаги, когато се накани да реве, магарето ти повдига опашка?

— Да, ефенди, наистина прави така!

— Тогава се погрижи магарето ти да не може да си вдигне опашката и то ще се откаже да реве.

— Наистина ли е така? — попита шишкото слисан.

— Наистина! Опитай тази вечер, когато отново ще започне да реве, защото се страхува от тъмнината.

— Значи бащата на моя баща наистина не е омагьосан?

— Не е. Уверявам те. Нали коранът забранява магьосничеството.

— Хамдулиллях! Хиляди пъти благодаря на Аллаха!

Ифра изхвръкна навън и свали камъка от опашката на животното. След това бързо се върна, за да вземе и той участие в закуската.

Това, че по-низшият имаше право да стои на една маса с бея, отново ми доказа колко патриархално живеят джесидите.