Езра Паунд
Виланеле: психологически часовник

I

Бях съвсем добре подготвил случая,

                той беше толкова съдбовен.

Със средно-възрастна грижливост

                бях изложил истинските книги.

Страниците им едва отворих.

 

        Красотата е такова рядко нещо.

        Малко свят от извора ми пие.

 

Толкоз много пусти жалби,

Толкоз много празни часове!

И сега аз гледам през прозореца

                дъжда и лутащи се автобуси.

„Малкият им космос е потресен“ —

                въздухът трепти от този факт.

В техния отрязък на града

                си играят с тях различни сили.

Как знам това ли?

                О, аз знам добре това.

Колкото до тях, с тях става нещо.

                Първото отнася се до мене,

бях съвсем добре подготвил случая.

 

        Красотата е такова рядко нещо.

        Малко свят от извора ми пие.

 

Двама приятели: каква свежест е гората…

Как приятели? Не са ли хората по-малко приятели,

                защото най-накрая те са се разкрили?

Два пъти обещаха, че ще дойдат.

 

        „Между вечерта и утринта?“

 

Всяка красота от моя дух ще пие.

Младостта веднъж ще ме забрави

                младостта ми ще ме изостави.

II

(„Хайде, казвай! Ти танцува толкова вдървено?

                Някой възхити се от творбите ти

                — и открито ти го каза.

 

                «Говори ли глупости

                в оная първа нощ?

                На втората вечер?»“

 

„Но, те пак бяха обещали:

                «Утре идваме на чай.»“)

III

Ето трети ден е вече…

        а от тях ни вест;

ни дума някаква от него, ни от нея:

само бележка някаква от друг човек:

        „Драги Паунд, аз напускам Англия“.