Гонен от силната буря, поройният дъжд шибаше огъващите се върхове на високата борова гора. Дъждовните струи, дебели колкото човешки пръст, се стичаха по великанските стволи, събираха се при корените отначало в малки вадички, а после постепенно във все по-големи поточета, които, подскачайки от скала на скала във вид на малки водопади, се втурваха по стръмния склон към дълбоката бездна, за да бъдат погълнати долу в тясното дефиле от силно придошлата река. Беше нощ. Току през минута над бездната гневно отекваше гръм и макар че всеки път го придружаваше ослепителна светкавица, дъждът валеше толкова силно, че въпреки това едва се виждаше на пет-шест крачки.

Бясната буря връхлиташе горе високата гора и скалистите зъбери, ала мощта й не достигаше до долу в ниското, където великанските борове стояха неподвижни в нощната тъма. Обаче и там не беше тихо, понеже водите на реката шумяха и бучаха тъй неспокойно между бреговете, че само човек с необикновено изострен слух можеше да долови как надолу покрай реката се спускаха двама самотни ездачи. Но не се виждаха.

Ако беше светъл ден, те сигурно щяха да привлекат учудения поглед на всеки, който ги срещнеше, и то не да речем заради облеклото и съоръжението им, а защото и двамата бяха толкова високи, че човек можеше да се изплаши. Необходимо бе дълги години да се търси из всички страни на света, за да се намерят двама толкова еднакви, и страшно високи и еднакво кльощави индивида.

Единият беше сламенорус и за ръста си имаше направо смешно малка глава. Между двете добродушни миши очички се мъдреше съвсем дребно чипо носле, което много повече би подхождало на лицето на някое четиригодишно хлапе и никак не бе съразмерно с огромната широка уста, достигаща почти от едното ухо до другото. Човекът нямаше брада. Изглежда тя му липсваше по рождение, а по гладкото му женствено лице сигурно никога не бе минавал бръснач. Той носеше кожен елек, който висеше от кльощавите му рамене, образувайки множество гънки като късо и широко палто. Беше обут в тесни кожени панталони, прилепнали плътно по тънките му като на щъркел крака, както и в полувисоки ботуши с кончови. На главата си носеше сламена шапка, от чиято плачевно провиснала периферия дъждовната вода се стичаше около него на плътни струи. На гърба му висеше двуцевка с дулото надолу. Животното което яздеше, беше як едрококалест кон, натрупал на гърба си поне петнайсетина годинки, който обаче както изглеждаше имаше голямо желание да бъде все тъй държелив още толкова лета.

Другият ездач имаше тъмна коса, върху която бе сложил допотопна кожена шапка. Лицето му беше тясно и много източено, а също тъй много тесен и много дълъг бе и носът му, устата — широка. Много тънките му и дълги мустаци можеха да се вържат зад ушите му. За разлика от неговия спътник високата му над два метра фигура бе облечена така, че горе изглеждаше тясна, а долу широка, защото носеше много широки, прилични на хармоника панталони, чиито краища бяха напъхани в полувисоки ботуши от говежда кожа, докато горната част от тялото му бе облечена с толкова тесен и дълъг касторен жакет, че му стоеше като излят. Той също имаше двуцевка. От само себе си се разбира, че освен това и двамата носеха както нож, тъй и револвер. Дългучът седеше върху изпитан и благонадежден мустанг, чийто рожден ден се бе повтарял поне толкова често, колкото и на другия кон.

Двамата ездачи не обръщаха внимание нито на пътя, нито на проливния дъжд. Търсенето на пътя бяха предоставили на опитните си коне, които имаха и много изострени сетива, а дъждът поначало не ги тревожеше, понеже и бездруго можеше да проникне най-много до кожата им, а после сигурно пак щеше да се изтече нейде отдолу.

Въпреки неспирните гръмотевици и светкавици, както и опасната близост на реката, която ровеше и подминаваше бреговете си, двамата разговаряха толкова спокойно, сякаш яздеха по открита прерия на най-ясна слънчева светлина. Но ако някой можеше да ги види, сигурно щеше да му направи впечатление, че въпреки тъмнината те се наблюдаваха твърде зорко, защото се познаваха едва от един час, а в Дивия запад първоначалното недоверие е винаги съвсем на място. Малко преди падането на нощта и началото на бурята те се срещнаха горе на брега на реката и тъй като разбраха, че и двамата искат този ден да стигнат до лагера Фъруд, бе съвсем близо до ума да продължат пътя си заедно.

Не се бяха разпитвали за имената си, нито за това кой какъв е и откъде е, и до този момент разговорът им бе толкова общ, че не бяха засягали лични въпроси. Ето че в същия миг се разнесе многократен оглушителен гръм и няколко ослепителни светкавици едновременно набраздиха небето над тясното и дълбоко дефиле. Тогава русокосият чипоноско се обади:

— Bless my soul (Бога ми, за Бога! Б. пр.)! Ама че буря! Също като у дома при наследниците на Тимпе!

При последните му думи другият неволно спря коня си и вече отвори уста, за да зададе бързо един въпрос, но после размисли, взе друго решение, замълча си и отново подкара животното. Припомни си, че западно от Мисисипи човек не бива да е непредпазлив.

Продължиха да разговарят, разбира се, твърде едносрично, както им налагаше местността и положението, в което се намираха. Измина около половин час и тогава реката направи рязък завой към страната, от която се намираха двамата ездачи. На едно място водите й бяха подмили рохкавия бряг. Конят на русокосия не успя да свърне достатъчно бързо встрани, озова се върху подкопания бряг и пропадна, но за щастие не особено дълбоко. Ездачът успя да го вдигне на задните му крака и да го извърти, пришпори го и с един смел скок животното отново се намери на твърда земя.

— Good God! (Мили Боже! Б. пр.) — извика той. — Вече съм достатъчно мокър от дъжда, защо ми е тогава и такава баня? Можех да се удавя! Почти по същия начин, както навремето при наследниците на Тимпе!

Той се отдалечи на по-сигурно разстояние от реката и продължи ездата. Известно време неговият спътник го следва мълчаливо, но най-сетне го попита:

— Наследниците на Тимпе ли? Що за име е това, сър?

— Нима не знаеш? — беше отговорът.

— Не.

— Хм! Странно! всички мои познати и приятели знаят!

— Забравяш, че за първи път се видяхме преди малко повече от час.

— Вярно! В такъв случай все още не можеш да знаеш кои са наследниците на Тимпе. Но може би ще научиш.

— Може би ли?

— Да.

— Кога?

— След като прекараме заедно малко по-дълго време.

— Ами ако ми се иска да го науча още сега, сър?

— Сега ли? Защо?

— Защото се казвам Тимпе.

— Какво? Как? Казваш се Тимпе? Тимпе ти е името?

— Да.

— Наистина ли?

— Защо ми е да си присвоявам това име, ако не е мое?

— Wonderful! (Чудесно, прекрасно! Б. пр.) От дълги години търся този Тимпе, търся го навсякъде, през планини и долини, в Изтока и в ЗаПада, ден и нощ, в пек и дъжд, и ето че сега, след като отдавна се отчаях, че не ще го намеря, той си язди в тази буря до мен и кажи-речи щеше да ме остави да се удавя в реката, без да ми каже кой е той!

— Ти си ме търсил? — попита смаяно спътникът му.

— Да, да и още веднъж да!

— Но защо?

— Ами заради наследството! Че защо иначе?

— Наследството ли? Хм! Всъщност ти кой си, сър?

— Аз също се казвам Тимпе.

— Също ли? Ами откъде си?

— Дойдох отвъд океана.

— От Германия?

— Естествено! Туй се разбира от само себе си! Или може някой Тимпе да е роден на друго място?

— Разбира се, защото аз например съм роден тук, в Щатите.

— Ама родителите ти са немци!

— Баща ми беше немец.

— Тогава навярно владееш немски език, а?

— Да.

— Е, ами че тогава щом пред теб е застанал немец, говори на немски, както му се полага!

— По-полека, по-полека, сър! Та нали не знаех, че си немец!

— Но вече го знаеш. Немец съм, дори съм от рода Тимпе и настоявам немците да разговарят помежду си на немски.

— Къде си се родил?

— Моят роден град е Хоф в Бавария.

— Тогава ние двамата нямаме нищо общо, защото аз съм от Плауен във Фогтланд.

— Охо! Нямали сме нищо общо ли? Баща ми също е от Плауен и оттам се е преселил в Хоф.

Тъмнокосият спря коня си. След още един силен гръм дъждът изведнъж спря и бурята разкъса облаците. Между тях се показаха късове ведро синьо небе и двамата мъже вече можеха да огледат лицата си.

— Преселил се от Плауен в Хоф ли? — попита тъмнокосият. — Тогава е не само възможно, а и твърде вероятно да сме роднини, защото без съмнение малко странното име Тимпе не се среща толкова често, че собствениците му да се разхождат отвъд океана със стотици хиляди също като хората с фамилно име Мюлер, Шмит, Шулце и тъй нататък. С какво се занимаваше баща ти?

— Беше оръжеен майстор и аз също станах такъв.

— Вярно е, вярно е! Каква случайност само, едва ли може да има друга такава! Но нека не се бавим тук. Много лесно бурята отново може да връхлети, а най-трудният път през дефилето тепърва ни предстои. Да използваме сегашното горе-долу сносно време! По-добре ще е да продължим разговора си, когато стигнем нашата цел. И тъй, да вървим, сър, или братовчеде, ако така ти харесва повече!

— Братовчед ли? Защо не? Сигурно така ще е правилно. Хайде, напред.

Те продължиха да яздят. Скоро дефилето се стесни толкова много, че между реката и почти отвесната каменна стена остана съвсем малко място. И това пространство не представляваше да речем тревиста ивица земя, а имаше колкото щеш храсталаци, през които често конете бяха принудени направо да си пробиват път. Ако бурята не бе отминала, и ако бе все така тъмно, както преди, навярно щеше да е невъзможно да преминат оттам.

Такъв беше пътят на доста голямо разстояние, чак докато дефилето отново се разшири, за да образува след около половин час пак съвсем тесен пролом, който обаче не беше дълъг и скоро излезе на едно открито място, наречено Фъруд Камп, защото наоколо растяха само великански борове, забили в небето високите си върхари.

На това място почти под прав ъгъл се пресичаха две дефилета — дефилето на реката, покрай която двамата Тимпе се спуснаха, и другото, през което строящата се железопътна линия се стремеше да прехвърли планините. Камп означава лагер, и когато оставиха тесния пролом зад гърба си, въпреки нощната тъма двамата ездачи веднага разбраха, че този лагер съвсем не е незначителен.

Имаше голям брой отсечени великански дървета, от които щяха да се направят дъски, както и траверси за релсите. Отпадъчният материал даваше необходимите дърва за огрев. Мостът над реката беше почти готов, а близо до него се намираше временната дъскорезница, чиито триони имаха задачата да се справят с дървесния материал. Малко по-нататък в скалите мрачно зееше каменна кариера, откъдето с взривове добиваха както дялан камък за основите на сградите, тъй и чакъл за железопътната линия. Отляво се простираха няколко постройки от дъски и греди, наподобяващи хамбари или складове, които служеха за подслоняване на хората, както и за съхраняване на припаси и различни инструменти.

Една от тези бараки, наричани тук „шопс“ (В случая освен магазин може да означава лавка, гостилница и странноприемница. Б. пр.), беше извънредно дълга и доста широка. Четирите комина, стърчащи над покрива, както и осветените в момента прозорци, навеждаха на предположението, че този „шоп“ даваше подслон на работниците в лагера. Ето защо двамата конници се отправиха натам.

Още отдалече до слуха им долетя силна глъчка, от която можеше да се заключи за присъствието на много хора, и щом се приближиха, с всяка измината крачка миризмата на бренди ставаше все по-силна и по-силна. Двамата слязоха от седлата и вързаха конете си за коловете, забити до вратата вероятно за тази цел, след което тъкмо се наканиха да влязат, когато навън се появи някакъв мъж, но преди да продължи, той се обърна назад и подвикна към помещението:

— Влакът със строителни материали трябва да дойде всеки момент. Искам да го посрещна и после веднага пак се връщам. Може би ще ни донесе новини, а дори и вестници.

Когато понечи да продължи, човекът съзря двамата непознати и се отдръпна настрани, за да ги огледа на падащата през вратата светлина.

— Good evening (Добър вечер.), сър — поздрави го русокосият. — Измокрихме се до кости. Има ли тук едно местенце, където човек може да се изсуши?

— Да — отвърна му мъжът. — Дори има места, където ще можете да спите на сухо, но в случай, че не сте от онзи сорт хора, които е по-добре изобщо да не се пускат вътре.

— Не се тревожи, сър! Ние сме честни уестмани, джентълмени, които не само няма да ви напакостят, но ще заплатят всичко каквото получат.

— Ако честността ви не отстъпва на вашата височина, тогава наистина сте най-големите джентълмени под слънцето. Е, влезте наляво в по-малкото помещение и кажете на шопмана (Продавач, търговец, гостилничар. Б. пр.), че аз, инженерът, съм казал, че можете да останете. Скоро пак ще се видим.

Той се отдалечи и двамата последваха указанията му. Вътрешността на бараката представляваше едно-единствено голямо помещение, от лявата страна на което дъсчена стена, висока колкото човешки бой, полупреграждаше само една малка част от него. Вътрешността на бараката бе изпълнена с многобройни примитивни маси и пейки със забити в земята крака, а между тях и стените бяха сковани общи нарове, на които вместо дюшеци беше разстлано само сено,. Четири огнища, където горяха големи огньове, осигуряваха твърде недостатъчното осветление. Нямаше нито лампи, нито свещи, така че на колебливата светлина на трепкащите пламъци всички хора и предмети изглеждаха някак призрачно неспокойни.

На масите и по наровете седяха и лежаха около двеста работници по железопътната линия — все дребни на ръст хорица с дълги плитки и жълт цвят на кожата, с изпъкнали скули и полегато разположени тесни очи, които учудено се втренчиха в двете необичайно високи човешки фигури.

— Пфу, китайци! Можехме да се досетим, защото миризмата се долавяше още отвън! — обади се тъмнокосият. — Ела да отидем по-бързо в малкото помещение, където въздухът е може би малко по-чист!

Там също имаше няколко дъсчени маси, на които обаче седяха бели работници. Те пушеха и пиеха, бяха все загрубели и калени мъже, някои от които навярно бяха видяли и по-добър живот, но други пък бяха дошли тук само защото не биваше повече да се мяркат в цивилизования Изток. Щом видяха двамата посетители, прекалено шумният им разговор незабавно секна и учудените им погледи проследиха дългучите до тезгяха, зад който сред безброй чаши и бутилки се беше облегнал шопманът.

— Railroaders? (Железопътни работници. Б. нем. изд.) — попита той, след като им кимна в отговор на техния поздрав.

— Не, сър — отговори русокосият. — Нямаме намерение да отнемаме част от печалбата на тук присъстващите джентълмени. Ние сме уестмани и търсим огън, на който да можем да си изсушим дрехите. Инженерът ни изпрати тук.

— Можете ли да си платите? — попита ги човекът и измери високите им фигури с остър и изпитателен поглед.

— Да.

— Тогава ще получите всичко, от което имате нужда и по-късно ще ви дадем изискана отделна постеля за спане ей там, зад сандъците и буретата. Седнете на онази маса до огнището, там е достатъчно топло. Другата е за чиновниците и по-високопоставените джентълмени.

— Well! (Добре, съгласен. Б. пр.) Значи ни причисляваш към по-низшестоящите джентълмени. При нашата височина не очаквах да чуя такова нещо от теб. Но няма значение. Донеси ни чаши, гореща вода, захар и ром! Искаме и вътрешно да се стоплим.

Те седнаха на посочената им маса, която беше толкова близо до огъня, че мокрите им дрехи сигурно скоро щяха да изсъхнат. След като получиха каквото бяха поръчали, двамата си направиха грог. Белите работници чуха, че в тяхно лице няма защо да се боят от конкуренция. Затова останаха доволни и отново подеха шумния си разговор.

На масата, определена за чиновници и „високопоставени джентълмени“, седеше само един човек. Той беше млад, може би нямаше тридесет години и бе облечен като бял ловец, но не се числеше към кавказката раса, което си личеше по цвета на кожата и по чертите на лицето му. Несъмнено беше метис, един от онези мелези, които наследяват физическите предимства на своите родители с различен цвят на кожата, но за съжаление онаследяват и техните морални недостатъци. Движенията му издаваха силата, ловкостта и гъвкавостта на пантера, и лицето му имаше интелигентен израз, но тъмните му очи, полускрити от ниско спуснатите клепачи и мигли, се оглеждаха наоколо дебнешком, сякаш търсеха плячка. Той имаше вид като че изобщо не се интересува от двамата новодошли, ала често им отправяше скрити погледи и леко накланяше глава към тях, за да подслуша разговора им. Той си имаше причина, която го караше да научи с какви намерения са пристигнали двамата в тази местност, както и дали щяха да останат или не. За негово съжаление той не разбираше нито дума, макар че говореха достатъчно високо, защото те използваха немски език, който той не владееше.

След като двамата напълниха чашите си, те се чукнаха, казаха си наздраве и ги изпразниха до дъно. Тъмнокосият остави чашата пред себе си и рече:

— Тъй, това беше за добре дошли, което взаимно си дължим, а сега пак да си дойдем на думата! Значи всъщност ти си оръжеен майстор, също като баща си. Впрочем между другото това навежда на извода, че си добър стрелец. Ако предположим, че ние двамата наистина сме роднини, най-откровено ще ти кажа, че все още не знам дали да се отнасям по роднински към теб, или не.

— Че защо да не се отнасяш така?

— Заради наследството.

— Какво искаш да кажеш?

— Измамиха ме.

— И мен също!

— Ах, наистина ли? И ти ли нищо не получи?

— Нито петаче, нито пукната пара!

— Но нали на наследниците отвъд океана е била изплатена една толкова голяма сума!

— Да, на наследниците на Тимпе в Плауен, но не и на мен, макар и аз да съм истински Тимпе също като тях.

— Позволи ми да изпитам доколко си истински Тимпе! Как е цялото ти име?

— Казимир Обадия Тимпе.

— А името на баща ти?

— Рехабеам Захариас Тимпе.

— Колко братя имаше баща ти?

— Петима. По-младите трима заминаха за Америка. Мислеха, че тук ще могат бързо да забогатеят, защото тукашните хора се нуждаели от много пушки. Всичките братя бяха оръжейни майстори.

— Как се казва вторият брат от останалите в Плауен?

— Йоханес Даниел. Той умря и остави двама сина — Петрус Миха и Маркус Абзалом, които получили като наследство сто хиляди талера, изпратени им от град Фейет в Алабама.

— Вярно е. И това е вярно! С познанията, които имаш за имената на градовете и лицата, ти доказа, че действително си ми братовчед.

— О, имам и по-добри доказателства. Аз пазя моите документи, както и картата си за самоличност като зеницата на очите си. Винаги ги нося до сърцето си. Мога незабавно да ти ги…

— Не сега, не сега, може би по-късно — прекъсна го братовчедът му. — Вярвам ти. Надявам се знаеш защо петимата братя и техните синове без изключение носят все библейски имена.

— Да. Това е прастара традиция в рода ни, от която никой не се е отказал.

— Вярно е! И не беше трудно тази традиция да бъде продължена тук, в Щатите, защото американците също предпочитат подобни имена. Баща ми е третият поред брат. Казваше се Давид Макабеус и остана в Ню Йорк. Моето име е Хазаел Бенджамин. Двамата най-млади братя продължили навътре в страната и се заселили в град Фейет в щата Алабама. Най-малкият от всички се е казвал Йозеф Хабакук. Той е умрял там бездетен и е оставил голямото наследство. Четвъртият брат, Тобиас Холофернес, умрял в същия град. Единственият му син, Нахум Самуел, е измамникът.

— Защо?

— Не проумяваш ли? Отначало и аз нищо не подозирах. В първите години баща ми си пишеше с двамата си братя във Фейет, но постепенно кореспонденцията им замря, докато накрая те направо се забравиха. Разстоянията в Щатите са толкова големи, че с времето дори братя си губят следите. След смъртта на баща ми аз продължих криво-ляво неговата работа, като едва-едва припечелвах, за да се изхранвам. Веднъж се срещнах в Хоубоукън с един немец. Той се беше преселил в Щатите от Плауен. Естествено го разпитах за моите тамошни роднини и за мое учудване научих, че от чичо ми Хабакук от Фейет са наследили цели сто хиляди талера. А аз нищо! Имах чувството, че ще получа удар! Трябваше да си поискам и аз моя дял и затова писах десет, че и повече писма до Фейет, но не получих отговор. Тогава взех бързо решение, продадох магазина на баща си и заминах за този град.

— Само така, само така, драги братовчеде! И какъв беше резултатът?

— Никакъв, защото птичката беше вече отлетяла.

— Коя птичка?

— Странен въпрос! Би могъл да се сетиш! Хората във Фейет знаеха, че преди смъртта си старият Йозеф Хабакук живял добре, но изобщо не подозираха колко богат е бил. Вероятно не го е показвал от скъперничество. Брат му Тобиас Холофернес умрял преди него в голяма бедност. Йозеф взел сина му, своя племенник Нахум Самуел, при себе си на работа. Та същият този племенник е измамникът. Вярно, нямало е как да не изпрати стоте хиляди талера в Плауен, ала офейкал с останалите пари, отмъквайки и моите сто хиляди талера.

— А вероятно и моите, а?

— Сигурно!

— Подлец! Баща ми се изсели от Плауен, защото заради конкуренцията се бяха страшно намразили с брат си. Въпреки голямото разстояние тази вражда се разпалваше все повече и повече, тъй че накрая никой от двамата не искаше нито да чува, нито да вижда другия. Това отрови живота на баща ми и той умря, умря и брат му в Плауен, чиито синове по-късно ми писаха, че наследили от чичо си Йозеф Хабакук от Америка сто хиляди талера. Веднага заминах за Плауен, за да събера сведения. А там бе голямо веселие и се живееше на широка нога. Двамата братовчеди бяха наричани само „наследниците на Тимпе“. Бяха зарязали работата си и живееха царски. Посрещнаха ме много добре и ме накараха да остана при тях няколко седмици. Старата вражда не бе спомената с нито една дума, но не можах да науча нищо сигурно и определено за чичо си Йозеф Хабакук, нито пък нещо за наследството му. Братовчедите ми позволиха да опитам вкуса на богатството им, но изглежда не ги интересуваше много дали ще си получа моята част, или не. Тогава аз взех бързо решение също като теб. Продадох моя магазин, заминах за Америка и от Ню Йорк естествено поех право за Фейет.

— А-а, значи и ти! Какво завари там?

— Същото, каквото и ти, само дето ми се изсмяха. Казаха ми, че тамошните Тимпе никога не са били заможни.

— Глупости! Ти разбираше ли тогава английски?

— Не.

— Значи като са видели немец, хората са те пратили за зелен хайвер. Ами ти какво предприе?

— Тръгнах за Сейнт Луис, където имах намерение да потърся работа при мистър Хенри, конструктора на прочутата карабина „Хенри“, с която може да се стреля двайсет и пет пъти без зареждане. Мислех да науча колкото е възможно повече от неговото изкуство и да извлека някаква полза, обаче в град Наполиън, разположен на Арканзас и Мисисипи, се натъкнах на група прерийни ловци, на които бях добре дошъл като оръжеен майстор. Не ме оставиха да продължа, а ме накараха да тръгна с тях към Скалистите планини. Ето как станах уестман.

— И доволен ли си от този поврат в живота си?

— Да. Разбира се, че щях да предпочета да се бях докопал до моите сто хиляди талера и да мога да си живея „dulci jubilaeo“ (Като на хубав празник. Б. пр.) също като наследници на Тимпе.

— Хм! Може би все някога ще стане.

— Едва ли! По-късно и на мен ми хрумна мисълта, че все пак старият Йозеф Хабакук наистина е бил толкова богат и че е възможно племенникът му Нахум Самуел да е офейкал с парите. Търсих го няколко години, ала както вече споменах — напразно.

— И аз го търсих напразно, но само до неотдавна, защото вече попаднах на следите му.

— На сле… дите… му? Как… как… во, наисти… на ли? — възкликна Казимир и скочи от мястото си тъй бързо, че привлече вниманието и погледите на всички присъстващи.

— Тихо, по-спокойно! — предупреди го Хазаел. — Човек не бива тъй внезапно да губи самообладание. От съвсем сигурен източник чух, че някой си Нахум Самуел Тимпе, предишен оръжеен майстор и настоящ голям богаташ, живеел в Санта Фе.

— В Санта Фе ли? Тогава незабавно трябва да отидем там, ние двамата, ти и аз!

— Съгласен съм, братовчеде. Естествено и аз имах намерение да го посетя и да го принудя да ми върне парите заедно с лихвите. Съвсем ясно ми беше, че това ще е трудно, много трудно и се радвам на нашата среща, защото на двама ни сигурно ще е по-лесно. Ние ще се появим пред него по такъв начин, че от уплаха той ще признае позорното си дело и начаса ще ни брои парите. Тъй като сме уестмани, ще го заплашим със закона на прерията. Нали?

— Разбира се, от само себе си се разбира! — съгласи се бързо и припряно Казимир. — Какво щастие, че те срещнах братовчеде! Нека пием за нашето побратимяване!

— Нямам нищо против. Да си стиснем ръцете! Пак ще напълним чашите и ще ги изпразним за наше здраве и за успеха на начинанието ни. Хайде, да се чукнем!

— Наздраве, братовчеде, или по-добре наздраве, драги Хазаел!

— Наздраве, но защо Хазаел? Знаеш ли, хората в Щатите го карат по-изкъсо, особено що се отнася до имената. Тук се казва Джим, Тим, Бен и Бобо и не изговарят всички срички, щом една е достатъчна. Моят баща винаги ми викаше Хаз или по-скоро Хас вместо Хазаел и тъй съм свикнал. И ти се обръщай към мен така!

— Хас? Хм! Но тогава ти би трябвало да ми казваш също Каз или по-скоро Кас вместо Казимир, а?

— Защо не?

— Не звучи ли твърде глупаво?

— Глупаво? Ами! Звучи много хубаво ти казвам. На мен ми харесва, а как ще звучи на другите, ми е безразлично. И тъй, още веднъж наздраве, скъпи Кас!

— Наздраве, скъпи Хас! Да пием за успеха на Кас и Хас, най-новите наследници на Тимпе!

Те чукнаха тихо чаши с прикрито въодушевление, за да не привлекат вниманието на другите пиячи върху себе си. После тъмнокосият Хас се обади: — Значи тръгваме за Санта Фе! Но тази работа не е тъй лесна и няма да стане тъй бързо, понеже ще бъдем принудени да поемем по много заобиколен път.

— Защо? — попита сламенорусият Кас.

— Защото ако искаме да използваме най-краткия път, ще трябва да минем през земите на команчите.

— Но засега не съм чувал тези червенокожи да са изровили бойната секира!

— И аз не съм чувал, но тези негодници си остават вероломни дори и в дните на най-трайния мир и винаги са били враждебно настроени към бледоликите. Освен това вчера се натъкнах на един педлар (Пътуващ търговец. Б. пр.), който се връщаше от тяхно село. Ти знаеш, че индианците никога не се отнасят зле към педларите, защото имат нужда от тях. Та той ми каза, че големият военен вожд Токви Кава в момента не се намира при племето си, а заедно с неколцина от най-добрите си воини е тръгнал в неизвестна посока. — Токви Кава, Черния мустанг, мъчителят на бели ловци ли? С най-добрите си воини? И без да каже накъде отива? Това разбира се навежда на мисълта, че той отново крои някакъв пъклен план. Вярно, че аз не се страхувам от никой червенокож, но колкото и да е смел човек, винаги е по-добре изобщо да не се среща с такъв обесник. Предлагам да тръгнем по заобиколния път и предпочитам да пристигнем една седмица по-късно в Санта Фе. Сигурно нашият Нахум Самуел няма тъкмо през това време да ни избяга повторно.

— А дори и да офейка, ние сме вече по дирите му и съвсем сигурно ще го спипаме, тъй като…

В този момент той бе прекъснат, защото инженерът се върна и доведе още двама души. Увлечени в разпаления си разговор, Хас и Кас не бяха чули неколкократното изсвирване на локомотива. Влакът със строителни материали беше пристигнал, инженерът го беше изпратил и сега се връщаше придружаван от своя надзирател и от управителя на склада и магазина. Той кимна за поздрав на двамата уестмани и после тримата седнаха при метиса на масата, определена за „чиновници и по-високопоставени джентълмени“. Те също си поръчаха грог, след което мелезът попита:

— Е, сър, пристигнаха ли вестници?

— Не — отвърна инженерът, — ще дойдат едва утре. Но научих някои новини.

— Добри ли са?

— За съжаление не. Отсега нататък ще трябва да сме много бдителни.

— Защо?

— В околностите на последната железопътна станция преди нашата са забелязани следи от индианци.

Като че само за миг в полуразтворените очи на метиса проблеснаха гневни искри, но въпреки това гласът му прозвуча съвсем спокойно, когато каза:

— Но това не е основание за изключителна бдителност!

— Все пак мисля че е!

— Pshaw (Възклицание, изразяващо пренебрежение или досада. Б. пр.)! В момента нито едно племе не е изровило томахока на войната, но дори и да беше така, пак не бива веднага от няколко човешки стъпки да се прави заключение за присъствието на врагове.

— Приятелите се показват. А онзи, който се крие, няма добри намерения. Поне това ми е ясно, макар да не съм скаут и уестман.

— Именно защото не си такъв, нищо не ти е ясно. Опитният уестман би си казал, че индианците са преминали покрай станцията без да спират, понеже не са имали време да се показват.

— Не са имали време ли? Червенокожите винаги намират време да се навъртат около белите и да просят. А когато се крият, намеренията им никога не са добри. Ти си отличен следотърсач и познаваш околностите. Наех те от утре да започнеш да обикаляш тукашните местности и зорко да бдиш.

По гъвкавото тяло и по лицето на метиса премина лека тръпка, сякаш се канеше гневно да избухне, обаче той се овладя и спокойно отговори:

— Ще го направя, сър, макар да знам, че е излишно. Индианските следи означават нещо лошо само по време на война. И още нещо — често червенокожите са по-добри и по-верни хора от белите.

— Тези твои възгледи ти правят чест заради всеобщото ти човеколюбие, но с многобройни примери мога да ти докажа, че се заблуждаваш.

— А с още повече примери аз ще ти докажа, че съм прав. Нима някога е имало друг човек, който да е проявявал по-голяма вярност от Винету към Олд Шетърхенд?

— Винету е изключение. Ти познаваш ли го?

— Още не съм го виждал.

— Ами Олд Шетърхенд?

— И него не съм. Но всичките им подвизи са м известни.

— Тогава си чувал и за Тангуа, вожда на кайовите, а?

— Да.

— Какъв предател е този мерзавец! На времето, когато Олд Шетърхенд е бил „surveyor“ (Земемер. Б. пр,), той се е представял за негов закрилник, но всъщност винаги се е стремял да му отнеме живота. И сигурно е щял да го пречука, ако този прочут бледолик не е бил толкова умен, предвидлив и не по-малко храбър и силен мъж. Е, къде я виждаш ти верността, за която ми говориш? И нима следите от червенокожи означават опасност само по време на война? Нима сиу-огелаласите не са нападали многократно влаковете точно когато е царял мир? Не са ли избивали мъже и отвличали жени в мирно време? Затова са били наказани, но не от двама души, от Винету и Олд Шетърхенд, с които никой не може да се мери. Ако поне един от двамата се намираше тук, разбира се тогава нямаше да се боя толкова дори и от следите на стотина индианци.

— Pshaw! Преувеличаваш, сър! Тези двама мъже винаги са имали късмет, голям късмет. Това е всичко. Намират се и други такива мъже, а някои дори ги и превъзхождат.

— Къде са?

Метисът го погледна право в очите с горд предизвикателен поглед и отговори:

— Не питай, ами се огледай!

— Да не би да имаш предвид себе си?

— Защо не?

Инженерът тъкмо се канеше да му даде някакъв укорителен отговор, който обаче му беше спестен, защото само с две огромни крачки на дългите си нозе Кас се изтъпанчи пред метиса и каза:

— Сине мой, ти си най-големият глупак, какъвто може да има!

Мигновено метисът скочи на крака и измъкна ножа от пояса си. Ала още по-бързо Кас насочи револвера си срещу него, запъна спусъка и предупреди:

— Не прибързвай, my boy! (Момчето ми. Б. пр.) Казват, че имало хора, които не могли да понесат куршума, пронизал тъпата им глава, и аз имам пълното основание да предположа, че ти си от тях.

Насоченото към метиса дуло на револвера не му позволяваше да използва ножа си, защото куршумът е по-бърз и от най-хубавото острие. Побеснял от това, метисът изсъска към дългуча:

— Какво общо имам с теб? Кой ти позволи да се намесваш в разговора ни?

— Самият аз, момчето ми, самият аз. И щом аз позволя нещо на себе си или пък другиму, много ми се ще да видя онзи, който би ми попречил! Да не би ти? А, ти ли?

— Сър, ти си грубиян!

— Well, ще преглътна отговора ти, защото виждам, че ти харесвам. Само се погрижи и аз да започна да те харесвам, иначе ще вземе да ти се случи нещо, както навремето при наследниците на Тимпе!

— Наследниците на Тимпе ли? Ти кой си всъщност, сър?

— Аз съм човек, който не позволява да бъдат обиждани Винету и Олд Шетърхенд. Това ти стига. Сбогом, момчето ми, и си прибери ножчето в пояса, за да не вземеш да се порежеш с него!

Кас се върна на своята маса, където пак се настани най-удобно. Метисът следеше движенията му с искрящи очи и стегнати мускули, готов да се хвърли подир мъжа, който го обиди, и да забие ножа си в тялото му. Ала не го направи. В поведението на високия слаб човек имаше нещо, което сковаваше краката на мелеза. Той пъхна ножа обратно в пояса си, седна на своето място и за да се извини някак пред сътрапезниците си, промърмори:

— Очевидно този тип е някакъв глупак и изобщо не е в състояние да обиди един разумен човек. Нека си дрънка каквото ще!

— Да дрънка ли? — обади се инженерът. — Напротив, изглежда този мъж знае какво говори и съвсем не е безобиден. Зарадва ме, че се застъпи за Олд Шетърхенд и Винету, защото приключенията и подвизите на тези двама герои на Запада са моята любима тема за разговор. Я да видим дали ги познава лично. . И обръщайки се към другата маса, той попита:

— Сър, ти сам се нарече уестман. Срещал ли си някога Винету или Олд Шетърхенд?

Малките миши очички на Кас заблестяха от удоволствие и той отговори:

— И още как! Виждал съм ги и двамата.

— За по-дълго време ли?

— Две седмици яздихме заедно.

— Какво? Ти ли? — възкликна учудено Хас. — Бил си в компанията на двамата най-големи уестмани и да не ми кажеш нищо!

— Ами че кога да ти го кажа? Та досега изобщо не намерихме време да поговорим за преживяванията си.

— О, значи вие се познавате съвсем отскоро? — попита инженерът.

— За пръв път се видяхме едва днес малко преди свечеряване — отвърна Кас.

— Имахте ли някакви приключения заедно с Винету и Олд Шетърхенд?

— Странен въпрос, сър. Онзи, който тръгне с тези мъже, винаги преживява нещо и то често за един ден е повече, отколкото обикновено за един месец или пък дори за цяла година.

— Бре да се не види! Няма ли да дойдеш на нашата маса и да ни разкажеш нещо?

— Не.

— Не ли? А защо?

— Защото не умея да разказвам добре, сър. Особена работа е туй разказването. Необходима е вродена способност. Вече неведнъж съм се опитвал, ама нищо не излиза. Обикновено започвам нейде по средата или пък от края и все спирам в началото или дори още по средата. Мога да ти кажа накратко, че навремето бяхме една група от осем бели и попаднахме в плен на упсароките, които решиха да ни вържат на кола на мъченията.

Олд Шетърхенд и Винету бяха узнали за намеренията им. Те намериха дирята ни, проследиха я, прокраднаха се незабелязано до упсароките и през нощта ни измъкнаха от плен съвсем сами, без ничия помощ. Това бе такъв майсторски номер, какъвто освен тях двамата, никой друг не може да извърши, той не е по силите дори на твоя „halfbreed“ (Метис, полуиндианец. Б. нем. изд.), който е седнал там при вас и преди малко надрънка такива големи приказки.

Метисът пак понечи да избухне, но инженерът го изпревари с бързия си въпрос, отправен към Кас:

— Сър, а не знаеш ли къде се намират двамата в момента?

— Нямам представа. Веднъж някой спомена, че Олд Шетърхенд бил отишъл да посети някоя от Древните страни, май че казаха нещо за Египет или Персия, но скоро пак щял да се върне.

— Много ми се иска някой път да ги видя! Наистина ли са такива, каквито ги описват? Наистина ли Олд Шетърхенд имал толкова силен юмрук? Разправяли са ми, че въпреки това ръцете му били кажи-речи също тъй малки, като ръцете на някоя лейди.

— Вярно е. И въпреки всичко с един удар може да повали и най-тежкия човек. Той не е прекалено висок и широкоплещест, ала мускулите и жилите му са като от стомана. Същият е и Винету.

— Горделиви ли са?

— Нищо подобно! Истински деца! Мили, кротки и добросърдечни. При това и най-голямата опасност не може да ги накара да загубят самообладание. Но когато е необходимо, ела тогава да ги видиш! Очите им! Стъпките и движенията им! Стойката върху седлото! Онова хладнокръвно преценяване на всяко предимство, както и винаги непогрешимото предвиждане на всички, ама действително на всички последствия от онова, което правят! Не знам да е имало досега друг такъв човек, било червенокож, било бял, който колкото и да е бил хитър и лукав, да е успявал да заблуди един от двамата за по-дълго от някоя и друга минута.

— Сър, описваш ги като истински полубогове. Бих дал много да мога някога да ги видя. Но може би някой път да съм се срещал с тях, само че без да знам.

— Такъв случай едва ли е възможен, сър. Всеки, който ги познава, знае, че макар и непознат за вас, ако някой от тях влезе в този момент тук, незабавно ще разберете, че е Олд Шетърхенд или пък Винету.

— Ами оръжията им? Действително ли са толкова великолепни, както се приказва?

— Така си е, сър! Сребърната карабина на Винету никога не е стреляла, без да улучи. По своему тя си остава ненадмината. Мечкоубиеца на Олд Шетърхенд е като ревящ лъв, на когото никаква плячка не може да се изплъзне колкото и бързо да бяга.

Ами карабината „Хенри“! Аз съм бил оръжеен майстор и разбирам от тези неща. Струва ми се, че Хенри е изработил само десетина такива карабини, но кой ги притежава, къде са те? Известна е само карабината на Олд Шетърхенд. Това оръжие, поначало само един мъртъв предмет, макар и с майсторска изработка, се превръща в неговите ръце в живо същество, научило се да мисли, да пресмята и да се подчинява. Вярно, че след три пробни изстрела Олд Шетърхенд може да се обзаложи на каквото искате, че ще улучи целта с всяка чужда пушка, ала щом в ръката му е неговата карабина, той просто ще те повали на земята, ако дръзнеш да му предложиш някакъв облог. Той знае, не, той просто усеща как куршумът му ще улучи точно в целта още докато патронът му е в джоба. Той и неговата карабина имат една душа, една мисъл и една воля. Разбираш ли?

— Не.

— Защото не си ловец, не си възрастен стрелец. Тези три пушки имат неоценима стойност. Човек не може току-така да каже коя е за предпочитане пред другите, но аз непременно бих избрал карабината „Хенри“. Ако някой предложи на собственика й десет, двайсет хиляди, че и повече долари, аз съм убеден, че Олд Шетърхенд усмихнато ще му обърне гръб. Преди смъртта му тази пушка не бива да преминава в чужди ръце, макар и само за да бъде разгледана, защото у всеки друг тя скоро ще изгуби стойността си и ще се превърне в едно съвсем обикновено мъртво оръжие, което няма да има душа, нито ще знае що е покорство. Това ще е равно на убийство за карабината.

— Lack a day! (Възклицание, изразяващо удивление или изненада. Б. пр) Сър, ти ставаш направо лиричен! Никога не съм чувал някого да говори така за едно оръжие. А преди малко ти твърдеше, че не си можел да разказваш!

— И не мога, но както споменах по-рано, бях оръжеен майстор, а сега съм ловец. Аз твърдя, че всяка пушка — позволете ми да се изразя така — си има душа, която всеки стрелец трябва да изследва, да се научи да разбира и да обича, след което двамата ще имат само една воля. Онзи, който не е специалист и все още не си е имал ядове с негодни пушкала, не разбира от тези неща и само ще се изсмее. Ако искаш, смей се и ти, нямам нищо против!

— И през ум не ми минава! Възгледите ти са наистина необичайни, но ми харесват почти толкова, колкото ми харесваш и ти самият.

— Тъй, значи ти харесвам, сър, a? Well, ама тогава бъди така добър да ми кажеш къде можем да подслоним конете си. Много ми се иска да съм сигурен, че ще имат покрив над главата си, защото преди малко ти спомена за индианци.

— И на теб ли следите им се струват подозрителни?

— Естествено! Този мъдър „halfbreed“ може да мисли каквото си ще, но аз знам кое как е.

— В такъв случай ви предлагам склада за инструменти, който има хубава и здрава ключалка. Моят управител ще ви заведе и ще се погрижи за вода и храна за животните.

Посоченият от инженера човек с готовност стана от мястото си. Кас и Хас излязоха подир него навън и отидоха при конете си.

Белите железопътни работници бяха следили разговора с цялото си внимание. Неговата тема им беше не по-малко интересна, отколкото на техния началник. Инженерът използва отсъствието на двамата ловци, за да смъмри метиса заради поведението му, което бе прието от него с привидно спокойствие, макар че вътрешно кипеше от ярост. Така измина известно време, след което навън отново се разнесе конски тропот.

— Това пък какво е? — учудено попита инженерът. — Водят обратно конете, а в склада има предостатъчно място за тях.

Той отправи поглед към входа, но не видя да влизат тримата, които бяха напуснали помещението преди малко, а съвсем други двама мъже. Единият от тях беше бял, а спътникът му — индианец.

Белият не беше много висок, нито кой знае колко широкоплещест. Имаше голяма тъмноруса брада, а лицето му бе загоряло от слънцето. Той носеше легинси (Индиански кожени панталони. Б. пр.) с ресни и кожена ловна риза, която също бе украсена по шевовете с ресни. Беше обут с високи ботуши, чиито кончови бяха изтеглени чак до над коленете, а на главата му се виждаше широкопола филцова шапка, на чийто шнур бяха нанизани връхчета от ушите на страшната сива мечка. Под широкия му колан, изплетен от няколко кожени ремъка, бяха пъхнати два револвера и един закривен ловджийски нож. Изглежда целият колан беше пълен с патрони, а освен това по него висяха различни кожени торбички, в които навярно се намираха необходимите за всеки уестман по-дребни предмети. От лявото му рамо към десния хълбок бе преметнато навито ласо, изплетено от няколко ремъка, а на врата на ловеца, завързана за копринен шнур, висеше украсена с перца от колибри лула на мира, по чиято изкусно издялана глава бяха гравирани различни индиански знаци. С помощта на широк ремък през рамото на този мъж беше преметната необичайно дълга и тежка двуцевка, а в десницата си той държеше една по-лека едноцевна карабина, чийто затвор изглеждаше твърде необикновен. Това си личеше, въпреки че в момента карабината бе поставена в кожен калъф.

Индианецът беше облечен също като белия, само че вместо във високи ботуши краката му бяха обути в леки мокасини, украсени с иглите на бодливо свинче. Освен това на главата си нямаше шапка, а дългата му, гъста гарвановочерна коса беше прибрана във висока шлемовидна прическа, в която беше вплетена кожата на гърмяща змия. На врата си носеше торбичка с амулет, една изключително скъпоценна лула на мира, както и три наниза с нокти на гризли — едно блестящо доказателство за неговата храброст и хладнокръвие, тъй като никой индианец не бива да носи трофеи, които не е извоювал сам. И на него не му липсваше ласото, нито поясът с револверите, закривеният ловджийски нож, както и кожените торбички. В десницата си червенокожият държеше двуцевна карабина, чийто приклад бе нагъсто обкован с лъскави сребърни гвоздеи. Чертите на сериозното му, мъжествено красиво лице, можеха да се нарекат почти римски. В очите му, сякаш от черно кадифе, гореше спокоен, благотворен огън. Скулите му бяха съвсем леко изпъкнали, а цветът на лицето му бе матово светлокафяв, примесен с мъничко бронз.

Двамата новодошли нямаха великанско телосложение. Влязоха спокойно и скромно, като че бяха най-обикновени работници от лагера. Нищо, абсолютно нищо в поведението им не показваше да имат намерение по какъвто и да било начин да предявят някакви претенции или да привлекат вниманието на присъстващите върху себе си, но въпреки това самото им появяване оказа такова въздействие, сякаш две царски особи се бяха изправили пред своите поданици. Неспирното и ужасно бърборене на китайците мигновено секна. Белите работници в малкото помещение неволно станаха от местата си. Инженерът, неговият надзирател и управителят последваха примера им. Шопманът се опита дори да направи поклон, но за съжаление той излезе твърде недодялан.

Изглежда двамата изобщо не забелязаха предизвикания от тях голям интерес. Индианецът поздрави само с леко кимване, но то съвсем не беше горделиво, а белият дружелюбно каза:

— Good evening, мешърс! Не ставайте, не искаме да ви смущаваме. — И после, обръщайки се към кръчмаря, той продължи:

— Сър, може ли при вас да се намери добро средство срещу глад и жажда?

— Readily, with pleasure, сър! (Веднага, с удоволствие! Б. пр.) — отговори му той. — Но най-напред welcome (Добре дошли. Б. пр.), джентълмени! Всичко, каквото имам, е на ваше разположение. Мешърс, седнете ей там на топло край огъня! Вярно, че на онази маса се настаниха вече двама уестмани, които излязоха за малко, но ако те ви смущават, ще ги накараме да се преместят.

— В никакъв случай не желаем да става това. Те са дошли преди нас и имат по-голямо право да седнат там. Когато се върнат, ще ги попитаме дали искат да останем на тяхната маса. Най-напред ни приготви подгряна бира с джинджифил, а после ще видим какво имаш за ядене.

По оставените карабини те разбраха къде седят Хас и Кас и се настаниха на другите две места на масата.

— Мъже и половина! — прошепна инженерът на двамата си съседи. — Индианецът има поглед на крал, а и белият не пада по-долу.

— Ами пушката на червенокожия! — обади се също тъй тихо и надзирателят. — Колко много сребърни гвоздеи има по нея! Дали…

— Thunderstorm! (Гръм и мълния, по дяволите! Б. пр..) Сребърна карабина! Винету! Вижте тежката двуцевка на белия! Дали е прочутият мечкоубиец? Ами по-малката лека пушка! Може би е карабината „Хенри“, а?

— Но тогава този човек ще е Поразяващата ръка!

— Поразяващата ръка и Винету! Моето желание, моето съкровено желание!

В този момент навън пред входната врата се разнесе гласът на Казимир:

— All devils! Какви са тези коне? Кой ли е дошъл?

— Не знам — отговори гласът на управителя, който се връщаше от склада заедно с двамата братовчеди.

— Два врани жребци с червеникави ноздри и онова накъдряне на гривата върху темето, което е признак за чистокръвна раса! Познавам ги, познавам ги, познавам и собствениците им. С индианска сбруя! Не се лъжа, не се лъжа! Каква радост! Също както при наследниците на Тимпе! Елате да влезем, бързо да влезем! Ще видите двамата най-велики, двамата най-прочути мъже на Запада!

С дълги крачки, които почти можеха да се нарекат и скокове, той се втурна в помещението. Хас и управителят го последваха. Лицето на Кас сияеше от радостна възбуда. Щом съзря вожда на апачите и неговия бял приятел и кръвен брат, той буквално полетя към тях, протегна и двете си ръце за поздрав и извика:

— Да, те са, те са, не съм се излъгал! Каква радост за мен, каква голяма радост! Мешърс, подайте ми ръка, за да мога да я стисна и да…

Той прекъсна изречението си по средата, отпусна ръце, отстъпи крачка назад и вече по-тихо и с извинителен тон продължи:

— Моля за извинение, мистър Шетърхенд и мистър Винету! Радостта ми ме обърка. На хора като вас не се крещи по такъв начин, а човек трябва скромно да изчака докато види, че са благоволили да го забележат.

Тогава Олд Шетърхенд му подаде десница и с дружелюбна усмивка отговори:

— Мистър Тимпе, и дума не може да става за благоволение. Тук в Запада всички почтени мъже са равноправни. Ето ти ръката ми. Ако искаш да я стиснеш, не се притеснявай.

Кас хвана десницата му, разтърси я с все сила и същевременно възхитено извика:

— Мистър Тимпе, наричаш ме мистър Тимпе, значи все още ме помниш? Не си ли ме забравил, сър?

— Не се забравя тъй лесно човек, с когото си преживял такива неща, каквито преживяхме ние навремето с теб и спътниците ти.

— Да, да, в страшно голяма каша се бяхме забъркали тогава. Щяха да ни пречукат, направо щяха да ни пречукат, но ти ни измъкна. Никога няма да забравя какво направи за нас, можеш да бъдеш сигурен. Само преди броени минути говорихме тук за това приключение. Ще ми позволи ли и Винету, великият вожд на апачите, да го поздравя?

Индианецът му подаде ръка и със своя сериозен, и при това толкова благ тон, каза:

— Винету посреща своя бял брат с добре дошъл и го моли да седне при него.

При тези думи инженерът се изправи, приближи се, направи много учтив поклон и рече:

— Джентълмени, простете ми волността, която си позволявам! Не бива да седите тук и затова ви каня да дойдете на нашата маса, която е запазена само за чиновници и високопоставени лица.

— За чиновници и високопоставени лица ли? — повтори Олд Шетърхенд. — Но ние нито сме чиновници, нито си въобразява ме, че „стърчим“ кой знае колко над другите. Ти току-що чу, че тук, в Запада, всички почтени мъже са равноправни. Благодарим ти за поканата, но ще те помолим да ни разрешите да останем на тази маса.

— Както желаете, сър. Голяма радост щеше да ни достави честта да си поговорим с толкова прочути мъже и заедно да пийнем по нещо.

— Разговорът няма да ни се размине. Предполагам, че си чиновникът, който отговаря за тази отсечка от железопътната линия, а?

— Аз съм инженерът. Ето тук виждате моя надзирател и моя управител, а там пък седи скаутът, когото сме наели, за да се грижи за сигурността ни.

При тези думи той посочваше с ръка съответния човек, когото имаше предвид. Олд Шетърхенд хвърли на метиса съвсем незабелязано кратък, но изпитателен поглед, а после попита:

— Скаут за вашата сигурност ли? Как се казва?

— Ято Инда. (Добър човек.) Има индианско име, защото майка му е била червенокожа.

Белия ловец измери метиса с по-продължителен и още по-остър поглед, след което извърна глава с едно толкова тихо „хм“, че само апачът успя да го долови. Лицето му не издаваше неговите мисли,. Ала вождът на апачите изглежда имаше основание да не мълчи като него и се обърна направо към скаута с думите:

— Нека моят брат ми разреши да го заговоря! Тук всеки човек е длъжен да бъде предпазлив и щом за безопасността на лагера е било необходимо да се наеме скаут, тогава, сигурно наоколо има врагове, които застрашават Фъруд Камп. Кои са тези хора?

Метисът отговори учтиво, макар и не дотам любезно, както се полага, когато те попита един толкова прочут човек:

— Изглежда на команчите не можем да имаме особено доверие.

Винету наклони глава така, сякаш искаше внимателно да се вслуша във всяка отделна дума и да прецени смисъла й. След като мелезът млъкна, апачът остана десетина секунди унесен в мислите си. После пак продължи:

— Има ли моят брат някаква причина, която да е събудила подозренията му?

— Всъщност в момента нямам никаква определена причина, това е само предположение.

— Моят брат се казва Ято Инда. Ято означава „добър“ и е от езика на навахите, а Инда означава „мъж, човек“ и произхожда от езика на апачите. Но тъй като навахите също са апачи, аз предполагам, че индианската майка на моя получервенокож брат е от племето на апачите.

Очевидно този отговор не беше приятен за метиса. Той се опита да си спести отговора, като нелюбезно отвърна:

— Никога не съм чувал, че великият Винету е любопитен. Защо сега той проявява такъв интерес към някаква непозната индианка?

— Защото е твоя майка — прозвуча твърдият и рязък отговор на вожда. — И защото щом веднъж съм се озовал тук, искам да знам що за човек е поел задължението да се грижи за безопасността на това населено място. От кое племе е майка ти?

При този тон и при втренчения прям поглед, който апачът беше впил в лицето му, скаутът нямаше как да мълчи. Той му отговори:

— Тя беше от апачите пинал.

— Тя ли те научи да говориш?

— Разбира се.

— Аз знам всички езици и диалекти на апачите. Много от изговаряните с езика звуци при тях са едновременно и гърлени, а ти използваш само езика си, точно така както правят команчите.

При тези думи метисът избухна:

— Да не би да искаш да кажеш, че майка ми е от племето на команчите?

— Ами ако го твърдя?

— Твърдението все още не е доказателство. Дори ако майка ми е дъщеря на команчите, от това съвсем не следва, че съм на страната на команчите.

— Така е, но я ми кажи познаваш ли Токви Кава, Черния мустанг, който е най-жестокият и страшен вожд на команчите?

— Само съм чувал за него.

— Той имаше дъщеря, която стана жена на един бледолик. И двамата умряха и оставиха момченце със смесена кръв, което бе възпитано от Черния мустанг в голяма омраза срещу белите. Та по време на игра дясното ухо на това момче било цепнато с нож от негов другар. Защо говориш като команч, а на същото ухо имаш такъв голям белег?

При тези думи скаутът скочи на крака и гневно извика:

— Този белег го дължа именно на враждата си с команчите.

Получих го в ръкопашна схватка с тях. Ако се съмняваш в това, ще те предизвикам да се биеш с мен!

— Pshaw!

С неописуемо пренебрежителен тон Винету изрече само тази единствена дума, после му обърна гръб и посегна към чашата с бира, донесена току-що от кръчмаря.

Както се случва обикновено след подобни неприятни сцени, в помещението настана дълбока тишина и едва след някоя и друга минута разговорът на двете маси бе пак подновен. По-късно инженерът се осведоми дали Олд Шетърхенд и Винету имат намерение да пренощуват в лагера и когато получи утвърдителен отговор, той им предложи собственото си жилище, като подкрепи гостоприемната си покана със следното обяснение:

— Шопманът настани при себе си двамата джентълмени, които дойдоха преди вас. Тъй че там вече няма място. Едва ли ще спите на открито при такава влага. Ами тук, в това помещение, сред хъркащите и нечистоплътни китайци? В никакъв случай! Бяхме принудени да ги докараме тук от западното крайбрежие, защото не ни беше възможно да намерим бели работници, и освен това китайците излизат по-евтино и са далеч по-дисциплинирани от онази бяла паплач, на която иначе трябва да разчитаме. Кажи ми, сър, ще приемете ли предложението ми?

Олд Шетърхенд хвърли на Винету въпросителен поглед, видя, че той леко му кимна в знак на съгласие, и отговори:

— Да, приемаме го, но при условие, че и за конете ни ще се намери тук добър и сигурен подслон.

— Ще се намери. Ние вече прибрахме на сухо и конете на другите двама джентълмени. Ще желаете ли да огледате жилището ми?

— Да, покажи ни го! Винаги е по-добре човек предварително да познава мястото, където ще пренощува.

Винету и Олд Шетърхенд взеха оръжията си и последваха инженера към една ниска, не кой знае колко отдалечена постройка, чиито стени бяха иззидани от камък, защото тя не беше построена само за временни цели, а по-късно щеше да служи за жилище на пазачите на моста. Инженерът отключи вратата и след като влязоха вътре, запали една газена лампа. В помещението имаше огнище, маса с няколко стола, различна друга покъщнина и съдини. Освен това там се намираше и широка постеля, на която не липсваше място за всички. Двамата гости изразиха задоволството си и се наканиха да се върнат, за да подслонят и конете си. Тогава инженерът се обади:

— Няма ли още отсега да си оставите вещите тук? Съвсем не е нужно да мъкнете със себе си одеялата и пушките?

Нямаше причина да не му дадат право. Зидовете бяха дебели и прозорците толкова малки, че през тях не можеше да влезе човек. Направената от солидни дъски врата имаше здрава ключалка, така че споменатите предмети изглежда щяха да бъдат тук на съвсем сигурно място. И тъй оставиха всичко в стаята и после отведоха конете в склада, където се намираха вече и жребците на двамата Тимпе. Животните получиха храна и вода, и след това Олд Шетърхенд попита дали за всеки случай няма да е по-добре да изпратят при тях един работник да ги пази. Конете имаха висока стойност и загубата им щеше да е кажи-речи непоправима. Инженерът обеща да се погрижи за пазач и тримата се върнаха обратно в шопа. Пътем той им заяви, че и за вечеря ще бъдат негови гости, след което добави:

— Така че тази вечер ще се храня с вас, а не с моите хора, още повече, че един от тях, скаутът, изглежда не ви допадна. Я ми кажи, мистър Винету, имаш ли причина да го подозираш?

— Винету никога не говори, нито върши нещо без причина — отговори му вождът.

— Но скаутът винаги е бил верен и благонадежден човек!

— Винету не е убеден във верността му. Моят брат сигурно ще разбере колко дълго ще трае тя. Метисът се нарича Ято Инда, Добрия човек, но вероятно истинското му име е Ик Сенанда, което на езика на команчите означава Зла змия.

— Съществува ли команч с такова име?

— Така се казва момчето със смесена кръв, за което Винету спомена преди малко, внукът на Черния мустанг.

— Мистър Винету, моите уважения за твоята проницателност и макар много да ценя мнението ти, трябва да кажа, че този път сигурно се лъжеш! Скаутът ми е дал толкова много доказателства за верността си, че не мога да не му се доверявам.

— Моят бял брат е свободен да мисли каквото си иска, но когато след малко Олд Шетърхенд и Винету подемат разговор така, че скаутът да го чува, то всичко, каквото кажат, ще бъде само привидно. Хау!

С последната дума той даваше ясно да се разбере, че по тази тема не желае повече нито да чува, нито да говори.

След като отново влязоха в шопа, инженерът поръча на кръчмаря хубава вечеря за петима, защото вече гледаше на двамата Тимпе също като на свои гости и седна на тяхната маса. Олд Шетърхенд попита високия русокос Кас какво го е довело в тази местност и накъде мисли да се отправи по-късно. С кратки думи дългучът му разказа историята с наследството, както и по какъв странен начин се беше срещнал преди броени часове със своя братовчед, който също бил един от наследниците.

— И ето че сега ще трябва да отидем в Санта Фе — продължи той, — но за съжаление не можем да използваме най-краткия път.

— Защо?

— Заради команчите. Оттук ще поемем първо на изток, а после ще свърнем на юг.

— Хм! Знаете ли пътя?

— Не. Обаче уестманът навсякъде се оправя. Може би ще имаш добрината да ни дадеш някой добър съвет?

— Ще го имаш. И знаеш ли как гласи той?

— Как?

— Той е съвсем кратък: вземете ни с нас.

— All devils? Да ви вземем с нас, тоест теб, сър, и Винету така ли?

— Да.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Не виждам защо трябва да ви предлагам нашата компания само на шега.

— Нима пътят ви съвпада с нашия?

— Ами да. Ние също сме тръгнали за Санта Фе, макар и не заради някакво си наследство.

При тези думи Кас шумно плесна с ръце и от възхищение гръмко извика:

— Какъв късмет? Хас, Хас, чуваш ли? Ще можем да яздим заедно с Поразяващата ръка и Винету? Сега вече цялата команчска паплач да върви по дяволите. Не е необходимо да заобикаляме, а ще минем точно през земите им. А после в Санта Фе няма да имаме никакви проблеми. На Нахум Самуел Тимпе и през ум няма да му мине да ни измами или да ни офейка! С нас ще има хора, които ще го догонят и на луната!

— Не крещи така де? — усмихна се Олд Шетърхенд. — Нямаш причина да ликуваш. И ние нямаме намерение да яздим през територията на команчите, а също като вас бяхме решили да завием на изток. Значи сте съгласни да пътуваме заедно, така ли?

— Да, разбира се, да? Изобщо не може да има друго по-хубаво и по-изгодно предложение от това да останем заедно с вас.

Сър, ти кога мислиш да тръгнем на път?

— Още утре, веднага щом се наспим. В такъв случай привечер ще стигнем до Олдър Спринг (Елшовия извор. Б. нем. изд.), където ще останем до разсъмване.

Той особено наблегна на това име, защото през целия разговор тайно наблюдаваше метиса и съвсем ясно забеляза с какво внимание скаутът ги подслушваше, макар да си даваше вид, че ни най-малко не се интересува от тях. Но той не беше единственият човек, който тайно проявяваше толкова голямо любопитство към двамата прославени приятели.

До самата дъсчена преграда, отделяща голямото помещение с китайските работници от по-малкото, още преди появяването на братовчедите Тимпе седяха двама синове на Небесната империя (Китай. Б. нем. изд.), които изглежда нямаха никаква друга работа, освен да пушат и да пият. Навярно бяха нещо като надзиратели или ползваха някаква друга незначителна привилегия, понеже никой от техните сънародници не се намираше близо до тях. Те можеха да чуват всичко, каквото се говореше в съседната стая, а го и разбираха, тъй като живееха в Съединените щати вече от няколко години и в Сан Франциско бяха изучили английски език.

На Хас и Кас те не бяха обърнали по-голямо внимание, отколкото и на всички останали, но когато в малкото помещение се заговори за пушките на Олд Шетърхенд и Винету, които имали направо неоценима стойност, двамата китайци наостриха слух. После, след като прочутите уестмани влязоха тъй неочаквано, синовете на Небесната империя с голямо любопитство и жадни погледи взеха да надничат през пролуките между дъските и изглежда изобщо не можеха да откъснат очи от безценните пушки. Когато по-късно инженерът се завърна с гостите си след огледа на жилището и двамата кръвни братя се появиха без карабините си, като че досегашното спокойствие на китайците изведнъж се изпари. Тънките им вежди започнаха да се повдигат и спускат, устните им затрепериха, пръстите им конвулсивно взеха да се свиват и те неспокойно се размърдаха на местата си. И двамата изпитваха едни и същи чувства и имаха едни и същи мисли, ала никой не смееше да заговори пръв. Най-сетне единият от тях не можа по-дълго да издържи и тихо попита:

— Чу ли всичко?

— Да — отвърна другият.

— А видя ли?

— Видях.

— И пушките, нали?

— И тях!

— Колко ли струват!

— Много, много хиляди долари!

— Де да ги имахме! А как трябва да работим, как трябва да се мъчим и трепем, за да могат костите ни да бъдат погребани в родината!

Настъпи кратко мълчание. Размисляха. След някоя и друга минута единият от тях смукна по-продължително от лулата си и като примигна лукаво с тесните си, „дръпнати“ очи, попита:

— Имаш ли представа къде са оставили пушките си?

— Да, знам — гласеше отговорът.

— Е, къде са?

— В къщата на инженера. Ако ни бяха в ръцете, можехме да ги закопаем в земята и никой нямаше да разбере кой ги е взел.

— И по-късно можехме да ги продадем във Фриско. За тях бихме получили много, страшно много пари и щяхме да станем богати, твърде богати господа и тогава щяхме да имаме възможност да се завърнем в Небесната империя и всеки ден да ядем лястовичи гнезда (Приготвените по особен начин гнезда минават за деликатес. Б. пр.).

— Да, можем, наистина можем, стига само да пожелаем! Отново настъпи мълчание, по време на което двамата се опитваха взаимно да прочетат мислите си в изражението на лицата и в погледите си. После пак подеха разговора:

— Къщата на инженера е каменна и никой не може да се промъкне през прозорците й!

— И вратата е дебела и има много здрава желязна ключалка!

— Но покривът! Не знаеш ли, че е от шинди?

— Знам. Ако човек има висока стълба, може да направи отвор в него и да се промъкне вътре.

— Стълби колкото искаш!

— Да, но къде ще закопаеш пушките? В земята ли? Нали ще се повредят!

— Би трябвало добре да се увият. В склада има колкото щеш рогозки, изплетени от лико.

До този момент двамата бяха разговаряли шепнешком, но ето че сега се наместиха още по-близо един до друг и начинът, по който продължиха да говорят, можеше да се нарече почти недоловим шепот. След известно време единият от тях напусна помещението, а няколко минути по-късно го последва и другият.

Тъкмо когато изчезна и вторият китаец, се появи нов посетител. Беше индианец, чието облекло се състоеше от синя риза от калико (Вид памучна материя. Б. пр.), кожени легинси и кожени мокасини. Въоръжен беше само със затъкнат в пояса нож. Дългата му коса се спускаше по плещите като на жена, а на врата си на кожено ремъче носеше една по-голяма от обикновено торбичка с амулет.

Той се поспря на прага, за да привикнат очите му на светлината, понеже навън бе тъмно, после хвърли поглед из голямото помещение, а след това с бавна крачка се отправи към по-малкото.

Естествено появяването на индианец по тези места не беше никаква рядкост, тъй че китайците едва ли му обърнаха внимание. Влизането му и в малкото помещение, където седяха белите, не предизвика нещо повече от един бегъл поглед, хвърлен му от присъстващите, след което никой повече не се заинтересува от него. Той мина между масите кротко и смирено като човек, който знае, че тук само го търпят, и се сви близо до огнището.

Щом скаутът видя влезлия индианец, лицето му трепна, ала това стана само за секунда, тъй че никой от присъстващите не го забеляза. Двамата си дадоха вид, сякаш изобщо не съществуваха един за друг, но от време на време изпод ниско спуснатите им клепки се стрелваше по някой поглед към другия и изглежда тези погледи не оставаха неразбрани. Ето че скаутът стана от мястото си и бавно и някак нехайно закрачи към изхода като човек, който върши нещо неволно и без определена цел.

Но сред посетителите имаше двама, на които именно тази демонстративна нехайност се стори твърде очебийна. Това бяха Винету и Олд Шетърхенд. Привидно те веднага отместиха погледи от вратата, ала само привидно, защото всеки, който познава отлично тренираното и остро око на уестмана, ще знае, че и периферното му зрение е напълно достатъчно, за да забележи съвсем ясно какво става там, накъдето по нищо не личи да гледа.

Щом се озова на прага, скаутът се извърна за няколко секунди. Не видя нито един поглед да е отправен към него и с бързо леко движение на ръката даде на новодошлия индианец някакъв знак, чието значение можеше да е известно само на онзи, с когото е бил уговорен. После метисът отново се обърна към изхода и излезе навън в тъмната нощ.

Неговият знак бе много добре забелязан както от Винету, тъй и от Поразяващата ръка. Те размениха само един поглед помежду си, след което, без да продумат, се разбраха какво трябва да правят. Онова, което предполагаха, и което се канеха да извършат, бе следното: непознатият индианец имаше някакво тайно споразумение със скаута, защото беше получил знак от него. Споразумението им бе тайно, защото много внимаваха никой абсолютно нищо да не забележи и нищо да не разбере. От тяхната потайност можеше да се заключи, че става въпрос за някакъв коварен план, който непременно трябваше да бъде разкрит. Налагаше се някой да тръгне по петите на скаута, за да наблюдава действията му. Тъй като с голяма сигурност можеше да се предположи, че си имаха работа с индианци, с тайното му проследяване щеше да се заеме Винету. За съжаление той не биваше да излезе през вратата, защото тя бе ярко осветена, а скаутът несъмнено щеше да вземе такива мерки, че да забележи всеки, който напуснеше склада. За щастие още преди това апачът беше забелязал, че зад буретата, балите и сандъците имаше малка вратичка, направена навярно за да могат тези предмети да се внасят и изнасят, без да се налага да се използва главния вход. Вождът на апачите реши да се измъкне през тази задна врата. Но понеже това трябваше да стане по възможност незабелязано, налагаше се да изчака Олд Шетърхенд да привлече вниманието на присъстващите върху себе си, което сигурно щеше да стане веднага щом започнеше разговор с непознатия индианец.

Това бе втората важна работа, която трябваше да свършат — да разпитат индианеца и ако е възможно да измъкнат от него нещо, което можеше да им послужи като изходна точка, за да разкрият намеренията му.

Олд Шетърхенд никак не се забави да започне замисления разпит и когато всички се заслушаха в думите му и погледите им се насочиха към него, Винету като сянка се отдалечи от масата и изчезна зад буретата, за да се добере до споменатата задна врата.

Индианецът беше здраво сложен мъж на средна възраст. Скоро стана ясно, че и неговата интелигентност бе твърде добре развита. Но това бе предвидено от Олд Шетърхенд, защото толкова тайни, а може би и опасни мисии обикновено се възлагат само на умни воини.

— Моят червенокож брат седна далеч от нас. Не иска ли да хапне и да пийне нещо? — беше първият въпрос на Олд Шетърхенд.

Червенокожият отговори само с отрицателно поклащане на главата.

— Защо не? Не си ли жаден или гладен?

— Юварува е и гладен, и жаден, ала няма пари обади се този път червенокожият.

— Юварува ли ти е името?

— Така ме наричат.

— На езика на упсароките (Наречени още индианците врани. Б. нем. изд.) това означава елен. Ти от същото племе ли си?

— Да, техен воин съм.

— Къде пасат сега конете им?

— В Уайоминг.

— А как се казва военният им вожд?

— Силния бизон.

Съвсем случайно неотдавна Олд Шетърхенд беше посетил индианците врани, които се числят към племето дакоти. Той подробно се беше запознал с живота им, така че беше в състояние да прецени дали индианецът го лъжеше. Думите на Юварува отговаряха на истината.

— Щом моят брат не може да плати, тогава нека седне при нас да се нахрани — продължи белият ловец.

Индианецът му хвърли изпитателен поглед и заяви:

— Юварува е храбър воин. Той сяда да яде само с мъже, които познава и които също са смели. Ти имаш ли име и какво е то?

— Наричат ме Поразяващата ръка.

— Пора… поразяващата…!

Това име му заседна на гърлото. Той изгуби самообладание само за миг, но все пак така издаде, че се е изплашил. После бързо се съвзе и с престорена непринуденост продължи:

— Поразяващата ръка? Уф! Тогава ти си много прочут бледолик.

— С когото значи спокойно можеш да седнеш да ядеш. Ела при нас, яж и пий!

Вместо да последва тази покана, индианецът взе да се озърта наоколо с търсещ поглед и попита:

— Не виждам червенокожия мъж, който седеше до теб. Къде е отишъл?

— Сигурно е в другото помещение.

— Не го видях да излиза. Щом ти си Поразяващата ръка, тогава навярно той ще е Винету, вождът на апачите, а?

— Да, той е. Къде ти е конят?

— Аз не яздя, а съм тръгнал пеша.

— Какво? Един упсарок, който се намира на толкова много дни път на юг от племето си, да няма кон! Да не си го загубил по някакъв начин пътем?

— Не. Изобщо не взех кон.

— Не взе ли и други оръжия освен този нож?

— Не.

— Сигурно си имал твърде важни причини!

— Дадох клетва да тръгна без кон и само с един нож. . — Защо?

— Защото и команчите бяха без коне и само с ножове.

— Команчите ли? И къде са били?

— На север, съвсем близо до тогавашните ни пасища в щата Дакота.

— Команчи толкова далеч на север? Странно. Олд Шетърхенд отдавна вече не вярваше на червенокожия и не прикриваше във въпросите си възникналите у него съмнения. Индианецът му хвърли един кажи-речи язвителен поглед и отговори:

— Нима Олд Шетърхенд не знае, че всеки червенокож воин все някога трябва да отиде до Дакота, за да донесе свещена глина за лулата на мира?

— Не е необходимо всеки да го прави и не всеки го е правил.

— Но команчите го направиха. Срещнаха ме заедно с моя брат. Него го наръгаха с нож, а аз успях да избягам. После положих онази клетва и тръгнах подир тях без кон и въоръжен само с ножа си. Няма да намеря покой, докато не ги избия!

— Понеже ти ми напомни за свещените обичаи, надявам се сигурно знаеш, че никой индианец не бива да убива друг, който е на път за тези глинени находища.

— Въпреки това команчите извършиха убийството!

— Хм! Но защо си дал тази клетва? Да тръгнеш без кон и само с един нож! Ами как ще ловуваш? От какво живя по пътя?

— Нима съм длъжен да ти кажа? — гордо попита индианецът, който вече вярваше, че напълно е успял да заблуди Олд Шетърхенд.

— Не — спокойно отвърна белият ловец. — Само не мога да разбера как изобщо не си се качил на кон по време на това толкова продължително пътуване.

— Положил съм клетва и я спазвам.

— Не е вярно, нарушил си я!

— Докажи го!

— Днес си бил на седлото!

— Уф, Уф!

— Да, по време на дъжда.

— Уф, уф! — повтори мнимият упсарок. В това възклицание се долавяше както уплаха, така и упорство. Естествено той се беше изправил на крака веднага, когато Олд Шетърхенд го заговори, и в момента стоеше близо пред него. Белият ловец се наведе и прекара двете си длани по краката му, след което каза:

— Външната страна на твоите легинси е мокра, а вътрешната — суха, защото е била плътно прилепена към тялото на коня и дъждът не е могъл да я навали.

Индианецът не беше подготвен за едно толкова находчиво доказателство, но вродената му хитрост му помогна бързо да се измъкне с думите:

— Казват, че Олд Шетърхенд бил най-умният мъж сред бледоликите и все пак той не може да си обясни онова, което е толкова лесно обяснимо. Всяко дете знае, че при дъжд вътрешната страна на панталоните остава по-дълго суха от външната. Олд Шетърхенд има още много да учи!

Нахалството му беше голямо. Въпреки това ловецът остана спокоен. До този момент той си беше служил с английски език, който индианецът горе-долу владееше. Сега обаче му зададе въпрос на диалекта на упсароките и не получи никакъв отговор. И следващите въпроси имаха същия резултат или по-точно останаха без резултат.

След това той тежко сложи ръка върху рамото на индианеца и каза:

— Защо не ми отговаряш? Нима не знаеш езика на собственото си племе?

— Дадох клетва да не го говоря, докато не отмъстя за смъртта на моя брат.

— Тъй! Всичките ти клетви изглеждат извънредно странни! Но още по-странна е глупостта ти да си въобразяваш, че можеш да ме излъжеш. Именно твоето произношение те издаде. Аз много добре знам как се говори езика на бледоликите от един упсарок и как се говори от всяко друго индианско племе. Ти не си воин на индианците врани, а си команч. Ще имаш ли смелостта да го признаеш?

— Команчите са мои врагове. Вече ти го казах!

— Тъкмо защото ги наричаш свои врагове ми доказва, че си команч!

— Значи искаш да ме изкараш лъжец, така ли? Бледоликите имат обичая точно по този начин да обиждат червенокожите си гости. Аз си отивам!

Индианецът понечи да се отправи към вратата.

— Ще останеш тук! — заповеднически каза Олд Шетърхенд и го хвана за ръката.

В същия миг червенокожият извади ножа си и извика:

— Кой има право да ме задържи? Ти ли? Какво лошо съм ти сторил? Нищо! Ще си отида и всеки, който се опита да ми попречи, ще почувства сърцето си пронизано от този нож!

Въпреки заплахата му Олд Шетърхенд продължи здраво да го държи с лявата си ръка, с бързо движение на десницата си силно стисна китката му и го принуди да изпусне ножа, след което повтори:

— Ще останеш тук! Ще изчакаме завръщането на Винету и после ще решим дали да ти позволим да си отидеш, или не. Сядай пак на предишното си място. Всеки опит за бягство ще ме принуди да ти пронижа главата с куршум!

Ловецът го блъсна към споменатото място така, че индианецът падна. Той понечи веднага да се изправи, но след като размисли, промени решението си и остана свит на земята. Олд Шетърхенд пак седна да се храни, като остави до себе си револвера със запънат спусък, за да придаде още по-голямо въздействие на заплахата си.

Продължиха прекъснатата вечеря, но разговорът им вече не вървеше. След известно време скаутът се върна и седна на мястото си. Тъй като завари индианеца на предишното му място в същото положение той нямаше как да разбере какво се беше случило. Управителят и надзирателят, които седяха до него, му разказаха всичко. Метисът остана външно спокоен, макар че вътрешно бе обзет от голяма тревога, защото въпреки че не му се вярваше, не беше изключено Винету да го е видял какво прави или да го е подслушал.

След като апачът се измъкна през задната врата, той си каза, че трябва да търси скаута нейде пред лицевата страна на сградата и затова, описвайки широка дъга, започна да се промъква натам. Широката отворена врата на шопа беше силно осветена и без да я изпуска из очи, Винету продължи напред. Така той непременно щеше да забележи всеки човек, който се мернеше между нея и неговото местоположение.

Описваните от апача дъги ставаха все по-широки и по-широки, ала всичко бе напразно! Той често се спираше и се заслушваше в нощта — също напразно! После се върна обратно и започна отново, но пак безрезултатно. И това продължи, докато най-сетне забеляза как нейде отстрани се появи човешки силует и се приближи до шопа. Щом достигна вратата и прекрачи прага, Винету позна кой беше.

— Уф! Скаутът — каза той на себе си. — Изглежда изобщо не е имал някакви тайни намерения. Затова го търси напразно наоколо. Веднъж и Винету да се заблуди. Олд Шетърхенд ще има да се чуди.

Той не си даде труд да се върне незабелязано, а използва предната голяма и осветена врата. Щом го видя да се приближава, скаутът усети как пулсът му се учести. Ей сега щеше да се разбере дали апачът беше успял да подслуша нещо, или не. Винету седна до Олд Шетърхенд, който го осведоми за резултата от разпита и накрая тихо го попита:

— Има ли моят червенокож брат успех?

— Винету не можеше да има нито успех, нито неуспех, защото се е излъгал. Изобщо не съществува таен план.

— Ами знакът, който скаутът направи на индианеца?

— Не е било знак, а неволно движение на ръката.

— Тогава значи и аз съм се заблудил; но просто не ми се вярва. А и този индианец не е упсарок, а команч.

— Направил ли е на теб, на мен или другиму нещо лошо?

— Досега не е.

— Тогава все още не бива да се отнасяме към него като с враг. Нека моят брат Шетърхенд го пусне да си върви.

— Е добре, щом ти искаш. Но ще го направя против волята си.

Той каза на индианеца, че може да си отиде. Червенокожият бавно се изправи и поиска ножа си. Щом го получи, той го затикна в пояса си с думите:

— От днес ножът ми ще има и допълнителна работа, защото си дадох нова клетва. Скоро Олд Шетърхенд ще разбере дали и тя е била също тъй странна, както и другите!

След тази заплаха той бързо се отдалечи.

През последните една-две минути лицето на скаута бе придобило твърде разтревожено и дори страхливо и напрегнато изражение, но след влизането на индианеца то толкова се промени, че в чертите вече можеше да се прочете нескрита подигравка. Това бе забелязано както от Олд Шетърхенд, тъй и от Винету и ето защо апачът пошепна на белия ловец:

— Нека моят брат погледне метиса!

— Гледам го.

— Той ни се присмива!

— За съжаление сигурно има защо.

— Да. Движението на ръката му преди малко все пак е било знак за индианеца, когото ти смяташ за команч. Значи не сме се лъгали.

— Ти не си го открил навън. Кой знае какъв пъклен план е бил скроен! Но затова пък отсега нататък трябва да го държим още по-зорко под око. Убеден съм, че той е опасен човек.

Олд Шетърхенд имаше право да нарече метиса опасен човек и навън действително беше уговорен пъклен план.

След като скаутът излезе от шопа, първата му работа беше предпазливо да се отдръпне настрани от осветения от огъня кръг пред вратата, след което в съвършено права линия продължи да се отдалечава от сградата. Той измина така около триста крачки, докато най-сетне чу тих глас да изговаря името му. Но това не беше името, което носеше в лагера, а съвсем друго. Гласът каза:

— Ик Сенанда, ела насам. Ние сме тук!

Значи той наистина беше онзи мелез, за когото го смяташе Винету — внукът на Черния мустанг, най-жестокия вожд на команчите.

Отправяйки се в посоката, откъдето дойде гласът, метисът скоро се озова пред трима индианци, единият от които се отличаваше с изключително високо и яко телосложение. Това беше самият вожд, който го поздрави с думите:

— Добре дошъл ти, сине на моята дъщеря! Аз изпратих в онази къща Кита Хомаша, най-хитрия от воините ми, за да разбереш, че съм тук и те очаквам. Ти разговаря ли с него?

— Нито дума. Самото му появяване бе достатъчно за мен.

— Умно си постъпил, защото иначе може би щяха да заподозрат нещо. Тук сме избрали хубаво място и не можем да бъдем изненадани, понеже на светлината при отварянето на вратата ще забележим всеки, който излезе от къщата. А и освен това си имаме работа само с хора, дето нищо не разбират от живота в Дивия запад.

— Лъжеш се. Тук се намират мъже, които го познават по-добре от теб и мен.

— Невъзможно. Кого ли можеш да имаш предвид? Кажи ми!

— Най-напред дойдоха двама много високи и много кльощави ездачи. Те ще останат до утре. Единият от тях се казва Тимпе, а изглежда че и другият се нарича също така.

— Тимпе ли? Pshaw! Никой храбър воин не е чувал досега подобно име.

— После пристигнаха други двама, чиито имена ме изплашиха.

— Уф! Не знаех, че синът на моята дъщеря може да се изплаши. Да не би двамата да не са хора, а зли духове на саваната или на Скалистите планини?

— Хора са, и то какви! Индианец и бял, най-прочутият воин на бледоликите!

— Уф, уф! Да не би да искаш да кажеш, че са Винету и Поразяващата ръка?

— Разбира се, че са те.

— Злият дух ги е довел тук.

— Не злият, а добрият. Наистина, отначало се изплаших, но после, когато ги чух да говорят, се зарадвах.

— Ще ми кажеш какво си чул, ала не тук. Трябва да се отдалечим.

— Защо?

— Защото знам как мислят и действат мъже като тези двама воини. Те разговаряха ли с теб?

— Винету ме разпита. Не повярва, че съм Ято Инда, а смяташе, че съм синът на твоята дъщеря. Но аз ще съумея да му отмъстя!

— Все пак апачът има толкова тънък нюх, като никой друг. У него са се породили подозрения и сигурно ще тръгне по петите ти, за да те наблюдава.

— Не ми се вярва, защото просто няма никаква причина.

— Той винаги има причина за предпазливост и коварство, той, най-върлият враг на команчите, когото никога не успяваме да нападнем и пленим. Но тежко му и горко, ако най-сетне ни падне в ръцете!

— Тогава си разтвори ръцете, защото тъкмо сега ще ни падне! Ще ти кажа само, че…

— Не сега и не тук — прекъсна го вождът. — Трябва да си потърсим друго място, защото Винету сигурно ще те проследи.

— Но нали ще го видим когато излезе през осветената врата!

— Ти не го познаваш. Той предвижда всичко и знае, че врагът, промъкнал се тайно до лагера, ще застане точно срещу тази врата, защото така ще може да вижда всичко. Следователно Винету ще дойде право насам, само че не през осветената врата. Къщата има ли и друг изход?

— Да, една малка врата зад складираните стоки.

— Сигурно ще мине през нея и после, използвайки тъмнината, ще се промъкне към нас. Трябва да се преместим на срещуположната страна! Ела!

Описвайки широка дъга около шопа, те се плъзнаха бързо подобно на безплътни сенки надясно, докато Винету заобикаляше постройката отляво, така че не ги завари на предишното им място. Те се спряха под едно дърво и скаутът разказа всичко, каквото беше чул. Вождът следеше думите му с голямо напрежение и щом метисът свърши, от радост Черния мустанг почти извика:

— Искат да тръгнат за Олдър Спринг? И утре вечер ще са там? Ще ги заловим, там ще ги заловим! Изобщо не могат да ни се изплъзнат! Какво ликуване ще има, когато замъкнем тази ценна плячка в нашия лагер и започнем да измъчваме двамата така, че да завият като пребити койоти! Тези два скалпа са далеч по-скъпи за нас от всичките Многобройни плитки, на които всъщност сме хвърлили око!

Той продължи да дава израз на радостта си, докато най-сетне внукът му го прекъсна:

— Да, съвсем сигурно ще ги заловим и ще ги измъчваме до смърт. Но нима заради това ще се откажеш от китайците, които трябваше с моя помощ да ви паднат в ръцете?

— Не, нали точно затова ти си смени името и постъпи на служба при мъжете на Огнения кон и ние дойдохме дотук, за да те попитаме дали не е вече време да действаме.

— Всеки ден съм готов за този удар, но се надявам вие да удържите на дадената дума!

— Ще я удържим. Или мислиш, че ще излъжа сина на моята дъщеря? Всичките пари и всичкото злато и сребро ще са твои. Всичко друго — дрехите, инструментите, припасите и особено дългите плитки на жълтите мъже, ни принадлежат. Ние сме свикнали бледоликите да заграбват всичко наше. Принудени сме да отстъпваме пред тях, защото те са по-силни от нас. А ето че сега се появиха и тези жълтокожи и взеха да строят мостове и железни пътища из земите, които са наша собственост. Затова всички ще трябва да ни платят с живота си и воините на команчите ще се прославят като първите червенокожи мъже, притежаващи такива нови скалпове с дълги плитки. Няма да се откажем от тях и сега ти ще ни дадеш сведенията, необходими за нападението ни.

Последваха подробни описания на местността и отделните части на лагера, както и обсъждане на начина как да проведат нападението, ако искаха то да се увенчае с успех. Говориха и за очакваната плячка. После Черния мустанг даде знак на двамата си придружители отново да се присъединят към него, тъй като те се бяха отдалечили в две противоположни посоки, за да се погрижат да не бъдат открити и изненадани.

Резултатът от тази тайна среща беше, че най-напред на следващия ден вечерта при Олдър Спринг трябваше да бъдат пленени Поразяващата ръка и Винету, заедно с Кас и Хас. Времето за нападението на команчите над Фъруд Камп щеше да им бъде съобщено по-късно от скаута чрез пратеник. След като и това бе уговорено, метисът се сбогува с тримата си съюзници и се завърна в шопа.

Черния мустанг и двамата команчи се отправиха към едно близко място, където според уговорката трябваше да изчакат връщането на вестоносеца, изпратен да отиде до шопа. Скоро той се появи и обзет от ярост, им разказа как Олд Шетърхенд се беше отнесъл с него. Когато научи, че белият ловец и Винету ще бъдат нападнати, съгледвачът зарадвано процеди през зъби:

— Ще има да се разкайва, че ми е посегнал, защото аз ще подготвя за него най-страшните мъки!

Тъкмо когато червенокожите се канеха да напуснат това място и да отидат при скритите си коне, те доловиха приближаващи се стъпки. Мигновено се хвърлиха по корем на земята, макар да беше мокра и кална. Но се оказа, че лежаха точно на пътя на двамата мъже, които имаха намерение да минат оттам. Единият от тях се спъна във вожда и, падайки на земята, повлече и другия. Само за секунда бяха хванати и задържани.

— Не викайте, иначе това ще ви струва живота! — заповяда им вождът. — Кои сте вие?

— Работници сме — отвърна по-куражлията от двамата.

— Станете, но ако ви е мил животът, не мърдайте от мястото си! Защо се промъквате толкова потайно наоколо? Ако сте работници от този лагер, не виждам причина да го правите.

— Не се промъквахме!

— Не лъжи! Ако човек няма намерение да се крие, не ходи тъй приведен и толкова тихо. Какво носите в ръцете си?

— Пушки.

— Пушки ли? За какво са им на работниците пушки? Я ги покажете, искам да ги видя!

Той ги изтръгна от ръцете им, опипа ги, а после вдигна всяка от тях към небето, за да може по-добре да ги разгледа.

— Уф, уф, уф! — чу се после тихо да възклицава, като в гласа му се долавяше, че е радостно учуден. — Тези три пушки са познати не само на мен. Тук в Запада те са добре известни на всеки червенокож и на всеки бял. Обкованата с множество гвоздеи двуцевка сигурно е Сребърната карабина на нашия враг Винету. А ако това е така, значи другите две пушки са на бледоликия Олд Шетърхенд. Те са карабината „Хенри“ и Мечкоубиеца. Вярно ли е предположението ми?

Китайците отговориха с мълчание на този въпрос. Те разбраха, че хората пред тях са индианци и се изплашиха. Буквално трепереха от страх и се бояха дори да направят опит за бягство.

— Говорете! — кресна им вождът. — Тези пушки на Олд Шетърхенд и Винету ли са?

— Да — едва промълви онзи, който говореше досега.

— Значи сте ги откраднали, а? Китаецът пак не отговори.

— Виждам, че сте „Вагаре саричес“ (Жълти кучета. Б. нем. изд.), а на такива мъже никога не биха поверили пушките си. Ако не признаеш, незабавно ще забия ножа си в сърцето ти! Говори!

Китаецът побърза да признае:

— Тайно ги взехме.

— Уф! Значи съм прав! Винету и Поразяващата ръка сигурно се чувстват тук в пълна безопасност, за да се разделят с пушките си. Вие сте крадци. Знаете ли какво ще направя с вас? Заслужавате смърт!

При тези думи китаецът се хвърли на колене, вдигна ръце и горещо се замоли:

— Не ни убивай!

— Наистина би трябвало да ви пречукаме, но вие сте жълтокожи крастави чакали, с чиято кръв никой храбър воин няма да изцапа ножа си. Ако направите каквото ви заповядам, ще ви пуснем да си вървите.

— Кажи, о, само кажи! Ще го изпълним!

— Добре! Защо откраднахте пушките? Та вие не можете да ги използвате, защото не сте ловци.

— Искахме да ги продадем, тъй като сме чували, че струват страшно много пари.

— Ние ще ги купим от вас.

— Наистина ли? Истината ли казваш?

— Аз съм вождът на команчите. Името ми е Токви Кава, което на езика на бледоликите означава Черния мустанг. Чували ли сте за мен?

Да, те бяха чували за него, и то нищо добро, бяха чували толкова лоши и страшни неща, че смъртно изплашен китаецът отговори:

— Черния мустанг!? Да, познаваме те по име!

— Тогава щом знаеш колко велик и прочут вожд съм аз, ще знаеш и че винаги говоря истината. Ще купя от теб пушките.

— Колко ни даваш за тях?

— Повече, отколкото би ви дал всеки друг.

— Какво е то?

— Вашия живот. Подобна кражба се наказва със смърт. Но в замяна на пушките ще ви подаря живота.

— Живота ли? Само живота? — попита китаецът разтреперан и разочарован.

— Не ти ли стига? — изсъска индианецът. — Нима могат такива негодници като вас да получат нещо повече от живота си? Какво искате още?

— Пари.

— Пари! Значи метал! Щом желаете метал, можете да получите и този, от който са направени ножовете ни. Те са толкова остри, че в телата ви ще влезе достатъчно голяма част от тях. Искате ли?

— Не, не! Пощади ни! — простена китаецът. — Искаме да останем живи, задръж пушките!

— Тези думи са цяло щастие за теб, жълта жабо! А сега слушай какво още ще ти заповядам! Поразяващата ръка и Винету много скоро ще забележат, че карабините им са изчезнали. Ще се вдигне страшен шум. Те ще търсят и ще разпитват. Какво ще правите тогава?

— Ще мълчим.

— Така и трябва. Не бива да казвате нито дума, иначе те ще ви убият, понеже крадците сте вие. Но не бива да споменавате и за нас, защото научат ли, че сме се срещнали и сме разговаряли, всичко ще отгатнат, а в такъв случай пак сте загубени. Ще изпълните ли заповедта ми?

— Ще мълчим като риби!

— Това и искам от вас, защото издадете ли, че сме били тук, ние ще се върнем и ще ви отмъстим. Ще умрете на кола на мъчението след невиждани изтезания. А сега още един въпрос: известни ли са ви имената Илчи и Хататитла?

— Не.

— Така се казват конете на Винету и Поразяващата ръка. Дали тези благородни животни са също тук?

— Не знаем, но да не би те да са врани жребци с къдрави гриви?

— Да. Ти видя ли ги?

— Не съм. Един ловец говори за тях, след като ги забелязал пред вратата.

— Те са. Къде се намират в момента?

— В склада, дето е ей там, зад нас. Чухме, че там са ги отвели.

— Тогава нямаме повече работа с вас. И тъй — ще мълчите за всичко, каквото се случи, за онова, което видяхте и чухте, иначе ще заплатите предателството със смъртта си, както ние платихме пушките с живота ви! А сега можете да си вървите!

Той тегли на всеки от тях по един ритник и двамата китайци изчезнаха в тъмнината на нощта, радостни, че макар и да им бяха отнели плячката, все пак успяха да си спасят живота.

— Уф! Големи късметлии излязохме! — каза вождът на своите хора с нескрито задоволство в гласа. — В ръцете ни са омагьосаната пушка, Мечкоубиеца и Сребърната карабина. Ще им вземем и жребците, които с изключение на моя мустанг нямат равни на себе си.

— Нима Токви Кава има намерение да отиде до склада? — попита го онзи индианец, който под името Юварува беше влязъл в шопа, за да шпионира.

— Да не би моят брат да мисли, че не бива да посягам на тези коне? Ако не беше моят мустанг, те щяха да са най-добрите жребци от едната Голяма вода до другата. Ще ги отмъкнем, защото навярно струват не по-малко от пушките, които взехме от онези жълтокожи обесници с дългите плитки.

— Нека Токви Кава не забравя, че не е изключено това да струва кръв.

— Защо?

— Винету и Поразяващата ръка сигурно са оставили пазач при конете.

— Ние ще се промъкнем тихо и ще го пронижем с нож. Може би и да няма пазачи, тъй като животните не са на открито, а са в склада.

За съжаление се оказа, че той е прав, защото инженерът наистина даде обещание да се погрижи при конете да има пазач, обаче все още не го беше изпълнил. Безмълвно червенокожите се прокраднаха до склада, чиято врата нямаше истинска ключалка, а само едно резе. Команчите се ослушаха. От време на време отвътре се разнасяше удар с копито. В склада цареше мрак. Едва ли някой пазач щеше да стои затворен в напълно тъмното помещение. Следователно там нямаше човек. Вождът дръпна резето, леко отвори вратата, застана така, че отвътре да не може да бъде забелязан, и няколко пъти подвикна на английски по такъв начин, сякаш бе добър познат на евентуално намиращия се вътре пост. Не последва никакъв отговор. Тогава четиримата индианци влязоха в склада.

Конете на двамата Тимпе бяха отведени в най-задната част, а враните жребци стояха почти зад самата врата. Въпреки тъмнината съвсем скоро вождът различи кои са търсените от него животни.

— Ето ги — каза той. — Внимавайте! Не бива да ги яздим, защото не ни познават. Ще трябва да ги водим и много скоро навън ще си имаме ядове с тях — стига само да разберат, че ги отвеждаме нанякъде, а господарите им не са с тях.

Индианците предпазливо отвързаха враните жребци и бавно ги изведоха навън. Конете последваха команчите без съпротива, но все пак по такъв начин, който ясно показваше, че у тях са се породили подозрения. Вратата отново бе затворена с резето и после червенокожите се отдалечиха със скъпоценната си плячка. Образувалата се от дъжда дълбока мека кал погълна шума от стъпките на хора и животни.

Токви Кава чувстваше изключително голямо задоволство от номера, който успя да изиграе на двамата прочути и толкова мразени от него мъже. Той бе напълно сигурен в себе си и беше убеден, че тази вечер е действувал много хитро и съвсем безпогрешно, ала въпреки всичко се лъжеше. Той беше забравил да включи в сметките си главните фактори в този случай — проницателността и другите превъзходни качества на двамата обрани уестмани, както и не по-лошата дресура на конете им, които не бяха свикнали да се подчиняват на непознати хора без разрешението на господарите си.

Но най-голямата грешка на вожда на команчите бе, че каза името си на китайците. Наистина, той беше сигурен, че те нищо нямаше да издадат, но като се има предвид кои бяха противниците му, това си оставаше непростима непредпазливост.

Бележки

[1] Лагерът в боровата гора. Б. нем. изд. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Черния мустанг (1)

Метаданни

Данни

Черния мустанг

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа главаВ лагера Фъруд[1]

Карл Май
Черния мустанг (1)

Първа глава
В лагера Фъруд^[1]