Би било чиста загуба на време, ако се бяхме опитали пак да следваме дирите на Томас Мелтън. Тъй като нямаше никакво съмнение, че той отиваше по най-краткия път при сина си, ние свърнахме на югозапад, за да наваксаме онова заобикаляне, което бяхме принудени да направим предишния ден. Тази посока ни поведе напряко през Сиера Мадре и през планините Зуни.

Странно — след като оставихме планинските масиви зад гърба си, времето веднага коренно се промени. Вечно безоблачното синьо небе по няколко пъти на ден се покриваше с тъмни облаци и изпращаше на земята обилни дъждове с бурни ветрове, но после бързо пак се проясняваше. Намирахме се в района на изворите на Литъл Колорадо, една местност, където в това годишно време всекидневно се редуват проливни дъждове с ясно небе. Голямата влага даваше живот на пищна зеленина. Навсякъде имаше вода и достатъчно храна за конете. Ала дрехите ни денонощно оставаха мокри, а това положение, в което се озовахме толкова неочаквано след преживените големи жеги, като нищо можеше да стане опасно за здравето ни. С изключение на Фогел ние бяхме свикнали да спим на открито както при големи жеги, така и при силни студове. Тук обаче някакъв сух подслон за през нощта щеше да ни е съвсем добре дошъл.

Привечер, на третия ден след смъртта на Хари Мелтън, Винету ни каза, че на другия ден ще бъдем близо до Флухо бланко. Здравата валеше. Всъщност това не беше дъжд, а кажи-речи истински водопад, който заплашваше да ни отнесе от седлата. Беше ми жал само за клетия Франц Фогел, който не беше свикнал с подобни капризи на природата, но въпреки това се опитваше да понася несгодите на времето с пълно смирение.

Намирахме се вече по такива места, където тук-там се срещаха цели групи дървета и островчета от храсталаци. Това навеждаше на мисълта, че наблизо има извори и потоци. На юг от нас се издигаше Сиера бланка, но в лошото време не бе възможно да я видим.

После облаците бързо изчезнаха като издухани от силен вятър и синьото небе се засмя над главите ни. Но не задълго! В момента обаче имахме добра видимост надалеч. Изглежда, че високо горе в Сиера продължаваше да вали. Ала по-надолу въздухът ставаше все по-чист и по-прозрачен. Ако само до преди пет минути човек не можеше да види от дъжда и на десетина крачки пред себе си, то сега… ха, сега бе възможно да се забележи даже човекът, който бе застанал горе на хребета, накъдето се бяхме насочили. Там нямаше нито едно дърво. Сигурно човекът беше застанал горе още докато валеше, излагайки се на пороя без каквато и да било закрила. Ето че в този момент той се раздвижи. Започна да слиза и стигна в полите на възвишението точно когато се канехме да минем оттам и да го заобиколим. Беше индианец на средна възраст, облечен наполовина в кожени дрехи, наполовина в ленени, поздрави ни дружелюбно и изобщо ни направи добро впечатление. Не носеше оръжия. Огледа ни с любопитство и изглежда му се искаше да ни заговори. Ето защо го попитах:

— От кое племе е моят червенокож брат?

— Аз съм зуни — отвърна той. — Откъде идва моят бял брат?

— От Акома.

— А накъде е тръгнал?

— Към Колорадо, а и още по-надалеч. Познава ли моят брат добре околността, където се намираме сега?

— Да. Живея наблизо заедно с моята жена.

— Има ли тук място, където да можем да пренощуваме, без да бъдем отнесени от дъжда?

— Има едно, и ако моите братя нямат нищо против, ще ги заведа в моята къща.

— А-а, значи наблизо има къща?

— Да. Нека братята ми дойдат с мен да я видят! Ако им хареса, могат да останат при мен. През покрива й не прониква нито капка дъжд, а огънят гори през цялата нощ.

Той закрачи начело и ние го последвахме. — Един зуни? Що за хора са те? — попита ме Емъри. — Срещал ли си се по-рано с хора от това племе?

— Да. Тези индианци са най-многобройното племе, живеещо в пуебло, и преди време са играли значителна роля. Те са миролюбиви и се смятат за по-надарени от другите пуеблоси.

— Този човек не ми изглежда подозрителен. Любопитен съм да видя каква ще е постройката, която нарича своя «къща». Няма да е лошо да прекараме поне една нощ под покрив, за да можем да изсушим дрехите си.

Индианецът ни поведе по обширна ливада, през която криволичеше малко поточе. В самия й край се издигаше «къщата» — голям куб с дебели зидове, в който имаше само един-единствен отвор, откъдето можеше да се проникне във вътрешността. Стените бяха от кирпич, а покривът — от тръстика, отвън и отвътре измазан с глина. Четирите зида образуваха едно-единствено помещение, което, както изглеждаше, служеше за всевъзможни цели. В единия от ъглите бяха струпани най-различни плодове от земеделския труд на индианеца. В друг ъгъл се намираше постеля, направена от шума и кожи. Срещу вратата, по средата на задната стена, беше огнището, издигащо се направо от пода. То също беше изградено от глина. До него имаше струпан голям запас от горивен материал, приготвен за употреба. Отворът, служещ за врата, можеше да се закрива с няколко кожи. Най-хубавото за нас бяха големите късове пушено дивечово месо, които висяха от тавана.

Когато влязохме в къщата, от постелята се надигна жена, която любопитно ни изгледа и после изчезна, без повече да ни се мерне пред очите.

— Ето това е моята къща — каза индианецът. — Ако братята ми я харесат, нека останат тук колкото си искат.

Един кратък поглед на Винету ми подсказа, че той няма нищо против да пренощуваме в къщата. Ето защо дадох съгласието си, като казах на индианеца:

— Ако моят брат нареди да ни запалят огън, за да изсушим дрехите си, ние ще останем при него.

— Огънят ще пламне ей сега.

Той клекна пред огнището, за да накладе огъня. Това малко ме поучуди, понеже нали имаше жена, която можеше да се заеме с тази работа. Обикновено индианците са твърде горди, за да се занимават с подобни неща.

Навън за конете имаше оградено с колове място, където ги вкарахме, след като им свалихме седлата, за да ни служат вместо възглавници. Докато индианецът зуни разпалваше огъня, аз се осведомих:

— Откога моят брат живее тук?

— Откакто се помня — отговори ми той.

— Значи знае къде е реката, наречена Флухо бланко?

— Да, тя тече недалеч оттук.

— Дали по бреговете й живеят хора?

Този въпрос беше извънредно важен за нас. Отговорът на индианеца беше съвсем непринуден:

— Да, там има червенокожи и бели хора.

— А пуебло?

— Да, там се издига и едно пуебло, което от незапомнени времена е било собственост на племето зуни. Преди години, когато тези земи са били все още част от Мексико, от Сонора дошли някакви индианци. Те намерили злато по поречието и купили пуеблото от зуните. Заплатили с оръжия, които донесли по-късно. Оттогава собственик на пуеблото е вожд от племето на юмите. Преди няколко години при реката дойде неговият внук. Той доведе една много хубава бяла скуоу, както и мнозина воини със своите жени и деца. Те заживяха в пуеблото. Вождът често пътуваше с жена си до големия град, наречен Фриско, където оставаше дълго. После той умря и аз доста време не бях виждал бялата скуоу. Но от няколко дни тя пак е там, заедно с някакъв бледолик.

— На коне ли дойдоха?

— Пътуваха в стара пощенска кола. Имаха кочияш и един водач от Албюкърки, който яздеше на кон до колата. Вчера през нощта пристигна и още един бял. Чух, че бил баща на бледоликия, които дойде с онази скуоу.

— От кого го узна?

— От самия него.

— Кога?

— Когато се отби при мен.

— Хмм! Дошъл е посред нощ и е отседнал при теб, така ли. Странно. Онзи, който през нощта съумее да намери къщата ти, той трябва добре да я познава. Бил ли е и по-рано при теб?

— Не, Но огънят ми гореше и вратата зееше открита. Светлината се е виждала отдалеч, той я е забелязал и дойде, за да попита къде е пуеблото. Изчака при мен, докато се зазори, и тогава го заведох.

— Колко път има дотам?

— Ако яздиш бързо, ще стигнеш за два часа.

— Значи ти си в приятелски отношения с белите и червенокожите, които живеят там, а?

— Да.

— Нима не ти казаха, че ще дойдем и ние?

— Не. И вие ли се каните да отидете там?

— Да. Ще ни покажеш ли пътя, щом се развидели?

— С удоволствие.

— Трудно ли е да се намери?

— Който не познава добре местностите, ще мине с коня си покрай входа на пуеблото, без да забележи каквото и да било. Флухо протича там през една долина, обградена от стръмни високи каменни стени. От дясната страна на реката скалите леко отстъпват назад и се разтварят, като по този начин образуват тесен проход, който води към пуеблото.

— Много ни се иска да изненадаме жителите му. Наистина, те знаят, че ще дойдем, но не знаят кога. Можеш ли да ни заведеш дотам, без някой да ни забележи?

— Много лесно. Така ще ви преведа, че никой няма да ви види.

— Голямо ли е пуеблото?

— Не, но е изключително здраво и надеждно. Нито един неприятел не би могъл да се изкачи на него, ако обитателите му го защитават. Щом се мине откъм реката по онзи тесен път, човек попада в обширна котловина с кръгла форма, обградена наоколо от толкова стръмни скали, че никой не може да се изкачи по тях. Дъното на котловината е покрито със зеленина. Там растат много дървета, храсти и какво ли още не. Там могат да пасат коне, а юмите садят и отглеждат тикви, лук, както и други плодове и зеленчуци, от които се нуждаят. Най-отпред, точно там, където тясната пътека извежда в котловината, е построено пуеблото нагоре по самата скала. То е тясно, но и много високо, макар да не достига до самите зъбери на скалите. Там живееше бялата скуоу с нейния вожд на юмите, сега тя пак живее там заедно с онзи бледолик и неговия баща.

Човекът ни разказа всичко това най-откровено. Както изглеждаше, той не ни смяташе за врагове на обитателите на пуеблото, иначе щеше много да внимава и в никакъв случай нямаше да прояви такава откровеност. Най-малкото не би ни описал толкова подробно околностите на пуеблото. Следователно, нямахме основание да храним подозрения към него. Винету също споделяше мнението ми, което подразбрах от израза на лицето му.

И все пак не бях напълно задоволен от думите и поведението на този зуни. След като поразмислих малко по-дълго и продължих да го наблюдавам, най-сетне си обясних на какво се дължеше лекото подозрение, което въпреки всичко се таеше в мен. Това беше прекалената любезност, която проявяваше към нас. Индианецът е сдържан във всяко отношение. А към непознати хора той проявява благосклонност едва след като ги опознае по-отблизо. А този зуни се отнасяше към нас като със стари добри познати. Беше направо учудващо откровен с нас. Той бе разговарял с еврейката и с младия и стария Мелтън. Възможно ли беше наистина да не са му казали, че никой не бива да узнае за тяхното присъствие в пуеблото?

Но имаше и нещо друго. Жена му беше излязла от къщата и не се беше върнала повече. Навън пак се святкаше и гърмеше и отново валеше като из ведро. Какво ли правеше тази жена в такова време на открито? Причината, накарала я да се бави тъй дълго навън, сигурно бе много важна.

От хранителните си запаси нейният мъж ни даде голям къс пушено дивечово месо, което ни наряза, но без самият той да яде. Когато го подканихме да хапне с нас, той заяви, че се бил нахранил малко преди да дойдем.

Не му повярвах. Той беше стоял на планинския хребет под проливния дъжд също като някой страж, който в никакъв случай не бива да напуска поста си, слезе долу едва след като ни забеляза. Колкото повече размислях над тези неща, толкова по-подозрително ми се струваше това обстоятелство. Кажи-речи изглеждаше така, сякаш той бе чакал горе да се появим. Накратко, реших да бъда предпазлив. Вследствие на това решение занесох пушките, които бяхме оставили на земята, в един ъгъл, оставих и седлата при тях. Когато Винету видя какво правя, съвсем леко повдигна вежди: По негов начин изразено, това означаваше горе-долу следното: «Защо го правиш? Да не би да таиш подозрения?»

Индианецът зуни също имаше оръжия — една стара пушка, която изглежда не беше кой знае колко годна да стреля, както и лък с колчан и стрели. Тези предмети висяха окачени на забито в стената колче. Докато се хранехме, по индиански маниер той клечеше близо до нас и изглежда се радваше, че ни е толкова вкусно. Попитахме го дали околностите са богати на дивеч и тогава той взе да ни се оплаква от апачите хиленьо, които често идвали насам и изтребвали всичкия дивеч.

— Тези песове нямат никаква работа тук — каза той. — Защо не си стоят там на онази територия, която никой не им оспорва? И въобще мразя всички апачи.

— Всички ли? Защо? Та нали никога не се е чувало зуните да са воювали срещу тях?

— Само защото сме твърде слаби, за да се изправим срещу тях.

Те ни отнемат всичко, без да имаме възможност да се защитим. Те са разбойници и крадци, които би трябвало да бъдат заличени от лицето на земята.

— Но сред тях има толкова много доблестни и прославени мъже.

— Не го вярвам. Нека моят брат ми назове поне един такъв мъж!

— Е, например Винету!

— Не ми говори за него! Когато утре ви заведа в пуеблото, от тамошните юми ще узнаете, що за крастав чакал е този апач.

— Нима е бил някога враг на юмите?

— Винаги е бил! Но веднъж им е нанесъл толкова големи щети, че те никога няма да го забравят и да му простят. Тежко му, ако някога им падне в ръцете!

— Големи щети ли? И как е станало?

— Те са били нападнали някаква асиенда и са отмъкнали голяма и скъпоценна плячка. Но са я загубили по негова вина. В друг случай воините им се намирали при някаква стара мина, където са щели да работят бледолики от далечна страна. Част от добива и печалбата са щели да получат и юмите, обаче Винету ги е оставил с празни ръце и в този случай.

— Че как е възможно? Един-единствен човек. Нима Винету е могъл съвсем сам да нанесе такива щети на цялото племе?

— Не е бил сам. Придружавал го е и друг човек, който е далеч по-лош и опасен от вожда на апачите. Той е бледолик и се казва Олд Шетърхенд.

— Хмм, уестманът! Сега си спомням. Ако не се лъжа, чух да разказват за този случай. Ами юмите имали ли са повод да нападнат асиендата, да я ограбят и да я подпалят?

— Това… това не знам — смутено призна той.

— Доста голям брой бледолики били подмамени да дойдат в тази страна и ги затворили в живачната мина. Клетите хора били съотечественици на Поразяващата ръка. Затова той ги спасил. Но доколкото си спомням, онези двама мъже сключили после мир с юмите.

— Вече е невалиден. Повтарям ти, тежко им и горко, ако някой път попаднат в ръцете на юмите!

В противоречие с доскорошната си голяма любезност индианецът говореше вече с такова озлобление, което ми беше съвсем необяснимо. Затова го попитах:

— Изглежда, ти си добър приятел на юмите, защото се гневиш така, сякаш и самият ти си от тяхното племе.

— Техен приятел съм. Следователно техните врагове са и мои врагове — призна той.

— Но, както изглежда, ти си бил погрешно осведомен от тях. На времето Винету и Поразяващата ръка са се отнесли твърде милостиво към юмите. На няколко пъти са ги побеждавали и са ги държали в плен, но въпреки всичко са постъпили извънредно снизходително към тях. Но да не говорим повече за това!

— Добре, да не говорим, защото винаги щом се сетя, ме обзема желанието да видя апача и неговия бледолик приятел на кола на мъченията.

Той се отдръпна от нас, облегна се с гръб на стената и мрачно се вторачи в огъня. Любезността му се беше изпарила. Винету ми хвърли многозначителен поглед.

Ех, да знаеше само този зуни, че ние бяхме онези двама мъже, които толкова му се искаше да види на кола на мъченията! Всъщност странно беше, че тази мисъл не му хрумна. Сигурно беше видял, че апачът е индианец. Защо не го попита от кое племе е? Винету е прекалено горд, за да премълчи името си. Ами Сребърната карабина и карабината «Хенри»!Всеки познаваше тези две пушки, пък макар и само по описание. Ей къде бяха облегнати в ъгъла, а пламъците на огъня ги осветяваха достатъчно добре. Ако индианецът им хвърлеше само един поглед, би трябвало да заподозре с кого си има работа. Този човек ми ставаше все по-неприятен.

Ето че най-сетне жена му се върна. Беше толкова измокрена, че дрехите й бяха залепнали по тялото. Без изобщо да ни погледне, тя мина покрай нас и се насочи към постелята, където я бяхме заварили при пристигането ни. Сега тя пак се настани там. Жената не беше грозна, но в цялото й поведение си личеше, че е наплашена. Изглежда беше по-скоро робиня на мъжа си.

— Къде ли може да се е скитала тази клета женица в това лошо време? — обади се Емъри на немски, защото беше възможно индианецът да разбира английски. — Каква ли причина я е накарала тъкмо сега да излезе и с часове да се бави навън?

— Една много основателна причина — отвърнах аз. — Колко път има до Флухо бланко според описанието на този зуни?

— Два часа езда.

— И горе-долу колко време отсъства жената?

— Сигурно повече от четири часа и… а-а, да не би да мислиш, че е ходила при двамата Мелтън?

— Смятам го за твърде възможно. Съобщила им е, че сме пристигнали.

— Чарли, шапка свалям на твоята прозорливост, само че този път сметките ти са криви!

— Възможно е, но едва ли греша. Почти съм сигурен, че индианецът веднага ни е познал, още когато е видял да се приближаваме, както и че неговата любезност е само прикритие.

— Хайде бе! Ако си прав, тук ще стане твърде неприятно за нас. Да не би да искат да ни пленят в тази къща?

— Вероятно.

— Ами че тогава ще трябва незабавно да си тръгнем.

— Не, оставаме!

— Човече, да не би да искаш тук да те спипат?

— Не.

— Но това сигурно ще стане, ако чакаш да дойдат.

— Не е нужно да ги чакаме, защото ако не се лъжа, те са вече тук.

— Тъй ли мислиш?

— Да. Навярно са дошли заедно с жената.

— И сега стоят отвън?

— Да.

— По дяволите! А ние си седим тук край буйния огън на отворена врата! Няколко изстрела и с нас е свършено.

— Не се тревожи! Двамата Мелтън ще искат да ни заловят живи и именно заради това няма да ни хванат.

Отидох до ъгъла и взех карабината «Хенри», за да мога в случай на нужда бързо да им пратя няколко куршума. Същевременно дръпнах кожите на входа така, че остана открита само една тясна пролука, колкото оттам да излиза пушекът. Сега бе невъзможно отвън да се види, че седим край огъня. Но индианецът не бе съгласен с действията ми.

— Защо закриваш входа? — попита ме той. — Да не би да искаш да се задушим?

— Димът и така излиза навън. Никой няма да се задуши — отвърнах аз.

— Но входът трябва да е открит! С тези думи индианецът се изправи.

— Моля те да оставиш кожите спуснати, защото иначе някой може да ни види отвън.

— Че кой ли ще стои по това време навън?

— Може би ти знаеш.

— Там няма никой и аз пак ще открия входа.

Той понечи да отиде до вратата, за да отметне кожите. Тази негова упоритост превърна подозренията ми в абсолютна сигурност.

— Стой си на мястото, или ще стрелям! — извиках му, като насочих дулото на карабината.

Той се обърна към мен и щом видя, че съм го взел на прицел с пушката си, много се изплаши.

— Искаш да стреляш по мен? — попита със заекване.

— Да, ще стрелям, ако веднага не отидеш да седнеш при жена си!

— Защо да отида при нея?

— Не питай, а се подчинявай!

— Къщата е моя, а не ваша!

— В този момент е наша. Изцяло от теб зависи дали и занапред ще бъде твоя.

— Вие сте мои гости. Аз ви доведох тук. Нима така трябва да се отнасяте към вашия домакин?

— Да, защото той ни е поканил с единствената цел да ни погуби. И така, незабавно сядай, ако не искаш куршумът ми да те прониже!

Той се престори, че се подчинява, но започна да се приближава към мястото, където висеше неговата пушка. Бързо станах, изпречих се между него и оръжието му и като посочих към постелята, казах:

— Не насам, а натам трябва да отидеш. И побързай, иначе ще изгубя търпение!

Той стоеше пред мен и ме гледаше с яростно святкащите си тъмни очи.

— Бързо! — повторих аз. — Аз съм Поразяващата ръка и ей там седи Винету, а нали за нас двамата ти спомена преди малко. Искаш да ни видиш само на кола на мъченията, обаче ще ти се наложи и така да ни погледаш.

Тогава индианецът се изсмя презрително.

— Да не си мислиш, че ще се изплаша от имената ви? Нямам такова намерение. Още когато ви видях да се задавате, знаех кои сте.

— Тъй си и мислех.

— Дойдохте тук, за да убивате, но самите вие връхлетяхте в прегръдките на смъртта. Знаеш ли кой съм аз?

— Е?

— Не съм никакъв зуни, а съм един от онези воини на юмите, които се преселиха тук заедно със своя вожд и неговата бяла скуоу. Днес ще плащаш сметката за Асиенда дел Аройо и за Алмаден алто.

Той ми обърна гръб и закрачи към постелята, но после внезапно се метна встрани и като блъсна завесата от кожи, изхвръкна през отвора навън. Можех да му попреча само с един изстрел, но не ми се искаше да го убивам. Жена му бавно се изправи — явно не биваше да забележим. И тя се канеше да избяга. Затова я попитах:

— Може би имаш голямото желание да отидеш при мъжа си?

Тя не отговори.

— Ако искаш да го последваш, върви! Ние не те задържаме.

Жената ме погледна несигурно.

— А какво ще направите с мен, ако предпочета да остана?

— Нищо, ние не се бием с жени. И така, остани си спокойно на мястото и прави каквото си искаш! Само не бива да пречиш на действията ни.

— Сеньор, ти си добър! Ще остана тук, без да се опитвам да правя нещо, което може да не ти се хареса.

След като отново закрихме входа с кожите, другите трима също взеха пушките си. Аз пак седнах край огъня. Емъри и Винету последваха моя пример, но Фогел загрижено каза:

— За Бога, не сядайте пак там!

— Защо? — попитах аз.

— Защото там ще ни улучат куршумите на враговете. Те ще се промъкнат тайно до входа и под кожите могат да погледнат вътре.

— Тъкмо това искаме да стане.

— Искате да ни застрелят?

— Няма да се стигне дотам. Ние сме по-бързи от тях. Ако се прикрием зад стената, не биха могли да ни видят, и следователно изобщо няма да се опитат да стрелят. Иначе ще се лишим от удоволствието да им дадем добър урок. Сядайте спокойно при нас! Няма от какво да се боите. Можете да се осланяте на зрението ни, само не бива самият вие непрекъснато да наблюдавате вратата. Негодниците ще го забележат. Гледайте във всички други посоки, само не и към входа!

— Ами ако им хрумне да атакуват къщата?

— И как ще го направят?

— Като внезапно се втурнат през входа.

— Едва ли ще предприемат подобно нещо. Нали знаят много добре, че в такъв случай всичките ни пушки ще се насочат към тях. Никой няма да избяга от огъня на моята скорострелна карабина. А те съвсем не са толкова многочислени, че да не щадят хората си.

Фогел седна на земята с гръб към вратата, но от време на време неволно присвиваше рамене, сякаш всеки миг очакваше отзад да го улучи куршум. Нарочно разговаряхме на висок глас, за да си помислят намиращите се отвън хора, че не сме кой знае колко бдителни. Привидно изобщо не обръщахме внимание на кожените завеси на входа, но всъщност не ги изпускахме из очи. Понякога вятърът ги раздвижваше и това естествено ни затрудняваше.

Ето че в този момент между долния край на кожите и пода видях да се появява дулото на пушка. У спяха да проврат не повече от четири-пет сантиметра от цевта, когато Винету светкавично вдигна Сребърната карабина. Разнесе се изстрел и отвън някой извика. Дулото веднага изчезна.

— Тоя, дето се опита да стреля по нас, няма да повтори — засмя се Емъри. — Тези негодници наистина заслужават да ги напердашиш. Как може да им хрумне точно нас да заловят тук!

— Мислите ли, че няма да успеят? — попита Фогел.

— И дума да не става! Нужно е само да залегнем край входа, да оставим огъня да угасне, тъй че да не могат да ни виждат, и тогава ще ги очистим един подир друг.

— А още по-добре ще е, ако се качим на покрива — подхвърлих аз. — Оттам ще имаме открит изглед на всички страни.

Винету кимна. Височината на тавана не достигаше три метра. За да не повредим пушките, можехме да избием дупка с пушкалото на индианеца. Но преди това трябваше да оставим огъня да угасне, иначе излизащата през дупката светлина щеше да издаде намеренията ни. След като пламъците изчезнаха, Емъри свали от стената старата пушка и започна работа. Винету щеше да му помага, като двамата се сменяха. Отидох при вратата, за да предотвратя евентуални изненади.

Легнах на земята и бавно проврях глава между пода и завесата. Пред вратата нямаше никой. Погледнах надясно покрай зида — не се виждаше жива душа! После наляво… аха, оттам, пълзейки, се приближаваше силует. Безшумно, по истински индиански маниер. Изчаках го да се приближи на около три стъпки от входа, светкавично изхвръкнах навън, сграбчих го с лявата си ръка за дрехите през гърдите, с десницата си му залепих четири звучни шамара и после го блъснах така силно, че той изпусна пушката си, отлетя надалеч и се просна на земята. Беше индианец. Вдигнах пушката и влязох вътре. Този човек сигурно нямаше да се върне много скоро. Ако не ставаше въпрос за нещо много по-сериозно, сцената с шамарите би ми се сторила твърде забавна и смешна. Впрочем вече бе престанало да вали и небето отново започна да се прояснява. Не след дълго в тавана бе пробита толкова голяма дупка, че можехме да се промъкнем през нея. От раменете на Емъри ние лесно се озовахме на покрива, след което изтеглихме и англичанина. Естествено, горе не застанахме прави, а се придвижвахме насам-натам само пълзешком, иначе щяха да ни забележат на светлината на отново появилите се звезди. Разпределихме се по следния начин: аз заех предната страна на къщата, Винету — задната, Емъри залегна надясно, а Фогел — наляво.

След като пропълзях до самия ръб и погледнах надолу, точно под мен видях застанали двама от онези типове. Тъй като не исках да ги убивам, дадох два предупредителни изстрела с револвера си. Изплашени от неочакваното нападение, те нададоха викове и бързо избягаха. В следващия миг откъм задната страна се разнесе изстрел от Сребърната карабина на Винету и веднага след това в нощта проехтя неговият звучен глас:

— Махни се от конете, иначе следващият куршум ще те улучи право в главата!

Зад самата къща се намираше ограденото с колове място, където бяхме вкарали нашите животни. Тъкмо когато апачът бе застанал на поста си, се бяха опитали да ги отмъкнат. И от другите две страни също се чуха изстрели. Тези типове бяха наобиколили къщата отвсякъде. Но ето че сега се оттеглиха колкото бе възможно по-надалеч. Намерението им да ни пленят се провали най-безславно. Повече никой не дръзна да се приближи и когато се развидели, видяхме, че наоколо не се мяркаше жива душа.

Отново слязохме долу в помещението. Жената все още лежеше на постелята си, там където я бяхме оставили снощи. Изглежда, не беше особено привързана към мъжа си. Винету се приближи до нея и я попита:

— Защо моята червенокожа сестра не побърза да отиде навън при своя мъж?

— Защото не искам повече да го виждам — отвърна тя. — Сеньори, подарете ми малко пари, за да мога да се върна при моето племе!

— Искаш да тръгнеш към Сонора? — попитах я смаяно.

— Да, сеньор.

— И да изминеш съвсем сама този дълъг път сред толкова много чужди племена?

— Не ме е страх от тези племена. Една бедна скуоу няма никакви врагове.

— Вярно е. Никой войн няма да ти стори зло. Но защо искаш да напуснеш мъжа си?

— Защото насила ме принуди да изоставя племето си и да тръгна с него. Там имах и родители, и братя, а тук бавно умирам от мъка.

— Твоят мъж не се ли държи добре с теб?

— Той е зъл човек. Мразя го!

— Добре! Ще ти подарим толкова, че по пътя си да можеш да платиш всичко, което ще ти е необходимо.

Дадох й колкото ми беше възможно. От Емъри получи десетократно, Фогел и отдели няколко долара, а Винету извади от колана си едно златно зърно. Жената просия от радост.

— Сеньори, благодаря ви! Тук трябваше да намерите гибелта си, а проявявате милосърдие към мен! Колко се радвам, че коварният план срещу вас не успя!

— Какви им бяха всъщност намеренията? — попитах аз.

— Да преспите у нас и по време на съня си да бъдете заловени.

— Кой измисли този план?

— Двамата бледолики, които са баща и син. Най-напред тук дойде @~ринът заедно с бялата скуоу. Той ви мислеше за мъртви. После се появи баща му и каза, че сте близо по петите му и че сте убили и ограбили брат му. Тогава ни накараха да се изкачим на хребета, за да следим кога ще пристигнете и да ви поканим в нашата къща. След като дойдохте, въпреки лошото време аз трябваше бързо да отида до Флухо бланко и да уведомя двамата сеньори за появяването ви. Те веднага яхнаха конете си и заедно с всичките си войни ме последваха дотук.

— Не можа ли да ни предупредиш?

— Не. Нали ми бяха втълпили, че сте лоши хора? Но когато ти започна да ми говориш толкова дружелюбно, разбрах, че са ни излъгали. А ето че сега ме дарихте толкова щедро! Как ми се иска да мога да ви се отблагодаря!

— Можеш, ако ни дадеш сведенията, за които ще те помолим.

— Само ме питай, сеньор! С удоволствие ще ти кажа всичко каквото знам.

— Ще ти се доверя, защото погледът ти излъчва честност. Снощи твоят мъж описа местоположението на вашето пуебло. Мислиш ли, че ни каза истината?

— Не ви излъга, понеже от бащата на белия сеньор му беше заповядано да ви говори истината.

— Но нали е трябвало да бъдем заловени тук в къщата?

— Това беше началото на плана. В случай на неуспех, щяха да ви подмамят във втора клопка.

— Знаеш ли каква е тя?

— Да, тъй като всеки от нас трябваше да е в течение на нещата, а и всички се радвахме, че ще можем да ви отмъстим заради извършеното от вас преди време.

— Дано успеем да узнаем от теб нещо за въпросната клопка.

— Ще ви кажа. Мъжът ми трябваше точно да ви опише пуеблото, понеже ако тук планът ни се провалеше, мислеха да ви подмамят там.

— Изобщо не е нужно да ни подмамват, защото сме твърдо решени във всички случаи да посетим пуеблото.

— Това щеше да означава вашата гибел, ако сега не бях успяла да ви предупредя. Тъй като не им се удаде тук да ви изненадат и пленят, всички наши хора, дошли през нощта насам, ще пришпорят конете си към пуеблото и ще оставят съвсем ясни следи, за да можете лесно да намерите пътя. Той води надолу в долината на Флухо бланко, после нагоре към десния бряг на реката, докато най-сетне долината се стесни толкова много, че покрай водата може да язди само един-единствен конник. Точно на това място скалите се разтварят. Тясна пътека води навътре между тях и към пуеблото. От двете страни се издигат високи скали, по които не е възможно да се изкатери човек. Точно там вътре искат да ви вкарат. Половината от нашите хора ще ви очакват на пътеката между скалите, а другата половина ще залегне по пътя ви в засада, за да ви пропусне да минете и после да ви последват по петите. Трябва да попаднете между тези два отряда.

— Планът никак не е глупав! Теснина между скали, която ще ни принуди да яздим един подир друг, отляво и отдясно отвесни каменни стени, а отпред и отзад по един неприятелски отряд!

— Така е, сеньор. Старият измисли този план.

— Не е лош, обаче в него има един недостатък, или дори направо няколко. И да не ни беше предупредила, пак никога нямаше да влезем в този капан. Значи половината от вашите хора ще залегнат в засада и ще ни пропуснат да минем, докато другата половина ще язди пред нас към пуеблото, нали?

— Така е, сеньор.

— И на всичко отгоре ще оставят ясни следи? Нека моята сестра не вярва, че сме слепи. Ние щяхме да преброим дирите и веднага щяхме да забележим, че половината от тях внезапно изчезват. Но те дори не могат да изчезнат. Ездачите няма как да полетят във въздуха. Следователно по следите щяхме да разберем, че една част от неприятелите ни са продължили в предишната посока, докато другите са свърнали встрани. Щяхме да слезем от конете, щяхме тайно да проследим хората до засадата и да я ликвидираме.

— Ами после как щяхте да минете през теснината?

— Може би изобщо нямаше да навлезем в нея, а дори и да го направехме, зад гърба ни нямаше да има никакви неприятели, а само пред нас. Враговете ни също щяха да бъдат принудени да яздят поединично един подир друг, така че и от двете страни щеше да има възможност да се бие само първият конник, а в такъв случай от вашите нямаше да остане жив, за да преброи труповете на избитите.

Видях, че моите обяснения съвсем слисаха жената. Тя го удари на молба.

— Сеньор, не го правете! Не искам моето предупреждение да доведе до смъртта на тези хора. Предпочитам да се убия.

— Успокой се! Ние не гледаме на юмите като на врагове. На времето сключихме с тях мир и ще се отнесем към тях като с приятели. Ако зависи от нас, на никой от вас няма да се случи нищо лошо. Искаме да заловим само двамата бледолики, които изобщо не ви интересуват. Това е всичко. Ето защо ще се опитаме да постигнем целта си с хитрост, тъй че да не се стига до сражение. И тъй, кажи ми дали теснината сред скалите наистина е единственият път, който води до пуеблото?

— Да, няма друг.

— А не може ли човек да се изкатери по скалите, обграждащи котловината?

— Не. Невъзможно е, понеже са отвесни като зидовете на тази къща. Ако желаете, мога всичко да ви покажа.

— Кога? Къде?

— Сега, веднага; Реката тече долу в ниското, а равнината остава високо. Онзи, който знае къде се намира пуеблото, може да стигне с коня си до самия ръб на скалата над него и оттам да хвърли поглед надолу и да огледа жилищата.

— Наистина трябва да видим пуеблото. Искаш ли да ни заведеш дотам?

— Да. Яхнете конете си и тръгнете право на юг. Ще яздите, докато стигнете до една самотна голяма скала. Там ще ме изчакате! Трябва да заобиколя, за да не видят моите следи заедно с вашите.

Занесохме седлата си зад къщата и ги сложихме на конете. Мнимият зуни притежаваше две ездитни животни. С едното беше избягал, а другото стоеше в ограденото място заедно с нашите жребци.

Жената щеше да ни догони с него.

Поехме в указаната ни посока и след около половин час право пред нас видяхме скалата, където трябваше да чакаме индианката. Не след дълго тя се появи и застана начело, за да ни води. Ние я последвахме, но вече в западна посока.

Теренът представляваше покрито с храсталаци плато, в което дълбоко се бяха врязали потоците. Продължихме около час през тази равнина, докато най-сетне стигнахме до гъсталак, над който се издигаха короните на многобройни дървета. Той се разпростираше на доста голямо разстояние и, както изглеждаше, имаше формата на подкова. Там жената слезе от коня си и му спъна предните крака така, че да не може да отиде далеч. И ние направихме същото, а след това я последвахме в гъсталака. Тя ни поведе през него, но по едно време спря и ни каза:

— Още десетина крачки и ще се озовем пред самия ръб на дълбоката котловина, където ще видите пуеблото. Внимавайте да не ви забележат отдолу!

Вслушвайки се в предупреждението й, ние легнахме на земята и пропълзяхме между последните храсти. Съвсем скоро пред нас зейна дълбока пропаст, чиито стени бяха толкова отвесни, че кажи-речи ни се зави свят. Дъното й представляваше тревиста морава, където пасяха двайсетина коня И няколкостотин овце. Там се издигаха и високи дървета, които обаче от нашето място приличаха на тънки фиданки.

— Още една котловина! — каза Винету, който лежеше до мен.

Апачът имаше основателна причина да изрече тези думи. Да, пак котловина. По време на нашите пътешествия надлъж и нашир из Дивия запад неведнъж подобни котловини бяха изиграли важна роля за нас. Колко често такива местности са се оказвали съдбоносни за противниците ни, докато ние много сме внимавали да не престояваме по-дълго в капан подобен на този. И когато това е било неизбежно, почти винаги сме се разкайвали.

Котловината пред нас можеше да се превърне в затвор за обитателите си, понеже както съвсем ясно се виждаше, имаше един-единствен път, по който да се излезе от нея, а именно онази тясна пътека между скалите, спомената вече от индианката.

Котловината имаше почти форма на окръжност, а скалите се издигаха като отвесни зидове. По тях нямаше площадки или каменни издатини, нито пък пукнатини, по които би могъл да се изкатери човек. Всичко това много ми приличаше на огромна клетка за мечки, построена така, че нейните обитатели бяха принудени да стоят само долу на дъното й. Бяхме залегнали малко косо срещу нейния вход и ясно виждахме колко е тесен. Имаше място да мине само един ездач. До входа, през който се стигаше до малката река Флухо бланко, се издигаше постройката, наречена от еврейката замък. Юдит имаше известно право да й даде това наименование. Замъкът представляваше всъщност пуебло, чиито етажи бяха изградени стъпалообразно, както бе вече описано. Личеше си, че преди време от околните скали се бяха отделили и струпали големи каменни маси. Отломките им бяха използвани при градежа на пуеблото. Със задната си страна то бе прилепено за скалата и имаше осем ясно различими етажи, които образуваха също толкова платформи, понеже всеки по-горен етаж отстъпваше малко назад в сравнение с намиращия се под него. Цялата постройка приличаше на правилна четириъгълна пирамида, разсечена отгоре до долу. Едната й видима половина се издигаше пред скалата, а другата сякаш оставаше невидимо вградена в нея. На всеки етаж имаше облегната по една подвижна стълба. Ако изтеглеха само най-долната, никой пришълец не можеше да се изкачи. Със своите терасовидно изградени каменни етажи постройката оставяше впечатлението, че е непревземаема крепост.

За времето, когато пуеблото е било изградено, то изцяло е изпълнявало предназначението си. Само по себе си то беше непревземаемо, а към това се прибавяше и обстоятелството, че не се намираше на открито, а беше на толкова закътано място. До него се достигаше единствено през съвсем тесния вход, за чиято защита бяха необходими само няколко души. Тази крепост можеше да бъде превзета единствено с изненада и хитрост, защото в случая даже и глад нямаше да помогне. Ако дъното на котловината беше използвано за отглеждане на градински насаждения, то обитателите на пуеблото сигурно разполагаха с достатъчно плодове и зеленчуци, за да преживяват, а и вода се намираше предостатъчно. Насред котловината блестеше повърхността на неголям водоем, а както разбрахме по-късно, в средата на приземния етаж имаше малък воден басейн с кръгла форма, който вероятно се подхранваше от подземен извор.

Но нас ни интересуваха преди всичко хората. Пред тесния вход се бяха разположили известен брой индианци, които, въоръжени с пушки, имаха задачата да го отбраняват. Предводителят им беше седнал над тях на първата платформа на пуеблото, и то в компанията на Джонатан Мелтън и на еврейката. Мелтън също държеше в ръката си пушка.

— Виждате ли, сеньори, че е така, както ви казах? — обади се индианката. — Воините при входа очакват вас. А другите воини са залегнали в засада навън край реката, за да ви погнат после навътре в теснината.

— Къде е бащата на младия бледолик, който седи ей там долу?

— Навън при засадата. Той предвожда тамошните хора, а пък сина му е предводител тук. Уверени са, че ще ви заловят. След тези думи англичанинът попита:

— Сега какво ще правим? Няма ли да скочим долу и да спипаме младия Джонатан?

— Долу ли? Може би, но без да скачаме. Я хвърли един поглед на пуеблото! Колко ли е разстоянието от нас до най-горната платформа?

— Мисля, че е поне дванайсет метра.

— Като нищо има толкова.

— Да не би да искаш да направиш толкова дълга стълба? — усмихнато попита той.

— Ако ще се шегуваш, то гледай поне шегите ти да са духовити!

— Хмм, да, работата е сериозна. Непременно трябва да проникнем в пуеблото и понеже е невъзможно да минем през онзи тесен вход, ще ни се наложи да се спуснем оттук.

— Не бих казал, че е напълно невъзможно. Вече обясних на индианката по какъв начин бихме могли да влезем със сила. Ала насилието предполага открито нападение и ако дори ни се удаде да влезем в котловината здрави и читави, то от платформите на пуеблото индианците биха могли най-спокойно да ни очистят. Не, все пак вярвам, че е възможно тихомълком да се промъкнем вътре, но само през нощта. За целта ще трябва безшумно да обезвредим неприятелските постове, като най-вероятно ще се наложи да ги пронижем с ножовете си, а точно това искам да избегна. И така, не ни остава нищо друго освен да се спуснем отгоре.

— Навярно с помощта на ласата ни, а?

— Да.

— Слушай, това е опасно, защото тези ласа не сме ги правили ние, ами са купени. А да се спускаш от такава височина на купени ремъци е нещо повече от рисковано. Кажи-речи можеш да си сигурен, че ще се скъсат.

— Ще издържат, защото са напоени с лой, а после са били и опушени.

— Въпреки това не ми се иска да им поверявам живота си. А мина ли ти през ума, че при тази дължина на ремъка ласата непременно ще се залюлеят насам-натам?

— Да. Ще разсея съмненията ти, като се спусна пръв. Щом стигна долу, ще опъна ласата толкова здраво, че да можете да се спуснете по тях, без да се люлеете.

— Well! Опитай, и ако сполучиш, с удоволствие ще те последвам. Но преди това попитай тази скуоу дали…

— Не, не! — прекъснах го аз. — Жената не бива да знае, че имаме намерение да се спуснем оттук. Наистина, вярвам й, че иска да е честна към нас, но във всички случаи ще е по-добре, ако не й казваме нищо. Дори и да е твърдо решена да не ни издава, все пак не е изключено да се раздрънка пред мъжа си или пък пред някой от другите юми.

— Тогава постъпихме добре, че досега разговаряхме на немски. Къде ли отиде апачът?

Междувременно Винету беше изчезнал в храстите от дясната ни страна. Подозирах какви намерения имаше и затова отговорих:

— Убеден съм, че ще отиде да залегне точно над пуеблото, да хвърли един поглед надолу и да обмисли как най-добре ще можем да се спуснем.

Не се бях излъгал. Разбрах го, когато не след дълго Винету се върна и каза:

— Има само един път, който ще ни отведе до целта, без да се пролива кръв. Ще трябва да се спуснем на най-горната платформа.

Винету си послужи с езика на сиусите по същата причина, поради която бях разговарял с англичанина на немски.

— Мислиш ли, че ласата ни ще се окажат достатъчно дълги? — попитах го аз.

— Да.

— И че няма да се скъсат?

— Ще издържат. Ако завържем и трите ремъка един за друг, ще стигнат до най-горната платформа на пуеблото.

— Но къде ще закрепим горния им край?

— Съвсем близо до ръба на пропастта се издига едно дърво, чиито корени са достатъчно здрави, за да ни издържи. Дано моят брат се съгласи с предложението ми още тази вечер да се спуснем долу.

— Съгласен съм. Дори се канех сам да ти направя същото предложение. Но какво ще правим, докато дойде време да пристъпим към изпълнението на плана?

— Не може ли моят брат и сам да си отговори на този въпрос?

— Може би. Преди всичко трябва да се погрижим неприятелите ни да не отгатнат нашите намерения. Винету ми кимна в знак на съгласие.

— Да, ще трябва да отвлечем вниманието им от мястото, където се намираме. Как може да стане това най-добре според моя брат?

— Ще ги накараме да повярват, че се каним да ги нападнем откъм реката.

— Правилно! Нека помислят, че искаме да се промъкнем през теснината по пуеблото. Но за да постигнем целта си, ще трябва да слезем долу при тях.

— Сега веднага ли? — попита Емъри.

— Да — заяви апачът. — Нека ни видят и разберат, че се навъртаме долу край реката.

— Но това е твърде опасно. Ако им се мернем пред очите, те просто ще ни застрелят.

— Ще го направят само ако се приближим толкова, че да могат да ни улучат с куршумите си. А точно това ще се стремим да избегнем.

— Но нали една част от тях са залегнали в засада! Тези хора непременно ще забележат приближаването ни, докато ние няма да знаем къде са се скрили. Така можем да се озовем право в ръцете им.

— Няма, защото имаме очи и уши. А може би жената знае къде се намира засадата.

Когато й зададохме този въпрос, тя ни обясни следното:

— Ако се върнете обратно до нашата къща и проследите оставените от тях нарочно съвсем ясни дири, ще стигнете до един малък поток, който се влива във Флухо бланко. Там те смятаха да се разделят. Единият отряд щеше да продължи нагоре по брега на Флухо чак до пуеблото, а другият щеше да язди покрай малкия поток до някое място, където ще е невъзможно да забележите хората му. И там ще останат скрити в храстите.

— И вероятно сега ни очакват с болезнено нетърпение — добавих аз, — понеже първият отряд е пристигнал вече при пуеблото. Виждаме воините му да лежат ей там долу. Да караме ли господата да ни чакат още дълго?

— Не, сега ще се спуснем с конете долу при реката — обади се Винету, след което се обърна към жената:

— Моята сестра има почтени намерения към нас, нали?

— — Да — отговори простичко тя и по израза на лицето й си личеше, че казва истината.

— Тогава ще бъдеш възнаградена. Ако успеем да заловим двамата бледолики чрез хитрост, без да се стига до въоръжена схватка, ще ти дадем още злато. Но ако ни предадеш, първият ни куршум ще улучи теб.

— Искам тайно да избягам оттук, но без да навредя на моите съплеменници. Вие не желаете да ги избивате и ще ги пощадите. Давате ми и злато, за да стигна по-лесно до Сонора. Затова доброволно ви казах всичко, каквото искахте да знаете, и няма да ви издам.

— Тогава нека моята сестра още сега се върне в своята къща.

Тя се накани да изпълни нареждането му, но ние все още не знаехме нещо извънредно важно. Дори толкова съобразителният и досетлив Винету беше забравил да я попита. Ето защо й зададох следния въпрос:

— Навярно добре познаваш разположението на помещенията в пуеблото, а?

— Знам ги всичките.

— А известно ли ти е къде живее бялата скуоу, която пристигна тук с колата?

— В първия етаж на пуеблото.

— Къде е входът му?

— На втората платформа отдолу нагоре. Той представлява една дупка, през която се спуска подвижна стълба. Дупката е в средата на платформата.

— Тогава вероятно индианците живеят под бялата скуоу на приземния етаж, а?

— Не.

— А за какво се използва това помещение?

— За съхраняването на запасите от храни, на царевицата, както и на другите плодове и зеленчуци, отглеждани в котловината. Там има и вода.

— В цистерна ли?

— Не. Идва от реката.

— Тогава навярно и малкият водоем, който се вижда оттук, също е свързан с Флухо бланко, а?

— Да. В него винаги има вода, защото реката никога не пресъхва съвсем.

— Ами къде живеят твоите съплеменници, юмите?

— На по-горните етажи.

— А знаеш ли къде са настанени двамата бели, бащата и синът, които искаме да заловим?

— Синът живее на първия етаж.

— А бащата?

— Той е над сина.

— Как е възможно бялата скуоу да се чувства добре тук в тази дива пустош? Та нали й липсва всичко необходимо за една бяла, за да бъде доволна!

— Нищо не й липсва. На времето вождът й набави всичко каквото си пожела. Беше изключително трудно безброй многото неща да се донесат през тези диви земи, но тя така го беше заслепила,\че за нея той правеше й невъзможното. Нашите мъже непрекъснато пътуваха до Прескът или до Санта Фе, за да изпълняват нейните поръчки.

— Добре! Вече знаем всичко. Можеш да се върнеш у дома си. Но не забравяй какво ти каза Винету! Ако си нечестна към нас, ще получиш куршум. Ако ни бъдеш вярна, ще получиш от нас още злато.

— Кога, сеньор?

— Веднага щом заловим двамата бели.

— И къде?

— В твоята къща. Най-вероятно ще минем покрай твоя дом, когато решим да напуснем тази местност.

— Тогава ви моля да внимавате никой да не забележи, че ми давате нещо.

— Не се тревожи! Няма да ти напакостим, след като имаме толкова голяма полза от теб.

Тя яхна своя неоседлан кон и си тръгна. Ние също се метнахме на седлата. Индианката бързо изчезна на североизток, понеже къщата й се намираше в тази посока. А ако оттам човек искаше да се отправи към Флухо бланко, трябваше да поеме право на запад. Следователно, за да стигнем до реката от мястото, където бяхме в момента, ни се налагаше да яздим в северозападна посока. Не беше трудно да се изчисли на какво разстояние. На идване към пуеблото, преди да свърнем на запад, бяхме вървели около половин час на юг. Сега ни беше нужно най-много половината от това време, защото имахме възможност да пришпорим конете.

Не след дълго стигнахме до дирите, които юмите бяха оставили толкова ясно за нас. По всичко личеше, че реката е наблизо. Тогава Емъри попита апача:

— Всъщност какво сте намислили? Искате да се покажете на юмите, добре, но и дума не чух къде и как ще стане това.

— Ще потърсим засадата, където са се скрили хората от втория отряд, за да ни издебнат.

— Открито ли ще отидем при тях?

— Не, тайно.

— Но нали трябва да ни видят? В такъв случай не бива да се промъкваме тайно.

— Да, ще ни видят, но едва след като се озовем наблизо.

— Аха! Значи ще пропълзим до тях незабелязано! Но тогава ще ни е невъзможно да вземем конете.

— Не, ще ги оставим назад. Нашият брат Фогел ще ги пази. И изобщо той не би могъл да дойде с нас, защото не умее тайно да се промъква и само би ни навредил.

— Тогава преди всичко ще трябва да потърсим някое подходящо скривалище за него и за конете, за да не го изгубим заедно с тях.

Скоро намерихме такова място — проточил се доста надалеч гъсталак, който се появи откъм дясната ни страна. Насочихме конете натам, слязохме от седлата, скрихме животните и дадохме на Фогел всички необходими указания. Той никак не се радваше, че не го вземаме с нас, но нямаше как да отрече, че не притежаваше нужните умения и сръчност за подобно начинание.

След като се убедихме, че оставяме Фогел на безопасно място, ние се върнахме при дирята на юмите и продължихме да я следваме. Оттук нататък това ставаше по възможно най-предпазливия начин, понеже можеше да се предположи, че ще изпратят срещу нас съгледвач. Използвахме за прикритие всяко дърво и не излизахме иззад него, без да сме се убедили, че пред нас няма неприятели.

По този начин след известно време стигнахме близо до дълбокия пролом в скалите, издълбан от Флухо в платото. Всъщност това беше каньон, към който се приближавахме перпендикулярно.

Изведнъж теренът започна рязко да се спуска надолу. Това бе нещо като дефиле, което водеше към реката. Но ние не навлязохме в него, защото Винету каза:

— Преди да слезем по дефилето, трябва първо да видим къде ще ни отведе. Да продължим встрани от него, докато стигнем до самия ръб на каньона!

Така и направихме. Скоро се добрахме до високия край на скалата, откъдето можехме да хвърлим поглед към реката. Видяхме мястото, където излизаше дефилето. Точно срещу него на другия бряг се намираше устието на един поток. Сигурно беше онзи, за който беше споменала индианката. Водите му излизаха между скалите, като оставяха достатъчно място, за да могат пешеходци или ездачи да се движат по неговия бряг край високата каменна стена. Емъри посочи натам и каза:

— Значи ей там отсреща са залегнали в засада. И как ще се промъкнем до тях, без да ни забележат? Тръгнем ли нагоре покрай потока, тези негодници сигурно ще видят, че се приближаваме.

— Нима е речено, че трябва да вървим нагоре по брега? — попитах го аз. — Може да има и друг път. Не го ли намерим тук, ще го потърсим другаде.

— Аха! Значи искаш да излезеш в гръб на червенокожите, така ли?

— Да. Те не очакват, че ще се появим от противоположната посока; спускайки се надолу по потока. Така че вероятно ще ги изненадаме и обезвредим.

— Но в такъв случай ще трябва да преминем от другата страна на реката, да прехвърлим и каньона, и скалите.

— Всичко съм обмислил най-подробно. Елате сега да се спуснем по дефилето! Вече познаваме терена им и ми се струва, че ще постигнем целта си.

И така, изминахме краткото разстояние обратно до дефилето и започнахме да слизаме по него. При реката забелязахме, че дирите на юмите се разделят. Половината от индианците бяха продължили да яздят нагоре, а другите бяха прехвърлили реката и отсреща се бяха изкачили по брега на потока. Ние щяхме да видим всичко това дори и да не бяхме осведомени от жената. Неразбираемо си оставаше за мен как двамата Мелтън можеха да ни мислят за слепи. Следите щяха да направят впечатление на всеки човек, да не говорим за един Винету!

Прехвърлихме реката, но не тръгнахме покрай потока, защото по-нагоре ни очакваха юмите, а закрачихме надолу по течението на Флухо бланко, докато стигнахме до подходящо място, за да се изкатерим по брега. Най-сетне се озовахме на платото отвъд реката и продължихме по него косо наляво по посока към дълбоко врязалото се корито на потока. Скоро намерихме удобно място, за да се спуснем долу.

Юмите очакваха да се появим отдолу, изкачвайки се покрай потока, но ние вече бяхме над тях. Започнахме да се промъкваме надолу към позицията им. Тук станахме двойно по-предпазливи. Изглежда, Емъри все още не беше съвсем наясно какви са намеренията ни с Винету. Когато се спряхме на място с добро прикритие, той ме попита:

— Чарли, нима беше необходимо да бием този път?

— Да. Юмите ни очакват. Не се ли появим, ще тръгнат да ни търсят. Тогава ще открият следите ни, които водят към пуеблото, и дори и да не ни нападнат, то ще отгатнат намеренията ни. Можем да очакваме, че ще ни посрещнат както подобава, ако тази вечер се спуснем с ласата в котловината.

— Хмм, може и така да е, но ние бихме могли да се скрием на някое друго място, където да изчакаме вечерта.

— Няма да имаме никаква полза, Емъри! Трябва да ги заблудим, да ги накараме да повярват, че се каним да стигнем до пуеблото през теснината. И помисли си само как хубавичко ще ги изиграем после! Те ще напрягат зрение и слух, насочили цялото си внимание надолу по потока, сигурни, че ще се изкачим нагоре по реката, или, ако открием втората диря, че ще поемем нагоре по брега на потока. И в двата случая сме право в ръцете им. Но ето че сега се намираме над тях и се приближаваме оттам, откъдето не ни очакват.

— И какво печелим? Ти не искаш да причиняваме никакво зло на индианците! Е да, ако беше разрешил да ги изтрепем, тогава щеше да има смисъл да се катерим нагоре-надолу в тази жега и да пълзим наоколо, излагайки живота си на опасност. Но щом не бива да им се случва нищо лошо, тогава можем само да ги изплашим, а после да ги оставим спокойно да си отидат.

— Тях да, но не и един друг човек, а именно стария Мелтън. Него ще заловим, стига само да е възможно. После за вечерта ще ни остане да спипаме сина му. Е, сега доволен ли си?

— Щом е така, да. Не ми казахте, че целта ни е залавянето на стария Мелтън.

— Защото се разбираше от само себе си. А сега напред, иначе онези типове ще вземат да станат нетърпеливи и като нищо могат да напуснат скривалището си.

Продължихме да се промъкваме нататък, като вече пълзяхме по земята. Всеки миг можеше да ни донесе среща с търсените от нас хора.

— У ф! — изведнъж чух апача да възкликва с нескрито учудване. Той беше няколко крачки пред нас, току-що беше станал от земята, стоеше до един гъст храст и сочеше с ръка към разкрилото се пред него свободно място. Притичахме дотам и бяхме обзети от същото разочарование. Тревата на полянката беше изпотъпкана. Там се бяха крили юмите, ала не се виждаше нито един от тях.

— Отишли са си! — обади се Винету.

— Да, ако обаче не е някаква хитрост — предупредих аз. — Възможно е да са забелязали идването ни и да са се оттеглили, за да ни посрещнат с куршумите си.

— Ще видим — каза апачът. — Нека моите братя почакат малко тук! Той се върна известно разстояние назад, после прескочи потока и по отсрещната му страна отново започна да се спуска надолу. Там растяха толкова начесто гъсти храсталаци, че ако юмите все още бяха нейде пред нас, нямаше да могат да го забележат. По отвъдния бряг на потока той премина пред погледите ни безшумно като змия и изчезна за около десетина минути. След това се върна. Вървеше изправен, което бе сигурен признак, че не беше видял нито един неприятел.

— Отишли са си! — подвикна ни още отдалече. — Прехвърлили са реката. У спях да различа и проследя дирите им, докато накрая изчезнаха във водата!

— Неприятно! — ядоса се Емъри. — Сигурно са се изкачили при пуеблото, изгубили търпение. Значи от залавянето на стария Мелтън няма да излезе нищо.

— Ако е само това, ще е най-малкото зло — подхвърлих аз.

— Само това ли? Че какво друго може да стане?

— Те са прехвърлили реката. Ако забележат следите ни, тогава ще…

— Мътните го взели, да! Тогава ще ги проследят. Ще тръгнат надолу, също като нас ще изкатерят брега и ще стигнат до потока. Следователно да останем тук и да ги посрещнем. По-щастлива развръзка човек не би могъл да си представи.

— Аз не се радвам чак толкова като теб. Е, да, ако са забелязали дирята ни, сигурно ще я проследят. Обаче остава въпросът по какъв начин! Ако тръгнат назад, откъдето дойдохме, непременно ще открият Фогел и конете ни.

— Това е най-лошият късмет, който можем да извадим!

— Нещо повече от лош късмет! Трябва незабавно да продължим, за да разберем накъде са се отправили.

Втурнахме се надолу към потока, а после и по брега на реката. Бързо прегазихме плитката вода и по земята, там където дерето излизаше на реката, забелязахме много повече следи, отколкото преди. Разгледах ги, ала не ми стана ясно. И Емъри нямаше голям успех. Винету също само поклати глава и най-сетне каза:

— Може би юмите са се върнали в пуеблото. Нека моите братя бързо ме последват да отидем при нашите коне!

Затичахме се нагоре по дерето. За наш ужас, по тревата разбрахме, че юмите са били там. Бяха открили дирите ни и ги бяха проследили, но за съжаление не напред, накъдето се бяхме отправили, а назад, откъдето бяхме дошли. Без повече да се спираме, хукнахме към гъсталака — там бяхме оставили Фогел с конете. Не можехме и да мислим повече за предпазливост, понеже ставаше въпрос за нашия спътник и за нашите животни. С пушки в ръка се носехме напред, пробивайки си път през храсталаците като подгонен дивеч. Бяхме готови мигновено да стреляме.

Ето че най-сетне пристигнахме… но конете ни заедно с Фогел бяха изчезнали. Земята не беше изровена, нито тревата изпотъпкана. Нямаше следи от борба. Нашият цигулар беше изненадан и пленен по всички правила на изкуството. Оттук, описвайки дъга, отпечатъците водеха обратно към дерето. Ние, големите умници, бяхме претърпели унизително поражение. Емъри ни се сепна:

— Сега ми стоите тук като истукани и се зяпате един друг! И къде е старият Мелтън, когото искахте да заловите?

— Моят брат Емъри не е ли правил досега грешки? — попита го Винету със свойствения си спокоен тон.

— Колкото искаш, колкото искаш! — отвърна англичанинът с комична искреност. — Но ние трябва да освободим Фогел! Хайде, елате, хайде!

Той се затича, но когато видя, че го следваме съвсем бавно, спря и ни извика:

— Побързайте де, побързайте! Нямаме време за губене!

— И накъде ще вървим? Към пуеблото ли? — попитах го аз.

— Към… а-а, значи смяташ, че са го завлекли там ли? Тогава наистина няма да стане тъй бързо, както си мислех.

— Естествено не можем посред бял ден да отидем там и да атакуваме онази крепост. Само ще си счупим главите.

— Но какво ще правим до настъпването на нощта?

— Ще чакаме. Друго не ни остава.

— Тогава елате! Да отидем пак до скалите над пуеблото, откъдето ще се спуснем по ласата тази вечер. Оттам ще можем да видим какво ще правят с конете ни и с Фогел.

— Да, и ако юмите решат да ни потърсят, ще намерят й тези дири, бързо-ще ни проследят и ще осуетят нашата спасителна акция. После не само че няма да заловим двамата Мелтън, ами ще трябва да отпишем и Фогел.

— Но къде ще прекараме останалото време?

— Ще ви покажа — обади се Винету. — Нека моите братя ме последват!

Той закрачи начело към въпросното дере и там седна зад храстите на земята. После ни попита:

— Моите братя имат ли нещо против да останем тук?

— Да, аз имам! — навъсено отвърна Емъри. — Та тук ще седим точно под носовете на неприятелите си!

— Тъкмо това е единствено правилното — обясних му аз, — защото юмите сигурно пак ще се промъкнат насам веднага след като отведат Фогел в пуеблото.

— Да не са луди да дойдат!

— Поне Мелтън ще изпрати един или няколко разузнавачи, за да разберат къде се намираме и какво кроим.

— И ако тези типове наистина се появят? Какво ще правим тогава?

— Ще ги изпратим обратно в пуеблото да занесат много поздрави на двамата Мелтън. Така онези негодници вече ще знаят, че сме тук и много ще внимават да не причинят зло на нашия спътник.

— Хмм. Нямам нищо против. Клетникът се намира в извънредно голяма опасност.

— Съвсем не е в чак толкова опасно положение. Докато сме наблизо, няма от какво да се страхува.

— Ами! Не забравяй наследството!

— Е? Продължавай!

— Ако им спомене за него, ще го пречукат на място.

— Едва ли ще излезе толкова глупав да им говори за наследството.

— Защо не? Напротив, мисля че в яда си като нищо ще го направи.

— Сигурно ще го каже — потвърди Винету. — И тъкмо заради това Винету седна тук.

Този път не можах да отгатна какво искаше да каже апачът. Когато го погледнах въпросително, той продължи:

— Моят брат Шарли вярва ли, че двамата Мелтън се страхуват от нас?

— Да.

— Дали си мислят, че тук ще могат да ни заловят и убият?

— Не. Напротив, убеден съм, те знаят много добре, че вероятно скоро ще дойде техният край.

— Да, няма да им позволим да ни нападнат и убият. Те успяха да заловят Фогел, но с нас няма да им провърви. Открихме свърталището им. Опитат ли се да избягат, ние винаги ще сме по петите им и няма да ги оставим на спокойствие, докато не ги заловим. Те го знаят. Ето че сега неочаквано Фогел им пада в ръцете, открито ги обвинява в извършените от тях престъпления и им казва, че истинският наследник е той. Какво ще направят те?

— Незабавно ще го убият! — отвърна Емъри напълно убедено.

— Моят брат Шарли също ли мисли така?

— Не — отговорих аз, понеже вече разбрах какво бе имал предвид Винету. — Убийството само би влошило положението им, защото след това убийците не могат да разчитат на никаква милост от наша страна.

— Моят брат е прав, защото ако те не убият Фогел, а го използват като заложник, все пак е възможно да се спасят.

— Значи моят брат Винету смята, че ако останем да седим тук, скоро ще дойде някой техен парламентьор, така ли?

— Да.

— Моят брат е най-прозорливият от трима ни. Той никога не се лъже и вече съм убеден, че предположението му ще излезе вярно.

— Много се съмнявам — намусено промърмори Емъри. — А дори и да се окаже вярно, нима ще започнете преговори с тези хора?

— Да. Първата ни грижа трябва да е да не допуснем младият човек да пострада, а ние можем да постигнем това единствено ако се престорим, че приемаме предложенията на противниковата страна. Днес проявихме непредпазливост, но в цялото нещастие има едно голямо щастие, което ме кара по-спокойно да посрещна бедата.

— И кое е това щастие?

— Че взехме с нас ласата си. Ако ги бяхме оставили при конете, сега нямаше да знам как изобщо да освободим Фогел…

Винету ме прекъсна, като ми направи знак да мълча. Той беше легнал така, че можеше да вижда на известно разстояние надолу по дерето. Забелязах как очите му искряха. После долових стъпки. Някой предпазливо се приближаваше като човек, който се колебае. Скрихме се още по-навътре в храстите. Ето че се появи… един индианец. Огледа се наляво и надясно и щом наоколо не видя жива душа, той окончателно излезе от дерето и започна да разучава следите в тревата. Когато се обърна с гръб към нас, Винету се надигна, приближи се безшумно зад него и попита:

— Какво търси моят червенокож брат в тревата?

Юмът се стресна, светкавично се обърна и от уплаха изпусна пушката си. С крак Винету побърза да я ритне надалеч.

— — Загубил ли е нещо моят брат?

По израза на мургавото лице на юма забелязах, че той светкавично взе някакво решение, втурнах се напред и с три скока застанах пред входа на дерето. В следващия миг той стори същото. Връхлетя право в ръцете ми и аз здраво го хванах. Индианецът направи опит да се изтръгне, но след като не успя, се умири и позволи на Винету да вземе и останалите му оръжия. И когато го отведох настрана от дерето и му заповядах да легне на земята, той безропотно се подчини. Винету се настани така, че иззад храстите да може да наблюдава дерето, и после се обърна към пленника:

— Знае ли моят брат кои сме ние?

Индианецът кимна.

— Нека каже имената ни!

— Винету и Поразяващата ръка. Другият бледолик не го познавам.

— Този бял мъж е прочут ловец. Моят брат правилно назова имената ни. Къде ги е чул, или може би самият той се е запознал вече някъде с нас?

— Да, виждал съм ви в Сонора при Асиенда дел Аройо и в Алмаден алто.

— Щом моят брат си спомня какво се е случило там, той сигурно знае също, че не сме врагове на юмите, защото сключихме с тях мир. Защо юмите застават срещу нас?

Индианецът не отговори.

— Тогава ние победихме няколкостотин юми, а сега сте толкова малобройни. Мислите ли, че този път ще имате по-голям късмет?

— Ние живеем в пуебло, където не може да проникне нито един враг.

— Моят брат се лъже. Скалата на Алмаден алто е много по-трудна за изкачване от вашето пуебло. Въпреки това влязохме в онази крепост и дори измъкнахме оттам собственика й като пленник. Алмаден алто беше охранявана от много воини на юмите, но въпреки всичко моят брат Шетърхенд я завладя съвсем сам. Колко лесно ще проникнем във вашето пуебло! Можете всички да бдите, но ние пак ще се промъкнем незабелязано през каньона и тесния вход. А успеем ли, вие сте загубени! Затова ви съветвам по-добре да не допускате да се стига чак дотам.

Тези думи свалиха камък от сърцето на индианеца. Той беше пленник. Можехме да го убием. Но сега побърза да отговори:

— Защо вождът на апачите дава един съвет, който не може да бъде последван?

— Не можете да го последвате ли? Защо? — попита Винету, макар да разбра много добре какво имаше предвид юмът.

— Защото хората, за които се отнася този съвет, нямат възможност да го чуят.

— Ние ще те изпратим да отидеш при тях.

Тогава лицето на индианеца просветна още повече.

— В такъв случай ме пусни да вървя! Ще кажа на моите братя какъв съвет си ми дал.

— Почакай малко! Откога червенокожи воини не се срамуват да бъдат роби на една бяла скуоу?

— Ние не сме нейни роби.

— Такива сте. Заради нея дори започвате вражда с трима прочути воини, като добре знаете, че стига само да пожелаят, те могат да ви унищожат. Заради тази жена вземате под закрилата си хора, които са разбойници и убийци и даже не са от никое племе на червенокожите мъже. Би трябвало човек да ви презира.

В очите на юма пробляснаха гневни искри. Но той успя да се овладее.

— Бялата беше скуоу на нашия вожд и само заради това все още й служим.

— Че кой ли червенокож воин е служил някога на скуоу на своя вожд, и то след неговата смърт? Нека моят брат каже на другарите си какво мисли Винету за тях, ако продължават да закрилят бялата жена и двамата й приятели. Пленили сте един млад бледолик, който е наш приятел. Откраднали сте конете ни. Снощи ни нападнахте, за да ни избиете. Всичко това предизвиква отмъщението ни и то неизбежно ще ви сполети, ако не се съгласите да изкупите вината си по начин, който ще ви предложа.

— Какво иска Винету от нас?

— Нашите коне, младия мъж, за когото току-що споменах, както и двамата бели, живеещи при онази скуоу в пуеблото.

— И какво ни предлага Винету в замяна?

— Всичко! Живота!

По цялото поведение на юма си личеше големият респект, който той имаше от Винету, но въпреки това по тънките му устни се появи лека подигравателна усмивка.

— И какво ще стане, ако нашите воини не се съгласят с твоите условия?

— Съвсем скоро ще разберете. А сега можеш да си вървиш. Ние ще останем на това място, докато слънцето слезе на десет педи от западния хоризонт. Не ни ли отговорите дотогава, между нас ще решава томахокът. В тъмнината ще се промъкнем нагоре по потока и ще застреляме всеки, който ни се изпречи на пътя. После ще влезем в пуеблото ви и ще си вземем всичко, което отказвате да ни дадете.

— Винету е велик воин, но юмите не са мишки, които страхливо бягат от дупките си веднага щом чуят да се приближава някакъв неприятел.

— Вие изобщо няма да го чуете. Преди да се усетите, той ще е вече сред вас. Нека моят брат сега си върви. Колкото по-скоро получим отговор, толкова по-добре е за юмите.

Индианецът стана и с вдигната глава изчезна в дерето. Неговата гордост не му позволяваше да прояви пред нас радостта си, че така лесно отърва своята кожа. След като си отиде, Емъри попита:

— Винету мисли ли, че само от страх юмите ще ни предадат тримата мъже, както и конете?

— Не — отговори апачът. — Но Винету знае много добре какво ще стане сега. Воинът на юмите ще се върне и ще каже на Мелтън какво поръчение съм му дал. В никакъв случаи няма да получим поисканото от нас, ала ще ни предложат нещо друго.

— Какво?

— Пленника и конете ни. Освен това ще обещаят на младия бледолик част от наследството, като в замяна ще поискат от нас да си отидем и никога повече да не предприемаме каквото и да било срещу двамата Мелтън. Няма да ни се наложи да чакаме дълго, докато дойде парламентьорката.

— Парламентьорка ли? — учудено попита Емъри.

— Да. Двамата Мелтън няма да се осмелят лично да дойдат, а пък онова, което имат да ни казват, не могат да го доверят на никой от индианците. Остава едно-единствено лице, което да изпратят, и то е бялата скуоу. Освен това се надяват, че с красивото си лице тя ще успее да ни прилъже.

Имах голям респект от проницателността на апача. Колко често съм бил смайван от непогрешимостта на неговите преценки и предположения? Но в този случай бях на мнение, че прекали с твърдението си. Разбира се, не изразих гласно несъгласието си.

Навярно чакахме повече от час. Тогава видяхме да се задава един индианец. Беше човекът, с когото бяхме разговаряли преди малко.

— Е, Винету, да не би това да е бялата скуоу? — обади се Емъри.

— Още не — отговори апачът с напълно безразличен тон. Юмът се приближи с бавни крачки, седна при нас, сякаш това бе нещо съвсем естествено и като че за него не съществуваше ни най-малка опасност. После зачака някой от нас да го заговори. Винету бе твърде горд, за да го стори. Аз също нямах намерение пръв да взема думата. Но изглежда, Емъри имаше такова желание, понеже го измъчваше любопитство. С един поглед го помолих да мълчи. По този начин юмът се видя принуден да заговори пръв. И така, най-сетне той ни попита:

— Моите братя навярно не са си и мислили, че ще се върна толкова бързо, а?

— Ние изобщо не сме мислили повече за теб — отвърна Винету. — Дали ще дойдеш или не, това е важно за вас, а на нас може да ни е безразлично.

— Предадох твоето известие на двамата мъже, които живеят при бялата скуоу.

— А защо не и на другите воини на юмите? — изплъзна се от устата на англичанина.

— Казах го и на тях. Всички го чуха. Бащата на онзи, дето стана мъж на бялата скуоу, ме изпрати да ви донеса отговора им.

— И какъв е той?

— Бялата скуоу ще дойде при вас, за да разговаряте.

По лицето на Винету се плъзна сдържана усмивка. А англичанинът гневно избухна:

— Бялата скуоу ли? Да не мислиш, че имаме обичаи да преговаряме с фусти?

— Мъжът, който ме изпрати, смята, че с удоволствие ще говорите с нея.

— Ами защо не се появи самият той?

— Защото няма време.

— Тогава нека изпрати сина си!

— И той няма да дойде. Те смятат, че няма да ги пуснете да се върнат.

— Като нищо! Имаме предостатъчно основателни причини.

В яда си Емъри изтърси всичко това с много гневен тон, но Винету каза:

— Щом някой дойде при нас като парламентьор, ние никога няма да го задържим, когато поиска да си отиде, пък който и да е той. Вождът на апачите не е свикнал да преговаря с жени. Но за да разберат воините на юмите, че имаме желание да се отнесем възможно по-дружелюбно с тях, аз давам разрешение на жената да дойде. И така отиди в пуеблото и й го съобщи!

Юмът се отдалечи и ние с напрегнато любопитство зачакахме появяването на Юдит, която след всичко случило се имаше нахалството да иска да преговаря с нас.

Сигурно онези в пуеблото са били убедени, че ще дадем съгласието си, защото не бяхме чакали кой знае колко дълго, когато еврейката се показа вече долу в дерето. Тя беше повела със себе си една млада индианка, която носеше лек плетен стол от камъш.

Юдит се беше издокарала много грижливо. За да скрие до голо остриганата си глава, тя си беше сложила кърпа, увита във формата на тюрбан. Тя ни кимна, направи знак на индианката да постави стола срещу нас, седна на него и като се засмя, каза:

— Сеньори, радвам се да ви видя здрави и читави. Очевидно тази продължителна езда ви се е отразила добре. Всички ми изглеждате бодри и в добро настроение. Дано това се отрази благоприятно върху нашите преговори.

Ние нито станахме на крака, нито я поздравихме. Отговорих й със студен и недружелюбен израз на лицето:

— Стига празни приказки! Да се захващаме с работата, заради която сме се събрали! Сега живеете заедно с тъй наречения Смол Хънтър и неговия баща в пуеблото, нали?

— Да.

— В Ню Орлиънс все още не знаехте, че този човек му е баща. Кога го узнахте?

— Тук, след като бащата пристигна.

— Тогава навярно вече ви е известно и истинското име на вашия годеник?

Тя пак се изсмя.

— Казаха ми, че няма защо да се срамувам от вас, нито пък защо да се страхувам. Вие не сте опасен за нас и затова, без да се боя, мога да ви призная, че знам истинското име на годеника си.

— Той се казва Джонатан Мелтън, а баща му — Томас Мелтън, нали?

— Съвършено вярно.

— Ами чичо му?

— Хари Мелтън.

— Знаете ли къде се намира в момента?

— Навярно вие го знаете по-добре от всеки друг! Та нали сте го убил!

— Кой ви го каза?

— Неговият брат. От един толкова брутален човек като вас може да се очаква дори и убийство с цел грабеж.

— Хмм! Считате ме за брутален?

— Разбира се, имам всички основания за това! Нима не искахте веднъж да наредите да ме бият с камшик?

— Наистина, и си признавам, че и сега ми струва известно усилие на волята да не проявя бруталност. Но да запазим спокойствие, така ще е по-добре. Щом ви е известно истинското име на вашия годеник, знаете ли тогава защо се намирам тук?

— Да. Той ми каза.

— Значи знаете, че е измамник?

— Измамник ли? Джонатан е хитрец и на мен и през ум не ми минава да го коря заради това.

— Разбирам. Вие сте се разорила, вече не притежавате нищо друго освен тази камара от камъни и глина, която тъй високопарно нарекохте «замък» и която всеки индианец може да ви оспори. Сега на вас ви е добре дошло, че Джонатан получи голямо наследство, което искате да профукате заедно с него. Но аз дойдох, за да заловя вашия скъп Джонатан.

— — Знаем го — засмя се тя.

— И тъй като признавате, че сте съучастничка, имам голямото желание да задържа и вас.

След тези думи тя пребледня и с несигурен глас бързо попита:

— Сеньор, аз съм парламентьорка. Нима смятате да ме арестувате?

— Нямам намерение да ви задържа сега. Безпрепятствено можете да се върнете при вашата достопочтена компания. Само ако сметна за необходимо да сложа ръка на вашата персона, ще го направя, но колкото е възможно по-късно.

— Много любезно внимание от ваша страна — усмихна ми се лъчезарно тя.

— О, не. Причината е съвсем друга. Не желая да ви виждам наоколо и затова, докогато е възможно, ще гледам да ви държа по-далеч от мен. Това са истинските ми основания.

— Значи ще спазите обещанието си, сеньор. Вие сте също тъй искрен с мен, както и аз с вас. Затова ще ви кажа, че ви намразих още от първия миг, когато ви видях.

— Благодаря! Такава голяма чест отдавна не ми е оказвана.

— И тъкмо затова — побърза тя да продължи, — за мен е висше удоволствие възможността да преговарям с вас… но всъщност за истински преговори и дума не може да става. Дойдох само да ви кажа, че усилията ви тук са съвсем напразни. Досега винаги имахте щастие и си помислихте, че сте съвсем близо до целта си. Но страшно много се лъжете. Действително ли сте толкова луд, за да вярвате, че ще успеете да проникнете в нашето пуебло?

— Давам ви думата си, че само да поискам, ще вляза в котловината.

— Дори наистина да стигнете до нашата котловина, каква ще ви е ползата? Нали все още не сте в пуеблото?

— Тогава ще се изкатерим по него.

— Не си въобразявайте, че сте всемогъщ! Дори и да проникнете в пуеблото, това не означава, че ще заловите някой от нас. Ние сме въоръжени и наистина няма да ви щадим. А още по-малки са надеждите ви да се доберете до парите.

— Аз пък съм убеден, че ще ги взема.

— Няма да видите и пукната пара! Но вашият налудничав план ви е струвал досега толкова много усилия, че ни е жал за вас и затова и ние ще ви дадем нещичко.

— И какво ще е то, добра ми сеньора?

— Навярно знаете къде се намира в момента Фогел?

— Да.

— Неговият случай е още едно ярко доказателство, че с вашите прехвалени ум и находчивост няма да стигнете кой знае колко далеч. Че на кой разумен човек би му хрумнала мисълта да помъкне със себе си един толкова неопитен хлапак? Какво ни пречи да го обезвредим?

— Не бихте имали най-малка полза. Със смъртта на единия наследник, който има още няколко сънаследници, вие все още не сте правомерни притежатели на наследството. Престъплението си остава престъпление. Сигурно е, че и през ум няма да ви мине да убиете младежа.

— Мен ли имате предвид? Е, ами на мен ми е съвсем безразлично дали ще умре или ще остане жив. Обаче ако се върна оттук, без да постигнем споразумение, Джонатан и баща му несъмнено ще го убият. Слушайте какво ви предлагам! Ще си получите обратно конете, както и младежа, който се казва Фогел и твърди, че е роднина на Хънтър…

— Чудесно!

— Фогел ще получи сто хиляди долара в ценни книжа, а на вас ще дадем десет хиляди долара.

— На мен?

— Да. Помислете си само какво означава това, след като сте взел и парите на чичо Мелтън. когато сте го наръгали с нож! Значи ще се сдобиете с цяло състояние.

— Съвсем вярно, сеньора.

— В замяна на това няма да искаме от вас друго освен… Тя млъкна и ме погледна изпитателно, навярно за да се опита да отгатне какво бих казал за онова, което ще последва.

— Е. освен…?

— Освен да се откажете от преследването на Джонатан и на баща му, никога да не споменавате за цялата работа пред други хора, както и да придумате Фогел и роднините му да се задоволят със стоте хиляди долара.

— Каква великодушна скромност!

— Значи сте съгласен!

— Да.

— Това ме радва! Наистина не вярвах, че ще бъдете толкова разбран, че тъй бързо ще проумеете изгодата от предложението ни. Ако и тримата сте съгласни, тогава…

— Съгласни сме. Само преди това ще трябва да се осведомите кой въпрос по-точно засяга нашето съгласие.

— Е, кажете де, кой?

— По въпроса, че всичките Мелтън са най-големите негодници, живели някога на този свят.

— Това няма нищо общо с нашата работа.

— Има, както има общо и с другата истина, за която между нас също съществува съгласие, а именно, че вие също сте голяма негодничка, и то колкото двамата Мелтън взети заедно.

— Сеньор, защо са тези приказки? Нима искате да развалите нашето хубаво споразумение?

Изглежда, тя наистина беше повярвала, че съм готов да се съглася с нейното предложение, още повече че въпреки голямото си възмущение се бях показал възможно по-спокоен и по-безразличен. Като че едва сега тя забеляза, че бях говорил подигравателно и гневно. При последните си думи тя се изправи, сякаш се канеше да си тръгне ядосана. Аз също станах от тревата и я погледнах остро в очите.

— Нашето споразумение ли? Вие наистина ли допускахте, че ще се съглася с вашите повече от налудничави условия?

— Налудничави ли ги наричате? Налудничави? — извика тя. — Помислете си добре за това, което ви предлагам!

— Няма какво толкова да му мисля! И без друго Фогел ще получи всичко, естествено всичко, което все още не сте прахосали от парите му.

— Цяла лудост е да се твърди подобно нещо. Вземате каквото ви се предлага!

— Не!

— Тогава няма да си получите и конете.

— Аз ще си ги взема.

— И Фогел ще умре.

— Ако падне и косъм от главата му, вие, сеньора Юдит, ще платите с живота си!

— Много ми се ще да знам как и кога ще се доберете до мен!

— Ще разберете. Мислех си, че нямате основания да бъдете прекалено самоуверена. Нали вече добре познавате Винету и Олд Шетърхенд!

— Затова пък сега вие ще ни опознаете по-добре. И така, ще се съгласите ли с предложенията ми?

— Не!

— Тогава няма какво да си кажем повече!

— Тя направи знак на индианката, която по време на разговора ни бе стояла настрани, да вземе стола и да се отправи към дерето. Щом стигна там, тя спря, постоя така, забила замислен поглед в земята минута-две, после пак се върна и отново пристъпи към мен.

— Ние вярвахме, че ще приемете предложенията ни и все пак…

— В такъв случай съм негодник, който би трябвало да се приравни с вас и двамата Мелтън — прекъснах я аз.

Без да обръща внимание на думите ми, тя продължи:

— Помислихме си, че е възможно да се опънете. Затова ми беше поръчано да ви дам срок до утре по обед, за да размислите по-добре.

— Много любезно от ваша страна!

— Наистина, защото това е последна отсрочка по милост. Утре по обед пак ще дойда и пак ще ви задам същия въпрос. Нали ще бъдете тук?

— Сигурно, освен ако още преди това не се видим.

— Няма да ви се удаде — изсмя се тя. — И така, до утре на обед. Довиждане, велики герою, спасителю на хора, които изобщо не ви засягат!

— Не бързайте толкова, сеньора! Ние ще ви придружим малко.

— Защо? — учудено попита тя и отново се спря.

— Защото като кабалиероси добре знаем какви са задълженията ни, когато ни посети дама. Ще ви изпратим до вашите хора.

— Но те ще стрелят по вас.

— Най-много да стрелят по вас, но не и по нас.

— Не, по вас ще стрелят. Останете си тук!

— Ами, да тръгваме! Не ни е страх.

— Е, нямам нищо против да ви застрелят.

Заедно с индианката тя забърза надолу по дерето. Аз я следвах плътно по петите. След мен вървяха Винету и Емъри. Долу при реката еврейката свърна и навлезе в тесния каньон. Щом видя, че и там продължих подир нея, тя се закова на място и каза:

— Струва ми се, че се каните да дойдете до горе!

— Естествено!

— Но нали вече ви казах, че индианците, които ме чакат там, ще стрелят по вас!

— Скъпа ми сеньора, не се тревожете заради нас! Та нали виждате, че вървим съвсем близо зад вас! Ако някой се опита да стреля по нас, ще улучи вас. Вие сте нашият щит.

Тя се изплаши.

— Изчезвайте! Връщайте се обратно! — извика заповеднически. — Иначе няма да направя нито една крачка.

— Няма ли? Е, все някак си ще съумеем да ви уговорим. Голяма глупост бе от страна на Мелтън да ви изпрати при нас. Вярно, ние сме достатъчно порядъчни хора, за да ви пуснем да се върнете, обаче сме решили да ви придружим.

— Няма да вървя!

— Тогава ще ви принудя! Не ми се сърдете, прелестна сеньора, ако вашата лебедова шия влезе в съприкосновение със силните ми пръсти.

Хванах я отзад за врата. Тогава тя се свлече на земята, седна и с упорит тон каза:

— И да ме убиете, няма да се помръдна оттук!

— И самата вие не си вярвате! Ще тръгнете, ще тръгнете! Хайде, ставайте!

. Хванах я за едната ръка над лакета и така я стиснах, че тя извика от болка и бързо скочи на крака. После продължи да върви напред. Винету и Емъри ме следваха по петите. Апачът държеше готовата си за стрелба карабина от дясната ми страна, а пък англичанинът беше насочил своята пушка напред покрай лявата ми ръка. Така те можеха да стрелят, а всеки от противниците ни, който се опиташе да ни изпрати някой куршум, щеше да улучи Юдит.

Не ми беше приятно, че бях принуден да действам по такъв начин, защото колкото и ниско да бе паднала в морално отношение, все пак тя беше жена. Но тук ставаше въпрос не само за освобождаването на Фогел, но и за успеха на целия ни план. Не можех да си позволя да бъда спрян от някакви си кавалерски чувства.

Каньонът се стесняваше все повече и повече. Скоро зърнахме няколко индианци, залегнали в засада зад един храст, издигащ се до скалите. Младата индианка със стола беше избързала напред и ги беше осведомила как стоят нещата. Те ни позволиха да се приближим толкова, че аз измъкнах револвера си и побутвайки еврейката да върви напред, дадох няколко изстрела, за да ги изплаша. Тогава те избягаха. Така продължихме да ги прогонваме от едно място на друго все по-назад, докато най-сетне един по един те изчезнаха встрани, и то в онази теснина между скалите, която водеше от каньона на Флухо бланко към котловината на пуеблото.

Ние също застанахме до теснината. Това беше мястото, където според сметките на двамата Мелтън трябваше да стане опасно за нас. Затова казах на Юдит:

— Тук трябваше да бъдем хванати натясно. Половината от юмите щяха да ни очакват в тесния пролом, а другата половина, които бяха залегнали в засада долу край потока, имаше задачата да нахлуе в теснината подир нас. Виждате, че никак не е лесно за онези, които ни се изпречат на пътя, докато за нас никак не е трудно да отидем до всяко място, където пожелаем.

— Вие сте истински сатана! — изсъска тя.

— Няма да ви противореча, сеньора. — Дори ще ви призная, че ще ми достави истинско удоволствие да изпратя по един куршум на всеки, който се опита да напусне пуеблото и да мине през тази теснина между скалите. Сега всичките ви хора са се сврели в котловината. Обградени са. Ние ще седнем пред входа и няма да пуснем никого. Вярно, че сме само трима, обаче разполагаме общо с над шейсет изстрела, без да е необходимо да зареждаме. Кажете го на вашите хора! Кажете им също и че за тях няма да има никаква милост и снизхождение, ако на пленника му се случи нещо лошо! А сега си вървете! Нямаме повече нужда от вас. Но понеже утре по обед ни уредихте среща, по уреченото време ще седим пак тук. «Големият герой» ви казва довиждане!

Пуснах ръката й и тя изчезна в теснината. Ние насядахме пред входа, държейки в ръка пушките си, готови за стрелба. Вече не беше кой знае колко светло в дълбокия каньон. Денят си отиваше.

— Чарли, знаменит си — прошепна ми Емъри. — Кой би повярвал, че е възможно посред бял ден да стигнем дотук здрави и читави! Пуеблото е наше. Вече спечелихме играта.

— Все още не сме я спечелили. Мисля, че двамата Мелтън ще избягат.

— По дяволите! Тогава пак ще се наложи да хукнем подир тях и да ги преследваме кой знае колко надалеч!

— Същото си помислих и аз. Тъй че бе близо до ума да им пресечем пътя за бягство. Съществува само този единствен път, който сме заели. Те знаят, че сме тук и че ще стреляме по всеки, който се осмели да навлезе в теснината. Няма накъде да мърдат.

— Но ние не можем вечно да киснем тук. Трябва да влезем в котловината.

— Естествено! Веднага щом се смрачи, ще се измъкнем оттук. За съжаление нямам коне, така че ни се налага да извървим пеша дългия път нагоре до ръба на котловината.

— Но тогава изходът тук ще остане свободен.

— Да, но те не го знаят. Мислят си, че ще останем тук и няма да посмеят да си покажат носа навън.

— Но нали когато се спуснем отгоре, те ще ни видят и тогава ще се втурнат насам, за да избягат през теснината.

— Няма как да им попречим.

— О, има! Един от нас трябва да остане тук.

— Хмм! Можем да го направим. Какво ще каже моят брат Винету?

— Нашият брат Емъри е прав — отвърна апачът. — Нека той остане тук. Със своята двуцевка и двата си револвера може да отблъсне всички, които се опитат да излязат от котловината.

— Добре, тъй ще направя — съгласи се англичанинът. — Освен това не съм добър катерач. Спускането по ласата би ме затруднило много. А тук единствената ми работа ще е да натисна спусъка, ако някой си покаже носа.

— Но ще се справим ли ние двамата с всичко, което има да се върши в пуеблото? — попитах Винету.

— Да — кимна той.

— Да заловим двамата Мелтън и да отблъснем юмите, които ще се опитат да ни попречат?

— Те няма да ни пречат. Изобщо няма да са в пуеблото. Сигурно са залегнали пред теснината — там, където тя извежда в котловината. Както ние сме застанали от другия й край и бдим никой да не може да се измъкне навън, така и те бдят от отвъдната страна, за да не би пък ние да проникнем вътре.

— Признавам, че е така, но все пак е твърде дръзка мисълта само двама души да се осмелят да се спуснат от високите скали в тази толкова дълбока котловина, където се намира многочислен неприятел. Един-единствен глупав куршум може да просне на земята и най-големия храбрец.

— Юмите изобщо няма да стрелят. Те не са в пуеблото, а са при изхода на котловината. В пуеблото са останали само двамата Мелтън и бялата скуоу. Навярно ще съумеем да се справим с тримата, без индианците да разберат каквото и да било. А после никой няма да ни докосне с пръст, защото двамата Мелтън ще ни служат като щит, също както преди малко бялата скуоу. Моят брат Шарли си представя нещата много по-трудни, отколкото са всъщност.

Разбрах, че е прав, и се почувствах по-спокоен. Бях обзет от толкова силни опасения само защото според мен тази нощ трябваше да бъде нанесен последния решаващ удар. Ако излезе неуспешен, ще имаме всички основания да се страхуваме, че няма да можем да направим нищо повече.

Емъри стана и се отдалечи, за да събере сухи дърва за огъня през нощта. Тръгнах подир него да му помагам. По-добре щеше да е ако гори огън, защото така англичанинът щеше да има двойна полза. Първо, да е осветено наоколо и второ, ако го запалехме не пред теснината, а вътре в нея, той щеше да представлява значителна пречка за всеки, който се опита да излезе навън.

След като се смрачи, през теснината до нас достигна лек пушек. Значи юмите бяха запалили огън от другата й страна. Ние също натрупахме сухи клони пред входа и ги запалихме. Бяхме събрали толкова много горивен материал, че пламъците можеха да бъдат подхранвани през цялата нощ.

Емъри си намери едно място сред гъсталака, където щеше да седи на тъмно точно срещу огъня. Така имаше възможност над пламъците му да наблюдава част от теснината и навреме да забележи всеки, който се опита да изскочи навън. Ето че вече дойде времето да тръгвам с Винету. Поисках от англичанина да ми даде и своето ласо.

— Ето ти го! — каза той. — Надявам се да не се скъса. Кога ще стигнете горе при ръба на котловината?

— Най-рано след час, час и четвърт, защото сме принудени да вървим пеша.

— Възможно ли е да ми дадете някакъв сигнал, когато се спуснете долу?

— Не, защото вероятно този сигнал ще ни издаде.

— Но много ми се иска да ви помогна, ако се стигне до бой.

— Тогава вслушвай се в шумовете откъм теснината! Ако чуеш обикновени изстрели или някакъв друг шум, ще останеш на поста си и няма да пускаш никого да излезе навън. Но доловиш ли силния гръм на моя Мечкоубиец, това ще означава, че сме изпаднали в опасност и тогава ще преминеш през двата огъня и ще влезеш в котловината. Щом те видя да се появяваш, ще ти извикам какво да правиш.

В каньона цареше вече пълен мрак. Но нашите очи бяха толкова добре тренирани, че не се блъснахме в нито едно дърво, нито пък се подхлъзнахме в потока. Придвижвахме се доста бързо напред. След като оставихме зад гърба си каньона на реката и дерето, положението ни стана далеч по-добро, понеже звездите достатъчно осветяваха пътя ни.

Закрачихме напред колкото можехме по-бързо. Въпреки това измина повече от час, докато стигнем горе на платото до ръба на котловината. Винету ме заведе при дървото, за което се канехме да завържем ласата.

Долу, там където теснината извеждаше в котловината, гореше голям огън. Иначе беше тъмно. Възцаряваше се дълбока тишина.

Най-напред легнахме на земята, за да извършим приготовленията си. Не беше кой знае каква работа. Трябваше само да завържем ласата едно за друго. След като измина около час, ние преминахме към най-съществената част от нашия план.

Бяхме усукали и вързали единия край на ласата около ствола на дървото. Винету прекара другия им край под мишниците си и стегна ремъка около гърдите си. После преметна Сребърната карабина през рамо и коленичи на самия ръб на пропастта. Аз взех коженото въже в ръце, запънах здраво крака в земята и започнах бавно да го отпускам между пръстите си. Тъй като ремъкът се плъзгаше по ръба на скалата, тя поемаше една част от тежестта. Все още не бях отпуснал цялата дължина на ласата, когато усетих, че Винету стъпи долу върху пуеблото. Той опъна ремъка, за да не се люлея на него насам-натам. Моята задача беше по-трудна от неговата. Лесно е да се спуснеш с дебело въже на дванайсет метра дълбочина, но да слезеш на ръце по някакво си тънко ласо, това вече е трудно. Ако не си помагаш с крака, като нищо можеш да си смъкнеш кожата от дланите. Спускането ми вървеше бавно. Когато най-сетне се озовах при Винету, целите ми длани горяха, но не изпитвах болки. Преметнати на гръб, бях взел и двете си пушки.

Намирахме се на най-горната платформа. Недалеч от нас беше облегната една подвижна стълба, а на няколко крачки от нея видяхме отвор. Това беше входът за намиращия се под нас етаж, на чиито покрив бяхме стъпили.

— Забеляза ли нещо подозрително? — попитах апача.

— Не — отговори ми той.

— Може би под краката ни има хора. Ще трябва да се приближим до отвора и да наострим слух.

— Не е нужно, защото там няма никой. Ако на този етаж се намираха някакви хора, стълбата щеше да е спусната в дупката. А тя е облегната отвън на стената и е приготвена за слизане на по-долния етаж.

— Така е. Да се спуснем тогава на следващата платформа! Пропълзяхме до стълбата и направо се плъзнахме по нея до долу, защото така ставаше по-бързо. Там също имаше открита дупка в пода, както и стълба, облегната на външната стена. Следователно и в помещението, на чиято платформа стояхме, нямаше жива душа. Винету посочи надолу към огъня и каза:

— Ей там седят воините, които живеят на най-горните етажи. Затова те са празни.

Вече бях отворил уста, за да се съглася с него, когато под нас се разнесе детски глас.

— Това пък какво е? — попита апачът. — Значи все пак тук има хора!

— По-тихо! — предупредих го аз. — Сигурно по горните етажи няма воини, най-много да са останали жени и деца. Въпреки всичко трябва да сме предпазливи и не бива да причиняваме и най-слабия шум, иначе жените ще излязат навън, за да проверят какво става.

— Не могат да излязат, защото като са слизали надолу, мъжете са оставили стълбите облегнати на външните стени, тъй че другите семейни членове няма как да излязат навън, преди воините да се изкачат обратно и да спуснат стълбите в съответните отвори.

Така продължихме бързо да се прокрадваме от една платформа на друга, докато най-сетне се спуснахме на четвъртата, където за наше съжаление видяхме, че стълбата не беше облегната на външната стена, а беше спусната в отвора.

— Това е опасно — прошепна ми Винету. — Всеки миг някой може да се изкачи по нея. Ще трябва да се спуснем на долната платформа.

— Но как? Нали няма друга стълба, а тази е невъзможно да издърпаме от дупката, понеже това веднага ще бъде забелязано.

— Ще вземем предишната, по която току-що се спуснахме.

— Не. Възможно е някой да излезе от това жилище, да забележи другата стълба, на която изобщо не й е тук мястото, това ще породи подозрения и ще се вдигне тревога.

— Тогава ни се налага да слезем без стълба!

— Но как?

— Взаимно ще си помогнем. Ела!

Етажите бяха високи малко повече от два метра и половина. Следователно можехме да слезем и без стълба. Пропълзяхме до ръба на нашата платформа. От входа на по-долния етаж излизаше слаба, едва забележима светлина.

— Мътните го взели! — прошепнах на апача. — Там долу е третата платформа, тоест тавана на втория етаж, където живее старият Мелтън. Той си е в жилището и там има светлина. Това е опасно за нас, още повече че не разполагаме със стълба и се боя, че ще вдигнем шум.

— Затова ще трябва да слезем възможно по-бързо. Ще спусна моя брат долу с помощта на неговия дълъг Мечкоубиец. Нека после той застане прав до самия зид, за да мога да стъпя на раменете му.

По вече описания начин успешно се озовах на долната платформа. Винету се спусна на раменете ми. За да му предложа с помощта на сплетените си пръсти още едно удобно стъпало, бях принуден да оставя пушката си настрани. Подпрях я на зида близо до мен. Апачът стъпи върху дланите ми и оттам понечи да постави единия си крак върху платформата, обаче крачката му се оказа малко по-дълга. Той закачи тежкия Мечкоубиец и пушката изтрополи на земята. И това стана точно над жилището на стария Мелтън!

— Бързо да отидем в самия край на платформата! — прошепнах аз. — Там ще залегнем, защото най-вероятно Мелтън ей сега ще се покаже!

Безшумно се втурнахме по покрива и щом стигнахме до неговия край, се прилепихме плътно до земята. Веднага след това старият се появи. Той се измъкна от дупката до кръста и на диалекта на пуеблосите попита:

— Паю-ти-и? Има ли някой тук?

След като не получи отговор, той се показа в цял ръст и бавно закрачи по платформата — за наше щастие в противоположната посока. В него се бяха породили подозрения. Тъй като на онази страна не забеляза нищо, Мелтън тръгна към нас, но не се приближи толкова, че да ни забележи. После се върна обратно при стълбата и пак слезе долу. Щом силуетът му изчезна, ние пропълзяхме до отвора и надникнахме вътре. От намиращото се под нас помещение не се виждаше кой знае колко много, понеже дупката бе толкова голяма, колкото да се промъкне през нея някой по-едър мъж. В четириъгълника от пода, който попадаше в полезрението ни, се виждаха само двата крака на един стол. Това бе всичко, което се разкри пред очите ни. Във всеки случай светлината не идваше от помещението под нас, а от някаква съседна стаичка. От време на време до слуха ни долиташе тихо покашляне. Иначе цареше тишина. Както изглеждаше, Томас Мелтън беше долу сам.

— Какво ще правим? — тихо попитах апача.

— Трябва да го заловим — отвърна ми той. — Повикай го! Но не на висок глас, защото ще разбере, че го вика чужд човек.

— Добре, ще опитам да го заблудя. Ти го стисни за гърлото веднага, и то така, че да не успее да гъкне! Останалото е моя работа.

Пъхнах глава в отвора и подвикнах тихо с онзи припряно-тайнствен тон, който прави почти всички гласове да звучат еднакво:

— Татко, татко, долу ли си?

— Да — отговори старият Мелтън и аз долових шум на ставане от стол. — Какво искаш?

Значи бях постигнал целта си да ме вземе за своя син.

— Изкачи се горе, бързо!

— Защо?

— Побързай де!

— Говори по-високо! Или не бива никой да ни чува?

След тези думи го чух да се приближава. Бързо се отдръпнах назад и Винету се приготви да го сграбчи. И двамата бяхме коленичили откъм онази страна на отвора, срещу която беше облегната стълбата, така че при излизането си той щеше да е с гръб към нас. Ето че в този момент се появи главата му, вратът, а после и раменете му.

— Какво има? Къде си…

Мелтън не доизрече въпроса си — пръстите на Винету се сключиха около гърлото му като железни скоби. Ударих го два пъти с юмрук по главата, а след това бързо го подхванах под мишниците, за Да го задържа, иначе щеше да се сгромоляса обратно в помещението.

— В безсъзнание е — прошепна ми Винету. — Пусни го да се изпързаля надолу по стълбата!

— Не, защото така ще се вдигне голям шум, а нали синът му живее под него! Аз ще го държа. Ти слез зад гърба му долу и го поеми! Така ще можеш да го сложиш на пода съвсем безшумно.

Лесно беше да се каже това, но трудно да се изпълни. Дупката не беше достатъчно широка за двама, а тялото на Мелтън заемаше цялата стълба, тъй че краката на апача много мъчно можеха да си намерят място на някое от стъпалата й. Но все пак Винету се озова долу и пое отпуснатото тяло. След това слязох и аз.

Най-напред изтеглихме стълбата, за да не може никой да ни изненада. После се огледах. Намирахме се между четири голи кирпичени зида, където нямаше нищо друго освен онзи стар дървен стол. Наляво и надясно водеха отвори, служещи за врати. Хвърлих поглед в дясното помещение, в което доскоро беше седял Мелтън. Също четири голи стени, една стара маса, два дървени стола и постеля, направена от няколко застлани една върху друга кожи, както и одеяла. Извадих ножа си и нарязах едно от одеялата на дълги ленти, а после се върнах при Мелтън, за да му вържа краката и ръцете. Парче от одеяло напъхахме в устата му, за да не може да вика. След това вече имахме време да се огледаме. На масата стоеше най-обикновена глинена лампа, в която гореше някаква лоша мазнина. Не разполагахме с друго осветление.

Жилището се състоеше от шест помещения, в които имаше съвсем оскъдно обзавеждане, ако изобщо в случая може да се използва тази дума. Личеше си, че всичко е изработено с помощта на секирата. В едната от стаите открихме оръжията на стария. Оставихме ги там, където си бяха. Успокояващо ни подейства обстоятелството, че този етаж не беше свързан с по-долния чрез вътрешна дупка. Следователно отдолу, от жилището на Джонатан Мелтън и Юдит, никой не можеше да се изкачи на горния етаж по време на отсъствието ни и да освободи стария. Върнахме се при него и го завлякохме в стаята, където бе стояла лампата. Там обърнахме масата с краката нагоре. След това натикахме тялото на пленника между четирите й крака и здраво го вързахме за тях. Изгасихме лампата, облегнахме стълбата в отвора, изкачихме се на платформата и изтеглихме стълбата горе, за да можем с нейна помощ да се доберем до по-долния етаж, етажа на Джонатан Мелтън.

Отворът към неговото жилище също беше открит и от него струеше много силна светлина. След като спуснахме стълбата да стъпи на долната платформа и слязохме по нея, ние пропълзяхме до дупката и най-напред наострихме слух. Чухме да разговарят двама души. Познах гласовете на Джонатан и на Юдит. И тук също имаше облегната стълба, поради което не бяхме забелязали такава на платформата. Този отвор беше кажи-речи двойно по-широк от другите, които бяхме видели до момента. Затова когато погледнах вътре, успях да видя по-голяма част от помещението, отколкото при стария Мелтън. Джонатан и Юдит седяха един до друг на една пейка. Чух тъкмо еврейката да казва:

— Значи мислиш, че онези тримата ще останат отвън пред входа ни?

— Да — потвърди той, — за да пазят да не излезем от котловината!

— И не можем ли да ги прогоним?

— Не. За съжаление съществува само този единствен път. Дори да разполагахме със стотина, че и с повече мъже, пак нямаше да можем да направим каквото и да било, защото през теснината не е възможно хората да вървят иначе освен един по един. Онези ще застрелят първите и така телата на убитите ще препречат пътя на останалите. Единствената ми утеха е, че тук имаме храна за месеци и вода за цяла вечност. Навярно дотогава ще се изчерпи търпението на онези трима негодници.

— Не е нужно да чакаме толкова дълго. Ела, скъпи мой, ще ти покажа нещо! Да слезем долу!

Да слязат долу? Но тогава те трябва да се изкачат по стълбата! Бързо се отдалечихме от отвора и залегнахме на земята в най-отдалечения край на платформата. Ала напразно чакахме. Те не се появиха. Изглежда от първия етаж можеше да се слезе в приземния през някаква дупка във вътрешните помещения. Тогава ние пропълзяхме до ръба на платформата и предпазливо хвърлихме поглед надолу, но нищо не забелязахме. Много ни се искаше да узнаем какво ще покаже Юдит на своя Джонатан. Несъмнено то бе свързано с въпроса за тяхното бягство. Едва след доста време се осмелихме отново да се прокраднем до отвора. Двамата пак седяха долу и продължаваха предишния си разговор. Още самото му начало ни накара да предположим, че съдържанието му ще е много важно за нас, защото те заговориха за възможността да избягат от котловината. Напъхах главата си още по-навътре в отвора, за да мога по-лесно да разбирам думите им, но тъкмо в този миг Винету ме хвана за ръката, дръпна ме назад и ми прошепна:

— Бързо да изчезваме! Някой идва от горе.

Както вече споменах, ние се намирахме на втората платформа отдолу нагоре, а това означава, че бяхме вече на толкова малка височина над дъното на котловината, че ако се изправехме, запаленият при изхода огън щеше да ни освети. Затова не биваше да вървим прави и пълзейки се отдръпнахме от дупката, където пък светлината от лампата падаше върху нас. След като се отдалечихме на голямо разстояние назад в посока към стената, ние спряхме, за да се ослушаме внимателно.

Точно над нас доловихме мъжки глас:

— Хайде да вървим нататък! Защо се спираш тук?

— Защото забелязах нещо, което ми направи особено впечатление — тихо отговори друг глас.

— Какво?

— Глави бяха надвесени ей там над дупката.

— И защо това трябва да ти прави чак такова впечатление?

— Две глави на хора, които подслушват? И да не ми направи впечатление?

— Ами да! Сигурно там са седели прислужниците.

— Не. Единият беше индианец с дълга коса, а другия — бял, с шапка на главата.

— Значи някой наш воин и може би бащата на младия бледолик.

— Не, защото бащата има друг вид шапка. Бяха чужди хора.

— Я да поогледаме!

По последвалия шум разбрахме, че легнаха на земята и подали глави над ръба на платформата, започнаха да оглеждат какво става под тях. Имахме късмет, че дрехите ни не бяха със светъл цвят. Въпреки това, ако индианците притежаваха остро зрение, нямаше как да не ни забележат. Изминаха няколко минути, изпълнени с върховно напрежение. После дочухме въпроса:

— Виждаш ли нещо?

— Не.

— И аз не виждам. Сигурно си се заблудил. Че как ли ще влязат чужди хора в нашата котловина и как ли ще се изкачат на тази платформа?!

— И аз не мога да си го обясня. Но въпреки всичко те са тук!

— Не ми се вярва. Хайде спокойно да продължим надолу и да проверим! Сам ще се убедиш, че там няма жива душа.

— Добре, нека проверим!

Чухме как те станаха и се запътиха към мястото, където преди малко бяхме облегнали стълбата.

Като безплътни сенки се втурнахме към левия край на платформата, докато двамата индианци се спускаха откъм дясната й страна. После се притиснахме плътно до кирпичения зид.

Тъй като червенокожите вървяха изправени и светлината от огъня падаше върху тях, ние можехме добре да ги наблюдаваме. Щом слязоха по стълбата, те закрачиха бавно от дясната към лявата страна на платформата, като внимателно се оглеждаха. По старанието, с което си вършеха работата, заключихме, че сигурно ще стигнат мястото, където се бяхме притаили.

Тъй и стана. Ето че се приближиха на десетина, на пет-шест, а после и на три-четири крачки от нас.: Надявах се да продължат. В такъв случай светкавично щяхме да се изправим зад тях и да ги сграбчим. Ала те се спряха и като се понаведоха напред, втренчиха поглед в нас.

— Какво лежи там? — попита единият от тях.

— Това е човек — отвърна другият.

— Не, двама са. Кои сте вие?

Видях как извадиха ножовете си. Не биваше повече да се колебаем. Скочихме на крака и се нахвърлихме върху двамата. Ударих ръката на единия толкова силно, че той изпусна ножа си. После понечих да го сграбча за гърлото, ала индианецът бързо отстъпи назад, като протегна и двете си ръце, за да се защити. Така изгубих няколко ценни мига. Светлината на огъня падаше точно върху лицето ми. Той ме позна и с все сила извика:

— На помощ! Поразяващата ръка е тук горе!

Тогава го ударих с юмрук по главата и той рухна на земята. Бързо се наведох, притиснах тялото му с едното си коляно и го хванах с двете си ръце за гърлото. Той не гъкна повече, ала зад гърба си чух другият да крещи:

— И Винету е тук! Качете се бързо! На помощ, на помощ, по…! Третият вик за помощ секна и премина в стенание. Моят юма бе напълно обезвреден и не се движеше. Когато се огледах за Винету, го видях легнал върху своя противник да обработва главата му с юмруци.

— Какво ще правим с тези двамата? — попита ме той. — Нямаме време да ги връзваме.

— Ще ги спуснем на първата платформа.

Още в следващите секунди двете тела се озоваха долу. Там не можеха да ни навредят. А ние се втурнахме към входа. От него се беше показала една глава — главата на Джонатан Мелтън. Той стоеше на стълбата и от дупката се оглеждаше, за да разбере каква е причината за шума. Видя ни да се приближаваме и с глас, в който си личеше силната му уплаха, извика:

. — Винету и Олд Шетърхенд! Хиляди дяволи! Те са…

Друго не чухме, понеже той изчезна, и когато стигнахме до самия отвор, бе твърде късно, за да го заловим. Беше стъпил вече долу и веднага издърпа стълбата, така че нямаше как да слезем. Следователно изненадващото пленяване на младия Мелтън се провали. Но нямаше защо да се ядосваме, защото той не можеше да излезе от котловината и със сигурност щеше да ни падне в ръцете.

Виковете за помощ вдигнаха на крак цялото пуебло. Над нас жените и децата започнаха да крещят на мъжете и бащите си. Те бяха наскачали около огъня. Едни от тях стояха като вкаменени от смайване, други пък се втурнаха към пуеблото, за да се изкачат на платформата й да ни нападнат. Тогава силният глас на Винету се разнесе надалеч:

— Да, тук са застанали Поразяващата ръка и Винету. Нека воините на юмите не се осмеляват да се изкатерят при нас, защото щом главите им се появят на първата стълба, ние ще стреляме! Нека не се опитват и да избягат през теснината! При изхода й също ги очаква сигурна смърт! И нека жените над нас бързо се приберат обратно в жилищата си заедно със своите деца и там да кротуват, иначе и техният живот ще бъде застрашен!

В резултат на думите му настъпи дълбока тишина. Нямаше как да забележим какво става на по-горните етажи, но възцарилото се спокойствие ни накара да предположим, че жените се бяха вслушали в нареждането на апача. А то оказа въздействие и върху мъжете, тъй като никой от тях не дръзна да се изкачи по водещата към първия етаж стълба.

Юмите добре познаваха апача. Те изпитваха такъв страх от него и от неговата Сребърна карабина, че бързо се затичаха към огъня. След като всички се събраха там, аз със силен глас ги попитах:

— Кой ви е предводителят? Нека излезе няколко стъпки напред, защото Поразяващата ръка иска да разговаря с него!

Не след дълго един индианец направи няколко колебливи крачки и подвикна:

— Тук нямаме вече вожд. Всеки от нас е равен на другия, но аз ще изслушам онова, което Поразяващата ръка има да ни казва.

— Първо виж нещо друго! Погледни към онзи клон, който стърчи от дясната страна на огъня! Ей сега той ще изчезне.

Вдигнах Мечкоубиеца в положение за стрелба и се прицелих. При трептящата несигурна светлина на огъня този изстрел беше много труден, но аз уверено натиснах спусъка. Куршумът улучи клона и така го преряза, че върхът му отлетя към скалите.

— Уф, уф! — разнесоха се гласовете на слисаните индианци.

— Видяхте ли колко непогрешими са куршумите ни? — подвикнах им аз. — Със същата непогрешимост ще улучим и вашите сърца или глави, ако не направите каквото поискаме!

— Какво иска от нас моят бял брат? — попита юмът.

— Много малко. Ние не дойдохме тук като врагове. От вас не искаме нищо друго освен двамата бледолики, които са се скрили тук.

— Защо желаете да ги заловите?

— Защото са извършили няколко големи престъпления, заради които трябва да бъдат наказани.

— Не можем да го позволим, понеже им обещахме да не ги предаваме в ръцете ви.

— Аз не настоявам червенокожите воини да нарушат едно вече дадено обещание. Какво друго сте им обещали?

— Нищо.

— Тогава ви уверявам, че няма да нарушите дадената дума, защото сами ще ги заловим. Или може би сте се задължили и да ги защитавате, в случай че успеем тайно да се вмъкнем тук?

— Такъв случай не е споменаван просто защото изобщо не смятахме, че е възможен и ако ти… уф, уф, уф!

Той прекъсна думите си с това възклицание, изразяващо изненада, понеже в същия миг се случи нещо, което наистина можеше да изплаши юмите. Емъри, като чул моя изстрел, се втурнал в теснината и в момента излизаше от нея. С един дързък скок над горящия огън той се озова сред самите индианци, които се вцепениха от внезапното появяване на смелия англичанин. Той ни видя горе на платформата и като размаха пушката си, извика:

— Чарли! Да поубия ли малко от тези типове?

— Не, не е необходимо, защото ще се разберем с добро. Но се качи при нас!

Той направи каквото му казах, а червенокожите изобщо не му попречиха. Дързостта му съвсем ги беше смаяла. След като се изкачи на платформата, първият му въпрос беше:

— Къде са се скрили двамата Мелтън? Знаете ли?

— Да. Но почакай, първо ще трябва да се споразумея с индианците. Отново се обърнах към юмите:

— Моите червенокожи братя видяха, че не се страхуваме от тях и че по-скоро те са в ръцете ни, отколкото ние в техните. Също така вече знаят, че ние искаме от тях само двамата бледолики. Ще ни оставят ли спокойно да си отидем заедно с пленниците?

— Значи нищо друго не искаш от нас? — попита ме същият индианец.

— И конете. Нищо друго!

— Може би ще поискаш и бялата скуоу, която живее тук, а?

— Не.

— Тя беше скуоу на нашия вожд и ние сме длъжни да я закриляме.

— Нямаме намерение да я вземаме с нас.

— И ще оставите непокътнато всичко, което й принадлежи?

— Да. Няма да се докоснем до нищо, което е нейна законна собственост.

— Тогава сме готови да сключим мир с вас. Къде ще изпушим лулата на помирението?

— Тук горе при нас.

— Всички ли трябва да се качим?

— Не. Достатъчно е да дойдеш само ти, защото ти се изказа от името на твоите братя и ще действаш и заради тях. Донеси си калюмета!

Той се изкачи при нас и свали от врата си своята стара мърлява лула. Тютюн имаше в една торбичка, пъхната в пояса му. Насядахме и калюметът обиколи всички в кръг. Въпреки че се стараехме да съкратим доколкото е възможно тържествената церемония, можехме да вярваме, че юмите ще съблюдават споразумението. Това бе потвърдено и от техния представител, който най-накрая се изправи и тържествено заяви:

— Между вас и нас е сключен мир. Вие сте само трима воини, а ние сме толкова многобройни и въпреки това паднахме в ръцете ви, защото нямаме такава омагьосана пушка като Поразяващата ръка. Моите братя действително ли ще удържат на думата си и нищо няма да ни вземат?

— Да — отговорих аз. — Никога не сме нарушавали дадената от нас дума.

— Тогава ще ви докажем, че и нашите намерения са честни. Воините ни ще донесат и ще оставят тук при вас всичките си пушки и ножове. Така ще сте сигурни, че наистина спазваме мира.

— Нека моят червенокож брат даде тази заповед. Освен това желаем да поддържате огъня до настъпването на деня и никой от вас да не се отдалечава от него. Съгласен ли си?

— Да.

— И накрая да ни кажеш къде са конете ни!

— Те пасат отсреща между дърветата, където е тъмно.

— Изпразнихте ли кобурите на седлата?

— Да.

— Кой взе предметите, намиращи се в тях?

— Двамата бледолики, които искате да плените.

— Заедно с конете ни заловихте и един млад бледолик. Къде е той сега?

— Младият бледолик е затворен тук в пуеблото.

— Къде?

— Не ни казаха. Видяхме само, че го накараха да се изкачи по две стълби нагоре.

— Значи е стигнал до тази платформа, а?

— Да, а после го принудиха да се спусне през дупката в жилището на бялата скуоу.

— Там има ли помещения, подходящи да се държат пленници?

— Не, защото са все обикновени жилища. Може би са го накарали да слезе една стълба по-надолу.

— Но нали щяхте да го видите!

— Не, тъй като от този етаж се слиза на приземния през един вътрешен вход.

— И къде се намира този вход?

— В най-далечния край от дясната страна, в задното помещение, там където е кухнята на бледоликата скуоу.

— Къде спи тя обикновено?

— В предпоследната стая откъм същата страна. Ти научи вече всичко, каквото мога да ти кажа. Сега ще наредя да донесат оръжията.

Той се отдалечи, за да даде съответната заповед. Тук трябва още да спомена, че непрекъснато наблюдавахме отвора, който водеше към жилището на Юдит. Намирахме се близо до него и никак не беше изключено Джонатан Мелтън да се изкачи по стълбата и да се опита да ни изпрати някой куршум. Двамата индианци, които спуснахме върху платформата на приземния етаж, отдавна бяха слезли долу и се бяха присъединили към своите другари при огъня. Изобщо не бяха пострадали.

Ето че юмите донесоха оръжията си и ние ги накарахме да ги струпат близо до нас. След като носачите се отдалечиха, пак останахме сами и можехме да се заловим с освобождаването на Фогел и пленяването на Джонатан Мелтън.

Най-напред разказах на англичанина как с помощта на ласата бяхме успели да се спуснем върху пуеблото и как бяхме заловили стария Мелтън.

— Добре сте се справили! — кимна той. — Да се надяваме, че задържането на неговия знаменит син няма да е по-трудно.

— Няма да е по-трудно ли? Напротив, струва ми се, че ще е много опасно, защото ще трябва да се спуснем през дупката. Не ти ли минава през ума, че Мелтън може да е застанал долу с пушката и револверите си, за да ни свети най-спокойно маслото?

— Ха, мътните го взели, наистина! Но нали трябва да слезем долу, а тъй като там гори светлина, за предпазливост и дума не може да става.

— Може, може. Сам ще се убедиш. Преди това обаче е необходимо да определим кой ще остане горе.

— Мислиш ли, че е нужно някой да остава тук?

— Стопроцентово. Касае се за сигурността ни. Самият аз трябва на всяка цена да сляза долу. А тъй като по всяка вероятност там има някои тайни за разкриване, в което Винету е майстор, то аз предлагам той да ме придружи.

— Хмм, принуден съм да се подчиня, макар че имам много голямо желание да поогледам вътрешността на «замъка».

— Това можеш да го сториш и по-късно, при повече свободно време. Ще ти оставим нашите пушки, но най-напред искам да проверя какво е положението долу.

Свалих шапката си и пъхнах глава в отвора и като се вкопчих здраво в ръба му, бавно се отпуснах надолу, доколкото ми позволяваха ръцете. Стълбата беше махната и затова Винету и Емъри ме държаха отвън, за да не падна долу. Главата ми се озова толкова ниско, че имах възможност да огледам цялото помещение. Видях пейката, на която преди малко бяха седели Юдит и Джонатан, а освен това забелязах една маса и два стола. Над масата висеше огледало. Двата отвора, служещи за врати, които водеха наляво и надясно, бяха закрити със завеси от пъстра басма. И така, надясно живееше Юдит, а наляво — Джонатан. В този момент видях, че дясната завеса се раздвижи. Появи се една женска ръка с револвер. Светкавично отдръпнах глава. В същия миг проехтя изстрелът. Естествено, само след секунда бях на крака встрани от дупката.

— По дяволите! Опасно беше! Кой стреля? — попита Емъри.

— Юдит!

— Че къде е застанала?

— Зад завесата в едно от страничните помещения.

— Ами Джонатан?

— Не го видях. Вероятно ни дебне от другата страна.

— Лоша работа! Не можем да слезем долу.

— О, можем! Аз ще скоча.

— Но тогава и от двете страни ще стрелят по теб!

— Би трябвало да се очаква, но вероятно ще бъда по-бърз от двамата обсадени. Лампата, която гори долу, е поставена на масата. В случай че успея светкавично да я изгася, мога да кажа с голяма доза сигурност, че няма да ме улучат. Донесете ей онази стълба! Извикам ли отдолу, ще я спуснете в отвора и Винету ще ме последва. Просто трябва да рискуваме!

Изпълнението на моя план бе възможно благодарение само на това, че тук входът беше двойно по-широк от останалите. С разкрачени крака застанах точно над него. За да не губя долу ценно време, веднага извадих револвера си. След като спуснах краката си в отвора, увиснах на ръцете си и скачайки в изправено положение на тялото, се приземих долу на пръсти. С една бърза крачка се озовах до лампата. Духнах пламъчето и незабавно направих две също тъй бързи крачки назад и встрани. В този миг изгърмя револверът на еврейката. Тя отново стреля по мен и сигурно щеше да ме улучи, ако се бях позабавил при масата секунда по-дълго. Сега трябваше да прибягна към хитрост. Хвърлих се на земята, и то така, че шумът непременно да стигне до слуха на Юдит. После започнах да стена. По този начин исках да примамя Джонатан. Но на първо време само Юдит издаде своето присъствие с възклицанието:

— Господи, улучих го!

Отговорих й с повторни стенания.

— Ще умре! Аз го застрелях! Светлина, светлина ми трябва! Думите й прозвучаха така, като че ли не беше имала намерение да ме улучи. Помислих си, че ще влезе при мен, за да запали отново угасената лампа, ала чух как стъпките й се отдалечиха към вътрешността на жилището. Тогава бързо скочих на крака и се втурнах във второто помещение, където тя бе стояла до преди малко. Две-три стаи по-нататък се виждаше светлина, която се процеждаше през завесите и ставаше все по-силна и по-силна. Скоро басмата на следващата врата се разтвори и там се появи еврейката с глинена лампа в ръката. Тя втренчи в мен широко отворените си очи и изпусна револвера, който държеше в другата си ръка.

— Добър вечер, сеньора! — поздравих я аз. — Ще ми простите, че смущавам вашия домашен уют, нали?

— А… а… ама вие сте тук! — възкликна тя. — Мислех си, че берете душа, а ето… ето че сега стоите пред мен! Не сте ли ранен?

— Не.

— Но защо издавахте такива ужасни стенания?

— Имам навик от време на време да стена за собствено развлечение.

— А аз такъв страх изпитах! Всъщност исках само да ви изплаша.

— Странно! И мислите, че ще ви повярвам?

— Можете да ми вярвате! Имах намерение да не ви позволя да слезете долу, нищо повече.

— Но след като вече бях долу, пак стреляхте по мен! Сеньора, и за това ще си поговорим, но по-късно. Сега ви моля да ми кажете къде се намира Джонатан Мелтън!

— Той не е тук!

— Криете ли го? Е, тогава ще трябва сам да го потърся!

— Търсете!

— Така и ще направя, а вие ще имате добрината да ми светите.

— Не съм ви слугиня. Ето ви лампата! Тя ми подаде малкия съд, който приличаше на ваза. Но аз махнах с ръка и казах:

— Тук вие сте си у дома, а аз не познавам разположението на помещенията. Принуден съм да ви помоля да ме водите. Вървете пред мен! Аз ще ви следвам по петите. Ако тук се крие някой, който има намерение да ме нападне, ще ми послужите като щит и освен това ще трябва да очаквате моят нож да ви прониже откъм гърба. Два пъти стреляхте по мен, тъй че нямам никакво основание да ви щадя.

— Тук няма никой. Елате! Нейният тон ме обърка. Думите й прозвучаха естествено и искрено, но все пак Мелтън можеше да бъде наоколо. Тя ме поведе надясно през помещенията, където живееше самата тя. Зад всяка завеса очаквах да се натъкна на Джонатан. Ала той не се намираше в тези стаи.

После се върнахме. Тя ме поведе към лявата страна, тоест към неговото жилище. Личеше си, че по-рано тук беше пребивавал индиански вожд. Ала от търсения от нас човек не открихме никаква следа.

— Е, намерихте ли го? — попита ме тя с победоносен поглед.

— Все още не. Но той се е скрил нейде наоколо и няма да намеря спокойствие, докато не го открия.

— В такъв случай много ми е жал за вашето спокойствие. Мистър Мелтън замина оттук преди доста време.

— Къде отиде?

— Знам ли? Не е вече тук, не е в пуеблото и изобщо не е в тази местност.

— Но аз го видях тук само преди около половин час.

— Не може да бъде!

— Даже го чух да разговаря с вас ей там на онази пейка под отвора, който ви служи за вход. А сега нека се върнем там! Ще имате и други посетители.

— Кой ще дойде?

— Винету!

— Прекрасно! — подигравателно възкликна тя. — Любопитна съм да видя дали двама толкова прочути уестмани ще успеят да намерят някаква следа!

— Вече я намерих, сеньора! Там, където в момента се намира стълбата, която всъщност трябваше да е при входа. Преди малко забелязах, че е на предишното място.

— И къде казвате се намира тя сега? — подигравателно ме попита еврейката.

— Ще ви я покажа.

— Би трябвало да сте всезнаещ.

— Ще видим! Последвайте ме към входа!

Когато стигнахме там, аз извиках Винету. Той спусна стълбата и слезе при мен. Апачът изобщо не удостои с поглед Юдит, а само ме попита:

— Джонатан Мелтън?

— Не го намерих.

— Ще търсим.

Взех лампата от ръката на еврейката и тръгнах напред, за да осветявам. Измъчвана от любопитство, тя ни последва. Отначало се отправихме наляво към мъжкото жилище, но след като не открихме нищо, се насочихме към дясната страна.

Онова, което ми бе направило впечатление, без да го споменавам досега, апачът също го забеляза незабавно. Юмът ни беше казал, че бялата скуоу готвела в последното помещение от тази страна, а в предпоследното спяла. Действително в самия край на жилището имаше кухня. В най-отдалечения ъгъл беше направено огнище от глина, а в тавана над него бе пробит отвор, през който димът можеше да излиза навън. Там имаше също чинии, чаши, супници, както и други съдове, а и един голям глинен съд за вода.

Обаче в кухнята се намираше и леглото, направено от нещо като дюшек, няколко кожи и одеяла. В предпоследното помещение висяха само дрехи. На една маса бяха оставени няколко накита, а по пода имаше пръснати други вещи. Личеше си, че нарочно бяха разхвърляни наоколо.

— Е? — попита ме Юдит. — Прославеният вожд на апачите също е тук. Какво открихте?

— Откритията започват веднага — отвърнах й аз.

Ние отново се намирахме в предпоследното помещение. Винету бе твърде горд, за да се обърне към еврейката, но ми каза с достатъчно силен глас, че да чуе и тя.

— Ако тази скуоу беше мъж, Винету щеше да й отговори. Нека Моят брат ми даде лампата!

Подадох му я. Той се наведе, освети пода и ме попита:

— Моят брат мисли ли, че тези вещи винаги са били тук?

— Не. Съвсем наскоро са нахвърляни.

— С каква цел?

— За да се позапълни помещението. Не бива да се забелязва, че нещо липсва.

— Моят брат каза много верни думи. Нека погледне към онзи ъгъл! Какво е това?

— Продълговат четириъгълник, който се различава по цвят от останалата част на пода.

— Какви са ширината и дължината му?

— Ами колкото на леглото, което се намира сега оттатък в кухнята.

— Правилно! Значи леглото е било тук. Бялата скуоу е спала в тази стая. Защо тъй изведнъж е преместила леглото си оттатък до огнището?

— За да прикрие нещо.

— Така е. Нека Олд Шетърхенд ме придружи до кухнята.

Когато се озовахме в съседното помещение и Винету посегна към одеялата, за да ги премести, Юдит се възпротиви:

— Сеньори, какво е това! Надявам се, че леглото на една дама е нещо свято за вас!

— Наистина — отговорих аз. — Тъкмо заради това искаме да го върнем пак там, където винаги си е било. Вие никога не сте спала в кухнята.

— Винаги съм спала тук!

— Върху стълбата?

— Върху стълбата ли? Какво имате предвид?

— Имам предвид стълбата, която търсим. Впрочем все още не съм ви задал един много важен въпрос. Къде е младият сеньор, когото държите в плен?

— Не знам. Не съм се интересувала от мъжките работи.

— Ако наистина не знаете, тогава ние ще ви кажем — скрили сте го под вашето легло!

При тези думи тя неочаквано легна върху одеялата и извика:

— Никой няма право да посяга върху ложето на една дама! Това, което искате да направите, е нечувана низост!

— Станете, сеньора!

— Няма! Само насила можете да ме помръднете оттук!

Никак не ми се искаше да използвам сила, но как ли иначе можех да постъпя с тази опърничава фуста? Ето че Винету ми се притече на помощ.

— Който не желае доброволно да се отстрани, ще бъде отнесен с вода!

Той вдигна от земята големия глинен съд, който беше пълен с вода и се приближи с него до леглото.

— Божичко! Тоя иска да излее цялата вода върху мен! — извика Юдит и скочи на крака.

Винету все още не беше успял да върне съда на предишното му място, когато аз бързо дръпнах всички постелки от леглото настрани. И тогава открихме онова, което бяхме очаквали. Една дупка водеше надолу към приземния етаж. Тя беше закрита, а капакът й бе направен от кръгли дървени трупчета, отрязани от дебели клони и свързани помежду си с кожени ремъци.

Вдигнахме капака и осветихме дупката. В нея беше облегната споменатата вече стълба.

— Ето я. И така, както виждате, сеньора, много добре знаех къде да търся следата. Бъдете така добра да вървите пред нас!

Побесняла от яд, тя заслиза надолу. Аз я последвах с лампата в ръка, а Винету идваше зад мен. Когато оставихме и последното стъпало зад гърба си, ни посрещна влажен въздух с мирис на плесен. Озовахме се в дълга тясна подземна галерия, и то в единия и край.

Стените й бяха от глина. Вътре нямаше нито един отвор. След като прекосихме около половината от галерията, ние стигнахме до едно място, където подът беше покрит с дебели дървета, наредени едно до друго приблизително така, както обикновено се покриват помийни и отходни ями. Коленичих на земята и отстраних две-три от въпросните дървета. Долу проблясна някаква водна повърхност. Взех едно от дърветата, за да измеря дълбочината. Водата беше дълбока около метър, а разстоянието от нея до пода на галерията възлизаше най-малко на половин метър.

— Уф! — възкликна апачът и на диалекта на сиусите ми каза следното: — Моят брат забеляза малкия воден басейн отвън пред пуеблото, нали?

— Да.

— Сега се намираме точно по средата на галерията, заемаща цялата ширина на пуеблото. Дали тази вода не е свързана с басейна отвън?

— Вероятно.

— Тогава тя сигурно идва от реката и ако човек се спусне в тази дупка и продължи да върви нататък в подземната вода, може да излезе чак при Флухо бланко.

— Така е! Точно по този път младият Мелтън се е измъкнал.

— Би било жалко. Ще трябва да принудим тази скуоу да ни каже така ли е, или не е.

— Но дали ще успеем да я принудим?

— Сигурно, а и да не… я слушай? Моят брат чу ли някакво стенание?

— Не.

— Беше там нейде, в дъното на галерията. Да продължим нататък!

Отново подредих дървените трупчета на старото им място и след това продължихме нашето издирване. Да, ето че сега и аз долових някакви хъркащи стонове. Ускорихме крачките си и скоро стигнахме до края на галерията, без да обърнем внимание, че еврейката изостана назад. Неизбежно мислите ми бяха заети единствено с Фогел, когото търсехме, и това бе причината за бързината ни, а и за моята обяснима небрежност.

И ето че наистина го видяхме да лежи пред нас, целият свързан с ремъци и пристегнат за забит в земята кол. Неколкократно бяха увили една стара кърпа около устата и носа му, така че той можеше само да стене и едва-едва да диша. Естествено най-напред махнахме кърпата. Тогава младежът дълбоко пое въздух и извика:

— Слава Богу! Видях ви, когато се появихте в галерията, и се изплаших да не би да се върнете, без да стигнете дотук. Моля ви, развържете ремъците ми!

Срязахме ги. Фогел се изправи на крака. Докато се протягаше и разкършваше, аз го попитах:

— Брахте ли голям страх?

— Естествено!

— Но нима не ви мина през ума, че ще дойдем?

— О, очаквах от вас, че ще успеете да проникнете в пуеблото, но никак не ми се вярваше, че ще намерите това място. Треперех за живота си.

— Така става, когато човек е натоварен със задачата да охранява коне, а заспива.

— Не съм виновен. Скуката ме приспа. А когато внезапно се събудих, бях вече здраво вързан. Пренесоха ме през каньона и теснината в скалите, а после ме вкараха в пуеблото и тук ме разпитаха.

— Кой ви разпита?

— Двамата Мелтън и еврейката. Досега вие я смятахте само за една лекомислена фуста, ала тя с нищо не е по-добра от двамата Мелтън и добре знае, че голямото богатство на Джонатан е плод на престъпление. Изпаднах в ярост и извърших голяма непредпазливост.

— Казали сте, че сте законният наследник, нали?

— Да. Можете да си представите тяхното удивление, а после и радостта им. Заявиха ми, че ще трябва да умра, и ме довлякоха тук.

— Не са били с чак толкова зли намерения. Искали са да ви посплашат и така да ви направят по-отстъпчив. Те вече ни предложиха едно мирно споразумение, което обаче аз отхвърлих. Подробностите по-късно! А сега ни кажете, разпитваха ли ви за нашите планове!

— Естествено! Двамата Мелтън настояваха да узнаят по какъв начин възнамерявате да достигнете целта си, ала аз нищо не издадох.

— Това е добре! Но да не се бавим повече. Горе ще можем да разговаряме по-добре. Хайде, елате! Както виждам, еврейката вече е избързала напред.

Върнахме се обратно през галерията. Когато стигнахме до нейния край и понечихме да се изкачим по стълбата, забелязахме че тя липсва. Спогледахме се.

— Какво ще каже моят брат? — попита ме Винету и по лицето му заигра лека, весела усмивка.

— Излязохме големи глупаци.

— Не можем да се изкачим горе — завайка се Фогел. — Сега сме пленници.

— Не сме — отвърна Винету. — А даже и да бяхме, щеше да е само за кратко време. Най-напред ще трябва да разберем дали можем да отворим капака над нас.

— Но дотам изобщо няма как да стигнем. Няма никаква стълба.

— Все пак има една — отвърнах аз. — И това сме самите ние. Добър гимнастик ли сте?

— Да. Качете се върху раменете на Винету! Аз ще клекна и Винету ще стъпи върху мен. Тогава ще можете да стигнете с ръце тавана и ще се опитате да повдигнете капака.

Опитът излезе неуспешен. Юдит се беше изкачила горе, беше изтеглила стълбата и затворила капака.

Не знаехме по какъв начин го беше затиснала така, че Фогел не успя да го помръдне.

— Какво ще правим? — попита цигуларят. — Току-що ме освободихте, а ето че отново съм пленник.

— Сър Емъри ни очаква горе. Ако не се върнем, той ще ни измъкне оттук.

— Ами ако надхитрят и него?

— Тогава ще ни остане пътят през водата.

— Каква вода?

— Не знаете ли, че по средата на галерията, минаваща под този под, има вода?

— Не.

— Изглежда тази вода е свързана с реката. Даже предполагаме, че преди малко Джонатан Мелтън е офейкал тъкмо по този път.

— И кога горе-долу е станало това?

— Преди малко повече от час.

— Аха, приблизително по това време забелязах отгоре да се спуска някаква светлина и чух разговор. Не можах да разбера отделните думи, а още по-малко пък успях да различа хората. Стори ми се, че бяха двама. Те стигнаха до средата на галерията, където светлината малко се позабави, преди отново да се отдалечи и да изчезне.

— Била е Юдит заедно с Джонатан Мелтън. Той ни се изплъзна. Това е лошо, но всъщност е и цяло щастие за нас, защото така намерихме изход оттук. Изобщо няма да чакаме забавянето ни да направи впечатление на сър Емъри, а веднага ще тръгнем по водния път. Засега все още имаме достатъчно газ в лампата, а по-късно ще продължим на тъмно. Моят брат Винету съгласен ли е с мен?

Апачът бе на същото мнение, а за двама ни волята на мастер Фогел не беше от значение. На Винету и на мен ни беше съвсем безразлично, че ще се поизмокрим, а Фогел бе принуден волю-неволю да се примири с това малко неудобство. И така, върнахме се към средата на галерията и махнахме дърветата. След като събухме обувките си и се погрижихме револверите и останалите вещи, които не биваше да се мокрят, да останат сухи, ние навлязохме във водата, която ми стигна до гърдите.

В този случай нямаше как да не се сетя за някои предишни приключения, които макар да приличаха на сегашното, бяха къде-къде по-опасни. За да измъкна от харема една похитена девойка на времето в Египет, аз бях проникнал в канала, който от Нил под земята водеше в двора на въпросния богаташки дом с харема. Успях да мина през канала само след като разбих една здрава дървена решетка, а после успях да изкъртя и една преграда от много дебела и яка надупчена ламарина. И по време на тази работа се намирах изцяло под вода. Може би половин секунда ме делеше от смъртта — от задушаване или от удавяне. Подобно приключение бях преживял в Севера на Съединените щати — мястото бе обкръжено от всички страни от враждебно настроени индианци. Колко далеч по-безопасно беше сегашното ни положение!^[1]

Вървях начело с лампата в ръка. Бяхме принудени леко да се навеждаме, за да не си удряме главите в свода. Преди колко ли стотици години е бил изграден този канал! Беше облицован с особен вид тухли, които се бяха запазили доста добре. Въздухът беше лош, но все пак не чак дотам, че да затруднява дишането ни. Ако не се лъжех в изчисленията си, водата на канала минаваше през теснината между скалите и излизаше навън, вливайки се в реката. Следователно би трябвало да минем под пътя, по който Емъри бе влязъл в котловината, за да стигне до пуеблото.

Пътят ни съвсем не беше кратък. Най-сетне забелязахме, че с всяка крачка въздухът започна да става все по-чист, докато най-сетне светлината от нашата лампа падна върху гъсти клонаци, провиснали точно пред мен. След като я изгасих, разтворих гъсталака, направих още две-три крачки напред и се озовах в реката, чиято вода беше толкова дълбока, колкото и водата в канала. Споменатите клони бяха на някакво пълзящо растение, което напълно закриваше устието на канала.

Винету и Фогел ме последваха на открито, после изкачихме речния бряг и се озовахме в каньона на Флухо бланко, и то близо до теснината между скалите.

— Мелтън също е излязъл оттук — тихо подхвърли Винету. — Мисли ли моят брат, че той все още се намира нейде наблизо?

— Не. Несъмнено е офейкал. Не се е бавил нито секунда.

— Сигурно нашият брат Емъри не е внимавал добре, иначе нямаше как да не го види или чуе.

— По-скоро мисля, че когато Мелтън се е измъкнал тук от канала, Емъри е бил вече при нас в пуеблото.

Огънят, който бе поддържан от англичанина пред теснината, беше угаснал. Ние прегазихме през пепелта му и навлязохме между скалите. На другия край гореше огънят на юмите, чиито пламъци Емъри беше прескочил. Не ни оставаше нищо друго освен да рискуваме със същия скок. Аз пръв се озовах отвъд огъня, като същевременно съборих на земята двама-трима индианци, насядали край него. Юмите изплашено скочиха на крака и смаяно ме зяпнаха. Ето че тогава изникна и Винету. Не можеха да си обяснят загадъчното ни появяване. Те знаеха, че сме горе в пуеблото, а сега най-изненадващо, като изстреляни от тетивата на лък, ние бяхме прелетели над огъня и бяхме влезли в котловината. Червенокожите само ококориха очи, а от смайване дори и не извикаха.

В този миг обаче се появи и Франц Фогел. За юмите това беше още по-невероятно. Та нали младият бледолик беше пленник зад дебелите зидове на пуеблото, а ето че сега изникна пред тях, идвайки точно от противоположната посока.

— Уф, уф! — разнесоха се наоколо възклицания, а индианецът, с когото пушихме лулата на мира, добави:

— Чудеса ли върши днес Великият Маниту? Или моите братя имат по две тела, та могат едновременно да бъдат и в пуеблото, и тук при нас?

— Нека моят червенокож брат поразмисли малко — отвърнах аз. — И ако с мисълта си не стигне до обяснение на чудото, може би тогава някой път то ще го осени по време на сън.

Отправихме се към стълбата, облегната на стената на приземния етаж и се изкачихме до втората платформа. Не е трудно да си представите смайването на Емъри, когато ни видя. Той стоеше горе на пост до входа на жилището на Юдит и естествено очакваше да се появим именно от този отвор, а ето че се изкатерихме при него, идвайки откъм котловината. Той ни посрещна още при стълбата и учудено ни извика:

— Вие тук! Че и мастър Фогел също! Мислех си, че той…

— Тихо! — прекъснах го аз. — Не крещи така! Юдит не бива да ни чуе! Тя мяркала ли ти се е пред очите, след като се разделихме с теб?

— Да, видях я долу в жилището й. От време на време поглеждах надолу и я зърнах да се разхожда насам-натам.

— Нещо не ти ли направи по-особено впечатление?

— Не. Тя пак запали лампата, която ти беше изгасил.

— А не ти ли се стори, че се забавихме твърде дълго?

— Ами позабавихте се, но може би ви се е отворила някаква работа. Какво се случи всъщност? Сигурно някакъв таен път извежда навън от котловината и вие сте го открили.

— Така е. Красивата Юдит реши да ни скрои пъклен номер. Сега си мисли, че се намираме в капан и никак не бих се учудил, ако се опита да надхитри и теб.

Разказах му какво бяхме преживели, а после добавих:

— Сега ще се скрием. Убеден съм, че тя ти крои нещо и скоро ще се изкачи при теб, за да осъществи намеренията си. Любопитен съм да видя какво ще предприеме, за да те обезвреди.

Заедно с Винету и Фогел се отправихме към мястото, където бяха нахвърляни пушките на юмите. Подредихме ги в пирамиди и се настанихме зад тях, за да не ни забележи еврейката.

Наистина стана така, както си мислех. След известно време Юдит се изкачи по стълбата и се огледа за Емъри. Той стоеше на няколко метра от нея.

— Сеньор! — подвикна тя. — Предводителят на юмите трябва да се изкачи тук с още трима индианци и да дойде в жилището ми.

— По чие нареждане?

— На сеньор Шетърхенд. Той е долу при сеньор Мелтън.

— Защо Олд Шетърхенд изпраща тъкмо вас? Можеше и сам да дойде да ми го каже.

— Той не разполага с никакво време. Сеньорите имат да обсъждат много важни неща. Струва ми се, че разговарят за наследството.

— Че за какво са им тогава индианците?

— Не знам. Сеньор Шетърхенд ми нареди да ви кажа да побързате.

— Добре! Съобщете му, че индианците скоро ще дойдат!

Тя пак слезе долу. Емъри се приближи до нас и попита:

— Какво ли ни крои?

— Никак не е трудно да се отгатне. Тя си мисли, че сме й в ръцете, а сега иска да залови и теб. Накара те да повикаш юмите, за да ги придума да те пленят.

— Но каква цел преследва? Каква ще й е ползата, ако ни задържи тук?

— Голяма, много голяма! Ще изпрати вестоносец до нейния Джонатан и той ще се върне. Успеят ли да ни затворят тук, той печели играта.

— Но тогава тя би трябвало да знае къде се намира Джонатан.

— Естествено, че знае!

— Ех, де да можехме и ние да узнаем!

— Ще го научим с хитрост.

— Как?

— Като се представя за стария Мелтън.

— Нищо не разбирам! Сигурно е, че Юдит никога няма да те сбърка с него!

— Ще видиш, че ще ме вземе за бащата. Тя все още не знае, че той е пленен. На всяка цена ще иска да го уведоми къде е отишъл синът му. Точно от този случай ще се възползвам, за да го узная и аз.

— И все пак не проумявам как смяташ да го направиш.

— Ела да слезем долу! Любопитен съм да видя каква физиономия ще направи, когато се изправя пред нея. Най-напред й кажи, че искаш да говориш с мен!

Спуснахме се по стълбата и се ослушахме. Изглежда, тя се намираше в стаята, където висяха окачени вече споменатите дрехи. Емъри вървеше пръв, а аз го следвах, докато стигнахме до завесата.

После той я разтвори и влезе сам при еврейката.

— Вие ли сте, сеньор? — чух я да пита. — Очаквах индианците. Кога ще дойдат?

— Все още нищо не съм им казал.

— Защо? Сеньор Шетърхенд много бърза.

— Иска ми се преди това да поговоря с него. Къде е той?

— Оттатък, в другия край на жилището. Но защо не направите веднага това, което той иска от вас? Защо настоявате първо да разговаряте с него?

— Защото цялата работа ми се вижда малко подозрителна. За какво са му индианците? Нали може да разчита на мен и на Винету, който е при него?

— Не знам.

— Но аз искам да знам! Заведете ме при него!

— Не бива. Не желае никой да го безпокои.

— Никой да не го безпокои ли? Pshaw! Аз съм негов приятел и никога не го безпокоя, но индианците ще го безпокоят. И така, къде е той?

— Оттатък, в другия край на жилището, както вече ви казах.

— И не желаете да ме заведете при него, така ли?

— Не, защото ми забрани.

— Тогава отивам сам!

— Няма да го намерите!

— Веднага ще го намеря, веднага! Да ви го докажа ли?

— Да.

— Добре, сеньора! Ето ви го!

Той разтвори завесата, хвана ме за ръката и ме дръпна да вляза в помещението. Щом ме зърна, еврейката замръзна от уплаха.

— Както виждате, сеньора — казах аз, — не само че бързо ме намериха, но и самият аз бързо намирам изход от всяко положение. Едва-що ме бяхте затворили в подземния свят, и ето че само след броени минути съм пак тук горе, без да сте проявили добрината да ми спуснете стълбата. Във всеки случай се радвате да ме видите жив и здрав, нали?

— Да, да, радвам се. Изключително много се радвам — изсъска тя, като сви юмруци и скръцна със зъби.

— Тогава ще удвоя радостта ви, като ви съобщя, че Винету и сеньор Фогел също не са вече в подземния свят. Тайният канал помогна не само на вашия годеник да избяга, но и на нас ни върна свободата.

Тогава тя изфуча като побесняла котка:

— Вашият късмет е хилядократно по-голям от акъла ви! Но не се радвайте чак толкоз много! Все пак успях да ви изиграя най-хубавия номер!

— Какъв ли ще е той?

— Ами такъв; че помогнах на Мелтън да избяга. Той нямаше никаква представа за съществуването на канала. Никой не знаеше, че по тази вода може да се излезе от пуеблото. Обаче моят мъж, вождът, ми издаде тайната, за да се възползвам от нея в случай на голяма опасност.

— И тази голяма опасност настъпи днес, така ли?

— Да. Днес показах на Джонатан този спасителен път и само половин час по-късно чухме да викат вашите имена. Вие бяхте вече тук. Джонатан побърза да избяга и… наистина се измъкна от лапите ви.

— Нищо! Никак не държа на самия него. Нали остави парите тук!

— Тъй ли мислите? Колко сте ми умен! И за какъв голям глупак го смятате! Въобразявате си, че ще е нужно само да протегнете ръка и да пъхнете парите в джоба си, ама страшно много се лъжете. Той си взе парите.

— Само част от тях!

— Не, всичките! Една кожена чанта пълна с държавни облигации и други ценни книжа.

— По дяволите! Какъв малшанс! А и неговият старец също избяга!

Казах всичко това с възможно по-гневен тон.

— И той ли? — попита тя и очите й заблестяха от радост. — Как разбрахте?

— Бърлогата му е празна.

— Че нима знаехте къде е тя?

— Един етаж над вас. Ние се спуснахме в котловината по няколко навързани едно за друго ласа, а когато ни забелязаха и се развикаха за помощ, старият Мелтън беше долу край огъня на постовете и затова успя незабавно да избяга през теснината.

— Чудесно! — извика тя тържествуващо. — Веднага след това и синът му се измъкна през канала, тъй че сигурно са се срещнали и заедно са офейкали.

— Накъде?

— Накъде ли? Навярно страшно много ви се ще да го узнаете, нали?

— Естествено. В този случай моето любопитство е не по-малко от вашето. И вие много бихте искала да знаете в каква посока ви се е изплъзнал вашият любим, нали?

— Да се е изплъзнал от мен ли? Ха-ха-ха! — закиска се тя.

— Смейте се, смейте се! Мен няма да заблудите. Той е избягал и от вас. Никога повече няма да видите нито него, нито парите му.

— Никога ли? Сеньор, аз пък ви казвам, че ще се срещна с него, когато пожелая.

— Глупости! Та вие не знаете накъде е тръгнал.

— Знам не само това, ами знам дори и къде ще ме чака.

— И аз го знам!

— Вие ли? Струва ми се, че бълнувате! Мястото е известно само на двама души, а именно на него и на мен.

— На трима! Спокойно можете да ме причислите към посветените! Преди да си тръгна от пуеблото, ще ви кажа мястото.

— Нищо няма да ми кажете, нищо! Сигурно ме мислите за толкова глупава, че ако ви позволя да ме ядосате, в яда си ще взема да изтърся нещо, което не би трябвало да издавам. Ала криво сте си направил сметката! И изобщо днес е такъв ден, в който нито една от сметките ви няма да излезе вярна. Джонатан ви избяга заедно с парите си, а и баща му е офейкал със своята сума. Е, да, поне него да бяхте спипали! Трябваше само да му събуете ботушите. Той е скрил своята част от парите между двойните си кончови.

— Мътните го взели! Между двойните кончови! Този тип можех да го спипам досега на няколко пъти! Е, това е то, като нямам никакъв късмет!

— И най-хубавото в цялата история е, че никога повече няма да ги видите и двамата.

— Ами! Ще надуша дирите им и ще ги преследвам, докато ги заловя.

— Никога, никога няма да стане! Погрижили сме се затова! Гнездото завинаги е празно, сеньор!

— О, не е. Та нали вие сте все още в него!

— Аз ли? Че за какво съм ви аз? Аз съм бедна. Почти нищо не притежавам. Простих се даже и с косата си. По ваша вина! Мен ще трябва да ме оставите на мира!

— За «трябва» и дума не може да става. Всичко зависи от моята воля.

— От вашата воля ли? По отношение на мен нямате никаква власт. Че какво толкова съм направила, което да ви дава право да ми посягате? И изобщо имали ли сте някога право да използвате насилие срещу когото и да било? По-скоро ми се струва, че винаги сте се бъркал все в чужди работи и сте ловил риба в чужди води.

— Да, много пъти съм хвърлял въдицата си, а занапред смятам да го правя и още по-често. Първо вие ще се закачите на кукичката ми. Ще ви задържа и ще наредя да ви пазят, докато свърша останалото. После нямам нищо против да вървите накъдето си пожелаете, ако щете можете да хукнете и подир вашия Джонатан. Сега-засега съм любопитен само да видя по какъв начин сте затворила дупката във вашата кухня толкова здраво, че не успяхме да излезем.

Взех лампата и осветих кухнята. Леглото пак се намираше върху дупката, а върху него беше изправена стълбата, и то толкова яко подпряна в тавана, че действително е било невъзможно да повдигнем капака.

— Добре сте се справили — похвалих я аз. — Ако не съществуваше каналът, можеше да киснем долу и до Второ пришествие. Отсега нататък ще ви охраняваме най-строго, за да нямате възможност да ни скроите друг такъв коварен номер. Емъри, ти оставаш тук, докато дойде някой да те смени, и няма да изпускаш из очи тази красива сеньора!

Англичанинът ме погледна донейде учудено. Обаче аз му дадох таен знак, от който трябваше да разбере, че преследвам строго определена цел. Еврейката проумя, че няма друг изход освен да се подчини. Когато й обърнах гръб, за да изляза, тя подигравателно извика подир мен:

— Благодаря ви, сеньор, че ме оставяте тук с този господин! Ако вместо него бяхте вие, нямаше да мога да го издържа. Но изпълнете сега обещанието, което ми дадохте!

— Какво обещание? — направих се на ударен и спрях.

— Щяхте да ми кажете накъде е избягал Джонатан и къде ще се срещна с него.

— Добре, ще удържа на думата си, имайте само още малко търпение!

Изкачих се на платформата и помолих Винету да дойде с мен при стария Мелтън. Трябваше да се изкатерим един етаж по-нависоко. След като това стана, взехме стълбата с нас, спуснахме я в отвора и слязохме по нея. Знаех къде бях оставил лампата и я запалих. Но преди още фитилът да се разгори както трябва, дочухме, че Мелтън не кротуваше. Масата, за която беше вързан, се движеше насам-натам.

Когато стана достатъчно светло, освободихме най-напред устата му. Той веднага изригна вулгарна ругатня.

— Значи правилно съм чул! Олд Шетърхенд и Винету!

— Да, не си се излъгал, мастър Мелтън — отвърнах аз. — Дойдохме тук единствено с намерението да ти докажем, че наистина сме ние.

— Да бяхте отишли да правите компания на дявола!

— Ако бяхме постъпили така, сега щяхме да седим в онзи камънак при брат ти, когото ти уби. Той беше сатана в истинския смисъл на тази дума. Ти му даде наградата, която заслужаваше, а скоро и самият ти ще си получиш твоята.

— Затваряй си плювалника! В подобно положение и дума не може да става за убийство. Когато се касае за живота ти, винаги мислиш най-напред за себе си.

— И тогава поваляш и убиваш собствения си брат, така ли? Знаеш ли как те нарече той?

— Как?

— Юда Искариотски. Същото име ти даде и Крюгер Бей, както и различни други хора. Изглежда, върховно удоволствие ти доставя да предаваш своите благодетели и да им се отплащаш с черна неблагодарност. Къде са парите, които задигна от брат си?

— Това не те засяга.

— Засяга ме и още как, защото те са собственост на законния наследник на стария Хънтър.

— Доведи ми го този наследник де!

— Би могло да се уреди.

— Да, би могло, ама не може — злорадо се изсмя той.

— Може, и то как! Мастър Фогел е свободен! Измъкнахме го от галерията, в чиито край го бяхте вързали за един кол.

— The devil! — извика негодникът, като започна да опъва ремъците си. — Кой ти издаде скривалището?

— Никой. Сам го намерих.

— Могли сте да минете единствено през жилището на Юдит! Какво стана с нея?

— Чувства се отлично.

— Ами Джонатан?

— И той е добре. Двамата се обичат толкова всеотдайно, че в най-скоро време ще ги венчаят при бесилката.

— Какво? Да не би и Джонатан да е заловен?

— Да не искаш участта му да е по-добра от твоята?

— Заловен, заловен! — простена той. А после като скръцна със зъби, продължи:

— А бяхте само четирима!

— Даже само трима, понеже пленихте един от нас.

— Пъкълът ви е помогнал, но парите няма да получите! Те са скрити толкова добре, че не бихте ги открили дори и с помощта на сатаната.

— Все ще ги намерим.

— Никога, никога! Но ти не си глупав и няма да искаш прекалено много. Приеми това, което вече ти предложихме чрез Юдит, иначе ще си останеш с празни ръце! Синът ми е скрил парите толкова добре, че е невъзможно да ги откриеш. А той единствен знае къде са.

— И ти също!

— Да, и аз!

— Ами Юдит?

— Не ми се вярва да й го е казал. Такива неща не са женска работа.

— О, любовта развързва езика!

— Това не е толкова съществено. Най-важното е, че ти нищо няма да намериш. И каква ще ти е ползата, ако ни заловиш и ни предадеш на полицията, а самият ти не получиш нищо?

— Действително тази мисъл не е кой знае колко утешителна.

— Добре тогава! Бъди разумен! Пусни ни и вземи предлаганите ти от нас пари! Изборът е твой. Или ще ни задържиш без да видиш и пукнат грош, или ще ни освободиш и ще напълниш джоба си с пари.

— Колко?

— Предлагам ти двойно по-голяма сума от онази, която ти е споменала Юдит.

— Но тогава наследникът ще получи само трохи, а ти все още ще имаш милиони и на всичко отгоре ще получиш и свободата си. Не, това е лоша сделка. А ти да не си мислиш, че ще те предам на полицията? Нямам никакво намерение да те мъкна със себе си толкова дълго.

— И какво друго смяташ да правиш?

— Ами просто да ти тегля един куршум.

— Сър, но това ще е убийство!

— Не, ще е само справедливо наказание. Ти си едно чудовище и човекът, който те унищожи, ще заслужи Божията благословия. Ще направим съвещание, за да решим участта ти. Най-вероятно зората ще възвести настъпването на последния ти земен ден.

— Няма да го направите, защото не сте мои съдии.

— Сме, сме! Ние се намираме в Дивия запад и ще действаме според неговите закони. Даже и да не споменаваме предишните ти престъпления, през изминалата нощ ни нападнахте, а после през деня ни направихте засада. Целта ви беше да ни убиете. А законът на прерията гласи: смърт за смърт!

— Сър, вразуми се де! Хайде да делим поравно!

— Не. Искаме всичко.

— Нищо няма да получиш, абсолютно нищо! — изкрещя той разярен. — Убийте ни, вече ми е все едно! Ще умра поне с радостната мисъл, че си оставаш окаян бедняк, защото никога няма да намериш парите, ама никога, никога!

Той изрева това трикратно «никога» със страшна злоба. Аз пък останах толкова по-спокоен.

— Я не се горещи! Знам каквото знам. Позната ми е и кожената чанта на сина ти, където е скрил парите си.

— Кожената…? — едвам изрече той и дъхът му секна. — Ти виждал ли си я?

При тези думи Мелтън така впери поглед в мен, сякаш от моя отговор зависеше животът му.

— Дали съм я виждал? Pshaw! Че каква ли щеше да ми е ползата, ако я бях само виждал?

— Сър, мастър, човече… в теб ли е вече?

— Хмм! Тази чанта е собственост на твоя син. Тя не те засяга. Но ти също имаш пари — твоя дял, както и сумата, която отмъкна от брат си.

— Да, имам ги тези пари, имам ги! — изкрещя той извън себе си от ярост. — Но ти няма да се докопаш до тях! Ако сатаната ти е натикал в ръцете парите на Джонатан, можеш само да му благодариш, обаче ти няма да можеш и да се докоснеш до моите пари!

— О, достатъчно е само да протегна ръце!

При тези думи аз допрях двата си показалеца до краката му. Той трепна, а очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Попитаме:

— Какво, тук? Ти да не ме мислиш за толкова глупав, че да взема да скрия парите в чорапите си и така да ми излязат мазоли?

— В чорапите не, но в ботушите. Мелтън преглътна.

— В ботушите ли? Че събуй ги тогава и надникни в тях! Можеш да ги тръскаш колкото си искаш. И пукнат цент няма да изпадне оттам.

— И то по една основателна причина, а именно защото парите не са вътре в ботушите, а между двойните им кончови.

Главата му се отпусна безсилно назад. Той затвори очи и с гаснещ глас промълви:

— Между… двойните… кончови!

После изведнъж бясно задърпа и заопъва ремъците си и започна да крещи така, че лицето му стана мораво:

— Само посмей да се докоснеш до краката ми, пес такъв! Ще разкъсам въжетата и ще ви направя на кайма!

— Жалък червей! Това са закани на умопобъркан! Ще ти оставим парите дотогава, докато самите ние пожелаем. А сега ще те развържем. Ще дойдеш с нас.

— Къде ще ходим? — попита той значително по-спокойно, понеже не му събухме ботушите.

— Ще видиш. Но само ни се подчинявай и кротувай, иначе не можеш да разчиташ на пощада!

Освободихме го от масата, а после му развързахме и краката. Накарахме го да се изкачи през отвора заедно с нас, а след това да слезе на по-долната платформа и да влезе в жилището на еврейката. Там отново здраво вързахме краката му и го оставихме легнал в помещението, съседно на стаята, където бе входът. Там беше тъмно.

Пазена от Емъри, Юдит се намираше през три помещения по-нататък.

Аз отидох при нея, докато Винету се върна горе. Тя седеше на един стол, обърнала гръб на Емъри, и се престори, че не забелязва моето появяване.

— Искаш ли да те сменим? — попитах англичанина, като затворих очи, наклоних глава настрани и я подпрях с длан. Тази пантомима беше знакът за спане. Емъри веднага ме разбра и каза:

— Наистина съм изморен. Трябва малко да поспя.

— Добре, но кой ще те смени? Аз си имам работа и Винету също е зает. А на Фогел не ми се иска да поверявам толкова важен пост.

— Важен ли? Все ще може да опази една фуста.

— Това би могъл, обаче доведох и друг пленник — стария Мелтън.

В същия миг Юдит рязко се обърна.

— Струва ми се, че той ви беше избягал. Нали преди малко така казахте?

— Да, но пак ни падна в ръцете.

— Наистина сте цял сатана! Какво ще правите с него?

— Най-напред ще му събуем ботушите и ще понадникнем малко в двойните им кончови. Както виждате, сеньора, радостта ви беше преждевременна, а иронията ви — съвсем не на място.

— Де да си бях мълчала! А сега тези пари са загубени! Раздрънках се дори без да ме питате!

— Лъжете се. Все пак аз ви подведох да говорите.

— Как ли пък не!

— О, така е! Ще бъда искрен и ще ви призная, че старият Мелтън ни падна в ръцете веднага с проникването ни в пуеблото, преди още да знаехте, че сме тук. Изненадахме го в жилището му и го вързахме. Бях сигурен, че у него има пари. Много ни се искаше да разберем къде ги е скрил, а най-лесно можехме да го узнаем от вас.

Тогава тя скочи от стола, втурна се към мен и размахвайки пред лицето ми ръцете си със свити пръсти като нокти на граблива птица, злобно изсъска:

— Лъжец, чудовище! Така значи мамите хората! Под маската на най-почтен човек криете такова коварство, което е направо неописуемо! Как ми се иска да ви издера лицето!

Усмихнах й се най-спокойно.

— Само да поискам, ще извършите и друга, далеч по-голяма глупост.

— Не, никога, никога! — увери ме тя гневно. — Сигурно е, че няма повторно да ви доставя радостта да ме надхитрите. Навярно пак искате да изкопчите нещо от мен и за тази цел ми тръснахте една опашата лъжа.

— Лъжа ли? И мога ли да узная каква е тя?

— Ами че сте пленили стария Мелтън.

Тъкмо този отговор желаех да получа. Юдит не подозираше, че й готвех такава клопка, по-опасна от която едва ли можеше да има за нея в момента. И тя беше вече на път да извърши втората глупост.

— Това ли било лъжа? — рекох аз. — Много ми се ще да разбера каква ли цел бих могъл да преследвам с подобна неистина!

— И вие, и аз го знаем много добре. Или можете да ми докажете, че говорите истината?

— Да.

— Къде е Мелтън? Покажете ми годе!

— Невъзможно е да ви го доведа. Вързан е.

— Празни приказки! Е, аз мога да отида при него. Но естествено, вие няма да ми позволите.

— Защо не? На драго сърце!

— Хайде тогава да вървим!

— Добре, елате!

Взех лампата и заедно излязохме от помещението, отправяйки се към стаята, където лежеше Мелтън. Щом го зърна, тя се изплаши.

— Значи е истина, истина е! Сеньор Мелтън, как допуснахте да ви заловят?

— Че нали и вас ви плениха! — изръмжа той.

— Това е друго нещо! Вие сте мъж, бяхте въоръжен, а аз съм…

— Мълчете! — прекъснах я аз. — Изпълних желанието ви и ви показах пленника, но няма да търпя да разговаряте с него. До сутринта той ще остане да лежи тук. Щом се разсъмне, ще си направим удоволствието да поразгледаме ботушите му. А сега ме последвайте!

Обърнах й гръб и нарочно тръгнах пръв, като внимавах поведението ми да изглежда съвсем непринудено. Все пак успях да забележа, че зад гърба ми тя му направи знак. Той можеше да означава само едно, че щеше да се върне при него. А намерението ми беше да я подлъжа да направи точно това. Исках да узная от нея накъде е избягал Джонатан и много вероятно беше тя да го каже на стария, ако успееше тайно да се промъкне до него.

— Е, все още ли ме смятате за лъжец? — попитах я аз, след като отново се върнахме в стаята.

— Този път казахте истината, но въпреки това ще бъда дваж по-внимателна. Няма да можете да ми поставите друга клопка!

— Почакайте само! А теб, Емъри, те моля да бъдеш непрекъснато нащрек. Двамата пленници не бива да се срещат и да разговарят. Тази сеньора като нищо е способна да помогне на стария да избяга. След два часа ще дойда да те сменя. По-рано ми е невъзможно.

— Well, ще изпълня дълга си, макар че съм дяволски изморен. Направих му знак и си тръгнах. Той ме разбра и ме придружи до входното помещение. Там тихо ме попита:

— Каква е тая работа със спането? Защо ме питаш дали съм изморен?

— Искам да я накарам да отиде при стария. Поговори сега да речем десетина минути с нея възможно на по-висок глас, за да не чуе какво става тук в предните помещения. После привидно ще заспиш и няма да се събуждаш преди да съм се върнал в стаята.

— Ами ако тя се опита да излезе?

— Няма да й пречиш.

— Но нали може да вземе наистина да освободи стария?

— Няма. Ще го преместя оттам и сам ще легна на неговото място.

— Великолепно хрумване! Любопитен съм да видя дали този номер ще мине.

Той се върна при Юдит, а аз накарах Винету да слезе долу. Пак затъкнахме устата на стария Мелтън и го пренесохме в едно помещение в лявата част на жилището. После Винету ме върза по същия начин като Мелтън и ме остави легнал на неговото място. Беше ми свалил колана, а и иначе в цялото облекло се бяхме постарали да постигнем възможно по-голяма прилика.

След като апачът отново се изкачи горе, аз зачаках с голямо нетърпение резултата от този маскарад. Бях напълно убеден, че Юдит щеше да дойде, ала дали щеше да ми каже каквото исках да знам, това беше несигурно.

Чух я да приказва с Емъри. След известно време разговорът им замря. После измина около половин час и тогава усетих съвсем лек повей като от женски дрехи. Еврейката се появи. Ръката й опипом затърси наоколо и се докосна до крака ми. Трепнах, подобно на човек, който се е изплашил. Шепнешком тя ме предупреди:

— Тихо, сеньор Мелтън! Аз съм!

— Кой е? — прошепнах й също тъй едва доловимо.

— Аз, Юдит! Искате ли да избягате?

— По дяволите! Де да можех!

— Можете, защото ще ви помогна. Забелязахте ли знака, който ви направих?

— Да.

— Шетърхенд е едно глуповато нищожество, на което с истинско блаженство ще изиграя този номер. Преди видях как са ви вързали. Повдигнете ръцете си! Донесох нож.

Последвах подканата й. Тя преряза ремъците на ръцете ми, а после и на краката. Изправих се седнал, като нарочно вдигнах доста шум. Исках да ме предупреди да бъда предпазлив, за да не й направят впечатление моите кратки отговори. Не биваше да приказвам много-много, защото в противен случай неизбежно щеше да ме познае.

— Тихо, тихо! — предупредително прошепна тя. — Иначе моят пазач ще се събуди.

— Пазач ли? — попитах аз.

— Да. За ваше щастие той заспа, а още утре сутринта се канят да ви вземат парите, след което и свободата, и животът ви ще са в голяма опасност. Трябва да избягате при Джонатан.

— Къде е той?

— Също офейка. Аз му помогнах. Тръгна нагоре към индианците могольони, чиито вожд се казва Битсил Илче.^[2] Той беше приятел на моя мъж и с радост ще посрещне Джонатан. Ако го последвате и кажете на вожда, че аз ви изпращам, сигурно ще ви приемат по същия начин. По-късно ще дойда и аз.

— Кога?

— След като си отидат тези четиримата, които се държат така, сякаш са господари на вселената. Засега все още трябва да остана тук, за да узная накъде се канят да се отправят. После и аз ще ви последвам и ще се срещна с Джонатан при Клеки-тсе,^[3] където той ще ме чака. А сега изчезвайте, но внимавайте да не ви спипат!

Тя се отдалечи. Изчаках още десетина минути и след това станах, за да се изкача на платформата. Там седеше Винету.

— Моят брат познава ли Битсил Илче, вожда на могольоните? — попитах го аз.

— Да — кимна апачът. — Той е храбър воин и никога досега не е нарушил веднъж дадената дума.

— А има ли нейде в земите му място, наречено Клеки-тсе?

— Да, знам го. Защо моят брат ме пита за вожда и за това място?

— Защото Джонатан Мелтън се е отправил натам.

— Уф! Как го узна Олд Шетърхенд?

Разказах му всичко. Тогава той тихо се засмя и каза:

— Моят брат е умен и хитър като лисица. Ще яздим към Бялата скала!

Когато изминаха двата часа, уговорени с Емъри, аз слязох долу, уж за да го сменя. Той се беше отпуснал на един стол и обронил глава, се преструваше, че спи. Юдит седеше на друг стол. Посрещна ме с победоносен поглед.

— Ха, това пък какво е! — извиках аз. — Струва ми се, че ти спиш! Англичанинът си даде вид, сякаш в този момент се събужда и лицето му придоби смутено изражение.

— О, наистина! Бях задрямал, но само за няколко минути.

— За няколко минути ли? — изсмя се Юдит. — Сеньор, та вие спахте дълбоко почти два часа без прекъсване.

— Ами вие какво правихте, докато сър Емъри спеше? — попитах аз.

— Какво ли не. Даже малко се поразходих из помещенията.

— Да не сте била и при Мелтън?

— Естествено! Дори мога да ви кажа, че ще намерите празен затвора му. Той тръгна подир сина си.

— Но тогава аз трябва веднага да…

Престорих се, че съм обзет от силна възбуда. Грабнах лампата и изтичах навън. Юдит побърза да ме последва, за да се наслади на гнева ми. Бавно и спокойно Емъри тръгна подир нас. Естествено, че когато зърнах срязаните ремъци, аз изпаднах в ярост.

— Някой му е помогнал! — кипнах аз. — Невъзможно е сам да пререже ремъците си. Да знаех само кой… а-а, сеньора, струва ми се, че вие най-добре знаете кой е бил!

— Тъй ли мислите? — попита ме тя с усмивка на превъзходство. — Е, ще бъда откровена. Да, аз бях, сеньор.

— Вие, вие ли го освободихте?

— Да! И къде е втората глупост, която с такава увереност очаквахте да извърша? Че изпълнете най-сетне и обещанието си да ми кажете къде може да се намери Джонатан Мелтън! Да, да… — тук тя прихна да се смее, — вашата физиономия в момента е истинско олицетворение на глупостта. Сеньор, отидете в стаята, вижте и станете друг човек, поправете се!

— Хмм, ще последвам съвета ви, но моля ви, сеньора, елате с мен, за да се убедите сама как се поправям!

— Ще изпълня желанието ви. Бъдете тъй добър да вървите пред мен!

Поведох я към другата страна на жилището, към стаята, където бяхме преместили Мелтън. Емъри ни следваше по петите. Когато застанахме пред завесите на споменатото помещение, лицето на Юдит все още сияеше.

— Значи тук искате да ми покажете, че сте се поправил? Ами отворете тогава!

— Да, сеньора, моето поправяне е всъщност и втората ви глупост, за която ви бях предупредил. Ето, вижте сама!

Разтворих завесите. Тя влезе вътре, огледа се, отстъпи стреснато назад и изпищя:

— Мелтън, та тук лежи Мелтън!

— Да, Мелтън — кимнах аз. — Съвсем естествено! Че кого друг очаквахте да видите?

— Мелтън, Мелтън! — повтори тя. — Но това е невъзможно! Това е някакъв номер! Мога ли да поговоря с него, сеньор?

— Не. Последвайте ме пак във вашето жилище!

Щом стигнахме там, тя се тръшна на един стол и ме погледна въпросително. Изразът на превъзходството беше изчезнал от лицето й.

— Имам навика да държа на думата си, сеньора — подех аз. — Обещах да ви кажа накъде е избягал Джонатан Мелтън. Той е на път към Силния вятър, вожда на могольоните. По-късно и вие се каните да го последвате, за да се срещнете с него при Бялата скала. Така ли е или не?

Тя бързо се изправи на крака.

— Кой ви го издаде?

— Самата вие ми го казахте.

— Аз… аз ли?

— Да. Бъдете тъй добра да си припомните вашите собствени думи: «Шетърхенд е едно глуповато нищожество, на което с истинско блаженство ще изиграя този номер!» Много ми се иска винаги да ми правят все такива тъпи номера!

Тя ме зяпна съвсем смаяна и най-сетне изпелтечи:

— Аз… аз… не ви… разбирам!

— Тогава ще трябва да ви помогна. Знаете ли чии ремъци срязахте?

— Глупав въпрос… на Томас Мелтън!

— Не. Нали току-що го видяхте къде лежи вързан. Вие бяхте тъй добра мен да освободите от плен.

— Вас… вас…?

— Да. И сега следва глупостта, която се заричахте никога да не извършвате. Главният престъпник, Джонатан Мелтън, избяга с всичките пари. Вие знаете накъде се е отправил, а аз трябваше на всяка цена също да го узная. И така, заведох ви при неговия баща, но после веднага го преместих, накарах моите хора да ме вържат и легнах на неговото място. Бях убеден, че ще дойдете, понеже видях, че направихте знак на стария Мелтън. Сър Емъри се престори, че спи. Вие тихичко се измъкнахте от стаята, появихте се при мен, прерязахте ремъците ми и проявихте деликатно внимание да ми съобщите всичко, каквото исках да знам. Съжалявам ви, защото за една дама никак не е приятно да слуша такива неща. Тъй че нека не говорим повече за това и ще завърша със забележката, че се налага да наредя да ви вържат, иначе като нищо може да ви хрумне идеята действително да освободите стария Мелтън.

— Да ме вържат, мен да вържат!? Но аз не съм в състояние да ви сторя повече никакво зло!

— О, като нищо можете! Вярно, имам възможност да ви обезвредя и без да ви връзвам и дори съм склонен да постъпя точно така, ала само при условието, че най-искрено ми отговорите на няколко въпроса.

— Добре, питайте!

— Преди малко ви обърнах внимание, че няма да успеете да ме заблудите. Ще забележа, ако ме лъжете, и тогава ще съм двойно по-строг към вас.

— Ще бъда откровена.

— Надявам се да е така заради самата вас. И така, кажете ми дали Мелтън разполага с кон!

— Има един от къщата, където прекарахте една нощ.

— Мелтън въоръжен ли е?

— Взе пушка, нож и револвери.

— Но той никога не е идвал по тези места. Ще намери ли пътя до могольоните?

— Да. Трябва само да язди нагоре по бреговете на Флухо бланко, а после да свърне към Сиера бланка, чиито възвишения ще види пред себе си. Няма как да се обърка.

— А къде се намира Бялата скала, където искате да се срещнете с Джонатан Мелтън?

— Също в Сиера бланка.

— Как му хрумна на Мелтън да избяга при могольоните?

— Аз го посъветвах така и му предложих също да се срещнем при Бялата скала. Не бих могла да бъда по-искрена към вас!

— О, можехте!

— Защо мислите така? Знам, че ще преследвате Джонатан и все пак ви издадох къде отива и къде ще ме чака. Значи го излагам на опасността да го плените. Нима можете да искате нещо повече от мен?

— Да. Поисках да узная истината, а вие ме излъгахте. Вашите сведения за могольоните и Бялата скала са неверни. Казахте ми лъжлива посока, точно противоположната, за да изгубим ценно време, а Мелтън да спечели преднина и да ни избяга. Във и около Сиера бланка живеят апачите нихораси. Бихме отишли право при тях, ако решим да следваме описания от вас път и от Флухо бланко се отправим на изток. А е тъкмо обратното — би трябвало да тръгнем в западна посока. Тогава ще стигнем до планините Могольон, откъдето са получили името си и индианците, при които иска да отиде Мелтън. Сигурно разбирате, че няма да позволя да ме измамите.

— Сеньор, ако сте прав, значи грешно са ме осведомили самата мен.

— Престанете да лъжете! Стараете се да ни заблудите, следователно не сте обърнали внимание на предупреждението ми и сега ще ви вържем.

— Няма да го направите! — изкрещя тя. — Няма да го позволя!

Тогава Емъри се обади:

— Я не си губи времето с нея! Ей там висят ремъци. Хайде, вържи я!

С една енергична крачка той се озова зад нея, хвана ръцете й и ги изви на гърба й. Тя бе толкова слисана от тези бързи и решителни действия, че изобщо не помисли да се съпротивлява. С един ремък стегнах китките на ръцете й, а с друг вързах краката й за глезените. После я положихме на пода. Така й бе невъзможно да посети стария Мелтън и да му окаже каквато и да било помощ. Вече не беше необходимо някой от нас да седи при нея и да я пази. Заедно с Емъри се изкачих при Винету, който седеше горе. Той ми каза, че действително Бялата скала се намира в планините Могольон, а не в Сиера бланка. Следователно не се бяхме отнесли с еврейката несправедливо.

Изчакахме на платформата настъпването на утрото. Юмите оставиха огъня да догори, но продължиха да седят край него. Те гледаха на нас като на господари на пуеблото. Изнесохме стария Мелтън горе при нас. По лесно разбираеми причини той не биваше да научи нищо за бягството на сина си, нито пък къде можеше да го намери. Наканихме се да събуем ботушите му. От ярост старият закрещя и зарита наоколо с вързаните си крака така, че се видяхме принудени да го усмирим. Сложихме го да легне върху една от стълбите на платформата и го вързахме здраво за нея. Ремъци опасваха и целите му бедра до коленете. Но и след това той все още успяваше да се претърколи насам-натам заедно със стълбата, тъй че се наложи Винету и Емъри да го затиснат с коляно и така да го задържат на едно място. Едва тогава успях да събуя ботушите му.

Те бяха подплатени с тънка обработена кожа и аз веднага напипах нещо между кончовите и тази подплата. Нейните шевове бяха явно нови, така че навярно парите бяха зашити там съвсем наскоро. Вероятно при шиенето му беше помагала еврейката и ето защо тя знаеше къде старият Мелтън криеше своята плячка.

С помощта на ножа разпрах подплатата. Мелтън престана да крещи. Беше се примирил с положението, но искрящите му от изгаряща омраза очи не се откъсваха от ръцете ми. Единият ботуш съдържаше съвсем тънко пакетче, увито в хартия във формата на плик за писмо, а в другия ботуш имаше две подобни пакетчета. Отворих ги. Във всяко от тези две пакетчета бяха скътани по десет хиляди фунта стерлинги в банкноти (200 000 марки) на Банката на Англия. От третия плик извадих петнайсет хиляди долара (60 000 марки) в съвсем редовни ценни книжа.

— Мастър Мелтън, ще ни кажеш ли откъде имаш тези пари? — попитах го аз.

— Върви по дяволите! — изрева ми той. — От мен няма да научиш нищо!

— Я не си въобразявай такова нещо! Има най-различни средства да те накараме да проговориш и понеже на всяка цена трябва да разберем произхода на тези суми, ще действаме безмилостно, ако откажеш да ни дадеш исканите сведения. Но първо ще ти обърна внимание, че за един някогашен туниски офицер не е кой знае каква чест да яде бой.

— Бой ли? Искате да ме биете?

— Да. И така, ще ни дадеш ли въпросните сведения?

— Не, дори и да ме убиете от бой, гадове такива!

— Не ме карай да ти се смея! Всъщност не са ни нужни твоите сведения. Ние сме достатъчно умни сами да си ги набавим.

— Е, ами щом сте толкова умни, тогава казвай де!

— Ти и брат ти сте получили по десет хиляди фунта стерлинги от незаконно придобитото наследство. Вашите дялове са ви изплатени от Джонатан в английски пари.

— Десет хиляди фунта стерлинги! Мизерна сума щом става въпрос за милиони! Мислиш ли, че щяхме да се задоволим само с толкова?

— Не. Сигурно е трябвало да получиш още и тъй като се е наложило да се разделиш с Джонатан, той ти е дал на първо време тази сума.

— Я виж ти, колко си ми бил умен, мастър Шетърхенд! Но откъде са се взели тогава останалите петнайсет хиляди долара?

— Били са на твоя брат. Той винаги имаше в себе си пари. Задигнал си му петнайсетте хиляди заедно с другите пари.

— Страшно много се лъжеш. Парите са мои.

— Е, това може да ми е безразлично. Ще те накараме да проговориш! Ето тук е наследникът, когото измамихте. Нека той ти развърже езика! Мастър Фогел, я се спусни от пуеблото и си вземи от онези храсти няколко много хубави, жилави пръчки!

Фогел тръгна. Когато се върна с пръчките, ние вече бяхме освободили Мелтън от стълбата, за да го вържем отново на нея, но вече по корем.

— Е, ще говориш ли? — попитах го пак.

— Не! — скръцна със зъби той.

— Удряй, мастър Фогел!

С току-що отрязания от храстите лък нашият цигулар започна с все сила да свири по гърба на стария, но без никакъв резултат. Мелтън здраво стисна зъби и не издаде нито звук. Тогава Емъри се обади:

— Така нищо няма да стане. Нашият дребничък мастър Фогел няма нужната сила в мишците си. Я ми дай на мен една пръчка! Обзалагам се, че ще го накарам да проговори!

Още от първия удар на англичанина Мелтън извика, защото на гърба му се появи кървав оток. Вторият и третият удар имаха същия успех, а когато при следващите удари пръчката взе да се врязва вече в живо месо, негодникът не бе повече в състояние да издържа болките и извика:

— Престани! Ще ви кажа!

— Е, откъде са десетте хиляди фунта стерлинги? — попитах го аз.

— От наследството — призна той.

— Другите десет хиляди си задигнал от убития си брат, нали?

— Да.

— А петнайсетте хиляди долара?

— Те са също от моя брат. Вече знаеш всичко.

— Добре! Сега ти разбра, че като нищо можем да те накараме да проговориш и само ти ще си виновен, ако ездата ти причинява после известни неприятности.

— Какво? Да тръгна с теб? Та нали вече взе парите! Освободи ме де!

— Мастър, ти да не се побърка? Преследвах те през Дивия запад заради няколко убийства, търсих те из Египет и Тунис, после те гонихме през прериите чак дотук, и сега, след като най-сетне те заловихме, очакваш от мен да те пусна да си вървиш!

— Вразуми се, мастър! Каква ще ти е ползата да ме видиш увиснал на въжето?

— Никаква, тук си прав. Но въпреки това трябва да увиснеш на бесилото, защото само след смъртта ти ще бъда сигурен, че веднъж завинаги си обезвреден.

— Тогава правете каквото щете, песове такива, и бъдете проклети во веки веков!

— Да, наистина ще направим каквото си искаме, а твоето проклятие ще се изсипе върху собствената ти глава. Мастър Фогел, вземи тези пари! Тук са над четиристотин хиляди марки. Твои са!

— Дано се задави с тях четиристотин хиляди пъти! — изкрещя ми Мелтън.

Фогел пребледня. Той взе трите пакетчета, задържа ги в ръката си и най-сетне, този път на немски език, с мъка изрече:

— Господи, колко пари! Ще ми се пръсне сърцето! Това е твърде много, прекалено много!

Той искаше да дели с нас, обаче аз се възпротивих:

— Надявам се да получиш по-нататък, повече пари. Сега ги прибери и грижливо ги пази!

— Добре, на първо време ще ги взема, но по-късно пак ще си поговорим.

Развързахме Мелтън от стълбата. Изправен на крака, той изпитваше още по-силни болки. Срязахме и ремъка, стягащ глезените му, за да излезе с нас от пуеблото, понеже трябваше вече да тръгваме на път.

Бележки

[1] Виж т.1 от Събраните съчинения на автора «През пустинята» Б. пр. ↑

[2] Силния вятър — Б. нем. изд. ↑

[3] Бялата скала — Б. нем. изд. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Сатана и Юда (4)

Метаданни

Данни

Сатана и Юда

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта главаВ пуеблото

Карл Май
Сатана и Юда (4)

Четвърта глава
В пуеблото