Карл Май
Крепостта в скалите (9)

Девета глава
Юма-Тсил

Тъй като най-напред искахме да отидем до Чиуауа, трябваше първо един цял ден да яздим през пустинни местности, после прекосихме сравнително тясна ивица земя, която спадаше към територията на юмите и най-сетне се озовахме в един район, за който това племе все още воюваше с мимбренхосите.

Начело яздеха воини на юмите, защото добре познаваха този край. Не се отделях от Винету, а често към нас се присъединяваше и Хитрата змия. Двамата млади синове на Силния бизон, Юма-Шетар и неговият все още безименен по-малък брат, се придържаха винаги близо до нас. Здраво вързаният Мелтън беше под толкова строга охрана, че едва ли мислеше за бягство и свобода. Най-отзад яздеха Юдит и баща й. Не им обръщах никакво внимание, а и те се стараеха да не ми се мяркат пред очите.

Привечер на първия ден ние оставихме най-после пустошта зад гърба си и се разположихме на лагер близо до границата й с тревистата местност, където конете намериха тъй нужната им паша. На следващия ден пресякохме споменатата тясна територия, която юмите смятаха за своя собственост и накрая навлязохме в спорния район, който беше планински. Юмите имаха намерение да ни заведат при някакъв някогашен голям воден басейн, в чиято среда беше останало малко езеро, където щяхме отново да бивакуваме. Тъкмо когато слънцето изчезваше зад западните възвишения, ние достигнахме южния му край.

От пръв поглед разбрахме, че преди време тук са се събирали значително по-големи водни маси и езерото се е простирало от север на юг. В тази посока то е било дълго може би около половин час път, докато ширината му от запад на изток не беше толкова голяма. На това място излизаха три долини.

Едната идваше от север, другата от изток, а третата от юг. Ние минахме през последната.

Когато излязохме от долината, двамата с Винету случайно се бяхме озовали в челото и яздехме редом с водачите на нашата колона. Погледите на юмите се бяха насочили към езерцето в центъра на някогашния голям воден басейн, където пред тях се разкриваше примамлива гледка. Малкото езеро беше обградено от гъсти дървета и храсти, около които пък имаше пояс от сочна трева. И Винету, и аз бяхме свикнали на подобни терени да се грижим преди всичко за собствената си безопасност и затова погледите ни зашариха из околностите в посока към другите две долини, които също излизаха на езерото. Точно на изхода на източната долина забелязах да се появява един конник, който обаче още щом ни зърна, незабавно се отдръпна и изчезна. За да разбера дали и Винету също го бе видял, погледнах към апача. В този миг и той обърна глава към мен. Едно почти доловимо намигване ми подсказа, че ездачът не се бе изплъзнал от острото му зрение.

Всеки друг индианец веднага би вдигнал тревога, но мислите на Винету бяха толкова бързи, че още в същия миг, когато погледът му падна върху конника, той незабавно си каза, че в момента ще е по-добре да запазим мълчание.

Ето защо не прекъснахме ездата си чак докато се добрахме до езерцето, където скочихме от седлата и преди всичко напоихме конете, а после ги пуснахме свободно да се разхождат наоколо. Индианците обаче се погрижиха първо за самите себе си и едва след това обърнаха внимание на животните. Мелтън беше вързан на едно дърво, а за Юдит направиха постеля сред храсталаците.

Налагаше се да присъствам при разпределението на хранителните провизии, защото иначе червенокожите щяха наведнъж да унищожат всичко каквото намереха. Докато тази работа не ми позволяваше да напускам бивака, апачът се отдалечи, за да обходи по своя предпазлив маниер околностите на малкия оазис. А когато се върна от разузнаването си, по израза на лицето му разбрах, че е открил нещо важно. Приближих се до него и го попитах:

— Моят червенокож брат е намерил и нещо друго освен онзи конник, когото забелязахме преди малко, нали?

— Да — отвърна той. — Нашите коне пасат около езерото и могат да се видят от далеч, понеже все още не е тъмно, а местността около тази вода е равна. Отначало погледнах на изток, където изчезна конникът. Входът на долината беше пуст. После хвърлих поглед на север и там също забелязах ездачи. И те се канеха да отидат при езерото, ала щом зърнаха конете ни, бързо се оттеглиха назад.

— Тогава си имаме работа с два различни отряда, които без съмнение нищо не знаят един за друг.

— Така е — кимна Винету. — Единият от тях идва от север, а другият от изток. И двата отряда искат да стигнат до езерото, обаче щом ни видяха, се оттеглиха.

— Моят червенокож брат досеща ли се кои са тези хора?

— Има само една възможност.

— Да, сигурно са Голямата уста със своите юми и Силния бизон с мимбренхосите си. Но къде се намира единият и къде е другият? Не знаем кой от тях се приближава от север и кой от изток.

— Скоро ще разберем, понеже щом се стъмни и едните, и другите ще изпратят съгледвачи. Трябва да ги изпреварим. Накъде предпочита да се отправи моят бял брат?

— На изток.

— Тогава аз ще тръгна на север. Налага се да изчакаме само още десетина минути, за да стане съвсем тъмно.

Насядахме на земята, за да похапнем, а после, след краткотрайното здрачаване отново станахме, за да отидем на разузнаване, като се промъкнем тайно до двата конни отряда, навярно нашите хора си помислиха, че искаме да нагледаме жребците си и не им направи никакво впечатление, че се отдалечихме, още повече че не взехме пушките си. Когато вече никой не можеше да ни види ние се разделихме. Винету пое на север, а аз на изток.

Предполагахме, че търсените от нас индианци все още нямаше да изпратят съгледвачите си, ала предположението ни се оказа погрешно. Още не бях стигнал кой знае колко далеч, когато нейде пред мен долових шум, който много приличаше на шума от отърколен камък, подритнат от нечий крак. Незабавно залегнах на земята и зачаках. Чух тихите стъпки на човек, който се приближаваше. Ето че вече го видях — беше на десетина крачки от мен, после на пет-шест.-. на три-четири. Той не ме забеляза, понеже не гледаше към земята. Когато направи още една крачка, аз светкавично се изправих и с две ръце го стиснах за гърлото. Човекът отпусна ръце, коленете му се подгънаха, краката му затърсиха по-стабилна опора. Пуснах го да легне на земята, махнах десницата си от гърлото му, но докато с лявата си ръка продължавах да го държа здраво, с дясната посегнах към пояса му. Там той беше затъкнал ножа си, единственото му оръжие. Измъкнах го, стиснах го в ръка, после поотпуснах хватката си, за да може човекът да си поеме малко дъх и го попитах:

— Ти от кое племе си? Кажи ми истината, иначе ще забия в тялото ти твоя собствен нож!

— Мим… брен… хо — отговори ми той на накъсани срички, като с мъка си поемаше дъх.

За да бъда съвсем сигурен продължих с въпроса:

— Кой ви предвожда?

— Силния бизон.

— Накъде сте тръгнали?

— Към Алмаден при Поразяващата ръка и Винету. Тогава изцяло освободих гърлото му и го подканих:

— Я ме погледни в лицето! Познаваш ли ме?

— Уф! Поразяващата ръка!

— Стани и ме заведи при Силния бизон! Ето ти ножа. Той се надигна от земята и редом до мен тръгна обратно, без да каже нито дума.

След като навлязохме малко в долината, се разнесе свирнята на щурец. Моят придружител му отговори със същите звуци. Така той показа на поста, че е свой човек. Те не бяха запалили нито един огън. Измежду тях се надигна някакъв силует и се приближи към нас.

— Идват двама! Кой е другият?

— Поразяващата ръка — отвърна моят придружител.

— Поразяващата ръка, Поразяващата ръка! — чух как се понесе шепот от уста на уста.

Човекът, който ни заговори, беше Силния бизон. Радостно изненадан, той ми подаде ръка и каза:

— Олекна ми на сърцето, защото много се тревожех за теб. Но ти как се озова тук? Мислехме или че си мъртъв, или че се намираш някъде далеч от тук.

Навярно той се беше тревожил не толкова за мен, колкото за двамата си сина, само че не биваше да го признава и така да се изложи в очите на воините си. За да го успокоя, аз веднага му дадох сведенията, които всъщност искаше.

— Мъртъв ли? Всички, които тръгнаха с мен се чувстват добре. Никой от тях не е пострадал. Воините на мимбренхосите, които ме придружаваха, както и двамата сина на Силния бизон се държаха толкова смело, че не мога да не ги похваля.

По-късно ще ти разкажа за подвизите им. А сега преди всичко друго трябва да узная колко воини водиш със себе си.

— Малко повече от двеста — отвърна той.

— Силния бизон искаше да отведе на кола на мъченията пленените юми, сред които се намираше и Голямата уста. Те храбро ли умряха или започнаха да крещят от болки?

Много добре знаех, че юмите се бяха изплъзнали от ръцете на възрастния суров, но иначе доблестен вожд, ала все пак му зададох този въпрос, за да го накажа загдето беше повярвал, че имам намерение да пусна Голямата уста да избяга. Мимбренхото доста позабави отговора си, но накрая призна:

— Великия дух не пожела да се порадваме на смъртта на тези песове. Един от тях е успял да се освободи от ремъците си, а после развързал и останалите. Те избягаха като отмъкнаха и много коне.

— Е, голямо геройство сте извършили, няма що! Юмите ще има още дълго да ви се смеят. А как се разгневи Силния бизон, когато ме видя да разговарям с Голямата уста! Но ето, че сам е допуснал да избягат всички пленници заедно с вожда си!

— Великия дух пожела да стане така. Той ни изпрати толкова дълбок сън, че не успяхме нищо да видим или чуем.

— Така мисли моят червенокож брат, но аз съм на друго мнение. Когато извърша някоя грешка, никога не приписвам вината на Великия дух, защото Маниту е безгрешен. Но на всичко станало в миналото трябва да гледаме като на нещо, което е било неизбежно. Знаят ли воините на мимбренхосите къде се намира Голямата уста в момента?

— Не. Но предполагаме, че и той ще се отправи нагоре към Алмаден. След като ни избяга, аз побързах да взема нови коне със свежи сили, както и още воини, за да го заловя отново. Наредих на мъжете, които бяха с мен незабавно да започнат да го преследват. Сигурно сега са по петите му, а когато се появя и аз с тези воини, той ще попадне между нашите два отряда и ще го смажат.

— Постъпили сте разумно. Междувременно първият ти отряд сигурно пак му е отнел стадата, които беше отмъкнал. Впрочем мога да те осведомя, че Голямата уста се намира при северния изход на долината, в която сме разположени на бивак.

— Тогава трябва да се отправим натам, за да го нападнем!

— Не прибързвай! Необходимо е първо да научиш какво се случи след като се разделихме и какво е сегашното положение на нещата.

Не разполагах с време за по-обстоен доклад и му разказах съвсем накратко всичко, което се беше случило впоследствие. Неговите хора се насъбраха около нас и със затаен дъх слушаха думите ми. Когато свърших вождът не успя да скрие голямата си радост.

— По-малко от петдесет наши воини са свършили всичко това! И моите момчета също са участвали!

По време на разказа си аз не говорих за свършеното от мен или от Винету в единствено число, а винаги използвах местоимението „ние“, при което наистина се създаде впечатление, че всеки от нашия отряд имаше еднакво право да претендира за същата слава както и другите.

— Значи Хитрата змия бивакува сега в долината заедно с триста воини и нашите братя? Колко жалко! Ако не беше сключил мир с тях, още на зазоряване всичките им скалпове щяха да бъдат наши!

— Надявам се да спазвате договора, който сключихме с Хитрата змия. Желанието ви да се сдобиете със скалпове може би ще се удовлетвори по друг начин.

— Как?

— Нали ти казах, че и Голямата уста също се намира наблизо. Вярно, все още не съм го видял, но сигурно е той. Несъмнено ще се разгневи, когато чуе, че Хитрата змия е сключил с нас приятелско споразумение и мисля, че ще откаже да се присъедини към договора. Тогава непременно ще се стигне до сражение.

— Нека моят бял брат ми каже какво ще направи Хитрата змия в такъв случай!

— Този воин е честен човек. Той няма да наруши дадената дума. Но за хората, които са с него, не мога да кажа с такава сигурност, че ще се въздържат от враждебни действия. Предполагам, че четирийсетте мъже, които заловихме при Фуенте, както и при другите постове, коват тайни планове за отмъщение. Ще трябва да изчакаме, за да видим какво ще се случи.

— Не, не би трябвало да чакаме, а да ги изпреварим!

— Не искай подобно нещо от мен! Хората никога не бива да обвинят Поразяващата ръка и Винету в предателство!

— Тогава ми кажи какво ще правим! Да тръгнем ли още сега с вас към бивака ви?

— Не. Първо искам да чуя какво ще каже Винету, който отиде тайно да наблюдава лагера на Голямата уста. Тъй като вождът на юмите също ще изпрати разузнавачи, ще е по-добре да не изпровождаш втори съгледвач натам, защото е възможно да го забележат.

— Но как ще разбера какво трябва да правя?

— Ще ти каже един вестоносец, когото ще ти изпратя. Щом се приближи до вас, той ще имитира щурец, а ти най-съвестно ще изпълниш всичко, каквото ти съобщя чрез него! Каквото и да стане, превъзхождаме юмите. Дори да имат повече воини от нас, ние разполагаме с пушки, каквито почти никой от тях не притежава. Сега аз си тръгвам. Бъдете готови за действие!

Когато се върнах в нашия лагер, заварих там Винету. Легнахме настрани от другите и най-напред се осведомих за резултата от неговото разузнаване. Той ми отговори:

— Винету видя първо Голямата уста с неговите воини, а после и мимбренхосите, които го следваха.

— Какво? — попитах изненадано. — Толкова ли са близо по петите му?

— Олд Шетърхенд знае, че те го преследват?

— Да, Силния бизон ми го каза. След като юмите му избягали, изпратил своите мимбренхоси подир тях, а самият той бързо тръгнал да доведе нови воини и коне. Ти говори ли с онези мимбренхоси?

— Влязох в долината и се промъкнах до хората, разположили се там на лагер. Това беше отрядът на Голямата уста. Докато се криех зад една скала, покрай мен бързо се прокрадна някакъв друг човек, който явно също искаше да ги подслуша. Задържах го. Понеже той нямаше желание да се покаже пред тях, сигурно бе техен неприятел. Ето защо веднага му казах името си. Тогава той ми съобщи, че е от отряда на мимбренхосите, който през целия следобед следвал Голямата уста по петите и сега се намирал само на някакви си хиляда крачки от него и се канел да го нападне. Накарах го да ме заведе при мимбренхосите и разговарях с тях.

— Какво им нареди да правят?

— Да стоят тихо и спокойно на мястото си докато или самият аз отида при тях, или пък им изпратя някой вестоносец. После побързах да се върна, за да говоря с теб.

— Правилно си постъпил. Нашето поведение ще трябва да се определя от действията на Голямата уста. Ако е склонен да сключим приятелски договор, ще се радвам, ако ли не, тогава нека разбере, че не се страхуваме от него.

— Той няма да признае сключения мир. Ти си убил сина му. Дори и да подаде ръка на мимбренхосите за помирение, това няма да се отнася и за теб.

— Така само ще си навреди, защото…

Бях прекъснат от силен вик, който се разнесе недалеч от нас. На едно място от храстите се появи един индианец и надавайки радостни възклицания, се отправи към Хитрата змия, който беше легнал край езерото. Този човек бе съгледвач на Голямата уста и беше изпратен от него, за да разбере кои сме. След като забелязал, че повечето от присъстващите са юми, той излязъл от скривалището си сред храстите, за да поздрави вожда. Двамата поговориха известно време, а после се запътиха към нас. Ето защо ние станахме на крака. Съгледвачът ни измери с мрачен поглед, а Хитрата змия каза:

— Воинът на юмите ми извести, че Голямата уста е пристигнал тук и иска да знае какви хора са се разположили на бивак край езерото. Тъй като той е върховният военновременен вожд на нашето племе, аз съм длъжен да го поканя да дойде тук заедно с воините си. Какво ще кажат моите двама братя?

— Ти спомена ли пред съгледвача, че сме сключили мир? — попита в отговор Винету.

— Да.

— Ние знаем, че ще удържиш на думата си и първо ни се иска да чуем дали Голямата уста ще се съгласи с теб. Докато не узнаем отговора му трябва да сме много предпазливи. Нека дойде с хората си и се настани край езерото. Едната половина от водния басейн ей там до големия бук, където беше легнал ти, ще е на негово разположение, а другата ще е наша. Онзи, който премине отвъд бука, ще бъде застрелян. Запалете един огън отсреща на вашата половина, за да може вождът добре да се огледа! Аз казах!

Хитрата змия даде на пратеника още някои указания, после го накара да тръгне, а нас ни увери:

— Нека Голямата уста решава каквото си иска, но в мен можете да сте напълно сигурни.

— А можем ли да сме сигурни и във верността на воините ти?

— В повечето от тях — да! С тях бих се сражавал за вас, ако Голямата уста реши да ви нападне.

— Тогава свикай хората си и ги попитай! Час по-скоро ни се иска да узнаем колко от тях ще бъдат на наша страна.

Всички се намирахме в голямо напрежение. Представете си едно малко езеро с диаметър от около двеста крачки в средата, на чиито южен бряг се издигаше споменатия бук. Винету беше определил за юмите западната половина от езерото, както и западния му бряг. Ние щяхме да останем на другия му бряг източно от бука. Откъм нашата страна гореше огънят, който бе запален най-напред. В момента отсреща разпалваха втори огън.

Съвсем скоро ще стане ясно, защо предвидливият и разсъдлив вожд на апачите се беше разпоредил да стане така. Юмите се оттеглиха на отсрещния бряг, а ние, което ще рече Винету, аз, немците и мимбренхосите останахме на отсамния. Положението ни никак не беше безопасно. Отвъд езерцето се намираха триста и четирийсет юми, към които скоро щеше да се присъедини Голямата уста със своите хора, докато на отсамната страна бяха само малобройните мимбренхоси и белите, които бяха въоръжени крайно недостатъчно и водеха със себе си своите жени и деца! Ала ние знаехме, че зад нас имахме съюзници, които щяха да ни се притекат на помощ.

Преди всичко друго трябваше да отведем конете си на сигурно място. Всеки побърза да доведе своето животно. След като събрахме всички коне от другата страна на дърветата, апачът каза:

— Олд Шетърхенд ще вземе неколцина мъже, за да му помогнат да откара конете в долината при Силния бизон. След четвърт час ще може да се върне тук. Преди това Голямата уста няма да дойде. Ще изпратя един вестоносец при мимбренхосите, които са залегнали в засада зад гърба на юмите. Нека Силния бизон остави животните под охрана в долината и да се приближи към нас веднага щом Голямата уста се появи. По пътя си той ще се натъкне на другия отряд на мимбренхосите, който моят вестоносец ще поведе насам и тогава с всичките си хора ще обгради цялото езеро. В случай на крайна нужда ще трябва да им дадем такъв сигнал, при който да е невъзможно да възникнат недоразумения. Нека си послужим с бойния вик на сиусите. Веднага щом го надам всички мимбренхоси ще започнат да затягат обръча си около западния бряг, където ще се намира Голямата уста с хората си. Но ако бойният вик не се разнесе, това ще означава, че е сключен мир и в такъв случай мимбренхосите ще трябва да останат по местата си около езерото и дърветата до настъпването на деня.

Нямаше по-добър план от този. За да отведа конете ми бяха нужни шест-седем мимбренхоси. Между тях се намираха и двамата млади братя, които се изненадаха, но и зарадваха щом чуха, че ще видят баща си. Когато отидохме при него и му обясних как стоят нещата, отначало не искаше да пусне синовете си. Но те се противиха на волята му, докато той отстъпи, налагаше се да се върнем пеша.

Юмите изобщо не подозираха, че конете ни са отведени на безопасно място. Мислеха си, че само сме ги събрали откъм нашата страна. Бяхме обзети от голямо напрежение. Много важно беше пратеникът на Винету да не бъде открит и заловен от хората на Голямата уста и съвсем точно да предаде нашето съобщение.

Новият огън отвъд бука гореше вече буйно, докато нашият се смаляваше все повече и повече. Винету искаше да го остави да угасне. Той се беше отдалечил от езерото, отправяйки се на север, за да следи развоя на събитията. Не беше изключено на Голямата уста да му хрумне мисълта да не спази уговорените условия, а незабавно да ни нападне. Още с приближаването на юмите апачът със сигурност би забелязал подобно намерение и ние съвсем навреме можехме да се подготвим.

Не след дълго доловихме тропот от копитата на много коне, а после дочухме и човешки гласове. Същевременно Винету се върна и ни съобщи:

— Голямата уста е вече тук. Прави каквото му бях предложил. Ей сега ще се появи отсреща.

Врявата продължи кратко време докато всеки се освободи от коня си и го пусна да пасе. Тогава на отсрещната страна на езерото направо загъмжа от юми. Ала от нашите хора не се виждаше никой, понеже предпочетохме да останем скрити между дърветата. Освен това пламъците на нашия огън непрестанно намаляваха. Но пък отсреща беше станало толкова светло, че ясно разпознахме Голямата уста, когато той изскочи от храсталаците и бе поздравен от Хитрата змия. Изглежда той започна да излива гнева си върху Змията, който беше вожд с по-нисък ранг, защото до нас долиташе силният му сърдит глас, макар да не можехме да разберем отделните думи. Другият се защитаваше енергично и настойчиво. По тона му си личеше, че мъжки отстояваше своя начин на действие.

Междувременно пратеникът на Винету се върна. Юмите не го бяха забелязали и беше успял да намери и да доведе мимбренхосите. По пътя си те се бяха натъкнали на отряда, предвождан от Силния бизон, бяха се присъединили към него и образували широка верига от хора около растителността, покрила бреговете на езерото така, че юмите оставаха обградени като в капан. Сега вече можехме спокойно да чакаме развоя на събитията.

Отсреща двамата вождове бяха насядали близо до огъня и бяха събрали около себе си своите най-възрастни воини.

Съвещанието им продължи около два часа и премина много бурно. После видяхме, че Хитрата змия стана на крака и се отправи към нас. Опитваше се да крие яда си, но в очите му още святкаха мълнии като при отминаваща буря.

— Моите братя трябва да дойдат отсреща при нас и да чуят какво решихме — каза ни той.

— Можеш и тук да го съобщиш — подхвърлих аз.

— Не е мое право. Голямата уста иска сам да ви го каже.

— Нямаме нищо против. Нека дойде при нас!

— Нима моите братя ни нямат доверие?

— Естествено, че не!

— Но ако на Голямата уста му нямате никакво доверие, то поне на мен можете да повярвате.

— Колко от твоите хора ще застанат на твоя страна?

— В половината съм сигурен. Гневът на Голямата уста ми отне другите.

— Мислиш ли, че ще се стигне до битка?

— Да, ако не се съгласите с предложенията на Голямата уста.

— Готови сме да ги изслушаме, но няма да търчим подир него.

— Обаче той не желае да дойде тук.

— Ами тогава нека си седи отсреща! Кажи му го!

Отговорът ни не му се хареса. Това просто му личеше. Известно време той размисля и накрая наистина намери изход.

— Ще отидете ли до средата на разстоянието между нас, ако и той го направи?

— Да. Ще се срещнем ей там под бука, но без да носим оръжие. Аз ще дойда с Винету, а Голямата уста ще доведе теб. По двама от всяка страна. Не бива да идват повече хора.

Той се върна при своите и петнайсетина минути спори с Голямата уста. После двамата се отправиха към бука и седнаха под короната му. Бяхме се уговорили да сме без оръжия, ала ние знаехме, че даже и в такива случаи индианците понякога скриват по някой нож някъде в дрехите си. Въпреки това преди да тръгнем към дървото оставихме и ножовете и револверите си.

Голямата уста ни посрещна с погледи, изпълнени с омраза. Докато седях до него, той бързо дръпна към себе си края на одеялото, с което се беше загърнал, за да не би да се допра до него. После се загледа мрачно в земята. Изглежда си мислеше, че ние би трябвало да започнем разговора, но пък заради високия му ранг не желаехме да го лишаваме от тази привилегия и затова мълчахме не по-малко упорито от него. От време на време той вдигаше глава, за да ни прониже с убийствения си поглед. Но след като видя, че нито падаме убити, нито пък имаме намерение да проговорим, най-накрая неочаквано ни се сопна:

— Ушите ми са отворени, говорете! Винету не каза нищо и аз не казах нищо. Ето защо след известно мълчание вождът избоботи следната закана:

— Винету и Поразяващата ръка ми паднаха в ръцете. Днешният ден ще им е последен!

С един поглед апачът ме подкани да отговоря. Затова отвърнах:

— А Голямата уста се заплете в мрежата ни. Още в този час ще му теглим ножа!

— Я преброй нашите мъже, а после преброй вашите!

— Винету и Поразяващата ръка никога не броят противниците си. Все едно им е дали са двама или десет. Нека Голямата уста ги брои!

— Ще ви смажем!

— А смазаха ли ни в Алмаден, където бяхме четирийсет срещу триста?

— Не съм бил там. Подробно ще разследвам какво и как се е случило там. Онзи, който се е държал като страхливец ще бъде изгонен от редиците на воините.

След тези думи Хитрата змия гневно извика:

— А кой е страхливец? Не се съюзявай с предатели и тогава воините ти няма да се излагат на опасността да губят срещу хора борещи се за едно справедливо дело.

— Мълчи! Ще говоря с Мелтън и от него ще разбера кой е виновен за всичко, което се случи.

— Ти няма да говориш с него. Бледоликият е мой пленник и никой не може да разговаря с него без разрешението ми.

— Това отнася ли се и до мен, твоя вожд?

— Да. И аз съм върховен вожд също като теб, а племената на юмите ти повериха върховното командване само защото си по-възрастен. Но никой не е длъжен да ти се подчинява, ако не иска. Нека съвета на старейшините реши какво да последва от това, че ме нарече страхливец, но ако го повториш, ще те пронижа с ножа си!

Той изговори тези заплашителни думи с такъв тон, който не оставаше място за съмнение в сериозността им. Ето че старият вожд беше получил от своя съплеменник чувствителен удар, но преструвайки се, сякаш изобщо не го е усетил, той се обърна към мен:

— Повтарям ви, че се намирате в ръцете ми. Загубени са и всички, които са с вас. Има една единствена възможност да ги спасите. Чуй моето искане! Ще се предадеш заедно с един от синовете на Силния бизон, за да умрете и двамата на кола на мъченията.

— А какви ще са последствията за моите другари, ако се съглася?

— Ще могат да продължат по своя път.

— Друго какво искаш?

— Всичко каквото притежават твоите спътници, а също коня и Сребърната карабина на Винету.

— Слушай, червенокожи ми братко, признавам, че съм се излъгал в теб, защото досега те смятах за глупак, но вече разбирам, че си голям хитрец! Ние чухме желанията ти. Няма ли да ни попиташ какво искаме ние?

— Вие ли? Че какво можете да искате?

— Теб, човека, съюзил се с Мелтън срещу моите бели братя. После твоите хора ще могат да продължат по своя път.

Тогава той грубо ми се сопна:

— Да не би някой лешояд да ти е изкълвал целия акъл? Как можете да ми поставяте условия след като сте във властта ми?

— Значи всякакви разговори са безполезни. Ти си мислиш, че сме в ръцете ти, а ние пък смятаме, че ти си ни в ръцете. Съвещанието ни приключи.

С тези думи аз се изправих, но вождът ме спря с едно движение на ръката си.

— Чакай, още не сме свършили! Имам да ти казвам още нещо. Ако до четвърт час не се предадеш заедно с момчето, ще ви нападнем и ще ви избием до крак!

Тогава се изправи и другият вожд и заяви на Голямата уста:

— Аз съм Хитрата змия и никога досега не съм нарушавал дадената дума. Ще спазя договора, който сключих с тези мъже.

Старият вожд го погледна смаяно.

— Как ще го спазиш, щом аз съм го обявил за невалиден?

— Но ти нямаш такова право. Аз съм човекът, който го е сключил и само аз мога да кажа дали договорът важи или не.

При тези думи старият вожд се изправи, гневно тропна с крак и изкрещя:

— А аз заповядвам да е невалиден! Кой ще се осмели да се опълчи срещу Голямата уста?

— Аз, Хитрата змия! Всички мои воини пушиха с белите ми приятели калюмета, калюмета, чиято глина според нашите обичаи донесох чак от свещените глинени находища, излагайки се на хиляди опасности. Всяко смукване и издухване на дим от него е равно на клетва, която трябва да бъде спазена. Онзи, който наруши такава клетва, никога няма да отиде във Вечните ловни полета, а ще се лута като сянка пред затворените им порти.

Той извика тези думи с толкова силен глас, че можеха да се чуят надалеч. Голямата уста го попита с не по-малко силен глас:

— Значи ти наричаш тези чужденци свои приятели? Да не би да имаш намерение да ги закриляш?

— Да. Ако бъдат нападнати, ще ги браня със собствения си живот.

— Срещу мен и моите воини, които са твои братя?

— Онзи, който иска да ме принуди да наруша дадената клетва и да оскверня моя калюмет, той не ми е повече брат. Чуйте ме, воини, чиито предводител съм аз! Голямата уста ни нарече страхливци. Ще търпите ли подобно нещо? Той иска от нас всички да счупим калюметите си, най-скъпоценната собственост на всеки воин. Той настоява чрез клетвопрестъпничество да поругаем нашите свещени амулети. Ще му се подчините ли?

Отговори му дълбока тишина. Не се чу нито „да“, нито „не“. После той продължи:

— Ето тук е застанал Винету, а до него и Поразяващата ръка! Вие чували ли сте някога някой от тях да е нарушавал веднъж дадена дума? Нима те трябва да кажат за нас, че сме лъжци?Поразяващата ръка ме измъкна от шахтата, където бях осъден да умра от глад и жажда. Направи го, макар че бях негов враг. Нима сега мога да го предам при все че съм негов приятел? Какъв трябва да бъде вашия предводител — лъжец или честен човек, на чиято дума можете да вярвате? Решете сами! Сега отивам при Винету и неговия бял приятел. Който от вас е почтен мъж и храбър воин, нека дойде отсреща при нас. А който обича лъжата и се примирява да го наричат страхливец, нека остане при Голямата уста! Аз казах, а вие решавайте по собствена преценка! Хау!

Той хвана лявата ми ръка, както и десницата на Винету и ни накара да тръгнем с него към нашия лагер. Въздействието от неговите думи и поведение бе далеч по-силно от очакваното, тъй като всичките му хора го последваха. Навярно това беше резултат от обидата, нанесена му от стария вожд, който го беше нарекъл страхливец.

Голямата уста стоеше като вцепенен. Известно време той гледа втренчено подир нас, а после се върна при огъня на юмите, където седна на земята при старейшините. Докато при нас цареше дълбоко мълчание, отсреща имаше голямо оживление. По възбудените движения и поведение на старейшините си личеше, че се мъчеха да склонят Голямата уста на нещо, за което той нямаше никакво желание. Всичко това продължи може би повече от два часа. После един от възрастните воини бавно се приближи към бука и със силен глас извика:

— Чуйте, воини на юмите и на мимбренхосите! Тук е застанал Дългото стъпало, който през живота си е видял много лета и зими и много добре знае какво трябва да прави един храбър воин във всяко положение. Голямата уста, прочутият вожд на юмите, е изгубил своя син Малката уста, повален от куршума на Поразяващата ръка. Тази кръв трябва да бъде отмъстена. Освен това белият ловец му простреля и ръката. И за това трябва да бъде отмъстено. Воини, слушайте по-нататък! При Поразяващата ръка се намира и едно момче на мимбренхосите, наречено Изтребителя на юми. Това име е истинска обида за цялото племе на юмите, която може да се изкупи само със смърт. Би трябвало да убием Поразяващата ръка и момчето, веднага където и да ги срещнем. Но те са изпушили лулата на мира с воините на Хитрата змия и следователно са станали техни братя. Ето защо не бива направо да ги ликвидираме, а ще трябва да изкупят престъпленията си в открит двубой. Понеже ние сме обидени, имаме право да определим с какви оръжия ще се бият. Ала тъй като Голямата уста е ранен в ръката и няма да може сам да се бие, налага се мястото му да бъде заето от някой друг. Затова ще позволим и на Изтребителя на юми да бъде заместен от по-малкия си брат. Нека се обади онзи, който желае да се яви на двубоя вместо Голямата уста!

След оповестяването на това странно решение той се върна при огъня. Бяха се споразумели помежду си да се проведат два двубоя, на които от наша страна трябваше да се явя аз и едно от момчетата на Силния бизон. Никой не ни беше попитал дали сме съгласни или не, а освен това противниците ни си бяха присвоили правото да определят както оръжията за двубоите, така и начина на тяхното провеждане.

Резултатът от това недвусмислено съобщение за мен бе този, че наредих да извикат Силния бизон. Но тъй като преминалите на наша страна юми все още не биваше да го виждат, накарах да го доведат на едно място, където падаше гъста сянка и нямаше възможност да се различат чертите на лицето му. Когато след известно време се отправих натам, го заварих да лежи на земята и да ме чака. Разказах му какво се беше случило. Мислех си, че като баща ще се изплаши, обаче вождът каза най-спокойно:

— Значи това е бил силният глас, който чухме да говори! Той стигна до нас, ала не беше възможно да разберем отделните думи.

— Изпратих да те извикат, за да разбера, дали синът ти ще приеме искането и условията на юмите.

— Естествено че ще ги приеме! Нима един мимбренхо може да допусне да се говори за него, че се е изплашил от някой юма?

— Но синът ти е все още твърде млад. Те ще изправят пред него някой силен и ловък противник.

— Толкова по-зле за юмите, защото тогава имаме право да казваме, че са страхливи, че техните възрастни воини се бият с момчета, които ги побеждават.

— Толкова ли си сигурен в победата?

— Никой юма няма да победи някое от моите момчета!

— А кой от двамата ти сина ще се бие? Изтребителят на юми или неговият брат?

— Брат му, за да може и той да се сдобие с бойно име.

— Но не забравяй, че ще трябва да приеме оръжието и начина на водене на двубоя, който му наложат!

— Моите момчета са научили всичко, каквото трябва да знае един воин. Не се тревожа за тях. Но дали и ти ще приемеш искането на юмите? Нима мечката ще излезе да се бие с някакъв плъх?

— Да, тя ще се бие. Щом плъхът иска да я ухапе, тя ще го цапардоса с лапата си. И това също е бой. Ти сигурно желаеш да гледаш. Остани да лежиш на това място, за да не те познаят!

После отидох при двете момчета, които седяха заедно толкова непринудено, сякаш не се беше случило нищо особено.

— Разговарях с вожда, вашия баща — казах им. — Какво смятате да правите?

— Да се бием — отвърна по-малкият. — Искам да си спечеля име. Ето защо моят брат ми отстъпи онзи юма, който ще излезе на двубой.

Това беше нещо единствено по рода си. Единият брат беше отстъпил на другия съответния воин на юмите. Значи вече гледаха на противника си като на лична собственост. Разбираемо е ако някой опитен воин проявява подобна увереност, но когато я имаш още в такава незряла възраст, това можеше да се сметне и за безразсъдство.

В нашия лагер цареше дълбока тишина. Хората лежаха един до друг в тревата и очакваха развоя на събитията. Вече беше към полунощ, а после стана и почти един часът, когато най-сетне Дългото стъпало отново се появи при бука и обяви следното:

— Съветът на старейшините реши първо да се бие Поразяващата ръка, а после да дойде редът и на момчето на мимбренхосите. Двубоят на Поразяващата ръка ще се проведе с копия. Неговият противник все още не е определен, затова и начинът на водене на боя ще бъде оповестен по-късно. Мимбренхото ще се бие с ножа си във водата. Негов противник ще е Черния бобър. Боят между двамата ще продължи до смъртта на един от тях. Никой не бива да излиза от водата преди изходът от двубоя да е решен.

Колко хитро! Името Черния бобър ме караше да предполагам, че този воин е много сръчен в плуването и гмуркането. А аз трябваше да се бия с копие, с едно такова оръжие, за което индианците си мислеха, че с него най-малко умея да си служа. Обаче се лъжеха. Винету, един истински майстор в хвърлянето на копие и на воденето на бой с него, се беше мъчил с мен дотогава, докато бях запомнил и усвоил поне най-важните неща. За един скитник из Запада не остава нито час свободно време. Ако си няма друга работа, той се упражнява. Затова тези хора притежават такива сръчности, умения и сигурност в боравенето с оръжия, които смайват всички.

Страхувах се за малкия мимбренхо. Това ме накара да отида при него, за да му дам някои съвети. Когато ме видя да се приближавам, той ме посрещна с усмивка. Хлапето изобщо не изпитваше страх.

— Добър плувец ли е моят млад брат? — попитах го аз.

— Винаги с голямо удоволствие съм влизал във водата и там с моя брат често сме били с ножове.

— Не бъди прекалено самоуверен! Твоят противник има не особено добро за теб име. Сигурно умее добре да се гмурка.

Навярно момчето не се беше замисляло за това, защото лицето му придоби угрижено изражение. Аз продължих:

— Впрочем човек не бива да се осланя единствено на сръчността и уменията си. Често хитростта върши по-добра работа от тях. Твоят противник ще е значително по-силен от теб. Трябва да се опиташ да го компенсираш с някоя хитрина. Преди всичко не бива да му позволяваш да те сграбчи, иначе си загубен.

— Мас! — каза той като ми кимна.

Ето ти на! Исках да го поуча, а единствената негова дума „мас“ ми подсказа, че момчето вече съвсем хитро беше подхванало решаването на трудната си задача. Въпреки всичко продължих:

— Той ще влезе във водата от отсрещния бряг, докато ти ще нагазиш от нашата страна. Вероятно юмът ще се придържа повече към онази страна на езерото. Там ще трябва да го търсиш.

— Но отсреща гори огън и там е по-светло — подхвърли момчето.

— Ала не и покрай самия бряг, който е обрасъл с храсталаци. Ти знаеш ли растението, наречено от вас сика?

— Да. То расте тук по брега и между храсталаците в големи количества.

— Стеблото му е кухо. От него стават чудесни тръбички, през които можеш да дишаш. Веднъж бях преследван от команчите и се скрих в реката. Докато те претърсваха бреговете й, аз прекарах под водата като дишах през една такава тръбичка от сика. Само че не бива да кашляш. Прилепиш ли се под водата до самия бряг и ако дишаш през подобна тръбичка, можеш спокойно да изчакаш докато врагът ти се появи. Учил си се да гледаш под вода, нали?

— Да. Ако водата е бистра и е достатъчно светло, може да се вижда на десетина крачки.

— Мисля, че това е достатъчно.

Докато все още наблюдавах малкия, го видях как отряза няколко стебла от сика, а после изчезна сред храстите. Скоро брат му го последва и когато се промъкнах тайно подир тях, забелязах, че той мажеше тялото му с мас.

Пак измина доста дълго време. Най-сетне изглежда юмите постигнаха някакъв резултат и по отношение на моя двубой с копия, понеже Дългото стъпало отново се приближи до бука и оповести следното:

— Воини, чуйте, какво реши съветът на старейшините! Кръвта, пролята от Поразяващата ръка, е кръв на сина на един вожд, за което е необходимо двойно отмъщение. Ето защо белият ще се бие с двама противници, и то едновременно. Всеки ще получи по пет копия, разстоянието между участниците в двубоя ще е трийсет крачки. Копията ще се хвърлят, никой няма право да напуска мястото, където е застанал, но ще му бъде позволено да прави по една крачка назад или напред, наляво или надясно при хвърляне на копието или при отбиване на вражеското оръжие. Онзи, който е използвал вече и петте си копия, е длъжен да остане на мястото си, докато и противникът му хвърли всичките си копия. Само заради нечие нараняване двубоят няма да се прекратява. Единствено смъртта решава неговия изход. Поразяващата ръка ще се бие с Дългата коса и Силната ръка. Нека дойде при нас, за да вземе своите копия!

Въпреки тази подкана аз останах да лежа в тревата. Тези негодници се държаха така, като че ли бяхме длъжни само да им се подчиняваме. Отсреща се изправиха двама индианци и застанаха очаквателно с по пет копия в ръцете си. Значи те бяха моите противници, поставили си за цел да освободят земята от присъствието ми. Двамата започнаха да размахват предизвикателно оръжията си и нададоха силни викове. След като и това не можа да ме накара да се надигна от земята, Дългото стъпало се приближи отсреща до самата вода и извика към нас:

— Защо Поразяващата ръка не идва? Нима страхът така е сковал краката му, че не е в състояние да върви? Ето тук са застанали двамата храбри воини, които го очакват.

Аз не се и помръднах. Той изчака десетина минути и после гневно изкрещя:

— Значи е така, както казах: Поразяващата ръка пълзи в тревата и се крие зад храстите. Нима не знае какво поведение подобава на един воин?

Тогава Винету се нагърби да отговори вместо мен. Той също се приближи към самата вода и извика към отсрещния бряг:

— Коя жаба е излязла от водата отсреща на брега, за да квака непрекъснато? Поразяващата ръка е най-храбрият воин на саваната. Кой може да се съмнява в смелостта му? Името му е известно по всички прерии, във всички планини и долини. А кой е чувал някога за Дългото стъпало? Кой е този човек и какво е извършил? Как си позволява този непознат мъж да вика при себе си Поразяващата ръка? Нима някой от вас прояви куража да се изправи в двубой срещу Олд Шетърхенд? Никой не посмя. Ето защо решихте той да се бие едновременно срещу двама противници и освен това избрахте оръжието, с което не умее да си служи, понеже никога досега никой не е чувал белият ловец да е хвърлил макар и едно единствено копие. Срам и позор за вас! Не се изчервявате като избирате да се биете с едно момче! Кои са тези вонящи буболечки, които са се нарекли Дългата коса и Силната ръка? Дали майките им все още ги носят на ръце или са се научили вече да пълзят насам-натам по земята? Щом искате отмъщение, така да бъде! Но двубоят трябва да е честен. Нека двама вождове да бдят над начина на провеждането му — Голямата уста и аз. Искам да огледам копията, за да не би един да получи здрави и гъвкави оръжия, а друг — прогнили и лесно трошливи. Двубоят не бива да се състои отсреща при вас, а по средата между двете страни, ей там където се издига букът. Голямата уста и аз ще отмерим трийсет крачки. Ние ще застанем отстрани до противниците и ще застреляме всеки, който наруши уговорените правила. Ако този честен начин на провеждане на боя не ви харесва, значи сте страхлива подла пасмина. Нека вождът ми извести дали е съгласен! Аз казах. Нека сега говори Голямата уста, ако тялото му не се тресе от страх, така че костите му да тракат, удряйки се едни в други! Хау!

Това беше дълга силно въздействаща реч, в резултат на която Голямата уста веднага стана от земята и отговори:

— Приемам всичко каквото предложи вождът на апачите Винету. Нека дойде при бука, където ще се срещна с него!

След като Хитрата змия открито беше преминал на наша страна, не беше необходимо повече да мислим за предохранителни мерки срещу евентуално коварство. И така, Винету отиде отсреща и вождът на юмите се присъедини към него. Донесоха им петнайсетте копия. Винету захвърли настрани няколко от тях и поиска да донесат други, по-хубави. После ги разделиха на три и с жребий бяха раздадени по пет на всеки от тримата участници. След това отмериха разстоянието и отбелязаха местата ни. Дългата коса и Силната ръка се приближиха и застанаха на еднакво разстояние от моето място и на три крачки един от друг. Вождът на юмите зае позиция недалеч от тях. В ръката си държеше пистолет, за да ме застреля незабавно, ако ми хрумнеше да наруша уговорените правила. Тогава извикаха и мен. Свалих якето си и се отправих към тях. Винету се намираше на подходящо разстояние от мен със Сребърната карабина в ръка.

Противниците ми се държаха много самоуверено. Та нали дори самият апач беше заявил, че не съм никакъв майстор в хвърлянето на копие!

— Искаш ли да им дам един добър урок? — тихо го попитах.

— Да. Заслужават го. Известно ти е моето двойно хвърляне. Едното копие е за отвличане на вниманието, а другото се хвърля веднага след него право в целта.

Вдигнах петте оръжия от земята където бяха оставени. Те бяха леки и тънки, но от жилаво дърво. Можех да ги стисна едновременно и петте в юмрука си. Държах ги като сноп с две ръце пред себе си и то на първо време хоризонтално. В това положение отбиването на свистящите към теб метални оръжия е много опасно, ако си новак, ала за опитният уестман е толкова по-лесно.

Ето че в този момент Винету даде знак да започваме. Аз се извърнах настрани и си дадох вид като че зяпам отвъд езерото, ала в действителност не изпусках из очи противниците си, към които бях обърнал лявата си страна. Зад тях гореше буйният им огън. Зад мен беше тъмно, понеже нашият огън беше угаснал. Следователно се намирах в по-изгодно положение от тях, защото можех да виждам техните копия много по-ясно, отколкото те моите. Техните щяха да излетят от онова осветено място, а моите — от мрака.

Те също стояха неподвижни. Чакаха ме да започна, но аз нямах такова намерение. Онзи, който хвърлеше всичките си копия, не биваше да мърда от мястото си, а да стои там и да служи за мишена на противника си, докато и той остане без копия. Така гласеше споразумението ни и аз исках да се възползвам от него. Те трябваше да изпитат смъртен страх.

Така изминаха пет минути. Двамата юми започнаха да стават нетърпеливи и изглежда наистина повярваха, че не им обръщам особено внимание, защото Дългата коса изведнъж направи крачка назад, за да се засили по-добре и хвърли копието. За да го избегна ми беше позволено да направя крачка в една или друга посока. Така и сторих, след което оръжието прелетя покрай мен. После Силната ръка хвърли два пъти и Дългата коса още веднъж. На всеки от тях му останаха по още три копия. Чух ги да си правят взаимно упреци, че лошо са се целили и им подвикнах:

— Воините на юмите са като деца, които нямат никакъв опит. Те се целят горе-долу сносно, ала по този начин никога няма да ме улучат.

— Наистина ли Поразяващата ръка мисли така? — подигравателно попита Силната ръка. — Следващото ми копие ще го прониже. Има ли някакво желание преди смъртта си?

— Да. След като падна мъртъв удари на твоя другар Дългата коса десет силни шамара, а после го накарай да ти ги върне!

— Веднага ще го изпълня, само че ей с това копие по твоята глава. На ти!

Гневът удвои силата му, ала му отне точността в прицелването. Копието профуча покрай мен, последвано и от оръжието на Дългата коса.

— Нали ви казах — изсмях се аз. — Вие сте деца, които лесно допускат да ги ядосаш и изобщо не размислят. Ще ви посъветвам как да постъпите. Защо сте двама, а хвърляте един подир друг? Човек по-лесно избягва едно единствено копие, отколкото две.

— Уф! — възкликна Дългата коса, а също и Силната ръка.

Двамата се спогледаха слисано, понеже тази толкова близка до ума мисъл все още не им беше хрумнала. Не беше кой знае колко умно от моя страна да им я подскажа, не се страхувах, защото се бях упражнявал да избягвам две копия, хвърлени едновременно. Едното отбиваш, а на другото се изплъзваш като правиш крачка встрани.

Вярно, че двамата юми последваха моя съвет, обаче не се уговориха кой къде ще се цели. Ето защо копията им не полетяха към една и съща точка. Един удар с дръжките на моите оръжия и крачка встрани. Не ме улучиха. Яростта от неуспеха им ги подведе незабавно да повторят опита си, но резултатът беше същият. Те нямаха вече нито едно копие, докато аз все още държах в ръка моите пет.

Ето че Винету се отдалечи от мен и се приближи до тях, за да може с карабината си да ги задържи по местата им в случай, че им хрумнеше да се изплъзнат с бягство от моите копия. Взех едното от тях в десницата си, а другите четири задържах в лявата си ръка. После извиках на противниците си:

— А сега воините на юмите ще разберат дали наистина Олд Шетърхенд умее да използва избраното от тях оръжие. Вие бяхте нечестни към мен, но това няма да ви донесе никаква полза.

— Нещо нечестно ли е имало? — попита апачът.- Какво? Не съм забелязал.

— Нима срещу мен нямаше десет копия, десет копия хвърлени срещу един човек, докато аз имам само пет срещу двама души?

— Уф! Вярно!

— Пресметни! Те имаха десет оръжия срещу мен, а от моите пет се падат по две и половина копия на всеки от тях и следователно, те са били в четирикратно по-изгодно положение от мен. Нима е справедливо?

— Не е, но никой не помисли за това.

— Аз помислих, но нищо не казах, тъй като ще компенсирам това неравенство. А сега, първото хвърляне!

Винету ме погледна и многозначително ми направи знак с глава. Така той ме попита дали първото хвърляне ще бъде само пробно, както обикновено бяхме свикнали да правим. Кимнах му утвърдително. Вляво зад противниците ми се издигаше едно дърво, под чиито първи клон имаше дървесна гъба. Реших нея да улуча. Изнесох левия крак напред, претеглих копието в десницата си, с помощта на палеца си му придадох необходимото въртеливо движение и го хвърлих. То се заби в средата на гъбата. Юмите гръмко се разсмяха, понеже оръжието беше прелетяло поне на четири крачки от тях. Винету погледна към дървото, кимна доволен от успеха на своя ученик и извика на присмиващите ми се индианци:

— Защо се смеят юмите? Нима нямат толкова разум, за да проумеят, че това бе само едно пробно хвърляне? Поразяващата ръка разполага с още четири копия. Две от тях ще се забият в левия хълбок на Дългата коса и на Силната ръка.

Така той ми посочи целта и аз знаех, че с помощта на двойното хвърляне щях да я улуча. Първото копие трябва да отвлече вниманието на човека, когото искаш да улучиш, а второто, последвало го мигновено, никога не пропуска целта, стига само да си се упражнявал достатъчно. Оставих две от копията на земята, стиснах третото в лявата си ръка, а четвъртото в десницата си и извиках:

— Значи в левия хълбок, каза Винету. Пръв ще е Силната ръка. Нека внимава!

Противникът ми не откъсваше очи от десницата ми. Прицелих се в дясната му страна, така че в стремежа си да избегне копието, да ми откриеше още по-добре левия си хълбок, и хвърлих оръжието. Все още това копие не бе префучало покрай индианеца, когато го последва и второто. Острието му се заби до дръжката в левия хълбок на моя противник, който извика и се строполи на земята.

— А сега идва ред на Дългата коса! — побързах да обявя аз, за да не дам никакво време на врага си да се опомни. Повтори се съвсем същото. От силата на удара Дългата коса падна до Силната ръка. Аз се обърнах и се отдалечих. Чух зад мен Винету да казва следното:

— Ето как хвърля копие Поразяващата ръка. Вече го знаете. Нека сега Черния бобър се бие с момчето на мимбренхосите!

Неколцина от юмите се притекоха, за да извадят копията от телата на ранените си другари, а самите тях да отнесат на друго място. Останалите закрещяха по познатия индиански обичай. Аз бях изпълнил успешно моята задача и отново се излегнах в тревата. На изток бе започнало да се развиделява.

Както изглеждаше, нищо добро не очакваше моя малък мимбренхо, защото индианецът, приближил се в този момент до самата вода, беше някакъв широкоплещест тип, който като нищо можеше да се разправи с двама-трима души.

— Престанете да крещите и да се вайкате! — извика той със силен глас. — Черния бобър ще отмъсти за двете рани от копия. Когато Поразяващата ръка и Юма-Шетар ни нападнаха, момчето застреля моя брат. Затова сега аз ще пронижа с ножа си неговия брат и ще го удавя. Нека червеят на мимбренхосите дойде! Той ще се гърчи в ръцете ми и под ножа ми, докато довърша отмъщението си!

Той отхвърли широкото одеяло, наметнато върху голото му тяло, и ни показа такива мускули, които издаваха не само изключителна физическа сила, но загатваха и за големите му възможности като плувец. Винету все още беше при Голямата уста и двамата разговаряха. След малко се разнесе гласът на апача:

— Мимбренхото ще навлезе във водата тук при нас, а Черния бобър от отсрещния бряг, където са юмите. Щом стане това, двамата могат да правят каквото си искат. Но само победителят има право да излезе жив на брега. Другият трябва да се прости със скалпа си.

Мимбренхото пристъпи към двубоя съвсем гол. В ръката си държеше своя нож. Около кръста си беше завързал тънка връвчица, под която, но на гърба си, беше затъкнал две от споменатите кухи стебла. Можехме да ги забележим само ние, които бяхме зад него. Кожата му лъщеше от маста. В мрака под дърветата видях две тревожно гледащи очи, които го следяха. Това беше неговият баща. При вида на Черния бобър вождът все пак бе обзет от страх за сина си.

В този момент Винету даде сигнала, като плесна с ръце и двамата плувци нагазиха в езерото. Бобъра се хвърли във водата така, че тя плисна нависоко и го скри от погледите ни. После той се появи и загреба към нас с такива мощни тласъци, сякаш имаше намерение веднага да сграбчи своя враг. Затова пък мимбренхото навлезе в езерото бавно и внимателно, докато най-сетне водата стигна до врата му. След това по раздвижването на повърхността й разбрах, че издърпа стръкчетата изпод връвчицата и после я скъса. Едва тогава заплува, гребейки само с една ръка, и се насочи към Бобъра, който се приближаваше към него със застрашителна бързина. Поведението на момчето оставяше впечатление за разсъдливост, която ми подейства успокоително.

И ето че когато се озоваха на единайсет-дванайсет замаха, мимбренхото се гмурна. Незабавно изчезна и юмът. Всички се бяха скупчили на брега и затаили дъх, с огромно напрежение очакваха близката развръзка. Измина около минута и мимбренхото се показа на повърхността, като бързо се огледа. Секунди след това се появи и Бобъра, само че зад момчето, и то с гръб към него. Двамата бяха близо един до друг, но не се видяха веднага. В същия миг на отсрещния бряг един от юмите възбудено протегна ръка и разпалено извика:

— Обърни се, Бобър, обърни се! Той е зад теб! Едва беше изговорил тези думи, когато Сребърната карабина на Винету изгърмя и безпогрешният й куршум повали вероломния юма, открит лесно от апача по издайническото движение на ръката му. В същото време се разнесе и заплашителният глас на Винету:

— Това ще сполети всеки, който се опита да помогне на някой от двамата!

Дръзката постъпка на апача накара юмите да нададат гневни крясъци, но те бързо насочиха вниманието си към водата, където можеха да се видят последствията от предателския вик. Бобъра се беше огледал и беше забелязал момчето. Тогава той захапа ножа си със зъби, стрелна се към мимбренхото и го сграбчи с двете си ръце. Синът на вожда веднага се опъна срещу хватката му, отхвърли крака нагоре, за да получи необходимия тласък и да се гмурне надолу и изчезна, изплъзвайки се от ръцете на противника си, който не успя да задържи хлъзгавото му тяло. Юмът не се гмурна веднага подир него и съвсем скоро трябваше да изкупи грешката си. Чухме го как нададе силен вик и като загреба припряно няколко пъти с ръце, бързо се отдалечи от мястото си. После се обърна по гръб и държейки се на повърхността с движение на краката и на едната си ръка, с другата започна да опипва корема си. Очевидно острието на мимбренхото го беше наранило и от уплаха беше изпуснал своя нож от устата си.

Докато все още опипваше болезнената рана, юмът отново изкрещя, защото отдолу бе повторно намушкан, но този път в гърба. Заплува бързо настрани, отдалечавайки се на значително разстояние, и после се гмурна. Оттук нататък го виждахме само от време на време. Той търсеше противника си под водата и се появяваше на повърхността само когато трябваше да си поеме дъх. А мимбренхото изобщо не се показа повече.

Измина над четвърт час и утрото настъпи. Момчето все още не се виждаше, а Бобъра продължаваше да се гмурка и да изплува. Най-сетне изглежда стигна до извода, че противникът му сигурно се е скрил и това можеше да бъде само нейде покрай брега. Той се приближи бавно до сушата и заплува успоредно с нея, като внимателно претърсваше всяко място. Следях движенията му с голямо напрежение. Очаквах всеки миг мимбренхото да го нападне.

И ето че едно място изглежда особено събуди подозренията на Бобъра. С бавни движения на ръцете той се приближи до него. Внезапно главата му изчезна под водата, а после също ръцете и тялото му до кръста. Краката му конвулсивно подритнаха няколко пъти във въздуха и последваха тялото. Вдигнаха се пенести вълни, образува се и водовъртеж. Явно под водата се водеше ожесточена схватка. Какъв ли щеше да е изходът й?

Изведнъж мимбренхото се появи. С помощта на краката и на едната си ръка той заплува към брега, като с другата си ръка влачеше нещо зад себе си. Скоро го скриха храсталаците, чиито клони се надвесваха до самата вода. Обърнах се назад и полугласно казах:

— Убил е Бобъра и сега го влачи към брега, за да му вземе там скалпа, което трудно става във водата. Дръжте оръжията си готови! Опасявам се, че в гнева си юмите може да ни нападнат!

Момчето се появи изпод клоните на храстите и заплува към нас. Добра се до брега и стъпи на него.

— Стой! — изкрещя отсреща Голямата уста. — Само победителят има право да излезе на брега, и то ако противникът му е мъртъв!

Тогава момчето размаха ножа, който държеше в десницата си, както и скалпа в лявата си ръка, и извика:

— Нека Голямата уста отиде да види Бобъра ей там, в онези храсти! А тук е скалпът, който смъкнах от неговия череп!

Младият победител бе бурно приветстван от своите. Изобщо не беше ранен. А юмите бяха извън себе си от ярост. Те зареваха като диви животни и се втурнаха да вземат оръжията си. Затичах се по брега към Винету, който все още стоеше до Голямата уста като внимателно наблюдаваше всичко.

— Воините ти са хукнали за оръжията си — казах на вожда на юмите. — Спри ги!

— И през ум не ми минава! — мрачно ми отговори той и ръката му посегна към пистолета, затъкнат в пояса му.

— Ако стрелят по нас макар и един единствен път, всички са загубени!

— Ще видим! Ние имаме далеч повече воини от вас.

— Не е така. Ела да се убедиш!

Хванах го за ръката и го задърпах между храстите и дърветата, докато излязохме на открито, където в настъпилото утро ясно се виждаше веригата от мимбренхоси, обградили езерото.

— Какви са тези хора? — изплашено попита той.

— Това е Силния бизон със стотици свои воини. Докато ние ви задържахме тука при езерото, те са ви обградили отвсякъде. Сега разбираш ли, че битката ще ви донесе сигурна гибел? Бъди разумен! Може би след минута ще е вече късно.

Той прекара длан по челото си сякаш така се опитваше да събере мислите си и попита:

— Какво ни очаква — милост или колът на мъченията?

— Милост.

— Имам ти доверие. Ела бързо!

Затичахме се през храсталаците обратно към езерото. Беше крайно време да се появим там, понеже юмите се бяха събрали на отвъдния бряг, готови за нападение, което все още се бавеше само защото отсъствието на вожда им ги смущаваше. Той побърза да отиде при тях, за да им обясни положението на нещата, а аз изпратих Силния бизон да каже на хората си, че е настъпил решителният миг. До този момент те бяха седели на земята, но щом чуха това бързо се изправиха. Така живата верига около юмите представляваше далеч по-внушителна и по-застрашителна гледка, отколкото преди.

Голямата уста трябваше да използва цялото си красноречие, за да убеди хората си да се въздържат от нападение. Те се примириха с участта си едва когато със собствените си очи видяха обградилите ги воини. След като даде разпорежданията си на своите хора Силния бизон се върна при мен и посочвайки към юмите, ме попита:

— Мислиш ли, че ще се съпротивляват?

— Не. Вече говорих с вожда им.

— Ще се предадат ли?

— Така ми се струва.

— Но тогава ще умрат на кола на мъченията!

— Няма, защото ако не им предложиш нищо друго освен кола на мъченията, те ще се бият до последния човек.

— Нека опитат!

— Ще струва страшно много кръв.

— Не ми говори все за кръв! Нека бъдат избити!

— Но ще умрат и много от твоите воини!

— Едва ли! Схватката ще трае само броени мигове. Не забравяй каква сила сме събрали срещу тях. Аз с моите мимбренхоси. Винету и ти с твоите бледолики, както и Хитрата змия с триста воини, които са на твоя страна!

— Да, те ще са на моя страна, но ще бъдат срещу теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че както на Голямата уста, тъй и на всичките негови хора обещах милост.

— Милост ли? Че кой ти е давал това право? Те в моите ръце ли се намираха или в твоите?

— Най-напред бяха в моите. Да не би пък да си решил да ги поведеш към кола на мъченията и по пътя да ги оставиш да избягат? Няма да помагам в избиването им, а и Винету също. Нали ни познаваш. Щом разбере намеренията ти, вождът Хитрата змия ще се притече на помощ на Голямата уста. Не си въобразявай, че заради някакво си скарване с него ще помогне на доскорошните си врагове, мимбренхосите, да изтребят юмите, които си остават негови братя. А сключването на мир ще бъде благодатно и полезно за всички, и за вас, и за тях, а ти ще получиш богата плячка.

— Плячка ли? Нима не си им обещал и че няма да им искаме никаква плячка? Много би ме учудило!

— Обещах им милост, тоест, живота и нищо повече. Не възразявам срещу вземането на плячка, дори те съветвам да го направиш. Отнеми им оръжията и конете и така ще отслабиш силата им за дълго време! Не бива да остават ненаказани злодеянията, които Голямата уста извърши в последно време.

— Тогава говори с Хитрата змия да видим какво ще каже и той.

Така и направих. Намерих твърде благодатна почва за постигане на подобно споразумение. Отдавна бях забелязал, че честният млад вожд е доста ревнив към властта на стария. Към това се прибавяше и обидата, която му бе нанесена през изминалата нощ от Голямата уста, както и отделянето на воините на едното племе от воините на другото племе. Ако мимбренхосите вземеха плячка, то както на имуществото, така и на авторитета на Голямата уста щеше да бъде нанесен тежък удар. Хитрата змия много добре разбираше това. Тогава воините, отцепили се от стария вожд, със сигурност щяха да преминат на негова страна. Привържениците му щяха да се увеличат и като нищо можеше да стане така, че той да бъде избран за върховен военновременен вожд на мястото на Голямата уста. Ето защо когато го попитах каква да бъде участта на Голямата уста и неговите хора, Хитрата змия ми отговори:

— Правете каквото искате с тях, само не ги избивайте! Ще се противопоставя и на пленяването им, понеже са мои братя.

— Ти знаеш какво извърши Голямата уста и навярно ще се съгласиш, че заслужава наказание, нали?

— Всичко това не ме засяга, защото съм длъжен да му помагам в онези действия, за които искаш да го накажеш. Вземете му всичко и после го пуснете да си върви заедно с всичките си хора!

Занесох този отговор на Силния бизон, който ми изложи неприятната молба да отида при стария вожд и да уредя предаването на противника. Но пък от друга страна ми доставяше голямо удоволствие да видя как юмът щеше да приеме отредената му участ от самия мен, когото той вече веднъж беше осъдил да умре на кола на мъченията.

Намерих го сред неговите воини, които ме посрещнаха с враждебни погледи. Попита ме:

— Искаш да ми съобщиш какво е било решено, нали?

— Преди всичко искам да ти кажа, че се застъпих за вас, макар че към мен нямаш никакви заслуги. Ти си сам, понеже Хитрата змия, когото ти нарече страхливец, се отвърна от теб. Силния бизон настояваше да ви върже на кола на мъченията, ала аз го разубедих. После той пожела поне да ви отведе със себе си като пленници, за да ви покаже на жените на мимбренхосите. Но и от това се отказа. Обаче ти не бива да искаш нищо повече.

— Но ще ни освободят, нали?

— Да. Можете да си отидете, когато поискате и накъдето поискате.

— Тогава незабавно ще възседнем конете!

— Ще възседнете конете ли? Вашите коне са собственост на победителите.

— Значи те искат плячка, а?

— Естествено! Или си мислиш, че трябва да ти опростим всичко, което ти тежи на съвестта? Юмите са свестни хора и храбри воини. Разбрах го от поведението на Хитрата змия, но когато са поведени от върховния си вожд по погрешни пътища, тогава не бива да се учудват, ако заедно с неговата шатра биват съборени и техните вигвами. Силния бизон ви подари свободата и живота. Нима трябва да се откаже и от плячката? Не можете да искате подобно нещо. Попитай сам себе си какво ли би направил ти на мястото на Силния бизон! Не би имал никаква милост, а щеше да помъкнеш пленниците към вашите пасища. Ти изискваш от него много повече, отколкото сам би направил, ако се намираше в неговото положение. Бъдете разумни! Ако се опъвате, той ще се откаже от обещанието, което ми даде и ще ви отведе като пленници. И още нещо! Намирате се на оспорвани от двете племена земи. Ами ако той поиска от вас отсега нататък тези земи да останат собственост само на мимбренхосите? ще бъдете принудени да се подчините, понеже се намирате в ръцете му. И така, не допускайте да се стига до подобни условия, а по-добре направете малката жертва, за да не понесете далеч по-големи загуби!

Тези груби и сурови хора не бяха свикнали да им се говори така приятелски и настойчиво. Затова думите ми им направиха толкова по-дълбоко впечатление: От моя страна всичко това бе един добре обмислен ход, за да насоча гнева на воините към техния вожд и да подчертая, че именно той ги е подвел. За него това беше справедливо наказание, а на моя приятел Хитрата змия, който се беше оказал толкова доблестен и честен човек, можеше да донесе само полза. Най-сетне докарах нещата дотам, че юмите се съгласиха да предоставят имуществото си на мимбренхосите. Радвах се да съобщя тази добра новина на Силния бизон. Те предадоха оръжията си, а после бяха принудени да гледат как конете им бяха събрани на едно място. Една отстъпка, направена им от вожда на мимбренхосите, се състоеше в това, че им беше разрешено да задържат всичко, каквото се намираше в джобовете им. след което юмите сметнаха за по-разумно веднага да се отдалечат.

Голямата уста не си тръгна току така, а още преди да поемат на път той дойде при нас, за да ни дръпне едно прощално слово, което бе адресирано най-вече до мен. При това вождът доведе и старейшините си, за да им покаже, че все още има смелостта открито да се обяви за наш враг.

Когато се появи заедно със своите шестима най-изтъкнати воини, ние тъкмо бяхме насядали да се съвещаваме в каква посока да продължим нашето пътуване. Следователно се бяха събрали всички по-видни личности от наша страна. Щом видях вожда на юмите да се приближава, веднага се сетих какви са намеренията му и незабавно наредих да доведат двамата сина на Силния бизон и да обградят с воини мястото веднага след като старият вожд и придружителите му се озовяха при нас. Поканих го да седне, ала Голямата уста ми махна с ръка в знак, че се отказа от предложението ми и докато мимбренхосите образуваха кръг около нас, той зае позата на оратор и с високо парен тон заговори:

— Бойното щастие прилича на жената, която днес се смее, утре плаче, а вдругиден пак се смее. Тази жена винаги е била благосклонна към Голямата уста докато той си е имал работа с врагове, които са били синове на тази страна и чиито оръжия той е познавал, знаел е по какъв начин те ще се защитават както и как да предначертае собствените си планове за нападение. Голямата уста се прочу като смел воин. Славата му растеше от ден на ден. Червенокожите и белите му врагове се страхуваха от него, а приятелите му се чувстваха добре и в пълна безопасност под неговата закрила. Но ето, че дойдоха чужди на тази страна мъже. Те нямаха никакво право да се намесват в нашите работи, ала въпреки това го направиха. Поразяващата ръка и Винету. Те носеха оръжия, с които нашите не можеха да се мерят. Че кой ли е в състояние да излезе срещу Сребърната карабина на апача и срещу Мечкоубиеца на поразяващата ръка? А белият човек притежава и друга омагьосана карабина, с която може да стреля непрекъснато, без да е нужно да я зарежда. Какво представляват срещу тях нашите стрели и копия, нашите ножове и малко старите пушки, които имат юмите? А освен това тези мъже водят война по непознат за нас начин. Те са изпълнени с коварство и хитрост и се появяват там, където никой не ги очаква. Ето защо откакто тези хора дойдоха по нашите земи, всичките ми планове станаха на пух и прах. Бях принуден да преглътна поражението и ето че сега трябва да се върна без конете и оръжията ни. Но Винету и Поразяващата ръка няма да останат тук и после щастието пак ще ми се усмихне. Онези, които сега са победители, ще бъдат победени и ще завият в ръцете ни като кучета, които предстои да бъдат заклани. Аз няма да забравя случилото се и ще унищожа противниците ни, които сега злорадстват на поражението ми. Но тогава няма да има милост и пощада, а онези, които ми измениха и се отцепиха от мен, първи ще умрат под ударите на нашите ножове. Нека Поразяващата ръка и Винету се пазят да не би някога пак да ми се мернат пред очите, защото тогава ще наредя живи да ги одерат. Аз казах. Хау!

— Хау! — извикаха и старейшините, за да докажат, че споделят казаното от него.

После ни обърнаха гръб, за да се отдалечат, но видяха, че са обградени. Тогава старият вожд гневно попита:

— Защо сме заобиколени от воини? Да не би да кроите предателство и да нямате никакво намерение да спазвате сключения с нас договор?

— Не сме предатели — отвърна Винету. — Воините, които са ви обградили са просто една подкана към вас да поостанете още малко при нас, за да чуете какво ще отвърнем на твоите думи. Нека моят брат Олд Шетърхенд говори!

Отзовах се на подканата му като се изправих и обръщайки се към стария вожд, подех:

— Голямата уста ни накара да изслушаме една реч, която бе пълна с непредпазливи и заблуждаващи думи. Вождът прояви непредпазливост като изобщо не уважи голямото милосърдие, с което се отнесохме към него и хората му. Подарихме им и живота, и свободата, а той ми казва в лицето, че ще ни одере живи. Нима не вижда, че все още се намира в ръцете ни и той, и старейшините му, които одобриха неговата заплаха? Какво ни пречи да вземем обратно дадената дума, след като и той няма намерение да спази обещанието си и се кани да наруши веднъж обещания мир? Той произнесе много хвалебствени думи за себе си, но каква похвала заслужава той от нас, а и от своите хора за това, че с непредпазливите си закани отново излага и своя, и техния живот на най-голяма опасност?

— Вие сте длъжни да удържите на думата си! — прекъсна ме той със силен глас.

— Не, не сме длъжни. Като отговор на заплахата ти ние имахме пълно право да обявим сключения мир за недействителен и веднага да застреляме както теб и твоите старейшини, тъй и всичките ти хора. Но няма да го направим, защото ти се надсмиваме. Твоите заплахи са като квакане на жаба. Ти си остарял и силите ти са те напуснали и гневът от собственото ти безсилие те кара да говориш думи, които един истински мъж няма да изкаже само защото са детински и не могат да доведат до никакви дела. Въпреки всичките ви приказки ще ви пуснем да си вървите, понеже смешното ви поведение не е в състояние да ни разгневи, а събужда единствено състраданието ни. Казах ти още, че речта ти е пълна със заблуждаващи думи. Ти твърдиш, че Винету и аз сме били чужди в тази страна. Та нима не си чувал, че той е най-прочутият вожд на апачите, които живеят от Аризона до голямата Мапими на юг, а на север вигвамите им се простират чак отвъд Рио Пекос? Нима мимбренхосите, застанали тук пред теб като твои победители не се числят също към племената на апачите? Винету не е ли най-именитият и най-почитан апач? А ти твърдиш, че бил чужд в тази страна! Аз пък ти казвам, че той има по-голямо право от теб да пребивава тук. Не по-малко е и правото му да се съюзява срещу теб с мимбренхосите от голямото племе на апачите, с които ти враждуваш. Вярно е, че оръжията ви не могат да се мерят с нашите пушки, но те са само три. Ако едно цяло племе на юмите се страхува от три карабини, тогава ти издаваш на воините си такова свидетелство, от което би трябвало да се срамуват. И изобщо колко често сме използвали пушките си срещу вас? С тях ли ви победихме? Не, а със съвсем други средства. Вие вършите само злини, а ние защитаваме доброто. Ето защо сме под закрилата на Великия Маниту. И тъкмо там е причината за победата ни. Доброто винаги побеждава, а злото е осъдено на поражение. Смяташ за вероломство това, че постоянно сме вършили добрини. Да, надхитрихме ви, но това е само едно доказателство, че добрият човек е умен, а злият — глупав и постъпва неразумно. И сега ние пак се проявяваме като добри хора, понеже въпреки заплахите ти ви пускаме да си вървите. Но подобно поведение не бива да ви се разминава съвсем безнаказано. Трябва да последва някакъв отговорна твоите самохвалства, иначе в крайна сметка ще вземеш да повярваш, че наистина си ни изплашил. Нека моят млад червенокож брат дойде при мен!

Подканата ми бе отправена към по-малкия син на Силния бизон. Той веднага се отзова. Аз го хванах за ръката и продължих:

— Голямата уста ни упрекна, че на единия от синовете на вожда на мимбренхосите сме дали името Изтребителя на юми. Затова той поиска дори смъртта на другия син на вожда като го накара да се бие с Черния бобър. Момчето, чиято ръка държа сега, ми е правило големи услуги. То е вярно, умно и смело и на него дължа голяма част от успехите си. Ето защо сега ще му дам заслужената награда. Синът на вожда ще получи такова име, което да напомня за подвизите му и да му позволи да бъде приет в редиците на воините. Той уби Черния бобър и му взе скалпа. Затова, а и защото Голямата уста толкова много ни се сърди заради името на Изтребителя на юми, аз давам на този мой млад червенокож брат и приятел името Юма-Тсил (Тсил-Скалп. Б.нем. изд.) и моля Винету както и всички воини на мимбренхосите да одобрят моето решение!

Наоколо се разнесоха радостни възгласи. Винету стана от земята, хвана ръката на юношата и заяви:

— Поразяващата ръка просто изказа моите мисли и чувства. Нека младият храбър воин се казва Юма-Тсил! Той е мой брат и неговите приятели или врагове ще са и мои приятели или врагове. Аз казах!

— Тогава желанията на двамата сина на нашия приятел Силния бизон са изпълнени — продължих аз. — Те искаха да получат имена и затова тръгнаха с Винету и мен. И двамата имат вече хубави, чудесни имена, които в бъдеще ще се прочуят сред техните приятели и врагове. Нека сега Голямата уста и неговите старейшини си вървят! Дали се страхуваме от него и хората му ще разберат по това, че двете момчета на вожда на мимбренхосите нарекохме Юма-шетар и Юма-Тсил. Аз казах! Хау!

Направих знак с ръка. Кръгът на мимбренхосите се разтвори и юмите се отдалечиха, обзети от гняв, че бяха получили такъв отговор на надменността си.

Кръщаването на по-малкия син на вожда бе веднага отпразнувано с всеобщо пушене на калюмета, както и с други обичаи типични за подобни случаи. Двете момчета, които вече се числяха към истинските воини, бяха безкрайно щастливи. Силния бизон просто преливаше от благодарност и ни помоли да се откажем от Хитрата змия и воините на юмите като придружители, защото самият той желаел да предостави добри ездитни товарни коне за моите бели спътници, като и ни предложи заедно с един отряд от своите хора да ни заведе отвъд границата. С удоволствие приех предложението му и веднага започнах приготовленията си за тръгване на път, което стана на сутринта на следващия ден.

С Хитрата змия се сбогувахме сърдечно. Неговата годеница, еврейката, изобщо не ми се мерна пред очите.

След много тежка езда се добрахме до границата на Тексас, където разпределих парите между хората. Комарджията също получи обещаната му от мен сума. Така се сложи точка на нерадостното минало на преселниците и те можеха да отправят погледи към едно наистина непретенциозно, но все пак изпълнено с надежди бъдеще.