Конете ни бяха принудени да мъкнат доста голям товар, понеже предвидливостта ни повеляваше да се запасим с всичко необходимо поне за три-четири дни. Бяхме взели не само храна за нас и зоб за жребците, но също и най-различни други предмети, които, както предполагахме, щяха да са ни от голяма полза. Между тях се намираше един пакет свещи и връзка дълги насмолени факли. Взехме ги от колите, където намерихме големи запаси от тях. Там имаше натоварени и три големи бурета с газ. Всичко това Мелтън беше поръчал на търговеца от Урес още преди да сключи сделката с асиендерото. Също така предварително бяха водени и преговорите с юмите, като им бе предоставено да пренесат всичко, от което още от първия ден щяха да имат нужда. Херкулес ми беше разказал, че тристата юми разполагат с повече от четиристотин коня. Ако предположехме, че от тези животни около шейсет са били необходими за немците, то е имало около четирийсет тежко натоварени коне, които е трябвало да замъкнат в планините нужните вещи и стоки.

Естествено, преди да тръгна, бях обсъдил с Винету най-важното от моя план. Преди всичко той трябваше да знае, че бях решил да претърся пещерата на Комарджията и откритата от Херкулес галерия. Това щеше да му даде началото на нишката, която можеше да проследи в случай, че се наложеше да тръгне да ни търси.

Тъй като миналия ден се бяхме отклонили от първоначалната си посока, заедно с малкия мимбренхо трябваше най-напред да се върна до последната част от вчерашния ни път. Тогава за мое задоволство забелязах, че следите от колите и конете вече не си личаха. И ако на едно или друго място все още се виждаха отделни отпечатъци, то можеше да се очаква, че по някое време през деня и те щяха да изчезнат. Това наблюдение ме успокояваше за последствията, в случай че Мелтън имаше намерение да изпрати съгледвачи срещу нас. Можеше да съм сигурен, че тези хора нямаше да открият бивака ни.

След като яздихме около четири часа в южна посока, ние свърнахме на изток и скоро стигнахме до вече многократно споменаваната граница, където свършваше всяка растителност. Оттам започваше пустошта. Преди тревата съвсем да изчезне, спряхме, за да дадем възможност на конете да си починат около час и да пощипнат от оскъдните стръкчета. После продължихме.

Яздехме като през пустиня. Теренът образуваше продълговати вълнообразни хълмове, между които се намираха плитки падини. Не се виждаше нищо друго освен скали, камъни, ситно натрошен чакъл или пясък. Нямаше нито един храст, нито една тревичка. Този гол камънак поглъщаше лъчите на жаркото слънце, докато се напечеше до немай-къде. По-нататък жегата нямаше възможност да прониква в него и оставаше да трепти над земята като мараня, наподобяваща езеро от нажежен въздух, дълбоко четири-пет стъпки. Дишането ни стана много трудно и потта неудържимо напираше от всичките ми пори. Но трябваше да се издържи. Без да спираме, яздехме в тръс все по-нататък и по-нататък, защото искахме да се доберем до Алмаден още преди свечеряване. Иначе щяхме да загубим един цял ден.

Времето ни минаваше в дълбоко мълчание. Най-сетне си казах, че вече нашата цел сигурно се намира на север от нас и ето защо завихме в тази посока. Хвърлихме напред изпитателни погледи и много внимателно разгледахме земята, за да видим дали няма да открием някаква следа от човешки крак.

Когато слънцето почти докосваше хоризонта, далеч пред нас изплува някаква огромна скала.

— Сигурно това е Алмаден — обадих се аз. — Сега трябва да сме двойно по-предпазливи.

— Нашият голям брат Олд Шетърхенд няма ли да слезе от коня? — попита момчето с плах глас.

Въпросът му показваше колко зряло и разсъдливо преценяваше положението. Конникът може да бъде забелязан много по-отдалече от пешеходеца, така че продължихме пътя си пеша.

Вълнообразният терен беше вече изчезнал и ние крачехме през равнина, простряла се като широк пръстен около Алмаден. Затова и кръгозорът ни бе кажи-речи необятен.

След известно време теренът започна изведнъж да се спуска надолу. Бяхме стигнали до началото на значителна падина, в чиято среда се издигаше Алмаден, или по-скоро това бе брегът на някогашното езеро, чийто център е бил заеман от скалистия остров, наричан сега Алмаден.

И все пак в изчисленията ми имаше малка грешка, дължаща се навярно на еднообразието на местностите, което много затрудняваше точното ориентиране, ако не го правеше и почти невъзможно. Бяхме се озовали пред Алмаден, идвайки не от юг, а от югозапад, а това можеше само да ме радва, защото по този начин веднага забелязах мястото, което иначе трябваше тепърва да търся. Ставаше въпрос за каменния блок, споменат както от Комарджията, тъй и от Херкулес.

Великанската скалиста крепост, издигаща се отсреща, насред басейна на някогашното езеро, беше горе равна и образуваше почти равномерен куб, чиито страни бяха обърнати кажи-речи точно към четирите посоки на света. Тъй като се бяхме спрели пред южния му ъгъл, имахме възможност да виждаме южната и западната му стена. Общо взето и южната се издигаше отвесно нагоре, ала тя имаше дълбоки пукнатини, а и в средата си стръмна урва, която, както си личеше от пръв поглед, водеше право към върха. Това съвпадаше с казаното от Комарджията, а именно, че огромната скала може да бъде изкачена от южната и от северната й страна.

Западната страна представляваше отвесна плоскост, чиято равномерност се нарушаваше единствено в долната й част. Там лежеше онзи каменен блок, който се бе откъснал от скалата и беше паднал долу. Ясно различихме и по-дребния камънак, запълнил цепнатината, останала между блока и стената.

За да стигнем дотам, трябваше да вървим около четвърт час, но не биваше да поемам такъв риск. Горе сигурно имаше хора и ако някой от тях беше застанал близо до южния ръб на скалата, то въпреки спускащия се вече здрач, неминуемо щеше да ни забележи.

Преди всичко бе необходимо да разузная къде се намираха индианците. Залових се с тази задача, докато мимбренхото остана при конете. Насочвайки се на северозапад, аз тръгнах по брега на някогашното езеро. Тъй като наоколо нямаше къде да се прикрия, трябваше да държа очите си отворени.

Вече бях изминал значително разстояние, когато право пред себе си забелязах малко облаче, приличащо по-скоро на някакво изпарение, което бавно се издигаше нагоре, разпиляваше се и изчезваше. Това беше дим, и то дим от индиански огън, който се поддържа със съвсем малко дърва и затова не образува гъст пушек. Все още можех да вървя прав, обаче скоро клекнах и продължих пътя си като четириного.

Не след дълго зърнах шест шатри, край които се мяркаха хора. Налагаше се да легна по корем на земята и да се придвижвам пълзешком, докато най-сетне се приближих до шатрите толкова, че имах възможност да различа фигурите, изрисувани по тях.

Съществува обичаят всеки индианец да изобразява на своя вигвам, или поне върху стените на своята лятна шатра от ленено платно, знаците на своето име или пък някаква рисунка, която по един или друг начин е свързана с някое значително събитие от живота му. Едната от тези шатри бе цялата опасана с голяма змия, нарисувана с червена боя. На друга пък се виждаше кон, а на трета — вълк. Между тях индианците сновяха насам-натам или лежаха на земята и пушеха. Пред шатрата със змията имаше две забити в земята копия. Изглежда там живееше техният предводител.

Вече знаех къде се намират юмите и коя местност трябваше да избягвам. Тъкмо се канех да се върна при мимбренхото, когато от споменатата шатра излязоха трима души — двама мъже и една жена. Веднага я познах — беше красивата еврейка Юдит.

Единият от мъжете беше Мелтън, а другият — някакъв индианец, несъмнено собственикът на шатрата. Една-две минути продължиха разговора си навън, после индианецът се прибра във вигвама си, а мормонът и Юдит се отправиха към мината.

Зарадвах се да зърна Мелтън веднага с пристигането си в Алмаден, ала това обстоятелство ме изложи на голяма опасност, защото двамата явно се канеха да преминат толкова близо край мен, че ме хвана страх да не би да ме открият. Тъй като лежах върху рохкав пясък, залових се колкото се можеше по-бързо да издигна пред себе си малка купчинка, която все пак да не е толкова висока, че да бие на очи, но пък същевременно да ме прикрива достатъчно, за да не бъда забелязан от човек, който в момента не подозираше някаква опасност.

Мелтън и Юдит ме отминаха, без дори да хвърлят поглед към мястото, където се намирах. Те разговаряха и се смееха и очевидно бяха в много добро настроение, докато по всяка вероятност бащата на девойката беше затворен някъде дълбоко във вътрешността на огромната скала. Двамата се отправиха към северната й страна, край чийто западен ъгъл ги видях скоро да изчезват.

Вече можех да се върна обратно. Това стана по начина, по който бях дошъл — отначало пълзейки по корем, после на четири крака, докато най-сетне, когато вече никой не можеше да ме види, продължих да вървя прав. Слънцето се беше скрило и типичното за онези географски ширини бързо здрачаване напредваше неудържимо. Щом се озовах при конете, ние се метнахме на седлата, но останахме да поизчакаме още някоя и друга минута. Трябваше да използвам точно онзи миг, когато щеше да стане толкова тъмно, че никой да не може да ни види, но същевременно все още щеше да е достатъчно светло, за да успеем да открием входа на пещерата без особени усилия.

Когато настъпи най-подходящото време, ние се спуснахме в галоп надолу по склона на падината, а после продължихме по дъното на някогашното езеро към каменния блок. Там скочихме от седлата и се закатерихме по дребния камънак. В дъното на запълнения с чакъл процеп се заловихме да го отстраняваме от скалната стена.

Работата ни напредваше бързо и скоро пред краката ни зейна дупка. След като я разширихме достатъчно, аз взех една от насмолените факли и се спуснах във вътрешността на пещерата. Това не беше трудно, понеже нападалият дребен камънак се спускаше навътре съвсем полегато. Не след дълго стигнах дъното и се озовах в едно подземно помещение, което отговаряше на описанието, дадено ми от Комарджията. То бе високо над два човешки боя и като нищо можеше да побере стотина души. В малката странична пещера имаше много студена вода. Оставих огледа на дъното й за по-късно, защото първо следваше да се погрижим за конете. Трябваше да ги подслоним в пещерата, не биваше да ги оставяме отвън.

И тъй се видяхме принудени да разширим дупката достатъчно, за да може да премине през нея кон, което съвсем не беше приятна работа, защото разполагахме само с ръцете си, а изхвърлените от нас дребни камъни постоянно се сриваха обратно на предишното си място. Когато най-сетне се справихме с тази работа, доведохме конете. Тогава дойде най-трудното. Други животни нямаше да успеем да вкараме в пещерата, поне не без да вдигнем страхотен шум, който би могъл да ни издаде. Но двете благородни създания послушно се изкачиха върху образувалата се купчина чакъл и проявиха признаци на безпокойство едва след като разбраха, че ставаше въпрос да се спуснат от другата страна в разкрилата се пред тях дълбока дупка. Все пак това им се виждаше доста опасно и съмнително начинание. Моят Светкавица имаше доброто желание да се подчини. Няколко пъти пристъпи с единия си преден крак напред, но после бързо го отдръпваше назад, защото образувалият се сипей поддаваше под копитата му. Най-сетне, решил да ни се довери, той се спусна долу, по-скоро пързаляйки се, отколкото вървейки.

Същото се повтори с Илчи на Винету, който слезе долу още по-бързо и от Светкавица, като седна на опашката си и се изпързаля по наклона като на шейна. За награда позволихме на доблестните животни да се напият с вода и им дадохме полагаемата им се царевица. След като се погрижихме за тях, аз имах възможност да огледам дъното на пещерата. Там се отваряше дълбока пропаст. Когато хвърлих един камък в нея, измина доста време, преди да доловя съвсем слаб шум, който ми показа, че камъкът се беше ударил нейде долу, където бездната най-после свършваше. Който паднеше в нея, беше безвъзвратно загубен.

Комарджията не беше успял да разбере каква е ширината на дълбоката пукнатина в скалата, защото не беше разполагал с тъй необходимата светлина. Моята факла осветяваше всичко наоколо достатъчно силно, за да успея ясно да различа отсрещния ръб на скалата, след като пристъпих до самата бездна. Установих, че проломът не беше по-широк от пет-шест метра. Докато се взирах насреща, където пещерата продължаваше, мимбренхото клекна и си намери някакво занимание на земята. Отначало взе да опипва с пръсти едно място, а после започна да го дълбае с ножа си.

— Олд Шетърхенд ще обърне ли внимание на дупката, която се намира тук? — попита той, като с помощта на ножа си продължи да изхвърля навън пръстта, която я беше запълнила.

— Сигурно се е образувала от водата, която преди време е капала от тавана на пещерата — отвърнах аз.

— Тогава дупката би била кръгла, а тази тук е ъгловата.

— Хмм. Я да погледна!

Наведох се да му помогна при копането. И наистина! Оказа се, че това е изсечена с длето в скалата четириъгълна дупка с диаметър около педя, която бе дълбока повече от една стъпка.

— Нека потърсим да видим дали няма и други дупки — рекох аз и скоро открихме още три. След като отстранихме запълнилите ги пръст и пясък, мимбренхото ме погледна въпросително. Затова го подканих:

— Ако моят млад брат иска да каже нещо за дупките, нека говори!

— Нищо не мога да кажа — отвърна той. — Обикновено се прави дупка, за да се сложи нещо в нея. Какво ли е имало в тези тук? Поразяващата ръка сигурно знае.

— Не е толкова трудно да се отгатне, но в езика на моя малък брат няма подходяща дума за това. Или може би знаеш какво е клин или скоба?

— Не.

— Това може да е някакво желязо или дърво, което се забива в земята или в стената, за да придаде здрава опора на някакъв друг предмет. Тежкият товар, за който става въпрос тук, е бил мостът над пропастта. Ако се намирахме отсреща, сигурно там щяхме да открием други четири подобни дупки.

— Но къде е мостът?

— Няма го. Вероятно хората, които са го използвали последни, са го съборили в бездната. Искали са да прикрият всички следи за това, че проломът може да се прехвърли с помощта на мост. Дупките са запълнени нарочно, за да не бъдат открити от някой друг. Но очите на моя млад брат имат много остър поглед.

— Но не очите ми направиха това откритие. С крака си усетих, че тук земята е по-мека от скалата. Ако мостът все още беше на мястото си, можехме да огледаме и отсрещната част от пещерата.

— Не ни е необходим мост, защото ще проникнем по друг начин в галерията, която започва отсреща. Както предполагам, там има дупка, през която ще се спуснем в нея.

— Кога? Още тази вечер ли?

— Не, утре. Дупката е закрита и в тъмнината едва ли ще я намеря, а на открито не бива да палим никаква светлина. Ала след настъпването на деня ще влезем в галерията, за да я проучим. А сега да се нахраним! После ще отида да се запозная с околностите.

— Поразяващата ръка ще ми разреши ли да го придружа?

— Не. С удоволствие бих те взел със себе си, но ти трябва да останеш при конете. За тях пещерата е нещо чуждо и те се страхуват. Ако ги зарежем сами в тъмнината, като нищо по-късно можем да ги търсим в пропастта.

И така момчето остана в пещерата и след като изядохме нашата най-обикновена вечеря, аз се отправих на разузнаване. Щеше да ми се наложи да изчакам, докато звездната светлина станеше по-силна. Първо тръгнах покрай отвесната стена на скалата и когато стигнах северния й ъгъл, спрях. Там седнах на земята и започнах да размислям.

Имах намерение да проуча пътя, който водеше нагоре по скалата. Но това начинание можеше да стане твърде опасно за мен при царящата в момента тъмнина. Не беше изключено по пътя да имаше някакви хора, които да чуят стъпките ми.

Там, където седях, бяха пръснати доста камъни с най-различна големина. Това също беше една от причините, накарали ме да спра на споменатото място защото, ако по пътя ми се намираха по-начесто такива отломки от скалата, то тайното ми промъкване неизбежно щеше да се превърне в непрекъснато препъване и падане.

Чаках около час. Наоколо се беше възцарила мъртвешка тишина. И ето че бледите допреди малко звезди заблестяха по-ярко. Вече можех да виждам по-надалече и тъкмо се канех да стана от мястото си, когато долових приближаващи се стъпки. Залегнах зад един от споменатите по-големи камъни. Стъпките идваха право към мен. Различих силуета на някакъв индианец, който се спря наблизо и се огледа. След като не видя жив човек, той издаде полугласно възклицание на разочарование и седна на един камък, който се намираше най-много на три крачки от мен.

Това ми беше в крайна степен неприятно. Камъните бяха разположени така, че беше невъзможно да се оттегля обратно, без да ме чуе и забележи. И така, не ми оставаше нищо друго освен търпеливо да чакам да си отиде. След доста продължително мълчание го чух да възкликва:

— Уф!

После той се изправи и пристъпи няколко крачки напред. Някой идваше… беше еврейката! Скоро станах свидетел на извънредно странен разговор, по време на който индианецът се нарече Хитрата змия. Значи той беше собственикът на видяната от мен шатра, както и предводителят на намиращите се тук триста юми. Един от помощник-вождовете на Голямата уста. Както скоро разбрах, той разполагаше с доста сносно словесно богатство от английски и испански думи. Изглежда еврейката не притежаваше и една двайсета от неговите знания, а не разбираше и дума индиански. По тази причина те просто не можеха да си кажат онова, което искаха, но все пак се разбираха, макар тук-там да възникваха недоразумения, които можеха да те накарат да се превиваш от смях. Там, където им липсваха думите, те си помагаха с жестове и какви ли не знаци.

Когато тя се появи, той я хвана за ръката, заведе я при камъка, където беше седял, и каза:

— Хитрата змия си помисли вече, че Бялото цвете няма да дойде. Защо тя го накара да я чака?

Наложи се да повтори въпроса си няколко пъти и да го изрази по най-различни начини, преди тя да схване какво искаше да й каже.

— Мелтън ме задържа — отвърна тя. Този път той не я разбра. Тя повтори думите си, като му дообясни със знаци.

— Какво прави сега?

— Спи — отговори тя повече с жестове, отколкото с думи.

— А той мисли ли, че и Бялото цвете спи?

— Да.

— Тогава е глупак, който ще бъде измамен, понеже сам иска да измами. Бялото цвете не бива да вярва на думите му. Той я лъже и няма да изпълни обещанията си.

Мъчителни и сложни жестикулации следваха всяко изречение. понеже никой от двамата не разбираше веднага какво иска да му каже другият.

— Нима ти знаеш какво ми е обещавал? — попита тя.

— Мога да си го представя. Не ти ли каза, че ще ти даде огромни богатства?

— Да. Смята, че от мината съвсем скоро ще спечели цял милион. После съм щяла да стана негова жена и да получа диаманти, перли, един замък в Сонора и дворец в Сан Франсиско.

— Няма да видиш нито диаманти, нито дворец, защото, макар че наистина ще спечели много пари, той никога няма да ги притежава.

— Как да го разбирам?

— Това е тайна на юмите. Но дори и да стане така, както той си мисли, пак няма нищо да ти даде. Ти си единственото цвете в тази пустош и само затова се домогва до теб. А когато по-късно надойдат и други като теб, Мелтън ще те захвърли.

— Само да посмее! Ще си отмъстя и ще издам всичко, каквото е вършил тук.

— Няма да можеш. Тук е много лесно да смачкаш едно цвете, което вече е повяхнало и е възможно да стане опасно. Повярвай ми, при него няма да се сбъдне нито една твоя надежда!

— Говориш ми така само защото и ти искаш да ме притежаваш! Докажи ми го!

— Хитрата змия може да докаже каквото твърди. Я ми кажи защо допусна и баща ти също да слезе в мината?

— Защото там ще бъде надзирател и ще спечели много пари.

— Но той е вързан като всички други, принуден е да работи също като тях, а и храната му не е по-хубава от тяхната. Знам, било му е обещано от време на време да се изкачва на повърхността, за да подиша чист въздух, ала никой не мисли да спазва подобни обещания.

— Ще принудя Мелтън да ги спазва!

— Я не си въобразявай! И хиляда от най-красивите скуоу на земята не могат да имат каквато и да било власт над такъв човек. Настоявай да видиш баща си! Мелтън сигурно няма да го пусне да излезе навън.

— Тогава ще си отида и ще направя оплакване в полицията.

— Опитай де! — с презрителен тон каза индианецът. — Той и теб ще затвори в мината. А тогава след кратко време красотата ти ще повехне, а тялото ти ще бъде разядено от отровата на живака. Мелтън е измамник, но моето сърце е искрено към теб. Онова, което той ти предлага привидно, аз действително мога да ти го дам. Ако поискам, ще стана много по-богат от него.

— Индианец и богат! — изсмя се тя.

— Съмняваш ли се? Ние сме истинските собственици на земята, която ни беше отнета от бледоликите. При нашия начин на живот нямаме нужда от злато и сребро. Ние знаем различни места в планините, където тези метали се намират в големи количества, обаче никога няма да ги издадем на белите. Но ако Бялото цвете пожелае да стане моя скуоу, тогава ще й доставя злато и сребро, както и всичко друго, което Мелтън й е обещал, без да е в състояние да й го даде.

— Истината ли казваш? Злато, накити, дворец, хубави дрехи и многобройна прислуга?

— Всичко това ще го имаш! Обичам те така, както не съм обичал никое индианско момиче. Мога да те направя моя скуоу и против волята ти, тъй като ние, червенокожите мъже, отвличаме девойките, които желаем да притежаваме, а не можем да получим по друг начин. Но ти трябва доброволно да станеш моя скуоу. Ето защо ще чакам, докато ми подариш сърцето си. Не е ли възможно това да стане веднага?

Той се изправи, скръсти ръце на гърди и впери изпитателния си поглед в седналата Юдит. Тя не отговори. Със своето лекомислие девойката като нищо би се впуснала в един флирт с красивия млад индиански вожд, но за подобни сериозни последици не беше и помисляла. А ето, че сега той искаше от нея да стане негова жена. Истина ли беше, че Мелтън се кани да я измами? Истина ли беше, че стига само да поискаше, индианецът можеше да бъде богат? Той стоеше изправен пред нея и чакаше, без да отмества пронизващия си поглед. Но след като тя доста време остана безмълвна, вождът наруши мълчанието:

— Знам какво си мисли Бялото цвете. Тя обича богатството, удоволствията, живота в градовете на бледоликите. Червенокожият мъж не притежава нищо друго освен своя вигвам, кон и своите оръжия. Той живее в гората и в саваната. Как би могло тогава някога Бялото цвете да си помисли да стане скуоу на един индианец?! Така е, нали?

— Да — призна тя.

— Но стига само да поискаш, всичко ще се промени. Кажи да и аз незабавно ще отида да изпълня желанията ти. Ръката ми няма да докосне твоята, преди да съм ти донесъл толкова злато, колкото пожелаеш.

Тези думи й подействаха. Тя веднага се оживи.

— Действително ли можеш да го направиш?

— Мога.

— А наистина ли Мелтън играе нечестна игра с мен?

— Изпитай го, като поискаш да видиш баща си! Но не му казвай, че си говорила с мен!

— Добре, ще проверя искреността му и ако не удържи на думата си, ще го напусна и ще дойда при теб.

— Няма да ти позволи. Ще те принуди да останеш при него.

— Какво да направя в такъв случай?

— Нищо, само ще чакаш да дойда да те взема. Той се намира в ръцете ни. Докато се решиш как да постъпиш, идвай по същото време тук всяка вечер! Не се ли появиш, ще знам, че ти се е случило нещо и тогава ще отида при него, за да те поискам. Хау!

Той й обърна гръб, за да си върви, без да й подаде ръка. Тя го остави да се отдалечи на три-четири крачки, после се втурна подир него и обви ръце около врата му. Долових шумна целувка. След това тя бързо се върна и отново седна на камъка. Дали действията й бяха резултат от хладнокръвна пресметливост, от внезапен изблик на чувства или пък бяха израз на благодарност за обещаното злато? Може би имаше от всичко по малко. Той изненадано спря, после с бавни крачки се върна при нея и каза:

— Бялото цвете ми даде доброволно онова, за което все още не я бях помолил. Нека не забравя, че отсега нататък тя не бива да приема ласки от никой друг. Нека веднага, щом се разсъмне, да изпита искреността на Мелтън, за да се убеди сама, че той няма да удържи дадената й дума. Утре вечер пак ще дойда тук и тежко и горко на Мелтън, ако й е направил нещо лошо. В знак на благодарност за нейната целувка ще й съобщя нещо, което иначе тя едва ли би узнала. Избягал е един от бледоликите, които доведохме тук. Той е висок и силен мъж, когото Бялото цвете сигурно познава.

— Да, познавам го.

— Познаваш го — кимна той и с натъртване добави: — и то по-добре от останалите.

— Откъде знаеш?

— Каза ми го зоркият поглед, с който бдя над теб. Ти си го обичала, нали?

— Не. Той просто тича подир мен.

— Тогава едва ли ще се натъжиш, като ти кажа, че е мъртъв.

— Мъртъв ли е? Как е умрял?

— Двамата Уелър са го преследвали и убили. Сигурно лешоядите са разкъсали вече тялото му.

Минута-две тя остана мълчалива, но после възкликна:

— Много добре е станало! Той ми беше противен и сега се отървах от него!

— Да, той няма да се върне, но утре аз пак ще бъда тук. Хау!

Вождът се отдалечи. Тя остана да седи на мястото си замислена и неподвижна. Но не след дълго щракна с пръсти така, както прави човек, когато се отърсва от някаква неприятна мисъл и започна тихичко да си тананика. Беше някакъв стар, изтъркан шлагер. Когато най-сетне стана и си тръгна, трябваше само да я последвам, за да узная съвсем лесно пътя, който водеше към скривалището на Мелтън, обаче бях достатъчно предпазлив да се откажа, защото твърде добре бях запознат с индианските привички, за да знам, че Хитрата змия не си беше отишъл. Без съмнение от разстояние той щеше тайно да я придружава чак до горе. Може би дори щеше да сметне за необходимо и там да остане близо до нея, поради което предпазливостта ми налагаше за тази вечер изобщо да се откажа от всякакво по-нататъшно търсене. И така аз се върнах обратно в пещерата, напълно доволен от резултата на нощното си разузнаване.

Ако сумирах всичко, каквото бях узнал, и премислех каква изгода можех да извлека от него, то ставаше ясно, че се завръщах с далеч по-голям успех, отколкото се надявах на тръгване. Онова, което чух, несъмнено щеше да ми осигури неподозирано голямо предимство. Така можехме да постигнем целта си, без да ни се налага да изчакваме пристигането на по-голям брой воини на мимбренхосите, за да победим юмите. Да, дори вече ми се струваше възможно нещо, което допреди малко смятах за напълно изключено, а именно, че и съвсем сам, без помощта на Винету и на другите ми спътници, ще успея да осъществя нашия план. И то по мирен път.

Що за човек беше тази Юдит! Колко невъзмутимо беше посрещнала вестта за смъртта на своя някогашен годеник! Само с едно щракване на пръстите бе прогонила мисълта, че тялото му е разкъсано от лешоядите! Клети Херкулес! Впечатлението от нейното лекомислие се смекчаваше донякъде от това, че се бях заблудил в отношението й към нейния баща. Тя не го беше изоставила най-безсърдечно, а вярваше, че той се намира в горе-долу поносимо положение. Поведението на Хитрата змия ми бе вдъхнало известно уважение към него. Във всеки случай той беше по-добър човек, отколкото можеше да се съди по името му. Спокойно можех да поема риска да вляза в преговори с него. Той обичаше еврейката, която бе станала за мен твърде важна фигура, един обект за размяна с голяма стойност. Най-откровено си признавам, че бях решил да извърша нещо безкрайно осъдително — една малка търговия с хора. Бях намислил да заловя Юдит, за да мога чрез нея да получа известна власт над Хитрата змия и неговите юми.

Когато се върнах в пещерата, казах на мимбренхото само че трябва да спим, за да станем още на зазоряване. После легнах върху одеялото си и след този тъй изморителен ден спах чак до ранно утро. Навярно мимбренхото е бил още по-изтощен, защото ми се наложи да го будя, и то той не можа веднага да се разсъни.

Предстоеше ни да претърсим галерията. След като се погрижихме за конете, ние се заловихме на работа. Първата ни грижа беше отвън, пред входа отново да натрупаме дребните камъни така, че пак да го закрият.

После се спуснахме надолу, а от другата страна на каменния блок трябваше отново да се катерим нагоре. Оттам можехме да огледаме целия индиански бивак. В него все още не се забелязваха признаци на живот. Въпреки това бяхме достатъчно предпазливи да продължим пътя си само пълзешком. Открихме завоите, споменати от Херкулес, и скоро спряхме при посоченото от него място. Намерих го без особени усилия. Той нямаше опит в подобни неща и беше закрил дупката по такъв начин, че изобщо не можеше да заблуди някой човек с остро зрение. Това място не се виждаше от индианския лагер и затова имахме възможност спокойно да се движим. Предпазливо отстранихме камънака. Така се откри един отвор, в който можеше да се спусне дори и някой по-едър човек. Намерихме й камъните, от които Херкулес беше направил нещо подобно на стъпала и слязохме по тях. Тъй като те бяха дялани, това ме накара да предположа, че галерията не беше дело на индиански ръце. Тя идваше отдясно и под лек наклон продължаваше да се спуска наляво, към вътрешността на огромната скала.

Най-напред я претърсихме надясно, което ще рече нагоре. Бяхме се запасили с необходимите факли. Само след броени крачки се изправихме пред пропастта, от другата страна на която се намираше нашата пещера. Конете познаха гласовете ни и тръгнаха към нас. Бяха прекарали нощта в пещерата и вече не се страхуваха от тъмнината. Понеже не исках да се приближават твърде много до бездната, със силни викове ги накарах да отстъпят назад, а когато заповядах на моя Хататитла „итеш-кош!“ — легни! — той се подчини и жребецът на Винету последва примера му. Бях сигурен, че нямаше да се помръднат от местата си, преди да се върнем.

Близо до ръба на скалата открихме четири дупки, които отговаряха на намерените през миналия ден от отвъдната страна. Значи тук по-рано действително бе имало някакъв мост. После се върнахме обратно, за да тръгнем надолу по галерията.

Тя беше малко по-висока от човешки бой и широка приблизително един метър. По стените й имаше белези от работа с кирки, а тук-там се забелязваха следи от кръгли дупки, пробити с бургии. Здравите части от скалата са били взривявани с барут, следователно съвсем сигурно бе, че галерията е била прокопана от бели. Най-често тя минаваше през скали. Там, където се бе натъквала на цепнатини и проломи, са били използвани дялани камъни.

Навлизахме все по-навътре в нея, без да срещаме каквото и да било препятствие. Противно на очакванията ми въздухът беше доста поносим. Това обстоятелство ме накара да обърна внимание на нашите факли. Пламъкът им не гореше право нагоре, а макар и едва незабележимо се накланяше в посоката накъдето вървяхме. Следователно тук имаше слабо течение. Свежият въздух идваше откъм гърба ни и нахлуваше навътре в галерията. Тъй като движението му беше равномерно, то сигурно някъде имаше отдушник. Дали пък тази галерия не беше свързана с шахтата? Това бе твърде възможно, понеже тя продължаваше на изток, към центъра на огромната скала, където, както знаех, се намираше и шахтата.

Бяхме изминали вече над триста крачки, когато мимбренхото посочи към някакъв зазидан в стената камък.

— Тук нещо пише! — каза той.

Когато осветих мястото с факлата, успях ясно да прочета:

Alonso Vargas of. en min. у comp. A.D. MDCXI. След като допълних изпуснатото при съкращенията, се получи: Alonso Vargas, oficial en minas у companeros Anno Domini MDCXI, или в превод: „Алонсо Варгас, минен надзирател и другарите му, в лето Господне 1611.“ Значи до наши дни бяха изминали повече от двеста и петдесет години, откакто този испански миньор бе прекопавал тук тази галерия. Преписах си надписа, защото за мен бе нещо ново, че на времето си испанците са били проникнали толкова навътре в тези отдалечени области на Мексико, което те наричали Нова Испания.

Продължихме нататък, докато най-сетне галерията свърши. На едно място тя беше преградена със зид, издигнат от дялан камък. И въпреки това пламъкът на факлата продължаваше да се накланя към тази стена, макар да не се забелязваше никакъв отвор. Но когато огледах зида, видях, че той представляваше нещо като решето. Там, където се срещаха ъглите на отделните камъни, хоросанът липсваше и така се бяха образували дупки, които можеха да се открият само ако се обърнеше внимание на течението и човек започнеше да ги търси. Издълбан криво-ляво с някакъв остър инструмент, на един от камъните забелязах следния надпис: Е. Л. 1821. Несъмнено Е. Л. бяха началните букви на някакво име, а цифрите показваха, че галерията е била преградена с този зид през 1821 година. По какви ли причини? Това можеше да ми е безразлично. Сигурно тогава е бил унищожен и мостът над пропастта и е бил затрупан с камъни входът на пещерата, който същевременно е бил и вход на минната галерия. Дупките в зида бяха оставени, за да се осигури достъп на свеж въздух в случай, че по-късно отново започнеше експлоатацията на мината — така животът на работниците нямаше да бъде застрашаван от отровни газове.

Напрегнахме слух. Нищо не помръдваше зад зида. Осмелих се да почукам, но не получих отговор. Въпреки това бях убеден, че моите сънародници се намираха нейде отвъд тази стена. Ако предположенията ми не ме лъжеха, можех да ги освободя, без да се излагаме на опасност. И така, някак си трябваше да преминем през зида. За целта се налагаше да изкъртим някои от камъните. Но не разполагахме с никакви други инструменти освен с ножовете си. Дупките ни даваха удобни изходни точки за започване на работата ни. За съжаление хоросанът бе станал твърд като гранит и след един краткотраен опит стигнахме до убеждението, че трябваше да се мъчим цял ден, за да извадим само един-единствен камък. И все пак се заловихме на работа. Та нали нямаше какво друго да правим, понеже докато навън беше светъл ден, не можеше нищо да предприемем!

Трудихме се, докато и двете факли изгоряха, а после продължихме известно време и на тъмно. Когато се почувствахме изтощени от изморителното си занимание, ние се върнахме в пещерата и заварихме конете да лежат там, където им бях заповядал да останат да ни чакат. Позволихме им да станат и им дадохме царевица. Ние също се нахранихме, а след като се запасихме с нови факли и свещи, пак се спуснахме в галерията. Взехме и пушките си, защото смятахме да ги използваме вместо железни лостове.

Трудна и напрегната работа беше да се изстърже хоросанът измежду камъните. Често ни се налагаше да спираме, за да си починем. Най-сетне, когато часовникът ми показваше вече седем часа привечер, ние успяхме да извадим първия камък. Надникнах през дупката. Отвъд зида цареше дълбока тъмнина. Вторият камък ни създаде по-малко затруднения. Изкъртихме го само след два часа. След още един час третият камък последва първите два. Вече беше десет часа. До полунощ отстранихме седем камъка, а около един часа можехме да се промъкнем през образувалия се отвор, което стана извънредно предпазливо и без каквато и да било светлина. Бяхме угасили факлите си, тъй като отблясъците от тях можеха да се забележат през дупката.

След като не забелязахме нищо подозрително, ние се осмелихме да вземем с нас една запалена свещ. И тогава най-напред видяхме, че от другата страна зидът беше измазан с цветна мазилка и по този начин не бе възможно вече да се различи от околните скали.

Озовахме се в широка и висока галерия, чийто таван се крепеше върху оставените за целта тук-там каменни блокове. Тъй като тя е била вече изчерпана, добиването на руда е било прекратено. Въздушното течение ни показваше да се насочим надясно, но въпреки това първо се отправихме наляво, за да разберем какво имаше там. Не стигнахме далеч, понеже само след броени крачки видяхме, че в галерията е станало срутване, което я е затрупало. Върнахме се, за да продължим надясно.

Скоро открихме покрай стените й какви ли не инструменти. Както изглеждаше, бяхме попаднали във все още използваема част от галерията. Усещаше се, че въздушното течение става все по-силно. После се натъкнахме на едно разширение, наподобяващо четириъгълно помещение, в чиято среда съзряхме голяма и тежка дървена клетка, състояща се от под и три стени. На четирите й ъгли бяха закрепени дебели, здрави въжета от усукани кожени ремъци. Другите им краища бяха завързани заедно на верига, която се губеше нагоре в един отвор с малко по-голям диаметър от самата дървена клетка. Сигурно този отвор представляваше шахтата, понеже въздушното течение теглеше нагоре. Големият дървен сандък беше рудничната клетка, която се товареше откъм страната, където липсваше стена. Наоколо се търкаляха и други най-различни предмети, с които в момента нямах време да се занимавам, защото цялото ми внимание бе привлечено от две тежки врати, направени от дебели, грубо одялани дъски, и подлостени с яки резе-та. Едната от тях се намираше точно срещу галерията, откъдето бяхме дошли, а другата бе от дясната ни страна. Навярно те водеха към онази част от мината, която в момента бе в експлоатация.

Най-напред се насочихме към вратата вдясно от нас и дръпнахме двете й резета. Мимбренхото държеше факлата. В мига, когато вратата се отвори, отвътре изхвръкна женски силует, нахвърли се върху мен, заби нокти във врата ми и на немски изкрещя:

— Долен злодей! Пак ли идваш?… Пусни ме да се кача горе, иначе ще те удуша!

Това посрещане бе твърде недружелюбно, но не се разсърдих, понеже очевидно бе предназначено за друг човек. Освободих се от ръцете на разяреното същество, в което за моя изненада разпознах еврейката, и без да ги пускам, казах:

— Моля ви, госпожице, да имате добрината да забележите, че се лъжете относно личността ми! Не съм дошъл тук с намерението да умра от тези нежни ръце.

Мимбренхото освети лицето ми. Тя ме позна и учудено възкликна:

— Вие ли сте, вие? Слава Богу! Вие няма да ме оставите тук!

— Няма. Ще ви изведа на свобода. Кой ви затвори в тази дупка?

— Мелтън, този сатана в човешки образ.

— Как ви накара да слезете долу?

— С хитрост. Доброволно тръгнах с него. Спуснахме се с рудничната клетка.

— Тогава с нещо ви е подмамил, може би ви е казал, че иска да ви покаже вашия баща.

— Да, така ми каза. Щях да взема баща си. Вие знаете, че той е затворен в мината?

— Знам. И изобщо знам повече, отколкото си мислите. Така например ми е известно, че вчера Хитрата змия е разговарял с една дама, която толкова го е очаровала, че той е обещал да й даде скъпоценни камъни, злато, един замък, хубави дрехи, както и многобройна прислуга.

Тя не се изчерви, както би станало с някоя друга девойка, а най-непринудено ме попита:

— Говорихте ли с него?

— Не.

— Ходил ли е при Мелтън?

— Не знам. Но ако все още не е бил при него, предполагам, че в скоро време ще отиде.

— Тъй като го очаквам, когато ви познах, си помислих, че той ви е изпратил, за да ме измъкнете оттук. А в самото начало ви взех за Мелтън, този подлец.

— И как така тъкмо с този подлец сте се съюзили?

— Ами защото ми обеща какво ли не.

— Да, злато и накити, един замък и един дворец. Как можахте да му повярвате? Фактът, че той подмами вашите сънародници да дойдат дотук, за да ги затвори и да ги принуди да работят за него, трябваше да ви подскаже, че при него и дума не може да става за някаква почтеност. Всъщност как си представяхте бъдещето на тези клети хорица?

— Съвсем не толкова лошо. Те трябваше да работят тук под земята, докато извадят от недрата й определено количество живак, изчислено в центнери. Това нямаше да продължи кой знае колко дълго. Така Мелтън щеше да стане страшно богат човек, след което щеше да ги пусне на свобода и на всеки от тях щеше да даде толкова много пари, че да може да живее, без да работи повече.

— И вие му повярвахте?

— Да.

— Хмм. Ще ви обясня какво би станало. От лошия въздух в галериите, мизерната храна и отровните живачни изпарения за кратко време всеки работник би получил сериозни увреждания и след две-три години никой от тях нямаше да е жив. Това би било най-ужасното масово убийство, каквото може да си представи човек, и в такъв случай вие щяхте да се превърнете в съучастник на Мелтън.

— Две-три години ли? Не ми се вярва. Ставаше дума само за няколко месеца.

— За толкова кратко време не се забогатява кой знае колко много. Сериозно ли мислехте да се ожените за него?

— Защо не?

— А ето че сега искате да станете жена на Хитрата змия, нали?

— Да, за наказание на Мелтън!

— Ами вашият предишен годеник, който ви е толкова предан?

— Какво ме засяга? Впрочем той е мъртъв.

— Да, разкъсан от лешоядите! Изглежда и вие страдате от същата липса на съвест като Мелтън. Иде ми пак да ви затворя и да ви оставя на вашата участ.

Бях й пуснал ръцете, така че тя можеше свободно да се движи, но стоях на пътя й. Ала ето че в този момент тя бързо се шмугна покрай мен.

— Няма да го направите! Никой няма да ме тикне пак в тази дупка!

— Е, нямам намерение да превръщам думите си в действителност. Ще бъдете свободна.

— Даже и отново да ме затворите, скоро пак ще изляза на свобода, понеже без съмнение вождът ще дойде, за да ме измъкне оттук.

— Стига да е в състояние да го направи.

— Мислите ли, че някой ще може да му попречи?

— Да, Мелтън.

— Той е безсилен срещу него, защото се намира в ръцете му.

— Вярно, че така ви каза вчера вождът, но никак не е изключено самият той да попадне във властта на Мелтън. И ако това наистина стане, вината ще е единствено ваша.

— Защо?

— Мога да ви обясня едва след като науча какво сте говорили с Мелтън. Хитрата змия ви посъветва да подложите на изпитание почтеността му. Как го направихте?

— Първо ми кажете откъде знаете всичко това с такива подробности! Твърдите, че не сте разговаряли с вожда, а тези неща сте могли да научите единствено от него.

— Лежах скрит зад камъка, на който бяхте седнали заедно с него. Подслушах ви.

— Как сте се осмелили? Ако вождът ви беше видял…

— Тогава несъмнено той щеше да изпадне в по-голяма опасност от мен. А сега най-сетне ми кажете по какъв начин проверихте дали Мелтън има честни намерения към вас!

Ами така както ме посъветва вождът. Сигурно и сам знаете, щом сте ни подслушвали.

— Настояхте ли да видите баща си?

— Да. Мелтън ми отговори, че трябвало да почакам, защото имали голяма нужда от баща ми тук под земята. Но аз не се оставих така да ме залъгва и продължих да настоявам да изпълни желанието ми. Накрая му заявих, че ще го напусна. Той се изсмя и ми каза, че едва ли ще си тръгна без моя баща. После го заплаших с вожда.

Аха, тъй си и помислих! Било е много непредпазливо от ваша страна. Така сама сте издали, че сте в близки отношения с индианеца.

— Какво ми вреди това? Мелтън трябва да знае, че и без баща ми не съм останала без всякаква помощ и закрила, както явно той си мисли.

— Съвсем скоро ще разберете, че не сте постъпили много разумно. Предполагам, че сте споменали не само името на индианеца, а сте издрънкали и други неща.

— Защо да не му отговоря, щом ме пита?

— Веднага ще проумеете. Да не би да сте му казали, че Хитрата змия ви е направил предложение за женитба и ви е обещал като Мелтън също много щастие и охолен живот?

— Да, казах му.

— И че ще се разправи с мормона, ако той използва към вас насилие или ви причини някакво зло?

— Необходимо беше тъкмо това да подчертая.

— Тогава благодарете на Бога, че дойдох, защото Хитрата змия нямаше да ви измъкне от шахтата! След като сте били тъй непредпазлива да съобщите всичко това на Мелтън, той вече знае какви са истинските му отношения с индианеца. В негово лице вижда вече не само съперник, но е наясно, че вождът му няма никакво доверие и ще му отмъсти за всяка по-сурова мярка срещу вас.

— Че какво от това, нали Мелтън е във властта на юмите и трябва да се страхува от вожда им!

— Изглежда, че е тъкмо обратното! Въпреки всичките ви заплахи, той ви е затворил тук, а това показва, че не се бои от индианеца.

— Много скоро ще разбере колко се е лъгал, защото му казах, че Хитрата змия ще ме чака днес и ако не отида на срещата, ще ме търси.

— Това е най-голямата глупост, която сте могли да направите! Защото Мелтън вече е предупреден и ще се подготви да посрещне както трябва вашия закрилник. Предполагам, че самият вожд се нуждае от закрила.

— Да не би да мислите, че Мелтън ще се реши да посегне на него? Та нали така ще насъска цялото племе срещу себе си!

— Хич не го вярвайте! Той може да обезвреди вожда без индианците да разберат каквото и да било. С вашата бъбривост сте изложили червенокожият си обожател на най-голяма опасност.

— Ако действително е станало така, се надявам, че ще го спасите. При дадените обстоятелства се опасявам, че Мелтън ще прибегне до най-нечистите и долни средства.

— Така е! Но за това по-късно! А сега преди всичко ми отговорете на следния въпрос: знаете ли къде се намират вашите съотечественици? Сигурно сте говорили с Мелтън за тях.

— Често си приказвахме за тези хора, но без такива подробности.

— Та нали те трябва да ядат и да пият. Кой ги снабдява с храна и вода?

— Мелтън каза, че долу имало вода. На първо време ги хранели двама индианци.

— Какво им дават да ядат?

— Само царевични питки, които изпекох заедно с индианките.

— Тъй като работниците не се намират тук доброволно, сигурно ги държат затворени и са взели необходимите мерки, както да не могат да избягат, тъй и да нямат никаква възможност да се нахвърлят върху хората, които се грижат за тях. Какви са тези предпазни мерки?

— И краката, и ръцете им са оковани.

— Та нима тези нещастници могат да работят така?

— Вероятно. Но засега все още не са започнали работа. Това ще стане едва след като дойдат още неколцина бели, очаквани от Мелтън. Едни от тях са надзиратели, а други пък — специалисти.

— По отделно ли са затворени немците или са на едно място?

— Доколкото знам са заедно.

— Казахте, че за тях сега се грижат двама индианци. Не е ли възможно въпреки оковите пленниците да се окажат опасни за тях?

— Не, защото между едните и другите има яка врата. Дано успеете да я отворите.

— Във всички случаи ще успея.

— И какво ще стане с Мелтън? Ще го оставите ли да си върви?

— Ще се погрижа да бъде обесен!

— Ще ви кажа как би трябвало да постъпите. Не бива да го нападате на открито, защото ще ви застреля.

— Нямам подобни опасения.

— О, като нищо! Винаги е въоръжен с два револвера. Но прибере ли се в жилището си, той ги сваля. Следователно трябва да го изненадате точно там.

— Наистина имам такова намерение, макар да не се страхувам от револверите му.

— Нима знаете къде е жилището му?

— Не. Знам само, че човек трябва да се спусне в шахтата, за да стигне до него. Но мисля, че вие ще ми дадете нужното описание.

— Да, мога, защото съм била там. Строил го е някой си Еусебио Лопес.

— Еусебио Лопес ли? Преди малко на едно място видях инициалите Е. Л. Сигурно това е неговото име. Жилището е и едновременно скривалище и едва ли може да е кой знае колко просторно.

— О, достатъчно голямо е! Горе на билото на огромната скала е имало дълбок улей, който Лопес просто е покрил с таван. Така се е образувало нещо като галерия, която започва от шахтата и води към жилището. В своя край улеят е бил значително широк и с помощта на допълнителни стени, Лопес го е разделил на повече помещения, а така са възникнали няколко стаи, където живеем. Външната стена изглежда досущ като скалата и поради това отдолу никой не може да забележи, че горе се намира някакво жилище. За прозорци служат дупки в зида, които по-отдалеч изобщо не си личат.

— На каква дълбочина трябва да се спуснеш в шахтата, за да стигнеш до тази галерия?

— Слиза се двайсетина стъпала по една стълба на стената.

— Но тук виждам само рудничната клетка, окачена на верига. Близо до ума е предположението, че горе има някакъв валяк, или колело, изобщо подемен механизъм, с чиято помощ клетката се издига и спуска, нали?

— Наистина има такова колело.

— В такъв случай стълбата е излишна.

— Но тя не стига до долу, а само до споменатата галерия с изкуствен таван. А който от живеещите там поиска да слезе долу, трябва да използва клетката.

— Добре. И как изглежда жилището?

— Състои се от четири стаи. Две от тях се намират в дъното на галерията, а другите са разположени от двете й страни.

— В коя от тях мога да намеря Мелтън?

— Тръгнете ли навътре в галерията от дясната ви страна ще се падне помещението, където спят възрастните индианки. Вляво живея аз. После ще видите две врати пред себе си, разположени съвсем близо една до друга. Отдясно е стаята на двамата Уелър, а отляво е жилището на Мелтън.

— Какви са ключалките на вратите?

— Изобщо нямат ключалки, защото за врати служат спуснати пред входовете рогозки.

— Къде и на какво спи Мелтън?

— Върху одеяла, постлани в предния ляв ъгъл.

— А кой върти колелото, когато трябва да се издигне или спусне рудничната клетка?

— Индианците, които стоят на пост в шахтната кула. Те са … я чуйте!

Изплашена Юдит млъкна и се обърна в посока към шахтата. От там се разнесе подрънкването на веригата, на която беше окачена клетката. Видяхме, че тя се раздвижи и започна да се изкачва нагоре.

— Горе хората все още не спят — казах аз. — Защо ли изтеглят клетката? Дали някой иска да се спусне долу?

— Несъмнено — отвърна тя. — Веднага ще видите, че преди малко не бяхте прав, понеже ей сега вождът ще се появи.

— Ако дойде някой, то той ще е или Мелтън, или старият Уелър.

— Днес Уелър изобщо не е тук.

— Къде е?

— Тръгна заедно с неколцина индианци, за да ви наблюдава и да съобщи на Мелтън, когато дойдете тук. Както изглежда не ви е открил, иначе вече да се е върнал.

— Тогава няма защо да очакваме неговото появяване. Сигурно идва Мелтън.

— В такъв случай ще имате чудесна възможност да го заловите.

— Ще зависи от обстоятелствата. Трябва да сме предпазливи. Не е изключено Уелър да се е върнал и да го придружава. Ще изчакаме да видим какво ще се случи. Затова се виждам принуден да ви помоля сега-засега да ми позволите пак да ви затворя там, където бяхте.

— Да ме затворите ли? — изплашено попита тя. За нищо на света! Радвам се, че се измъкнах от тази дупка.

— Давам ви думата си, че съвсем сигурно отново ще ви пусна да излезете. Искам само да знам кой идва и защо идва. Затова въпросният човек трябва да завари всичко тук наред и не бива да събуждаме в него подозрението, че някой е бил при вас.

Най-сетне тя се подчини, макар и много неохотно. Подлостих вратата зад гърба й, а после с мимбренхото пропълзяхме и се скрихме зад куп дъски и греди, струпани там, където започваше старата, изоставена галерия. Естествено че загасихме свещта.

Нито минута по-дълго не биваше да продължавам разправията си с еврейката, защото едва се бяхме притаили в скривалището си, когато отгоре се разнесе шум, по който разбрахме, че клетката се спуска. Шумът се приближаваше. Скоро тя се показа и допря пода. Вътре видяхме Мелтън. На колана му беше закачен фенер. Той излезе навън, после се обърна, наведе се, посегна към вътрешността на клетката и издърпа един предмет, в който веднага разпознах някакъв вързан човек. Тук, долу под земята, звуците отекваха от зидовете и се усилваха в тесните пространства. Затова съвсем ясно чух всяка дума на Мелтън, когато той заговори на своя пленник:

— Ти изпитваше толкова силен копнеж по своето Бяло цвете! Ето защо те доведох тук, за да я видиш. А сега само гледай!

Той пристъпи до вратата, зад която беше затворена еврейката, отвори я и подвикна:

— Излезте, госпожице! Очаква ви радостна изненада. Юдит излезе. Той я заведе до лежащия на земята индианец и попита:

— Познавате ли този човек? Дано все още си спомняте кой е той!

— Хитрата змия! — смаяно възкликна тя. — Вие сте го пленили?

— Да, така направих! Сега ще разберете що за герой е новият ви любовник. Той дойде, за да ми поиска сметка и да ви освободи, а самият той се озова под земята. Никога повече няма да види слънцето. Твърде много неща ми разказахте за него, за да го оставя жив.

— Смятате да го убиете? — попита тя, като потрепери.

— Да го убия ли? Що за начин на изразяване! Нима непременно трябва да се нарече убийство решението ми малко да го позаровя в земята и да го покрия тъй добре, че по-бързо да заспи? А ако след това той не се събуди, туй си е вече негова работа.

— Значи ще го погребете жив!

— Да, ако ви прави удоволствие тъй да го наречете.

— Вие сте чудовище!

— Не се горещете толкова! Веднага ще ви докажа, че съм човек, и то твърде добросърдечен. Вие обичате червенокожия джентълмен, а и той не е безразличен към вас. Преди да умре, вие двамата ще бъдете заедно още два-три часа. Я си извийте ръцете назад, за да ги вържа на гърба ви, иначе бихте могли да злоупотребите с добрината ми и да развържете вашия обожател.

Тя отстъпи изплашено назад.

— Не си мислете, че безнаказано можете да вършите всичко каквото си поискате! Юмите ще отмъстят за своя вожд!

— И през ум няма да им мине! Те изобщо не подозират, че аз съм причината да изчезне.

— Но нали знаят, че се намира при вас! Пазачите сигурно са го видели да идва при вас.

— Аз ги заблудих. Те си мислят, че си е отишъл. Тъй като горе е тъмно, не беше трудно да наредя нещата така, че да ме вземат за него. После тайно вкарах вашия вързан обожател в клетката и грижливо го покрих, за да не заподозрат нещо двамата пазачи, докато ме спускаха надолу. Нямате никаква надежда за спасение. И тъй, подайте си ръцете!

Мелтън държеше в ръка един ремък. Любопитен бях да видя какво ли щеше да направи тя, след като знаеше, че съм наблизо и ще й помогна. Можеше със сигурност да разчита, че ще я освободя. Навярно и тя това си помисли, защото след кратко колебание протегна назад и двете си ръце.

— Хайде, вържете ме! Но няма да избегнете наказанието си!

— Да не би да сте станала пророчица, Юдит? Това е неблагодарен занаят.

Той върза ръцете й отзад на гърба и я бутна да влезе в тъмното помещение, където беше стояла затворена допреди идването ми. Тя остана спокойна и не се възпротиви. После той завлече вътре и индианеца, затвори вратата и тикна резето. След това известно време постоя с ухо на вратата, за да се опита да подслуша нещо. Светлината от фенера падаше върху лицето му, по което се беше изписал направо сатанински израз. След малко той влезе в рудничната клетка и с едно висящо въже даде знак на хората горе и те започнаха да я издигат. Светлината от фенера му изчезна, а шумът, причиняван от клетката при удрянето й в стените на шахтата, постепенно замря.

Бях мислил Мелтън за по-предпазлив и по-умен човек. Ако бях на негово място, поведението на Юдит сигурно щеше да ми направи впечатление. Щях да си кажа, че тя непременно има някаква причина, за да посрещне посещението ми с такова спокойствие и щях да се помъча да открия каква е тя. А че подобно нещо изобщо не му мина през ума, не бе никаква препоръка за неговата проницателност и досетливост.

Откакто се бяхме промъкнали през дупката на стената, моят мимбренхо не беше казал нито дума. Сега обаче изглежда толкова се учуди на поведението ми, че му беше невъзможно повече да мълчи. Щом се изправихме иззад струпаните дъски и греди, той се обади:

— Тук беше бледоликият, когото искаме да заловим. Защо Поразяващата ръка го пусна да си отиде?

— Защото ми е съвсем сигурно в ръцете. По-късно уплахата му ще е дваж по-голяма.

Отново запалих свещта и се приближих до вратата, за да я отворя. Еврейката бе застанала току зад нея, за да подслушва, и бързо излезе навън.

— Слава Богу! Наистина ме беше много страх, дали ще дойдете.

— Винаги изпълнявам обещанията си. Разказахте ли вече всичко на вожда?

— Нито дума. От тревога не можех да говоря. Чухте какво каза Мелтън, нали?

— Всичко чух.

— Колко лесно можеше да ви открие! Тогава пак щях да съм във властта му.

— Не, той щеше да е в моята власт. Ако все още не сте разговаряли с Хитрата змия, тогава аз ще му обясня как стоят нещата. Колко добре стана, че Мелтън го е пленил! По този начин злодеят ми даде в ръцете такъв коз, с който ще бия неговите карти.

Приближих се до индианеца и срязах ремъците му. Той бързо се изправи на крака и попита еврейката:

— Кой е бледоликият, който е влязъл в нашата шахта, но не е от хората ни?

— Моят червенокож брат веднага ще узнае кой съм — отговорих аз вместо девойката. — Той не е могъл да разбере нищо от думите, които каза Мелтън на бялата дъщеря, защото те бяха на един непознат за вожда език. Ето защо го питам знае ли той какво бе замислил да прави с него Мелтън?

— Съдено ми бе да умра. Той се канеше да ме зарови тук в земята, защото само моята смърт можеше да му донесе пълна безопасност.

— А какво щеше да стане с бялото момиче, което Хитрата змия толкова много иска да стане негова скуоу?

— И тя трябваше да умре от мизерна смърт, също като другите бледолики, от които никой няма да види пак дневната светлина.

— Моят червенокож брат се лъже. Всички те ще видят светлината на деня още утре. Аз ще ги изведа от шахтата.

— Мелтън няма да го позволи.

— Той няма да има възможност да се възпротиви, защото изобщо няма да го питам за разрешение. Дошъл съм да освободя всички пленници, тъй както освободих и теб.

— Все още не съм свободен. Как ли ще изляза от шахтата?

— И още питаш? Необходимо е само да изчакаш, докато Мелтън пак слезе долу. Понеже ще е напълно неподготвен, за теб ще е много лесно да го изненадаш и победиш. Но това съвсем не е нужно. Аз ще изведа от шахтата Хитрата змия и бялата дъщеря по един друг път. После моят брат ще може да я направи своя скуоу и да й построи хубав дворец.

Както моето присъствие, така и всяка моя дума сигурно бяха за него пълна загадка. Доставяше ми голямо удоволствие да наблюдавам израза на лицето му и неговия смаян поглед, вперен в мен.

— Нима моят бял брат знае някакъв друг път за излизане от шахтата, който ми е неизвестен? — попита той. — Нима знае също, че обичам Бялото цвете, както и всичко, каквото съм говорил с нея? Ще ми каже ли кой е той?

— Преведено на езика на юмите моето име е Таве-шала.

— Таве-шала, Поразяващата ръка! — сепна се той, направи крачка две назад и ме зяпна така, сякаш виждаше призрак. — Поразяващата ръка тук, в нашата шахта!

— Ако не ти се вярва, тогава попитай Бялото цвете. Придружавах и нея, и нейните сънародници от Голямата вода чак до тези планини, за да узная какво замисля да прави с тях Мелтън и да ги избавя от неговата власт.

— Поразяващата… ръ… ка, врагът на нашето племе! Насред нашия лагер, в сърцето на Алмаден!

— Лъжеш се! Аз не съм враг на племето ви.

— Но ти уби Малката уста, сина на нашия най-знатен вожд!

— Той ме принуди, защото се канеше да застреля ей този млад воин на мимбренхосите, който е застанал пред теб, както и неговия брат и неговата сестра.

— Голямата уста се закле да ти отнеме живота.

— Знам. Но нима това може да е за теб причина и ти също да си мой смъртен враг?

— Длъжен съм да се подчинявам на Голямата уста.

— Никой червенокож воин не е длъжен на подобно подчинение, а пък един вожд като тебе съвсем не е. Нека Голямата уста сам в честен двубой уреди враждата си с мен! Аз те освободих и така доказах, че не съм неприятел на юмите. Ако бях такъв, то щях да избия всички ваши воини, които срещнах по пътя си от Асиенда дел Аройо дотук. Това са четирийсет души, които до един бяха пленени от мен.

— Всички… са… пленени! — слисано повтори той. Къде са сега?

— При нашия отряд от мимбренхоси, с който дойдох тук.

— Ти доведе ли ги до шахтата?

— Не. Останаха да ме чакат под командването на Винету, великия вожд на апачите. Намират се на едно място, където няма да можете да ги откриете. Тръгнах само с този млад воин на разузнаване в Алмаден и ще освободя всички бледолики, които са тук, под земята, без да се нуждая от помощта на други хора.

Изразът на безкрайно учудване все още не беше изчезнал от лицето му. Той просто не намери думи да отвърне нещо на казаното от мен. Аз обаче използвах мълчанието му и продължих:

— Няма да ни е трудно да победим юмите, които охраняват Алмаден, но нямам желание да проливаме кръвта им. Нека Хитрата змия ми каже дали иска да остане мой враг, или предпочита да бъде мой приятел!

Още предишния ден, когато подслушвах разговора му с еврейката, индианецът ми се беше видял почтен човек и сегашното му поведение само потвърди доброто ми впечатление от него. Погледът му беше открит и честен. Без да откъсва очи от мен, той размисли минута-две, а после отговори:

— Заповядано ми е да се държа като враг на Поразяващата ръка и трябва да се подчинявам на тази заповед. Но той спаси от смърт и мен, и Бялото цвете. Затова ми се иска да му подаря моето приятелство. От една страна, не мога да постъпя както ми повелява сърцето, а, от друга, не бива да се държа така, както ми е заповядано. Не съм нито приятел, нито враг на Олд Шетърхенд. Нека той направи с мен каквото поиска.

— Добре! Моят брат говори много разумно. Но ще се примири ли с участта, която ще определя за него?

— Да. Тук смъртта ми щеше да е неизбежна. Вземи ми живота! Няма да се съпротивлявам!

— Не се домогвам до живота ти, но макар и временно, ще ти отнема свободата. Ще станеш ли доброволно мой пленник?

— Да.

— Ще трябва ли пак да те вържа, за да съм сигурен, че няма да ми избягаш?

— Дали ще ме вържеш, или не, е все едно. Аз ще остана при теб, докато ми кажеш, че пак съм свободен. Но не бива да искаш нищо друго от мен. Не мога да ти помогна и няма да ти дам никакви сведения.

— Добре, споразумяхме се! Ти си мой пленник и ще се подчиняваш на всички мои нареждания. Не ми е необходима помощта ти за онова, което имам намерение да правя.

След като развързах ръцете на Юдит, аз се залових да търся и другите пленници. Помещението, където еврейката бе стояла затворена, беше малко. Там някога бяха започнали да копаят галерия, но съвсем скоро бяха преустановили работа, защото в тази посока не бяха намерили нищо. Явно останалите пленници трябваше да се търсят зад другата врата. Когато я отворих, ние се озовахме в нещо като изсечена в скалите стая, откъдето започваха три отделни галерии в три различни посоки. Тук въздухът беше лош. Миришеше на сяра. Трудно се дишаше. По две от галериите можеше свободно да се продължи нататък, но на входа на третата видях врата с две резета. На нея имаше малко прозорче с капак, също както е на затворническите врати. Отворих го, за да погледна през него, ала бързо се отдръпнах, понеже отвътре ме лъхнаха такива вонящи изпарения, които едва се понасяха. А когато доближих свещта до отвора, тя за малко щеше да угасне.

Но още по-лошо стана, след като дръпнах двете резета и отворих широко вратата. Блъсна ме тежък, застоял въздух, а миризмата беше неописуема. В сравнение с него царящият обикновено въздух в средната палуба на разни съмнителни кораби, превозващи преселници, бе направо чист озон. В съответствие с галерията, която затваряше, тази врата бе значително по-ниска от другата. За да мине човек през нея, трябваше да се наведе. И все пак в тази галерия бяха подслонени толкова много хора! Те бяха налягали на земята, непосредствено зад самата врата, мъже, жени и деца, кой където свърне. Веднага щом светлината падна върху тях, те се надигнаха и в същото време се разнесе дрънченето на железа, защото прангите на ръцете и краката на тези клетници бяха свързани помежду си с вериги. От страх децата започнаха да плачат. Жените завикаха за хляб. Мъжете запроклинаха, закрещяха ми нещо гневно и се заблъскаха към мен, за да ме изтикат назад и да се измъкнат от тесния си затвор. Сграбчиха ме, оковани в пранги и вериги юмруци се размахаха пред лицето ми. Това бяха мигове на най-голяма възбуда. Но бяха необходими само няколко енергични думи от мен и заплашителната ярост на хората се превърна в радост. Разнесоха се ликуващи викове. Въпреки веригите си, започнаха да ме прегръщат. Всеки искаше да ми стисне ръката, а мнозина заплакаха от щастие. Измина доста време, преди да се успокоят поне до там, че да получа отговор на въпросите си.

Вождът наблюдаваше тази сцена отстрани. Когато не бях вече тъй плътно наобиколен от хората, той се възползва от възможността да се приближи и се обърна към мен с думите:

— Казах, че Поразяващата ръка не бива да очаква помощ от мен, но все пак едно мога да му издам — ей там, в онази цепнатина на зида е скрит ключът, с който се отварят прангите и се свалят веригите.

Вождът беше един полудив човек, но не можеше безучастно да наблюдава нещастието на тези хора. Доброто му сърце го беше подтикнало да ми издаде къде се намираше ключът. Навярно аз и без друго щях да го намеря, защото щях да се досетя, че ще трябва да се търси нейде съвсем близо до мястото, където преселниците са затворени, обаче така ми се спестяваше търсенето и освобождаването на клетниците стана по-бързо. Те си помагаха един на друг и след по-малко от пет минути веригите бяха свалени и нахвърляни на един куп. Избавените хора се наканиха веднага да излязат навън. Положих големи усилия да ги накарам да пазят тишина. Шумът можеше да стигне до Мелтън и да привлече вниманието му. Тъй като не бяхме сигурни дали нямаше да ни се наложи да се отбраняваме срещу евентуално нападение, се разпоредих да се въоръжат с намерените наоколо инструменти, като чукове, кирки и други подобни.

Ако в първите мигове на голяма радост хората не бяха обърнали внимание на вожда, то сега те го забелязаха. Познаваха го. Знаеха, че е предводител на юмите, знаеха и каква вина носи за тяхната зла участ. Ето че в тях се надигна желание за мъст и аз трябваше да положа големи усилия да ги накарам да се откажат да го линчуват намясто. Успокоих ги, обяснявайки им, че ще го използваме като заложник и така ще имаме голяма полза от него.

Отправихме се към нашата пещера. Понеже се налагаше да вървим един подир друг, образуваната от нас колона стана много дълга. Затова запалихме всички останали свещи, както и няколкото миньорски лампи, които висяха окачени на една от стените. Естествено, заради подземната пропаст не можахме да минем направо за пещерата, а трябваше първо да излезем на открито през вече описаната дупка. След като последен се измъкнах навън, ние пак я затрупахме. После се спуснахме по споменатите неведнъж завои и откъм другата страна на големия каменен блок отново се изкачихме нагоре и така се добрахме до пещерата. Тя бе достатъчно голяма, за да побере всички хора.

Беше станало вече два или три часът и следователно беше крайно време да спипаме Мелтън. Още преди развиделяване трябваше да сме напуснали Алмаден. Ето защо на първо време не се впуснахме в по-продължителни разговори. Избрах десетина от най-яките мъже, които щяха да ме придружават с мимбренхото.. На останалите хора втълпих да не излизат от пещерата, защото това можеше да доведе до разкриването ни. Те ми обещаха да се вслушат в предупрежденията ми. Не се безпокоях за вожда. Бях убеден, че той щеше да спази обещанието си и нямаше да предприеме никакъв опит за бягство.

Не беше необходимо тепърва да търся пътя, който водеше нагоре. Всеки от придружаващите ме десетима мъже го знаеше, понеже именно по този път ги бяха отвели горе. Изкачването вървеше добре. Не се налагаше да сме кой знае колко предпазливи заради постовете. Нека ни чуеха! С голяма сигурност можех да предположа, че щяха да ни помислят за приятели.

От двете страни на вратата си шахтната кула имаше няколко отвора, служещи за прозорци. През тях струеше светлина. Това обстоятелство ме зарадва, защото така имахме възможността да видим кое къде е и накъде да се насочим. С шумни крачки тръгнахме право към постройката и колкото се можеше по-бързо нахълтахме вътре. Тримата индианци, които безделно се излежаваха на земята, скочиха на крака, но преди да успеят да ни окажат съпротива бяха повалени на пода и вързани със собствените си колани. На всеки от тях запушихме устата така, че да не може да вика. После ги изнесохме навън и ги оставихме на такова място, че никой да не ги забележи от кулата. Накараха десетимата мъже да насядат при тях. Взех тази предпазна мярка заради Мелтън, който не биваше веднага да разбере как стояха нещата.

Вярвах, че за да го пленя, няма да се нуждая от чужда помощ, но за всеки случай взех със себе си малкия мамбренхо, защото в подобно положение на него можех да се осланям повече, отколкото на моите десет бели придружители, тъй като те бяха твърде неопитни в суровия живот на Дивия Запад.

И в шахтната кула също намерихме няколко малки фенера. Запалих един от тях и го закачих на най-горния илик на жилетката си. При нужда много лесно можех да го закривам с якето си. Бях очаквал да открия подемния механизъм тук горе в шахтната кула, обаче не беше така. Сигурно той се намираше някъде по-надолу, а защо беше там, в момента не беше нужно да си блъскам главата над този въпрос. Няколко от стъпенките на стълбата стърчаха извън отвора. Заслизах надолу по тях и мимбренхото ме последва по петите. В горната си част дупката беше значително по-широка отколкото по-надолу. Тук можеха да се спускат доста по-обемисти предмети. Когато стълбата свърши, ние видяхме, че сме се озовали в едно четириъгълно разширение на шахтата. И тъкмо тук над продължаващата надолу шахта се намираше подемния механизъм. Той се задвижваше с помощта на маховик, а веригата се навиваше върху един валяк с огромен диаметър. Рудничната клетка висеше горе. По трите стени на помещението бяха окачени какви ли не предмети, а откъм четвъртата страна зееше широк отвор. Оттам започваше галерията, която търсехме. Напрегнахме слух. Цареше пълна тишина. С тихи стъпки продължихме напред.

Закрих фенера и само от време на време за миг осветявах пътя пред нас. Галерията се оказа дълга, струваше ми се безкрайна. Най-сетне отдясно зърнахме една врата, а отляво — друга. Входовете и на двете бяха закрити с рогозки. Изглежда хората спяха. Поне тъй си мислех, ала се видях излъган, защото след като направихме още десетина крачки, дочух говор.

Пред нас се намираха други две врати, разположени съвсем близо една до друга. Гласовете се разнасяха отляво, тоест откъм жилището на Мелтън. Безшумно се приближихме и аз съвсем леко отдръпнах единия край на рогозката, закриваща входа. Вътре гореше свещ и светлината й ми даваше възможност да огледам цялото помещение. То беше доста обширно. В левия му ъгъл се намираше постеля от одеяла. В средата на стаята имаше грубо изработена маса, върху която лежаха два револвера и един нож. Освен това забелязах няколко малки столчета, сковани от по-дебели клони. На дясната стена висяха две пушки, а до тях и голяма кожена торба, която твърде вероятно бе пълна с патрони. Мелтън седеше на един стол без облегалка до масата и разговаряше с някаква индианка, която беше истинско олицетворение на човешката грозота. Тя бе застанала между вратата и масата. В момента, когато надникнах в стаята, негодникът тъкмо й казваше на вече често споменаваната езикова смесица следното:

— Навярно на вас двете ви е жал за нея, щом толкоз настоятелно ме питаш какво ще правя с момичето, а?

— Да ни е жал ли? — отвърна му индианката със стържещ глас. — Та ние се радваме! Тя не можеше да ни понася, също както и ние нея.

Очевидно ставаше дума за Юдит.

— Тогава сигурно ще се зарадвате още повече, ако те уверя, че тя никога повече няма да излезе от мината. Значи вие двете пак оставате сами и ще си бъдете господарки сами на себе си.

Ако ми служите вярно, добре ще ви възнаградя.

— Ще ти бъдем верни, сеньор, защото ни обеща толкова хубави неща и сигурно ще удържиш на думата си. Дано само да можеш да отблъснеш враговете, които очакваш!

— О, не ме е страх от тях. Те са направо побъркани, щом са дръзнали да тръгнат за Алмаден. Впрочем те изобщо няма да стигнат дотук, защото след като съгледвачите ни донесат сигурни сведения, веднага потегляме срещу тях и ще ги избием до последния човек.

— Но ние чухме, че заедно с тях били великият вожд Винету както и някакъв много смел бял воин. Него не го познавам, ала знам, Винету не може да бъде победен толкоз лесно. Неговата хитрост е ненадмината. Ами ако подмами хората ни да се отдалечат, а в същото време бързо дойде в Алмаден, която ще остане незащитена?

— Няма да успее. Но дори и невъзможното да стане възможно, вие добре знаете какво трябва да направите. Нито един незван човек не бива да влиза в шахтата. Никой не бива да вижда пленниците. Именно за такива случаи при подемния механизъм винаги има нож. Но никога няма да прибегнем до него, защото дори и да бъдем победени при Алмаден, нашата яка скала представлява такава крепост, която никой не може да изкачи, ако не му разрешим. А пък особено строги мерки са взети да не успеят да стъпят тук нито Винету, нито бледоликият, за когото спомена.

Не ми се слушаше повече, защото времето ни беше много скъпо. Затова отхвърлих завесата встрани и влязох в помещението.

— Много се лъжеш, мастър Мелтън, понеже ние сме вече тук!

Същевременно грабнах револверите и ножа, заставайки така, че той непременно да мине покрай мен, ако поискаше да стигне до пушките. Щом ме зърна, негодникът се стресна и отстъпи назад, сякаш виждаше призрак.

— Олд Шетърхенд! Хиляди дяволи! — извика той. — Тогава и Винету е тук! Тичай навън, изпълни дълга си! Това е белият, за когото спомена!

Последните думи бяха отправени към индианката. Тя понечи бързо да излезе, обаче аз я сграбчих и я блъснах назад с такава сила, че тя падна върху постелята на Мелтън. Мимбренхото веднага влезе вътре, за да я задържи. Жената се опита да се отскубне от него, а след като не успя, закрещя по посока на вратата, повтаряйки няколко индиански думи, от които разбрах само две — Ала и аква. Едната беше вероятно някакво женско име, а другата означаваше нож. Навярно виковете й бяха предназначени за втората възрастна индианка, с която живееха тук заедно. Тя трябваше да изпълни онова, което първата бе възпрепятствана да направи. Но в момента не можех да се занимавам нито с нея, нито с крясъците й, защото цялото ми внимание бе погълнато от Мелтън. Той беше грабнал единственото оръжие, което му бе на разположение, а именно стола където седеше, и като го размаха, се нахвърли срещу мен. С едно страшно проклятие се опита да ме удари с него по главата, ала аз се наведох, „гмурнах се“ надолу, сграбчих го, вдигнах го и го запокитих към каменната стена така, че той рухна на земята като смазан. Ето че в този момент отвън нейде в галерията отговори друг женски глас. Мелтън се опита да се изправи на крака, но аз го хванах здраво за врата. Понечи да ме отблъсне от себе си с коляно, само че не успя. Нямах нужда от помощ, за да се справя с него, ала все пак мимбренхото се приближи. Той беше зашеметил старицата с един доста силен удар и искаше да ми помогне. В ъгъла бяха нахвърляни няколко ласа. Докато държах здраво Мелтън, с едното от тях той върза първо краката, а после и ръцете му. След като обезвредихме негодника, наредих на моя спътник:

— Остани тук! Аз трябва да изляза, защото, както изглежда, отвън става нещо.

Тъкмо когато напуснах стаята, недалеч пред мен се разнесе дрънченето на веригата на подземния механизъм. Светлината от моя фенер ми позволи да се затичам. Втурнах се напред. Когато стигнах до отвора на шахтата, видях, че другата стара индианка бе застанала до подемния механизъм, чиято верига току-що се беше размотала и изчезнала надолу. С един бърз поглед успях да разбера, че тя бе прикрепена за валяка с помощта на дебело въже от сплетени ремъци. Преди да мога да й попреча, старицата преряза ремъците и със силно дрънчене веригата тежко полетя надолу в шахтата, откъдето никой не бе в състояние да я извади.

Едва сега схванах значението на думите, изречени преди малко от Мелтън: „Вие добре знаете какво трябва да направите.“ В случай че възникнеше голяма опасност от разкриване и никой друг не се намираше наблизо, двете жени бяха получили указание бързо да спуснат клетката долу и после да прережат ремъците на веригата. Стълбата водеше само до подемното съоръжение. По-надолу можеше да се слезе единствено с рудничната клетка. А ако тя, заедно с веригата, се намираше на дъното, то, поне за доста дълго време, беше направо невъзможно някой да се спусне до долните галерии. Пленниците бяха осъдени да загинат от глад и жажда и по-късно нямаше да има кой да разкрие виновника за тяхното нещастие. При цялата подлост и низост, на която бе способен Мелтън, все пак не бях очаквал от него подобно сатанинско злодеяние.

Потреперих от ужас. Какво щастие, че бях открил онази галерия! Побиха ме студени тръпки при мисълта, че в противен случай моите клети сънародници щяха да се намират сега долу, съвсем безпомощни, без изход и никакви изгледи за спасение. В същия миг видях, че старицата се кани да се изкачи нагоре по стълбата. Бързо я дръпнах назад, хванах я за ръката и я помъкнах след себе си към стаята на Мелтън. Тя и без друго не ми оказа особена съпротива. Щом ни зърна да се приближаваме, негодникът й хвърли поглед, изпълнен с тревога и напрежение, и я попита:

— Веригата долу ли е?

— Да — кимна индианката и се ухили. Тогава той дрезгаво се изсмя и с подигравателен тон се обърна към мен:

— Един дявол знае как си се добрал дотук, мастър. Успя да ме надхитриш, ала не и да постигнеш целта си.

— Каква цел? — попитах привидно непринудено.

— Знаеш каква не по зле от мен. Естествено, ще внимавам да не изричам думи, които по-късно биха могли да послужат като някакво доказателство срещу мен.

— Търся работниците от Асиенда дел Аройо. Къде са те?

— Нищо не знам за тях. На път са за Алмаден, но все още не са пристигнали. Тръгнах преди тях.

— Защо нареди да запратят веригата на дъното на шахтата?

— Аз ли? Та нали току-що сам чу, че го е направила жената!

— Защото ти й заповяда.

— Много ли си сигурен. Я я попитай! Тя ще ти каже всичко, каквото искаш да знаеш. Но ще трябва най-учтиво да те помоля да ме освободиш. Алмаден е моя собственост. Тук аз съм господарят и ако не ме развържеш, ще си носиш последствията.

— Не ме е страх от последствията. Какво ще стане с теб и дали изобщо някога пак ще бъдеш свободен, ще реши съдът.

— Съдът ли? Ти си луд! Че тук къде има съд?

— Той е вече на път за насам. Ще бъде разследвано кой е наел юмите да нападнат и опожарят Асиенда дел Аройо. Ще потърсим и работниците. Мисля, че след като ги намерим, ще ни разкажат за теб много похвални неща.

— Тогава ти пожелавам да ги намериш — засмя се той — и да имаш в тази работа повече късмет от мен, понеже не съм ги виждал откакто се сбогувах с тях в асиендата.

— В такъв случай те все още пътуват и след като постигна тук моята цел, ще мога да се върна в асиендата и тогава вероятно ще ги срещна нейде по пътя. А понеже ти, естествено, ще ме придружаваш, ще имаш удоволствието да ги поздравиш и сам да се убедиш в тяхното добро здраве.

По лицето му се изписа вече многократно наблюдаваният от мен сатанинско-подигравателен израз. Беше убеден, че никъде по пътя нямаше да се срещнем с работниците, понеже знаеше, че са дълбоко под земята. А там те бяха осъдени на сигурна смърт и не бяха в състояние да свидетелстват срещу него. Вярно, че гешефтите, които искаше да направи с помощта на техния труд, бяха станали напълно невъзможни, обаче, ако се изплъзнеше от наказанието си, можеше по някакъв друг начин и с други хора отново да ги започне. Тези мисли го подтикнаха да каже следното:

— Ще се радвам, сър, ако с помощта на техните показания се докаже, че без да имаш каквото и да било право си нахлул тук и си използвал насилие срещу мен. Можеш да си представиш какви ще са последиците.

— Може да има една-единствена последица и това ще е въже около врата ти. Разполагам с достатъчно доказателства срещу теб. Мисля, че дори ще успея да накарам юмите да свидетелстват в моя полза.

— Опитай се де! — изсмя ми се той.

— Наистина ще се опитам. Мисля, че на бял свят ще излязат и някои други неща. Тъй като си поел имотите на асиендерото, то сигурно той ти е дал и договорите, подписани от моите сънародници. Несъмнено тук ще се намира и договорът за сключената покупко-продажба в Урес. Дано има и някои други документи, които непременно ще станат много неприятни за теб, в случай че ми паднат в ръцете. Навярно няма смисъл да те подканям да ми кажеш къде са скрити тези неща, а?

— Питай колкото си искаш! Нямам нищо против.

— Да, но няма да ми отговориш, тъй че ще е по-добре да се откажем от всякакви излишни приказки и веднага да се заловя да търся.

— Търси, търси! Любопитен съм да видя къде ли ще си пъхнеш твоя нахален обонятелен орган, за да го отдръпнеш после без какъвто и да било успех.

Отначало пребърках всичките му дрехи, но безрезултатно. После проверих съдържанието на джобовете на целия му гардероб, окачен по стените в близост до постелята му — също безуспешно. Най-важното оставих за накрая и на първо време отидох да огледам другите помещения. Там, където живееха двамата Уелър, също не намерих нищо интересно. В стаята на Юдит, както и в стаята на двете индианки, имаше хранителни провизии, които ни бяха добре дошли. Когато се върнах с празни ръце при Мелтън, той ме попита подигравателно:

— Ето че носиш голямата си находка, мастър, а? Няма никакво съмнение, че Олд Шетърхенд винаги просто веднага се спъва в онова, което търси!

— Това е толкова вярно, сър, че изобщо няма да си правя труда да продължавам издирванията си. Нека моят млад придружител свърши тази работа вместо мен и вземе малко да почука по стените. Може би ще открием някое място, което да кънти на кухо. Хората от твоя сой имат навика да разполагат с подобни скривалища.

— Кажи му да чука колкото си иска! Това само ще ме развесели.

Бях убеден, че е донесъл в Алмаден въпросните документи. Предоставих търсенето на мимбренхото, за да имам възможност внимателно да наблюдавам Мелтън. Всеки служител от криминалната полиция знае, че при обиска на някое жилище изразът на лицето, както и очите на заподозрения могат да издадат много неща. С няколко кратки думи дадох указание на младия мимбренхо да търси кухи места по стените и пода, а когато ме чуе да се покашлям, веднага да отклони вниманието си от въпросното място в друга посока, но след малко пак да се върне при него. Той точно изпълни нареждането ми. Престорих се, че се интересувам единствено от неговите действия, но не изпусках Мелтън из очи. За да не забележи, че го наблюдавам, застанах така, че лицето ми да е в сянка.

Той следеше мимбренхото съвсем спокойно, но изглежда, че с приближаването на индианеца към постелята му, това спокойствие започна да се изпарява все повече и повече. Когато момчето стигна до одеалата, аз се закашлях. Тогава то смени посоката и по лицето на Мелтън се плъзна израз на задоволство. Тъй като същото се повтори няколко пъти, аз останах с убеждението, че скривалището трябваше да се търси под постелята или в непосредствената й близост. Ето защо, когато индианецът отново се приближи до нея, аз не се изкашлях. Той взе да претърсва одеялата. Забелязах, че Мелтън придоби угрижен вид, но след като момчето нищо не намери, лицето му се разведри.

Бях сигурен, че трябваше само да поразровя под постелята, за да открия каквото търсех, и казах на мимбренхото да прекрати работата си, защото не желаех Мелтън да узнае, че сме намерили скривалището му. Щом видя, че момчето преустанови усилията си, негодникът отново започна да ни се присмива, но аз не си направих труда да му отговарям. Заедно с двете стари индианки го оставих под надзора на младия мимбренхо, излязох от шахтата и отидох при десетте мъже, които ни чакаха при пленниците. Един от тях бе достатъчен да пази червенокожите. Наредих на другите да ме последват в галерията, за да изнесат хранителните провизии. Тези запаси ни бяха необходими за из път, понеже бях взел само толкова храна, колкото бе нужна за мен и за момчето. После отведохме пленените постове долу, в стаята на двете индианки, а на десетте мъже наредих да се върнат с храните в пещерата, но да го направят толкова предпазливо, че никой да не ги забележи. Отпратих ги, защото на първо време Мелтън не биваше да ги вижда.

След като всичко това бе свършено, аз отнесох на ръце двете стари жени при пленените постове, а Мелтън преместихме в стаята на Юдит. Той не биваше да остава в стаята си, защото не исках да види, че щяхме да продължим претърсването й, а го отделих от останалите пленници, за да не научи от постовете, че заедно с мен е имало и други бели, които ги бяха изненадали и заловили.

Най-сетне се заехме да претърсим пода под постелята. Той беше от здраво утъпкана пръст. Ударих с юмрук тук-там и на едно място прокънтя на кухо. Когато разкопах с ножа си земята, аз се натъкнах на каменна плоча, която отстраних. Тя закриваше дупка, където намерих каквото търсех — един кожен портфейл, увит в парче кожа, за да бъде защитен от влагата. Отворих го, за да хвърля вътре бегъл поглед, понеже не исках да губя време за по-подробен оглед. Редом с няколко писма той съдържаше значителен брой документи — договорите на моите сънародници, както и договора за продажбата на асиендата. В едно специално отделение имаше цяло снопче банкноти, чиято стойност ми изглеждаше твърде голяма. Пъхнах портфейла в джоба си, закрих отново дупката така, както си беше преди, и разстлах отгоре одеялата. После изнесохме оръжията на Мелтън навън и се заловихме да направим същото и с него самия. За да не може да вика, натикахме в устата му един парцал. Когато започна да се съпротивлява, го вързахме за едно ласо и с негова помощ го изтеглихме горе. С ножовете си направихме неизползваема и стълбата, за да спечелим време по този начин. Когато с настъпването на деня юмите забележеха липсата на постовете, нямаше да могат да се спуснат в шахтата. Вярно, макар и само до подемното съоръжение, те имаха възможност да слязат с помощта на ласата си. Но за да ги затрудним и в това, нахвърляхме в отвора останките от изпотрошената стълба така, че те се препречиха и заклещиха в него и затвориха достъпа до галерията. Юмите щяха да се видят принудени с големи усилия да изваждат парчетата от стълбата, а по този начин щяхме да спечелим достатъчно време, за да се отдалечим от Алмаден толкова много, че преследването ни сигурно щеше да е безуспешно.

След като разпределихме помежду си оръжията на Мелтън, ние се наканихме да се спуснем от височината и затова му развързахме краката. Отначало той отказа да върви, но няколко по-здрави удара с приклад в ребрата го вразумиха и скоро закрачи с нас надолу, докато стигнахме до онази скала, където бях подслушал Хитрата змия и Юдит. Там отново стегнахме краката му с ремъка и го вързахме за един голям камък така, че не можеше да помръдне. Исках да го оставя на това място, понеже все още не биваше да вижда нито вече спасените работници, нито измамения от него вожд на юмите.

В пещерата горяха факли и свещи. Заварих моите сънародници да се хранят. Тъй като бяха гладували, веднага след завръщането на десетимата се бяха нахвърлили върху донесените от тях хранителни провизии. Казах им, че е крайно време да напуснем Алмаден, защото при настъпването на деня трябва да сме вече далеч от мината. Това ги зарадва.

Най-напред изведохме навън конете. На тях щяха да яздят на смени най-отпадналите хора. Мимбренхото щеше да върви начело като водач, а аз заедно с Мелтън щях да следвам отряда ни на известно разстояние. Ръцете на Хитрата змия бяха вързани отзад на гърба и немците го взеха помежду си.

Преди да тръгнем на път, засипахме входа на пещерата. Когато колоната от наши хора се отдалечи достатъчно, аз отидох при Мелтън, за да го взема. Развързах му краката и понеже той още не беше забравил ударите с приклад, тръгна с мен, без да се противи. Заради тъмнината с помощта на един ремък вързах едната му ръка за моята десница.

Поех по същия път, по който бяхме дошли, а това ще рече, че отначало поех на юг. Знаех, че мимбренхото също щеше да се отправи в тази посока и бях сигурен, че нямаше да се заблуди.

Докато крачехме бавно напред, нощта се изниза и започна да се зазорява. Когато се развидели дотам, че погледът ни да можеше да стига достатъчно надалеч, огромният скален масив на Алмаден не се виждаше повече. Пред нас не забелязахме и нашите спътници. Нарочно бях вървял толкова бавно, за да им дам възможност да спечелят достатъчно голяма преднина. Искаше ми се да изненадам с тях Мелтън. Когато ни оставаше още половин час път до мястото, където пътят ни завиваше на запад, аз предварително поех в тази посока, подканяйки пленника да ускори крачките си, защото исках да изпреваря моите спътници. И наистина успях, понеже сънародниците ми, безкрайно изтощени от престоя си в шахтата, се придвижваха с голяма мъка. След като пресякохме ъгъла, образуван от двата пътя, и отново поехме в предишната си посока, далеч зад нас забелязах дълга тъмна линия, в която личаха две по-едри точки. Дългата черта бяха нашите пешеходци, а двете изпъкващи точки бяха конете със своите ездачи. Мелтън гледаше само напред, тъй че не ги видя. До този момент ме беше следвал по петите, без да пророни нито една дума. Обаче изглежда вече се бе изморил от бързия ни ход и най-сетне ме попита:

— Сър, накъде си ме повлякъл с такава бързина? Предполагам към Асиенда дел Аройо, а?

— Така е, драги ми мастър! — отговорих аз.

— Пеша? Ами кога си мислиш, че ще стигнем там, още повече като си тръгнал по погрешен път?

— Това е същият път, по който дойдох, и ми се струва, че е верният.

— Не, това е заобиколен път. Ако искаш да излезем на истинския път, ще трябва да се насочим доста по на север. Такъв опитен прериен скитник като теб би трябвало да го знае.

— За мен най-прекият път е погрешният. И ти го знаеш много добре и тъкмо затова се опитваш да ме подведеш да тръгнем по него. Там на север се намират твоите съюзници юмите, там минава и линията от постовете ви до асиендата, а там бихме се натъкнали и на Уелър, който, придружаван от индианци е тръгнал на разузнаване, за да разбере къде сме двамата с Винету.

Мелтън видя, че съм прозрял намеренията му, ядоса се и за да даде отдушник на яда си, подигравателно ми подвикна:

— Значи представящият се за толкова голям герой Олд Шетърхенд се страхува!

— Предпазливостта няма нищо общо със страха, мастър, а аз нито някога съм се мислил за герой, нито пък съм се представял за такъв. Най-откровено ще ти призная, че в Алмаден имах голям късмет. Ти и представа си нямаш какъв късмет имах!

— Ах — изсмя се ядно той, — имам представа и още как! Въпреки многочислената индианска охрана двама души проникват в Алмаден и ме отвличат! Това е наистина невъобразим късмет! Но преживяхте и значителна несполука, защото не намерихте немците, нито пък онова, което търсихте в моята стая. А още по-малко късмет ще имаш отсега нататък! Уелър няма да миряса, докато не освободи сина си, а после ще ви нападне заедно с юмите. Тъй че те съветвам да не си разваляш отношенията с мен.

— Аз пък ти казвам, че с Уелър не можеш да ме уплашиш. Той няма как да освободи сина си, защото Херкулес го удуши. А когато заловим стария, заради опита му за убийство няма много-много да се церемоним с него. Щом ти е разказал как синът му попадна в ръцете ни, сигурно ти е споменал и че заедно със сина си са искали да пречукат Херкулес. Но тъй като атлетът има изключително здрав череп, ударът му с приклад не му се е отразил кой знае колко зле и сега той с копнеж очаква стария Уелър, за да може и с него да си разчисти сметките, както направи и със сина.

Доста време слисаният Мелтън ме гледа в очите, а после възкликна:

— Младият Уелър мъртъв? Пробутваш ми опашати лъжи!

— Уверявам те, че се задуши в могъщите юмруци на атлета, а и старият едва ли ще се отърве от същата участ. Поне не се опасявам, че ще ни нападне с юмите. Ако вече не е станало, съвсем скоро индианците ще проумеят, че никак не може да се разчита на твоето приятелство.

— Каква ли причина ще ги накара да мислят така?

— Тази причина се казва Хитрата змия.

— В какъв смисъл? Той е моят най-верен съюзник и ще предостави на разположение на Уелър всичките си воини, за да ги поведе срещу теб.

— Смяташ, че Уелър ще поиска това от вожда, така ли?

— Да, веднага щом узнае за изчезването ми.

— Тъй, тъй! Струва ми се, че в индианския лагер ще стане дума не само за твоето изчезване, а също и за изчезването на Хитрата змия. Или пък да не би все още да не знаеш, че изведнъж вождът сякаш потъна вдън земя?

— Нямам никаква представа! Че къде ли е отишъл?

— Слязъл е долу в шахтата!

При тези думи той толкова рязко извърна към мен глава, сякаш някой го беше ударил по лицето. С широко отворена уста втренчи слисания си поглед в мен, а после попита:

— В шахтата ли? Какво искаш да кажеш?

— Ами затворен е долу в шахтата, и то от същия човек, който е тикнал в подземията и красивата Юдит.

— Юдит ли? — попита той някак разсеяно.

— Ами да, Юдит. Тя се отказа от златото, от скъпоценните камъни, от двореца и хубавите дрехи, които са й били обещани, защото не са удържали дадената дума по отношение на баща й, както и защото вождът също щял да й даде всичко това. Тогава тя бе подмамена в шахтата и там бе затворена в едно подземие от някой си Мелтън.

— Човече, ти с всичкия ли си?

— И още как! Тя бе затворена, макар да заплаши, че Хитрата змия ще я търси и ще я поиска от теб. Та нали още предишната вечер се е била сгодила с вожда и му обърнала внимание на твоите обещания. След изчезването на еврейката дошъл вождът, за да те попита къде е тя. Тогава той бил пленен, отведен в шахтата и натикан в същата дупка, където е била затворена и Юдит.

— Ти да не си всезнаещ, а?

— Не е необходимо да си всезнаещ, за да можеш да говориш за онова, което си чул и видял.

— Какво? Как? — попита той, като в гласа му се долови уплаха, а очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. — Казваш, че всичко си видял и чул?

— Не само казвам, ами и наистина е така.

— Но тогава трябва да си бил долу в шахтата!

— Да, там бях.

Той се спря, отново втренчи невярващо поглед в мен и попита:

— И как се изкачи?

Тъй като нямах никакво намерение да казвам истината, отвърнах на въпроса с въпрос:

— Нима не съм могъл да се изкатеря по веригата на рудничната клетка?

— Не, защото аз се бях изкачил с клетката и тя се намираше горе.

— Аха, ето ти на! Казваш, че си се изкачил с клетката горе.

С тези думи, които изпусна, без да искаш, направи важно признание.

— Е, добре, по дяволите! Нямам нищо против да е признание! Казах го само на теб, но пред друг човек няма да го повторя, а на твоите твърдения никой няма да повярва. Впрочем изобщо няма да се стигне до обвинения от твоя страна, защото Уелър ще се погрижи отровният ти дъх да секне! Изглежда си в съюз със сатаната, понеже единствено той е могъл да те отведе долу, в шахтата. Но не разчитай прекалено много на него! Дяволът е лош приятел и обича да изоставя съюзниците си тъкмо тогава, когато те най-много се нуждаят от помощта му.

— Да, навярно си го проумял достатъчно добре от собствен опит и тъкмо сега се чувстваш изоставен от него.

— Страшно се лъжеш! Не съм чак толкова безпомощен в ръцете ти както си мислиш. Какво ще направиш, ако седна ей тук и откажа да се помръдна от мястото си?

При тези думи той се тръшна на земята.

— Веднъж вече опита приклада — отвърнах аз. — И този път той ще успее да те вразуми.

— Опитай де! Оставам тук. Предпочитам да ме пребият, отколкото да продължа да вървя. Все още не сме кой знае колко далеч от Алмаден и от моите юми. Те ще открият дирите ни и ще ги проследят. Тогава ще те спипат, а мен ще освободят.

— Не си представяй всичко толкова лесно! Аз съм сигурен в това, което правя. Ще ти го докажа като няма да те принуждавам по-нататък. Ще останем тук и ще чакаме пристигането на твоите юми. И тогава ще видим дали заради теб ще се осмелят да се приближат до мен. Даже ще се откажа отново да ти връзвам краката, за да се опиташ да ги посрещнеш, когато се появят.

Седнах до него. Той се излегна на земята, изплю се в краката ми, а после ми обърна гръб, за да не ме гледа. Това ми беше добре дошло, защото така нямаше да види приближаващите се хора, които се бяха появили вече на хоризонта. Не след дълго можех да различавам лицата им. Мимбренхото вървеше начело. Мелтън го беше виждал заедно с мен и затова се учудвах, че не ме беше попитал за него. Фактът, че индианецът не се намираше при мен, би трябвало да му направи впечатление. За отсъствието на момчето сигурно имаше някоя важна причина.

Скоро моите спътници се приближиха вече толкова много, че ние чухме стъпките им. Мелтън наостри слух, после се надигна, за да седне и се обърна. В следващия миг той скочи на крака и втренчи поглед в задаващите се хора така, сякаш бяха призраци.

— Мътните го взели! Кой ли идва там?

— Твоите юми, които ще те освободят — отвърнах му аз. — Дано се радваш, че надеждите ти се оправдават толкова скоро.

— Проклет негодник! Ти наистина си в съюз с дявола! След като изсъска тези думи срещу мен, той ме ритна и се затича толкова бързо, колкото му позволяваха вързаните ръце. Опитът му за бягство беше смешен. Спокойно се изправих на крака, но не направих нито една крачка, за да го преследвам. Подобно усилие бе съвсем ненужно, защото когато го разпознаха и видяха да бяга, приближилите се на около четирийсет крачки освободени пленници нададоха силни викове и хукнаха подир него. Само мимбренхото остана на мястото си и през смях ми подвикна:

— Птичката сигурно няма да стигне далеч, понеже крилата й са вързани.

Начело на преследвачите бяха Юдит и Хитрата змия. Девойката не беше стояла дълго затворена, нито беше страдала от глад и жажда. Затова силите й бяха далеч по-запазени. Същото се отнасяше и за вожда. Вярно че и неговите ръце бяха вързани, ала яростта, обзела го щом зърна Мелтън, окриляше неговия бяг. Той го гони не само докато го стигна, но и докато го изпревари с няколко метра, после внезапно се обърна и с такава сила се сблъска с него, че Мелтън падна на земята и два пъти се преметна. Не му остана време да се опита да се изправи, защото вождът вече лежеше върху него и въпреки вързаните си ръце го сграбчи за гърлото. Двамата започнаха да се боричкат и се затъркаляха насам-натам докато Юдит дойде да помогне на индианеца. Еврейката бе изпаднала в такова силно афектирано състояние, че забрави всяка женственост. Тя непрестанно крещеше и налагаше Мелтън с юмруци, докато най-сетне дойдоха другите, на които се видя принудена да направи място. Скоро Мелтън се превърна в център на кълбо от хора, които вдигнаха страхотна олелия. Достраша ме за живота му и побързах да сложа край на това линчуване. След като си пробих път между преселниците, го видях да лежи на земята. Неколцина здраво го държаха, а Юдит отново обработваше лицето му с юмруци и нокти по такъв начин, че аз грубо я дръпнах и гневно й викнах:

— Какво ви прихваща! Оставете този човек на нас мъжете! Превърнали сте се в цяла фурия!

— Този подлец заслужава да му издера очите — каза тя запъхтяна. — Той ме измами и ме затвори. Щях да умра долу в шахтата!

Тя отново се накани да се нахвърли върху него, но аз я отблъснах и предупредих и другите:

— Никой от вас да не е посмял пак да му посегне! Той е мой пленник и няма да се отърве от наказанието си. Който не ми се подчини, ще се разправя с мен!

Хората отстъпиха назад и аз изправих на крака Мелтън, който си беше много лошо изпатил и ревеше като диво животно. Очите му бяха кръвясали, с пяна на уста той ме засипваше с нечленоразделни проклятия. Това ломотене беше резултат от гнева и безпределната му ярост. Сложих край на истеричните му изблици като наредих да натикат парцал в устата му. За малко да се задуши, но пък това го изплаши и скоро го накара да се умири.

Хитрата змия беше съборил Мелтън на земята и го беше задържал докато дойдат другите, ала после той се беше отдръпнал настрани. Гордостта не му позволяваше да участва в неговото малтретиране. Но в тъмните му очи продължаваше да гори огънят на непримиримата омраза. Тъй като наоколо бе настъпила тишина, той се обърна към мен:

— Какво смята да прави Поразяващата ръка с този вероломен бледолик?

— В момента не мога да ти кажа. Трябва да се посъветвам с Винету.

— Не е необходимо, понеже вождът на апачите ще одобри всяко решение на Поразяващата ръка. Двамата са като един човек. Каквото желае единият, това иска и другият.

— Каква цел преследва Хитрата змия с тези думи?

— Ще направя едно предложение на моя бял брат. Нека Поразяващата ръка се отдръпне с мен настрани, защото искам да разговарям с него насаме.

Отдалечихме се на такова разстояние, че Мелтън да не може да чува думите ни. Тогава индианецът ме попита:

— Ще ми каже ли Поразяващата ръка дали ме смята за лъжец?

— За лъжец ли? Името на моя червенокож брат би могло да събуди известно недоверие, но въпреки това мисля, че Хитрата змия обича истината и е твърде горд, за да си послужи с вероломство.

— Моят брат има право. Аз му благодаря. Искам да му кажа, че желая да сключа с него мир и то не само от мое име, но и от името на моите воини.

— А какво ще каже вашият върховен вожд Голямата уста?

— Ще се съгласи.

— Съмнявам се. Той има кръвно отмъщение към мен, защото убих неговия син — Малката уста.

— Нека той лично си разчисти сметките с Поразяващата ръка! Аз нямам нищо общо с неговото отмъщение. Когато предприехме похода към Алмаден го избрахме за наш предводител, но ние можем също и да го свалим. Юмите се подразделят на много племена. Той е вожд на неговото племе, а аз съм вожд на моето. Голямата уста не е нещо повече от мен. Той ми предложи да се бия, но сега разбирам, че ще е по-добре да сключа мир. Ето защо съм готов от името на моето племе да изпуша лулата на мира с Поразяващата ръка.

— Сигурно моят червенокож брат ще иска да сключи мир при определени условия. Нека ми каже какво желае!

— Желанията ми са само две. Първото от тях е Поразяващата ръка да няма нищо против да взема за моя скуоу Бялото цвете, което вие наричате Юдит.

— Нямам абсолютно нищо против. По този въпрос се споразумяхме. Какво е второто ти желание?

— Искам Мелтън!

— Тъй си и мислех. Значи Хитрата змия мисли, че аз мога да се разпореждам със съдбата на този човек, така ли?

— Да. Според нашите закони Поразяващата ръка може да прави с него каквото си поиска. Тук се намираме в земите на червенокожите племена и следователно важи правосъдието на юмите.

— Моят червенокож брат може да получи Мелтън, но не си ли е давал сметка, че и аз ще поставя някои условия?

— Добре. Искам да ги чуя.

— Най-напред настоявам да се сключи мир между твоето племе и всички бледолики, които се намират тук.

— Хитрата змия е съгласен.

— Освен това искам този мир да важи и за всички мимбренхоси, които са мои приятели.

— Мимбренхосите са наши врагове. Само да заповядам и моите триста воини ще ги връхлетят. Ако ти настояваш да ги пощадим, тогава ще трябва към досегашните си условия да прибавя и други.

— Запази ги за себе си! Тъй както стоят нещата, моите мимбренхоси имат много по-голямо право да ти поставят условия, отколкото ти на тях. Забравяш, че техен предводител е Винету и че аз също съм на тяхна страна. Ние не изпитахме никакъв страх от твоите триста воини, а пък сега, когато си наш пленник, съвсем няма защо да се страхуваме от тях. Че какво ни пречи да се насочим на север и да ви вземем конете?

— Нима знаете къде са те?

— Разбира се. Впрочем ти не си единственият, който ни падна в ръцете. Както вече ти казах, ние пленихме всичките четирийсет юми, оставени като постове на различни места по пътя от тук до асиендата. Бързата риба е също сред тях. Заплашите ли ни с нападение незабавно ще ги застреляме.

Тези мои думи го стъписаха. Оставих го малко да поразмисли, а после продължих:

— Сигурно ще разбереш, че нямаме никаква причина да позволяваме да ни се диктуват мирните условия. Освен това вие не можете да стоите тук кой знае колко дълго. Каруците с храни и какъв ли не друг товар, които очаквате от Урес, са задържани от нас.

— Уф! Значи тук няма какво да се яде. Имаме запаси само още за два дни. А свършат ли се, ще трябва или да гладуваме, или да напуснем този район, където няма никакъв дивеч.

— Да, вие сте по-безпомощни отколкото си беше мислил досега. И така, настоявам на моето искане сключеният между нас мир да се отнася и за мимбренхосите.

— Ами ако не се съглася?

— Това ще е много лошо за теб. На нас ни остава само да заловим Уелър, после ще ви вземем конете, ще почакаме докато пристигне Силния бизон с неколкостотин мимбренхоси и ще унищожим цялото ти племе. А самия теб заедно с Уелър и Мелтън ще предадем на съдията, който ще ви изпрати в затвора за много години.

Свободен индианец и дългогодишен затвор! Едва ли ще може да има нещо по-ужасно за един свободен син на дивите планини и прерии! Тази мисъл го стресна и той бързо взе решение:

— Виждам, че моят брат има право. Мимбренхосите също ще бъдат включени в нашия мир. Поразяващата ръка има ли и други условия?

— Засега нямам. Ще направя другите си предложения по време на съвещанието, защото предполагам, че Хитрата змия няма да изпуши с мен калюмета преди да е разговарял с най-възрастните си воини.

— Да, те също трябва да участват в съвещанието. Поразяващата ръка ли ще отиде с мен при тях или да ги извикаме да дойдат тук?

— Ще ги повикаме при нас.

— В такъв случай ще имаме нужда от един пратеник. Кого ще избере моят бял брат?

— Младия мимбренхо.

— Ще му дам моя вампум като доказателство, че съм при вас и че всичко, каквото ще каже на воините им, е истина. Нека им обясни какво се е случило и да доведе тук петимата най-опитни воини, чиито имена ще му назова. Нека дойдат невъоръжени, за да покажат, че не таят коварни намерения.

Мимбренхото получи подробни указания, яхна коня на Винету и се отдалечи. Хората ни се разположиха на лагер като образуваха кръг около Мелтън. Аз обаче останах извън него, за да мога незабелязано да разгледам съдържанието на портфейла. Най-напред изчислих общата сума, на която възлизаха банкнотите. Този човек разполагаше със значително по-големи финансови средства, отколкото бях предполагал, понеже сумата надхвърляше трийсет хиляди долара. Не ме засягаше дали парите бяха негови или на двамата Уелър, или пък дали произхождаха от касата на мормоните. Освен това намерих и вече споменатите договори на преселниците, както и договора за продажбата на Асиенда дел Аройо, а най-накрая открих и значителен брой писма, които прочетох. Повечето бяха от щата Юта, няколко от тях бяха подадени в Сан Франсиско, но всичките доказваха, че Мелтън се беше прехвърлил отвъд границата по поръчение на мормоните, за да се сдобие с някой по-голям парцел земя. Две или три писма съдържаха доказателства, че той се беше съюзил с двамата Уелър, за да придобие земята по нечестен път и по този начин да може да сложи в собствения си джоб значителна сума.

Едно-единствено писмо имаше съвсем друго съдържание. Пликът го нямаше и тъй като липсваха както датата на подаване, тъй и селището, не се знаеше кога и къде е писано. Но все пак шрифтът му не бе ни най-малко избледнял и това ме накара да предположа, че е писано неотдавна. То започваше с „Dear uncle“, което ще рече „Скъпи чичо“ и отначало съдържаше най-безобидни съобщения докато по-нататък вниманието ми бе силно привлечено от следните редове:

„И понеже ме питаш от какво живея тук, мога да те успокоя с уверението, че я карам много добре. Имам късмет в хазарта и освен това си намерих един приятел, в чиито добре натъпкани джобове винаги мога да бръкна. Спомняш ли си все още за някогашния богат доставчик на войската, с когото се запозна в Сейнт Луис? По рождение той беше немец, но обичаше да се представя за янки и затова беше превърнал първоначалното си немско име Йегер в английското Хънтър. Както узнах наскоро, преди да дойде тук отвъд океана е бил обущарски калфа. Въпреки глупостта си е имал голям късмет и благодарение на женитбата си е придобил голям процъфтяващ магазин в Ню Йорк. По време на войната срещу южните щати той доставял на армията обувки и други неща. Така спечелил купища пари.

Сега той вече не работи, често боледува и полага усилия чрез огромните си лихви непрекъснато да увеличава състоянието си, макар това да не му е нужно, понеже жена му умря, а той има само едно дете, един син, който сигурно след време като единствен наследник ще има достатъчно, за да живее охолно. Старият е стиснат, на бедните си роднини отвъд океана никога не е изпратил и един пфенинг, но храни такава сляпа вяра и безразсъдна любов към момчето си, че този обесник може направо с шепи да пилее пари, без да се страхува да чуе и най-малкия укор. В стремежа си да се отрече напълно от своя немски произход неговият баща му е дал странното собствено име Смол. Синът е хубавичък младеж, разглезен, безхарактерен и безволев, но иначе не е лош човек. Изобщо не познава хората и е толкова доверчив към всеки, че смята за истински приятели всички кърлежи, които са се впили в кесията му и я изсмукват. Но аз сигурно ще съумея да извлека полза за себе си като му отворя очите, защото поощрявайки неговите слабости, успях да спечеля голямо влияние над него.

Питаш ме как съм се запознал с този Смол Хънтър, който може да се превърне в твърде тлъста плячка за нас? Е, ами по един твърде особен начин! Още на първия ден от пристигането ми тук един келнер ме заговори, обръщайки се към мен с «мистър Хънтър». Това се повтори и с други хора, а когато на един концерт ме представиха на въпросния мистър Хънтър, ние доста време стояхме един срещу друг без да проговорим нито дума. Толкова си приличаме един на друг и по фигура, и по чертите на лицето, и по гласа, че човек като нищо може да ни сбърка. А ако се науча да подражавам и неговата малко бавна, олюляваща се и отпусната походка, сигурно ще заблудя и най-близките му познати. Това е така случайно съвпадение, което смятам да използвам. Несъмнено то му даде повод и незабавно да ми предложи приятелството си. Голямо удоволствие му доставя да го бъркат с мен. На първо време, без да бие на очи ще печеля от него на комар само толкова, колкото ми е необходимо.

Той съвсем се е привързал към мен, отнася се с мен като с брат близнак и много иска в близко бъдеще да го придружавам по време на някое голямо пътешествие. Страшно много обича да пътува, а въпреки големите разноски неговият стиснат баща не се противи и не му пречи. Младият Хънтър е обиколил вече Съединените щати, бил е в Канада и Мексико, пътешествал е дори из Бразилия и Англия. А сега пък в главата му е влязла друга муха — да странства из Ориента. Полагам всички усилия да го окуражавам в осъществяването на плана му. По този начин пред мен ще се открие възможност да се срещна с баща си, който заради Олд Шетърхенд бе принуден да напусне страната и както сам знаеш да потърси убежище в Северна Африка.

Сега по цял ден сме заедно и с помощта на двама учители се задълбочаваме в изучаването на турски и арабски език, четем истории заразни хареми, а по стените рисуваме бели прислужници и черни робини. Тъй като Смол има добри заложби и е страшно запален по своите пътешественически планове, напредва много бързо в изучаването на двата езика, а аз ща не ща трябва да следвам примера му. След няколко месеца, снабдени от стария с тлъсти чекове, ще се качим на някой параход, за да прекосим Атлантическия океан.

Пиша ти всичко това с такива подробности, понеже познавам твоята находчивост и очаквам от теб да ме посъветваш как най-добре мога да използвам създалото се положение и особено тази наистина смайваща прилика между мен и Смол. Пиши ми по-скоро какво е мнението ти, но не изпращай писмото си тук, а до последния ми адрес, тъй като в такъв случай ще съм сигурен, че то няма да попадне в чужди ръце.

Твой племенник Джонатан.“

Писмото беше много важно за мен по няколко причини. Първо, защото в него се споменаваше името ми. Значи бащата на автора на тези редове е бил принуден от мен да избяга от страната. Това не можеше да бъде някой друг освен братът на Мелтън, когото на времето бях преследвал от форт Едуардс. После той беше успял да офейка оттам, а на полицията не се беше удало да открие каквато и да било следа от него. Ето, че сега чрез това писмо научавах, че Томас Мелтън се намираше в северна Африка. Но къде по-точно? Предполагах, че на времето не е знаел нито турски, нито арабски, ала в Александрия, Кайро, Тунис и Алжир има достатъчно англичани и американци, които отначало също са владеели само английски. Всъщност все едно ми беше къде се намираше. Той не ме интересуваше.

Но иначе стоеше въпросът със Смол Хънтър, над който бе надвиснала голямата опасност да бъде измамен от мнимия си приятел. Той беше син на немец и аз с удоволствие бих го предупредил, но това бе невъзможно, защото в момента се намирах във вътрешността на Северно Мексико, а той беше в Съединените щати. А не знаех и в кой град живее. Не ми беше известно и къде трябваше да търся баща му. Въпреки всичко задържах това писмо, а останалите смятах да предам на юрисконсултото, за да ги използва при предстоящето наказателно преследване.

Тъкмо бях затворил портфейла и го бях пъхнал пак в джоба си, когато Мелтън, на когото бях извадил вече парцала от устата, ме повика. Отидох при него, за да разбера какво иска. Той изглеждаше направо отблъскващо. Неговото смазано от безброй удари и изподрано лице започваше да се подува.

— Сър, къде изпрати онова индианче? — попита той. — Аз също трябва да знам какво толкова тайно имахте да уговаряте с вожда!

— Защо да не ти кажа? И без друго съвсем скоро ще узнаеш и разбереш колко много си се излъгал, когато си повярвал, че можеш да разчиташ на юмите. Аз ще сключа мир с тях.

— Но те ще откажат!

— Няма да откажат, защото Хитрата змия сам ми го предложи.

— Така ли? Навярно този тип настоява да получи свободата си и ти ще му изпълниш желанието, а?

— Ще му изпълня не само това желание.

— И други условия ли поставя?

— Да. Иска Юдит за жена.

— В името на сатаната! Те са си лика-прилика. Той е червенокож мерзавец, който ще наговори какви ли не опашати лъжи по мой адрес, а тя пък владее всички изтънчени хитрости, за да подлуди мъжа, който ще има щастието да стане неин съпруг. Вождът постави ли и други условия?

— Иска да те предам в ръцете му.

— Няма да го направиш, мастър! — извика той и наполовина се надигна от земята. — Помисли само каква отговорност поемаш върху себе си! Иначе имаш толкова чувствителна съвест! Защо не е така и в този случай?

— Защото в теб не съм забелязал никаква чувствителност. Но ако да речем в мен все пак се появят някакви колебания и съмнения, бих могъл така да уредя нещата, че да нямам угризения на съвестта. Съвсем не е нужно да те предавам на Хитрата змия.

— Добре, добре! Само това исках да знам — каза той доволен.

— Ще те пусна да си вървиш — продължих аз. — Още в следващия миг вождът ще те спипа.

— Защо мислиш така? Та нали е твой пленник! Наистина ли искаш да го освободиш?

— Да.

— Не става, не бива да го правиш в никакъв случай! Поне не толкова бързо, не веднага! Пусни го чак когато ще съм вече в безопасност. Той незабавно ще се възползва от свободата си, за да си отмъсти.

Ала вождът има пълно основание и пълно право да го направи, докато аз нямам никакво основание и никакво право да те защитавам от него.

— Тогава не искам да ме освобождаваш, а настоявам да ме предадеш на съда. Истинско престъпление е от твоя страна да ме държиш в плен и да ме влачиш със себе си насам-натам, но съм съгласен да го търпя, без да възразявам.

— Но щом си толкова убеден, че върша престъпление, предпочитам да те пусна да си вървиш.

— Обаче преди индианеца, нали?

— Не, след него. Скоро ще дойдат неговите най-знатни воини, за да участват в съвещание с мен. Ако са склонни да сключат мир, ще изпушим калюмета и ще го освободя.

— Тогава ме пусни още сега!

— Как мога да го направя, когато все още изобщо не знам дали ще се споразумея с юмите? А пък точно твоето предаване в ръцете на вожда е най-важното условие, на което те ще настояват. Хич не се мъчи повече да ме разубеждаваш! Ще се погрижа отмъщението да те връхлети с цялата си сила.

— Тогава ти не си никакъв човек, а цяла сатана! Би могъл да се задоволиш и с онова, което ни причини досега!

— „Ни“ ли каза? Кого още имаш предвид?

— Моят брат, на когото докара такива нещастия! На времето го завлече чак във форт Едуардс!

— Ах, значи онзи комарджия, който във форт Уинтах застреля един офицер и двама войници? Той ли ти е брат? По-добре да го беше премълчал, защото подобно роднинство никак не е в състояние да ме накара да бъда снизходителен.

— Тогава погледни на нещата от друга страна! Помисли си, че заради онова, което си му сторил, брат ми сигурно ужасно те мрази! Щом узнае как си се отнесъл и с мен, няма да намери покой докато не ти отмъсти.

— Не се страхувам от отмъщението му. Той е безследно изчезнал.

— Така си мислят хората! Той все още е тук!

— Къде?

— Естествено няма да ти кажа. Само аз знам къде се намира.

— И други двама знаят.

— Кои са те?

— Аз и твоят племенник Джонатан.

— Джо… — той успя да изрече само първата сричка от името и след като ме зяпа втренчено цяла минута, най-сетне със заекване продължи:

— Кой… ти каза,… че… имам племенник?

— Това е без значение. Човек предпочита да не изпуска из очи семейство като твоето, за да може да предпази и други хора от нещастия.

— Само се правиш на много важен! Ако не лъжеш, я ми кажи тогава къде е брат ми!

— Отвъд Атлантическия океан.

— Атлантическия? Какво имаш предвид?

— Че би трябвало да доведеш брат си от Ориента, ако искаш да ми отмъсти. Но сега ми хрумва, че съвсем не е необходимо ти да отиваш за него. Нали твоят Джонатан се кани да ходи към Ориента. Можеш да го натовариш с това поръчение.

— Джонатан… да пътува за Ориента? Да не сънуваш?

— Възможно! Сънувам много повече неща, отколкото подозираш. Тъй например ми се присънва някой си Смол Хънтър, който се занимава с турски и арабски език и в скоро време с няколко чека на стиснатия си баща се кани на някой параход да прекоси океана. Може би този млад мастър ще предприеме пътуването си заедно с твоя племенник.

След тези думи той напрегна всички сили, опитвайки се да се изправи на крака, обаче ремъците му попречиха. Тогава се изплю в посока към мен и разярено изкрещя:

— В теб са се вселили хиляда дявола! Върви в ада!

После ми обърна гръб, за да не е принуден да ме гледа, а аз се върнах на мястото си.

Пътуването от Алмаден до мястото, където се намирахме в момента, ни беше отнело повече време. Причината се криеше в това, че отначало бяхме тръгнали първо на юг. По въздушна линия бяхме само на един час път от бивака на юмите. Предположих, че с бързия си кон мимбренхото бе изминал това разстояние за около петнайсетина минути. За обяснения и разговори с индианците му давах половин час. Следователно ако не изчакваше тръгването на юмите, можеше да се върне при нас след около час. Нямаше нужда да ги води, защото с помощта на неговите следи лесно щяха да ни намерят. Ала тъй като те щяха да се видят принудени да вървят пеша, едва ли бе възможно да дойдат при нас преди да изминат почти два часа от тръгването на мимбренхото.

Времето минаваше без момчето да се появи. Вече започнах да си мисля, че все пак мимбренхото бе останал при юмите, за да ги доведе и запазих спокойствие. След почти два часа от север видяхме да се задават пет или шест пешеходци. Бяха индианци. Обаче момчето не се намираше сред тях. Къде ли беше останало? Бях страшно нетърпелив да узная това.

Очевидно беше, че юмите следваха дирята, която бе оставена от него на отиване, защото не откъсваха поглед от земята. След като се приближиха достатъчно, Хитрата змия се изправи, аз направих същото. Тогава те ни разпознаха и се забързаха към нас. Противно на заповедта, дадена им от вожда, бяха въоръжени, но на разстояние от около двеста крачки те сложиха ножовете, лъковете и копията си на земята и едва тогава се приближиха. Бяха взели оръжията си, защото не беше изключено някъде по пътя да им се наложеше да ги използват.

Направиха се, че не виждат вързаните ръце на Хитрата змия, отправиха ми изпълнени със страхопочитание погледи, а после очите им съвсем кратко се спряха на групата на преселниците. Ала се престориха, че не забелязват Мелтън. Това беше добър признак. Понеже проявяваха такова презрение към него, можех с право да предположа, че мимбренхото успешно бе изпълнил задачата си и ги беше убедил във вероломството на Мелтън. За да докажа, че имам доверие на вожда, аз развързах ремъците му и рекох:

— Моят червенокож брат ще участва в заседанието като свободен човек. А то може да започне веднага щом разбера защо моят пратеник, младият мимбренхо, не дойде с тях.

Един от юмите ми отговори:

— Той подкара коня си на запад, за да подгони Уелър насам.

— Уелър ли? Но това е голяма непредпазливост, защото той и без друго щеше да ни падне в ръцете. Трябваше да ми го остави на мен.

— Поразяващата ръка е прочут воин, а моите подвизи са твърде незначителни. Нека той ми прости, че не съм на неговото мнение. Уелър се канеше да избяга и да изчезне веднъж завинаги.

— Как така? Нали отиде на разузнаване и следователно го очакваме пак да се върне. Сигурно ще ни падне право в ръцете.

— Е, това едва ли ще стане, защото той се върна тъкмо когато мимбренхото ни беше предал вестта от вожда.

— Това наистина променя нещата. Казахте ли му за какво става въпрос?

— Да, защото ни попита какво търси при нас мимбренхото.

— А той как прие тази новина?

— Отначало се изплаши толкова много, че едва можеше да говори, а после настоя да тръгнем да се бием срещу Олд Шетърхенд и неговите бледолики. Не го послушахме, понеже Хитрата змия ни беше изпратил вестта, че ще бъде сключен мир.

— Защо не го задържахте?

— Той все още е наш приятел и брат. Договорът ни с него продължава да е в сила, а мирът с теб тепърва ще бъде сключен. Ето защо нямахме право да го пленим. Но пък и не попречихме на мимбренхото да тръгне по петите му.

— Конят на Уелър добър ли е?

— Да, но беше изморен и жаден.

— Тогава мимбренхото бързо ще го догони. Между двамата сигурно ще се стигне до схватка, която много ми се иска да предотвратя.

Тогава се обади вождът:

— Ако Поразяващата ръка иска да отиде да помогне на мимбренхото, нека спокойно яхне коня си. Няма защо да се безпокои, че в негово отсъствие ще извършим някакво вероломство. Нека неговите бледолики вземат оръжията на моите воини и докато той се завърне да гледат на нас като на свои пленници.

Хитрата змия ми предлагаше твърде много, ала въпреки това не се съгласих.

— Засега оставам тук. Ако побързаме, все ще успея навреме да стигна при мимбренхото.

— Имаме да обсъждаме много неща и ако прекалено бързаме, по-късно е твърде възможно някой от нас погрешно да изтълкува взетите решения. Така че ще е по-добре ако сега моят брат тръгне, а съвещанието ни започне едва след като се върне.

Тук се намеси индианецът, който бе говорил преди вожда:

— Поразяващата ръка ще може спокойно да остане, защото преди да препусне на коня си, мимбренхото ни каза, че има намерение да подгони Уелър към бледоликите, но не и да се бие с него. Той е още твърде млад, но разполага с превъзходен жребец и ми изглежда разсъдлив като възрастен воин.

Сякаш в потвърждение на тези думи в същия миг проехтя изстрел и на северозапад се появи някакъв конник, който яздеше в южна посока. Забелязахме, че той се опитваше да се отклони от нея ту наляво, ту надясно, но непрекъснато се приближаваше към нас. Стана ни ясно, че бягаше от някакъв преследвач, който се стремеше да го подгони право към бивака ни.

А ето че съвсем скоро зърнахме и преследвача. Той имаше по-дребна фигура от първия ездач, но конят му беше значително по-бърз. И така, пред нас бяха Уелър и мимбренхото. От време на време беглецът даваше по някой изстрел по своя преследвач, ала без да го улучи, а макар и нарядко момчето от своя страна също стреляше, за да попречи на Уелър да свърне наляво или надясно. И неговите куршуми не улучваха.

Трябваше да улесня задачата на мимбренхото. Затова се метнах на седлото и препуснах срещу двамата. Когато Уелър ме забеляза, той пришпори коня си до предела на възможностите му, опитвайки се да се изплъзне на юг. Ала след не повече от две-три минути аз не само го догоних, но когато го и изпреварих на известно разстояние, накарах жребеца си да спре, вдигнах пушката си, прицелих се в него и извиках:

— Мастър Уелър, слизай от крантата си, иначе ще те сваля с куршум!

Той злобно се изсмя, накара коня си рязко да свърне и насочи пушката си към мен. По време на езда за този тип бе невъзможно да се прицели точно. Изстрелът му изтрещя, но нито чух, нито видях куршума му.

Беше си направил криво сметката. След като смени посоката, той зърна пред себе си мимбренхото, който също спря коня си и вдигна пушката си в положение за стрелба. Така беглецът се озова между два огъня и му остана открит един-единствен изход — да препусне в посоката, в която мимбренхото се стремеше да го принуди да язди — към нашия бивак. И той наистина я избра като така пришпори коня си, че чухме как животното изстена. Моите сънародници не носеха оръжия, с които да могат да го спрат, а пък мимбренхото беше доста назад. Значи трябваше да разчитам само на себе си. Понесох се подир него. Вярно, можех да стрелям по негодника, да го раня и да го съборя от седлото, обаче ми се искаше да го пленя жив и здрав. Ето защо реших да го заловя с голи ръце.

Уелър имаше двуцевка, едната цев на която в момента беше празна. Вместо да я зареди, той явно реши, че може да разчита на втория куршум. И така, подгоних го, но галопирах не точно подир него, а малко по встрани. Обаче преди да се бях приближил толкова, че да мога да го сграбча, той трябваше да изстреля и втория си куршум. Затова отново му извиках:

— Мастър, спри, иначе ще стрелям!

Заплахата ми наистина успя да го подлъже да се обърне и да стреля. Видях, че дулото му бе насочено право към гърдите ми. Този път не се целеше напосоки. Ето защо по индиански маниер бързо се хвърлих, прикривайки се отстрани на коня и когато куршумът му прелетя отгоре, отново се озовах на седлото и продължих гонитбата. Тъй като вече нямаше време за зареждане, той захвърли пушката и от колана си светкавично измъкна револвер. Не бях помислил за това оръжие. Би било страшно глупаво въпреки него да се опитам да го заловя с голи ръце. Ето защо му заповядах:

— Хвърли си пищова, иначе наистина ще стрелям! Той не се подчини, а изчака да се приближа още, за да може да улучи толкова по-сигурно. Конят ми галопираше, но въпреки това се изправих на стремената, за да посрещна евентуален сблъсък, а и за да се прицеля по-добре. Вдигнах карабината „Хенри“ в положение за стрелба и натиснах спусъка. Уелър извика, после отпусна ръка и револверът му падна на земята. След няколко секунди се озовах до него, бързо преметнах карабината на гръб, протегнах и двете си ръце и се наклоних към него.

— Слизай от коня! Не го ли направиш доброволно, ще те хвърля на земята.

Сграбчих го, за да го съборя от седлото. Тогава той измъкна втори револвер и подигравателно ми се изсмя:

— Тази работа не става толкоз бързо, мистър Шетърхенд. Не аз съм в твоите ръце, а ти си в моите!

Той понечи да натисне спусъка, но закъсня, защото с лявата си ръка му избих оръжието от юмрука, а с десницата си така го ударих отдолу по брадичката, че главата му рязко се отметна назад. Побързах да дръпна моите и неговите юзди и двете животни спряха. Веднага скочих от седлото и с мощен замах го свалих от коня. Той падна на земята като чувал и остана да лежи неподвижно. Очите му бяха затворени, а от полуотворената му уста потече кръв. Дали не си беше счупил врата?

Още преди да го прегледам, го обезвредих като му вързах ръцете със собствения му колан. Побързах да сложа ръка и на няколко неща, които носеше у себе си. Намерих един портфейл, както и кесия, изплетена от здрава копринена прежда, през чиято мрежеста тъкан прозираха лъскави златни монети. Прибрах и двата предмета. Оставих му часовника както и всичко друго.

Мимбренхото скочи от коня и се приближи, за да вдигне от земята пушката и двата му револвера. Едва тогава по лицето на Уелър се появиха признаци на живот. Скоро отвори очи и кипящ от злоба ми кресна:

— Човече, развържи ме, иначе лошо ти се пише! По говора му познах, че си беше прехапал езика. При удара ми по брадичката му долната му челюст неочаквано за него се беше ударила в горната, а езикът му беше попаднал между зъбите.

— Само си приказваш! — отвърнах аз. — Много ми се ще да видя какво ли можеш да ми направиш. Стани и ела с мен!

— Нямам такова намерение! Ще остана да лежа тук докато ме освободиш.

— Много лесно бих могъл да ти изпълня желанието. Необходимо е само да наредя да ти вържат и краката и после да те оставим да лежиш тук, докато загинеш от глад и жажда или още жив бъдеш разкъсан от лешоядите. Но ми се иска да се отнеса по-човешки към теб, макар това да е против волята ти. И така, ставай от земята, защото в противен случай ще ти помогна!

Въпреки всичко той остана да лежи неподвижно. Но след като мимбренхото го сръга с приклада между ребрата, проклинайки, Уелър побърза да се изправи на крака и тръгна подир нас. Ние поведохме трите коня за юздите. Когато стигнахме до нашия бивак, ми струваше голямо усилие да предотвратя линчуването, което преселниците му бяха замислили. Вързахме краката му и го сложихме да легне на земята.

Юмите бяха наблюдавали всички тези събития от непосредствена близост. Те подминаха с мълчание това, че се изложих на куршумите на Уелър, но на младия мимбренхо Хитрата змия каза следното:

— Моят млад брат ще стане славен воин. Радвам се, че ще мога да сключа мир с него и от враг ще се превърна в негов приятел.

С тези думи се започна и съвещанието. То продължи над два часа и доведе до задоволителни за мен резултати. Щях да предам Мелтън на Хитрата змия и нямаше да попреча с нищо на Юдит да стане жена на индианеца. В замяна на това получавах всички отстъпки, за които бях настоявал. Естествено споразумението ни беше скрепено с изпушването на лулата на мира и когато тази церемония приключи, ние се отправихме към лагера на юмите, за да дадем възможност на всеки от намиращите се там воини да дръпне веднъж от калюмета. Поисках го от съображения за моята безопасност. После щях да съм съвсем сигурен, че те съвестно и честно щяха да спазват всички точки от нашия договор. Едва след това можехме да мислим за другите неща.

— Какво иска моят бял брат да направим сега? — попита Хитрата змия. — Дали вождът на апачите ще дойде при нас заедно с хората, които са при него, или ние ще отидем при тях?

— Вероятно ние ще се присъединим към него, но първо трябва да поговоря с моите бели братя.

Преди това аз прегледах портфейла и кесията на Уелър. Намерих пет хиляди долара в банкноти и почти петстотин долара в златни монети. После събрах мъжете от групата на моите сънародници — глави на семейства, както и други самостоятелни лица, за да решат кое от предложенията ми ще приемат. Останалите не биваше да чуят какво имах да им казвам.

Докато тези хора все още се събираха, аз дръпнах настрана Юдит и баща й, след което попитах момичето:

— Знам за какво си говорихте с вожда при онази скала. Казахте ли нещо на баща си за този разговор?

— Да — отвърна той вместо нея. — Дъщерята на мойто сърце ми разправила за честта, коя била й отредена — да стане главатарка на голям индиански народ.

— Нима сте съгласен?

— Че що не? При туй възможно е да се измъкне голям печалба и за нея и за моя личност, щото тъй ще станем видни и знатни хора в Мексико и в Америка.

— Изглежда нямате съвсем правилна представа за политическото значение на едно индианско племе и за общественото положение на някой индиански вожд. Мой дълг е да ви обясня, че…

— Хич не казвайте нещо друго! — прекъсна ме той. — Аз съм верният баща на мойта Юдит и съм длъжен да се вслушвам само в онуй, дето тя го иска. Ний ще властваме над едно индианско племе и мойта дъщеря ще може се облича в коприна и кадифе. Или си мислите, че вожд я е излъгал с онез скъпоценни камъни и злато?

— Не. По тези земи има скрити съкровища, за които потомците на древните мексиканци не обелват нито дума. Защо и този вожд да не крие някоя подобна тайна? Той ще удържи на обещанието си. Само че трябва да мерите всичко с правилния аршин. Той е един туземец и навярно няма точна представа какво е това дворец или палат. Ако ви говори за метър, трябва винаги да разбирате не повече от педя. А му липсва както образование, тъй и култура, които единствено могат да гарантират със сигурност на дъщеря ви, че…

— Образование! Кво е култура? — отново ме прекъсна той. — Че що да е нямал култура щом крие такива тайни за злато и скъпоценни камъни? Новата копринена рокля не е ли култура? А нима онзи дето притежава цял дворец няма акъл? Че кво толкоз ще намерите в една учебна стая, в една гимназия или в някой университет? Дървени чинове за сядане и мастилници за писане. Че кво е туй в сравнение с мебелите рококо и от ренесанса, дето ги виждате в замъците? Не, вождът си има и образование, и култура, с които аз като тъст мога да съм доволен до безкрайност.

— Щом мислите така по-добре да си мълча. Само ви пожелавам да не преживеете разочарования. А какво мислите да правите на първо време? Аз се каня да предложа на спътниците ви да напуснат Сонора и изобщо да си заминат от Мексико.

— Че що да не останат? Нима с Юдит ще живеем сред тези индианци тъй самотни?

— Какво ли ще правят тези хора при юмите? Да не искате да подивеят? Не всяка жена може да стане съпруга на индиански вожд и не всеки мъж — негов тъст. Нали разбрахте какво се предлага тук на немските преселници. И така, ще ги поведа през границата към Съединените щати, а вождът няма да ви разреши да тръгнете с нас.

— За това човек не може да му се сърди. Щом има в таз’ страна злато и сребро и освен туй може да си вземе такваз млада и красива жена с поведение пленително и такъв баща, когото той може да уважава с искрена почит, защо му е тогаз да ги пуска да прехвърлят границата, дето не се намира толкоз злато като в неговите земи?

— Значи ще останете при юмите. Това исках да знам. Както разбрах всичките ваши спътници са прехвърлили океана без каквито и да било средства, с изключение на Херкулес и на вас. Чух, че сте донесли тук хубавичка сума. Вярно ли е?

— Наистина е вярно — припряно отвърна той. — Беше чудесно чисто злато в звънтящи монети, дето ги бях сложил в кесия, направена ми от коприна от Юдит, дъщерята на мойто сърце.

— Каква беше сумата?

— Четиристотин и осемдесет долара, от които ме лишиха по начин ужасен в подземния мрак. Крадецът е Уелър, дето е баща на Уелър сина. Сега го хванахте с огромна храброст и ще имате нали добрината да му плячката отнемете, с което нещастен ме направи той в тъмната шахта.

— Тази ли е кесията? — попитах аз като я извадих от джоба си и му я подадох.

— Тя е, тя е! — тържествуващо извика той и бързо я грабна от ръката ми. — Ей сегичка ще взема да преброя парите, за да видя дали са ми не задигнали някоя жълтица.

— Не крещете така де! Уелър все още не знае, че съм му взел тези пари и не е нужно веднага да го научи.

Без да ми каже и една дума за благодарност, евреинът се отдръпна с дъщеря си настрани и след като двамата клекнаха на земята, започнаха да броят парите. Аз отидох при другите. държах им кратко слово като им обясних, че най-доброто, което могат да направят, е час по-скоро да напуснат тези земи. Завърших с думите:

— Оттук ще тръгна с Винету към Рио Пекос, което ще рече към Тексас. Там има колкото щете хубава земя със здравословен климат. Предлагам ви да ви взема с нас. Обсъдете спокойно нещата, а после ми кажете какво сте решили.

Отдалечих се за известно време, за да дам възможност да се посъветват помежду си.

Когато се върнах, човекът, когото бяха избрали за говорител, ми каза:

— Предложението ви е хубаво и ние с удоволствие бихме го приели, ала не ни е възможно. Първо, няма как да заминем оттук, понеже срещу Мелтън и Уелър ще се започне продължителен съдебен процес и ние сигурно ще сме необходими като свидетели.

— Не. Ще предам Мелтън на юмите. Те ще му издадат присъдата и без никакви свидетели. Що се отнася до Уелър, все още не се знае какво ще стане с него. Куршумът ми го рани под лакета, раздробявайки костта, а подобна рана в тези диви райони е винаги много опасна за един бял. Освен това със себе си водя полиция, както и висш съдебен чиновник от Урес, които ни очакват. Ако дадете показания пред тези хора, то те няма да се нуждаят повече от това. Какви други пречки имате?

— Ами дивата пустош, през която вероятно ще трябва да минем. Дали жените и децата ни ще издържат подобно пътуване?

— Сигурно, стига само преди това добре да са си отпочинали от лишенията и страданията в мината. Положението не е чак толкова лошо, колкото си мислите. Няма да се движим по-бързо, отколкото можете да понесете без опасност за здравето си. Коне ще ви набавя от индианците. Освен това разполагам с няколко коли пълни с хранителни провизии и други полезни неща. Няма да гладувате.

— Хубаво е човек да чуе такава вест, но съм любопитен да видя какво ще кажете за най-важното: пари!

— Няма да срещнете затруднения.

Още никога през живота си не бях говорил с такова спокойствие по този въпрос. Изпитвах много приятно чувство поне веднъж и аз да мога да вляза в ролята на богат простосмъртен. Учудените погледи на всички се впериха в мен, а човекът, с когото разговарях, смаяно възкликна:

— Няма затруднения ли? За вас може би няма, но пък толкоз повече има за нас! Джобовете ни не са пълни като вашите. Не притежаваме нищо, а още днес ще имаме нужда от пари.

— Още днес ли? Защо?

— Е, ами споменахте за коли пълни с хранителни провизии. Нали би трябвало да си купим нещо за ядене. Никой няма да ни го подари.

— О, аз ви го подарявам!

— Наистина ли? Това действително е нещо друго. Ами как стои въпросът с конете, на които ще яздим? Тях няма да получим даром!

— Така е. Но ще ги вземем назаем. Срещу няколко подаръка нашите червенокожи приятели с удоволствие ще ни ги дадат временно.

— А кой ще купи подаръците?

— Аз.

— Бре да се не види! Кога забогатяхте тъй внезапно? Когато се присъединихте към нас на кораба ми приличахте на истински просяк.

— Само се правех на такъв. Съвсем не съм без средства. Във всеки случай съм в състояние да ви помогна. А сега да продължим! Някакви други пречки?

— Идва най-голямата. Земята, за която споменахте, ще трябва да я купим, нали?

— Разбира се. За нея ще получите пари от мен.

— Тогава наистина няма за какво да се тревожим. Тръгваме с вас. Вие ще ни дадете парите за нашето заселване. Ние ще работим здравата, ще ви изплатим лихвите, а после лека-полека все ще успеем да ви върнем и основния капитал.

— Чакайте! Тук се лъжете. Не ви искам никакви лихви, а за връщане на сумата изобщо не желая да чувам.

Човекът ме зяпна учудено, огледа насъбралите се наоколо хора, после пак се обърна към мен и ме попита:

— Правилно ли чух?

— Вероятно.

— Но това е немислимо.. Не би било нищо друго освен подарък!

— Така е и замислено. Подарявам ви парите и не искам да ми ги връщате.

— Но нима сте толкова богат, че можете да се лишите от толкова много пари?

— Напротив, джобовете ми са празни, но въпреки това имам щастливата възможност да разпределя между вас кръгло петдесет хиляди талера.

— Петдесет хиляди талера! Боже мили, колко много пари! Че откъде ги намерихте тъй изведнъж?

— Веднага ще разберете, но първо имам няколко въпроса. Всички вие сте били бедни, но все сте имали някаква макар и незначителна собственост. Нали?

— Да. Някои от нас притежаваха по една малка къщичка, а други имаха поне толкова, колкото е необходимо за домакинството на едно работническо семейство.

— И понеже ви подлъгаха да заминете, разпродадохте всичко. И колко получихте?

— Почти нищо. Когато хората знаят, че заминаваш в чужбина, без да можеш да вземеш имуществото си, предлагат твърде малко. А каквото спечелихме от продажбата на някои дребни вещи при пристигането си, изцяло похарчихме по пътя.

— Значи са ви лишили не само от родината, но и от имуществото ви. Следователно без чужда подкрепа тук бихте загинали. Тъй като и моите джобове са празни, ми се откри възможността да ви помогна само след като станах крадец и разбойник. Но няма защо да се плашите от мен, защото заради вас обрах Мелтън и Уелър, хората, които ви докараха такива нещастия. Според моята представа за правораздаване двамата са длъжни напълно да възстановят щетите ви. Те носеха пари. Аз ги плених и според тукашните закони би трябвало заедно с тези пари да ги предам на съдията. Но какви ще са последствията? Парите ще изчезнат, а вероятно същото ще стане и с тези негодници, за да се появят на някое друго място и да продължат да вършат злодеяния. Вие обаче няма да получите и пукната пара и няма да имате с какво да се облечете и с какво да се нахраните. В такъв случай моят морален закон ми се стори далеч по-справедлив и реших сам да се заема с вашите дела, или с други думи, конфискувах парите на Мелтън и Уелър, за да ви помогна по този начин да намерите истинска справедливост, която едва ли ще получите от някой друг съдия. Мислите ли, че постъпвам погрешно или незаконно?

— Не, не, не! — разнесе се наоколо.

— Добре! Мелтън и Уелър все още не знаят, че съм взел парите им. Мелтън ги беше закопал и никога няма да разбере, че вече ги няма там. Ако не ги бях намерил и след векове пак щяха да бъдат на същото място. И двете суми ще разпределя между вас.

— Колко са, колко са? — чух ги да питат един през друг.

— Уелър имаше пет хиляди, а Мелтън малко над трийсет хиляди долара. Това прави малко повече от сто четирийсет и седем хиляди марки.

Наоколо се възцари толкова дълбоко мълчание, че се чуваше как хората дишат. После те се наканиха да избухнат в ликуващи възгласи, но аз им направих енергичен знак да мълчат.

— Тихо! Никой друг не бива да чуе за какво разговаряме!

Онова, което правим, е справедливо, обаче някои хора ще го погледнат от друга страна и едва ли ще видят действията ни в толкова благоприятна светлина. Не е нужно и евреинът да научи каквото и да било. Той не е толкова беден като вас. Има пари и ще остане при юмите.

— Има пари ли? — попита преселникът. — Че нали Уелър му ги задигна!

— Аз пък ги взех от Уелър и ги върнах на Якоб Зилберберг. За съжаление на всеки от вас няма да се паднат толкова много пари, колкото може би сте си направили тайно сметката.

— О, сигурно всеки от нас ще се съгласи, че първо вие ще трябва да задържите за себе си една солидна част от сумата.

— Аз няма да взема нищо. Но има и други хора, които не бива да забравяме.

— Други ли? Кого имате предвид?

— На един търговец от Урес Мелтън е поръчал стоки, които са натоварени на споменатите коли, намиращи се при нас. Било е уговорено при предаването на товара им да бъде изплатена останалата част от общата стойност на стоките и аз ще се погрижа това да стане, защото обещах на коларите, че няма да ги ощетим. Остатъкът от парите ще бъде разделен помежду ви.

— Но как?

— Струва ми се, че цялата ви група се състои от трийсетина, така да се каже, обособени части, като някои от тях са само от по един човек, а пък други представляват семейства от по няколко души. Невъзможно е един млад самостоятелен мъж да има същите претенции, както и някой глава на семейство с жена и няколко деца. Обсъдете този въпрос и ми направете вашите предложения! Но запазете цялата работа в тайна докато стигнем Чиуауа, където ще бъдем сред апачите. Вероятно всеки от вас ще получи достатъчно, за да си купи там земя и на първо време горе-долу да се устрои.

Тогава преселникът, говорил от името на другите, се приближи до мен, сърдечно ми стисна ръката и каза:

— Помогнахте ни да се избавим от голяма беда. Как да ви се отблагодарим?

— Като работите здравата на новата си земя и не посрамите немския си произход.

Другите също ми подадоха ръка. В този момент виждах само грейнали от радост лица.

Върнах се при вожда, който изчакваше края на нашите преговори. Поиска да му кажа дали ние ще отидем при Винету или ще изпратим някой да го повика.

— Ще тръгна с бледоликите към Чиуауа — казах му аз. — Ще може ли моят червенокож брат да ми осигури коне за тях?

— Колкото иска Поразяващата ръка. Ние разполагаме с много коне, които взехме с нас като товарни животни.

— А ще преминем ли необезпокоявано през териториите на юмите?

— Моите воини ще ви закрилят срещу другите племена, ако те не пожелаят да се присъединят към договора, който сключих с теб. Но въпреки това няма да ви е лесно, понеже на бледоликите ще им липсва храна.

— Аз ще се погрижа за хранителните провизии. Ами какво става с Голямата уста? Очакваш ли го да пристигне тук?

— Канеше се да дойде, след като откара стадата на сигурно място в асиендата.

— Значи днес или утре все още не е възможно да се появи и затова можем да отидем при Винету.

— Но конете на моите воини не са тук.

— И това няма значение, понеже само ти и мимбренхото ще дойдете с мен. Няма ли наоколо да се намери някое ездитно животно за теб?

— Освен конят на Уелър тук се намират и други две животни, които бяха предназначени за Мелтън и за мен. Скрити са при едно малко езерце откъм източната страна на скалата.

— Тогава изпрати някого да доведе най-бързото от тях, тъй като възможно по-скоро трябва да тръгнем на път, ако искаме да стигнем до бивака на Винету още преди падането на нощта. На другия кон можеш да изпратиш вестоносец до онези воини, които пазят конете ви, за да научат какво се е случило и да знаят каква заповед си им дал. Утре вечер трябва да са тук с всички животни, защото вдругиден рано сутринта потегляме към Чиуауа.

Индианецът се съгласи и скоро доведоха коня му. Обясних на немците как да се държат в отсъствието ми към новите си приятели. Вождът направи същото със своите воини и изрично им заповяда да не изпускат из очи пленниците. После смушихме конете и потеглихме, сподирени от виковете на нашите хора, които се сбогуваха с нас.

Налагаше се здравата да пришпорваме нашите коне, защото сега трябваше да вземат пътя за много по-кратко време от един ден — за колкото го бяха изминали на идване. Лицето на вожда беше замислено. Никак не му бе лесно да приеме като свършен факт всичко случило се от снощи до този момент. Мимбренхото яздеше зад нас. Винаги когато хвърлех поглед назад, виждах бронзовото му лице озарено от безмълвна радост. Също като мен и той беше много доволен от неочаквания резултат от разузнаването ни и с право си казваше, че и той бе допринесъл не малко за нашия успех.

Явно конят на Хитрата змия си беше отпочинал добре, иначе щеше да изостане от нашите жребци. Той препускаше тъй енергично, че тъкмо когато слънцето изчезна на западния хоризонт, ние стигнахме до мястото откъдето бяхме свърнали с колите на север. Поехме в същата посока. След като се смрачи аз помолих вожда да спре и заедно с мимбренхото да почакат около половин час преди да продължат подир мен. Искаше ми се да изненадам нашите хора. Затова оставих на двамата коня и пушките си и тръгнах пеша.

Имах десетина минути път до бивака и бях убеден, че Винету беше разставил постове. Миризма на изгоряло ми подсказа, че бяха запалили огън. Това бе сигурен признак, че вождът на апачите се чувстваше в безопасност. Тъй като бях отишъл на разузнаване, той знаеше, че непременно щях да се върна да го предупредя, ако ги заплашваше някаква опасност. Следователно докато отсъствах, нямаше от какво да се опасяват. Беше тъмно, така че не можех да видя постовете, покрай които много ми се искаше да се промъкна незабелязано, и трябваше да се осланям единствено на слуха си. И понеже знаех привичките на апача, предполагах приблизително по какъв начин беше разпределил постовете, а това означаваше, че можех да ги избегна. Все пак в случай че някой от тях ми се изпречеше на пътя взех следната предохранителна мярка: наведох се и опипом събрах няколко камъчета. Докато внимателно се промъквах напред от време на време хвърлях по някое камъче встрани в храсталака. Тихото шумолене сигурно щеше да привлече вниманието на поста и той щеше да отиде да провери какво бе причинило този шум, а така щеше да се отстрани от пътя ми.

Ето по какъв начин успях незабелязано да се промъкна достатъчно близо, за да видя малкия огън. Тогава вече трябваше да легна на земята и пълзейки да се приближавам сантиметър по сантиметър напред. Винету бе взел толкова добри предпазни мерки, че за всеки, който не познаваше навиците му, щеше да е невъзможно тайно да се приближи до бивака ни. Огънят гореше на полянката. Около него бяха налягали пленниците, за да бъдат по-лесно надзиравани. Мимбренхосите бяха образували кръг около тях. Отдясно в тъмното стояха колите с вързаните за тях впрегатни животни. От лявата ми страна, облегнал гръб на едно дърво, седеше апачът. Близо до него се беше настанил Изтребителя на юми, а недалеч от него, точно пред храста, зад който се криех, се беше отделила група мъже, завързали оживен разговор. След като преброих присъстващите мимбренхоси, разбрах, че на пост бяха изпратени не по-малко от шестима воини. Цяло чудо беше, че бях успял незабелязано да се промъкна между тях, но то се дължеше единствено на хитрия номер с камъчетата.

Сред споменатата група седяха старият Педрильо, странният дон Ендимио де Саледо и Коралба, както и юрисконсултото и асиендерото. Тъкмо в този момент старият Педрильо разказваше едно от преживените си в Съединените щати приключения. При това той използва случая да заговори за хитростта и находчивостта, която човек трябва да прояви, за да открие през нощта вражески съгледвач.

— Успявал съм да се промъкна до не един и двама индианци — твърдеше той, — но на никой от тях не се е удавало да се приближи незабелязано до мен.

— Че какво толкоз има в тази работа? — обади се асиендерото. — Просто не палиш огън и така никой не може да те открие.

— Ами! Какво ли разбираш ти от тези неща, дон Тимотео! С огън или без огън, за червенокожия е все едно. Когато си запалил огън, само трябва повече да внимаваш и да разставиш достатъчно постове. Ние например имаме шест поста около нашия бивак. В такъв случай е абсолютно невъзможно някой да се промъкне дотук, без да го забележим.

Винету беше затворил очи, сякаш спеше. Но в този момент ги отвори и каза:

— Старият Педрильо не бива да твърди подобно нещо. Има и бели, и червенокожи ловци, които могат да проникнат незабелязано в бивака ни. Я се обърни и разтвори храстите зад теб, където се е сврял Олд Шетърхенд!

Ако преди малко нарекох цяло чудо това, че без да ме чуят успях да пропълзя толкова близо до моите спътници, то трябваше да се нарече чудо на квадрат, че Винету беше не само забелязал някакъв човек зад храста, но и съвсем точно знаеше кой е той. А на всичко отгоре, макар и привидно, беше държал очите си затворени! Той постъпваше така винаги когато искаше да напрегне слух до краен предел. Ето че Педрильо се обърна и посегна с ръка към храста. Аз се изправих, пристъпих към огъня и казах на апача:

— Нищо не може да се изплъзне от моя брат Винету. И зрението, и слухът му са по-остри от моите. Когато изникнах толкова неочаквано пред храбрия дон Ендимио де Саледо и Коралба, от страх той се търкулна по гръб и нададе такъв пронизителен вик, сякаш му се беше появил самият дявол. Мимбренхосите съвсем забравиха своята привичка да посрещат с непоклатимо спокойствие дори и неочакваните събития, скочиха на крака и ме зяпнаха така, като че бях привидение. Също и пленените юми се понадигнаха, доколкото им позволяваха ремъците. Те знаеха, че бях тръгнал за Алмаден и се надяваха да узнаят от мен какво бе там положението на нещата. Навярно си бяха помислили, че няма повече да се върна, защото техните воини щяха да ме заловят или да ме обезвредят завинаги.

Откъм първата каруца се разнесе вик. Там беше лежал Комарджията. Ето че сега той идваше към мен, пробивайки си път с лакти между наобиколилите ме хора. С нескрита, искрена радост той ми подвикна:

— Слава Богу, сър, че се връщаш жив и здрав! Голям страх брах!

— Страх ли? Защо? — попитах го.

— Ако ти се беше случило някакво нещастие, може би щяха да кажат, че вината е моя, защото съм те погрешно осведомил. А аз съм напълно откровен към теб.

— Всичките ти описания излязоха истина.

Разказах му, че съм бил в неговата пещера, че съм разкрил тайните на Алмаден и съм разговарял с Уелър и Мелтън. Но на първо време друго не му казах.

— Какъв късмет, че всичко е минало без неприятности! Тази дръзка стъпка можеше да ти струва скъпо, а после подозренията за измяна щяха да паднат върху мен.

— Възможно е! Но с удоволствие те уверявам, че отсега нататък ще ти имам пълно доверие и като доказателство ще ти развържа ръцете. Поискай да ти върнат оръжията, които ти отнех в асиендата! Свободен си!

Радостта на някогашния злодей беше голяма. Ала асиендерото ми подвикна:

— Какво правите, сеньор? Пускате на свобода един човек, който трябва да бъде наказан. Оказа се, че и той е участвал в опожаряването на имението ми. Заповядвам ви отново да го вържете!

— Нямате право да ми заповядвате каквото и да било! Но ще ви дам съвета да си държите устата затворена. Не вие, а само Винету и аз решаваме кой да остане пленник и кой не. Ще ви го докажа, като освободя и други хора.

С тези думи аз се приближих до Бързата риба и прерязах неговите ремъци.

— Моят червенокож брат е свободен. Нека стане. Нека воините на мимбренхосите свалят ремъците на воините на юмите, защото сключих мир с Хитрата змия и двамата изпушихме калюмета.

Наоколо се разнесе многогласен вик. Въздействието на думите ми не отмина дори Винету. Той пристъпи до мен и попита:

— Пушили сте калюмета?

— И с него, и с всичките му воини — потвърдих аз.

— Значи юмите са изменили на Мелтън, така ли?

— Да, а той и Уелър са пленени. Бледоликите са свободни.

— Къде се намират сега?

— В Алмаден, при своите приятели, воините на юмите. Утре всички ние отиваме там, за да присъстваме на празничната церемония с изпушването на калюмета.

След тези думи апачът сложи двете си длани върху раменете ми и ме погледна проницателно в очите.

— Моят брат надмина дори и най-смелите очаквания на своите приятели. По-късно ще ми разкаже как се е случило всичко.

Междувременно юмите бяха освободени от ремъците си. Това не мина без шум, който привлече постовете. Те се приближиха, понеже с право си казаха, че при тези крясъци и викове беше направо смешно да охраняват лагера. Смесиха се с другите. Ето защо пристигането на мимбренхото с Хитрата змия бе забелязано едва когато те вече слизаха от конете си. Храброто момче бе наобиколено веднага от нашите хора и се вдигна такава олелия, започнаха се такива въпроси, отговори и възклицания, че направо да ти се изправят косите.

Измина доста време, докато шумът малко поутихна и сигурно бе, че нямаше толкова бързо да се възцари тишина, ако хората не изгаряха от нетърпение да узнаят как се е стигнало до това знаменателно събитие — помиряването на мимбренхосите с юмите и пленяването на Мелтън и Уелър. Накараха моя малък мимбренхо да седне така, че на вече буйно подклаждания огън всички да могат да го чуват и виждат.

Ето как той трябваше да разкаже цялата история.

Явно момчето вършеше това с най-голямо удоволствие, като само от време на време Хитрата змия се намесваше да поясни нещо.

Не бях помислил за един друг от присъстващите просто защото все още не го бях видял. Едва по време на разказа на мимбренхото го забелязах. Дотогава той бе стоял настрани, но вече се беше приближил и не откъсваше поглед от устата на младия индианец. Това беше атлетът, който преди всичко искаше да чуе какво става с Юдит. По даден от мен знак момчето пропусна да спомене условието, според което еврейката щеше да се омъжи за вожда. Затова засега Херкулес нищо не узна за тежкия удар, който предстоеше да понесе неразумното му сърце. Едва по-късно, когато лека-полека любопитството на всички бе задоволено и хората един по един се пръснаха да си потърсят местенце за сън, аз се приближих до него. Той използва случая да ме дръпне настрани и да ме разпита. Нямах никакво намерение да се отнасям по-деликатно и щадящо към този великан с характер на джудже. Напротив, смятах, че е съвсем уместно да му кажа чистата истина, защото тя може би щеше да излекува сърцето му от неговите измамни чувства. Засега все още премълчах чия жена щеше да стане Юдит, понеже неговият припрян, решителен тон ми подсказа, че така ще е по-благоразумно. Годеникът на Юдит се намираше сред нас и беше наш гост. За всички злини, които му се случеха при нас, бяхме отговорни ние, а голямата ревност на великана изключваше всякакво доверие в самообладанието му.

Малко по-късно всичко живо спеше дълбок, спокоен сън. Но затова пък толкова по-оживено стана в ранни зори. Хората се заприготвяха за път и когато най-сетне колоната ни потегли, сред нас нямаше вече нито един пленник.

Придвижвахме се по-бързо, отколкото можеше да се предположи, като се имаше предвид колко тромави и тежки бяха колите, защото с помощта на ласа за всяка от тях бяха впрегнати допълнително по пет-шест коня със своите ездачи. Освен това яздехме през равна пустиня, където нито едно дърво или храст не ни се изпречваха на пътя. Често преминавахме в галоп и ето как още преди свечеряване стигнахме до лагера на юмите в Алмаден, където и бели, и индианци шумно ни приветстваха.

Трябваше да отведем жадните животни на водопой. Но този ден не можехме да им предложим никаква храна. Най-подходящо място за водопой беше страничната пещера, в която имаше достатъчно вода за всички животни. Наредихме на малкия мимбренхо да заведе там юмите и те се смаяха немалко, когато след разчистването на дребните камъни видяха пещерата и галерията, за които не бяха имали и най-малката представа. Удивлението им нарасна, като разбраха, че по този път бяхме проникнали в шахтата.

Веднага след пристигането ни се случи нещо, което имаше неприятни последици. В първите минути всички се суетяха насам-натам така, че отделните хора трудно можеха да привлекат нечие внимание. Но после, когато всички се поуспокоиха и се образуваха отделни групи, дочух гласа на Мелтън, който подвикна на Уелър, легнал на земята доста далеч от него:

— Уелър, ей там виждам Комарджията, ама той не е вързан като нас? Как така?

— Къде е? — попита старият Уелър. — А-а, ей го там! Да не би този подлец да ни е предал?

— Естествено! Друго не може и да бъде, иначе и той щеше да е вързан. Де да ми бяха свободни ръцете и краката!

— Да, ако бяхме свободни, щяхме да му платим сребърниците, заслужени от този Юда. Комарджия, хей, Комарджия!

— Какво има? — попита Плейър, щом чу възбудените му викове.

— Я ела насам! Трябва да те питам нещо. Но и един друг човек долови гласа на Уелър и това беше Херкулес.

— Ха, старият Уелър! — чух го да казва. — Той е мой! Атлетът последва по петите Комарджията до мястото, където лежеше Уелър. Тръгнах подир него, за да мога в случай на нужда да предотвратя негови прибързани действия. Изглежда великанът беше вече превъзмогнал удара с приклад, нанесен му от младия Уелър, но дали също така бе превъзмогнал и жаждата си за отмъщение, беше съвсем друг въпрос. Може би трябваше да попреча на Уелър и Комарджията да разговарят, но не го направих с надеждата да узная нещо ново.

— Ти как попадна тук? — попита Уелър с тон, който съвсем не беше враждебен.

— Олд Шетърхенд ме изненада и ме плени.

— Значи си бил много непредпазлив. Но както си личи, ти си по-добре от мен и Мелтън, защото си свободен. Как стана така? Вероятно някак си се докарал пред Олд Шетърхенд и Винету. Как?

Комарджията размисли набързо дали щеше да е по-добре да каже истината, или не. Накрая отвърна:

— Защо не? Тъй като имахме за противници Олд Шетърхенд и апача, лесно можеше да се предвиди, че ще останем с пръст в устата. Освен това прозрях помислите ви — вие двамата щяхте да задържите за себе си лъвския пай, а на мен щяхте да оставите само трохите. Накрая…

— Е, накрая? Какво още? — настоя Уелър, когато другият млъкна.

— Накрая — продължи Комарджията — стана така, че не ми излизаха от главата тези клетници, на които беше съдено да загинат долу в шахтата от такава ужасна смърт. Изпитвах съжаление към тях и започнах да проумявам, че онова, което причинихме, бе всъщност тежко престъпление.

Лицето на Уелър се изкриви в особена, дебнеща гримаса.

— Можеш ли да ми кажеш какво смятат да правят с нас?

— Опасявам се, че за вас няма никаква надежда някога пак да бъдете свободни.

— Всъщност ти си заслужил същата участ като нас, но все пак се радвам, че поне на един от нас му е провървяло. Ами какво прави моят син?

— Истината ли искаш да чуеш?

— Сигурно е, че няма да умра от нея. Хайде, изплюй камъчето! Сам знаеш, че не съм мекушав човек.

Може и така да беше, обаче във въпросителния му поглед, който отправи към Комарджията, се четеше голям страх.

— Откровено казано, той е мъртъв.

— Мъртъв, мъртъв значи! — повтори старият Уелър, като затвори очи. Веднага пролича как му се отрази тази вест. Страните му хлътнаха, той силно пребледня и заприлича на безжизнен труп. След малко отново отвори очи и попита:

— Как умря?

— Беше удушен от…

— … от мен! — намеси се атлетът. — Помислихте си, че съм мъртъв, негодници такива, но черепът ми се оказа по-здрав, отколкото допускахте. Повали ме само краткотрайна треска и обзет от нея, аз просто удуших с ръце твоето хлапе, тъй както сега ще удуша и теб, но в пълно съзнание!

Уелър отново затвори очи. Какво ли ставаше в душата му? Когато пак ги отвори, изражението му бе коренно противоположно на онова, което бях очаквал да видя. По лицето му се беше изписало кажи-речи затрогващо примирение.

С благ глас той се обърна към Комарджията:

— Значи ти доведе тук Винету и Поразяващата ръка с техните мимбренхоси?

— Да, не го отричам. Но те и без мен щяха да намерят пътя.

— Възможно е, но въпреки всичко това си остава предателство към нас, за което сам ще си носиш отговорността. Всъщност с твоето пленяване и с преминаването ти на страната на противниците ни, нашето нещастие едва е започнало. Навярно с нас е свършено и затова имам едно желание, свързано с моето наследство. Ще ми го изпълниш ли като стар приятел?

— Да, стига да мога.

— Можеш, и то без никакви усилия и без да извършиш някаква несправедливост. Само ела при мен!

Комарджията направи крачка-две към него и се понаведе. Някакво смътно предчувствие ме караше да го предупредя да внимава, но какво ли можеше да му направи Уелър? Ръцете и краката му бяха вързани, а освен това нали моят изстрел беше ранил десницата му.

— Трябва да ти говоря по-тихо, още по-тихо. Приближи се още, коленичи до мен!

Комарджията изпълни и това негово желание и така попадна в хитро поставената клопка на престъпника, който външно изглеждаше тъй смирен, но вътрешно кипеше от неописуема ярост. Внезапно Уелър здраво опря лакти в земята, светкавично вдигна краката си и не по-малко бързо ги спусна върху раменете на Комарджията. Тук трябва да се припомни, че краката му бяха вързани само при глезените. Следователно той имаше възможност да ги вдигне в тазобедрената става, а при коленете можеше да ги разтвори достатъчно, за да се промуши през отвора им главата на Комарджията. И тогава Уелър с все сила притисна врата на своя някогашен приятел така, че лицето му посиня. Същевременно тържествуващо закрещя:

— Надхитрих ли те, десетократни мерзавецо и стократни глупако? Искам отмъщение, отмъщение! Заради предателството ти удушиха сина ми, затова сега и ти ще бъдеш удушен!

— Да, довърши го, довърши го! — подкрепяше го Мелтън със сатанински смях.

Известно е каква сила се крие в коленете на един мъж в добрите му години. Към това се прибавяше и обстоятелството, че неговите вързани глезени му предлагаха здрава опорна точка, която удвояваше силата на мускулите на краката му. Една-единствена минута бе достатъчна да удуши Комарджията.

Незабавно се втурнах да му помогна, ала въпреки това великанът ме изпревари. Той се хвърли върху Уелър, могъщите му ръце се впиха във врата му, след което извика:

— Самият ти ще бъдеш удушен, тъй като току-що ти обещах!

Съвсем погрешен беше този начин да се помогне на изпадналия в беда човек, защото когато Уелър започна да се задушава, смъртният страх конвулсивно стегна краката му още по-здраво около врата на Комарджията. Аз ги сграбчих и се опитах да ги разтворя, ала не ми достигнаха силите. Усилията ми трябваше да се насочат към споменатата опорна точка. Бързо извадих ножа си и разрязах ремъка, стягащ глезените му, след което с усилие ми се удаде да се пъхна между краката и да разтворя коленете на негодника. Главата на Комарджията се освободи, измъкна се и се отпусна на земята. Клетникът остана да лежи като мъртвец с мораво подпухнало лице. Но затова пък краката на Уелър се обвиха около мен и ме стегнаха с голяма сила.

— Пуснете го! — извиках на атлета. — Така ще го убиете!

— Ще го убия ли? — ядно се изсмя той. — О не, аз само ще го накажа.

Видях, че натискът на ръцете му се засили и макар че го сграбчих изотзад и се опитах да го издърпам, усилията ми останаха напразни. Най-сетне той пусна жертвата си, изправи се, ритна безжизненото тяло и пое дълбоко дъх.

— Тъй, тоя свърши! Няма да затвори вече никого и никого няма да нападне пак докато спи! Нека лешоядите го разкъсат!

С големи усилия успях да се освободя от краката на удушения човек. Естествено че най-напред обърнах внимание на Комарджията. Макар и с мъка, той беше започнал вече да си поема дъх, следователно беше жив и спасен. Обаче Уелър бе мъртъв, удушен от яките ръце на великана, който се радваше на извършеното от него ужасно злодеяние.

— Знаете ли, че сте убиец? Би трябвало да наредя да ви вържат и да ви предадат на съда — сопнах се аз.

— Убиец ли? — отвърна ми той. — Нямате право да ме предавате на никакъв съдия. Тук самият аз изпълних задълженията на съдията!

— Не, изпълнихте задълженията на палача. Ужасявам се от вас!

— Наистина ли? Я ми кажете, за кого иска да се омъжи Юдит? Страшно много ме сърбят ръцете да стисна и този тип за гърлото.

Нямах никакво намерение да му давам тъй желаните сведения. Ала той ги получи от друг човек. Между притеклите се хора се намираше и бащата на Юдит, който чу думите на Херкулес.

— Туй можете да го научите — изпъчи се той. — Дъщерята на мойта душа ще да стане повелителка на прочуто индианско племе и цялата ще да блести от скъпоценности, злато и коприна кат’ някоя кралица.

Атлетът смаяно зяпна стария евреин и като поклати глава попита:

— Повелителка на индианско племе ли? Как да го разбирам?

— Ами разбирайте го тъй: тя ще да стане обожавана съпруга на Хитрата змия, вожда на юмите. Ний ще да останем при туй племе, Юдит и аз. А вий ще трябва да тръгнете с другите за Тексас. Ний ще получим замък, а вий ще оре детелина и ще сади ряпа.

Херкулес неволно се почеса по главата, огледа се с тъп поглед наоколо, после се обърна към мен и простена:

— Господине, сложете край на тези глупави брътвежи като ми кажете истината! Какво означават дрънканиците на това старче?

Вече беше невъзможно да продължавам да крия от него фактите.

— Сам чухте истината — потвърдих аз. — Вождът иска Юдит за жена и това е условието му, за да сключим мир.

— Вож… дът… ли? Невероятно! Това момиче иска да се хвърли на врата на един червенокож? Юдит, я ми кажи, истината ли чувам? Действително ли желаеш да останеш при Хитрата змия като негова жена?

— Да — надменно кимна тя.

— Така ли? Значи не е лъжа, а?

Обзе ме голям страх, защото ясно видях, че той пак изпадаше в ярост, която се засилваше с всяка изречена дума. Понечих да му отвърна нещо, ала девойката ме изпревари:

— Да — похвали се тя. — Сгодих се с вожда, а ти можеш да се пръждосваш.

При тези думи очите му сякаш щяха да излязат от орбитите си. Той сви юмруци и погледът му затърси вожда. Зърна го недалеч при една група юми, проби си път между застаналите наоколо хора като задъхано им се тросна:

— Отдръпнете се! Трябва да си поговоря с този тип! Веднъж вече съм се захванал да душа негодници и той ще е следващият!

Очевидно беше, че ако успееше да се добере до вожда, атлетът щеше да превърне думите си в действителност. Затова се втурнах след него и го задържах.

— Я се спрете, нещастнико! Нищо не може да се промени! Вождът е под моята закрила и ако някой го докосне, ще го застрелям!

Херкулес се обърна и злобно ме сряза:

— Пусни ме, подлецо, иначе теб ще удуша! Или си мислиш, че щом всички други се страхуват от теб, ще можеш и с мен да се справиш много лесно, а?

От него можеше да се очаква всякакво насилие. Останалите се отдръпнаха назад, но аз измъкнах револвера си.

— Ако направиш и една крачка към мен или към вожда, ще ти пронижа главата с всичките куршуми на това оръжие! По света има милиони момичета. Примири се с неизбежното и се опитай да се успокоиш!

Изрекох тези думи с надеждата да го усмиря. Но той се ухили, при което лицето му се разкриви в неописуема спазматична гримаса, и каза:

— Да се успокоя! Да, ще се успокоя, а може би заедно с мен ще се умирят и някои други хора. Значи условието за сключване на мира беше Юдит да стане жена на червенокожия, а? И ти ще закриляш вожда, така ли?

— Не само аз, но и всички, които се намират тук. В никой случай не можем да допуснем един-единствен човек да наруши мира и то заради налудничавото си увлечение и необузданите си страсти. Дори и само да раниш вожда, неговите хора мигновено ще ни нападнат.

— И от това ли се страхуваш? Чуйте, хора, прославеният Шетърхенд се страхува, втресло го е страх! Но аз не се боя от нищо и ще ти го докажа! Понеже толкова много се опасяваш за сигурността на вожда, той ще е за мен нещо свещено и неприкосновено. Ще бъда спокоен, а и Юдит, неговата годеница, също ще бъде спокойна. Я си дайте пищовите, които и без друго не умеете да използвате, страхливци такива!

Юрисконсултото и асиендерото бяха застанали съвсем близо до него. Както вече споменах, храбрият съдебен чиновник беше въоръжен до зъби. И той, и асиендерото носеха със себе си по един револвер, затъкнат в колана. Със светкавично движение атлетът измъкна от двамата тези оръжия, насочи едното към Юдит, а другото към самия себе си и натисна спусъците. Повечето от присъстващите извикаха ужасени. Бях очаквал подобен обрат на събитията и се бях приготвил да се нахвърля върху него. Нямаше как да му попреча да се докопа до револверите, но в мига, когато ги насочи към себе си и към момичето, аз бях вече до него и се намесих. Ала успях да се добера само до десницата му, насочила оръжието към Юдит и я блъснах нагоре така, че куршумът прелетя над главите на застаналите наоколо хора. Той стреля със същата ръка още веднъж, но куршумът изсвири и се изгуби в предишната посока. После се олюля, защото докато се мъчех да спася Юдит, с лявата си ръка Херкулес беше стрелял два пъти в слепоочието си. Ръцете му се отпуснаха, аз успях да го подхвана да не падне, след това той се полуизвърна, а очите му се затвориха.

— Спокоен, спокоен! — можа само да промълви, а после се свърши веднъж завинаги и с живота му и с неговата нещастна любов.

Бавно го пуснах да легне на земята. Невъзможно ми е да опиша обзелите ме чувства. В душата ми отекваха всички гневни и жаловни струни, бореха се възвишени и низши чувства. Мъртвият беше слабохарактерен човек, но бе имал вярно сърце, а жестокостта на неговата любима го беше накарала първо да замине за далечни чужди земи, а после го беше тласнала и в ръцете на смъртта.

Тя не ми благодари макар и с една дума, че й бях спасил живота. Не изказа и никакво съжаление за участта на клетника, за чието самоубийство тя носеше цялата вина. Просто хвана баща си за ръката и изтърси само следното:

— Колко глупаво постъпи! Можеше да го направи и по-умно. Можеше да дойде с нас в Тексас, или пък щом беше решил да се самоубива, можеше да го извърши и другаде, където никой нямаше да присъства. Не искам да го гледам. Ела!

Тя дръпна баща си настрани. Аз обаче не успях да се сдържа и кипящ от гняв, се обърнах към нея:

— Да, изчезвайте! Ако още веднъж ми се мернете пред очите, ще забравя, че сте жена и ще наредя да ви нашарят гърба с някое дебело ласо, та поне там да ви накарам да почувствате нещо, тъй като както изглежда сърцето ви е напълно безчувствено, прелестна кралице на индианците юма!

Тя наистина прие съвсем насериозно моята заплаха и докато все още бяхме заедно с юмите, много внимаваше да не ми се мярка пред очите.

Но когато след време при други обстоятелства и в съвсем друга обстановка отново я срещнах като богата и изискана дама, изглежда тя напълно беше забравила заканата ми да получи порядъчна порция бой с ласо.

Всички останали спътници на мъртвия атлет съжаляваха от цялото си сърце, че бе сполетян от такава неочаквана участ. Понеже бяхме разговаряли на немски, индианците не бяха разбрали нищо от тази сцена и следователно не знаеха защо Херкулес се бе самоубил. Когато вождът се приближи и поиска да му обясня причините за тази постъпка, аз му казах:

— Юдит му беше обещала да стане негова скуоу и понеже я е обичал, той я е последвал през океана. След като разбра, че е решила да се омъжи за теб, този човек си отне живота.

— Но както чух той е стрелял по нея.

— Искаше да убие и нея, защото не желаеше да я види твоя скуоу.

— И ти я спаси? Благодаря ти! Бледоликите са странни хора. Никой индианец няма да се убие, ако някое момиче му откаже да стане негова жена. Той или ще я принуди да го направи като я отвлече, или просто ще й се изсмее и ще вземе за скуоу някоя друга, по-добра девойка. Нима бледоликите имат толкова малко момичета, че само заради едно хубавичко лице губят разума си?

Докато траеха тези вълнуващи сцени ние не бяхме имали възможност да обръщаме внимание на Комарджията. Сега видяхме, че горе-долу се беше вече посъвзел от опасната хватка на Уелър. Той все още седеше на земята и от мястото си беше станал свидетел на случилото се. В този момент се надигна, бавно се приближи до мен и ме попита:

— Както виждам Уелър е мъртъв. Той искаше да ме удуши. Спомням си, че вече не можех да си поема дъх, но сигурно някой ме е спасил. Кой го направи, сър?

— Аз освободих врата ти от краката му.

— Можех да се досетя, понеже докато се приближавах към него, забелязах както твоето безпокойство, тъй и че беше готов да ми се притечеш на помощ. Никога няма да забравя, че ми спаси живота!

— Но недей да забравяш, никога не забравяй, че ми обеща да бъдеш добър човек и винаги да останеш такъв!

— Ще спазя обещанието си. Опасявам се само, че асиендерото и неговият юрист ще настояват да бъда наказан.

— Нека! Пет пари не давам за това, а и ти знаеш, че няма да им позволя да ми нареждат какво да правя. Но наистина не бива да оставаш по-дълго по тези места, защото в противен случай ще те задържат и ще те пъхнат между четири твърде неуютни стени.

— И аз мисля така. Най-добре ще е да тръгна с другите за Тексас.

— Да, можеш да дойдеш с нас, понеже се надявам, че няма да ни лепнеш някое позорно петно.

— Не си мисли повече нищо лошо за мен! Може би ще си намеря работа при някои преселници, които си повел. Но предполагам, че са твърде бедни, за да си купят земя, да се установят на нея, че и да си наемат ратаи.

— О, те са били предвидливи и имат скътани достатъчно пари, за да си купят по малко земя. Сигурно ще те приемат, понеже си янки и добре познаваш страната и хората. Можеш да им бъдеш полезен. Но да не си посмял да ги подлъжеш да започнат с хазарта! Когато дойда някой път да ги посетя и чуя нещо такова за теб, ще си имаш работа с юмруците ми.

— Не се безпокой, сър! Хазартът ми опротивя, иначе нямаше да дойда дотук, за да се закопая в тази пустош. Вярно, на комар лесно се печели, но пък и още по-лесно всичко се пропилява. А ако работя, всеки спечелен долар ще ми е скъп.

— Я виж ти до какъв хубав мироглед си стигнал! Ако не му измениш, скоро ще постигнеш доста неща.

— Заклевам ти се, че така ще стане. Спечеля ли веднъж сто долара, тогава ще заработя с удвоено усърдие, за да ги умножа по-скоро на двеста или триста. А с такава сума човек би могъл вече да вземе под аренда някоя малка ферма.

— Хмм! Останали са ми точно триста долара, които не ми трябват. Не би ли могъл да ме освободиш от тях? Ще ти ги дам на заем.

— О, с най-голямо удоволствие, стига само наистина да искаш да ми помогнеш.

— Тогава ще ти дам сумата на безсрочен заем. Ще ми я върнеш когато ти е удобно и когато случайно намина при теб. Веднага щом прехвърлим границата ще ти дам парите и ти ще вземеш под аренда някоя ферма. Съгласен ли си?

— Ама че въпрос! Благодаря ти от все сърце! Докато съм жив няма да забравя, че единствено на теб трябва да благодаря, ако стана щастлив човек, който може да спи спокойно и няма защо да се страхува от последствията на делата си.

Комарджията изрече всичко това със съвсем сърдечен тон. Изглежда напълно сериозни бяха намеренията му да започне нов живот. Радвах се, че бях в състояние да му дам тези пари, които щях да отделя от сумата, взета от Мелтън и Уелър. И когато си разтърсихме ръцете, аз почувствах голямо удовлетворение.

Той като че нямаше намерение да прекрати своите благодарности, но аз нямах възможност по-дълго да му отделям внимание, защото изведнъж забелязах доста голямо стадо коне, които, подкарвани и насочвани от десетина червенокожи ездачи, се приближиха от север в галоп. Това бяха животните, за които Хитрата змия беше изпратил един вестоносец. Те пристигнаха, когато чезнеше последната дневна светлина и след като ги бяхме вече вързали наоколо за забити в земята колчета, се спусна нощта.

Водачите на тези коне бяха явно достатъчно съобразителни хора, за да вземат със себе си наръчи сухи клони, тъй че беше възможно да запалим няколко огъня. От хранителните провизии в колите успяхме дори да си направим малко пиршество.

После легнах да спя. Моите сънародници и мимбренхосите направиха същото. Ала юмите отскочиха до Алмаден, за да ограбят свърталището. На сутринта видях, че си бяха присвоили всичко, каквото бяха намерили там. И най-дребният предмет, който някой друг би захвърлил като безполезен, си има за индианеца своята стойност. Юмите бяха довели както двете старици, тъй и пленените пазачи. Бяха затрупали с камъни отвора на шахтата и входа на пещерата. Навярно и до ден днешен не се е намерил човек, който да има и смелостта и средствата да започне да експлоатира богатствата скрити в недрата на онези голи скали.

Рано сутринта бях пръв на крак и събудих добрия дон Ендимио де Саледо и Коралба заедно с неговите мулетари. След като си уредих сметките с него, вдигнахме от сън и другите хора и се започна прехвърлянето на товарите от колите върху гърбовете на конете. Тази работа се ръководеше от Хитрата змия, чиято собственост бяха товарните животни. Еврейката и баща й не се мяркаха наоколо. Навярно се бяха свряли в шатрата на вожда, понеже се страхуваха от мен. Седях до Винету и наблюдавах заниманията на хората. По едно време към нас се приближиха двама мъже, по чиито лица си личеше, че имаха да ни казват нещо важно. Това бяха асиендерото и юрисконсултото. Знаех си, че пак ще дойдат при мен, за да ми отправят какви ли не упреци. Откакто още миналия ден вечерта бях предал Мелтън на юмите, той се намираше под строга охрана в един от техните вигвами.

Двамата поздравиха високомерно, а юрисконсултото дори отново беше „надянал“ строгата си служебна физиономия. Той се обърна към мен с думите:

— Както виждам, сеньор, вече се каните да тръгвате. Накъде води пътят ви?

— Към Чиуауа — отговорих му.

— Не мога да го позволя! Длъжен съм най-настоятелно да подканя всички намиращи се тук лица да ме придружат до Урес. Надявам се, че моят служебен ранг ще ви накара доброволно да дойдете с мен.

— Тъй като все още не съм забелязал и следа от този служебен ранг, той не може и да ме накара да направя каквото и да било. Впрочем струва ми се, че се намираме на територията на юмите и аз имам твърдото намерение да си послужа с техните обичаи и нрави като закон. Когато бях при теб, за да търся закрила за немските преселници, на моята молба ти заяви, че си нямал никаква работа с тях и ми отказа всякаква закрила. В резултат на това аз тръгнах към планините, за да се погрижа за тях и ето че след като ги избавих от ужасното им положение, в което бяха изпаднали по твоя вина заради твоя отказ, ти се изправяш пред мен и заявяваш, че трябвало да се подчиним на твоята власт и служебен сан. Само че си сбъркал адреса, сеньор! Не съм човекът, който ще се остави някой да го разиграва както си поиска.

— Че какво ли ме интересуват вашите немски работници? Да не би да се намират тук сами? Има и други хора. Случили са се някои неща, случили са се в областта, за която отговарям и мое задължение е да ги преследвам съдебно. Имам предвид нападението над асиендата, убийствата извършени тук, както и много други престъпления, които не мога да оставя ненаказани. Къде е Мелтън?

— При вожда на юмите, който има намерение да го накаже.

— Само аз имам правото да наказвам!

— Разбери се с Хитрата змия по този въпрос! Защо идваш при мен?

— Защото вие сте му предал Мелтън. А трябваше да го доведете при мен.

— Я мълчи! Нямам никакви задължения към теб. Ако беше по-умен, щеше да се държиш съвсем иначе. Досега си вършил само глупости и ако въпреки това продължаваш да се правиш тук на господар, ще пожънеш само успеха да накараш другите да ти се смеят. Не желая повече да чуя нито една дума от теб.

Той не посмя да ми възрази, но затова пък се намеси асиендерото:

— Сеньор, не се дръжте по такъв начин! Не забравяйте, че се намирате на земя, която е моя собственост! Тук сте така да се каже само гостенин.

— О, драги ми сеньор, много добре се запознах с прославеното ти гостоприемство и покорно ти благодаря за него. Но тъй като спомена за земя твоя собственост, искам да ти напомня, че ти я продаде. Мелтън е собственикът на Алмаден.

— Ще заведа дело срещу него и ще ми върнат собствеността. Договорът за продажба, който сключих с него, е нищожен. Настоявам всеки, който се намира тук да се съобразява с моята воля, тъй и с волята на ето този мой уважаван приятел.

— И каква е волята ти?

— Да дойдете с мен в Урес. Ще бъдете не само свидетел срещу Мелтън, но ще трябва и срещу самия вас да повдигнем обвинение.

— Обвинение ли? За какво?

— Там ще научите. Няма защо от сега да говоря за това.

— Добре, тогава да мълчим! И аз няма защо да разговарям нито с теб, нито пък с твоя уважаван приятел. Ще ти кажа само едно — ако искаш да отведеш Мелтън, ще трябва да се обърнеш към Хитрата змия.

— Но аз го искам от теб. Ти го плени и не биваше да го предаваш в ръцете на други хора.

След тези думи Винету стана от земята, извади револвера си и шумно запъна спусъка.

— А сега желая да остана сам с моя приятел Шетърхенд. Ще броя до три и ако след това при нас все още се намира някой, веднага ще го застрелям!

Той насочи оръжието към двамата.

— Едно…

Юрисконсултото побягна.

— Две…

Асиендерото също хукна.

— Изобщо не стана нужда да казвам три — усмихна се апачът. — Ако и моят брат беше постъпил така, щеше да си спести много излишни думи.

Страхливците се спряха на безопасно разстояние от нас и започнаха да се съвещават. После отидоха при вожда, който стоеше пред вигвама си. Видяхме, че поведоха с него преговори, само че те съвсем не траяха дълго. Хитрата змия измъкна забитото в земята копие с неговия тотем и удари юрисконсултото по гърба. „Видният“ правист изруга и побягна, а дон Тимотео незабавно го последва.

След едно такова поведение на асиендерото този човек вече изобщо не заслужаваше вниманието ми, но въпреки това преди да тръгнем на път аз отново отидох при него и му казах:

— Сеньор, ето ти договора за покупко-продажбата, подписан от теб и Мелтън, а ето и няколко писма, които доказват, че той е виновен за опожаряването на асиендата. Това ти е напълно достатъчно, за да си получиш обратно собствеността. Навярно с помощта на твоя приятел ще ти бъде присъдена като обезщетение сумата, получена при продажбата. Сбогом! В бъдеще бъди по-скромен и разумен!

Вече си нямам никакво взимане-даване с него. Върнах и на немците техните договори, които те с голямо удоволствие накъсаха на парчета.

Погребахме Уелър и атлета. Двамата лежаха един до друг в земята, която не им беше дала онова, което търсеха: на единия богатство, а на другия любов.

После възседнахме конете и поехме на път. При колите бяха застанали асиендерото, юрисконсултото, полицаите, както и дон Ендимио де Саледо и Коралба. Със силен глас старият Педрильо извика подир нас „сбогом“. Към него се присъединиха и другите мулетари, ала останалите не си отвориха устата.

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Крепостта в скалите (8)

Метаданни

Данни

Крепостта в скалите

Информация

История

Сваляне / Връзки

Осма главаПод земята

Карл Май
Крепостта в скалите (8)

Осма глава
Под земята