Метаданни
Данни
- Серия
- Сатана и Юда Искариотски (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Felsenburg, 1893 (Обществено достояние)
- Превод отнемски
- Веселин Радков, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Корекция
- Victor
Източник: http://bezmonitor.com
Превел от немски: Веселин Радков, 1995
Издателство „Отечество“, том 18
Originaltitel der Gesammelten Werke:
Die Felsenburg (Satan und Ischariot I) (Bd. 20)
История
- —Корекция
Седма глава
Справедливо възмездие
Тъй като ме чакаше много друга работа, не можех да се занимавам само с този въпрос. Имаше да се решават още толкова неща във връзка с колите и техните товари! Трябваше да знам всичко и да се грижа за всичко. Сметнах, че на първо време най-добре ще е да не прибързвам с едно или друго разпореждане. Присъединихме се към кервана. По-късно просто щяхме да постъпим според обстоятелствата. Засега сигурно беше само едно в лицето на петимата колари бях намерил съюзници, на които можех да разчитам.
От момента когато пак продължихме нашата езда за пътеводител ми служеше дирята на Уелър. Яздех начело, за да я разчитам, което на първо време не беше възможно, защото докато преследвахме негодника, я бяхме доста заличили. Но щом стигнахме до мястото, където конят му се беше спрял, тя стана съвършено ясна. Тогава за своя изненада открих тройна следа. Двама конници бяха продължили към нас, а трети беше поел в обратна посока. Обърнах внимание на Винету върху това обстоятелство и мнението му съвпадна с моето — Уелър бе имал един придружител. Поради някаква причина той бе избързал малко пред него, беше ни забелязал и се беше приближил до кервана. А на спътника си беше направил знак че вижда колите. Малко след това със силните си викове го бе накарал час по-скоро да избяга.
Когато споделихме изводите си с останалите, се оказа, че докато вниманието на всички е било насочено към Уелър и асиендерото, един от полицаите е забелязал втори ездач, също бял, който се появил на същото място, но после бързо изчезнал в обратна посока. Едва ли можеше да се намери някакво извинение за „хитреца“ полицай, че толкова късно ни съобщаваше този важен факт, защото въпросният конник сигурно е бил или старият Уелър, или пък дори самият Мелтън. Не сметнах, че е разумно да го преследваме. С тази задача би трябвало да се заловим Винету и аз, а докато отсъствахме бе възможно големият ни отряд, състоящ се от толкова различни хора, събрани тук по толкова странен начин, да се разпръсне и разбяга. Ето защо бяхме принудени да останем при колите и да яздим бавно напред. Следователно онзи човек щеше значително да ни изпревари и вестта за приближаването ни сигурно щеше да вдигне на крак всичко живо в Алмаден, тъй че вече изобщо не ни бе възможно да изненадаме противниците си. Нещо повече — в мен се зароди предположението, че те нямаше да изчакат пристигането ни, а щяха да потеглят срещу нас и на някое удобно място щяха да ни направят засада, за да ни нападнат и избият.
Смушихме конете и продължихме нататък. Имах основателна причина да се присъединя към Винету. Не беше изключено онзи ездач да не е избягал веднага, а да е останал да ни наблюдава. В такъв случай той се криеше заедно с коня си в гората и затова бе много важно да не изпускаме следите му из очи. Но скоро се оказа, че той е продължил бягството си. Зад нас двамата яздеха Юма-Шетар и брат му, обградили Комарджията от двете му страни. Трябваше да съм близо до него, защото той всъщност беше водачът ни. Уелър бе заобиколен от мимбренхосите.
Пътят ни се изкачваше нагоре. Отначало от двете ни страни имаше гора, после тя остана само отляво, докато и там изчезна. Пред нас се ширна тревиста равнина, където следите бяха тъй ясни, като едро напечатаните думи в някой буквар за първолаци. Положението оставаше същото; двама конници ни бяха посрещнали и в момента единият от тях бързаше пред нас да се върне в Алмаден. Дори и през гората беше яздил бързо, а в откритата равнина беше препускал в галоп. Само че преди това на едно място беше слизал от седлото. Защо ли? Двамата с Винету също скочихме на земята, за да огледаме мястото и да разберем причината. От следите му стана ясно, че е стоял с пръстите на краката си обърнат странично към коня като ту тук, ту там петите му бяха оставяли по-дълбоки отпечатъци. Погледнах въпросително към Винету и той ми кимна в знак на съгласие, понеже подозираше, че споделям мнението му — тук конникът беше затягал ремъка на седлото, за да намали рисковете при бързата езда, която му предстоеше. След като ми кимна, апачът посочи встрани, където тревата беше смачкана така, сякаш в нея са лежали два тънки и дълги предмета, разширяващи се в долната си част.
— Уф! — възкликна той. — Не се ли учудва Шарли и на тези отпечатъци!
— Наистина. Човекът е имал две пушки, които е оставил на земята, за да не му пречат докато е затягал ремъка на седлото.
— Познавам само един човек, който винаги носи две пушки със себе си и това си ти. В този случай може да има само едно обяснение — едната пушка е негова, а другата — не.
— Вероятно е така. Защо му е да мъкне две пушки от Алмаден? Значи някъде по пътя се е сдобил с втората. Взел я е от някого. Навярно скоро ще узнаем, кой е този някой. Да яздим нататък!
Продължихме пътя си. Скоро дирите, които следвахме, се разделиха. Идващата срещу нас двойна следа изви на север, а единичната на бягащия от нас ездач, запази предишната си източна посока. Пак спряхме.
— В коя посока се стига до Алмаден? — попитах Комарджйята.
— На изток — отговори той.
— Но както виждаш тук младият Уелър и неговият придружител са дошли от север.
— Отклонили са се от правия път. Сигурно са имали някаква причина, за да се отбият толкова встрани.
— Предполагам, че тази причина е в някаква връзка с втората пушка и ще се опитам да я открия. Продължавайте нататък! Аз ще проследя двойната диря на север и нека моят млад брат Юма-Шетар дойде с мен!
Полетяхме в галоп по тревистия терен, за да можем час по-скоро да си изясним нещата. Само след десетина минути видях, че обяснението за втората пушка е близо пред нас. За да изпитам проницателността на мимбренхото, казах:
— Скоро ще можем да се върнем. Знае ли моят млад брат как го разбрах?
Той огледа следата още по-внимателно и отговори:
— Не виждам нищо, което да не съм забелязал досега.
— Моят млад брат не бива да се вглежда в земята, а в небето! С тези думи посочих към седем — осем тъмни точки, които се виждаха във въздуха далеч пред нас. Те ту се спускаха и издигаха, ту описваха кръгове.
— Уф! Лешояди! — възкликна той. — Не се отдалечават от онова място и следователно под тях на земята сигурно има мърша.
— Не, не е мърша. Те незабавно се спускат върху мършата. А тези животни се реят горе във въздуха, а това значи, че съществото, което са си избрали за плячка, е все още живо.
Когато се приближихме, на споменатото място видяхме и други лешояди, тези санитари на природата. Накацали на земята, бяха образували кръг около някакво човешко тяло.
— Убит човек! — възкликна мимбренхото.
— Това не е труп! Ако беше мъртъв, лешоядите отдавна да са се нахвърлили върху него. Сигурно до преди малко все още се е движил.
Преди още да стигнем до въпросното място птиците се вдигнаха във въздуха. Скочихме от седлата чак при пострадалия.
— Милостиви Боже! — извиках аз, след като хвърлих бегъл поглед към него. — Та той е от хората, които искаме да спасим! Веднага коленичих при клетника, за да го прегледам. Беше Херкулес. Как изглеждаше само! Дрехите му бяха станали на парцали. Беше получил силен удар по главата, от който се беше образувал голям кървавочервен оток, стигащ до средата на челото му. Не успях да установя дали черепът му е счупен, или не. За щастие не забелязах други рани. Когато започнах да преглеждам главата му изглежда допирът на пръстите ми му причини болки, защото той силно изрева и донякъде надигна горната част на тялото си. Веднага щом си отдръпнах ръцете той се отпусна назад и остана безмълвно да лежи.
— Трябва да се върнем — казах аз. — Тук нищо не може да се направи. Преди всичко ни е необходима вода.
— Ами ако умре по пътя?
— Тогава ще се утешим с мисълта, че без друго и тук е бил осъден да умре. Ще го взема при мен на коня.
— Този едър тежък мъж?
— Трябва да се справим, защото не виждам друг начин да го пренесем.
Много големи усилия ни струваше докато успеем да вдигнем Херкулес и да го поставим напреко върху седлото на моя жребец. Той стенеше и крещеше от болка, но не дойде в съзнание. Най-сетне свършихме тази работа и поехме обратно, само че не по пътя, по който бяхме дошли, понеже така щяхме да заобикаляме. Та нали междувременно нашият керван се беше придвижил на изток и понеже преди това бяхме яздили на север, сега трябваше да се върнем в югоизточна посока.
Моят Хататитла имаше да носи твърде голям товар, ала той бе достатъчно як. Трябваше да галопирам, защото този вид ход е най-постоянният и най-равномерният и най-малко щеше да навреди на ранения. Той лежеше пред мен съвсем неподвижно като мъртвец. Когато догонихме кервана, както силите на моя кон, така и моите собствени сили бяха почти на изчерпване.
Раненият, когото донесохме, възбуди неимоверно много хората и предизвика голяма суматоха. Всички се развикаха един през друг и се стекоха, за да огледат нещастника. Както обикновено Винету остана спокоен. Той накара любопитните да се отдръпнат назад и ни помогна да го свалим от коня, а после прегледа главата му.
— Костта е здрава — заяви той след малко. — Ако превъзмогне треската, човекът ще оживее. Донесете ми вода!
Заради мулетата си коларите бяха окачили под колите пълни с вода бъчонки, тъй че желанието на Винету можеше да бъде изпълнено незабавно. В такива случаи вождът имаше толкова лека ръка, че допирът му до ранения изобщо не го събуди. След като бе превързан, в една от каруците му беше приготвено място, където го сложихме да легне. После керванът отново потегли.
Ако някой е очаквал, когато пак яздехме редом един до друг, Винету да започне да ме разпитва за Херкулес, то той се е лъгал. Апачът гледаше замислено пред себе си. Познат ми беше този израз на лицето му. Той полагаше усилия и без помощта ми да намери верния отговор. След известно време Винету вдигна глава. Доволният поглед, който ми отправи, ми доказа, че за себе си е изяснил нещата. Затова го попитах:
— Моят брат е намерил обяснението, което можеше да получи и от мен, нали? Кой е раненият?
— Сигурно е от бледоликите, измамени от Мелтън.
— Да, така е. Той е единственият човек, с когото споделих подозренията си.
— Несъмнено е и единственият, който е избягнал участта на другите. Шарли знае, кой го е ранил, нали?
— Разбира се. Санди Уелър и неговият неизвестен за нас спътник. Втората пушка е била неговата. Двамата са му я взели.
— Тогава, когато дойде на себе си, той ще може да ни каже кой е бил другият.
— А дали това ще стане скоро?
— Не е лесно да се отговори. Бледоликият е истински великан и има много твърд череп. Нанесеният му удар би строшил костта на всеки друг. Тук тя е цяла, но кой може да знае в какво състояние е мозъкът под нея? Бих се радвал да дойде в съзнание и да може да говори, защото той е бил в Алмаден и би ни разказал какво се е случило там.
— Все пак изглежда моето предупреждение го е направило по-предпазлив, иначе щеше да сподели съдбата на останалите. Избягал е, а Уелър и другият са го преследвали.
— Така е. Но има и още нещо. Мисли ли моят брат, че двамата бледолики са напуснали Алмаден само поради тази единствена причина?
— Не. Ако поводът е бил само този, то те щяха да се върнат веднага след като са сметнали, че са го убили. Ала са продължили надолу. Вероятно са очаквали пристигането на колите с голямо нетърпение и понеже те са се забавили, са тръгнали да ги пресрещнат.
— И аз съм на същото мнение. Шарли няма ли да поговори с Уелър? Може би ще е добре да чуем какво ще ни каже за ранения.
Това беше такава подкана, на която се отзовах с удоволствие, защото и самият аз бях много любопитен да чуя дали Уелър щеше да направи признание. Изчаках докато на впрегатните животни бе дадена неизбежната почивка, което стана край един поток. Атлетът все още беше в безсъзнание. Докато Винету се занимаваше с него аз отидох при Уелър, който лежеше вързан на земята, и го попитах:
— Нали познаваш онзи нещастник, когото са подредили тъй жестоко?
— Разбира се, че го познавам — сопна ми се той. — Сам знаеш, че на кораба имах честта да обслужвам и него, и теб.
— Няма да ти благодарим за това. И за нас, и за теб щеше да е по-добре, ако после не се беше интересувал повече от нас. А сега може би Херкулес ще заплати със живота си вниманието ти. Ударът с приклад, който е имал за цел да убие моя сънародник, е нанесен от теб.
— От мен ли? Откъде пък ти хрумна! Сър, пишеш се за прозорлив човек, а позволяваш на мислите си да блуждаят в съвсем погрешна посока. Как всъщност стигна до извода, че съм искал да го убия?
— Или ти, или другият, с когото си бил.
— Чух твърдението ти, но къде са доказателствата? Ами ако е бил нападнат от някой друг, а по-късно аз само съм минал оттам?
— Тия ги разправяй на някое хлапе, но не и на мен! Баща ти е взел пушката му!
Бях твърдо убеден, че с него е бил или баща му, или пък Мелтън и дори ми се струваше, че първата възможност беше по-вероятна. Моят опит да опипам почвата го подведе да зададе следния необмислен въпрос:
— Значи все пак си го видял и разпознал, а? Е, както и да е? Нищо няма да спечеля, ако отричам. Да, баща ми беше. И знаеш ли защо ти го казвам? Искам да ти дам добрия съвет да се върнеш и да не се занимаваш повече с Алмаден. Иначе твоето досадно любопитство може да ти излезе твърде скъпо.
— Ще изчакаме да видим.
— Няма защо да чакаш, казвам ти го отсега. Ти не си запознат с тукашното положение на нещата и следователно не знаеш какво те очаква в Алмаден. Ще ти кажа само още едно: животът ти зависи от отношението ти към мен. Ще те принудят да ме освободиш, а после аз ще се разпореждам със съдбата ти.
— Мислиш, че ще стана твой пленник?
— Да, ако преди това не те застрелят.
— Е, едва ли ще ни стане толкова напечено, колкото си въобразяваш. Като нищо ще се разправим с онези триста юми, дето се намират в Алмаден алто.
— Триста…? Значи ти знаеш…?
— Да, знаем какво ни очаква в Алмаден, както и всичко, което тъй мъдро искаше да премълчиш. Уверявам те, че не моят живот е в опасност, а твоят виси само на косъм. Много се лъжеш, ако смяташ…
Не довърших мисълта си, защото в същия миг откъм колата, където лежеше Херкулес, се разнесе страхотен вик. Завтекох се натам. Раненият беше седнал под опънатото платнище на каруцата, кръвясалите му очи втренчено гледаха навън, а той крещеше:
— Пусни я! Юдит, следвай ме! Той ще те измами! Атлетът стискаше юмруци и скърцаше със зъби. Макар да изглеждаше буден, той все още не беше дошъл в съзнание и в обзелата го треска бълнуваше за своята любима.
Хванах юмруците му, задържах ги, без да използвам груба сила и успокояващо му заговорих. Лека-полека изразът в очите му се промени и той се завайка:
— Негодникът я подлъгва! Тя не мисли за това колко е лош, а само за парите му!
Продължих кротко да го увещавам като разчитах да го успокоя, обаче постигнах съвсем друг резултат.
— Кой ми говори? — явно ядосан попита той. — Познавам ви! Искате да ме укорявате. Предупредихте ме, но аз не ви обърнах внимание. Ето ми наградата. Мелтън ми отне Юдит, а Уелър…
Той млъкна. При споменаването на последното име в него изглежда изплува и някакъв друг спомен.
— Уелър! — изкрещя той. — Къде са? Къде са двамата Уелър? Старият ме хвана здраво, а младият ме удари и ме повали. Къде са, къде са, за да ги удуша?
Съзнанието му изведнъж се беше върнало. Той ме погледна. После погледът му случайно падна на мястото, където лежеше Санди Уелър. Великанът го позна и с бързината на побеснял човек изскочи от каруцата. Помъчих се да го задържа, ала силите не ми достигнаха. Винету също се опита да го хване, но безуспешно, понеже в настоящото му състояние неговите сили се бяха утроили и той с лекота успя да се отърси от нас. В същото време изкрещя:
— Ей го къде е убиецът, който ме събуди от сън и ме удари с приклада си! Ще го смачкам на кайма!
Той се втурна към Санди, който извика от страх, нахвърли се върху него като заби пръстите и на двете си ръце в гърлото му. Направихме усилие да го отстраним — напразно! В обзелата го възбуда едва ли щяха да стигнат силите и на половин дузина мъже да го издърпат настрани. Той стискаше врата на своя враг като със железни скоби и непрестанно издаваше такива звуци, които не можеше да издаде нито едно животно, а още по-малко пък човек. Дърпахме го, теглихме го, блъскахме го, но той не ни обърна никакво внимание. Лицето на Уелър потъмня, той явно се задушаваше. Тогава всички ние напрегнахме сили и успяхме да вдигнем Херкулес от земята, но … заедно с Уелър, чиито врат великанът продължаваше здраво да стиска. Опитахме се да извием пръстите му — напразно. Най-сетне ми хрумна да го накарам да пусне жертвата си, причинявайки му болка. Затова го тупнах леко по главата и той веднага остави Уелър и с двете ръце посегна към мястото, където го бях ударил. После се изправи и започна да вие от болки. Скоро крясъците му преминаха в стенания, след това той бавно се свлече на земята, където остана да лежи неподвижно със затворени очи. След прекомерното нервно и физическо напрежение го завладя не по-малко пълно изтощение. Като го гледах да лежи тъй безпомощен ми направи впечатление неговият окаян външен вид, който едва ли се дължеше само на нараняването му.
Прегледахме неговата жертва. Санди Уелър беше мъртъв. По какъв ужасен начин се бяха сбъднали думите ми, които му бях казал, имайки съвсем друго предвид: „… не моят живот е в опасност, а твоят виси само на косъм“.
Съжалявахме за случилото се, но не изпитвахме състрадание към мъртвеца. Набързо го заровихме в земята и след като отново сложихме Херкулес да легне в колата, продължихме пътуването си.
Мога да спестя описанието на останалата част от ездата ни, като само отбележа, че след ликвидирането на последния пост ние се озовахме вече съвсем близо до онзи район, където всякаква растителност изчезваше. Не се бяха сбъднали очакванията ми, че нашите врагове ще тръгнат срещу нас, за да ни нападнат. Явно ни очакваха в Алмаден, защото мислеха, че там ще ни пречукат по-лесно отколкото където и да било другаде, тъй като не бяхме запознати с околностите.
Комарджията изпълняваше честно обещанията си. След като с негова помощ се справихме и с последния пост, той се обърна към Винету и мен с думите:
— Не ви съветвам да яздите нататък, понеже в Алмаден има вода, но не и храна за конете. Ще трябва да си изберете някое място, където да ги оставите.
— Ти знаеш ли подходящо място откъм тази страна на Алмаден?
— Да.
— Но то трябва да е разположено така, че да можем лесно да отблъснем евентуално нападение.
— При мястото, което имам предвид, изобщо не е възможно да става дума за нападение. То е толкова закътано насред гората, че никой няма да може да ви открие там.
— В такъв случай не е подходящо за нас. Или да не би да си мислиш, че ще вземем да оставим тук конете и мулетата, а ще помъкнем с нас колите? Как ще закараме тежките коли до едно място, което отвсякъде е обградено с гъста гора?
— Прав си, сър.
— А дори и да се справим с каруците, после с голяма вероятност би трябвало да очакваме да открият следите ни. Дирите от товарни коли остават да се виждат дълго време. Освен това гората, която би трябвало да ни закриля, ще предложи и на нападателите чудесно прикритие. Така че смятаното от теб за подходящо място би могло да стане много опасно за нас.
— Как би трябвало да изглежда тогава?
— Да е достатъчно открито, за да можем навреме да забележим приближаването на всеки неприятел и все пак да има толкова дървета, колкото да попречат на някой съгледвач да ни открие от пръв поглед и то още отдалече.
— Значи да има достатъчно вода, трева, дървета или храсти и все пак наоколо да се открива свободен изглед. Не е лесно да се намери подобно място. Но — добави той след известно замисляне, — струва ми се знам нещо такова, само че е разположено доста встрани оттук.
— Това може само да ни радва. В Алмаден очакват да се появим от досегашната си посока. В такъв случай ще имаме само полза, ако мястото се намира по-настрани.
— Дотам ни чакат поне три часа път, тъй че ще пристигнем едва привечер.
— И това не вреди, защото днес и без друго няма да можем да предприемем нищо повече. Впрочем не бива да си мислиш, че ще вземем току-така вкупом всички да се втурнем към мината. Първо ще изпратим съгледвач.
— Така ще пропилеете много време!
— По-добре е да изгубим известно време за вземането на предпазни мерки, отколкото необмислено бързо да се хвърлим към собствената си гибел. Впрочем няма да изпратим някой глупак. Струва ми се, че Винету ще се нагърби с ролята на разузнавач.
— Не, не аз, а моят брат Шетърхенд — намеси се апачът.
— Винету трябва да остане при ранения бледолик, ако искате той да оживее.
Вождът се беше заел веднъж с лекуването на Херкулес и не желаеше да го изоставя. Това бе такава проява на човеколюбие и на чувство за дълг, че не се възпротивих на волята му.
Продължихме в северна посока и привечер стигнахме до една горичка, заобиколена отвсякъде с прерия. Горичката имаше около две хиляди крачки в диаметър и предлагаше достатъчно място за всички ни. На някои места дърветата растяха толкова нарядко, че каруците можеха свободно да минат между тях. Следователно беше възможно да ги скрием. Имаше и вода. И така, намерихме всичко необходимо като по поръчка. А за да не могат да ни открият тъй лесно и бързо, се бяхме погрижили според силите си. През последните два часа, яздейки подир колите, се бяхме старали да заличаваме дирите им, доколкото това бе възможно.
Докато успеем да се настаним в гората, нощта се спусна. Не запалихме огньове. В колите имаше достатъчно хранителни провизии и за приготвянето на вечерята не ни беше необходим огън. Все още се хранехме, когато при мен дойде Винету, който беше стоял при Херкулес.
— Нека Шарли ме придружи до болния, който иска да разговаря с него. Той вече съзнава какво вижда, какво чува и какво приказва.
Раненият лежеше на меката трева до колата, с която го бяхме пренесли дотук. Под главата му бяха поставили навити на руло одеяла. Когато седнах при него той ми протегна ръка и съвсем бавно с тих глас ми каза:
— Чух от индианеца, който разговаря с мен, че на вас трябва да благодаря за живота си. Подайте ми ръката си! Как се зарадвах само когато преди малко научих, че сте тук! Но нали бяхте пленен? Как се освободихте?
Разказах му всичко каквото се бе случило до този момент. Той не знаеше, какво бе станало с него от мига, когато Уелър го беше проснал на земята с удар на приклада си, и след като свърших ме попита:
— Истината ли казвате? Удушил съм Санди Уелър?
— Да. Обзет от треска крещяхте, че той ви бил ударил. Наистина ли беше той?
— Разбира се! Не съм длъжен да отговарям за онова, което съм извършил, когато не съм контролирал разума и сетивата си.
— Какво ли е трябвало да преживеете! По-късно ще ми разкажете всичко. Сега сте все още твърде слаб.
— О, не съм. Вярно, главата ме боли, но иначе както сам знаете съм слонска натура. Ако говоря бавно и тихо, нищо няма да ми стане. Нека ви разкажа! Щом сте дошли да спасите моите спътници, непременно трябва да знаете какво се случи. Бяхте прав да ни предупреждавате, наистина сме били в центъра на кроежите им. Мелтън купи имението от асиендерото, а така ние станахме негови работници.
— Да, спомням си, четох клаузата в договора, според която всички права на асиендерото автоматично се прехвърлят върху неговия правоприемник. Както вече знаем още от самото начало това е било много хитро пресметнато. Но вие бяхте определени за асиендата, да се занимавате с животновъдство и полска работа, обаче не и за мината.
— Да не мислите, че някой ни е питал? Изобщо не бяхме чували за живака. Мелтън ни излъга като ни каза, че на един ден път отвъд асиендата имало малка естансия, която била част от нея, където на първо време сме щели да работим. Двамата Уелър щели да ни заведат. В същото време той и Прухильо тръгнаха за Урес, за да уредят юридически продажбата. Заявихме, че сме съгласни, защото в момента в асиендата ни очакваше само глад и заедно с двамата Уелър поехме на път. Но след като пътувахме един ден, вместо в естансията попаднахме в индиански лагер с триста воини и над четиристотин коне: Вързаха ни на една част от свободните коне, останалите бяха товарни животни. После ни отведоха в Алмаден. Там има една проклета дупка, вход на шахта, в която ни принудиха да слезем.
— Нима не се възпротивихте?
— За себе си няма да говоря, защото ако се бях спуснал в шахтата, сега щях да се намирам под земята, а не тук пред вас, но какво ли можеха да направят останалите, децата, жените и бащите? Тази шепа хора срещу триста индианци? Впрочем заплашиха ни със смърт, ако се опъваме. Жените и децата изобщо не можеха да си помислят за съпротива, а заради тях, за да не им навлекат жестокости и малтретиране, мъжете също се подчиниха.
— И какво стана после с тях долу?
— Знам ли? Не съм бил под земята.
— Ах, да! Не сте бил с тях в шахтата! Как се отървахте?
— Много просто. Веднага щом ми свалиха ремъците и ме заблъскаха към отвора, аз си пробих път между индианците и след като повалих неколцина от тях и изтръгнах на един пушката от ръцете, побягнах. Не стреляха по мен, защото искаха да ме заловят жив и това ме спаси. Червенокожите се втурнаха подир мен. Физически съм много силен, ала съм слаб бегач. Все пак страхът ме караше да тичам доста бързо. Въпреки това онези бързоноги мерзавци щяха да ме настигнат, ако изведнъж не бях пропаднал в земята. Изчезнах от погледите им и ме зарязаха.
— Странно! Щом са били по петите ви сигурно са стигнали до мястото, където земята се е продънила под краката ви.
— Да, но преди това на два пъти сменях посоката. След като стигнах до някаква издадена скала, завих около нея и поех обратно, за да ме изгубят индианците из очи а после свърнах и около друг ъгъл, образуван от скалите, непосредствено зад който земята под мен поддаде и пропаднах доста на дълбоко.
— Както разбрах там има само варовикови скали. Известно е, че в тях често се образуват естествени пещери.
— Не беше пещера, а минна галерия, която се спускаше все по-надълбоко под земята.
— Огледахте ли я?
— Не можах, понеже беше тъмно, а аз нямах светлина. Спуснах се надолу по нея, но не стигнах далеч, защото това ми се стори твърде опасно. После се обърнах и тръгнах нагоре, като предпазливо опипвах с крак пътя си стъпка подир стъпка и добре направих, понеже иначе щях да падна в бездната, пред която не след дълго се озовах.
При тези думи си спомних за пещерата, спомената от Комарджията. От едната страна тя излизаше на повърхността на земята, а в другия си край свършваше пред някаква пропаст. Затова попитах:
— Можете ли да ми опишете местността където пропаднахте?
— Мога да ви опиша цялата Алмаден.
— Това ме радва. Нима имахте възможност да огледате околностите след като не е бивало да се мяркате наоколо?
— Поех този риск заради Юдит, Тя бе единственият човек, който не беше вързан докато пътувахме и после само нея не я накараха да слезе в мината. Тъкмо когато ме бяха развързали, за да ме принудят да изчезна под земята, тя взе да ми се присмива и ми каза, че ще ме накарат долу да копая живак, а тя щяла да остане горе и да бъде икономка на собственика на мината. Това ми върна смелостта, а пък яростта, в която изпаднах, ми придаде сила да си пробия път и по-късно да я потърся.
— Как се измъкнахте от дупката?
— Като натрупах един върху друг доста камъни.
— Намерихте ли Юдит?
— Не успях да открия къде живее, защото можех да рискувам да се показвам навън само през нощта, ала веднъж я срещнах. Отначало тя се изплаши, а после стана дружелюбна, Обеща да ми покаже жилището, само каза, че първо трябвало да провери дали Мелтън е заспал дълбоко, тъй като не бивало да ме вижда..
— И вие и повярвахте?
— Да. Но щом Юдит си тръгна, в мен се породиха съмнения. Отдалечих се от мястото, където трябваше да я чакам и се скрих на близо. Тя не се върна, но затова пък дойде Мелтън заедно с двамата Уелър и неколцина индианци явно за да ме заловят.
— Значи вашата любима ви е предала. Как може един такъв мъж като вас все още да изпитва любов към подобно същество? Колко време използвахте вашето скривалище?
— До преди два дни, а после гладът ме прогони оттам и реших да тръгна по пътя, по който бяхме пристигнали. Ако имах късмета да се добера до населена местност, оттам щях да доведа помощ за моите клети спътници. Но ето че сега вие сте тук. Така е по-добре.
— Ами с какво се прехранвахте?
— С растенията каквито се намираха наоколо. В скривалището си открих и малко вода, която ближех както се стичаше на капки по стените.
— Ужасно! Не можехте ли да застреляте някакъв дивеч?
— Нямах куршуми. Когато също като някое животно изгризах всички зелени стръкове каквито имаше наоколо, бях принуден да се махна оттам.
— Не ви ли задържаха?
— Не.
— Значи индианците не бяха завардили местността?
— Не, дотогава не бяха, но видях и чух, че продължаваха да ме търсят. Трябваше цял ден да вървя из дива неплодородна пустош преди да намеря отново трева и дървета. Тогава се натъкнах на самотен индианец, който несъмнено беше тръгнал за Алмаден, обаче не посмя да се приближи до мен, защото беше въоръжен само с лък и стрели, а виждаше в ръката ми пушката. Той сигурно е съобщил на хората в Алмаден, че ме е срещал, и двамата Уелър незабавно са препуснали на конете си подир мен. Вече знаете какво се случи после.
— Да, знам, а каквото все още не знам, сигурно ще можете да ми го кажете. Или се чувствате твърде слаб, за да говорите?
Той приказваше бавно като от време на време млъкваше, за да си почине, но въпреки това ме увери:
— Ако говоря тихо, ще издържа още доста дълго. Имам биволски череп и скоро ще преодолея последствията от удара.
— Е да, двамата Уелър не са знаели какъв твърд и здрав череп имате и са ви помислили за мъртъв. А сега ви моля да си припомните с най-големи подробности Алмаден и вашето скривалище и да ми ги опишете.
— Прекосихме вълнообразна пустош, широка около един ден път. След нея теренът започна бързо да се спуска и образува огромна кръгла падина, която изглежда по-рано е била езеро. В това езеро се е издигал голям скалист остров, който сега представлява същинската Алмаден и по формата си прилича на великански каменен паралелепипед. Човек може да се изкачи на него от две страни. Високо горе почти в средата на скалата се вижда грубо построена каменна къща, състояща се само от четири стени и покрив. Точно в тази къща е входът за шахтата.
— От кои страни мога да се изкача горе?
— От север и от юг. Източната страна се издига отвесно. Откъм западната човек може да се изкатери само донякъде и тъкмо там се намира скривалището ми.
— Как мога най-лесно да го намеря?
— Почти по средата на западната страна има голям каменен блок, който както си личи още преди много години се е откъртил отгоре и се е срутил, като долу се е подпрял в самия склон на възвишението. Отляво той е плътно прилепен до него, докато отдясно е останал широк процеп, запълнил се обаче по-късно с по-дребни камъни, Откъм лявата му страна, което ще рече северно от каменния блок, по склона на скалата има издълбан улей, като че там преди много време отгоре се е спускал поток. Та неговото корито криволичи ту на една, ту на друга страна и точно около два от тези завои заобиколих докато ме преследваха и точно там най-неочаквано пропаднах в земята. Няма начин да се объркате.
— Значи вляво от каменния блок трябва да започна да се изкачвам нагоре по коритото на някогашния поток, така ли?
— Да. Още от далече се вижда къде минава. Пропаднах при третия му завой. Не оставих дупката да зее. Преди да си тръгна доколкото ми беше възможно я закрих с камъни, но окото на един Олд Шетърхенд веднага ще открие въпросното място.
— Ами галерията, по която сте вървели, иззидана ли е?
— Да, там където земята се продъни под мен, да. Успях добре да го видя, защото през дупката влизаше светлина. Но не мога да ви кажа дали зидарията продължава и по-нататък.
— Вече знам достатъчно в това отношение и ми се иска да ви задам само още един въпрос: както ми казахте, вашата любима Юдит е на свобода. Но къде е баща й, някогашният собственик на заложна къща и търговец на тютюневи изделия?
— Държат го затворен в шахтата като всички други.
— И Юдит не се е застъпила за баща си?
— Не.
— Тогава не ми се сърдете, Юдит наистина има чаровна външност, но тя е едно извратено същество. Ако някога ми падне в ръцете, навярно няма да се отнеса кой знае колко нежно с нея.
При тези мои думи Херкулес угрижено попита:
— Нямате намерение да й причинявате някакво зло, нали?
— Що се отнася до това, най-искрено признавам, че ако момичето беше някой негодник от мъжки пол, едва ли бих гарантирал, че няма да изяде една хубава порция бой.
— За Бога, не говорете така! Доколкото вече ви познавам, не се съмнявам нито за миг, че й Юдит, и Мелтън ще ви паднат в ръцете. Каква мъка и болка бихте й причинили, ако наредите да напердашат девойката! Не забравяйте, че Юдит ми беше годеница!
— Която най-позорно ви изостави и предаде! Малко болка съвсем не би навредила на Юдит, дори твърде вероятно ще и се отрази по-добре от вашето безкрайно захласнато боготворене. Но изглежда сърцето ви е получило по-силен удар, отколкото главата. Вие страдате от две болести и заслужавате тройно съжаление. Затова ще ви успокоя с обещанието, че няма да наредя да напердашат вашия прелестен ангел.
— Нищо не разбирате от женската любов!,
— Чуйте ме, драги приятелю и нещастни любовнико! Един мъж с такава цицина на главата като вашата, би трябвало по-добре да говори за пластир и прахчета срещу главоболие, отколкото за женската любов. Аз също позволявам на сърцето си да надига своя глас и съм тъй щастлив да имам такава майка, която всеки час от моя живот ми е доказвала, че неподправената искрена женска любов, в случая майчината любов, е едно великолепно отражение на Божествената любов. Може би някога ще опозная и любовта на някоя друга жена, но несъмнено тогава тази жена няма да има ни най-малката прилика с вашата Юдит. Пожелавам на сърцето ви да оздравее също тъй бързо и изцяло, както може да се очаква, че ще оздравее главата ви под грижите на Винету.
Този човек с толкова яко телосложение и с толкова слаб дух беше успял да ме ядоса. Зарязах го където си беше и отидох при Комарджията, за да разбера, дали предположенията ми относно неговата пещера бяха верни или не. Той беше забелязал, че разговарям с Херкулес, и ме попита:
— Много вероятно този човек ти разправи сума неща за Алмаден. Учудва ме, че е могъл да избяга оттам. Как е успял?
Понеже не смятах, че е необходимо да му обяснявам всичко, аз се измъкнах като отговорих на въпроса с въпрос:
— Мислиш ли, че е чак толкова трудно да се избяга от Алмаден?
— Ако попаднеш веднъж долу в минната шахта, е дори направо невъзможно.
— Нима мината има само този единствен вход? Не излиза ли някъде някоя друга странична галерия на повърхността?
— Не. Мината е стара, изглежда е още от времето на испанските завоеватели. И да е имало някога си друга галерия, то тя сигурно отдавна вече е затрупана.
Когато го помолих да ми опише Алмаден алто, чух съвсем същото, което ми каза и Херкулес. После добави само следното:
— Но за какво ти е всъщност някакво си описание? Чух, че ще ходиш на разузнаване. Навярно ще ме вземеш за водач и тогава ще ти покажа всичко по-добре, отколкото бих могъл да ти го опиша.
— Едва ли ще ти наруша спокойствието, защото не се нуждая от водач.
— Така ли? Но начинанието ти е опасно, а ти никога не си бил там. Колко лесно би могъл да попаднеш в ръцете на противниците си! — Не се тревожи за мен! Успешно съм се справял и с други къде-къде по-опасни задачи. Освен това ако Мелтън те спипа заедно с мен, ще имаш добра възможност на собствен гръб да изпиташ колко е трудно да се избяга от Алмаден. Вече узнах онова, което ми беше нужно да знам. Ако желаеш да направиш още нещо, тогава опиши ми разположението на пещерата!
— Да, пещерата! Пристигнеш ли в Алмаден от запад, право пред теб ще се изправи отвесната стена на скалите. Най-долу почти по средата й има голям каменен блок, който се е срутил от горе и там си е останал. Преди време от дясната му страна между него и непристъпната скала е имало тесен процеп, запълнен по-късно от нападалите по-дребни камъни. Изкатериш ли се нагоре по този ситен камънак и поразровиш ли малко в дъното най-горния му пласт, пред теб ще се разкрие входа на пещерата.
— И тя е празна, така ли?
— Съвсем, без да се смята водата в съседната пещера. Може би по един или друг начин пещерата ще ти бъде полезна. Това ли беше последното, което искаше да знаеш?
— Да.
— Мислех си, че ще ти е много важно да разбереш къде живее Мелтън.
— Така е, но възнамерявам да го разузная.
— Хич не вярвай, че ще успееш! Въпросното място е толкова добре скрито, че дори и най-острото зрение не може да го открие. Това не е къща, а по-скоро скривалище, място за временно пребиваване, тъй като Мелтън има намерение едва по-късно да си построи истинска къща за живеене. То се намира на скалистата стена подобно на лястовиче гнездо, само че не е обърнато навън, а навътре и до него не може да се стигне от долу.
— Вече знам! То е откъм източната страна на скалите — реших, да опипам почвата.
— Какво? Вече го знаеш? — изненада се той.
— Кой ти го издаде?
— Самият ти. Нали каза, че е увиснало горе на скалата като лястовиче гнездо и от долу не може да се стигне до него. Останалото лесно може да се допълни. Щом до жилището не е възможно да се добереш от долу, тогава то сигурно се намира откъм онази страна, която е недостъпна. От север и от юг може да се изкатериш по скалите, следователно тези две страни отпадат. На запад е твоята пещера, чиято тайна нямаше да можеш да запазиш от Мелтън, ако скривалището му се намираше точно над нея, защото все някога щеше да те види да идваш и да си отиваш. Тъй че остава единствено източната страна. Жилището му несъмнено се намира там.
— Наистина е така. Сър, вече вярвам, че ако ти покажат само входа на какъвто и да било лабиринт, ти си способен безпогрешно да намериш изхода му.
— Малко е преувеличено, но често пъти нуждата ме е принуждавала усилено да размислям и затова с времето пресмятането и преценяването на фактите са се превърнали в моя втора природа. И в този случай нуждата е най-добрата учителка.
— Е, нека видим дали действително е така! Може би сега ще успееш да откриеш пътя до скривалището на Мелтън без никаква помощ от моя страна.
— Необходимо е само да се изкача горе и да се огледам наоколо.
— Нищо няма да забележиш.
— Напротив! Ще видя дали нейде по повърхността на стените и билото има открити или скрити вдлъбнатини. После ще огледам дали самата скала е покрита с нещо или не, дали е здрава или не и така нататък.
— Покрита е с баластра, която са изкарвали от шахтата и с течение на времето се е разпръснала наоколо. Но от подобно най-обикновено обстоятелство е невъзможно да разбереш по какъв начин се стига до скривалището на Мелтън.
— Как ще го разбера е все едно, важното е, че знам пътя.
— От думите ти ставам все по-любопитен. Няма ли да ми кажеш какво си отгатнал?
— Защо не? За теб не е никаква тайна, че човек трябва да се спусне на известно разстояние в шахтата, за да се добере оттам до жилището, за което става въпрос.
— Бога ми, той наистина го знае! — извика Комарджията толкова силно, че всички се обърнаха към нас. — Как е възможно след като няма откъде другаде да черпиш сведения освен от моите думи?
— Не е по-трудно от онова, което отгатнах преди малко. Нали каза, че отдолу скривалището е недостъпно! Следователно входът му трябва да се търси нейде горе. Тъй като отвън то не се вижда, значи не се намира съвсем близо до ръба на скалата, защото ако се хвърли поглед отгоре, лесно би могло да бъде открито. С други думи трябва да се търси по-надолу. Както по тази, така и по предишната причина следва изводът, че пътят до там не може да води открито нагоре по височината, а сигурно се намира под повърхността на скалата. А щом е така, несъмнено нейде има вход, през който човек да се спусне надолу. Но горе няма никаква друга дупка, никаква скрита или открита вдлъбнатина освен самата шахта, тъй че с доста голяма сигурност мога да предположа, че въпросният път започва нейде долу от шахтата. Имаш ли представа къде и как са разположени юмите?
— Не. Но мога да ти покажа мястото, където най-вероятно са подслонили конете си.
— Затова имаме време и по-късно. Ралф Уелър е съобщил, че идваме. Значи повечето индианци са отишли към западната страна на Алмаден и оттам са изпратили съгледвачи срещу нас. А дали шахтената кула и самият вход за мината са оставени без охрана?
— Не са. Денонощно там стоят двама индианци на пост, за да предотвратят всякакво бягство на някои от работниците, колкото и невъзможно да изглежда то.
С това разговорът ми с Комарджията свърши. Едно обсъждане с Винету беше излишно. Апачът ме попита само кога ще тръгвам на разузнаване.
— Още преди да се е зазорило — отвърнах аз. — Ще трябва да мина по заобиколен път. Юмите ни очакват от запад, затова ние ще се появим от юг, където няма да са толкова бдителни. Въпреки заобикалянето се надявам да пристигнем там вечерта.
— Моят брат Шетърхенд каза „ние“. Няма ли да тръгне сам?
— Не. Трябва да имам придружител, който да пази конете и оръжията в случай, че се видя принуден да ги оставя някъде.
— Да пази конете ли? Нима моят брат смята да язди, при все че там няма никаква трева?
— В колите има достатъчно царевица. Ще вземем с нас един чувал, за да храним животните.
— И кой ще те придружава?
— Братът на Юма-Шетар. Не ни е лека задачата, обаче съм убеден, че той ще се постарае да оправдае доверието ми.
— Винету знае добрите намерения на своя брат. Младият мимбренхо трябва също възможно по-скоро да се сдобие с име като своя брат, който с помощта на Поразяващата ръка тъй бързо успя да се нареди сред войните.
Наистина такова беше намерението ми. Вярно че бе рисковано да взема със себе си едно момче в това толкова опасно пътуване, ала аз имах в него не по-малко доверие, отколкото в който и да било възрастен воин на мимбренхосите.
Приготвихме още от вечерта всичко каквото ни беше нужно. Още преди зазоряване бяхме готови за път. Какво бе учудването ми, когато Винету се приближи до нас и каза:
— Възможно е да стане така, че животът на моите двама братя да зависи от голямата им бързина. В такъв случай конят на младия мимбренхо не подхожда на бързия жребец на Поразяващата ръка. Затова нека той вземе за тази езда моя вран кон.
Фактът, че вождът на апачите поверяваше своя безценен Илчи на някой друг, и то на едно момче, бе сигурно доказателство за изключително голямата му благосклонност към младия мимбренхо. Малкият син на вожда не биваше да отказва това великодушно предложение, така че яхнали превъзходни коне, ние препуснахме в свежото утро, отправяйки се отначало в южна посока.