След като уведомих моя спътник, аз отново се насочих нагоре по потока като се стараех да избягвам всякакъв шум, за да не привлека вниманието на гаучосите. Все още не беше толкова късно и не беше изключено портата да е отворена. В такъв случай се надявах да се срещна с Херкулес без особено големи пречки. Не ми се искаше да се доверя на някой друг от преселниците. И без това той бе вече запознат с подозренията ми и макар да не можех да споделя с него всичко, все пак той най-много заслужаваше доверието ми.

За съжаление портата беше затворена. Извън зидовете бяха останали само гаучосите, към които не желаех да се обръщам и ето защо трябваше да вляза вътре. Имаше само един път, който вече бях използвал, а именно — водата на потока, преминаващ под северния и под южния зид на асиендата. Това никак не можеше да ми навреди, понеже и без друго бях вече добре „наквасен“, а след горещия ден мокрите дрехи ми бяха дори приятни.

Промъкнах се до южната стена и стигнах до мястото, където потокът излизаше от двора на асиендата. Там навлязох във водата. Пътят беше удобен. Дори не се наложи да се гмуркам, а само леко се наведох и така преминах под зида.

От другата му страна беше светло кажи-речи като посред бял ден. Бяха запалени няколко огъня, край които се суетяха моите сънародници и си приготвяха вечерята. На въжета преметнати върху хоризонтално поставени пръти висяха късове месо и се сушаха. Бяха заклани няколко говеда и свини и сега приготвяха запаси от сушено месо.

Силната светлина не беше благоприятна за моята цел и все пак само с нейната помощ ми бе възможно да открия Херкулес. Както обикновено той се беше отделил от другите, пушеше и се разхождаше нагоре-надолу. Нямаше как незабелязано да се промъкна до него. Трябваше да проявя търпение.

Преселниците бяха в много добро настроение. След като се нахраниха започнаха да пеят и то най-напред подеха една песен, която кажи-речи неизбежно може да се чуе в подобни случаи. Когато немецът е весел той неизменно запява: „Не зная какво означава, че толкоз печален съм аз“. (По Лорелай на Х. Хайне. Б. пр.)

Както видях и полякът Якоб Зилберберг също пееше заедно с другите. Никъде не зърнах дъщеря му, красивата Юдит.

Голиатът явно не се чувстваше привлечен от песента, напротив той се отдалечи още повече от певците и така се приближи до мен. Припрените му крачки и неочакваните остри завои, които правеше, издаваха, че е възбуден. Дали Юдит пак го беше ядосала? Нито асиендерото, нито Мелтън, нито старият Уелър се мяркаха наоколо. Само подпухналият махордомо Адолфо се разхождаше насам-натам между хората.

След доста време изглежда мислите на Херкулес взеха някаква по-определена насока, която се оказа благоприятна за мен. Той бавно се отправи към потока където все още стоях до гърди във водата. Най-сетне се спря на брега му на около петнайсетина крачки от мен. Сега важното беше да му обърна внимание върху себе си, без да ме издаде в изненадата си. Подвикнах полувисоко името му. Той се стъписа и наостри слух, но понеже не видя наоколо човек явно изпадна в недоумение. Пак подвикнах името му, после казах и моето, а накрая добавих:

— Не се плашете! Аз съм тук във водата и от доста време ви дебна, защото искам да говоря с вас. Елате насам!

Херкулес колебливо изпълни желанието ми. Все пак му се струваше твърде странно някой да го заговори откъм водата на потока. Изправих се в цял ръст, за да може светлината на огньовете да падне върху лицето ми. Тогава той ме позна и тихо попита:

— Вие тук? Да не сте се превърнали във воден дух или само ловите риба в мътна вода?

— Нито едното, нито другото. Елате, седнете тук в тревата! Ако стърчите така прав ще направите впечатление.

Той се вслуша в съвета ми, а после каза:

— Наистина имате пълно основание да се криете. Мернете ли се пред тези хора заради Мелтън не ви очаква нищо хубаво.

— Защо?

— Та нали сте го нападнали от засада и сте го ограбили! Взели сте му оръжията и парите. С голяма мъка успял да ви избяга, но пътьом в тъмнината конят му се спънал, паднал и той си изкълчил и двете ръце.

— A-а… тъй ли!

— Да, тъй! И на всичко отгоре сте откраднали и коне!

— Това вече е вярно. Признавам, макар че всъщност не го извърших аз. Бях само подстрекателят за тази кражба.

— Ама и вие сте ми един! Но шегата настрана! Къде се скитахте досега и какво се случи, че не получихте мястото на счетоводител?

— Не го получих, защото сам се отказах от него. А се скитах там, където вероятно ще се скитам още известно време, а именно из околностите на асиендата.

— Защо? Все още ли таите някакви подозрения?

— Да. И подозренията ми се оказаха съвсем основателни. Предположенията ми се превърнаха в увереност. Асиендата ще бъде нападната от индианци и…

— Нека само да дойдат! Ще има да се чудят като се озоват между юмруците ми.

— Не гледайте толкова лекомислено на нещата! Говоря съвсем сериозно. Тук има ли някой си Уелър?

— Да. Пристигна днес към обед. Хората си шушукат, че Ралф Уелър имал намерение да купи асиендата, но на дон Тимотео и през ум не му минава да я продаде.

— Видяхте ли Уелър и Мелтън заедно?

— Не. И то по простата причина, че Мелтън изобщо никакъв не се мярка. Трябвало да лежи, понеже имал треска. Дяволите да я вземат тази треска!

— Защо само треската, а не и болния?

— Нямам нищо против да ги вземе и двамата. А ако вземе и вас, също няма да се разплача.

— Много съм ви задължен! И какво съм ви направил, че ми пожелавате толкова приятни неща?

— Как можете да се учудвате още! Не стига, че заради вас ще се пръсна от яд, ами ме и питате най-спокойно какво сте ми направили! Да знаете случайно къде е Юдит?

— Не. Че откъде да знам? Да не си е тръгнала?

— Да си е тръгнала? Тук е, и то как, съвсем си е на мястото тук!

— Та говорете по-ясно де! Къде е Юдит? Какво прави? Какво е станало с нея?

— Къде е, а? — скръцна със зъби той. — Вътре при Мелтън. Какво прави ли? Грижи се за него. И какво става с нея ли? Нищо не става, край, свършено е! Представете си само момичето като болногледачка на този човек! Можете ли изобщо да си го представите?

— Защо не? Или може би Юдит хич не я бива за болногледачка, а?

— Не ми задавайте такива глупави въпроси! Момичето го бива за всичко, но най-много го бива да подлудява мъжете!

— Тогава вероятно и вие сте малко луд, а?

— Много вероятно! И се опасявам, че в лудостта си ще направя нещо, което иначе човек не върши всеки ден — ще взема да извия врата на Мелтън.

— Но това лесно може да ви струва и собствената глава.

— Няма значение. И без друго вече наполовина съм я загубил заедно с ума си. Както виждате имам пълното право да съм ви разгневен. Ако не бяхте закачали Мелтън, той нямаше да се разболее и нямаше да му е необходима болногледачка.

— Нима съм виновен, че Юдит е толкова състрадателна? Защо се е съгласила да се грижи за него?

— Само за да ме ядоса, нали си я знам! А пък нейният баща и е разрешил, за да се подмаже на Мелтън. Иска ми се наистина да излезете прав с нападението на вашите индианци. Кажи-речи изпитвам желанието червенокожите да дойдат и да размажат цялата тази пасмина!

— Заедно с вас, нали? Впрочем в това отношение можете да не се тревожите. Вашето човеколюбиво желание ще бъде изпълнено, защото индианците сигурно ще се появят. Те дори са вече тук.

— Само се шегувате, нали?

— Не. Видях ги. С тях е и нашият стюард от кораба.

— Мътните го взели! Тогава предположението ви ще излезе вярно!

— Разбира се. Слушайте!

Разказах му колкото сметнах за необходимо от онова, което бях видял и подслушал и за мое задоволство забелязах, че съмненията му се разсеяха. Започна да гледа много сериозно на цялата работа и когато свърших ми каза:

— Бога ми, вие сте много странен човек! Първо си помислих, че сте надарен с твърде много излишно въображение и в резултат на това виждате змейове там, където всъщност няма дори жаби. Но сега вече явно ще трябва да променя мнението си, понеже както разбирам умеете логично да разсъждавате и планомерно да действате. Моята сила се крие в юмруците ми и аз с радост ще ви ги предоставя на разположение.

— Добре, може да ми потрябват. Ще разсъждавам и вместо вас, ала дойде ли после време за действие, ще разчитам на вас.

— Със сигурност можете да разчитате на мен! Какво трябва да правя сега?

— На първо време нищо.

— Нищо ли? Но не бива ли да кажа на другите какво е положението?

— Не. Всичко каквото ви доверих трябва да остане тайна. Ако се издадем, че нещо знаем, мормонът така ще промени плана си, че ще изгубим всички предимства, които успях досега да спечеля. В момента той си мисли, че съм си тръгнал и се чувства в безопасност. Но поне едно можете да направите — да внимавате за всичко каквото става тук. Съобщавайте ми всичко, което ви изглежда и най-малко свързано с нас и нашия въпрос.

— Но кога и къде? Нали не искате да се мяркате тук!

— Идвайте всеки ден по няколко пъти до потока между свечеряване и полунощ! Когато пожелая да разговарям с вас ще бъда тук.

— Ами ако успеете да дойдете едва след полунощ? Ей там в ратайските къщи са ни отделили едно помещение. Нещо като обща спалня. Там няма как да влезете без да настъпите или ритнете един или друг и сигурно ще ви заловят. Ще се опитам да измисля някаква причина, за да спя на открито. Вярно че отсега не знам на кое място, но ще се погрижа лесно да ме намерите.

— Хубаво! И така засега си мълчете! Когато му дойде времето вашите съотечественици ще бъдат уведомени. Не и преди това. Налага се да сме предпазливи.

— Тогава и вие бъдете предпазлив и не отмъквайте повече коне! Иначе това би могло да ги наведе на мисълта, че все още се навъртате наблизо. Изобщо намирам изключително долно всякакъв вид „свиване“, а да не говорим за конекрадството.

Атлетът се засмя тихичко. Реших и аз да го подкача:

— Съжалявам, но се налага да ви кажа, че вашата греховност съвсем не е по-малка от моята. Вие също крадете.

— Никога!

— Тогава ще се изразя по-иначе: ще откраднете месо и то още тази вечер.

— Аха! Загрявам!

— Сам разбирате, че сега не мога да си губя времето в лов, а и изстрелите лесно биха ме издали. Днес тук са клали добитък. Ей там виси месото на въжетата. Ако сте…

— … разбран човек, ще откраднете нещичко и за мен — прекъсна ме той. — Нали това искахте да кажете?

— Горе-долу. Трябва да наблюдавам индианците и винаги да се навъртам наблизо. Следователно крайно необходими са ми провизии. Опитайте се незабелязано да отмъкнете толкова месо, колкото ще е нужно на двама мъже за няколко дни ако се хранят умерено!

Той стана и с бавна походка, като че ли се разхождаше, се отправи към най-тъмното място от двора, където висеше месо. Макар да го наблюдавах не успях да видя какво правеше. Когато се върна той хвърли на брега пред мен няколко големи къса месо и после се отдалечи без да каже нито дума, отправяйки се отново към най-отдалечения ъгъл. Скоро пак се появи. Този път ми донесе няколко парчета шоколад.

Тъй като нямаше нищо друго съществено за обсъждане ние се сбогувахме и аз се измъкнах навън. На връщане имах да нося към десетина килограма провизии. Това щеше да ни стигне за четири дни и дотогава можехме спокойно да издържим на нашия наблюдателен пост. За мен бе много важно още преди зазоряване пак да се озова близо до индианския лагер. Ето защо не се бавихме край езерото, а веднага тръгнахме обратно по пътя, по който бяхме дошли, за да се върнем във вече толкова често споменаваната странична клисура.

Когато стигнахме целта си беше започнало да се развиделява. Най-напред потърсихме ново скривалище за нашите коне. То трябваше да е по-голямо от предишното, за да имат достатъчно храна. Скоро намерихме такова място сред гората, което не можеше да бъде по-подходящо и там вързахме животните с ласа за околните дървета. Мимбренхото остана при тях. Той щеше да спи докато аз се отправих към нашия вчерашен наблюдателен пост. Стоях там докато превали пладне без да забележа нищо особено, освен че Санди Уелър пак дойде в лагера.

Тъй като почувствах нужда и аз малко да си почина, се отправих обратно към скривалището ни. Щом дадох необходимите указания за поведение на моя млад спътник за времето, когато щеше да стои на пост, той се отдалечи, а аз легнах на земята. Само за минута-две потънах в дълбок сън, което никак не беше чудно след голямата умора и преживяното напрежение. За да лежа по-удобно бях изпразнил джобовете си и бях свалил колана.

Събуди ме пронизителен протяжен вик. Скочих на крака и наострих слух. Викът се повтори. Познат ми беше, това бе победният вик на някой индиански воин. Веднага след това проехтя и трети, ала той звучеше съвсем иначе — беше викът за помощна нападнат човек. Идваше откъм местността където знаех, че се намира моят мимбренхо. Без съмнение той бе изпаднал в опасност. В случая беше скъпа всяка секунда. Затова не губих време да се навеждам за да взема някое от оръжията си, а незабавно хукнах към въпросното място. Не го видях там, но малко по-надолу в тревата и храстите кипеше отчаяна борба. Непредпазливият юноша изобщо не беше останал на поста си. Беше дръзнал да се приближи още до индианския бивак и явно е бил неочаквано нападнат. Трябваше да освободя момчето, защото задържаха ли го в плен, смъртта му бе неизбежна. Затова се втурнах по стръмния склон на клисурата, но не щеш ли едната ми шпора се закачи в издаден корен, аз изгубих равновесие и се прострях на земята. Преди да успея да се изправя на крака околните храсти прошумоляха и върху мен се нахвърлиха пет, шест, че и повече червенокожи. Понечих да стана, ала не ми се удаде да освободя крака си от корена, което се оказа фатално за мен. Ако бях откачил проклетата шпора, тогава все още щях да имам надежда да си пробия път с юмручни удари и да избягам, но така това беше съвсем невъзможно. Отбранявах се доколкото можех само с ръце, които бяха единственото ми оръжие, обаче противникът бе твърде многоброен. Поражението ми беше неизбежно и скоро ме вързаха.

Притекоха се и други индианци. Един от тях ме огледа по-внимателно и с доволно ухилена физиономия каза:

— Таве-шала!

Както вече споменах на езика на юмите и на племето тонто това означаваше Поразяваща ръка.

— Таве-шала, Таве-шала! — разнесе се от уста на уста докато накрая всички закрещяха името ми, а ехото от склоновете на клисурата го повтори. Ликуването им нямаше граници. Викаха и крещяха, размахваха всевъзможни оръжия над главата ми и танцуваха около мен макар храстите да им пречеха. Спокойно понасях всичко и лежах напълно неподвижен, понеже и без друго нищо не можех да променя. Всички се бяха стекли и взаимно се избутваха, за да ме видят по-добре. Само двама не се приближиха — вождът и Санди Уелър. Тъй като вече се намирах във властта му, първият бе твърде горд, за да се завтече към мен, а Уелър трябваше да се съобразява с него и да прояви същата сдържаност, въпреки че навярно би предпочел и сам да затанцува от радост и да заликува. После малко разхлабиха ремъка на краката ми колкото да мога да правя малки крачки и ме отведоха в лагера където видях Голямата уста да седи пред шатрата си заедно със Санди. Бях застрелял сина му и затова най-отбраните и най-ужасни изтезания на кола на мъченията нямаше да ми се разминат. Но в момента друго ме тревожеше. Мислех си само за моя млад мимбренхо, когото бях решил на всяка цена да освободя и се зарадвах, тъй като никъде не се мяркаше. Вероятно все пак бе успял да избяга. Цяло щастие бе за мен, че преди малко бях оставил в нашето скривалище повечето от личните си вещи, че даже и часовника. В джобовете на панталоните ми имаше само някои дреболии, които лесно можех да прежаля. Там беше и кесията ми с моето „състояние“. Но тъй като наличните ми парични средства се състояха само от шепа песос и няколко долара, и тази загуба не бе в състояние да ме извади от равновесие. А що се отнасяше до опасността за живота ми, то тя наистина беше възможно най-голяма, но както добре знаех не ме заплашваше непосредствено. Обичаят на индианците да измъчват до смърт пленените врагове е извънредно неприятен и нежелан, но тъй като червенокожите рядко изпълняват подобни присъди на място, а предпочитат да замъкнат пленниците си в своето село, за да предложат на племето си вълнуващо зрелище, то по този начин се дава известна отсрочка на победения, която той може да използва и да избяга в случай, че е предприемчив и решителен човек.

Нямаше съмнение, че като убиец на Малката уста бях осъден на много ужасна и бавна смърт. От само себе си се разбираше, че цялото племе трябваше да ме види как умирам. По тези причини в момента безспорно нямаше защо да се страхувам за живота си. Също така ми беше известно, че за момента индианците щяха да избягват по-големи жестокости и малтретиране, защото в противен случай нямаше да издържа продължителната езда до мястото където бивакуваше племето им. Ето защо поне на първо време животът ми и доброто ми физическо състояние не бяха особено застрашени.

Когато ме изправиха пред вожда по лицето му се появи израз на смъртна омраза и неутолима жажда за отмъщение. Той ме заплю и без да каже нито дума втренчи в мен мрачния си пронизващ поглед. Но пък в замяна на това Санди Уелър ме заговори с подигравателен тон:

— Добре дошъл, сър! През времето когато нямах щастието и привилегията да те обслужвам, си се разкрил като Олд Шетърхенд и си положил всички усилия да ни пречиш. Но сега си извън играта и съм много любопитен да видя какво ли ще направиш този път, за да се избавиш от смъртта на кола на мъченията.

И през ум не ми мина да отговоря на този човек каквото и да било, макар че именно заради язвителните му думи изпитвах голямо желание да му кажа, че съвсем не се смятах за загубен. Бил съм пленник на сиусите на север и на команчите на юг, както и на индианците врани и на индианците змии, но винаги ми се е удавало да се измъкна от капана, а тъй като нещастните юми в никой случай не могат да се сравняват със споменатите племена, и стоят много по-долу от тях във всяко отношение, то вярвах, че непременно щях да успея да им изиграя някой номер. Хари Мелтън бе далеч по-опасен от червенокожите. Ако му хрумнеше да ме поиска от тях и те се съгласяха, очакваше ме сигурна гибел. Но бях убеден, че вождът нямаше да ме отстъпи. Санди Уелър беше за мен кръгла нула. Думите му бяха и нахални, и смешни. Изглежда и вождът почувства това, защото със съвсем не почтителен тон го сряза:

— Мълчи! Приказките ти са като житен клас без зърно и като вода, в която, няма риба. Сигурно от теб пленникът няма да се изплаши. Знам, че са необходими очите и ръцете на всички нас, за да успеем да го задържим във властта си, но той няма да ни избяга, а много дни ще остане да виси вързан на кола на мъченията, защото уби сина ми.

Уелър ме беше заговорил на английски и аз се изненадах, че Голямата уста го разбра и че дори му отговори на смесица от английски, испански и индиански думи, използвана при общуването с червенокожите по бреговете на Рио Гранде и Рио Пекос. После вождът се обърна към своите хора, които ни бяха наобиколили в няколко полукръга:

— Поразяващата ръка ли е човекът, дръзнал да се промъкне толкова близо до нас?

— Не — отвърна му един от неговите хора, — не е той, а един червенокож, едно момче, толкова младо, че навярно още няма и име.

— Как изглеждаше?

Воинът, който му отговаряше, описа моя малък спътник.

— У ф! — възкликна вождът. — Това момче е от двамата мимбренхоси, които ми се изплъзнаха, понеже Поразяващата ръка ги защити. То също трябва да умре на кола на мъченията. Доведете го тук!

— Не можем да го доведем, защото не успяхме да го заловим — малодушно отговори индианецът.

— Какво? — попита Голямата уста слисан и разгневен. — Вие сте толкова много големи мъже, наричате се воини, а да ви избяга едно дете, което дори няма още име!

Червенокожият сведе очи и не отговори. Другите стояха наоколо не по-малко смутени. Затова вождът продължи:

— Значи все пак е истина! Всички старици ще ви се смеят, а децата ще ви сочат с пръст. Помислете си за подигравките на другите племена като чуят, че толкова много воини на юмите не са били в състояние да задържат едно нищо и никакво хлапе на мимбренхосите! Момчето е било заедно с Поразяващата ръка. То е същото, което заради този бял ми се изплъзна долу в онази долина, а това означава, че сигурно са наблизо и брат му, и сестра му, жената на вожда на опатите. Претърсете цялата гора! Очаквам скоро да ми ги доведете. Трима или четирима от вас са достатъчни за охраната на лагера.

Голямата уста посочи воините, които трябваше да останат. Другите се отдалечиха, за да изпълнят заповедта му. Уелър също остана. Помислих си, че вождът ще започне да ме разпитва, обаче се излъгах. Той нареди да стегнат още повече моите ремъци и да ме вържат за основната върлина на шатрата. После си даде вид, че не иска да ме удостоява с нито един поглед, но забелязах, че всъщност не ме изпуска из очи.

За мен настъпиха много неприятни минути на мъчително очакване. Вероятността моят мимбренхо да бъде заловен беше равна на десет към едно. Твърде много бяха хрътките по следите му, за да мога да се надявам, че това неопитно момче ще им избяга. Пленяха ли го, тогава не само го очакваше гибел, но и моите скъпоценни пушки както и другата ми собственост щяха да паднат в ръцете на юмите.

Силни викове ми издадоха, че намериха дирята му. Крясъците се отдалечаваха все повече, което беше сигурен признак, че бяха започнали да го преследват. От този миг нататък измина доста повече от час докато най-сетне се завърна една многочислена група от червенокожите. Колко се зарадвах когато не зърнах сред тях мимбренхото! Побеснял от гняв, вождът ги посрещна с думите:

— Не го ли хванахте? Ослепяхте ли, че вече не сте способни да откриете следите на един човек?

— Воините на юмите не са слепи — отвърна му един от тях. — Ние намерихме следите на момчето.

— Но не и него. Иначе щяхте да го доведете.

— Скоро ще го видиш да стои пред теб. Следите му минават през гората до самия и край и оттам продължават през откритата равнина.

— Тъй като измина толкова кратко време той не е могъл да спечели голяма преднина. Следователно трябваше да го видите как бяга пред вас през равнината.

— Момчето е дребно и фигурата му се губи дори когато разстоянието не е особено голямо. Но дирята му беше съвсем ясна и несъмнено скоро ще ни падне в ръцете. И понеже за тази работа не са необходими много воини, останаха да го преследват неколцина, а ние се върнахме.

Вождът нищо не каза, обърна им гръб и явно се приготви за по-продължително чакане. Очевидно той беше просто бесен от гняв, но разбираше, че острите и груби думи нищо нямаше да променят както нямаше и да ускорят преследването. Моите надежди обаче растяха, защото поведението на момчето беше толкова умно, че и самият аз едва ли щях да постъпя по-добре. Той беше зарязал както конете, тъй и всичко каквото имахме при тях и от мястото, откъдето беше хукнал да бяга, се бе насочил нагоре към края на гората и оттам с всички сили се бе втурнал през равнината. По този начин беше отклонил преследвачите си от нашето скривалище. Конете и моите вещи се намираха все още там. Мимбренхото бе проявил достатъчно разум, за да поеме на юг, защото така първо отвличаше вниманието на враговете ни от северната посока, в която всъщност бе главната ни цел и второ, както сигурно сам беше забелязал, на юг имаше достатъчно скали и камениста земя където следите му щяха да изчезнат.

Следобедът измина и после се смрачи. Индианците запалиха няколко огъня, за да приготвят вечерята си. Мълчалив и неподвижен вождът все още седеше на предишното си място. Изглежда кипеше от гняв. Уелър беше отишъл някъде, навярно да се поразходи из гората и да разсее скуката си. В този момент той пак се появи. Голямата уста го посрещна намусено:

— Къде се губиш толкова дълго? Не знаеш ли, че вече е време да отидеш на уговорената среща с баща си, за да го доведеш?

Саркастичният Уелър отново се отдалечи. Малко след това се завърнаха и юмите, които бяха продължили преследването. Разбрах, че надеждите ми не са били напразни, защото те не доведоха мимбренхото. Когато и вождът видя това, той скочи на крака, сграбчи първият от тях за ръката и силно го разтърси.

— И вие ли идвате без момчето? Да не сте вонящи червеи, които ядат само нечистотии и се ровят под земята и затова нито чуват, нито виждат какво има и какво става на нея? Ще ви изпратя да си вървите у дома! Там можете да си навлечете женски фусти и да кърпите скъсани вигвами, нещо което правят само старите скуоу дето не ги бива за никаква друга работа.

Едва ли можеше да има по-голяма обида от тези думи. С тях Голямата уста далеч надхвърли своите права. Един индиански вожд притежава само такава власт, каквато неговото племе доброволно му даде. Във всеки момент тя може да му бъде отнета. Ако покаже, че не заслужава, че не е достоен да бъде вожд, или ако злоупотреби с властта си, той може да бъде незабавно свален и тогава не е нищо повече от всеки друг свой съплеменник. Индианецът, към когото отправи гневните си думи, енергично се освободи от ръката му и укорително му отвърна:

— Кой е разрешил на Голямата уста да ме хваща по такъв начин и така да ми говори? Ако съм постъпил неправилно, тогава нека се съберат старейшините на племето ни и произнесат присъдата ми, на която съм длъжен да се подчиня. А който ме обижда трябва да вземе ножа си и да се бие с мен. Нека Голямата уста не забравя, че като ме ругае така унижава всички воини, които са били заедно с мен.

Воините, за които той се застъпи, полугласно изразиха одобрението си. Вождът разбра, че увлечен от гнева си беше стигнал твърде далеч, промени тона си и примирително каза:

— Нека моят брат приеме, че не е чул от устата ми "моите думи, а гласа на гнева ми.

— Истинският мъж трябва да умее да овладява гнева си, но както и да е. Ще си представя, че нищо не сме си казали. Ако Голямата уста сам беше тръгнал да търси момчето, той също щеше да се върне с празни ръце.

— Но нали краката на едно дете са по-къси от краката на възрастните мъже! Във всички случаи трябваше да го догоните.

— Тичахме докато останахме без дъх, ала даже не успяхме да го зърнем, защото преднината му се оказа прекалено голяма. А после и следите му се изгубиха върху каменистата земя, която е толкова твърда, че по нея не остават никакви отпечатъци.

— Само неговата диря ли забелязахте или имаше и друга?

— Само неговата.

— Значи брат му и сестра му не са вече с него. Бил е заедно с Поразяващата ръка и затова белият ловец сигурно ще може да ни даде необходимите сведения.

След тези думи Голямата уста се приближи до мен и за пръв път ме заговори:

— Как дойдохте дотук с момчето, което търсим? Пеша ли вървяхте или яздихте?

— Защо питаш? — отвърнах подигравателно. — Уж си вожд, а се нуждаеш от помощта ми за нещо, за което би се досетило всяко дете. Попитай не мен, а собствената си проницателност, разбира се ако имаш такава.

— Куче, значи не искаш да отговаряш, така ли? — избухна той.

— Можеш да лаеш колкото си искаш! От мен няма да узнаеш нищо.

Думата „лаеш“ го вбеси толкова много, че той измъкна ножа си от пояса. Но почти веднага пак го прибра, тегли ми един ритник и злобно каза:

— Е тогава мълчи! Скоро ще бъдеш принуден да закрещиш и завиеш така, че ще те чуят през девет села в десетото.

— Сигурно няма да се уплаша толкова от един страхливец, който така хукна да бяга от мен, че в паническата си уплаха загуби своята пушка.

— Млък или начаса ще те пронижа! — изфуча вождът и отново извади ножа си.

— Убий ме! И да ме накараш да замълча, пак няма да скриеш позора си. Пушката ти се намира в ръцете на мимбренхосите, които ти направи свои смъртни врагове. Как ли ще ти се смее племето им когато узнае, че ти, вождът на юмите, разтреперан от страх, си захвърлил оръжието си и си офейкал с бързината на вятъра!

Нарочно го дразнех, за да го накарам да се разприказва. Искаше ми се да разбера дали се кани да ме убие веднага или по-късно. Той беше толкова разгневен, че замахна с ножа. Но многогласният вик на неговите хора го принуди да се овладее. Отпусна ръка, изсмя се язвително и каза:

— Прозирам те. Искаш така да ме ядосаш, че в гнева си да те убия, ала няма да постигнеш целта си. При нас нищо няма да ти липсва, за да можем по-бързо и съвсем здрав да те отведем при нашето племе. Ще бъдеш добре охранен и силен, за да си в състояние двойно по-дълго време да понасяш мъченията, които ще ти определим. Дайте му на този пес да плюска, нека здравата се натъпче!

Незабавно изпълниха заповедта му. Яденето, бобено брашно варено с вода, беше готово и един доста възрастен и мърляв тип се накани да ме храни като малко дете, понеже не можех да използвам ръцете си. Той се настани до мен с една пълна паница, бръкна с ръка в кашата и понечи да ми напъха в устата тази гадост. Възпротивих се. Когато вождът видя това, ухили се и каза:

— Този пес се смята твърде изискан, за да яде от храната на червенокожите воини. Развържи едната му ръка и му дай месо!

Сигурно ще му е по-вкусно. Обещах му да не го държим гладен. Но затова пък по-късно ще може толкоз по-силно да вие и скимти.

Възрастният индианец отиде до палатката с провизии и ми донесе голямо парче говеждо месо, което изядох след като ми освободи едната ръка. После отново ме вързаха.

Тъкмо когато индианците се нахраниха, откъм гората се появи Санди Уелър, който водеше баща си. Веднага щом поздрави вожда, старият побърза да дойде при мен, кимна ми подигравателно-любезно и каза:

— Добър вечер, сър! Как е скъпоценното ти здраве, мистър Шетърхенд?

Извърнах глава и нищо не отговорих.

— Аха, изглежда си доста горделив тип! Значи аз съм толкова незначителен, че смяташ за под достойнството си да ми отговориш на поздрава. Е, след време ще станеш по-учтив. Да ти представя моя великолепен син Санди. Голям артист е. Докато се представяше за стюард на кораба, ти едва ли си подозирал какъв е всъщност. Нали?

След като и този път не му отговорих той продължи:

— Безкрайно се зарадвах когато преди малко той ми каза какъв голям улов е паднал в ръцете на моите червенокожи приятели. Пъхал си си носа в работите на чужди хора дето хич не те засягат, а сега, когато загази, не можеш да оправиш самия себе си. Ама така става когато без някой да те е канил сам се провъзгласиш за адвокат на други хора. Но ще загубиш делото и ще трябва сам да заплатиш всичките съдебни разноски с живота си. Много щастие!

Ралф Уелър ми обърна гръб и отиде при вожда, който беше седнал на такова място, където останалите не можеха да чуват разговора им. Синът последва бащата и скоро тримата започнаха оживено да си шушукат. По израженията на лицата и по движенията им изглежда ставаше дума за нещо много важно. Веднага щом свършиха, те се изправиха. Голямата уста свика хората си, за да им съобщи резултата от съвещанието. Междувременно двамата Уелър нарочно се спряха толкова близо до мен, че спокойно да мога да чувам всичко каквото си говореха. Стария каза на Санди:

— И така, сега се връщам обратно, а ти оставаш при индианците, които ще тръгнат почти веднага след мен. Оттук до Асиенда дел Аройо има точно толкова път, че да можете да проведете нападението още преди разсъмване.

— Но нали портата ще е затворена! — обади се синът с такъв тон, от който ясно пролича намерението му да ме ядоса.

— Какво от това? Бил съм на лов, заблудил съм се и затуй се връщам толкова късно. Ще тропам по портата докато събудя махордомото и той нареди да ми отворят.

— Адолфо живее в главната сграда и няма да те чуе.

— Тогава ще ме чуят немските преселници и все някой от тях ще ме пусне да вляза. Сигурно ще заварите портата отворена.

— Ами ако все пак не стане така, как ще проникнем в асиендата?

— По коритото на потока, който влиза в двора под един от зидовете, а под друг отново излиза навън. Отначало ти не бива да се показваш, защото така ще разберат, че си в съюз с червенокожите. Ще се появиш на коня си по-късно, едва когато юмите се оттеглят.

След като двамата размениха още няколко несъществени забележки, бащата се обърна към мен:

— Сър, сигурно се питаш защо допуснахме да чуеш разговора ни, а? Първо, защото положи доста усилия да ни се противопоставиш и сега трябва да проумееш, че всичките ти кроежи са отишли на вятъра. Въпреки всичко ще постигнем целта си.

— И второ — продължи Санди, — за да се убедиш сам, че си загубен и нямаш никаква надежда за спасение.

— Да, така е — потвърди старият. — Ако смятахме, че съществува и най-малката възможност да се избавиш, ние разбира се никога нямаше да допуснем да станеш свидетел на разговора ни. И тъй подготви се за най-ужасната смърт каквато може да има! Ще те отведат до пасищата на юмите и там ще те вържат на кола на мъченията, ще те изгорят жив или кой знае какво ще направят с теб. Но преди това нашият приятел Мелтън ще те посети, за да ти благодари за милото отношение към него. Китките му сигурно ще заздравеят по-бързо, ако те види така добре опакован с тези хубави ремъци. Сбогом! Тръгнеш ли веднъж към селото на юмите, за съжаление няма да се видим повече.

Тъй значи! Сега знаех всичко, което те искаха да знам. Бяха сметнали за необходимо незабавно да проведат нападението на асиендата, планирано поначало за по-късно. Представете си положението ми! Известно ми беше какво предстоеше да стане, а не бях в състояние да предупредя моите съотечественици. Херкулес очакваше вести от мен, а аз не можех да отида при него!

След като Ралф Уелър си тръгна, индианците започнаха да вдигат лагера, за да се отправят към асиендата. Вързаха ме върху един кон и то така, че трябваше да стане цяло чудо, за да успея да освободя дори едната си длан. При това наредиха нещата така, че бях принуден да яздя между двама червенокожи, за чиито ездитни животни привързаха с ласа моя жребец. Само няколко минути живя надеждата ми, че ще мога да пришпоря ненадейно коня си и макар и вързан да избягам, от индианците. След взетите от тях мерки не ми остана нищо друго освен да се откажа от тази мисъл като напълно неизпълнима.

Съществуваше само още една последна възможност за спасяване на асиендата, но само в случай, че ме вземеха със себе си достатъчно близо до имението, за да мога с викове да предупредя хората. Твърдо реших да направя такъв опит без да се съобразявам с опасността за живота ми. Обаче когато ни оставаше още около четвърт час езда, бе наредено на петима души да спрат на едно определено място и да ме пазят докато другите продължиха напред. Дори не бяхме стигнали още до гората, а се намирахме пред нея в откритата равнина. Ако бяхме вече между дърветата може би все пак, въпреки ремъците щеше да ми се удаде случай да се шмугна и да изчезна в гъсталаците, ала на това място не можеше и дума да става за бягство. Въпреки всичко петимата червенокожи изпълняваха ролята на пазачи по един наистина съвършен начин. Те забиха колчета в земята и ме вързаха за тях така, че лежах като разпънат на кръст. После свалиха пакетите и вързопите от товарните коне, които бяха оставени при нас и така им дадоха възможност да пасат на воля.

Никой не говореше. Но затова пък толкова повече измъчвах мозъка си да измисля някакъв начин за спасение. Напразно.

Времето минаваше. Нощта започна да отстъпва на деня. И ето че тогава долових далечни крясъци. Но колкото и далеч да бяха успях да различа бойния вик на индианците, предизвестяващ нападението.

Невъзможно ми е да опиша обзелите ме чувства. Изпаднах в такава ярост, че трябваше да положа огромни усилия, за да остана поне външно спокоен. Трескаво напрягах слух. Многогласният рев се повтори. Но той не изразяваше гняв, а победоносно ликуване. Червенокожите не бяха срещнали съпротива. Нападението беше приключило успешно.

Чакахме още час и два, без да се появи някакъв вестоносец. Най-сетне чак след три часа един от юмите дойде на галопиращ кон. Той съобщи, че всичко преминало по най-добрия начин и ни нареди да го последваме. Отново натовариха конете и поехме на път. В гората подминахме Санди Уелър, който се беше спрял на едно място. Беше завързал коня си наблизо и лежеше в тревата, ала щом ни видя, веднага скочи на крака и ми подвикна:

— Какво ще кажеш сега, мистър Шетърхенд? Асиендата е наша, а на теб ти остава да живееш броени часове.

Не ми се искаше да му отговарям, ала не успях да се сдържа и гневно му извиках:

— Може и твоите да са преброени! Щом се освободя ще те спипам!

— Спипай ме, спипай! — изсмя се той подир мен. — Сигурно ще е голямо удоволствие да бъда застрелян от Олд Шетърхенд.

Лесно му беше да се смее. Обаче въпреки тежкото и безнадеждно положение, в което се намирах, все пак изпитвах някакво неопределено чувство на сигурност, че съвсем скоро този човек щеше да застане пред дулото на пушката ми.

Ето че гората се спусна надолу и премина в многократно споменатата тревиста равнина, пресечена от потока, където бяхме видяли пасящите стада на асиендерото. Животните пак бяха там, обаче сега при тях стояха червенокожи пастири. Белите лежаха в тревата убити и скалпирани. Никой от тях не беше останал жив. Защо не ги бяха пощадили като всички преселници? Това ми стана ясно едва по-късно.

Спряхме на около един пушечен изстрел от асиендата. Там лежаха вързани на земята и всички немци, заради които бях брал такъв страх. При тях беше и асиендерото. Щом ме позна, той ми подвикна:

— Вие сеньор!? Че как се озовахте пак тук?

— Дойдох да ви спася, но за съжаление сам попаднах в ръцете на тези убийци. Сега признавате ли, че бях прав?

— Имахте право, но не съвсем. Това за нападението излезе вярно, ала както и сам можете да се убедите, сеньор Мелтън е невинен.

Прухильо ми направи знак с глава да погледна настрани. Там лежаха Ралф Уелър и Мелтън с вързани крака и ръце. Разбира се това беше само театър, който трябваше да докаже, че двамата нямат нищо общо с кървавото дело на индианците. Понечих да го кажа на дон Тимотео, но моите пазачи поведоха коня ми нататък и го вързаха за забито в земята колче на такова разстояние, че не ми беше възможно да разговарям с Прухильо.

Пред очите ми се разкри много оживена сцена. Портата на асиендата стоеше широко отворена и през нея непрекъснато сновяха забързани индианци, заети с изнасянето на всичко, което не беше здраво заковано или занитено. Те придружаваха дейността си с възторжени викове. Онова което мъкнеха не оставяха в непосредствена близост на портата или пред зида, а се складираше по-надалеч. Това обстоятелство ми даваше основание за определени опасения, които за съжаление по-късно се оправдаха напълно. Асиендата щеше да бъде опожарена и заграбената плячка се струпваше по-надалеч, за да не я достигнат летящите искри от огъня.

Но защо щяха да подпалят постройките? Каква ли цел преследваше мормонът, който бе подстрекателят и организаторът на кървавото дело? И това щях да науча едва по-късно. Планът му беше направо сатанински.

И друго ми направи впечатление. Прухильо с жена си се намираше сред пленниците, но не видях някой от неговите хора, които бях забелязал по време на престоя си в асиендата. Нямаше го и сеньор Адолфо, подпухналият махордомо. Всички те бяха избити и то пак по същата причина, която в този момент все още не проумявах.

Плячкосването продължи почти до обед. После събраха всички стада на север от асиендата в една открита равнина, където ги пазеха известен брой индианци. След като свършиха тази работа, те довлякоха труповете на убитите гаучоси. Внесоха ги в къщата, за да изгорят там. Скоро към небето се заиздигаха гъсти облаци дим — първо от главната постройка, а после и от по-малките къщички в двора. Чух изплашените викове на асиендерото. Жената взе да му приглася с жалните си вопли.

Но бедите на дон Тимотео не свършиха дотук. Около четирийсет юми се метнаха на конете си и в галоп се пръснаха в различни посоки. След близо половин час на изток забелязах да се издига дим, после видях кълба тъмен пушек на юг, а скоро дим се появи и на север. Не можех да погледна на запад, защото главата ми бе здраво вързана, но сигурно и там ставаше същото. Без съмнение червенокожите бяха подпалили гората. Сухата трева и тръстика горяха като барут и по тези места огънят се разпространяваше с невероятна бързина, после се катереше по сухите клони, а от тях пламваха и зелените корони на дърветата. Прухильо ту се молеше, ту се вайкаше, ту ругаеше и проклинаше, но това нищо не му помогна. Четирийсетте индианци продължаваха да подклаждат огъня, за да не би на някои места сочната и по-пищна растителност да го задушеше. Те се върнаха едва когато пламъците се разгоряха толкова мощно, че вече не беше по силите на хората да ги спрат и загасят.

Горещината нарастна толкова много, че стана непоносима и принуди юмите да се отдалечат. Те сложиха товарните седла на конете, за да ги натоварят с плячката. После ги подкараха. Начело яздеше вождът, следван от петимата пазачи и мен. След нас пак имаше неколцина индианци, а по петите им идваха преселниците с асиендерото и жена му. Най-сетне подир тях пастири подкарваха плячкосаните коне, говеда, овце и свини. Керванът се насочи първо на север покрай потока, а после, когато водите му направиха завой надясно, поехме покрай левия край на гората и скоро спряхме на мястото където мормонът беше решил да ме застреля от засада. Самият той заедно с Ралф Уелър се намираха в момента до асиендерото. Разбира се и двамата бяха вързани също като другите пленници, но това бе естествено само привидно.

Моите пазачи ме отведоха малко настрана и ме завързаха за едно самотно дърво, откъдето имах възможност да наблюдавам построяването на лагера както и кипящото оживление в него.

Отделиха ме от другите пленници, защото единствено мен ме смятаха за способен да се освободя и после да отнема плячката на юмите. Ако бягството ми успееше, разчитах на помощта на мимбренхосите, с които имах намерение да се срещна при големия дъб.

Индианците заклаха едно говедо, едно прасе и няколко овце. Изпекоха месото, от което погълнаха големи количества като не оставиха пленниците си да гладуват. На мен ми дадоха толкова много, че не успях да го изям. Пак ми бяха освободили ръката. Ако винаги постъпваха така докато се хранех, не беше изключено да намеря някакъв начин да избягам, но при тези обстоятелства всеки подобен опит можеше да ми струва живота. Ако ми бяха освободили ръцете пред очите на всички, трябваше да развържа краката си. Не успеех ли да свърша това неимоверно бързо, моите неприятели щяха да намерят време да ми попречат, а после щеше да е съвсем сигурно, че никога повече нямаше да ми освобождават ръцете. А дори и опитът ми да успееше, нямаше как сред толкова много червенокожи да побягна незабелязано и после по петите ми щяха да се втурнат многобройни преследвачи, от които нямах никакви шансове да се измъкна. Е да, ако поне крайниците ми бяха в нормално състояние! Ала поради силно стегнатите ремъци, нарушаващи кръвообращението, ръцете и краката ми бяха изтръпнали. Бяха станали почти безчувствени и без съмнение използването им щеше да е доста въпросително и несигурно. Но поне положението на ръцете си можех да пооблекча. Беше необходимо само когато отново ги връзваха след ядене така да ги държа, че да не позволя прекомерното стягане на ремъка. Така и направих. Опитът ми излезе успешен и вече можех да движа китките си, макар и да не ми беше възможно да ги измъкна от ремъците.

Свечери се. Този път никой не яде, понеже всички бяха все още сити от следобеда. Хората легнаха да спят сравнително рано, а пазачите ми взеха специални предпазни мерки. Увиха ме в едно одеало и после така ме стегнаха с ремъци, че останах да лежа в тревата безпомощно като пеленаче. В това положение изобщо не бях в състояние да се помръдна, но въпреки всичко спах добре, толкова добре, колкото е възможно при подобни обстоятелства.

Навярно щях да продължа да спя до сутринта, ако не бях събуден от едно особено усещане. Някой ме дръпна за косата и аз отворих очи. Наоколо цареше нощният сумрак, докато под короната на дървото където лежах беше съвсем тъмно. Въпреки тъмнината забелязах един от моите пазачи да седи пред краката ми на някакви си два метра. Докато той бдеше, останалите лежаха около мен и спяха. Индианецът пушеше пура, а тя несъмнено беше от запасите на асиендата, които бяха плячкосани от юмите и разделени между воините им.

Кой ли ме беше дръпнал за косата? Едва ли беше някой юма, защото кой ли от пазачите ми ще вземе да ме буди по такъв начин? А дори и да го беше направил някой от тях, той все пак щеше да ми каже какво иска от мен, но всичко си остана тихо и спокойно. Същевременно се сетих за моя малък мимбренхо, обаче много внимавах да не издам какъвто и да било звук, а само няколко пъти раздвижих глава насам натам, за да покажа, че съм се събудил. Сигурно момчето лежеше нейде зад главата ми в тревата, която бе висока почти половин метър. Тя предлагаше достатъчно прикритие за едно толкова стройно момче като мимбренхото, тъй че в царящата около дървото тъмнина не можеше да бъде забелязан дори и от толкова близо седящия пазач. И все пак момчето бе проявило учудваща дързост и смелост, за да се промъкне между спящите червенокожи чак до главата ми.

След като направих споменатите движения с глава, долових зад мен съвсем тих шум от триене — също като че ли някой извънредно предпазливо пълзеше през високата трева. Този някой доближи главата си до моята, допря устни до ухото ми и едва доловимо прошепна:

— Аз съм, мимбренхото. Какви заповеди ще ми даде Поразяващата ръка?

Значи наистина беше той.

Преди да му отговоря аз напрегнах слух за да разбера дали все пак не беше забелязан от пазачите. Не долових нищо обезпокоително. Тогава извърнах лице към него и шепнешком попитах:

— Взе ли конете?

— Да — отвърна ми той също така тихо.

— И всички мои вещи ли?

— Всички.

— Къде са?

— От онази страна на асиендата където са скалите. Там не остават следи.

— Умно си постъпил. Как стигна дотук?

— Видях, че плениха Поразяващата ръка, понеже той искаше да ме спаси и предположих, че ще тръгнат да ме търсят и така ще открият конете. Реших да отклоня враговете ни от животните и затова побързах да изляза горе от клисурата и хукнах през равнината. Тичах докато намерих скали където бях сигурен, че юмите ще загубят дирите ми. Хората от моето племе знаят колко са бързи краката ми. Юмите бяха далеч зад мен и никой не успя да ме догони. Когато следите ми не можеха вече да бъдат открити, описвайки голяма дъга, аз се затичах обратно към клисурата, където се скрих, за да наблюдавам какво ще стане. Видях как неприятелите ни се върнаха с празни ръце, но все още останах на мястото си. След като тръгнаха на път аз взех нашите животни и ги последвах, за да освободя Поразяващата ръка. С радост бих дал живота си за него, защото го плениха заради мен.

— Рискувал си много, но както разбирам си бил предпазлив и разумен. Мисля, че с твоята помощ скоро ще бъда свободен.

— Скоро ли? А защо не веднага? У мен са и моят и твоят нож и ей сега ще срежа ремъците.

— Няма да го направиш, защото така само и ти ще бъдеш пленен.

— Нека Поразяващата ръка не забравя, че всички спят с изключение на пазача пред него, ала той е като слепец и няма да ме види.

— А ти не бива да забравяш какво предстои да се направи преди да съм в състояние да се изправя на крака. Ще трябва да срежеш ремъците, с които през нощта стягат цялото ми тяло. Тъй като се налага тази работа да се върши извънредно предпазливо и бавно, ще продължи навярно към час. После ще трябва да се освободя от одеалото, което ако не искам пазачите ми да забележат нещо, ще ни отнеме около половин час, а премине ли успешно и това, все още ще са останали ремъците на ръцете и краката ми.

— С тях бързо ще се оправим. Всичко ще трае най-много два часа.

— Да, обаче нека моят млад брат преброи пазачите ми! Те са петима. Сменят се един друг. Преди да поеме поста от предишния пазач всеки от тях идва при мен да ме огледа, за да се убеди дали все още съм здраво вързан. Сам разбираш, че е невъзможно да избягам тази нощ.

— Поразяващата ръка е прав. Тогава ще дойда следващата нощ.

— Ще ме завариш в същото положение и пак ще трябва да ме оставиш в ръцете на юмите.

— Но колко дълго ще бъдеш в плен? Убият ли те, тогава никога няма да мога да се върна в нашите шатри. Там всички ще ме сочат с пръст, защото с лекомислието си съм изпратил на смърт Поразяващата ръка.

— Юмите все още няма да ме убият. Искат да ме запазят за по-късно и да ме вържат на кола на мъченията едва след като се завърнат у дома си.

— Това е добре, олекна ми на сърцето. Но как ще те освободя щом не бива пак да идвам при теб?

— Сам ще се развържа, но понеже краката ми са изтръпнали от ремъците и ще откажат да ми служат, ми се иска в мига когато се каня да избягам да си някъде наблизо, за да се метна на коня си.

— Ще следвам юмите и винаги когато бивакуват ще гледам да съм наблизо и да съм готов.

— Но трябва да знам горе-долу в коя посока се намираш. Бъди винаги подир тях! Иска ми се да знам по-точно и мястото където в случай на нужда да те търся.

— Как да ти го съобщя когато няма да мога да разговарям с теб?

— Ти учил ли си се да имитираш гласа на някоя птица?

— Жрецът на нашето племе умееше да наподобява гласовете на всички животни, а аз му бях ученик. Имаш ли някоя птица предвид?

— Трябва да изберем гласа на такова животно, което може да се чуе и през деня и през нощта, защото не знам кога ще реша да избягам. Като имитираш гласа на дадено животно ще ми издадеш къде точно се намираш.

— Но животните, чиито гласове се разнасят и през деня и през нощта, са рядкост. Не е ли по-добре да изберем едно животно за през деня и друго за през нощта?

— Щом смяташ, че това е по-разумно, може и така. Но да речем мексиканската зелена жаба живее както в гората, така и в полето, а гласът й се чува по всяко време — и сутринта и по обед, както и вечерта и през нощта. Тя ще е най-подходяща.

— Както желае Поразяващата ръка! Мога да имитирам гласа на тази голяма жаба толкова добре, че ще измамя и най-острия слух.

— Това ме радва. Цяло щастие е, че донесох толкова месо от асиендата. Имаш какво да ядеш и ще можеш да насочиш цялото си внимание към твоята задача. Не знам кога ще тръгнем оттук и къде пак ще спрем да бивакуваме. Но при всички случаи ти ще ни следваш и щом се разположим на лагер ще си избереш такова скривалище, което да е не само възможно най-близо, но и да ти гарантира необходимата безопастност. Там ще изчакаш някой момент, когато в лагера ни се възцари тишина и спокойствие и тогава ще издадеш три пъти квакането на голямата жаба на интервали да речем от по десетина минути. След третия сигнал трябва да си готов да се метнем на конете и да препуснем.

— Ще внимавам толкова добре, че ще забележа приближаването ти, а видя ли те, веднага ще изляза от скривалището си.

— Хубаво. Конят ми трябва да е напълно готов, за да не губя нито миг, понеже преследвачите ще са съвсем близо по петите ми. И още нещо трябва да е готово а именно карабината „Хенри“. Това е по-малката моя пушка, с която мога да стрелям толкова много пъти без да се налага да я зареждам. Тя е у теб, нали?

— Да.

— Да не би да си пипал нещо по нея?

— Не. Че как бих посмял! Всички вещи на Поразяващата ръка са неприкосновени.

— Значи карабината ми е в добро състояние. Бъди готов веднага да ми я подадеш, за да мога с куршумите й да възпра преследвачите си в случай, че се приближат твърде много. А сега трябва да си вървиш. Но преди това искам да ти обърна внимание на още едно изключително важно нещо. Предполагам, че юмите ще освободят другите пленници и най-вероятно те ще се върнат в асиендата. Внимавай това да не те заблуди. В никакъв случай аз няма да съм сред тях. А сега ми дай ножа! Нали каза, че си го донесъл.

— Как да ти го дам когато ръцете ти не могат да го хванат? Да го пъхна ли под одеалото, в което са те увили?

— Няма да стане, понеже са го стегнали много здраво с ремъци, а и когато призори ме развържат ще намерят ножа. Забий го ей тук в земята съвсем близо до десния ми лакът, но тъй че дръжката му да се подава едва-едва. Тревата е гъста и няма да я забележат.

— Ами ще съумееш ли с вързаните си ръце да го измъкнеш и да го скриеш?

— Да. А сега си върви! Твърде дълго разговаряхме и смяната на пазача може да последва всеки момент.

— Подчинявам се. Но преди това облекчи напълно сърцето ми! Извърших непростима грешка, но ти си достатъчно великодушен, за да не ме укориш дори и с една-единствена дума. Дали душата ти ще ми прости?

— Да. Ти прояви прекалено голяма смелост когато се промъкна толкова близо до юмите, но пък от друга страна пак на тази смелост трябва да благодаря, че си до мен в този миг. Ние сме квит. Не ти се сърдя.

— Благодаря ти. Животът ми ти принадлежи. Всеки ден ще си спомням с гордост думите на Поразяващата ръка, че сме квит.

Той заби ножа до мен в земята и после се оттегли толкова тихо, че макар да напрягах слух и самият аз не долових никакъв шум. След известно време от доста далече се разнесоха глухите протяжни и груби викове на голямата зелена жаба, които трябваше да ми покажат, че оттеглянето на малкия мимбренхо бе приключило щастливо.

Вече знаех, че бягството ми щеше да се увенчае с успех и пак Заспах толкова спокойно, сякаш наистина се намирах на свобода. На сутринта ме събуди шумът от лагерния живот. Пазачите ме развързаха и захвърлиха настрани одеалото ми, защото тази предпазна мярка вече им се струваше излишна. Престорих се, че не мога тъй бързо да се разсъня, обърнах се на едната си страна и после се отдръпнах малко назад, за да мога да напипам с пръсти дръжката на ножа, който трябваше да се намира нейде близо до лакътя ми.

Както споменах по-горе, китките ми не бяха вече толкова здраво стегнати и можех по-свободно да движа пръстите си. След някоя и друга минута се отърколих по корем. С върховете на пръстите си затърсих ножа. Доста се измъчих докато най-сетне напипах дръжката му, от която стърчаха най-много четири-пет сантиметра. После изтече още повече време докато успея да измъкна ножа от покритата с трева земя. След това пак изминаха доста минути преди да ми се удаде с вдървените си пръсти да го пъхна под жилетката си и да го наглася и прикрия така, че да не е възможно да го забележат.

Тъкмо когато свърших тази работа, пазачите ми се приближиха и ме обърнаха по гръб, за да ми развържат ръцете, защото предстоеше да се нахраня. Изобщо тази сутрин падна голямо ядене, след което индианците започнаха да се стягат за път. Събраха стадата от паша и ги подкараха напред. Червенокожите воини, които не бяха заети с животните, останаха още малко в лагера, защото и без друго лесно щяха да догонят бавно придвижващите се стада. След около два часа юмите се разделиха на два отряда. По-малкият остана да пази пленниците, които както узнах по-късно са били освободени едва след два дни, за да няма време асиендерото да потърси помощ и да отнеме плячката на индианците.

Начело с вожда по-големият отряд с бавна езда последва тръгналите напред животни. Вързан върху един кон и охраняван от петима нови пазачи аз се намирах сред воините на този отряд. Когато потеглихме на път чух зад мен мормонът да вика:

— Farewell, sir! (На добър час, сбогом! Б. по.) Поздрави от мен сатаната, когато след няколко дни те посрещне в пъкъла с „добре дошъл“!

Дяволският му план, насочен срещу асиендата, беше успял и той явно беше убеден, че завинаги се е отървал от мен.

Насочихме се към гората с огромния дъб. Това ме изпълни с нова надежда, защото така се увеличаваше възможността да се натъкнем на бързащите да ни се притекат на помощ мимбренхоси, с които исках да се срещна при дъба. Ала при по-подробно размисляне ми дойде на ум, че при един сблъсък между юмите и мимбренхосите бих изпаднал в сериозна опасност. Нямаше как да не си помисля, че ако бъдат нападнати, юмите ще предпочетат да ме убият, а не да ме освободят.

Дали подобна среща щеше да ми донесе щастие или нещастие не знаех, но скоро стана ясно, че тя е невъзможна, защото юмите свърнаха надясно и поеха в тази посока покрай гората, докато по-малкият от братята заедно със сестрата, моите пратеници, бяха тръгнали наляво. Те бяха заобиколили гората откъм западната й страна, а ние се насочихме към източния й край, а тъй като тя се простираше на доста голямо разстояние, както изглеждаше пътищата ни толкова се раздалечаваха, че едва ли можеше да се очаква сблъсък между моите приятели и враговете ни.

Свечери се, а все още не бяхме достигнали края на гората.

Наложи се да се разположим на лагер кажи-речи до самите дървета.

Зачаках сигнала на младия мимбренхо. Той се разнесе едва след като вечеряхме и аз отново бях здраво увит и вързан в одеалото. Явно и този ден нямах възможност да избягам, но за мен беше много окуражаващо да знам, че наблизо имаше човек готов да ми помогне, който освен това съвсем точно следваше указанията ми. Доколкото успях да се ориентирам по силата на звука той бе дръзнал да се промъкне доста наблизо. Това бе възможно само защото се намирахме на самия край на гората, която му предлагаше сигурно прикритие. На сутринта продължихме пътя си. Бавната езда със стадата започна да доскучава на вожда и той реши да избърза напред и да изчака останалите там, където щяхме да спрем да пренощуваме. Той взе със себе си половината от своите воини както и мен с петимата ми пазачи. По този начин много ми объркаха сметките. Мимбренхото имаше единствената възможност безкрайно предпазливо да язди подир стадата, но не и след този откъснал се напред отряд. Следователно момчето щеше да пристигне при новия ни бивак едва след ариергарда и не беше трудно да се предвиди, че аз пак щях да се намирам вързан в онова ужасно одеало и безпомощен като дете нямаше да мога дори да помисля за бягство.

Наистина стана така както предполагах! Още преди обяд гората свърши. До обяд яздихме ту по тревиста, ту по неплодородна твърда земя, а после спряхме за няколко часа да си починем и да се нахраним. Следобед минахме също през подобни местности, докато най-сетне спряхме сред обширна зелена равнина. Там ядохме и след това отново ме увиха в одеалото. Изобщо беше като предишната вечер, само дето мимбренхото не дръзна да се приближи толкова много заради открития терен.

Едва когато се стъмни започнаха да пристигат стадата. Малко по-късно долових трикратното квакане на голямата зелена жаба и то приблизително от някакви си триста крачки. Само благодарение на тъмната нощ момчето можеше да се приближи толкова много. Но още преди разсъмване то трябваше да се върне доста назад, за да не го забележат. Клетият мимбренхо жертваше съня си без каквато и да било полза за мен.

Същото се повтори и на следващия и на по-следващия, четвъртия ден. Настъпеше ли някой благоприятен момент, то мимбренхото не беше наблизо, а чуех ли сигнала му, удобният случай беше вече пропуснат. Ала писано било петият ден да е по-щастлив за мен.

Още от сутринта пътят ни водеше през скалисти хребети, през тесни дефилета и мрачни клисури. Там индианците нямаше как да се разделят на два отряда, защото беше необходим двойно по-голям брой пастири и пазачи на животните. Имах твърде натрапчивото предчувствие, че този ден щеше да се окаже решителен за моята участ. По време на бивакуването ни по пладне никога не ме бяха връзвали в одеалото, а характерът на околните местности беше такъв, че позволяваше на моя съюзник да се скрие толкова наблизо, колкото на мен ми се искаше.

Малко преди слънцето да бе достигнало зенита си, ние тъкмо пресичахме една трудно проходима клисура, която правеше многобройни завои, когато най-неочаквано видяхме, че тя излизаше на покрита с трева зелена равнина. Никой и нищо не бе в състояние да удържи добитъка. Животните се втурнаха навън от теснината и за броени минути така се разпръснаха по примамливата морава, че ездачите видяха и патиха докато успеят отново да ги съберат.

Голямата уста заповяда на пазачите ми да ме отвържат от коня и да ме свалят на земята. Те насядаха около мен. Тъй като се намирахме в средата на лагера, аз лежах сравнително близо до входа на клисурата и можех да го достигна с някакви си четиристотин крачки.

От заповедите, които даде вожда, разбрах, че този ден той нямаше намерение да продължим пътуването си. Плячкосаните стада бяха толкова изтощени от големите преходи през последните четири дни, че се налагаше да им дадат почивка поне до сутринта. Заради по-продължителния престой индианците разпънаха шатрите, нещо, което не беше правено през последните дни. Докато вършеха тази работа, вождът се приближи и седна точно пред мен. Тъкмо когато се беше вече настанил на мястото си, прозвуча първият вик на голямата зелена жаба без някой от юмите да му обърне каквото и да било внимание.

Голямата уста седеше на земята по турски, скръстил ръце на гърди. Първо очите му се спряха за кратко време върху ранената му десница, а после неговият пронизващ поглед се впи в лицето ми. Личеше си, че иска да ме заговори. Петимата пазачи гледаха в земята. Не извръщаха очи нито към него, нито към мен. Страхопочтителното им очакване показваше, че разбираха важността на мига, когато вождът им желаеше поне в словесен двубой да премери сили с Поразяващата ръка. Тъй като упоритото ми мълчание само щеше да утежни моето положение, реших да му отговарям. Той поде разговора с въпроса:

— Ти се наричаш Поразяващата ръка, нали?

— Не се наричам аз така, а това име са ми дали прочути бели и червенокожи воини.

— Но те не са били прави. Ето, ръцете ти са вързани и не могат да смачкат и червей, а камо ли човек. Виж колко се страхувам от теб!

След тези думи той ме заплю. Останах напълно спокоен.

— Ако името ми действително не отговаря на истината, то твоето напълно отговаря. Наричат те Голямата уста и наистина си толкова устат, че едва ли има друг човек, който да може да се мери с теб по приказки. Ала аз на твое място никак нямаше да се гордея с подобно качество. Не е никакво геройство да заплюеш един вързан пленник, защото той няма възможност да се защити. Я по-добре ми покажи истинската си смелост по друг начин! Развържи ме и се бий с мен! Тогава ще се види кой кого ще смачка — ти мене или аз теб.

— Мълчи! — ревна ми той. — Ти си също като жабата дето се обажда ей там. Хората презират квакането й.

Току-що викът на голямата жаба се беше разнесъл за втори път. Думите на вожда ми дадоха повод спокойно да погледна към изхода на клисурата без да се опасявам, че така ще събудя подозрението на моите пазачи. По силата на звука предположих, че моят мимбренхо се намира много близо, сигурно беше нейде зад скалите в самото начало на теснината. Повдигнах още повече глава, за да може да забележи, че гледам натам и наистина зърнах една малка кафеникава момчешка длан, която се мерна за миг иззад ръба на голям каменен отломък, а после незабавно пак се скри.

В същия момент взех твърдото решение да не отлагам повече бягството си. След четвърт час трябваше да съм или свободен човек, или труп! Ето защо дадох такъв отговор, който иначе би бил направо смешен:

— Аз не презирам това квакане, а му се радвам. Ти знаеш ли гласовете на животните?

— Всичките ги знам.

— Нямах предвид това, а те попитах дали разбираш езика на животните.

— Няма човек, който да го разбира!

— Но аз го разбирам. Да ти кажа ли какво иска да ти съобщи жабата със силните си викове?

— Кажи ми де! — отвърна индианецът с презрителен смях.

— Жабата ти известява, че още днес ще преживееш някаква загуба и в резултат на това ще тръгнеш обратно по пътя, който те доведе дотук.

— Великият Дух ти е объркал и помрачил сетивата!

— Не, напротив, изострил ги е, защото чувам изстрели, чувам тропота на копитата на вашите коне и яростните крясъци на воините ти. Предстои ви да се сражавате срещу двама души, един по-възрастен и един съвсем млад, и няма да можете да ги победите. Ще се покриете с позор и после онези, на които сега се подигравате, ще ви се присмеят.

Вождът отвори уста, за да ми даде някакъв гневен отговор, но в последния миг размисли иначе, свали ръце от гърдите си, отпусна ги и ми отправи замислен поглед.

— Правилно ли те разбрах? Олд Шетърхенд не е някой глупак, а хитра лисица. Неговите думи имат смисъл даже и когато изглеждат неясни. Какво искаш да кажеш? За чий позор говориш?

— Помисли малко и ще разбереш! А пък ако не успееш, тогава изчакай малко и сам ще видиш!

Вождът се замисли толкова напрегнато и съсредоточено, че сякаш забрави да диша. Не след дълго възкликна:

— Сетих се! Вече знам! Вярваш, че можеш да избягаш и мислиш, че ще те преследваме чак до онази клисура отвъд асиендата, където младото куче на мимбренхосите навярно все още те очаква. Освен това си мислиш, че там ще се бием срещу вас двамата без да успеем да ви победим. Понеже силно копнееш за свободата си, просто я сънуваш с отворени очи. Разсъдъкът ти се е размътил и…

Изведнъж той млъкна. Беше му дошла някаква нова мисъл. Приближи се до мен и внимателно огледа ремъците ми. След като се увери, че всичко е наред, отново седна на мястото си, усмихна се самоуверено и каза:

— Вече знам как стоят нещата. Поразяващата ръка иска да ме разгневи, за да ми се смее после като на дете, обаче това няма да му се удаде. Той иска да ни внуши несигурност и в тази несигурност да извършим някоя грешка. Да, той никога не върши каквото и да било без предварително обмисляне, но този път криво си е направил сметката.

— Уф, уф! — възкликнаха пазачите в знак, че са съгласни с вожда си. Обърнат към мен, той продължи:

— Поразяващата ръка уби моя син Малката уста и затова трябва да умре. Но той е храбър мъж и съм чувал, че винаги е бил приятел на червенокожите воини. Ето защо ще проявя към него известно милосърдие и ще му позволя сам да си избере каква да е смъртта му. Желае ли да бъде разстрелян?

Знаех, че в думите му се криеше подигравка и затова отвърнах:

— Не, никак не ми харесва. Ще ми се да достигна възраст от девет пъти по десет години, после спокойно да заспя и да се събудя за отвъдния живот.

— Това е краят на страхливците! А Поразяващата ръка е достоен за съвсем друга смърт. Един такъв мъж трябва да опознае всички видове мъчения и то без окото му да мигне. Ти ще се покриеш с тази слава при нас. Най-напред ще ти счупим ръцете и краката, защото и ти си счупил ръцете на моя бял брат Мелтън.

Индианецът ме погледна изпитателно, за да разбере какво впечатление ще ми направи това любезно и човеколюбиво предизвестие.

— Много добре — кимнах усмихнато.

— После ще ти пронижем с ножове мускулите на ръцете и краката и ще ти изтръгнем ноктите на всички пръсти.

— С радост го очаквам.

— След това ще те скалпираме докато си още жив.

— Съвсем правилно, защото ако съм мъртъв, изобщо няма да го почувствам.

— Междувременно винаги ще оставяме поредните ти рани да заздравяват, за да имаш сили да издържиш следващите мъчения.

— Това ме радва, защото иначе може би трудно ще понеса новите изтезания.

— Не се подигравай! Желанието ти за подигравки съвсем скоро ще ти мине, понеже нека ти кажа и това — ще ти изрежем клепачите на очите, тъй че няма да можеш вече да спиш. Ще поставим краката ти в огън, ще те обесим с главата надолу, ще хвърляме по теб ножове, ще…

— Спри, спри! — прекъснах го аз като избухнах в смях. — Нито една от тези заплахи няма да изпълните. Даже да имахте хиляда воини, пак щяхте да се окажете твърде малко, за да причините каквито и да било страдания на Олд Шетърхенд. За тази работа са нужни съвсем други хора. Преди малко ме сравни с жабата, която чухме. Аз мога да те сравня с какви ли не далеч по-отвратителни животни, но няма да го направя. Само едно ще ви кажа:

от мен трябва да се боите много повече, отколкото аз от вас.

В същия миг сигналът на мимбренхото прозвуча за трети път. Вождът яростно извика:

— Чуваш ли квакането й? Тъй квакаш и ти! Скоро ще разбереш кой от кого се бои. Отсега нататък ще бъда по-строг към теб, за да ти избия от главата всяка надежда за спасение. Колкото е вярно, че току-що доловихме гласа на голямата жаба, толкова е вярно и че гибелта ти е съвсем сигурна.

— Лъжеш се! Колкото е вярно, че чухме жабата, толкова е вярно и че не сте в състояние да ми причините каквото и да било зло.

— Е добре, тогава ще ти докажа, че съм прав. Отсега нататък винаги ще бъдеш увит и вързан в одеалото с изключение само на времето когато яздиш. Виж тогава как ще избягаш! Развържете му ръцете и му дайте месото, което му се полага, а после сам ще го „опаковам“ в одеалото. В бъдеще винаги самият аз ще върша тази работа, за да се откаже този пес от всяка надежда за бягство.

Споменавайки за намеренията си да офейкам, аз играех опасна игра, но бях твърдо убеден, че ще я спечеля.

Един от пазачите ми донесе месо, а другите ми свалиха ремъците от ръцете. Решителният миг наближаваше. Въпреки това бях напълно спокоен и така и трябваше да бъде. Онзи, който в подобен момент се разколебае или разтрепери, едва ли ще има успех.

Нарязаха ми парчето месо на тънки филийки, които можех лесно да сдъвча без да използвам нож. Започнах да се храня бавно и с голямо удоволствие, сякаш нищо друго не ме интересуваше. Бях седнал и краката ми бяха в такова положение, че да мога мигновено да срежа ремъците. Животът ми зависеше от някакви си секунди.

Голямата уста ме наблюдаваше мрачно. Изглежда моето демонстративно нехайство, както и доброто ми настроение го възмути и той ми се сопна:

— Побързай! Нямам никакво желание да те чакам толкова дълго.

За да спечеля времето, необходимо да се наведа напред и да измъкна ножа, за да срежа ремъците на краката си, аз се престорих, че неочакваните груби думи на вожда ме стреснаха, изпуснах месото на земята и посегнах с лявата си ръка да го вдигна. Бях напълно сигурен, че очите на всички са се насочили към парчето месо и лявата ми ръка и ето защо в същото време спокойно бръкнах с десницата си под жилетката.

— Да побързам ли? — попитах аз. — Добре, ей сега. Внимателно гледай какво ще стане!

Още докато изговарях тези думи острият нож бе вече между краката ми — с енергично движение срязах ремъка, светкавично се изправих, стъпих с десния си крак върху рамото на вожда, прескочих го и с трескава бързина се втурнах към клисурата.

Когато след скока през главата на Голямата уста краката ми докоснаха земята, малко остана да се подкосят и да рухна там където си бях. Обаче знаех, че трябваше да продължа и това наистина ми се удаде. В първите секунди докато летях по меката трева с големи скокове зад гърба ми цареше пълна тишина, което беше резултат от изненадата на хората. Всички бяха като вкаменени от слисване, защото виждаха как смятаното от тях за невъзможно най-неочаквано ставаше действителност. Но съвсем скоро (бях изминал може би около седемдесет-осемдесет метра) индианците се отърсиха от вцепенението си и зад мен се разнесе такъв рев, сякаш закрещяха хиляди дяволи. Не се обърнах назад, а продължих да тичам. Налагаше се още от самото начало да напрегна всичките си сили, за да успея да се добера до коня си. В моето окаяно състояние сигурно нямаше да издържа дълго на подобна гонитба.

И ето че в този момент видях мимбренхото да излиза иззад скалата. В десницата си държеше своята пушка, а в протегнатата си към мен лява ръка видях да стиска моята карабина „Хенри“. Той не остана на мястото си, а се втурна срещу мен. Преди още да се срещнем аз му подвикнах:

— Конете зад скалата ли са?

— Не. Зад първия завой.

— Колко крачки има дотам?

— Пет по сто пъти.

Лошо ми се пишеше! С изтръпналите си крака не можех да бягам още петстотин крачки без да бъда догонен. Следователно трябваше да потърся спасение в огнестрелното оръжие. Тичешком грабнах карабината от ръката на момчето, опипах затвора й и след като се уверих, че всичко е в изправност, изведнъж се почувствах много спокоен и сигурен. Веднага спрях и се обърнах с лице към преследвачите си. Както видях те не бяха губили време да вземат своите огнестрелни оръжия. Крещейки един през друг, те тичаха без какъвто и да било ред и порядък подир мен. Начело бяха моите пазачи заедно с вожда.

— Назад, ще стрелям! — извиках аз.

Юмите не обърнаха внимание на заплахата ми и се приближиха на някакви си стотина крачки от мен. Стрелях два пъти. Те дойдоха на деветдесет крачки — последваха още два изстрела. Индианците продължиха да се приближават — с още десет, двайсет, с трийсет крачки. На всеки десетина крачки стрелях по два пъти, а общо това направи десет куршума, всеки от които улучи някой от краката на преследвачите ми. Ранените падаха на земята. Останалите най-сетне се стъписаха.

— Назад! — отново им извиках. — Ще ви избия до крак!

Отново стрелях два пъти и улучих целта си. Смелият мимбренхо беше близо до мен и този път също стреля. Но докато аз само обезвреждах противниците ни, неговите куршуми убиха двама от тях. Преследвачите ни се спряха и не посмяха да продължат напред. Мнозина от тях се затичаха обратно към лагера си, за да вземат своите пушки. Но един от тях заслепен от своята ярост се хвърли срещу мен. Беше Голямата уста. Побеснял от гняв, той ревеше като диво животно и със здравата си лява ръка размахваше ножа — единственото оръжие, с което разполагаше в момента. От негова страна бе истинско безумие да се опитва да ме връхлети по този начин, беше чиста глупост и непредпазливост, които можеха да се обяснят единствено с обзелото го силно вълнение. Беше съвсем ясно, че животът му е вече в ръцете ми, но аз нямах намерение да му го отнемам. Вече го бях лишил от възможността да използва десницата си, нека поне лявата му ръка останеше здрава. Ето защо реших да го поваля с удар по главата. Вдигнал високо ножа, за да го забие в мен, той бързо се приближаваше. В мига, когато острието му се насочи към гърдите ми, аз светкавично отскочих настрани и незабавно замахнах с обърнатата наопаки карабина. Ударът на ножа „прониза“ въздуха, ала прикладът ми го повали на земята с такава сила, че той остана да лежи неподвижно.

Щом видяха това, хората му закрещяха като луди, понеже си помислиха, че съм го съборил на земята, за да го убия. Онези от тях, които бяха изтичали за пушките си, вече започнаха да се връщат. Други, по-предвидливи от тях, се втурнаха към конете. Оставането ни на това място беше неразумно. И така ние се завтекохме към клисурата и когато навлязохме в нея, продължихме да тичаме, за да се доберем час по-скоро до конете. Момчето беше по-бързо от мен и ме изпревари. След като изминах около триста крачки, Мимбренхото изчезна вече зад първия завой. Почти веднага се появи яхнал коня си, водейки моя жребец за юздата. В галоп се приближи до мен. Метнах се на седлото тъкмо в момента, когато се появиха първите юми, въоръжени със своите пушки. Те стреляха по нас, ала в бързината не улучиха. Мигновено обърнахме конете си и ги пришпорихме да препуснат навътре в клисурата, поемайки обратно по същия път, по който бяхме дошли тук преди обяд.

И така вече бях свободен, но преди всичко трябваше да помисля за нещо друго. Тъй като Тимотео Прухильо беше разорен, ми се искаше да си получи обратно поне стадата. Но това можеше да стане само в случай, че очакваните мимбренхоси имаха време и възможност да ги отнемат от юмите. За съжаление не знаех къде се намираха понастоящем пасищата на враговете ни. Но понеже вождът им бе наредил да спрат да си починат един ден, вероятно в средата на времето, което им бе необходимо, за да се върнат при племето си, предположих, че юмите трябваше да яздят още четири дни докато се приберат у дома си. Ала този срок бе твърде кратък за мен и за мимбренхосите и едва ли щяхме да ги догоним преди това. Та нима нямаше някакво средство, с чиято помощ да забавим пътуването на юмите? О, имаше разбира се, и то много просто средство, с което разполагахме по всяко време, защото въпросното средство бях самият аз. Трябваше да ги подмамя да тръгнат да ме преследват колкото бе възможно по-надалеч.

Беше близо до ума, че те щяха да положат всички усилия, за да ме заловят отново. Но щом като стотина души не успяха да ме задържат, то колко ли бяха необходими, за да ме пленят пак? Несъмнено повече. Само че тези хора липсваха. Дори воините им бяха намалели с четиринайсет. За дванайсетте ранени някой трябваше да се грижи. А откъде щяха да вземат хора, които да отведат стадата?

След като всички тези мисли ми преминаха през главата аз стигнах до убеждението, че щом дойдеше на себе си, Голямата уста щеше да даде следните разпореждания: на първо време стадата да останат там, където си бяха, и имаше достатъчно трева за тях. Ранените също щяха да останат там, а заедно с тях и още толкова воини, колкото бяха необходими както за надзираването на животните, тъй и за наглеждането на ранените. Но всички други трябваше да се втурнат по следите на Олд Шетърхенд и да го заловят, за да възстановят честта на племето. Така че беше твърде вероятно по петите ми да тръгнат между четирийсет и петдесет преследвачи.

Ако свърнех наляво или надясно можех веднага да им избягам, но това щеше да е грешка. Щом загубеха следите ми, индианците веднага щяха да се върнат при стадата и да продължат пътя си към своите вигвами, а асиендерото нямаше повече да види животните си. Но тъй като исках да спася стадата му, трябваше да подмамя преследвачите да продължат да яздят по ясно видимите мои дири.

За да постигна целта си, аз не се отклонявах от пътя за асиендата. Не биваше и да бързам кой знае колко много, защото колкото повече ме догонваха, толкова по-настървено щяха да продължават преследването, а в такъв случай и през ум нямаше да им мине мисълта да се върнат. И заварех ли после при големия дъб да ме чакат мимбренхосите, с тяхна помощ щях да успея да пленя целия отряд на юмите и да побързам да се върна в лагера им, за да взема плячкосаните животни и да ги предам на законния им собственик. Едва ли можеше да има някакво съмнение, че без стадата си Прухильо щеше да се превърне в просяк. Къщите му бяха изгорели, горите и градините му бяха опожарени. Все още разполагаше с пасищата и ливадите, ала без добитък те не можеха да му донесат и пукната пара. Освен това нали вече бях чул, че съвсем не е тъй богат, както е бил някога.

Докато бодро яздехме в бърз тръс по пътя си споделих всички тези мисли с моя млад спътник. Също като възрастен човек той прие обясненията ми с пълно разбиране и накрая ме попита по своя делови маниер:

— Значи Поразяващата ръка смята, че по следите ни препускат петдесетина юми, нали?

— Най-малкото са между четирийсет и петдесет — кимнах аз.

— Но толкова много няма да могат веднага да тръгнат подир нас. Вождът им лежеше в безсъзнание и воините му ще се видят принудени да почакат докато се свести, за да чуят заповедите му.

— Прав си, но неколцина сигурно незабавно са препуснали по следите ни, за да открият накъде водят и така когато дойдат другите да не губят никакво време в търсенето им. Ще поговоря с първите преследвачи.

— Ще поговориш ли? — не скри учудването си момчето. — Наистина ли Поразяващата ръка смята да разговаря с тези копои, които искат да го разкъсат със зъбите си? Защо ще се излагаш на такава опасност?

— Много по-голяма беше опасността, на която се изложи ти, когато се промъкна до мен след опожаряването на асиендата.

— Трябваше някак да поправя голямата си грешка.

— А не ти ли се стори прекалено дълго времето през последните дни докато изчакваше удобен случай за бягството ми?

— Има ли човек търпение, никога времето не може да му се стори прекалено дълго, а щом един юноша иска да стане воин, освен с храбростта преди всичко друго е необходимо да се сдобие с търпение.

— Но ти нямаше възможност да спиш, защото нали през деня трябваше да ни следваш, а нощем всеки миг можеше да очакваш моето бягство!

— Един истински воин трябва да се стреми да се приучи да превъзмогва желанието за сън. Впрочем имах възможност да поспя достатъчно. Винаги когато тръгвахте на път лягах да подремна и едва след няколко часа пак поемах по следите ви. Стадата напредваха толкова бавно, че бързо успявах да ги догоня.

— Ти доказа, че в недалечно бъдеще от теб ще излезе храбър воин и мъдър съветник, когато вождовете свикват своите съвещания. Желаеш да имаш име. Още първия път когато седна с воините от твоето племе край огъня ще им кажа, че си достоен да носиш име.

— Уф, уф! — възкликна той и очите му радостно заблестяха, а гърдите му гордо се изпъчиха.

— Да, ще им предложа да ти дадат име.

— Ще го направиш ли? Благодарността ми ще е голяма като земята и ще трае докато съм жив!

— Решил съм да им го кажа.

— Но тогава те ще ме попитат какво име ми е посочил Великият Маниту и какъв амулет съм намерил. А аз няма да мога нищо да им отговоря.

Когато някой млад индианец възмъжее и усвои всичко каквото трябва да знае и може дотолкова, че вече пожелае да стане воин, неговото първо задължение е да си потърси име. Той се усамотява в някоя дива местност, за да гладува и да размисля над всички качества, които трябва да притежава един мъж, ако иска да стане истински воин и прочута личност. Самотата, гладуването и мечтите за велики дела го довеждат до особено превъзбудено състояние. Цялата му нервна система изпада в трескава и неконтролирана от волята дейност, тъй че най-сетне той получава какви ли не съновидения и халюцинации. Първият предмет, който му се появи, привиди или присъни в това състояние става негов амулет, негова светиня за целия му живот. Той се въоръжава, тръгва на път и не се връща преди да го е намерил, откраднал, завоювал или изобщо придобил независимо по какъв начин. Този предмет може да е голям или малък, може да е с най-странна форма, но независимо от това се зашива в кожа и се пази най-грижливо. Индианецът го взема със себе си по време на бойните си походи и го окачва на копието, което забива в земята пред вигвама си. За него този амулет е най-скъпото и свято нещо, което притежава. За да го запази той ще се бие отчаяно до последна капка кръв срещу когото и да било. Ето защо се смята за голяма чест и слава да отнемеш амулета на своя враг. Но пък не по-малък е и позорът когато изгубиш собствения си амулет независимо дали е станало по време на битка или при други обстоятелства. „Човекът без амулет“ — няма по-страшна обида от това прозвище за един индианец. Един такъв презрян и отритнат човек сигурно няма да намери покой докато не се сдобие с амулета на някой от враговете си. Тогава този амулет става негов, а изгубената му чест се смята за възстановена.

Щом намери предмета, тоест, своя амулет, който му се е присънил или привидял, най-често младият човек приема неговото име и именно заради това не са никаква рядкост такива най-странни прозвища като „мъртъв паяк“, „разкъсано листо“ или „дълъг конец“. Просто докато е търсил своя амулет съответният индианец най-напред е сънувал някакъв умрял паяк, разкъсано листо или дълъг конец и от този момент нататък той навсякъде носи със себе си въпросния предмет като свой амулет. Но има и други случаи когато някой младеж се отличи с една или друга смела постъпка и тогава той получава такова почетно име, което да напомня за нея. Едно подобно име се уважава много повече от обикновеното, дължащо се на амулета. Ето защо на последните думи на моя млад спътник отвърнах следното:

— Няма да е нужно да им отговаряш каквото и да било, понеже ако ти зададат такъв въпрос, аз ще им дам необходимите сведения.

— Ти ли? — попита той и страните му потъмняха от нахлулата в тях кръв.

— Да, защото вече съм ти избрал име.

Той сведе глава, за да прикрие голямата си радост. Сигурно страшно много му се искаше да попита за името, ала това щеше да е против всички правила и обичаи. Реших да задоволя любопитството му.

— Не можеш ли да се досетиш кое име имам предвид?

— Не.

— Тогава ми кажи, коя беше първата ти постъпка, с която се отличи!

Той въздъхна и ми отговори:

— Първото нещо с което се „отличих“ беше, че изпратих Олд Шетърхенд в ръцете на враговете ни.

— Тази грешка вече я изкупи. Първата ти истинска смела постъпка беше моето освобождаване. Какво мислиш ще кажат вашите воини когато го научат?

— Който освободи Поразяващата ръка ще стане прочут човек и никога няма да има нужда от амулет.

— Е добре, ти ми помогна да се освободя, при което застреля двама воини на юмите. Край огъня на съвещанието на вашите старейшини ще предложа да те нарекат Юма-Шетар (Убиец, изтребител на юми. Б. нем. изд.) и съм убеден, че ще се съгласят с мен.

— Сигурно! — извика той. — Та това ще е голяма слава за цялото племе на мимбренхосите! О, Маниту! Знаех си, че заедно с Поразяващата ръка много по-скоро ще се сдобия с име отколкото с когото и да било друг. Нашите воини ще ми завиждат, жените ще разказват за мен, а когато минавам между шатрите, дъщерите им тайно ще поглеждат подир мен през пролуките на входовете. Но преди всичко друго моят баща, Силния Бизон, ще ме притисне до гърдите си, а моят по-малък брат страшно ще се гордее с мен. О-о, де да можеше и той да остане при теб! Мисля, че също щеше да си спечели подобно име.

— Много вероятно. Впрочем този пропуск може да бъде наваксан, понеже съм убеден, че скоро ще видя брат ти. Ако си приличате с него, след пристигането си при вашето племе той сигурно не е мирясал докато не е получил разрешение от баща ви да вземе участие в похода срещу юмите.

— И аз така мисля. Моят баща, великият вожд на мимбренхосите, е много строг. Той обръща малко внимание на желанията на децата си, но сигурно ще изпълни една такава молба, която несъмнено ще го зарадва. Колко хубаво ще е, ако и брат ми едновременно с мен може да празнува получаването на името си!

По време на този разговор ние не само минахме през виещата се ту в една, ту в друга посока клисура, но оставихме зад гърба си и няколко от водещите към нея проломи, като преди всеки завой се оглеждахме назад, за да видим дали не са се появили вече преследвачите ни, ала до този момент не ги бяхме забелязали. Въпреки всичко бях убеден, че не са далеч и реших още при първия удобен случай да проверя дали наистина бе така.

Скоро стигнахме до малка прерия, която на ширина можеше да се измине за петнайсетина минути. След като я прекосихме се озовахме сред гъсти храсталаци, които ни предлагаха чудесно скривалище. Там дръпнах поводите на коня си и скочих от седлото.

— Нима Поразяващата ръка иска вече да почиваме? — попита ме индианецът.

— Не. Спираме само за кратко време, колкото да поговоря с юмите.

Очевидно моето намерение му се видя твърде странно, но той не каза нито дума. Отвързах от седлото на коня пакета с новите си дрехи, за да се преоблека. Поначало старите нищо не струваха, а и докато бях в плен се бяха изпокъсали и изцапали толкова много, че приличах на истински скитник. Колко по-различно изглеждах в новото си облекло! В характера ми няма и следа от суетност, но просто южноамериканските индианци обръщат много по-голямо внимание на външността от северноамериканските си братя — също както и мексиканецът се облича в много по-фрапиращи и пъстри одежди от прозаичния практичен и трезво мислещ янки. Сиусите или индианците врани никога няма да проявят презрение към някой бял ловец само защото се е появил пред тях в парцали. Но един пима или яки много трудно можеш да го накараш да се отнесе с уважение към зле облечения човек. А често е толкова важно първоначалното впечатление, което ще направиш на такива хора! Ако се бях появил в асиендата с новите си дрехи, вероятно Прухильо щеше да повярва на разказа ми и тогава нямаше да се видя принуден да удрям шамар на неговия нахакан махордомо и да го хвърлям в потока. Както става ясно дори и в онези затънтени краища „дрехите правят човека“.

След като се преоблякох, заприличах да речем на някой богат мексикански едър земевладелец, или на кабалиеро, тръгнал да посети дамата на своето сърце.

— Уф! — възкликна слисано мимбренхото, когато се появих иззад храста. — За малко да не те позная — рече той и се изчерви от смущение, но ние момчетата точно така си го представяхме Олд Шетърхенд когато слушахме да ни разказват за теб и Винету.

След като от устата му се изплъзна това необмислено признание, смущението му се засили още повече. За да му помогна да го преодолее аз му подадох моя Мечкоубиец с думите:

— Нека моят млад червенокож брат остане тук и държи тази пушка, която в момента не ми е нужна. Щом се появят юмите, аз ще тръгна с коня си срещу тях да ги пресрещна, за да разговарям с тях. Ако са толкова многочислени, че се осмелят да ме нападнат, ще бъдем принудени да се отбраняваме и скрити зад храсталака, ще се опитаме да ги отблъснем.

Застанах зад първите храсти така, че да имам възможност да наблюдавам пътя, по който току-що бяхме минали. Предположенията ми се оправдаха. Само след броени минути точно отсреща видях да се появяват трима конници, които в бавен тръс пресичаха прерията. Смуших коня си да тръгне срещу тях и заех стойката на човек, който най-безгрижно язди по пътя си. Тялото ми беше леко приведено напред и се преструвах сякаш съм много изморен и изобщо не обръщам внимание на ширналата се пред мен равнина.

Щом ме зърнаха, индианците се стъписаха. Но тъй като видяха, че съм сам скоро продължиха ездата. Нямаше защо да се страхуват от един-единствен конник. Преструвах се, че не ги забелязвам, но държах карабината „Хенри“ напреко на седлото така, че с едно бързо движение да мога да я вдигна в положение за стрелба. Бях убеден, че юмите нямаше да ме познаят веднага, понеже все още не ме бяха виждали в новите ми дрехи, а освен това държах с ръка краищата на пъстрата мексиканска кърпа, вързана на врата ми, пред устата си като скривах така брадата си. На всичко отгоре бях нахлупил широкополото си сомбреро толкова ниско над очи, че кажи-речи от лицето ми се показваше само носът.

Най-сетне съгледвачите се приближиха толкова, че тропотът от конските копита се чуваше съвсем отчетливо. И тогава вече нямаше как, аз се стреснах, изправих гръб, престорих се сякаш ги забелязвам едва в този миг и спрях жребеца си, който те впрочем също не бяха виждали. На около десетина-петнайсет крачки от мен юмите също дръпнаха поводите на своите животни. Бяха трима от моите последни петима пазачи. Един от тях ме заговори на обичайната смесица от испански, индиански и английски думи:

— Откъде идваш?

— От Асиенда дел Аройо — заявих с преправен глас, което не ми беше особено трудно, понеже и без друго кърпата закриваше почти цялата ми уста.

— А накъде си тръгнал?

— Отивам при Голямата уста, вожда на храбрите юми.

— В какво положение завари асиендата?

— Всичко е опожарено.

— От кого?

— От юмите.

— И ти какво ще търсиш при тях?

— Искам да се спазарим за стадата, които са отвлекли.

— Чия поръчка изпълняваш?

— Изпраща ме асиендерото. Готов е да откупи животните и вождът трябва да ми каже каква цена иска.

— Напразно си бил път, защото той няма да продаде животните.

— Откъде знаеш?

— Ние сме от неговите воини.

— Тогава наистина би трябвало да знаете какво смята да прави. Но все пак ми се иска да поговоря лично с него, понеже съм длъжен да изпълня възложеното ми поръчение.

— Изглежда ти дори не подозираш колко опасно е това! Воините на юмите са грабнали бойната секира и воюват срещу белите.

— Известно ми е, но не се тревожа, защото идвам като парламентьор и съм неприкосновен. Къде лагеруват сега воините на юмите, които са били в асиендата?

— Не е необходимо да го знаеш, понеже и без друго няма смисъл да яздиш толкова надалеч. Ако тръгнеш бавно по нашата диря съвсем скоро ще се натъкнеш на нашия вожд и петдесет негови воини.

— Благодаря ти. Сбогом!

Престорих се, че искам да продължа пътя си макар да бях убеден, че ще ми зададат и други въпроси. Именно тези въпроси бяха за мен от голямо значение, защото по тях можех да си направя заключение за онова, което исках да науча.

— Стой, чакай малко! — прозвуча заповеднически глас зад гърба ми. — Ти ни разказа само за асиендерото. Той е ходил до Урес заедно с един друг бледолик на име Мелтън, нали?

— Не видях бледолик с такова име.

— Но може би си срещнал друг, който се казва Ралф Уелър, или пък сина му Санди, а?

— Също не.

— Тогава навярно не си видял и отряда от наши воини, които трябваше да държат в плен тези бледолики в продължение на два дни?

— Не. Разговарях само с дон Тимотео.

— Къде?

— Сред развалините на неговия дом. Посетих асиендата, за да му върна парите, които му дължах и той пожела с тях да откупи своя добитък. Помоли ме да препусна подир юмите и да се спазаря с тях.

— Къде са парите? В теб или в него?

— В него са.

Юмите все още не ме бяха познали. След моя отговор те се спогледаха. Личеше си, че са объркани. Без да се съобразява с присъствието ми, воинът, който бе разговарял с мен, със замислено изражение на лицето каза на другарите си:

— Сигурно се е случило нещо. Асиендерото е още тук, но другите бледолики не са вече при него. А и нашите воини никъде не са се мяркали, макар че трябва да са тръгнали на път, за да се присъединят към нас. Дон Тимотео иска да си откупи добитъка.

Той има пари. В такъв случай всичко може да се обърка. Ами къде ли са многобройните чужди бледолики с техните жени и деца, които са очаквани от нашите братя, за да бъдат отведени в планините?

Другите двама мълчаливо поклатиха глави. Тогава той отново се обърна към мен:

— Преди малко не срещна ли двама конници?

— Да. Един бял заедно с някакъв млад индианец.

— Как беше облечен, белият?

— Като скитник.

— Какви оръжия имаше?

— Видях две пушки.

— Вярно е. Онзи пес мимбренхото ги е взел и му ги е дал. Тези думи бяха предназначени за неговите другари. После той продължи да ме разпитва:

— Бързо ли яздеха?

— Не. — отвърнах аз като рязко дръпнах юздите на коня си, за да го накарам да отстъпи няколко крачки назад. — Бяха слезли от седлата.

— Къде?

— Ей там зад мен сред храстите.

— Уф! Тогава трябва бързо да се връщаме, понеже тежката пушка на бледоликия бие чак дотук. Тя е мечкоубиец. А другата, по-леката стреля без прекъсване. Ела с нас! Ще препуснем обратно. Ще пресрещнем вожда и ти ще можеш да говориш с него.

— Тази работа не е чак толкова спешна. Почакайте още малко! Искам да ми дадете нещо.

— Какво?

— Вашите пушки и коне.

— Защо? Откъде накъде? — попита индианецът и смаяно ме зяпна.

— Ето защо! — изсмях се аз като с лявата си ръка свалих кърпата от долната част на лицето си, а с дясната насочих карабината „Хенри“ към тях. — Самите вие казахте колко продължително и често мога да стрелям с тази пушка. Който от вас мръдне от мястото си ще получи куршум! А там в храсталака се е скрил мимбренхото с моя Мечкоубиец, чиито куршуми като нищо ще стигнат дотук.

От уплаха юмите се вцепениха и с широко отворени очи ме зяпнаха.

— Уф! Това е Поразяващата ръка! — процеди през зъби един от тях.

— Поразяващата ръка! Поразяващата ръка! — повториха другите двама.

— Да, аз съм Поразяващата ръка — кимнах, държейки дулото все още насочено към тях. — Не се опитвайте да обърнете конете си, иначе ще стрелям! Искахте да ме заловите, а самите вие сте мои пленници. Но аз ще ви пусна и ще ви разреша да се върнете при вашия вожд. Хвърлете пушките си на земята!

Като всички индианци при среща с непознати и юмите бяха взели пушките си в ръка, но те не бяха подготвени за стрелба. Тримата не се осмелиха да насочат оръжията си към мен, но въпреки това не се подчиниха на заповедта ми веднага.

— По-бързо или ще стрелям! Няма да чакам! — викнах им аз. — Едно… две…

Преди да кажа „три“ те хвърлиха пушките си на земята.

— Слезте и отстъпете настрани! Те се подчиниха.

— А сега тичайте обратно! Който от вас се обърне ще бъде пронизан от куршумите ми!

Юмите се затичаха с все сила. Всъщност бе много смешно да ги гледа човек колко бързо си плюха на петите. Докато все още им бях в ръцете, те ми се подиграваха и присмиваха, но ето че сега бягаха като зайци пред дулото на пушката ми.

Скочих от седлото, за да събера пушките им и да задържа техните коне, които след офейкването на господарите си бяха станали неспокойни. В същия миг видях мимбренхото в пълен галоп да изскача от храсталака. Идваше да ми помогне.

— Уф, уф! — извика той още отдалеч. — Поразяващата ръка е вълшебник. Всичко му се удава, дори и най-трудните магии!

— Това не беше никак трудно — засмях се аз.

— Без борба да обезоръжиш трима неприятели и на всичко отгоре да им вземеш конете? Че кой би си го помислил? Много се разтревожих когато ми каза, че искаш да разговаряш с тях!

— Имах и един съюзник — изненадата. Така страхът им от моите пушки се удвои. Но трябва да тръгваме, защото другите юми могат да се появят всеки миг.

Вързахме трите пушки за седлата на новите коне. Мимбренхото взе в ръка юздите на едно от животните, за да го води, а аз хванах поводите на другите две. После тръгнахме отначало бавно през храсталака, а когато го оставихме зад гърба си и пред нас се ширна открит Терен, преминахме в галоп. Поддържахме този бърз ход само докато се отдалечихме достатъчно, за да не се чувстваме непосредствено застрашени. Щом стигнахме до едно място, откъдето храстите се виждаха само като тънка ивица на хоризонта, ние спряхме, защото за нас бе важно да подмамим преследвачите да яздят по-дълго по петите ни и именно заради това трябваше отвреме навреме да им даваме възможност да ни виждат, което щеше да поддържа будно тяхното усърдие и да разпалва настървението им.

Докато седяхме спокойно на конете, застанали близо един до друг, забелязах, че мимбренхото често ми отправяше скрити погледи. Досетих се, че сигурно искаше да научи за какво бях разговарял с тримата юми. Казах му. След като свърших, момчето помълча малко със замислен поглед, а после рече:

— Когато си при Поразяващата ръка с всеки изминал час научаваш все повече нови неща. Ето че малко след като узнах как един воин трябва да използва спечелените предимства, чувам и виждам как да постъпя, ако искам да изтръгна от някого нещо, което той не желае или не бива да ми каже. Сега вече знаем почти всичко.

— О, все още далеч не всичко. Най-важното си остана за мен неясно. На първо време узнахме, че по петите ни идват петдесет преследвачи, начело на които е самият вожд. Какво заключение можем да си извадим от този факт?

— Че стадата и ранените воини ще останат там където си бяха до завръщането на петдесетте юми.

— Правилно! Освен това сега знаем, че Мелтън и двамата Уелър са вече свободни и че асиендерото не е повече пленник, а знаем и че дори белите преселници са пуснати на свобода.

— Нима не научихме достатъчно?

— Не.

— Но нали за теб най-важното бе само да ги спасиш! Е, те са вече свободни.

— Свободни са, но къде са? Както разбрахме ще бъдат отведени в планините от братята на юмите, тоест, от някакви други юми. Всичко това ми се струва подозрително. Кои планини се имат предвид? Какво ще правят тези хора там? Та нали са напуснали родината си, за да дойдат тук и да работят в Асиенда дел Аройо! Защо тогава ще ги водят в някакви си диви и непознати планини? И то враждебно настроени към тях индианци?

— Не мога да ти кажа — отвърна момчето с комична искреност.

— Успокой се, и аз не знам, но няма да намеря покой докато не разбера. И още нещо! Асиендерото се е канил да ходи с Мелтън до Урес. Какво ли ще правят там двамата? При други обстоятелства едва ли щях да проявя някакво подозрение към това пътуване, обаче именно Мелтън е подлъгал индианците да дойдат тук, да нападнат асиендата, да я оплячкосат и опожарят. А ето че сега тръгва да язди за Урес заедно с разорения и собственик, докато неговите немски работници ще бъдат отведени от някакви индианци в планините. Прухильо е обвързан с тези преселници и мястото им е при него. Защо тогава ги разделят?

— Мислиш ли, че ще можеш да намериш отговорите на тези въпроси?

— Да. Веднага щом върнем стадата непременно ще отида в Урес. И най-накрая — къде са юмите, оставени да надзирават пленените бели там, където Мелтън се опита да ме убие? Ако пленниците наистина са вече свободни, пазачите им спокойно могат да последват вожда и своите съплеменници, поели на път доста преди тях. Те ще имат възможност да яздят бързо, докато ние със стадата напредвахме значително по-бавно. Та тези индианци би трябвало да са вече нейде наблизо.

— Може би ще ги срещнем още днес. ,

— Не е изключено и затова ще трябва да сме много предпазливи, за да не им паднем в ръцете. Но я погледни зад нас! Виждаш ли преследвачите ни?.

— Да, идват. Излезли са от храсталаците и са се спрели пред тях. Дали са ни забелязали?

— Разбира се. Сигурно ни виждат също тъй добре както и ние тях. Внимавай! Те ще се втурнат в галоп подир нас. Пак можем да препуснем напред, защото след като са ни забелязали и през ум няма да им мине да се върнат обратно преди да са ни догонили. Най-много да са били принудени да изпратят в лагера си онези тримата, на които взехме конете и затова е нямало как да участват в преследването.

Продължихме да препускаме по вече наполовина прекосената равнина, после минахме през няколко клисури, прехвърлихме някакви ниски планини и отново излязохме на открит равнинен терен. Там се простираше гора, край която бяхме лагерували на идване и която смятахме да достигнем привечер. Но този път ние двамата изминавахме съвсем по-други разстояния отколкото преди, когато пълзяхме като охлюви заедно със стадата, чиито следи все още се виждаха съвсем ясно. Дирята им бе толкова отчетлива, че кажи-речи образуваше добре очертан път.

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Крепостта в скалите (3)

Метаданни

Данни

Крепостта в скалите

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета главаЕдно пъклено дело

Карл Май
Крепостта в скалите (3)

Трета глава
Едно пъклено дело