Ако някой ме попита кое е най-скучното селище на земята, без да се колебая дълго, ще му отговоря: Гуаймас в Сонора, най-северозападният щат на република Мексико. Но това е само мое лично мнение, някой друг може би ще го оспори, обаче в този град аз прекарах двете най-безсъдържателни седмици от моя живот, прахосвайки времето си единствено в мързелуване и игра на карти.

Издигащите се в източната част на Сонора планини крият богати находища от благородни метали, мед и олово, а почти във всички реки и потоци се среща злато, което се добива чрез промиване. Но по онова време добивът беше твърде малък, защото тамошната територия бе твърде опасна поради набезите на индианците и затова нагоре в планините дръзваше да потегли само някоя доста многочислена група. Само че откъде да се вземе толкова работна ръка? Мексиканецът е всичко друго, но не и добросъвестен работник. На индианеца и през ум не му минава срещу някаква си надница да разкопава тези съкровища, които и до ден-днешен (Романът е написан през 1893 година. Б. изд.) смята за своя законна собственост. Китайски кули можеха да се съберат достатъчно, но хората не обичаха да се занимават с тях, защото който веднъж пусне този дух да излезе от бутилката, не може да го върне обратно.

Но някой ще каже: защо не се наемаха на работа гамбусиноси и проспектъри, които са всъщност истинските златотърсачи и минни работници? Много просто, затова защото точно тогава наоколо не беше останал нито един от тях. Всички се бяха втурнали към Аризона, където, както разказваха, имало цели купища злато. Затова по онова време цели области от Сонора почти се бяха обезлюдили, ала те останаха такива и дълги години по-късно, понеже заради страха от индианците не само минното дело, а и скотовъдството бе силно западнало.

И аз имах желание да предприема пътуване до Аризона, но не защото бях обзет от треска за злато, а от силен интерес към самобитния живот, който кипеше край златните находища. Но тъкмо тогава избухна бунтът на мексиканския генерал Харгас. Издателят на един вестник в Сан Франциско ме попита дали бих отишъл като негов кореспондент на мястото на метежа, за да пиша статии. С радост се съгласих да използвам тази възможност да се запозная с един край, който иначе едва ли щях да видя някога през живота си. Е, Харгас нямаше късмет. Беше победен и разстрелян, а след като изпратих и последния си репортаж поех обратно през Сиера Мадре, за да се върна в Гуаймас. Там се надявах да намеря кораб, който да ме закара до някой град разположен колкото се можеше по на север в Калифорнийския залив, защото се канех да се отправя към Рио Хила, където имах среща с моя приятел Винету, вожда на апачите.

За съжаление завръщането ми не стана тъй бързо, както желаех. Докато все още се намирах в пустата и безлюдна Сиера имах нещастието конят ми да се спъне, да падне и да си счупи един преден крак. Нямаше как, трябваше да го застрелям и да продължа пътя на собствените си крака. Дни наред не ми се мярна жив човек, а още по-малко пък такъв, от когото можех да си купя кон или муле. Много се пазех от среща с плячкосващи индианци, защото нищо нямаше да спечеля от нея, а можех само да изгубя. Това беше много дълго и изморително странстване и ето защо си отдъхнах с облекчение, когато най-сетне се спуснах в образуваната сред трахити (Вид вулканични скали. Б. по.) котловина, където е сгушено пристанищното градче Гуаймас.

Макар че вече бях достигнал отдавна желаната цел, аз в никакъв случай не останах възхитен от гледката, която представляваше градът под слънчевия пек. По онова време жителите му едва-едва наброяваха две хиляди души, а къщите му бяха кирпичени и нямаха истински прозорци.

В околностите му не срещнах жив човек, а когато се озовах между първите къщи, ми се стори, като че в тях нямаше никакъв живот. Впрочем впечатлението, което аз щях да направя в Гуаймас, сигурно нямаше да е по-добро от впечатлението, което градът остави в мен, защото в никакъв случай нямах вид на джентълмен или както там се изразяват — на кабалиеро. Дрехите, за които бях платил преди отпътуването си от Сан Франциско — осемдесет долара, лека-полека така се бяха изпокъсали, че май повече се виждаха различни телесни части от моята персона, отколкото плат, на който всъщност бях поверил задачата да ги покрива. Ботушите ми също беряха вече душа. Бях изгубил тока на десния, а на левия беше останал само половината ток. Погледнех ли отпред усмихнатите им върхове, нямаше как да не си помисля за широко отворени патешки човки. Ами какво да кажа за шапката! Наричана в по-добри времена сомбреро, което ще рече „даряващ сянка“, сега тя най-безотговорно напълно се беше отказала от това почтено име. Някога толкова широката периферия постепенно се бе смалявала и най-сетне беше изчезнала напълно, а онова, което се мъдреше все още върху главата ми като безценна реликва, имаше формата на турски фес и беше великолепно пригодено за промиване на злато. Само коженият ми колан, моят дългогодишен спътник, и този път показа непоклатима устойчивост на характера. Да споменавам за състоянието на косата си, за цвета на кожата и други по-интимни подробности, би означавало да се лиша от уважението, което всеки дължи на собствената си личност.

Докато бавно вървях по улицата и се оглеждах ту на дясно, ту на ляво, за да открия някое човешко същество, аз забелязах една постройка, от чийто нисък покрив стърчаха два пръта, на които бе закачена фирмена табела от дърво. Върху тъмен фон с вече размити и полуизтрити букви, които някога са били бели, се четяха примамливите думи Meson de… Другото вече не си личеше. Докато се мъчех да разчета останалата част от надписа, зад гърба си долових човешки крачки. Обърнах се и видях един мъж, който се канеше да мине покрай мен. Учтиво го поздравих и попитах коя странноприемница ще ми препоръча в този хубав град. Той посочи към постройката пред мен и отговори:

— Няма смисъл да вървите по-нататък, сеньор! Този хотел е най-изисканият, който имаме. Вярно че сега на табелата последната дума „Мадрид“ не се чете, ала на вас нищо няма да ви липсва, ако се обърнете към собственика му, дон Херонимо. Можете да се позовете на моята препоръка, понеже аз съм ескрибаното (Градски писар. Б. изд.) на Гуаймас и тук познавам всички хора. Разбира се, при условие, че сте в състояние да си платите.

Докато назоваваше своята тъй важна служба, човекът изпъчи гърди и ми хвърли такъв поглед, който ясно ми показа какво мисли за мен, а именно, че навярно по-скоро мястото ми е в градския затвор, а не в хотела. После с достолепна крачка се отдалечи.

Изпълнен с упование в препоръката на една толкова знатна личност, аз се насочих към отворената врата на странноприемницата. Тъй като бях изморен и нямах желание да продължавам да се пържа на непоносимия слънчев пек, аз и без друго щях да отседна тук.

Най-изисканият хотел в града! Meson de Madrid! (Хотел Мадрид. Б. по.) Хубави стаи, чисти легла и вкусни ястия! Усетих как слюнките ми потекоха. Прекрачих прага и веднага се озовах във… „всичките помещения“. А това ще рече, че странноприемницата се състоеше от едно-единствено помещение. Отпред се влизаше откъм улицата, а една врата отсреща водеше към двора. Изобщо нямаше други врати или прозорци. Близо до задната врата имаше одимено огнище, иззидано от камъни, което бе замислено толкова „хитро“, че димът му направо да се измъква през изхода. Подът беше от добре трамбована глина. Няколко забити в земята колове с наковани върху тях дъски представляваха масите и пейките. Столове нямаше. Покрай стените се полюшваха хамаци, които служеха като легла за гостите, но иначе можеха да бъдат използвани от всеки отбил се човек. До дясната стена се намираше „бюфетът“, скован по всяка вероятност от различни сандъци. Наблизо се виждаха други хамаци, които очевидно играеха ролята на „buen retiro“ (Приятно кътче за отмора, вила, частна стая. Б. изд.) за семейството на ханджията. В един от тях спяха три момчета, чиито ръце и крака бяха така оплетени и объркани, че едва след по-продължително и основно проучване човек би могъл да каже кои крайници и кое тяло образуват едно цяло. Във втория хамак си почиваше дъщерята на собственика, сеньорита Фелиса. Както сама ми каза на следващия ден, тя беше на шестнайсет години, но хъркането й можеше да се сравни с шума от шестнайсет дъскорезници. В третия хамак стопанката доня Елвира се бе отдала на следобедна дрямка. Дължината на тялото й наистина възлизаше на не по-малко от два метра. По-късно съпругът й ми довери, че била извънредно енергична дама, но тъй като колчем я видех, тя или дремеше, или дълбоко спеше, за съжаление така и нямах щастието да присъствам на някое вулканично изригване на нейния огнен темперамент. В четвъртия хамак открих някакъв предмет, облечен в сиво ленено платно с формата на кравай, който за малко щях да взема за спасителен пояс, каквито се срещат по корабите. Но при по-внимателен оглед стигнах до убеждението, че от този „пояс“ може да се „излюпи“ и нещо значително по-благородно. Ето защо аз леко го потупах с длан. „Спасителният пояс“ веднага се размърда и изгуби кръглата си форма. Появиха се ръце и крака, че даже и глава. Скоро „поясът“ се изправи напълно, изскочи от хамака и се превърна в дребно слабичко човече, облечено в сиви ленени дрехи, което изненадано ме огледа от глава до пети, а после укорително ме попита:

— Сеньор, какво искате? Защо смущавате моята сиеста? Защо изобщо не спите, а будувате? Та нали всеки разумен човек спи в тази убийствена жега!

След като учтиво поздравих, аз казах името си и добавих:

— Бих искал да поговоря със съдържателя на хотела.

— Това съм аз. Името ми е дон Херонимо.

— Току-що пристигам в Гуаймас и търся удобен кораб. Мога ли да отседна при вас?

— После ще видим! А сега спете! Ей там в един от онези хамаци!

При тези думи той посочи към отсрещната страна.

— Изморен съм — отвърнах аз, — но преди всичко съм гладен.

— После, после! Спете сега! — настоятелно ме подкани човечето.

— Жаден съм!

— Добре, добре! За всичко ще се погрижим, но сега трябва да спите, да спите!

Отначало Херонимо говореше тихо, но постепенно беше повишил тон. Другите хамаци се оживиха, размърдаха и ето защо той предупредително ми прошепна:

— Не приказвайте повече, иначе доня Елвира ще се събуди! Спете, спете!

Той отново се настани в хамака и пак се сви на кравай. Какво ли можех да направя? Оставих „спасителния пояс“ и семейството му да спят. За да не събудя никого, съвсем тихо се измъкнах през задната врата навън и се озовах в голям двор. В един отдалечен ъгъл бе направен навес от пръти и царевична шума, под който се съхраняваха различни инструменти. До купчината царевична шума лежеше едро куче, вързано на верига.

Във всички случаи една постеля от тази шума щеше да е далеч по-удобна от хамаците в стаята. Приближих се до купчината малко обезпокоен, че е възможно кучето да вдигне шум и да събуди доня Елвира. Но се оказа, че тревогата ми е неоснователна, понеже… кучето също спеше! Вярно че за миг-два то поотвори очи, но после веднага ги затвори и не издаде нито звук, когато от шумата започнах да си правя постеля и след това се изтегнах върху нея. Оставих двете си пушки съвсем близо до мен и задрямах. Понеже бях много изморен, спах здраво чак докато нечия ръка ме хвана за рамото и ме разтърси. Беше вече късен следобед. Пред мен стоеше дребничкият ханджия.

— Сеньор, ставайте! Време е да вземем решение.

— Какво решение? — попитах аз и се изправих.

— Дали ще можете да останете при мен или не.

— Защо е необходимо подобно решение?

Зададох му този въпрос, макар че ми беше съвсем ясно какво искаше да каже. Сега огледах човечето по-подробно, отколкото имах възможност да го сторя по обед. То беше дребно и ужасно кльощаво. Косата му беше съвсем късо подстригана и главата му изглеждаше кажи-речи като бръсната. Но острите му черти излъчваха добродушие.

— Доня Елвира настоява да приемам в хотела си само кабалиероси — отвърна човечето, — и сигурно ще признаете, че с външността си вие не оставяте такова впечатление.

— Наистина ли? — попитах аз, като не успях да сдържа усмивката си, поглеждайки го отвисоко. — Да не би да смятате, че кабалиеро е само онзи, който е облечен в нови дрехи?

— Не, понеже понякога и някой изискан човек може да бъде принуден да занемари красивата си външност, ала доня Елвира има много изтънчено чувство за тази красота и не ви е намерила особено привлекателен.

— Че кога ме е видяла? Нали дамата спеше, когато пристигнах.

— Вярно, че спеше. Тя изобщо много обича да спи, когато няма друга работа. Но после е излязла на двора, за да ви огледа, и щом видяла дрехите ви, ботушите, шапката, си казала… е, сеньор, едва ли е нужно да се изразявам още по-ясно, а?

— Не, и така ви разбирам, дон Херонимо. Тъй като не допадам на донята, ще взема да потърся някоя друга странноприемница.

Обърнах му гръб и се наканих да си тръгна, ала той ме задържа.

— Стойте! Почакайте малко! Човек се чувства толкова самотен, когато в къщата му няма гости, а и вие все пак не ми приличате на скитник, от когото да имам основание да се страхувам. Ще се застъпя за вас пред доня Елвира. Но за да постигна целта си, е необходимо да съумея да докажа, че ще ми бъдете от полза. Играете ли на домино?

— Да — отвърнах слисано.

— Добре! Хайде да влезем вътре! Ще направим един опит. Херонимо закрачи напред, а аз го последвах във вътрешността на „хотела“. Доня Елвира лежеше в своя хамак. Сеньорита Фелиса седеше при „бюфета“ на чаша ром. Трите хлапета не се намираха в стаята. Те бяха навън на улицата, където заедно със свои връстници се развличаха, като се замеряха с гнили портокали. Дон Херонимо донесе доминото и ме покани да седнем на една от масите. Когато зачаткахме с пуловете, доня Елвира се размърда, а когато съпругът й ми каза: „Вземете шест пула, играта започва най-големият чифт“, тя дори надигна глава. Сеньорита Фелиса взе чашата си, приближи се и седна при нас, за да гледа. Разбрах с какви хора си имах работа. Ако не играеха домино, тези хора спяха, а не спяха ли, играеха домино. При това Херонимо едва ли можеше да се нарече и посредствен играч. Спечелих първата игра, втората и третата — също. След първата си загуба човечето се зарадва, след втората се учуди, а след третата възхитено извика:

— Que alegria! (Каква радост! Б. по.) Дон Карлос, вие сте истински майстор! Трябва да останете при нас, за да мога да науча нещо от вас. Никой досега не ме е бил три игри подред.

Истината беше, че изобщо не се бях престаравал, но Херонимо играеше толкова лошо, че не бе необходимо кой знае какво напрягане на ума, за да го победя. Той стана от мястото си, приближи се до жена си и припряно нещо й зашепна. После отиде зад бюфета, взе някаква книга и една огромна мастилница, след което тържествено постави двата предмета пред мен.

— Доня Елвира бе тъй добра да даде съгласието си да останете тук. Затова впишете си името ей в тази книга за регистрация на гостите!

Разтворих книгата. Тя съдържаше все имена, цифри и дати. При последната изписана страница бе пъхнато перото, едно прастаро гъше перо, чийто връх бе силно разчекнат и зееше кажи-речи като подметките на ботушите ми. На всичко отгоре то бе покрито с дебела кора от засъхнало мастило.

— С това перо ли да пиша? — попитах го развеселен.

— Sin duda — несъмнено, дон Карлос. Нямаме друго, а сигурно вие не носите перо в багажа си.

— Но това е невъзможно!

— Как така? Ще ви кажа, че откакто съм собственик на този хотел, а оттогава изминаха почти десет години, всички мои гости са се записвали с това перо и с това мастило.

Мастилото отдавна беше изсъхнало.

— И как е ставало?

— С малко вода, както лесно можете да се досетите, ако поне донейде сте запознат с изкуството на писането. Накисне ли се перото в гореща вода, става тъй меко, сякаш е ново, че даже и много по-меко. А налее ли се гореща вода в мастилницата, се получава изключително хубаво мастило. И понеже хотелът ми се радва на голям наплив от посетители и всеки гост трябва да отбележи своите данни, тук пада невиждано писане. Следователно не бива да съм разточителен нито с перата, нито с мастилото. Тъй като както изглежда не сте на „ти“ с писането, аз ще се заема с тази работа вместо вас.

— Направете го, дон Херонимо, много ви моля! Така камък ще ми падне от сърцето.

— Esta bien — много добре! Е, не може всички хора да са учени. Ей сега веднага ще стане, само трябва първо да сгорещя вода.

Дребосъкът се насочи към бюфета. Видях как в една лампа наля спирт, а може би даже и ром, запали я и поднесе току над самия й пламък тенекиен съд. С „мъдрата“ си пестеливост той в продължение на десет години беше карал своите гости да си служат с това мастило и с това перо и също така от „мъдра“ пестеливост всеки път изразходваше спирт за един грош. Измина поне четвърт час, докато водата завря. През цялото време човечето търпеливо държеше съда над лампата, а после натопи вътре перото и след като го подържа така няколко минути, изля водата в мастилницата и енергично започна да я бърка с перото.

— Тъй, ето че работата ни може да започне. Готов съм. Херонимо постави книгата пред себе си, нагласи мастилницата да му е по-удобно под ръка, предприемчиво се покашля, посегна към перото, пак се покашля, сбърчи чело, побутна книгата малко настрани, премести и мастилницата, настани се по-удобно на стола, накратко, държеше се така, сякаш се канеше да се залови с най-голямото произведение на изкуството, каквото може да си представи човек.

Само с невероятно усилие на волята успях да остана сериозен и вече можех да си обясня защо книгата за записване на гости изглеждаше така. Докато чакахме водата да заври, аз я прелистих. Шрифтът по последните страници беше тъмножълт, но колкото по-напред я разгръщах, буквите избледняваха все повече и накрая дори не се четяха. Най-предните страници даже бяха толкова избелели, сякаш никога не е било писано по тях.

— А сега внимавайте, сеньор! — каза ханджията. — Трябва да нанеса деня и годината на пристигането ви тук, вашето име, занятие или професия и целта, с която идвате. Надявам се, че ще ми отговорите на всички тези въпроси съобразно истината.

Дадох му желаните сведения и той ги изрисува в толкова ясни букви, че човек нямаше какво да възрази. Човечето изписваше думите с такава съсредоточеност и всеотдайност, които бяха достойни за някое друго далеч по-важно занимание. След като постави и последната чертица, той направи доволна физиономия, побутна книгата настрани и ме попита:

— Харесва ли ви почеркът ми, дон Карлос? Виждали ли сте някога такива букви, такъв краснопис?

— Не, никога — отговорих самата истина. — Вашите букви имат толкова ясен рисунък.

— И никак не е чудно, нали почти всички имена съм ги записвал все аз, защото повечето гости също като вас не умеят да си служат с мастило и перо. Благодаря ви за вашите сведения. Всичките са лесно разбираеми, само едно нещо ми е необяснимо. В графата за професия споменавате, че сте писател. Такава работа чувам за пръв път. Туй нещо занаят ли е, военен чин ли е, или става най-общо дума за търговия или пък може би в частност за продаване на дребни стоки по къщите, а?

— Нито едното, нито другото. Писателят е онова, което в испански език се нарича с думите автор или „escritor“. Човечето ме погледна изненадано и попита:

— Богат ли сте?

— Не.

— Тогава дълбоко ви съжалявам, защото с вашата професия неизбежно ще умрете от глад.

— Защо, дон Херонимо?

— И още ме питате? О, много добре знам как живеят тези хора, понеже тук в Гуаймас също имаме един „ескритор“. Той е богат човек и пише за един вестник, който излиза в Ермосильо. Сигурно плаща много пари, за да види отпечатани своите изпратени материали до редакцията. При тази работа има големи разноски и никаква печалба. Че как можете да живеете? Какво ядете и пиете и как се обличате? Страшно ми е жал за вас. Ами ще можете ли да платите онова, което ще получите тук при мен?

— Да. За толкова все ще ми стигнат парите.

— Много се радвам, Хмм, ескритор значи! Тогава никак не е чудно, че имате толкова ужасно западнал вид. Просто не мога да проумея как така въпреки всичко изглеждате съвсем добре и направо пращите от здраве. Но… карамба! Чак сега ми хрумна. Щом сте ескритор, би трябвало да можете да пишете, а?

— Ами да.

— Но въпреки това ми предоставихте тази тежка работа. Защо скрихте от мен, че владеете туй изкуство?

— Защото щеше да е неучтиво да ви противореча, когато ме обявихте за човек, който не умее да си служи с перо.

— Justo — вярно! Вашата учтивост просто ви служи за препоръка. Ще ми разрешите ли да ви попитам откъде идвате?

— Прехвърлих Сиера Мадре!

— Пеша? Бедничкият!

— Имах кон, както можете да разберете от шпорите, които временно нося окачени на колана си. Конят ми падна и си счупи един крак. Наложи се да го застрелям.

— Защо не взехте юздите и седлото?

— Защото не исках дни наред да мъкна такъв товар в ужасната жега.

— Но нали можехте да продадете нещата и от получените пари да живеете цели два дена! Жал ми е за вас. По-добре да не бяхте мъкнали тези две стари пушкала, дето ги виждам тук. Те не струват и половин долар. Изработката им е съвсем допотопна. Разбирам от такива неща.

Херонимо взе в ръка карабината „Хенри“, огледа я и поклати глава. Изглежда особената конструкция на затвора му направи впечатление. После посегна и към стария Мечкоубиец. Понечи да го вдигне, ала веднага го пусна, защото беше толкова тежък, че с една ръка не успя да го вдигне.

— Я го хвърлете този боклук! — посъветва ме той. — С него само си отежнявате пътуването. Накъде ще се отправите от Гуаймас?

— Ще продължа с кораб на север през остров Тибурон.

— В такъв случай може дълго да чакате. Рядко са корабите, които отиват толкоз далеч.

— Тогава ще яздя.

— Ще трябва да си купите кон или муле, но ви уверявам, че сега и за цял куп пари няма да намерите такова животно. Ако имате време да чакате, бихте могли по-късно да използвате железницата, която отива до Ариспе.

— И кога пътуват влакове до там?

— Влакове ли? Личи си, че сте чужденец, дон Карлос. Железопътната линия все още не е готова. Казват, че ще я завършат след три, четири или пък пет години, ала от тези неща вие и представа си нямате. Не би трябвало да пътувате из страна, която не познавате и която е толкова далеч от родината ви. При вашата бедност туй е опасно начинание. Споменахте, че сте роден в Сахония (Саксония. Б. по.). Къде се намира този град?

— Това не е град, а кралство и е част от Алемания.

— Точно така. Е, човек няма как да натъпче в главата си всички географски карти. И така, можете да останете при нас. Заради бедността ви и защото като превъзходен играч на домино сте и отличен компаньон, аз ще проявя разбиране и ще ви определя най-ниската възможна цена. Ще получите подслон и най-хубавата храна за едно песо на ден. Това е сума, която сигурно и вие самият ще намерите за твърде малка.

— Благодаря ви, съгласен съм — заявих напълно сериозно. Едно песо беше равно на четири марки и половина. Но добре можех да си представя „най-хубавата храна“, която несъмнено отговаряше на условията на живот в „хотела“.

Херонимо кимна доволно, бутна книгата настрани и отново посегна към пуловете на доминото.

— Тъй като сте гладен и жаден, Фелиса ще ви приготви нещичко за хапване и пийване, а междувременно ние можем да направим още няколко игри. Да започваме!

Дребосъкът изобщо не ме попита дали имам желание за игра. Изглежда за него бе напълно естествено да съм също тъй страстен играч на домино като него. Започнахме, понеже не исках да проявя нелюбезност. Имах желание да го оставя да спечели, но така и не успях да го изпълня, защото той действително играеше твърде лошо. При третата игра откъм огнището, където шеташе сеньоритата, започна да се разнася миризма на изгоряло брашно. Но четвъртата игра бе прекъсната от човечето най-неочаквано. То се плесна с длан по челото и възкликна.

— Как можах да забравя! Сеньор, нали искате да заминете далеч на север от остров Тибурон, а аз изобщо не се сетих, че за вас съществува една изключително удобна възможност. Дон Енрико очаква един кораб, който ще хвърли котва тук, а после ще опъне платна на север към Лобос.

— Наистина е много удобно за мен и това селище е точно в моята посока. Но що за човек е този дон Енрико, за когото споменахте?

— Той е също мой гост и името му е преди вашето в книгата за посетители. Не го ли видяхте?

Не го бях видял. Взех книгата и прочетох: „Хари Мелтън, светец на последните дни“. Тези думи бяха написани на английски. Значи мормон! Откъде ли се беше взел тук!? Каква ли работа може да го е довела от големия град край Соленото езеро толкова далеч на юг в Гуаймас?

— Защо се взирате тъй замислено в книгата? — попита ме ханджията. — Има ли нещо по-особено в написаното?

— Всъщност няма. Прочетохте ли го?

— Да, но нищо не разбрах. Сеньорът е толкова сериозен, толкова горделив и тъй набожен, че не ми се искаше да му досаждам с въпроси. Вероятно съм изговарял името му неправилно, понеже той ми обясни, че Хари съответствало на испанското име Енрико. Затова го наричам така.

— Значи живее при вас, нали?

— Той спи тук. Сутрин излиза много рано и се връща чак вечерта.

— И какво прави по цял ден?

— Не знам. Нямам време да се занимавам с всичките си гости. Да наистина, дребосъкът играеше домино и спеше, спеше и играеше домино, така че му беше невъзможно да отдели по-особено внимание на някой от гостите си.

— Знам само името му, както и че чака някакъв кораб, който ще отплава за Лобос — продължи Херонимо. — Сеньорът говори твърде малко. Набожността му е похвална. Жалко само, че не играе домино!

— А как разбрахте, че е набожен?

— Ами когато минава покрай иконата ей в онзи ъгъл, никога не забравя да се поклони и да потопи пръстите си в съда със светена вода, поставен до вратата.

Понечих да направя една забележка, но после предпочетох да си замълча. Многоженство и светена вода! Канонът на мормоните и кланяне пред икони! Несъмнено този човек беше някой лицемер, а лицемерието му сигурно си имаше причина.

Не ми беше възможно да продължа тези свои мисли, защото сеньорита Фелиса ми донесе голяма чаша с някаква кафява доста гъста течност и ми пожела добър апетит. Тъй като и ханджията се присъедини към пожеланието й, предположих с пълно право, че трябваше да изсърбам съмнителното съдържание. И тъй, поднесох съда към устата си и опитах кафявата течност, а после още веднъж и още веднъж, докато накрая моят език ми каза, че ставаше дума за смесица от вода, мед и прегоряло брашно.

— Какво е това? — попитах аз.

При въпроса ми Фелиса смаяно плесна с ръце.

— Възможно ли е, дон Карлос? Нима никога досега не сте пили течен шоколад?

— Шоколад ли? — попитах аз, при което лицето ми едва ли е имало кои знае колко одухотворено изражение. — Ами да, често съм пил.

— Ето, това е съвсем същото!

— Шоколад? Наистина ли? Никога нямаше да се сетя!

— Нали? — зарадвано ми кимна Херонимо. — Да, моят шоколад е известен надлъж и нашир! Кой знае каква помия сте пили другаде! А моят шоколад е толкова истински, тъй единствен по рода си, че всеки, който за пръв път отседне при мен, се учудва и не иска да повярва, че е шоколад. По това можете да разберете, че всичко при мен е с отлични качества.

Бях на друго мнение, но сметнах, че е излишно да го казвам, и ето защо само се осведомих:

— А какво ще ми сервирате за вечеря, дон Херонимо?

— За вечеря ли? — изненада се човечето и после, посочвайки към чашата, ми обясни. — Ами ето го на, това е то!

— Аха, тъй, тъй! И какво давате за закуска? — Чаша от моя ненадминат шоколад.

— А за обяд?

— Пак такава чаша. Това е най-хубавото нещо, каквото може да се поднесе.

— Ами ако някой поиска хляб и месо или нещо подобно?

— Ще трябва да отиде при лекаря и месаря.

— Тогава ми кажете дали имате вино. Шоколадът не утолява жаждата.

— О, и то превъзходно вино! Желаете ли една чаша?

— Да. Колко струва?

— Трийсет сентавоса.

Превърнато в немски пари това правеше половин талер. Дон Херонимо ми оказа честта сам да донесе виното, но вместо на мен подаде чашата първо на дъщеря си. Сеньорита Фелиса я изпи дополовина без да й мигне окото и след това ми я подаде с пленителна усмивка. Отпих една глътка и незабавно получих силен пристъп на кашлица. „Виното“ беше като сярна киселина.

— Пийте по-бавно! — предупреди ме ханджията. — Виното ми е твърде силно за вас. Правено е от най-чудесното грозде.

— Да, наистина е твърде силно за мен, дон Херонимо — кашляйки, казах аз. — Позволете ми да отида до хлебаря и до месаря.

— Значи няма да допиете чашата си, така ли? — попита сеньоритата.

— Не. За съжаление трябва доста да се съобразявам със здравето си.

Тогава Фелиса поднесе чашата до розовите си устица, изпразни я пак без да й мигне окото и след това поверително ме помоли:

— Щом ще ходите до пекаря и до месаря, донесете нещичко и на мен, дон Карлос! Изисканите и внимателни гости винаги постъпват така.

Никак не беше лошо! Да платиш четири марки и половина, а в замяна да получиш три пъти дневно брашняна водица с малко мед, едно място в хамак, който вероятно бъкаше и от други „гости“ и на всичко отгоре да снабдяваш семейството на „хотелиера“ с хранителни стоки! Meson de Madrid! Най-добрият хотел в града! О, градски писарю, градски писарю, моите почитания към хубавия ти съвет и към препоръката ти, обаче все пак ще се огледам за някакъв друг подслон!

Тръгнах без някому да издавам коварните си намерения. Цели два часа търсих някоя друга по-свястна странноприемница, но най-сетне стигнах до убеждението, че градският писар бе имал право, защото в сравнение с онези бърлоги и дупки, които видях, Meson de Madrid беше разкошен дворец.

Непременно трябваше да си набавя нови дрехи. Но умората и напрежението през последните седмици ме бяха тъй изтощили, че вече ми бе станало напълно безразлично какво впечатление правеше настоящето ми облекло. И тъй, купих месо за едно песо, взех от хлебаря няколко сплескани царевични питки, които тук се ядяха вместо нашия хляб, и заради тези провизии бях посрещнат в „хотела“ с голяма признателност. Без много-много да пита, милата Фелиса незабавно взе всичко от ръцете ми и запали огън в огнището, за да изпече месото. Трите хлапета си присвоиха царевичните питки, които захрупаха между зъбите им така, сякаш трошаха кокали, а доня Елвира се надигна в хамака си, събудена от аромата на печеното, започнал да се разнася навсякъде. За съжаление не можех добре да различа лицето й, понеже единствената лампа в помещението бе поставена върху масата, където седях доста далеч от нея. Ханджията любезно се присъедини към мен и ми побутна пуловете на доминото.

— Още няколко игри преди да ядем, дон Карлос! Няма какво друго да правим.

И тъй играхме домино докато масата бе сложена, тоест, докато сеньорита Фелиса остави пред мен парче месо без чиния и без каквото и да било друго, но затова пък с най-слънчевата си усмивка. С учудваща бързина другите парчета противно на първоначалното си предназначение и за съжаление на прегладнелия ми стомах изчезнаха в друга посока. Бях се превърнал, или по-скоро бяха ме превърнали, от гост в домакин.

Тъкмо когато след последната си хапка избърсах ножа в ръкава и пак го Натъкнах в колана си, в стаята влезе онзи, чието появяване очаквах с голямо любопитство — мормонът. Светлината от лампата стигаше до вратата и понеже седях точно срещу нея, го видях да влиза. Той направи поклон към ъгъла, където висеше иконата, после потопи върховете на пръстите си в котлето със светена вода и едва тогава се обърна към нас, за да ни поздрави много сдържано. Щом забеляза, че има непознат, той се спря за няколко секунди да ме поразгледа. После с бързи крачки се приближи, отвори книгата за посетители, която все още лежеше върху масата, хвърли поглед на последните изписани редове и след като ни пожела лека нощ, се оттегли в сумрака където се намираха определените за гости хамаци.

Всичко това стана толкова бързо, че нямах никаква възможност добре да огледам лицето му. В този момент пролича какво голямо страхопочитание бе съумял да внуши на ханджията, тъй като с приглушен глас дон Херонимо каза на своите близки:

— Дон Енрико иска да спи. Лягайте и вие и пазете тишина! Входната врата бе подлостена с голямо резе, а задната, която водеше към двора, остана отворена. Доня Елвира отново отпусна глава върху възглавницата си и зае хоризонтално положение. Хлапетата се покатериха в големия си и широк хамак. Сеньорита Фелиса ми подаде ръка и се настани в своята постеля от коноп. Ханджията ми пожела приятни сънища, духна и изгаси току под носа ми лампата и пропълзя в люлката си където зае формата на спасителен пояс. Останах сам да седя в тъмнината доста слисан от начина, по който се проявяваше „най-изискано“ внимание към новия гост. Но все пак цялата работа ме забавляваше. Поседях още малко така без да мога да реша къде да се хвърля в обятията на съня. Скоро долових мощното хъркане на миловидната щерка. Майката пък изпускаше въздуха на равномерни интервали с такова пуфтене, което много наподобяваше шума при гасенето на свещ. Бащата издаваше ръмжащи звуци, които досущ можеха да се сравнят със злобното бръмчене на разлютен стършел. Струваше ми се невъзможно да заспя при този концерт. Ето защо се отказах от всичките хамаци и излязох на двора, за да използвам отново моята постеля от царевична шума. Отначало кучето малко поръмжа срещу мен, но изглежда скоро позна съществото, което същия ден беше вече търпяло до себе си и лека-полека се успокои. Тикнах в шумата моите две пушки, от които по стар навик никога не се отделях, легнах на земята и… се събудих едва когато утрото беше вече отдавна настъпило.

В „гостната“ хлапетата се боричкаха около пейките. Доня Елвира още лежеше или пък отново беше легнала в хамака си. Край огнището сеньорита Фелиса вареше незаменимия шоколад, който този път не ухаеше на прегоряло брашно, а на изкипял сироп, а Херонимо светкавично донесе доминото, за да продължим заниманието си от миналия ден.

Мормонът седеше на една от масите и изглежда очакваше появяването ми, защото видях, че веднага внимателно ме заоглежда. Не му позволих да разбере, че и аз правех същото с него, ала ми беше много трудно да извърна очи настрани, понеже този мъж бе извънредно странна и забележителна особа.

Той имаше стройна фигура и бе грижливо облечен, а лицето му — гладко избръснато. Но Боже мой, какво лице беше това! Още от пръв поглед се сетих за онези необикновени и оригинални черти, които майсторският молив на Гюстав Доре бе придал на дявола. Приликата беше толкова голяма, че човек не можеше да се отърве от мисълта, че мормонът е позирал на Доре за въпросната илюстрация. Този мрачен човек едва ли имаше повече от четирийсет и две, четирийсет и три години. Над високото му и широко чело падаха гарвановочерни къдрици, които отзад се спускаха на вълни почти до плещите му. Косата му беше наистина великолепна. Големите катраненочерни очи имаха онази бадемова форма, която изглежда природата е запазила само за ориенталската красота. Носът му беше леко извит, но не и прекалено остър, а леко потреперващите светлорозови ноздри издаваха темпераментен нрав. Устата му кажи-речи приличаше на устата на жена, но все пак не беше нито женствена, нито издаваше мекушавост. Леко извитите й надолу ъгълчета свидетелстваха по-скоро за силен характер. Брадичката му бе нежно оформена но и волева, такава каквато се среща най-често в хора, чиито дух властва над ниските страсти и инстинкти. Всяка отделна част от главата, чието лице можеше да се нарече красиво, беше също красива но само сама за себе си, защото на тези отделни части липсваше хармонията на цялото. А там където нея я няма, не може и дума да става за красота. Не съм в състояние да кажа дали и с други хора би станало същото, но аз долових в него нещо отблъскващо. Свързването на отделни красиви форми в едно цяло, на което липсваше съзвучие, остави в мен впечатлението за нещо противно и грозно. Към всичко това се прибави и една друга „подробност“. Приликата с картината на Доре веднага ми направи впечатление, но колкото по-често поглеждах към този човек, толкова по-ясно чувствах, че вече бях виждал някога и някъде това лице и то при не особено препоръчителни за него обстоятелства. Ала колкото и да размислях, не успях да стигна до никакъв по-определен резултат нито що се отнасяше до мястото, нито относно времето, нито пък до самото лице. Също и през следващите дни, когато се срещах с мормона най-редовно, и сутрин, и вечер ми беше невъзможно да си припомня каквото и да било, макар в мен все повече да укрепваше убеждението, че някога съм се срещал с човек, който много му приличаше, и че този човек се е държал враждебно или към самия мен или към някой мой приятел.

Винаги когато Хари Мелтън ме виждаше, ме измерваше с остър изпитателен поглед. Както изглеждаше в очите му се таеше само любопитство, обаче все не можех да се отърва от чувството, че той старателно полагаше усилия да не ми покаже неприятното впечатление, което му правех.

Както вече споменах аз чаках някой удобен случай, за да отпътувам от градчето, а според казаното от ханджията мормонът очакваше пристигането на някакъв кораб. Въпреки това аз не се обърнах към него за сведения. Имах странното чувство, че ако влезех веднъж в някакви отношения с мормона, повече нямаше да мога да се отърва от него. Та нали беше ясно, че е достатъчно само да попитам капитана, за да получа разрешение да се кача на борда като пътник! Ала не стана тъй както си мислех. Когато вечерта на петнайстия ден Мелтън прекрачи прага на странноприемницата, той не се насочи право към своя хамак както обикновено правеше, а дойде и седна при нас, тоест, при мен и ханджията, защото естествено ние двамата пак седяхме на масата и играехме домино. След продължителни и напразни усилия току-що най-сетне ми се беше удало да загубя една игра. Дребничкият Херонимо бе направо възхитен и възторжено извика:

— Вече се отпуши, дон Карлос! Сигурно ще признаете, че всъщност играя далеч по-добре от вас, обаче през цялото време нямах никакъв късмет. На вас винаги се падаха най-хубавите пулове, а аз получавах все такива, с които изобщо нищо не можеше да се направи. Но сега всичко ще се промени и аз ще ви покажа колко много ви превъзхождам. Веднага започваме нова игра!

Той обърна пуловете и започна да ги разбърква. Аз не му отговорих и имах намерение, ако съществуваше и най-малката възможност, пак да го оставя да спечели, ала ето че в този момент мормонът за пръв път взе думата.

— Какви ги дрънкате, сеньор! Та нима не забелязахте, че вашият противник полагаше големи усилия да прави грешка след грешка само и само да ви позволи да спечелите играта? И през целия си живот няма да се научите да играете тъй добре като него.

Това беше голяма грубост. Още повече че мормонът си послужи с далеч по-простичката дума „сеньор“, докато дребосъкът беше свикнал да се обръщат към него с „дон Херонимо“. Но колкото и учтив да бе иначе ханджията, колкото и голямо да беше уважението му към мормона, в този случай той му отговори доста остро. От другата страна последва също остър отговор. Между двамата се завърза спор и в резултат от него Херонимо прибра пуловете на доминото, стана от масата и отиде да си легне в хамака. Мормонът го проследи с доволен поглед, от което си извадих заключението, че нарочно беше започнал тази свада само и само да накара ханджията да се отдалечи и ние двамата да останем сами.

И наистина, веднага щом дребосъкът се сви на кравай в своя хамак, Мелтън се обърна към мен:

— Вие живеете тук вече от петнайсет дни. Възнамерявате ли да останете и по-дълго в Гуаймас?

Тонът му не беше особено учтив. Чувствах, че се мъчеше да бъде любезен, но това просто не му се удаваше и въпросът му прозвуча като въпрос на началник, обърнал се към някой от своите подчинени.

— Не — отговорих аз. — Тук нямам никаква работа.

— Накъде се каните да тръгнете?

— Може би към Ла Либертад.

Назовах този град, понеже се намираше недалеч от Лобос, накъдето както бях чул щеше да отплава очакваният кораб.

— А откъде идвате?

— Спуснах се от Сиера Мадре.

— Какво правихте там? Навярно сте търсили злато, а? Намерихте ли?

— Не — отвърнах в съответствие с истината без повече подробности.

— Тъй си и мислех. Просто ви личи, че сте един клет бедняк. Но изобщо сте си избрали много загубена професия.

— Защо?

— Ами нали прочетох в книгата за посетители, че сте ескритор и знам, че с този занаят се занимават само нещастни и мизерстващи бедняци. Как сте могли да се осмелите да пътувате из тези земи? Вие сте немец. Ако си бяхте останали във вашето отечество, там щяхте да пишете писма и да изготвяте сметки за хората, които не умеят да си служат с перото. С тези и други подобни работи щяхте да печелите поне толкова, колкото да не ви се налага да гладувате.

— Хмм! — промърморих аз като се мъчех да скрия колко много ме развеселяваше. — Писането на писма не е чак толкоз доходен занаят както изглежда си мислите. С него човек може така да гладува, че свят да му се завие.

— И не ви е хрумнало нищо по-добро от това веднага да хукнете по чужди земи и още повече да ви се завие свят, нали? Не ми се сърдете, ама сте постъпили глупаво. Не всеки има такъв късмет като вашия адаш, който впрочем още преди да тръгне по широкия свят е бил професионален ловец, а не ескритор.

— Мой адаш ли? Кого имате предвид? — престорих се на учуден.

— А-а, бях си помислил, че вече сте били поне веднъж в Съединените щати, там в западните прерии. Но вашият въпрос ми подсказва, че не е така, защото иначе все щяхте да чуете за Олд Шетърхенд.

— Олд Шетърхенд ли? Това име ми е познато. Четох някакъв вестник, може би е било пътепис, където се срещаше името на този човек. Изглежда е ловец или следотърсач, или още както там наричат подобни хора, а?

— Да, такъв е. Случайно научих, че е немец и понеже вие имате същото име в самото начало ми хрумна мисълта, че може би пред мен е именно онзи Олд Шетърхенд, ала скоро разбрах заблудата си. Вашето окаяно положение събуди състраданието ми и тъй като имам добро сърце ще ви помогна да си стъпите на краката, но при условие, че разполагате с достатъчно разум да се хванете по-здраво за спасителното въже, което ще ви подхвърля.

Всъщност трябваше да се изсмея в лицето на мормона, но все пак реших да запазя скромното си поведение. Високомерният самоуверен начин, по който разговаряше с мен Мелтън, бе напълно достатъчен да ме ядоса, но от друга страна ми се струваше твърде забавно да го оставя в собствената му заблуда.

— Че защо да нямам достатъчно разум? Не съм дете, което да не може да оцени предложеното му благодеяние.

— Добре! Съгласите ли се с предложението ми, всичките ви грижи изведнъж ще се изпарят и вие ще станете заможен човек.

— Де да можех да ви повярвам! Моля ви незабавно да ми направите предложението си!

— Lento, lento — по-полека, по-полека! Първо ми кажете какво смятате да правите в Ла Либертад!

— Ще си търся работа, ще се огледам за някакъв подслон. Тъй като тук в Гуаймас нищо не намерих, надявам се там да имам по-голям късмет.

— Лъжете се. Вярно, че и Ла Либертад се намира на брега на океана, но изглежда по-мизерно и от Гуаймас. Стотици гладни индианци се скитат наоколо, без да могат да си намерят работа. Там вие ще сте къде-къде по-зле. Цяло щастие е за вас, че Провидението ви изпречи на пътя ми. Сигурно сте чули, че съм от Светците на последните дни. Моята религия ми повелява всяка заблудила се в пустинята овца да- изведа до цъфтящите поля на щастието, така че мой дълг е да се заема с вас. Можете ли да пишете и да говорите английски?

— Горе-долу.

— Това е достатъчно. А можете ли да пишете и на испански, тъй както го говорите?

— Да, но не мога да се оправям много-много с препинателните знаци, понеже на испански въпросителната и удивителната се поставят не само зад, но и пред изречението.

— Е, това все ще се нареди някак си — снизходително се усмихна Хари Мелтън. — От вас няма да искам кой знае какво езиково майсторство. Имате ли желание да станете tenedor de libros? (Счетоводител. Б. нем. изд.)

Мормонът ми зададе този въпрос с такова изражение, сякаш ми предлагаше цяло княжество. Затова радостно му отвърнах:

— Tenedor de libros? С какво удоволствие бих приел подобна работа, само че не съм търговец. Вярно, чувал съм, че има обикновено и двойно счетоводство, ала иначе нищо не разбирам от тези неща.

— И не е необходимо да разбирате, защото няма да бъдете назначен при някой търговец, а в една асиенда. Вярно, че не съм в състояние да определя съвсем точно размерите на вашето възнаграждение, понеже това си остава работа на асиендерото, но ви уверявам, че несъмнено ще се разберете с него. Всичко ще ви бъде осигурено безплатно и освен това съм убеден, че месечно няма да получавате по-малко от сто песос. Ето ви ръката ми. Съгласете се! После още тази вечер ще изготвим съответния договор.

Мелтън ми подаде ръка и аз направих движение като че се каня да я стисна, но след кратко колебание бавно отдръпнах десницата си.

— Наистина ли предложението ви е напълно сериозно, или само искате да се пошегувате с мен? Струва ми се цяло чудо, че правите такова великолепно предложение на един съвсем непознат човек, който едва успява с дрипите си да прикрие голото си тяло.

— Кажи-речи наистина е цяло чудо и затова ви съветвам бързо да се възползвате от случая.

— Така и ще направя както сам лесно можете да си представите, но първо ми се иска да науча и някои подробности. Къде се намира асиендата, където искате да ме изпратите?

— Няма да ви изпратя, а сам ще ви заведа.

— Още по-добре. Много пари ли ще струва пътуването?

— Няма да дадете и един сентаво, защото аз плащам всичко. Щом дадете съгласието си, вие се освобождавате не само от всякакви разноски, но дори ще ви предложа известна „prenda“, предплата. Асиендерото е мой приятел. Казва се Тимотео Прухильо и е собственик на Асиенда дел Аройо, разположена отвъд Урес. Оттук тръгваме с кораб до Лобос, а после до целта ще ни отведе един чудесен път по сушата. Това ще е много приятно пътуване, по време на което хем ще научите полезни неща, хем няма да скучаете, още повече че ще бъдете в компанията на доста голяма група от ваши сънародници.

— Група мои сънародници ли? Как така?

— Да. Индианецът не е издръжлив и благонадежден работник и затова тук се чувства нужда от хора, които да са годни за работата типична за една асиенда. Ето защо дон Тимотео реши да докара преселници от Германия. Това са четирийсет работници, които пристигат утре тук и в по-голямата си част водят със себе си своите жени и деца. Те са подписали вече договорите си и в скоро време ще станат заможни хора. Асиендерото ме изпрати да ги посрещна в Гуаймас и през Лобос да ги заведа до имението му.

— От кой край на Германия идват?

— Не знам, но предполагам, че са от Поления или Померания. Струва ми се, че са събрани от близките околности на някакъв град с името Кобили.

— Не знам да има там град с такова име. Хмм! Померания или Полша! Да не би да имате предвид Кобилин? (Град в окръг Позен. Б. нем. изд.)

— Да, да, тъй звучеше както го казахте! Та нашият посредник завел хората в Хамбург и там ги качил на един параход. С него те стигнали до Сан Франциско, откъдето утре пристигат тук на борда на малък ветроход. Корабчето ще спре тук само, за да ме вземе, а после отново ще отплава. Ако искате още да си помислите, мога да ви дам време до изгрев слънце. Ако и дотогава все още не сте решили, ще оттегля предложението си и вие ще останете да киснете тук колкото ви душа иска.

— Надявам се, че капитанът ще ме вземе до Лобос, а?

— Не, даже срещу много голямо възнаграждение няма да ви вземе, защото корабът е нает само за тези преселници и не бива да допуска на борда си други пътници. Защо се колебаете все още? Ще бъде чиста лудост да отхвърлите подобно предложение.

Мелтън ме погледна очаквателно, явно убеден, че ще получи положителен отговор. Намирах се в трудно положение. Бях имал намерение първо да го изслушам, а после да му се изсмея. Но вече трябваше да се откажа от подобно поведение. Че как ли иначе щях да отпътувам от този град? Само по тази причина се налагаше да не му отказвам, но аз имах и друго важно основание, за да поема на път заедно с него. Той очакваше пристигането на мои съотечественици вероятно от провинция Позен, които някак си бяха подлъгани да сключат договори и да прехвърлят океана. И макар че и само това обстоятелство ми стигаше, за да се заинтересувам най-живо за тяхната участ, към него се прибавяше и странната посока, в която той се канеше да се отправи с тях. Знаех, че Урес, в чиято близост била разположена асиендата, се намираше край Рио Сонора. Следователно най-краткия и най-удобен път би трябвало да води първо нагоре по брега на река Сонора през Ермосильо, ала мормонът искаше да стигне до Лобос, а това ще рече да продължи плаването с около трийсет испански мили (Всъщност испанската миля е равна на морската миля, възприета още от римско време и възлиза на 1.852 м. Б. по.). А пътят по сушата оттам до асиендата ми беше описан като твърде привлекателен, ала предполагах, че това бе лъжа. Но дори и да беше истина в случая ставаше въпрос за едно значително заобикаляне, зад което подозирах да се крие някаква по-особена причина и понеже подобно заобикаляне не се предприема току така с хора, повели със себе си жените и децата си, аз се видях принуден да предположа, че мормонът имаше не дотам чисти намерения. В резултат на всичко това ми хрумна мисълта, че над преселниците е надвиснала някаква опасност и чувствах задължителната необходимост да я разкрия и да ги предупредя. Обаче това нямаше да ми е възможно, ако останех в Гуаймас. Следователно трябваше да тръгна с него. Но как? В никакъв случай не желаех да се обвързвам и то още по-малко пък с писмен договор. Освен това ми се струваше подозрително и обстоятелството, че мормонът просто ей така ми подхвърляше такова примамливо назначение, на мен, човека, когото смяташе за пропаднал. Сам по себе си този факт предполагаше вече някаква цел, едно намерение, което засега за съжаление все още не можех да прозра. Трябваше да се опитам да спечеля време. Ето защо отговорих уклончиво:

— Прав сте, дон Енрико. Би било най-черна неблагодарност от моя страна, ако не се възползвам от вашата доброта. Затова незабавно бих казал „да“, ако не изпитвах твърде основателни съмнения.

— Съмнения ли? Много ми се иска да разбера от какъв ли характер ще са те.

— Никога досега не съм водил счетоводство и никога не съм живял в асиенда, затова се съмнявам, че ще мога да задоволя очакванията на асиендерото.

— Я ги оставете тези работи! — прекъсна ме той. — Нали ви казах, че всичко, което ще вършите, е детински лесно. Направо играчка. Ще записвате добивите от портокаловите градини и от нивите, както и сумите, които дон Тимотео ще получава за тях. Освен това ще отбелязвате колко жребчета и телета са се родили. Туй е всичко, което ще се иска от вас.

— И в замяна ще получавам безплатна храна както и по сто песос на месец, така ли?

— Най-малко по сто.

— Тогава наистина искам да си стиснем ръцете в знак, че сме се споразумели, но предпочитам първо да разбера дали ще успея да заслужа подобно възнаграждение.

— С тези думи доказвате, че сте истински немец. Като Светец на последните дни за мен богобоязливостта и почтеността са над всичко, но пък и вашите представи за честност отиват твърде далече.

— Възможно е, дон Енрико, но бъдете тъй добър да отбележите, че не отхвърлям предложението ви. Ще дойда с вас, но мога окончателно да се обвържа едва след като се убедя, че действително ще съм в състояние да изработвам и да заслужа онова, което ще ми се заплаща.

— Щом така желаете, нека го уредим и по този начин. Но как стои въпросът с кесията ви, чието дъно навярно се вижда, а? Тъй като ще тръгнете с мен при определено условие, няма защо да се чувствате твърдо обвързан, а в такъв случай и аз нямам задължението да плащам вместо вас. Единственото, което мога да ви предложа при тези обстоятелства, е безплатното пътуване с кораба.

— Това ме задоволява. За щастие имам още няколко песос, които предполагам ще ми стигнат докато пристигнем в асиендата.

— Но невъзможно е да ви взема в сегашното ви облекло. Ще можете ли да си купите нови дрехи?

— Да, защото и без друго при тази жега човек си купува леки и евтини неща.

— Тогава погрижете се за това утре още в ранни зори, за да не се налага да ви чакам. Лека нощ!

Хари Мелтън ми кимна сдържано и се отправи към своя хамак, без да ми подаде ръка. Децата вече спяха. Сеньорита Фелиса хъркаше, доня Елвира пуфтеше, а дребничкият Херонимо, потънал в дълбока дрямка, издаваше такива звуци, които много приличаха на скърцането на отдавна несмазвана врата. Духнах пламъка на лампата и се отправих към моята постеля от царевична шума на двора, където свикналото с мен куче ме посрещна с радост и близна няколко пъти ръката ми с език.

Въпреки че на следващото утро се събудих твърде рано и когато влязох в „гостната“ цялото семейство на ханджията все още спеше, продължавайки да озвучава помещението по гореописания начин, мормонът беше вече излязъл. Къде ли се губеше през целия ден? Никой не знаеше. Този факт също ми правеше силно впечатление, защото който върви по правия път няма нужда да се обгръща с такава тайнственост.

След като събудих сеньорита Фелиса, за да получа прочутия утринен шоколад, направих за съжаление малко късното откритие, че миловидната девойка приготвяше това питие с водата, с която измиваше нежните си пръстчета и прелестното си личице. Отдадох необходимото признание на тази тайна пестеливост в домакинството на „хотела“ като заявих, че ме боли стомахът и затова се налага да се откажа от шоколада. Сеньоритата ме ощастливи със закачлив поглед, поднесе чашата до устата си, изпи я, с опакото на ръката си изтри карминените си устни и с дълбоко затрогващ тон ми каза:

— Дон Карлос, вие сте най-изисканият кабалиеро, който някога е прекрачвал прага ни и когато се ожените сигурно ще направите щастлива вашата сеньора. Страшно жалко, че заминавате. Не можете ли да останете тук?

— Да не би да го желаете? — попитах закачливо.

— Да — отвърна Фелиса и леко се изчерви.

— И коя е причината за това ваше желание, сеньорита? Щастието, за което току-що споменахте, или пък шоколадът, който с такава готовност ви отстъпих?

— И двете — промълви тя с пленителна искреност. Вероятно девойчето очакваше, че ще доведа започнатия утринен разговор до щастлив край. Но за съжаление смятах набавянето на нови дрехи за далеч по-наложителна работа от един набързо стъкмен годеж и ето защо отидох да се огледам за някой „ropero“ (Търговец на дрехи. Б. нем. изд.). Магазинчето му приличаше на вехтошарски склад, но все пак за щастие намерих каквото търсех — панталон, жилетка и яке от небелено платно както и сламена шапка с толкова широка периферия, че ако бях склонил да изпълня очакванията на сеньорита Фелиса, под нея щяхме да намерим място не само ние двамата ами и всичките сватбари. Купих и едно парче евтин ленен плат, за да направя един общ калъф за двете пушки. Още известно време мормонът трябваше да ме смята за човека, за който ме беше взел. Тъй като изглежда бе слушал доста да се приказва за Олд Шетърхенд, беше напълно възможно да знае какви пушки носи със себе си този ловец и ето защо не биваше да му позволявам добре да ги огледа. Купих си и чифт груби и здрави кожени обувки. И когато най-сетне се върнах в странноприемницата издокаран тъй изискано, от удивление дон Херонимо плесна с ръце и извика:

— Какво виждам! Да не сте внезапно забогатял? Така можете спокойно да се появите редом с всеки старокастилски благородник, дон Карлос. За съжаление твърдо сте решили да заминете, но ако ви бях видял още преди в тези дрехи, щях да ви предложа мястото на махордомо (Майордом, домоуправител. Б. по.) в моята странноприемница, а не беше изключено да станете и мой съдружник.

Изглежда моят външен вид наистина бе очарователен, понеже сеньорита Фелиса притисна с длан сърцето си и изпусна продължителна въздишка, а дори доня Елвира се понадигна в своя хамак, за да ме дари с един поглед и после с одобрително сумтене отново да се отпусне в хоризонтално положение. Сякаш изведнъж бях станал изключително опасно същество за женския свят и тъй като ми се струваше невъзможно да го отдам нито на вътрешните си, нито на външните си достойнства, бях склонен да го припиша на чародейната сила на новите ленени дрехи, които, превърнато в немски пари, струваха единайсет марки. За съжаление те ми служиха вярно твърде кратко време, защото много скоро се разпраха, изпокъсаха се на парчета и парцали с различна големина и направо ги изпогубих в четирите посоки на света. Сигурно иначе щях да си набавя нещо по-хубаво и по-трайно, но не исках Хари Мелтън да разбере, че притежавам по-значителни парични средства.

Към обяд мормонът дойде в странноприемницата да ме вземе, понеже корабът беше пристигнал. Без да влиза в пристанището платноходът беше легнал на дрейф в открито море, така че трябваше да си послужим с лодка, за да се качим на борда му.

Раздялата с милото семейство на ханджията беше трогателна. Дон Херонимо събра сили да ми предложи като спомен доминото, ала хлъцна от възторг когато отказах да приема тази жертва. Трите хлапета се сбогуваха с мен като обвиха с ръце краката ми и избърсаха нослетата си в новите ми панталони. Сеньорита Фелиса понечи да изтрие очи с носната си кърпа, но понеже в момента държеше в ръка черния парцал от огнището, в голямата си мъка тя размаза доста сажди по намокреното си от сълзи лице, което ми направи къде-къде по-дълбоко впечатление, отколкото ако беше използвала истинска носна кърпичка. А доня Елвира пък се надигна толкова много в хамака си, че аха-аха да видя цялото й лице и уморено ми помаха с дясната си ръка за сбогом. За кучето бях донесъл парче салам, което исках да му дам на тръгване, понеже имах основание да предположа, че никога през живота си не беше опитвало такова нещо. Херонимо и Фелиса излязоха заедно с мен на двора. Когато измъкнах парчето салам от джоба си и го подадох на кучето, сеньоритата го изпревари. Със светкавично движение тя изтръгна от ръката ми моя дар и нацупено каза:

— Какво правите, дон Карлос! Струва ми се, искате да прахосате това лакомство, давайки го на кучето! Но то е мое и аз ще го изям като спомен за вас.

Но Фелиса не остави на „спомена“ никакво време да встъпи в законните си права, а незабавно здравата заби зъби в него, което даде повод на баща й бързо да посегне, за да й изтръгне салама и също да вземе участие в консумацията на спомена. Но с изплашен вик тя побягна, а той хукна да я гони, което ми даде възможност да напусна този гостоприемен дом, без да се излагам повече на опасността да бъдат атакувани нито запасите ми от колбаси, нито пък моето сърце. Е, кучето трябваше да се задоволи с погалване по главата, което далеч не е така хранително като прощалния му подарък, отмъкнат по такъв разбойнически начин. После се забързах към Мелтън, чакащ ме пред странноприемницата и заедно се отправихме към пристанището, където се качихме в една лодка, за да ни откара до кораба. Това беше малка шхуна от онези, които по онова време янките умееха добре да строят. Беше бърз ветроход с толкова много платна по мачтите, че даже и при най-лекия вятър нямаше опасност да остане на едно място. Когато лодката ни спря до самата шхуна и отгоре ни хвърлиха въжената стълба, видях множество глави да надничат над борда и любопитно да ни оглеждат. Изкачихме се горе. Първата персона, която ми се мерна пред очите щом стъпих на палубата, беше едно около осемнайсетгодишно изключително красиво девойче с ориенталски черти, облечено много изискано в изящни дрехи. То носеше ботушки с дълги връзки, бели чорапи, червена пола обшита с черно кадифе по долния ръб и синьо елече, което се закопчаваше с кукички от сребърна тел и бе украсено с верижка от същия метал. На главата й имаше малка шапчица с едно перо, а по гърба й се спускаха две тежки дебели плитки. Това облекло навярно щеше да подхожда повече на някой бал с маски, отколкото на палубата на американска шхуна, превозваща преселници. До момичето стоеше кльощав възрастен мъж, чието лице имаше подчертано еврейски черти. Облеклото му не оставяше място за съмнение, че беше полски евреин. Веднага щом погледът му падна върху мормона, от устата му неволно се отрони полувисокото възклицание: „Диабел!“ Макар да не владея полски език и от него да знам само десетина думи, се досетих, че това възклицание означава „Дявол!“. Следователно мормонът бе направил и на евреина същото впечатление както и на мен и то, въпреки че по лицето му не можеха да се забележат никакви следи от онова, което необразованият човек си представя под думата „дяволски“ или „сатанински“.

Другите пътници бяха все бедни хора, което си личеше от пръв поглед. Те знаеха, че на борда се качваше настоящият им водач и започнаха да измерват Мелтън с любопитни очи. Нямаше как да вземат мен за очаквания човек, понеже външността ми беше твърде непретенциозна. Несъмнено капитанът познаваше Мелтън, защото се насочи към него, поздрави го и така му разтърси ръката както не се прави с непознати. Двамата се отправиха към задната палуба, за да разменят помежду си необходимите въпроси и отговори. С бавна крачка аз се отдръпнах встрани, облегнах на мачтата моите пушки, които бяха вече в ленения си калъф, и седнах наблизо върху едно навито на руло корабно въже. След като преброих пътниците разбрах, че сред тях има трийсет и осем мъже и юноши, четиринайсет жени и по-големи девойчета, както и единайсет деца, а това ще рече, че общо бяха шейсет и трима души.

Когато горе-долу задоволиха любопитството си към мормона, те насочиха вниманието си към мен. Видях как тихо разменяха мненията си относно моята персона. Явно не знаеха за какъв да ме смятат и за да си изяснят нещата, натовариха евреина със задачата да ме поразпита. Той се приближи до мен, свали малката си шапчица от черно кадифе, която скриваше силно оредялата му коса и ме заговори на една смесица от испански и английски думи, научени навярно по време на пътуването, която обаче бе пълна загадка за мен. Ето защо прекъснах усилията му да се разбере с мен с въпроса:

— Да не би да идвате от околностите на Кобилин в Позен?

— Си, си — да, да! — бързо отговори той като по лицето му се изписа голяма изненада.

— Тогава навярно знаете немски и не ви е нужно да се измъчвате с други чужди езици.

— Боже на моите деди! — възкликна той и плесна с ръце. — Значи имам както радостта, тъй и честта във ваше лице да се запозная с един господин от германско потекло, а?

— Да, немец съм — кимнах аз, малко поучуден от начина, по който си служеше с моя роден език.

— Това ме радва до дълбините на моята душа! Ще ми разрешите ли да ви задам най-учтиво въпроса в коя страна и в кой правителствен окръг сте преживели радостта от раждането на вашата скъпоценна личност?

— Саксонец съм.

— Много добре, много хубаво! Познавам и съм заобичал вашето отечество, тъй като съм идвал да пътувам често на панаира в Лайпциг, за да се възползвам от възможността за търговия и печалба на Брюл, както и на много други улици. Бъдете тъй благосклонен да чуете, че от дете търгувам и имайте добрината да ми отговорите обяснително, с какъв вид работа сте бил тъй любезен да се заловите!

— Аз съм това, което на полски наричате „prywatny uczony“ (Частен учен. Б. нем. изд.). Не се занимавам с търговия, а тръгнах да пътувам по непознати страни с изследователска цел. Винаги може да се случи, човек да остане без средства. Понастоящем това сполетя и мен, тъй че се видях принуден да тръгна към Асиенда дел Аройо, за да потърся там работа.

Отговорих му така, защото не сметнах за нужно веднага да му казвам истината.

— Значи възнамерявате да пътувате до същата асиенда, която е и краен прицел на нашето плаване и където сме възприели назначението за редица години да печелим и пестим. И на вас ли са ви дали постоянна работа както и обяснението, в какво ще се състои професионалната ви дейност?

— Предложиха ми мястото на счетоводител, но все още не съм дал окончателното си съгласие. Ще се реша едва след като се запозная с тамошното положение на нещата.

— Счетоводител ли? Това е изискана служба. Ще бъдете от началниците на работниците и аз ще си позволя, уважаеми ми господине, да ви давам един процент, не два процента, а даже и три като комисиона за всичко, каквото благоволите да купите от моя магазин.

— Какво? Каните се да откриете магазин в асиендата?

— Да. Отвъд океана на Стария континент пада толкоз малка печалба, че човек трябва от ден на ден все повече да затяга колана си, а в Америка, дето тук се нарича Мексико и Сонора, песосите и доларите лежат просто ей тъй на пътя, но само за онзи, който има очи, за да ги види и прибере.

— Хмм! Кой ви го каза?

— Посредникът, който дойде да ни наеме. Той беше човек с голям опит и познание както и с голяма духовна сила.

— Аха! Е, ами този господин сигурно знае как стоят нещата. Няма какво да му се възрази. Той сключи ли писмен договор с всеки един от вас?

— За всеки поотделно изготви документ с печат и подпис. После ни откара до пристанището, за да ни качи на един параход и да прекосим най-голямото море на света. Плавахме около американския нос на южното полукълбо, което трая много много седмици, докато стигнахме в Сан Франциско, където ни прехвърли на този по-малък кораб, а после спряхме тук да вземе водача и сега ще продължим за Лобос, където ще започнем нов по-добър живот и ще натрупаме състояние заедно с лихвите и лихвите на лихвите.

— С какво са се занимавали вашите спътници в родината си?

— Или са били занаятчии, или са имали малко парче земя под аренда, или са притежавали къщичка с някоя нивица или зеленчукова градина. След като ще са изминали няколко години всеки от тях ще е станал собственик на асиенда с величествени насаждения и пасища. Туй ни го каза и се закле посредникът и ми даде дори една книга, дето е напечатано черно на бяло. Групата се събра заедно, за да ме избере и обяви за предводител, който по-късно ще се нарече кмет на Асиенда дел Аройо. И ако тогава имате някакво желание или молба, ще можете спокойно да се обръщате към мен и аз с радост и готовност ще ви бъда на разположение.

— Водите ли с вас и семейството си?

— Само моята дъщеря., Ребека, обичаната ми съпруга, още преди четири години си отиде от тази земя, тъй че ми остана само Юдит, детето от нашия брак, единствената дъщеря на моята душа. Ето я там, стои и ни гледа. Тя е девойче с красива фигура и мил характер. Тялото е наследила от майка си, а силата на духа — от баща си. Тя отсега е вече наследница на всичко каквото имам и скоро ще бъде толкова богата дама, че изисканите господа ще протягат към нея ръце, за да станат годеници на моето хубаво дете. Тя ще си избере най-изискания и най-знатния, който ще има благородство в семейството, а и състояние. Че какво ще е тогаз в сравнение с него този Херкулес, дето я последва, дето дотърча подир нея чак до Мексико, макар да е от друга вяра и едва ли притежава и една десета от парите, които бих могъл да дам още днес на моята душичка Юдит, стига само да поискам!

— Херкулес ли? Кого имате предвид?

— Онзи вагабонтин, дето се е облегнал там отпред на бушприта и не отвръща очи от нея, макар тя да не иска вече да го знае.

— Вече ли? Значи преди, е била на друго мнение, така ли?

— За най-голямо страдание на сърцето ми — да! Тя беше на гости на своя братовчедка в Позен. Купили си билети да отидат на цирк, където можело да се види страшната сила на един Херкулес, който си играел с големи тежести и железни гири. Та тоя Херкулес и моята хубава дъщеря се зърнали и се влюбили. Без моето знание тя му обещала ръката си и той решил сам да основе цирк, за да стане самостоятелен както и прочут цирков директор. Ама аз като научих тази работа, кажи-речи за малко да получа нервен припадък и къде с добро, къде с лошо опитах да разубедя мойта дъщеря от туй намерение, дето нищо друго не можеше да й донесе освен петстотин процента загуба. Моите молби и закани останаха безплодно напразни, щото тя се беше вкопчила в Херкулес с упорство и инат, докато най-сетне се появи един лейтенант с благородна осанка, с червена яка и лъскави копчета. Пред името му се мъдреше едно голямо „фон“ и след като й предложи ръката и сърцето си, надеждите на Херкулес фалираха. Ала лейтенантът взе все да отлага годежа и скоро узнахме, че е затънал до гуша в дългове и Юдит му отряза квитанцията и гордо му обърна гръб. Тогаз се появи посредникът на преселниците и ни описа великолепната страна Мексико, дето мините били пълни със злато и сребро, а кабалиеросите яздели разкошни жребци с червени хубави парадни покривала. Дамите се излежавали в хамаци и пушели ароматни цигари. След туй мойта единствена дъщеря непрекъснато взе да сънува само тази страна, все й се искаше и тя да стане доня и да лежи в хамак и аз отстъпих пред волята й, продадох къщата и магазина и поех на път, за да стана тук човек влиятелен и с голямо състояние. Тъй като и вие ще дойдете в Асиенда дел Аройо, сам ще видите как ще растат моето значение и мойта тежест. Ала щом разбра, че ще пътуваме през океана, Херкулес също отиде при посредника и подписа договора, за да остане близо до свойта обожавана любима и въпреки всичко да я вземе за жена. Той си прибра спестяванията, тайно напусна цирка и когато се качихме на кораба страшно се ядосахме, като видяхме, че този човек ще е наш спътник в пътешествието ни към страната, дето текат не само мед и мляко, ами и злато, и сребро, за да влязат в джобовете на онези, които умеят да ги отворят, когато му е времето и където му е мястото. Ако желаете да бъдете представен на дъщерята на мойто сърце, можете още сега да отидете при нея, но първо ще трябва най-поверително да ми дадете обещанието, че ще се откажете от всякакви опити да спечелите сърцето и любовта й, ръката и състоянието й.

Този човек беше кръгъл глупак и имаше голяма слабост към дъщеря си, чиято мания и суета да се харесва можеха да се сравнят единствено с нейната безскрупулност. Въпреки това не ми се искаше да го засегна с отрицателен отговор, но пък и не желаех „да й бъда представен“. От неудобното ми положение ме отърва мормонът, който тъкмо в този момент ми направи знак да отида при него, за да ми каже, че ще получа място където да нощувам на кораба.

Под палубата имаше малки каюти, всяка от които беше обзаведена за двама души. Морякът, отговарящ за тях, ме заведе до моята каюта, където едното място бе вече заето.

— Кой е настанен тук с мен? — попитах го.

— Заедно сте с високия як немец, на когото му викат Херкулес — гласеше отговорът.

— Що за птица е този човек?

— Много е спокоен. По-добър спътник едва ли можете да си намерите. Изглежда този клетник здравата е хлътнал по Юдит, защото не я изпуска из очи, макар тя да не му обръща внимание.

Сведенията му ме задоволиха. Цяло безумие беше от страна на този здравеняк да хукне подир това момиче, но изглежда той бе почтен човек. Освен това беше облечен по-хубаво и по-чисто от останалите и въпреки своя занаят, подвеждащ често към по-лекомислен начин на живот, имаше известни спестявания, което бе добра препоръка за него. Ето защо ми се струваше, че ще прекараме в разбирателство краткото пътуване до Лобос.

Тъй като люкът бе отворен, в каютата беше далеч по-приятно, отколкото горе на палубата, където човек почти нямаше къде да се скрие от безмилостното слънце. Затова аз се отпуснах върху обикновената койка и реших да лежа докато ме повикат. Но само след някоя и друга минута вратата се отвори и вътре влезе Херкулес. Той ми хвърли мрачен поглед и каза:

— Току-що морякът ми съобщи, че ви е настанил тук, макар да съм платил цялата каюта. Но понеже както чух сте немец, ще гледам да ви изтърпя, ала само при условие, че не ме ядосвате.

Добрият човек беше съвсем откровен, и го извиних с любовната му мъка и дружелюбно му отговорих:

— Ще се постарая да ви бъда добър другар, защото предпочитам да пътувам заедно с вас, отколкото с когото и да било от другите преселници.

— Защо? Та вие изобщо не ме познавате! Защо е това ласкателство? Не обичам такива неща.

— Но е самата истина. Евреинът ми разказа за вас. Сигурно е, че няма да имате основание да се оплаквате от мен.

— Ако наистина желаете да е така, тогава да не сте посмял да ухажвате Юдит! Ще счупя главата на всеки, който се осмели да направи подобен опит!

— Не се тревожете! — засмях се аз. — По такива криви пътища едва ли ще се сблъскаме с вас. Но защо на времето не „счупихте и главата“ на лейтенанта?

— Защото ми беше жал за онова човече. Просто щеше да се разпадне на парчета в ръцете ми, а и знаех, че не личността му, а пъстрата му униформа беше виновна за изневярата на Юдит. Да не говорим повече за това, оставете го стария да си дрънка! Знам какво да правя и не искам да чувам и дума по този въпрос!

— И аз не изпитвам особено желание да си губя времето с подобни разговори, но я ми кажете поне как се казва старият и с каква търговия се е занимавал!

— Най-често търгуваше с тютюн, цигари и пури, а редом с това имаше и доста доходна заложна къща. Така е успял да натрупа малко състояние, което му е завъртяло глупавата глава.

— Мисли за кратко време в Мексико да стане богат като Крез. Да не би и вие да сте обзет от същата мания?

— И през ум не ми е минавало. Не съм толкова лековерен като Якоб Зилберберг, както се казва старият. По-скоро съм убеден, че посредникът е мошеник и че клетите измамени от него хорица отиват право към голяма опасност, за която дори и не подозират. Затова и тръгнах с тях. Искам да закрилям Юдит и съм сигурен, че после тя все ще се вразуми.

Атлетът се отпусна на мястото си и млъкна. Не направих опит да продължа нашия разговор… По-късно когато шхуната бе подгонена от сравнително силен бриз, благодарение на което слънчевият пек стана по-поносим, аз се върнах на палубата и седнах на едно по-спокойно местенце, откъдето несмущавано започнах да наблюдавам всичко наоколо. Скоро при мен дойде Зилберберг, за да поднови бръщолевениците си за своята дъщеря, обаче аз ясно му дадох да разбере, че никак не държа да слушам подобни неща и той побърза да се отдалечи без отново да ме попита дали желая да бъда представен на неговата любимка.

За кратко време се появи и мормонът, за да размени с мен няколко думи. После той взе да се разхожда насам-натам по палубата, приближаваше се ту до един, ту до друг човек и с всички разговаряше най-приветливо. Ту на един, ту на друг даваше пура, а децата галеше по бузките, изобщо правеше всичко възможно само и само за да спечели доверието и симпатиите на преселниците.

Най-дълго се задържа при Юдит, с която оживено бъбриха доста време. Херкулес стоеше до люка, водещ към кабините, и непрекъснато ги наблюдаваше. Веждите му бяха смръщени, а устните — здраво стиснати.

На кораба се бяха погрижили добре за пътниците. Те не живееха нагъсто наблъскани един до друг, както често става, и получаваха достатъчно чиста питейна вода, както и хубава храна. Никой нямаше причина да се оплаква и всички гледаха на бъдещето изпълнени с надежда. С изключение на Херкулес аз бях единственият, който мислеше иначе. Дали все пак не бях несправедлив към мормона? Канех се да прехвърля границата и да отида при Винету, а Лобос се намираше точно в тази посока. Пътуването ми беше безплатно — това не ми ли бе достатъчно? Не беше ли по-добре в Лобос да поема по моя път, без да ме е грижа повече нито за мормона, нито за съдбата на неговите наемни земеделски работници?

Ето тези мисли и въпроси не ми излизаха от главата, но колкото и да размислях не можех да се отърва от предчувствието, че преселниците отиваха към своята гибел. А когато малко по-късно тръгнах да се разхождам към задната палуба, капитанът ме спря и ме заговори:

— Позволете ми да ви поздравя, сър! Мелтън ми каза, че ще ви назначи като счетоводител. Не изпускайте този случай, защото такава служба едва ли ще ви се предложи скоро!

— Нима сте запознат тъй добре с тази работа, капитане?

— И още как! Асиендерото е тъй да се каже мой стар приятел и е един много богат и почтен човек. Назначи ли веднъж някого при себе си, той се грижи за него и щедро го възнаграждава.

— Значи смятате, че вашите пътници ще живеят добре при него?

— Не само смятам, ами съм напълно убеден.

Капитанът ми изглеждаше честен човек. Нямаше как да не му повярвам.

— Хмм… но не трябва ли хората да са крайно предпазливи когато сключват подобни договори?

— Какви ги приказвате! Ей сега ще видите колко почтени са намеренията на дон Тимотео спрямо неговите нови работници.

Той подкани един от наблизо застаналите преселници да донесе своя договор. Човекът го носеше у себе си и веднага ми го показа. Документът беше подписан от него, от посредника и от властите. Съдържаше един-единствен пасаж, който беше твърде кратък и приблизително гласеше следното: работникът получава безплатно пътуване и хубава храна до местопредназначението си, а се задължава по осем часа на ден да работи в имението на дон Тимотео Прухильо, респективно и на неговия евентуален правоприемник, срещу надница от песо и половина, както и безплатно жилище. Договорът изтичаше след шест години.

Бях изненадан. Условията бяха много прилични, защото с такава надница работникът беше в състояние всяка година да спестява към две хиляди марки. Сега вече не ме учудваше обстоятелството, че посредникът бе успял да събере шейсет и трима души за работа в тази толкова затънтена асиенда. Разбрах, че подозренията ми са били неоснователни. Но дали наистина бяха неоснователни? Явно Прухильо имаше почтени намерения, ала дали и мормонът беше честен човек? Защо не? Разполагах ли с някакви доказателства срещу него? Дали пък богатият ми дългогодишен опит не ме беше направил прекалено предпазлив и мнителен? Нима Мелтън не се канеше да ми направи благодеяние и нима не му дължах благодарност дори и в случаи, че нямаше да приема предложената ми служба? Чувствах се объркан и привечер най-сетне реших да сляза в Лобос и сам да продължа пътя си, понеже преселниците щяха да бъдат на сигурно място в асиендата. Но ето че тъкмо тогава се случи нещо, което коренно промени както мнението ми, така и вече взетото решение.

След вечеря ми направи особено впечатление, че преселниците бяха поканени да се разотидат по каютите си. От тази мярка не бях изключен и аз. Тъй като се беше свечерило и вече подухваше прохладен ветрец, на хората много им се искаше да останат още малко на палубата, но нямаше как, бяха принудени да се подчинят. По учудените им физиономии разбрах, че тази мярка бе съвсем нова за тях, а че дотогава са могли да стоят на открито и вечерта и през нощта колкото си искат, научих веднага щом се върнах в моята каюта където ме посрещна навъсеният атлет с думите:

— Какво го прихваща мистър Мелтън, та ни кара да киснем в каютите! Имате ли представа защо го прави?

— Не.

— Да го вземат дяволите! Ако цял ден си се пържил на слънце, или ако си бил принуден да киснеш долу в тази задушна дупка, е цяла благодат и дори необходимост вечерно време да излезеш на открито да подишаш свеж въздух. Преди винаги сме имали тази възможност.

— Тъй ли? Значи това разпореждане е нещо ново?

— Да. И съм убеден, че е работа на Мелтън.

— Защо мислите така?

— Първо, защото ни отпращат долу откакто той се намира на борда и второ… но по-добре да си мълча.

— Искате да си мълчите, понеже ми нямате доверие, нали?

— А вие какво очаквате? Само преди някой и друг час се настанихте тук при мен, тъй че не можете да искате веднага да споделя с вас всичките си мисли.

За мен бе твърде важно да узная именно неговите мисли и затова отвърнах:

— Значи се страхувате от мормона и мълчите само защото смятате, че веднага ще му съобщя какво сте ми казали.

Не се бях излъгал в реакцията му, понеже щом изрекох тези думи той ми се сопна:

— Какви ги дрънкате! Аз да се страхувам! Много ми се иска да видя човека, който би могъл да ме изплаши! А да не говорим, че съвсем не мога да изпитвам страх от този тип, който само гледа да се докара пред хората и още от самото начало започна да ухажва Юдит, а не е нищо повече от един изпечен мошеник.

Този изблик на гняв ми показа, че Херкулес ревнуваше Юдит от мормона. Следователно съществуваше надеждата при определени обстоятелства да намеря в негово лице съюзник и по тази причина можех да бъда към него малко по-откровен, отколкото имах навик да съм към хора, които познавах едва от няколко часа.

— Защо не искате да разговаряте с мен откровено, след като най-открито ви заявявам, че въпреки очебийните усилия на мормона да спечели симпатиите на хората, аз не го смятам за почтен човек?

— Наистина ли? Така ли мислите? — бързо попита той. — Освен пресилената му любезност имате ли и други причини? Вие дойдохте с него на кораба, преди това сте били заедно с него и следователно сигурно го познавате по-добре. Впрочем както лесно може да се досетите тъкмо това за мен е също причина да ви нямам доверие.

— Възможно е, но не заслужавам подозренията ви. Вярно че с Мелтън живяхме две седмици в една и съща странноприемница, ала без да общуваме помежду си. Само през последния ден разговаряхме известно време когато разбра, че съм безработен бедняк и ме попита дали искам да стана счетоводител в Асиенда дел Аройо. Съгласих се, имайки предвид сегашното си положение, и днес той ме взе на кораба.

— Значи познавате Мелтън колкото и аз. Защо тогава казвате, че не е свестен човек?

— Не го твърдя въз основа на някакви факти, а защото някакво неопределено чувство ме предупреждава да внимавам. Имам предчувствието, че трябва да се пазя от него.

— Хмм! И аз изпитвам същото. Този тип не ми е сторил нищо лошо и все пак не мога да го понасям. Лицето му никак не ми харесва. Към всичко това се прибавят и странните погледи, които си разменя с моряка, дето отговаря за каютите.

— Така ли? Не съм забелязал подобно нещо.

— Да, хвърляха си един на друг скришом погледи, сякаш са стари познати, а същевременно се преструват, като че никога не са се виждали.

Това наблюдение беше извънредно важно. Изглежда ревността бе изострила зрението на Херкулес. Но не беше изключено и да се е излъгал. Ето защо го попитах:

— Дали не сте се заблудили? В сравнение с мормона онзи моряк стои толкова по-ниско, че почти трябва да изключим подобна интимна близост, каквато предполагате да съществува между тях според забелязаните тайни знаци или намигване. Възможно е да се познават от по-рано и това да е всичко. Може би погледите, които сте наблюдавали, са били просто един поздрав.

— Я оставете това! Ако тези типове са искали да се поздравят, можеха да го сторят съвсем открито. Но ако не са желали този поздрав да бъде забелязан и от други, значи сигурно имат някаква причина да държат в тайна познанството си, а тази причина в никой случай не може да е почтена.

— Прав сте. От утре ще наблюдавам двамата по-внимателно.

— Наблюдавайте ги! Сигурно има нещо гнило в тази работа. Между Мелтън и стюарда съществува някаква връзка и ако ни засяга, едва ли ще е нещо, което ще ни хареса. Може би трябва да подозираме и капитана. Защо още когато мормонът стъпи на борда той го отведе към задната палуба? За да си побъбри с него? А защо да не чуем и ние за какво имат да си говорят?

— Считам капитана за честен човек. Убеден съм, че не се лъжа. Че защо трябва да разисква търговските си работи и въпросите по корабоплаването пред нашите очи и уши? Но ако действително е вярно, че мормонът и стюардът са съзаклятници, страшно много ми се иска да узная тайната им и имам голямо желание още начаса да ги подслушам.

— Но това е лудост! Нима знаете кога и къде ще разговарят? А на всичко отгоре се намираме на кораб, а не в гората, където можете да се скриете зад някой храст.

— И така да е. Но що се отнася до времето и мястото, то са ми известни и двете. Времето е днес, а мястото е горе на палубата. Ако мормонът иска тайно да разговаря със стюарда, това ще стане след като се стъмни и само ако е сигурен, че никой няма да ги забележи. Той е настанен в каютата до капитана, който навярно скоро ще си легне да спи. Известно е колко са тънки междинните стени. Ако мормонът накара стюарда тайно да се вмъкне в каютата му, съществува реална опасност капитанът да ги види и чуе. Следователно е принуден да избере друго място.

— Къде ли ще е то? — попита атлетът.

— Нима не видяхте, че преди малко горе издигнаха малка палатка? За кого ли може да е тя? Единствено за мормона. Сигурно е казал, че предпочита да спи на палубата отколкото долу в задушната каюта.

— И там ли искате да ги подслушате?

— Да. Забелязахте ли, че палатката е направена от резервното платно за гротмачтата?

— Не знам как се казват всички платна и мачти, ала видях, че то е толкова голямо, че не само е стигнало за палатката, ами и зад нея е останала част от него навита на руло. Значи сигурно е най-голямото платно.

— Точно него имах предвид. За палатката е стигнало половината платно. Другата половина е останала отзад навита на руло. Та там под платното човек спокойно може да се скрие и ако нямате нищо против смятам да спя под него.

— Какво безумно хрумване! Щом се закашляте или кихнете ще ви открият.

— Ще гледам да не кашлям и да не кихам.

— Изглежда сте много сигурен в носа си. Но даже и да не ви заловят, усилията ви просто ще са напразни. Все още изобщо не знаете, дали палатката действително е определена за мормона, а и в случай че предположението ви се окаже вярно, си остава твърде въпросително дали стюардът ще отиде точно там.

— Нямам друг избор освен да се примиря с такава възможност, но ми се струва, че усилията ми няма да са безрезултатни. Имам едно определено предчувствие, а от опит знам, че предчувствията ми рядко ме лъжат.

— Е, тогава няма нито да ви убеждавам, нито да ви разубеждавам. Ако вашето хрумване ви донесе един хубав моряшки бой, то няма да го понесе моят гръб.

Признавам, че това което атлетът нарече „безумно хрумване“, бе твърде несигурно начинание. Но някакво шесто чувство ми подсказваше, че трябва да приведа в изпълнение този план. Задачата ми не беше лесна. Една от друга, а и от тесния коридор, по който трябваше да мина, каютите бяха отделени с тънки стени и хората в тях лесно можеха да ме чуят. Но това все още не беше нищо. Много по-опасна щеше да е срещата ми с някого от екипажа или с един от двамата, които се канех да подслушвам. Ала без да се натъкна на когото и да било успях да стигна до люка, който водеше на палубата и се отваряше навън. Спрях се на стъпалата и предпазливо подадох само главата си. Макар да не беше кой знае колко светло можах добре да огледам разстоянието до палатката. То беше свободно.

На кърмата капитанът даваше указания на щурмана какво да прави през нощта. Значи се канеше да отиде да си легне да спи. Долових и гласа на мормона. Той също се намираше при руля. Отпред почти на самия нос на кораба бърбореха и се смееха няколко моряци. Те не можеха да ме видят. Бързо изскочих от люка и се втурнах към палатката, за да се скрия под останалата излишна част от платното. Това не ми отне повече от минута. Вярно че лежах върху твърдата палуба, но иначе се настаних доста удобно. Платното ме скриваше така, че никой не можеше да ме забележи. Мястото се оказа превъзходно и не вярвах да ме сполети някоя беда. В най-лошия случай само търпението ми щеше да бъде подложено на изпитание.

Легнах така, че да мога да провра главата си във вътрешността на палатката и протегнах ръка. Напипах някаква тънка, но мека постеля, направена както изглеждаше от одеяла. Не бях в състояние нищо да различа.

Не след дълго чух как капитанът пожела на мормона лека нощ и се прибра в каютата си. Мелтън остана да се разхожда по палубата още около четвърт час, а после влезе в палатката и си легна. Значи предположението, че палатката е направена за него, се оказа вярно. Сега важното беше да изчакам да видя дали стюардът щеше да дойде.

Измина един час и още един. Стана полунощ. Бърборенето на моряците отдавна беше престанало. Възцари се такава тишина, че ясно се долавяше шумът от вълните, които корабът оставяше зад себе си. Веднъж се разнесе гласът на един моряк, който подвикна нещо на щурмана. Внезапно долових някакво раздвижване в палатката, но не беше шумът от обръщането на спящ човек, а ми се стори, че мормонът се изправи. Проточих врат, за да мога по-добре да чувам. В същия миг той драсна клечка кибрит, проблясна малко пламъче и на неговата светлина видях, че е седнал на постелята си и пали пура. Значи чакаше някого и все още не беше заспал.

Отново измина доста време докато най-сетне долових тихия въпрос:

— Санди Уелър, ти ли си?

— Йес, сър! — гласеше също тъй тихият отговор на английски.

— Тогава бързо влизай, за да не те види някой! Ще се преместя по-близо до входа.

Значи стюардът се казваше Алегзандър Уелър. Той изпълни желанието на Мелтън.

— Не се безпокой, сър! Освен щурмана и вахтения на палубата няма жив човек, а и тези двамата са на такива места, че не могат да ни забележат.

Възцари се кратко мълчание. Мелтън правеше място на госта си, а той пък бавно се настани до него. После мормонът се обади:

— Лесно можеш да си представиш, че изгарям от любопитство. Качих се на борда, изпълнен с напрегнато очакване, защото не знаех дали си на кораба.

— Що се отнася до това, сър, не беше никак трудно да получа тук мястото на стюард.

— Да не би капитанът да те познава?

— Нищо подобно.

— И не е разбрал, че с теб сме познати, нали?

— Да не съм луд да раздрънкам подобно нещо! За съжаление ме наеха не само до Лобос, а и за обратното плаване до Фриско.

— Няма значение, защото никак няма да ти е трудно в Лобос да избягаш от кораба.

— И аз така мисля и затова взех възможно по-малко вещи със себе си, за да мога незабавно да сляза на сушата без да ми се налага да оставям на борда каквото и да било.

— Само така! Но какво става с нашата работа? Кога тръгна твоят старец?

— Три седмици преди мен. Непременно е стигнал вече целта си. Той е бил там толкова често и толкова добре е запознат с всички обстоятелства, с всички хитри трикове, че всичко ще мине като по вода.

— Но дали индианците ще се съгласят с предложението му?

— Убеден съм, че да. Когато става дума за такава плячка никой червенокож няма и да помисли да откаже.

— Това ме успокоява. Остава само открит въпросът дали достатъчно бързо ще пристигнат, за да са на наше разположение.

— Сигурно е, че вече са на път. Но нима работата е толкова бърза, мистър Мелтън? Можем да свършим всичко съвсем спокойно и без никакво препиране.

— И аз си мислех така преди, ала вече не съм на същото мнение.

— Защо? Случило ли се е нещо?

— Да. Срещнах един човек.

— Че нима тази среща може да има чак такова значение за нашите планове?

— Дори изключително голямо, Санди! Беше истинска изненада за мен да срещна този човек толкова на юг и ако чуеш името му сигурно и ти ще бъдеш не по-малко учуден от мен.

— Кажи ми тогава кой е той!

— Всъщност би трябвало вече да знаеш, защото ти го видя тук на кораба.

— Значи може да е само онзи мъж, който ще работи като счетоводител. Така ли е?

— Разбира се! Че нали освен него никой друг не се качи на борда с мен в Гуаймас! И действително ли не го позна? Вече си се срещал с него и то при такива обстоятелства, че е направо учудващо да го вземеш за непознат. Бях убеден, че ще го разпознаеш и затова няколко пъти ти дадох знак да си предпазлив и колкото е възможно по-малко да му се мяркаш пред очите, защото и той би могъл да се сети кой си и къде те е виждал.

— Забелязах знаците ти, ама не ги разбрах. Някакъв си скитник, който сигурно се радва, че му се предлага случай да стане писар в една затънтена естансия, не може да има каквото и да било значение за нас.

— И аз бих казал същото, ако този изключително опасен човек наистина имаше намерение да стане счетоводител. Я си спомни за форт Уинтах и за твоите преживелици там!

— Не беше кой знае колко весело. Беше такова време, когато там страшно много се играеше хазарт. Бях завъртял хубава търговия и бях спестил пълна кесия с долари, обаче всичко загубих в Уинтах само за няколко часа. За мое щастие там беше брат ти Томас, който ми подари цяла шепа долари и после се застъпи за мен пред кръчмаря, та си намерих работа като келнер. Оттогава не съм го виждал. Нали знаеш защо ми се наложи тъй внезапно да изчезна. Човек не обича да говори за тези неща.

— Че защо не, Санди? На всеки човек, а нали всички ние сме хора, нищо човешко не му е чуждо. Впрочем Том се измъкна жив и здрав от онова толкова напечено положение.

— Вярно. Мистър Том Мелтън бе прибрал в джоба си вече доста хубава сумичка, когато ненадейно нещо прихвана офицера и той взе да твърди, че брат ти бил играл нечестно. Стигна се до кавга. Настояха мистър Мелтън да върне печалбата си, ала той просто застреля офицера и офейка. Двама войници, дочули разправията, се опитаха отвън да го спрат, но улучени от куршуми рухнаха на земята като пънове. Брат ти се измъкна от форта, яхна един от пасящите наблизо коне и си плю на петите. Беше истински подвиг при онези обстоятелства да избяга от едно укрепление.

— Да избяга ли? Е, Томас избяга от Уинтах…

— И не само оттам ами и по-късно пак се измъкна — прекъсна го Уелър. — Вярно, че се размина на косъм от бесилото, но изобщо никога нямаше да го заловят, ако Олд Шетърхенд не тръгна да го преследва. Ама какво зрение трябва да има този човек! Четири дни бяха по петите на брат ти, а не го намериха. И тъкмо тогава било писано да се появи Олд Шетърхенд и да чуе тази история. Застреляният офицер се оказа негов добър познат и затова той яхна коня си с намерението да залови брат ти.

— Да, цели четири дни по-късно и то след като никой от войниците и следотърсачите не беше успял да открие каквато и да било диря. Но този негодник има нюх на ловджийска хрътка. Той намери следите и гони брат ми чак до форт Едуардс където го предаде на коменданта. И клетникът наистина щеше да бъде обесен, ала стана така, че през последната нощ успя да избяга в дрехите на своя пазач, който бе имал глупостта да му се остави да го удуши. Та ти си виждал Олд Шетърхенд навремето във форт Уинтах, нали?

— Само като премина покрай мен на кон. Нямаше и половин час откакто се беше появил, когато научи за убийството и побърза веднага да тръгне. Тъкмо тогава стоях на прага на вратата и от съседа чух, че този уестман бил току-що пристигнал във форта.

— Е, в такъв случай не е никак чудно, че днес не го позна.

— Днес ли? — смаяно попита стюардът. — Какво искаш да кажеш? Да не би тъй нареченият счетоводител да е Олд Шетърхенд?

— Да, точно това искам да кажа.

— Човекът с глуповатата физиономия, когото ми наредиха да настаня в каютата на Херкулес, бил Олд Шетърхенд? Всеки, който е видял този ловец и дори само, когато бързо преминава на кон, знае много добре, че е невъзможно да има каквото и да било общо с подобен писарушка. Сър, всичко друго ще ти повярвам само това не, никога!

— Имам необорими доказателства, Санди. Видя ли го каква пушка има?

— Не, но изглежда са две и са скрити в един общ калъф от ленено платно.

— Наистина са две и всеки знае, че Поразяващата ръка винаги носи и двете си пушки — Мечкоубиеца и карабината тип „Хенри“. В странноприемницата не ми убягна, че той не искаше да ги видя, обаче аз накарах ханджията да ми ги опише. Там уестманът се представяше за някакъв оголял и обосял несретник, а даваше от храната си на ханджията и на цялото му семейство. Ако наистина е такъв човек за какъвто иска да мине, той веднага и с радост трябваше да се съгласи с предложението ми. Но взе че си послужи с най-смешния претекст какъвто може да има, за да спечели уж време за размисъл. Никога не ме е виждал и въпреки това непрестанно ме наблюдаваше. Не му дадох да разбере, че съм го забелязал. Приликата ми с моя брат му е направила впечатление. Спуснал се е от Сиера Мадре. През онези пусти и опасни местности няма да дръзне да мине никой обикновен човек, още по-малко пък някакъв чужденец, който не познава страната, още повече че отвъд планините наскоро имаше метеж и там никак не беше безопасно. По този път ще се осмели да тръгне само смел и опитен мъж, който може да разчита както на себе си, тъй и на своите оръжия. Не забравяй, че не е имал никакви придружители!

Лесно можете да си представите, че следях този разговор с извънредно голямо любопитство и напрежение. Моето предчувствие ми беше направило както на мен, така вероятно и на други значителна услуга. Сега вече изведнъж разбрах, защо лицето на мормона ми беше направило такова впечатление, което не можеше да се дължи само на липсата на хармония в чертите и на особения му израз. Причината се криеше и в приликата му с неговия брат, който на времето се наричаше иначе. Аз тъй и не научих истинското му име. Дружбата ми с убития офицер бе за мен достатъчен повод, за да тръгна да преследвам престъпника, когото гоних до форт Едуардс и там го залових. Вече знаех как стоят нещата. Мормонът беше брат на онзи комарджия, мошеник и многократен убиец, а начинът, по който се изразяваше за злодеянията му, бе достатъчно доказателство, че и самият той не беше в особено добри отношения със законите.

Разбрах, че за съжаление съм разкрит. Щуравата идея на странния собственик на „хотела“ в Гуаймас да води книгата за посетителите си, където бях вписал и моето име, беше виновна мормонът да отгатне моята самоличност. Към това се прибавяше и бъбривостта на ханджията, който беше описал пушките ми и беше казал различни други неща, споменати и изброени от Мелтън преди малко. Той не забрави даже и факта, че не съм спал в стаята, а на двора, защото като уестман съм бил свикнал така. Изобщо успя толкова добре да изтъкне доводите си, че накрая стюардът също стигна до убеждението на мормона. След като изрази съгласието си с него той продължи:

— И така, нека допуснем, че наистина си имаме работа с Олд Шетърхенд. Каква причина би могъл да има, за да идва с нас в асиендата?

— Сигурно основанията му са най-различни. Ако е разбрал, че съм братът на онзи комарджия, той ще го търси там където съм и аз. Значи ще се лепне за мен. Освен това като на опитен човек няма как да не му направи впечатление целта, мястото накъдето поне привидно са се отправили хората от кораба. След всичко което съм чувал за него, това несъмнено ще го наведе на мисълта да се присъедини към преселниците, та в случай на нужда да им помага и да ги съветва. Той избягна да подпише договора, за да остане свободен. Следователно трябва много да внимаваме с него, и макар да не смятам, че ще може да осуети плановете ни, все пак очаквам да ни създаде значителни затруднения, които страшно ще ни забавят.

— Тогава си направил огромна грешка като си го взел. Изобщо не биваше да се занимаваш с него, а трябваше просто да го оставиш да кисне в Гуаймас.

— Така и щях да постъпя, ако дон Херонимо не беше толкова бъбрив да му разкаже всичко за мен и за кораба, който очаквах. Наистина, аз казах на Олд Шетърхенд, че без мен няма да го пуснат на борда, но съм убеден, че капитанът, който е глуповат и честен тип, а и изобщо не е запознат с истинските ни цели, щеше и без друго да го вземе. Но дори и уестманът да не беше заминал с нас, от него като нищо може да се очаква да използва още следващия кораб, за да стигне до Лобос и оттам да поеме подир нас. В такъв случай нямаше да се чувстваме нито за миг спокойни.

— Как е възможно да се страхуваме от този единствен човек, когато сме толкова многобройни? Звучи ми пресилено макар да е Олд Шетърхенд. Един-единствен куршум може да ни отърве от него.

— Да, но ако се изложи на куршумите ни, а това и през ум няма да му мине. Направих най-умното. Ако той е известен като хитра лисица, аз ще му покажа, че някои други хора могат да са по-хитри и от него. Именно защото се кани да ме надхитри, самият той трябва да бъде надхитрен. И така, аз се престорих, че наистина го смятам за някакъв пропаднал чужденец. Предложих му работа, за да го подлъжа да тръгне с мен. Така винаги ще го държа под око и мога да му тегля куршума когато си поискам. А оловото тъй и тъй няма да му се размине, защото имам да му отмъщавам за брат си, когото той преследва като убиец и в крайна сметка го принуди да напусне страната. Това трябва да бъде отмъстено и понеже този тип бе толкова глупав или пък дързък сам да ми падне в ръцете, аз няма да пропусна тъй изгодния случай и ще извърша онова, което смятам за мой дълг, за мое кръвно задължение.

Той изрече тези думи с ярост и известна тържественост, сякаш полагаше клетва. Бавно и замислено стюардът му отвърна следното:

— Да се надяваме, че тъй ще стане! Но нещата с този човек стоят твърде особено. Получаваш чувството, като че ли е в съюз със самия сатана. В колкото по-голяма опасност е изпаднал, толкова по-бързо се измъква от нея.

— Този път няма да е така. Докато сме на път не бива да го закачаме, защото това би събудило подозренията на останалите, но нека само веднъж стигнем асиендата и там ще си разчистим сметките! Изобщо не е нужно самият аз да посягам на него. Индианците ще свършат тази работа.

— Ами ако им избяга? Колко често се е намирал в ръцете на кръвожадни червенокожи племена и или им е офейквал, или по съвсем необясним начин е съумявал от най-върли врагове да ги превърне в свои най-добри приятели. Та нима не се е бил и с Винету на живот и смърт? А сега и двамата са готови да пожертват живота си един за друг!

— Това са били други хора при други обстоятелства. Не съм бил аз там. Държа го в ръцете си и когато си поискам ще му извия врата. Аз ще…

В силната си възбуда Хари Мелтън скочи на крака, при което главата му се блъсна в изпънатото корабно платно. Върлините бяха само подпрени върху дъските на палубата, не успяха да устоят на предизвиканото разклащане и изпопадаха в различни посоки, а тежкото платно погреба под себе си мормона и стюарда и… самия мен.

Ако исках да не ме открият бе много важно никак да не се бавя. Чевръсто си пробих път и се измъкнах навън изпод гънките на струпалото се върху мен платнище и се втурнах към люка. Когато слязох по стъпалата достатъчно ниско, аз леко подадох глава и видях как двамата също изпълзяха от рухналата палатка и то без да забележат, че съвсем наблизо е имало и трети човек. За подслушване не можеше повече и дума да става. Отидох да си легна в моята койка. Херкулес спеше като пор и понеже се постарах да не вдигам шум, той не ме усети. И добре че не прекъснах съня му, защото в този момент не знаех какво да отговоря на въпросите му. Едно беше ясно — не биваше да му казвам истината, понеже в противен случай непременно можех да очаквам от него да ми създаде големи неприятности. И така, легнах си, но не за да спя, а за да размисля над току-що чутото. Когато най-после затворих очи, през малкия люк вече нахлуваше дневна светлина.

Значи негодникът имаше намерение да ме убие! Това звучеше опасно, ала не ме тревожеше. Нали вече знаех в какво положение се намирах и във всички случаи щях да внимавам. Обаче иначе стояха нещата с надвисналата над преселниците опасност, да, повече нямаше никакво съмнение, че те се намират в опасност и тя беше толкова по-голяма, колкото по-малко знаех в какво се състоеше и кога и как щеше да ги връхлети.

Докато пътувахме, което ще рече до асиендата, нямаше да се случи нищо. Това бе сигурно. Мормонът беше казал, че дотам не бива да се предприема нищо срещу мен, защото иначе в другите щели да се събудят подозрения. Значи до асиендата и тях не ги заплашваше опасност. Ами после? После какво? Двамата споменаха за индианци, които щели да изпълнят отмъщението на мормона и да ме убият. Несъмнено те бяха същите, които застрашаваха и живота на преселниците. Значи индианско нападение. Не ми изглеждаше кой знае колко опасно. Но защо ли трябваше да нападнат немските работници? С изключение на поляка те бяха толкова бедни, че нямаше какво да се вземе от тях. Сигурно имаше и нещо друго, което в момента не бях в състояние да прозра, защото както дотук наученото тъй и наблюденията ми не бяха достатъчни. Обаче се надявах по време на пътуването ни да видя и чуя достатъчно, за да попадна на истинската следа.

По време на пътуването ни ли? Че нима трябваше да пътувам до естансията с мормона и хората му? Бях ли длъжен? Всъщност не. В Лобос можех да сляза на сушата и да изчезна. Но в такъв случай преселниците нямаше да избягнат злата си участ и ако тя ги връхлетеше, това щеше да тежи на моята съвест. Тази мисъл ме накара да реша да продължа заедно с мормона, а освен това с моята енергичност и дееспособност за мен щеше да е цяло удоволствие да разкрия коварните кроежи на Мелтън както и да ги осуетя. Той беше казал: „Именно защото се кани да ме надхитри, самият той трябва да бъде надхитрен“. Е добре, значи хитрост срещу хитрост, нека бъде така!

Когато се събудих атлетът беше вече на крака и ме попита:

— Спах дълбоко и не съм чул кога сте се върнали. Да не би да са ви спипали?

— Не.

— А научихте ли нещо?

— Нищо важно — казах с безразличие.

— Тъй си и мислех — засмя се той. — Впрочем предрекох ви го. Само станахте за смях.

— Ами смейте ми се, но имайте добрината да мълчите, за да не ми се смеят и други.

— Да не би да ме смятате за дърдорко? — навъсено ме попита той. — Никога не съм бил клюкар и през ум не ми минава заради вас тепърва да ставам такъв. Тъй че няма да ви издам, още по-малко пък на онези двама негодници, които и без друго не мога да понасям. Отдавна имам предчувствието, че рано или късно здравата ще се спречкаме с мормона. —

Лобос отдавна беше останал зад нас. Бяхме преминали вече покрай Сан Мигел де Оркаситас и пътувахме към Урес, главния град на едноименния окръг.

Бяха се погрижили никой от преселниците да не върви пеша. Нашият асиендеро дон Тимотео Прухильо беше изпратил да ни посрещнат индианци от племето яки с коли, впрегнати в животни и ездитни коне, които заварихме да ни чакат в Лобос. Цялата работа до най-малките подробности беше организирана толкова добре, че всичко премина гладко без каквито и да било затруднения.

Колите приличаха на онези тромави и безформени превозни средства, с които на времето преселниците пресичаха североамериканските прерии. Те бяха предназначени за жените и децата, а освен това бяха натоварени с оскъдните вещи на немските семейства както и с предметите, които водачът на кервана бе закупил в Лобос по нареждане на асиендерото. Общо взето ездитните коне не струваха, обаче все щяха да свършат работа, още повече че пътуването бе толкова кратко. Водачът беше опитен вакеро или главен ратай с вече посивяла коса, мълчалив и мрачен човек, който с никого не разговаряше и изглежда изпитваше някакво уважение най-много единствено към мормона. Двамата яздеха един до друг начело на кервана. Аз се бях присъединил към атлета и се преструвах, че изобщо не се интересувам от другите хора. Но скришом вниманието ми беше насочено и към най-незначителните неща, защото иначе едва ли щях да изпълня задачата, с която се бях нагърбил. Херкулес беше добър ездач, тъй като често беше работил в циркови трупи, където бе имал възможност да се упражнява в езда. Той често се усмихваше на начина, по който седях на седлото — наведен напред, привидно без особена устойчивост, какъвто бе маниерът на опитните прерийни ловци, които по време на обикновена езда изглеждат заедно с коня си като задрямали, докато някоя случка ненадейно така оживи и ездача, и животното, че и двамата начаса се превръщат в съвсем други същества. Атлетът критикуваше лошата ми, на пръв поглед несигурна стойка и когато най-сетне видя, че забележките му нищо не променят, кажи-речи ме наруга:

— Човече, като че ли досега говорих на вятъра! Каквито и усилия да полагам, от вас и до края на живота ви няма да излезе дори посредствен ездач. Клечите върху гърба на крантата си като някое хлапе на своето дървено люлеещо се конче. Срам и позор!

От Херкулес не биваше да очаквам любезности, но все пак бях забелязал, че към мен не проявяваше вече онова безразличие та даже и неприязън, както през първия ден на нашето запознанство. Често когато го изненадвах с някой бърз поглед, забелязвах в очите му израз на дружелюбие и топлота. Но тогава той бързо ги свеждаше, сякаш се срамуваше, че за някоя и друга секунда беше забравил своята ярост и своя гняв.

Стюардът Санди Уелър беше останал на кораба, ала не се съмнявах, че много скоро след слизането ни на сушата той беше избягал, за да служи някъде и някак на тъмните цели на мормона.

Вярно, че Мелтън все още се отнасяше към преселниците с онова внимание, което те смятаха, че могат да очакват от него, имайки предвид задълженията му към тях. Но откакто бяха стъпили на брега той вече не проявяваше онази пресилена любезност, с която бяха свикнали още от първите дни на борда. Колкото повече се отдалечавахме от брега на океана и колкото по-сигурно му бяха в ръцете, толкова повече намаляваше учтивостта му към хората.

За пръв път идвах по тези места и не познавах разположението на окръжния град Урес, през който всъщност трябваше да минем. Но знаех, че се намира на Рио Сонора, южно от Ариспе. Градът се е разпрострял на левия бряг на реката в плодородна равнина и е обграден от великолепни градини. Затова предварително се радвахме на пристигането си в това селище, още повече че дотогава бяхме пътували най-често през диви и пустинни земи, а в Урес се надявахме да имаме един ден почивка. Предполагах, че се приближавахме към града, понеже отдавна бяхме прекосили Рио Сан Мигел, приток на Рио Сонора и с всеки изминал час зачестяваха признаците, че пред нас се намираше някое по-значително населено място. Все повече ставаха и пътищата, или поне това, което там се разбира под понятието „път“. Покрай нас минаваха отделни пътници, най-често ездачи, тук-там се появяваше по някоя асиенда или естансия, които обаче ние винаги заобикаляхме.

Нямаше как да не ми направи впечатление, че мормонът все се стараеше да не даде възможност на пресрещащите ни хора да разговарят с нас. Той неизменно се насочваше към въпросния човек и започваше настоятелно да му приказва, докато керванът ни отминеше. Или не биваше да бъдем предупредени да се пазим от нещо, или пък мормонът не желаеше никой да узнае какви сме и накъде сме се отправили. Поведението му затвърди в мен убеждението, че той даваше на всички лъжливи сведения. Към това се прибави и обстоятелството, че промени посоката, към която се бяхме придържали дотогава, насочвайки се на североизток. Във всеки случай Урес не се намираше там. Бях решил пред Мелтън да не давам никакъв израз на подозренията си, но този път смуших коня си да се приближи до него, за да го попитам най-учтиво къде се намира градът и кога ще пристигнем там. Той ме измери с отровен поглед и ми отговори:

— Какво ви интересува Урес, сър? Нима съм казал, че ще влезем в това селище?

— Казахте, че Асиенда дел Аройо се намирала зад Урес и аз си помислих…

— Помислили сте, помислили сте! — прекъсна ме той. — Да, асиендата е зад Урес, но не в права посока а малко встрани. Да не би да искате заради вас да се отбиваме от пътя си?

— Нямам такова намерение. Впрочем сигурно ще признаете, че въпросът ми беше съвсем естествен и ни най-малко нахален.

Обърнах му гръб. На зададения ми на испански въпрос Мелтън беше отговорил на английски, за да го разбера само аз. Много вероятно и старият пеон или вакеро, който яздеше до него, също не биваше да узнае каквото и да било от тайните му планове. А освен това предполагах, че мормонът искаше да избегне Урес, за да не разберат жителите му, че голяма група преселници са се отправили към Асиенда дел Аройо. Нещо се кроеше срещу тези хора и то трябваше да остане в тайна.

Още същия ден привечер стигнахме до Рио Сонора, но както предполагах доста над града. Брегът се спускаше постепенно надолу, а водата не беше дълбока, тъй че сравнително лесно се прехвърлихме отсреща. Всъщност трябваше да спрем на отвъдния бряг, понеже вече беше станало късно, а дългият преход бе изморил и хора, и животни. Въпреки това Мелтън заяви, че се налагало да продължим още час нататък докато сме стигнели до някакво място, където можело да бивакуваме много по-добре, отколкото на брега на реката.

Струваше ми се, че имах основание да се усъмня в твърдението му. Вярно че край водата имаше комари, които щяха да смущават почивката ни, ала това беше и единствената причина да избегнем реката, чиито бряг иначе ни предлагаше всичко от каквото се нуждаеха хора и животни. Несъмнено мормонът преследваше определена цел като искаше да ни отдалечи от реката и да ни заведе на едно място, където нямаше вода, До което заключение стигнах, понеже преди да поемем отново на път той нареди всички животни да отидат на водопой. Още повече, че започна да се стъмва.

Тъй като при тръгването ни от реката бе паднал вече пълен мрак, нямаше как да оглеждам местностите, през които минавахме. Наблизо не се виждаха дървета или гора, не забелязвах и ниви. От време на време яздехме по трева, но най-често конете ни газеха пясък, в който както копитата им, тъй и колелата на колите дълбоко потъваха. Скоро на тъмния небосклон се появиха звезди и с помощта на светлината им разбрах, че пътят ни водеше вече на югоизток. Малко преди да достигнем града ние се бяхме отклонили на североизток, а ето че сега свърнахме на югоизток. Следователно беше ясно, че Урес се е намирал точно на най-краткия ни път, а мормонът го беше заобиколил по някаква неизвестна за мен причина, която се надявах скоро да узная.

Вместо след един, ние спряхме едва след два часа, и то насред открита равнина, където се виждаха само няколко храста, но не и поток или каквато и да било застояла вода. Странно беше, че не се настанихме на лагер до споменатите храсталаци, а доста далеч от тях. Без някаква основателна причина никой пътник няма да се откаже от удобствата, предлагани от такива храсти. Колите бяха подредени една до друга, после свалиха хамутите на впрегатните животни, както и седлата на конете и ги повериха на грижите на няколко индианци, за да попасат през нощта под техния надзор от оскъдната тревица наоколо. Направи ми впечатление и обстоятелството, че мормонът не накара индианците да отидат с конете и мулетата при храстите, а ги изпрати точно в противоположната посока. Изглежда никой от нас не биваше да се приближава до въпросните храсталаци. Ето защо реших тайно да посетя онова място.

Хората бяха много изморени и скоро се завиха в одеялата си, за да спят. И аз направих същото, обаче не затворих очи. Луната все още не беше изгряла. Малкото звезди по небето пръскаха оскъдна и несигурна светлина, на която не се виждаше на повече от десетина крачки.

Внимателно наблюдавах мястото, където Мелтън лежеше сам и встрани от нас. Изглеждаше, че спи, ала след около три четвърти час забелязах как се раздвижи, отметна одеялото и се изправи на крака. След като постоя кратко време наострил слух, аз си помислих, че ще се отдалечи нанякъде. Но не стана така, а тихо и бавно се насочи към мен. Когато се озова доста наблизо, клекна и безшумно допълзя до главата ми, за да се вслуша в дишането ми. Положих всички усилия да дишам бавно, леко и равномерно като човек, който спи дълбоко. Изглежда той остана доволен, защото се изправи и се насочи към храстите.

Поведението му доказваше първо, че ми нямаше доверие и че се боеше от моята предпазливост и бдителност, и второ, че кроеше нещо, което никой не биваше да узнае. Но аз трябваше да науча какво е то. След като се отдалечи толкова, че бе невъзможно да ме чуе, аз скочих на крака и се забързах към храсталаците, за да го изпреваря.. Но не се втурнах подир него, а описах дъга, която ме отведе на изток от храстите, докато той се приближаваше към тях от юг. От само себе си се разбира, че не се осмелих да стигна до самите храсталаци, защото беше близо до ума предположението, че там някой очакваше Мелтън. Когато ми останаха около четирийсет или петдесет крачки до целта, аз легнах на земята и пълзейки, изминах още около половината от това разстояние.

Бях се придвижил толкова бързо, че въпреки значителното заобикаляне изпреварих мормона. Едва след като залегнах и зачаках, аз долових стъпките му. Той премина толкова близо до мен, че успях ясно да го разпозная и дори ме обзеха опасения да не би да ме открие. Скоро той спря и цъкна с език. Веднага откъм храстите долетя в отговор същият сигнал и оттам се появи някакъв силует, който не можех добре да разгледам. Този човек зададе на английски следния въпрос:

— Ти ли си брате Мелтън?

— Йес-чу се в отговор.

— All right! Ела, приближи се! Всичко е наред.

— Сам ли си, брате?

— Не, и вождът е тук. От това можеш да разбереш, че съм подхванал нашата работа точно както трябва. Всичко върви като по вода.

— Значи твоето момче те е срещнало, нали?

— Да. Ела между храстите! Налага се да сме предпазливи, защото при теб е Олд Шетърхенд, което обаче все още хич не ми се вярва.

— Той е. Мога да ти се закълна, защото…

По-нататък не успях да чуя нищо, понеже докато говореше Мелтън пристъпи до другия и двамата изчезнаха сред храсталаците.

Какво ли трябваше да предприема? Да ги подслушам? Лесно е да се каже, обаче беше трудно, ако не и невъзможно за изпълнение, както скоро сам се убедих. Храсталакът никак не беше голям, а не беше и гъст и на всичко отгоре току-що на небето се появи и лунният сърп. Тук растяха най-много десетина петнайсет храста, ала нямах представа зад кой от тях трябваше да търся мъжете, които в момента бяха поне трима. Непременно щяха да ме видят даже да имах и по-тъмно облекло. А тъй като дрехите ми бяха доста светли щеше да е чиста глупост да искам да се промъкна до тях. Ето защо направих единственото, което ми беше останало — запълзях обратно докато най-сетне отново можех да се изправя на крака и се върнах в бивака, където всички спяха и никой не беше забелязал отсъствието ми. Пак се увих в одеялото си и започнах да премислям видяното и чутото.

Кой ли беше човекът, с когото се срещна Мелтън? Отговорът не беше чак толкова труден. Двамата се обръщаха един към друг с „брате“. Невъзможно беше да е Томас Мелтън, понеже той беше напуснал страната и се намираше далеч оттук. Следователно непознатият също беше мормон и това изглеждаше толкова по-вероятно, защото не си бе послужил с обичайния по тези земи испански, а с английски език. И друго — Мелтън го беше попитал дали го е срещнало „момчето му“. Под това „момче“ несъмнено имаше предвид стюарда на нашия кораб Санди Уелър. Докато подслушвах разговора му с мормона в палатката на палубата стюардът беше споменал, че баща му отдавна бил тръгнал на път към индианците. И ето че сега заедно с тези двамата между храстите имаше и някакъв индиански вожд. Без съмнение днешната среща е била уговорена дълго преди това. След слизането ни на сушата Санди бе избягал от кораба и бе отишъл при баща си, за да му съобщи, че преселниците идват и че той трябва вече да отиде на определената от Мелтън среща. Тъй като е бил сам, Санди е имал възможност да пътува много по-бързо от нас и с доста голяма увереност можех да предположа, че в момента тук се бяха събрали старият Уелър, Мелтън и някакъв индиански вожд. Може би и Санди беше при тях. Вероятно заедно с вожда имаше и други индианци. Следователно бях постъпил съвсем правилно, като бях решил да не се излагам на опасността да ме открият.

Оставаше важният въпрос от кое ли племе бяха тези индианци. Който е запознат с тогавашния живот в Мексико и преди всичко с положението в провинция Сонора, той сигурно знае колко много племена се срещаха по онова време из тези земи. Там живееха индианците опата, пима, собайпури, тарахумара, кауенча, папаго, юма, тепехуана, кахита, кора, колатлан, яки, упангуайма и гуайма, които най-често се скитат без посока из Сонора или по границите на този щат. И това са само най-известните племена.

Не бях успял да видя вожда, а още по-малко пък да го чуя да говори, тъй че нямах никаква представа към кое ли племе можеше да се числи. А щеше да ми е от голяма полза да го знам. Но още по-важен беше въпросът, каква бе целта на тази среща. Не бе никак трудно да се досетя, че се касаеше за преселниците, но не можех да отгатна повече подробности колкото и да напрягах ума си и макар че с цялата си проницателност премислях и най-малките забелязани подробности, за да преценя и сравня всички известни ми факти.

От вълнение бях изпаднал в особено трескаво състояние и трябваше да положа всички усилия, за да запазя самообладание и да остана спокойно да лежа, още повече че изминаха не по-малко от два часа преди мормонът да се върне и да легне да спи. Естествено за мен нямаше никакъв сън. Над нас бе надвиснала някаква опасност и аз не бях в състояние да кажа каква беше тя и кога щеше да ни връхлети. Тези мисли не ми позволиха да мигна. Да ни връхлети? Е, навярно първо щеше да връхлети преселниците, но щом веднъж се бях заел да помогна на тези хора нямаше никакво съмнение, че тяхната участ бе и моя участ и затова щях да остана при заплашените от голяма беда хора докато възелът се разплетеше.

Като предпазлив човек си зададох и въпроса дали бе по силите ми да се изправя сам срещу опасността, защото нали не биваше да споменавам пред никого за нея. Смелост не ми липсваше, но какво бе положението с отговорността? Ако ме обезвредяха, вероятно всички преселници щяха да са загубени. И така, най-напред трябваше да помисля за собствената си безопасност и отнякъде да доведа помощ. Но как? Може би беше уместно да се уведомят властите в Урес. Но кой ли щеше да го направи? Можех само аз. И кога? Възможно по-скоро. Значи още рано сутринта. Ала тъй като никой не биваше да го узнае, а още по-малко пък мормонът, трябваше да се отдалеча от кервана по такъв начин, който нямаше да събуди никакви подозрения. Как ли можеше да стане? Да попитам за разрешение? Но в такъв случай щях да съм принуден да обясня къде искам да отида. Тайно да изчезна? Тъкмо това щеше неизбежно да събуди подозренията, които толкова ми се щеше да избегна. Докато размислях над този проблем ми хрумнаха думите на Херкулес, че и през целия ми живот от мен нямало да излезе свестен ездач. Ето кое щеше да ми помогне да осъществя моя план. Конят ми трябваше да се подплаши и лудешки да препусне с мен напосоки.

Тази спасителна мисъл напълно ме задоволи и толкова ме успокои, че все пак най-сетне заспах и се събудих едва, когато другите вече се готвеха да тръгнат на път.

Мормонът подготвяше потеглянето с очебийна припряност и на мен никак не ми беше трудно да отгатна причината. Неговите стъпки се бяха отпечатали в мекия пясък толкова дълбоко, че лесно можеха да се проследят с поглед до самите храсти. Тъй като беше разкрил, че съм Олд Шетърхенд, той се опасяваше да не би да обърна внимание на тези дири и да ги проследя. В такъв случай неминуемо щях да открия и следите на хората, с които се беше срещал и преговарял през нощта. За да избегне тази опасност, той препираше преселниците да тръгнат на път час по-скоро.

Без дори да подозира, аз си имах същите тревоги като него, понеже и отпечатъците от моите крака се забелязваха не по-малко ясно от неговите. Невъзможно беше да не ги е видял, ала изглежда си беше помислил, че ги е оставил някой от неговите съюзници, промъкнал се през нощта до лагера ни без по-късно да го е споменал по време на разговора им.

Когато взех да слагам сбруята на моя кон, поставих няколко дребни но остроръбести камъчета между кожата на животното и седлото, а после силно затегнах ремъка. След като го възседнах аз се поизправих на стремената, за да намаля възможно повече тежестта си, тъй че отначало жребецът да не изпита болки. Но когато след известно време седнах както трябваше, той почувства камъчетата и започна да не ми се подчинява. Привидно полагах всички усилия да го успокоя, но безрезултатно. Опитваше се да ме хвърли на земята, а аз се преструвах, че напрягам последните си сили, за да се задържа върху седлото. Най-накрая конят ми стана толкова опърничав, че привлече вниманието на всички, в това число и на мормона.

— Какво го прихваща този звяр? — попита Херкулес, който пак яздеше редом с мен.

— Знам ли? Иска да ме хвърли. Сигурно нищо друго.

— Тогава хванете по-късо юздите на туй добиче и му забийте шпорите си, че да изпитва уважение! Е, наистина не е никак чудно, че не иска да ви знае, защото един кон с характер и чувство за чест предпочита да има добър ездач. А вие сте… охо… е-хей… накъде?

Последвах неговия съвет и забих шпорите си в слабините на коня. Той се вдигна на задните си крака, след това хвърли къч, после скочи едновременно с четирите си крака във въздуха. Взе да се изправя на задните си крака, опитвайки се да ме хвърли ту от лявата, ту от дясната си страна, ала безуспешно. Извадих краката си от стремената, плъзнах се малко назад и после почти легнах върху гърба на животното, обгръщайки с две ръце врата му и разбира се не паднах. Всички, които видяха това, се разсмяха и техният силен ехтящ кикот съвсем раздразни жребеца. Той препусна в права посока през откритата равнина. Макар да изглеждаше като чиста случайност, че в бесен галоп конят се насочи на югозапад, все пак това беше мое дело.

Когато се огледах назад видях, че неколцина ме последваха, ала скоро се отказаха и се върнаха. Най-дълго язди подир мен Херкулес. Той се тревожеше за мен, но не успя да ме догони. След десетина минути не го виждах повече. Спрях и скочих на земята, за да избавя клетото животно от острите камъчета и от болките му. После продължих все на югозапад, в която посока трябваше да търся града.

Бях взел това решение по две причини. Първо, исках да уведомя тамошната полиция за пристигането на преселниците и за подозренията ми и второ, беше необходимо да си купя нови дрехи. При очакващите ме перипетии и продължително пътуване, облеклото, което носех в момента, сигурно щеше съвсем да се разпадне на парцали, а освен това ме смущаваше и светлият му цвят, който през миналата вечер ми беше попречил толкова много. Тези дрехи ги бях купил в Гуаймас само защото там нямаше по-хубави за моя ръст, а и нали желаех мормонът да ме помисли за изпаднал бедняк. Но тъй като ме беше прозрял, не виждах защо и с външността си да не признаех, че не бива да ме причисляват към тъй наречените „скитници“.

Още предишния ден в мен се беше породило предположението, че сме прехвърлили реката на няколко мили по-горе от Урес. Скоро се оказа, че преценката ми е била напълно вярна. Не беше изминал и час когато околностите взеха да придобиват съвсем друг вид. Колкото повече напредвах, толкова по-оживени ставаха местностите. Започнаха да се появяват чифлици, копитата на коня ми стъпиха на добре утъпкани пътища. После навлязох между градини и най-сетне стигнах града, който ми направи далеч по-добро впечатление, отколкото изглежда направих аз на неговите жители, които срещах, понеже забелязах, че ми хвърляха погледи, изпълнени с всичко друго, но не и с почит или уважение. Попитах един от тях къде е Casa de Ayuntamiento (Кметство. Б. по.), а когато се озовах пред сградата, скочих от коня, завързах го наблизо с юздите му, прекрачих прага и се осведомих от един безделничещ полицай за alcalde del distrito (Окръжен съдия. Б. по.). Човекът ме препрати към дон Антонио Риего, посочвайки ми да вляза във вътрешния двор, където забелязах врата, чиито надпис ме просветли, че този най-висш окръжен чиновник се намираше във въпросната служебна стая. Когато почуках, отвътре ми отговориха да вляза и аз прекрачих прага. Веднага се поклоних много дълбоко, защото се бях озовал пред една дама.

Наоколо не се виждаше абсолютно нищо от онова, което някой европеец би свързал в съзнанието си с представата за служебно помещение. Стените бяха варосани. В твърдо утъпкания глинен под бяха забити четири кола, боядисани в бяло, червено и зелено — националните цветове на страната, на които висяха два хамака. В предния хамак лежеше млада жена и пушеше цигара. Беше облечена в не дотам чист пеньоар. Нейната все още невчесана коса вероятно се намираше в това състояние още от предишния ден. Вързан за верижка, кацнал на хамака над главата й, се мъдреше един папагал, който ме посрещна с ядни крясъци. Едва по-късно забелязах, че вторият, по-задният хамак не беше празен. И тъй, поклоних се и най-учтиво попитах дали ще ми бъде разрешено да разговарям с alcalde del distrito. Дамата ме огледа с остър и изпитателен поглед, после направи в посока към мен такова движение с ръка, сякаш бях въздух и извърна глава без да ми отговори. В замяна на това папагалът се накокошини, широко разтвори кривата си човка и ми кресна!

— Eres picaro!

В превод този поздрав означаваше: „Ти си негодник“! Донята погали птицата заради духовитото й възклицание, а аз повторих въпроса си със същата учтивост както и преди.

— Eres picaro! — пак изкрещя папагалът докато донята упорито запази мълчание.

Отново повторих въпроса си.

— Eres picaro, picaro, picaro! — продължи да ме ругае пернатият клеветник, а дамата най-сетне си направи труда да махне с ръка по посока на вратата и по този дълбокомислен и деликатен начин да ми намекне, че желае да освободи и себе си и своя папагал от присъствието ми.

Но вместо да си тръгна аз най-спокойно облегнах пушките си на стената, надникнах през вратата навън, за да видя къде е полицаят, който ми беше посочил тази стая. Понеже той гледаше на другата страна, аз пъхнах пръста си в устата и пронизително изсвирих. Папагалът също изсвири, дамата изкрещя, доста добре наподобявайки папагал, а полицаят се обърна към мен. Направих му знак да се приближи и го попитах:

— Наистина ли тук е служебната стая на alcalde del distrito?

— Да, сеньор — беше отговорът.

— Ами къде е дон Антонио Риего?

— Че. къде ще е, там в стаята!

— Но не го виждам, а сеньората не ми отговаря.

— Не съм виновен за това, тогава нищо не може да се направи. С достолепна крачка той се отдалечи. Отново се обърнах към дамата и повторих въпроса си, но този път не чак толкова учтиво. Тогава тя се надигна от хамака, черните й очи ме пронизаха с гневен поглед и изфуча:

— Вън, веднага, иначе ще заповядам да ви затворят! В какви дрехи ми идвате! Още в първия миг си проличава, че не можете да платите каквато и да било административна услуга.

Папагалът плясна два-три пъти с криле, посегна към мен да ме клъвне с клюна си и изкрещя:

— Eres picaro, eres picaro!

Аз обаче спокойно измъкнах кесията си от джоба, извадих от нея няколко златни монети и без да продумам започнах да ги прехвърлям от едната си длан на другата и да ги броя. Незабавно папагалът имитира звъна на златото смайващо сполучливо, а дамата се обърна към другия хамак и с възможно най-милия гласец изчурулика:

— Надигни се, мили! Дошъл е един кабалиеро, който много спешно иска да говори с теб. Аз ще му свия цигара.

Точно под мястото на папагала беше поставена дървена кутия, където имаше тютюн и цигарена хартия. Донята лепна на езика си края на една от тези хартийки, за да го навлажни със слюнка, после постави върху нея щипка тютюн. С миловидните си пръстчета я усука във формата на гъсеница, запали гъсеницата с помощта на своя фас и с очарователна усмивка ми я подаде.

Хмм! Това навлажняване! Тези пръстчета, чиито сиво-кафеникав цвят ме затрудняваше да реша дали бяха в ръкавици или пък бяха покрити с нещо друго! И на всичко отгоре мястото където се намираше тютюнът — точно под папагала! Накратко, аз взех цигарата с дълбок поклон, но не посмях да я сложа в уста.

Междувременно зад нея бях доловил някакво раздвижване, което привлече вниманието ми в тази посока. Вторият хамак се разлюля и от него се източи, напълно съзнателно използвам тази дума, та от него се източи едно невероятно дълго и кльощаво тяло, което с безшумни крачки и призрачни движения се приближи до мен и с глухия глас на ветрилоквист (Човек, който умее да говори с корема си. Б. по.) ме попита:

— Каква съдебна такса сте готов да заплатите, сеньор?

— Плащам според стойността на отговорите, които получавам, дон Антонио — отвърнах аз.

Невижданият дългуч се обърна към младата си жена и с най-ужасни гримаси, които сигурно трябваше да представляват дружелюбна усмивка, й каза:

— Чу ли, гълъбчето ми? Той плаща според стойността и тъй като всичко което казвам има висока стойност, моля те да свиеш на сеньора още една цигара.

С видимо удоволствие тя изпълни желанието му и докато държах между пръстите си двата запалени от нея тютюневи глисти, които и без друго веднага угаснаха, доблестният й съпруг ме подкани:

— Хайде, доверете ми вашите желания, сеньор! Тук сте пред най-добрия си приятел.

Папагалът издаде толкова нежни гукащи звуци, че бях обзет от неописуемо блажено чувство. Намирах се вероятно пред двама от най-благородните хора и пред един от най-любвеобилните папагали. Ето защо с подкупваща откровеност се осведомих:

— Сеньор съдия, известно ли ви е името дон Тимотео Прухильо?

— Не. А на теб, гълъбчето ми?

— Не — отговори гълъбчето.

— Търся някаква Асиенда дел Аройо, която изглежда се намира недалеч от Урес. Може би сега сте в състояние да ми дадете някои сведения, а?

— Не. А ти, гълъбчето ми?

— Не — отвърна като ехо гълъбчето.

— Дон Тимотео Прухильо е поискал да му изпратят немски преселници, за да работят в неговата асиенда. Кой ще трябва да защитава тези хора в случай, че той няма почтени намерения към тях?

— Не и аз, сеньор.

— Ами кой тогава? — изразих учудването си.

— Родината им чрез своите консулства и представителства.

— В този град има ли изобщо някакво консулство?

— Не.

— Но ако тези хора изпаднат в беда или в опасност, нали тук все пак трябва да се намери някой, който да ги защити?

— Не, няма такъв човек.

— Но дон Антонио Риего, даже и ако допуснем, че тези хора са без права и без закрила, защото в този окръг няма представител на тяхната родина, все пак нали може да се очаква, че ако някой мексиканец се отнесе към тях нечестно или още по-лошо, той ще бъде привлечен под отговорност от местните власти?

— Не, сеньор. Хич не ме засяга какво става с чужденците.

— Ами ако някой жител от вашия окръг убие един немец какво бихте направили, сеньор съдия?

— Нищо. Моите поданици ми създават толкова главоболия, че няма кога да се занимавам с работите на чужди страни. Невъзможно ни е да се разправям с чуждестранни персони и въпроси. Желаете ли още нещо, сеньор?

— Не, досегашните ви отговори направиха безпредметни всички други мои въпроси, дон Антонио.

— Тогава ще ви освободя да си вървите веднага щом признаете голямата стойност на моите сведения.

— Да, веднага щом я признаете — съгласи се сеньората с очарователния си глас, а към нея се присъедини и папагалът, издавайки най-нежни звуци.

— Най-съвестно ще ви разясня каква е тази стойност — отвърнах аз. — Тъй като все ми отговаряте с „не“, за мен вашите отговори нямат абсолютно никаква стойност.

— Как? Какво? Да не би да искате да кажете, че няма да ми платите пукната пара?

— Естествено.

Риего отстъпи две крачки назад, измери ме с гневен поглед и заплаши:

— Сеньор, мога да ви принудя!

— Няма как! Аз също съм немец. В себе си имам само чуждестранни пари и понеже според собствените ви думи не мога да очаквам от вас да се занимавате с чуждоземни дела и чужденци, а пък парите ми сигурно също спадат към чуждоземните неща, то ми е просто невъзможно да извърша такъв тежък грях към вашето родно самоуважение, предлагайки ви чужди монети.

Сеньората захвърли своята цигара и започна да хапе устните си. Папагалът разпери криле и широко разтвори човка. Съдията отстъпи още една крачка назад и със задавен от ярост глас попита:

— Значи само чужди пари, а?

— Да. Единствените местни неща, които мога да ви подаря са ето тези две цигари. Оставям ги в кутията с тютюна.

Хвърлих цигарите върху тютюна, при което папагалът се опита да ме клъвне по ръката.

— Значи действително не искате да платите? — изръмжа съдията.

— Не.

Аз взех пушките си и бързо се отдалечих.

— Скъперник, безчестен тип! — прогърмя зад мен гласът на дългуча.

— Чужденец, голтак, скитник! — гневно изпищя донята зад гърба ми.

— Eres picaro, eres picaro, picaro — ти си негодник, негодник, негодник! — дочух крясъците на папагала докато с бързи крачки прекосявах двора, за да изляза на улицата. Но там стоеше и явно ме чакаше полицаят. Щом ме видя той протегна разтворената си длан.

— Подарете ми нещо за сведението, което ви дадох! Заплатата ми е малка, а аз трябва да храня жена и четири деца.

— Не съм виновен за това, нищо не може да се направи — отговорих му с неговите собствени думи, развързах коня, метнах се на седлото и се отдалечих. Ако настроението ми беше малко по-добро, поне той щеше да получи нещичко.

Надеждите за помощ, които бях възлагал на градските власти, се оказаха напразни. При подобни порядки, които в днешни дни навярно са се променили, най-добре беше да се действа винаги според мъдростта „на вълка вратът е дебел, защото сам си върши работата“. И така, край на разчитането на чужди хора и на чужда помощ!

След като се отдалечих достатъчно от кметството, аз слязох пред един „хотел“, за да хапна и пийна нещо, да поискам да напоят и нахранят коня ми и да се осведомя къде мога да намеря магазин за дрехи. Такъв имаше съвсем наблизо и макар на безбожна цена там получих хубав мексикански костюм, който ми стоеше като направен по поръчка. Грижата за близкото бъдеще ме накара да се презапася с муниции. Завързах увитите в одеяло дрехи отзад за седлото и яхнал коня, в добро настроение, аз излязох от града където бях загубил една моя малка надежда, но в замяна на това житейският ми опит бе значително обогатен.

Докато бях в странноприемницата разпитвах за Асиенда дел Аройо и узнах, че тя се намира на цял ден езда на изток от града между обраслите с гори планински склонове на брега на един поток, който подхранвал неголямо езеро. Бяха ми описали както местността, тъй и пътя до нея толкова подробно, че нямаше как да се заблудя. Същевременно бях научил и някои неща за живота, качествата и характера на собственика на асиендата.

Дон Тимотео Прухильо бил честен човек, по-рано бил един от най-богатите хора в тази провинция, но честите политически промени и метежи, както и индианските нападения, му нанесли значителни щети, тъй че по това време той минавал само за заможен човек. От няколкото, големи чифлици му останало едно-единствено имение — Асиенда дел Аройо. Освен това дон Тимотео бил собственик на живачни мини, за чието местоположение не успях да узная нищо определено. Хората знаеха само, че се намирали далеч, далеч отвъд асиендата в някаква неплодородна местност и че по-рано носели богати добиви, ала поради липса на работна ръка и заради скитащите се наоколо индианци се отказали от експлоатацията им и ги изоставили.

Няма какво по-особено да кажа за пътя, изминат от мен този ден. Бях сам и минавах през скучни местности. Пренощувах в една долина, обградена от голи склонове. Но по нейното дъно растеше достатъчно трева, за да може конят ми да се напасе до насита. Докато от Урес до тук не ме беше срещал жив човек, то на следващия предобед имах една среща, която при дадените обстоятелства бе изключително важна, среща, при която за съжаление било писано да се пролее кръв.

Яздех през дълга тясна долина. Образувайки многобройни завои, тя се изкачваше нагоре в планината. По околните върхове не се виждаше нито едно дърво, а по-надалеч зад тях се издигаха още по-високите планини, където трябваше да търся асиендата. Те бяха скалисти и имаха толкова странни и загадъчни форми, че тук-там ми напомняха за далечните „Bad lands“ (Букв. „лоши земи“, намират се в Уайоминг. Вж. т. 35 „Сред лешояди“. Б. нем. изд. Б. по.). Много рядко се мяркаше по някое дърво с прекършена корона или самотен храст, стърчащ от една или друга пукнатина където бе намерил оскъдна влага за жалкото си съществувание. Спомних си за моите приключения в онези „Bad lands“, за схватките със сиусите, с които се бях сблъскал там. Въобразих си, че чувам пронизителните им бойни крясъци както и пукота на техните пушки. Но я чакай… дали това беше само илюзорен спомен, или бе действителност? Беше се разнесъл изстрел. Спрях коня си и се ослушах. Беше чиста действителност, понеже в следващия миг точно пред мен, нейде зад най-близкия завой на долината изтрещя втори, а веднага и трети изстрел.

Пришпорих жребеца си, но веднага щом стигнах до завоя проявих достатъчно предпазливост да спра. Исках преди всичко да разбера с кого си имах работа. Затова слязох от седлото, оставих коня където си беше и пеша се отправих към образувания от скалата ъгъл, за да хвърля поглед зад завоя. След като свалих шапката си, защото широката й периферия лесно можеше да ме издаде, внимателно надникнах иззад скалата и видях, че от другата й страна долината се разширяваше, тъй като под прав ъгъл с нея там се отваряше странична клисура. Долу в средата на самото дъно на главната долина стояха двама мъже и зяпаха нагоре към скалата, образуваща ъгъла, където се срещаха голямата долина и тясната клисура. Бяха бял и индианец и държаха пушките си в ръце. Тъкмо в този момент те ги вдигнаха в положение за стрелба, прицелиха се някъде нагоре и натиснаха спусъците. Изстрелите почти се сляха в един.

По кого ли стреляха двамата мъже? Наблизо стояха три коня. Значи с тях имаше и трети човек. Но къде ли се намираше? Подадох глава малко по-напред и долу съвсем близо до ъгловата скала видях да лежат още три коня, които изглежда бяха мъртви, понеже изобщо не се движеха. Може би на двайсетина метра над тях на едно място на канарата, до което можеха да стигнат само добри катерачи, и където един издатък на скалата ги пазеше от вражеските куршуми, се бяха сгушили трима души, една жена и две момчета. Може би ще е по-правилно да кажа двама юноши. Не ми беше възможно добре да различа чертите на лицата им. Не бяха въоръжени с пушки, а само с лъкове, с които от време на време изпращаха срещу нападателите си по някоя стрела, но тя все не достигаше до тях.

Мъже срещу момчета и една невъоръжена жена! Пфу! Какви мъже можеха да са те? Само хора без чувство за чест! Мигновено реших да се притека на помощ на момчетата, понеже ми стана ясно, че искаха да ги убият. За да се изложа на възможно по-малка опасност, трябваше да надхитря двамата нападатели, трябваше да ги изненадам в онзи момент, когато пушките им бяха празни. Завтекох се обратно към коня си и го яхнах. Извадих пушките от калъфа им, преметнах Мечкоубиеца през рамо, взех карабината „Хенри“ в ръка и зачаках. Разнесе се изстрел и веднага след него още един. В същия миг излетях с коня си иззад скалата и препуснах към двамата. Те ме видяха и замръзнаха на местата си. Неочакваното ми появяване съвсем ги изненада.

Белият беше човек със среден ръст и нито слаб, нито особено широкоплещест. Носеше дрехи от лек плат с обичайната за страната кройка и вид. Лицето му имаше остри характерни черти, които не можеха лесно да се забравят. В колана му бяха затъкнати пистолет и нож, а в десницата си държеше едноцевна карабина, с която току-що бе стрелял.

Облеклото на индианеца беше почти същото, само че той нямаше шапка и в дългата му права коса беше затъкнато перо, символът на достойнството на вожда. От пояса му стърчеше само дръжката на нож. Пушката му също беше едноцевна и в този миг — празна.

Добро утро, сеньори! — поздравих ги аз, като спрях коня си пред тях, а десницата ми застрашително взе да си играе с карабината „Хенри“. — С какъв лов се занимавате тук?

Те не ми отговориха. Престорих се, сякаш едва в този момент съзирам мъртвите коне и възкликнах:

— Ха! По коне ли стреляте? Та животните са оседлани! Значи сте хвърлили око на ездачите им, така ли? Къде са хората?

Червенокосият посегна към торбичката с патрони, за да зареди отново. Белият направи същото като започна да ругае:

— А вас това какво ви интересува? Я изчезвайте! Гледайте си вашата работа!

— Така ли? Не ме интересувало? По това може да се поспори. Но онзи който срещне на пътя си мъже, които стрелят по момчета и жени, навярно има право да попита за причината, предизвикала подобно поведение.

— И какъв ли отговор ще получи?

— Ами онзи, който поиска, стига само да умее да зададе въпроса си със съответната настойчивост.

— И за такъв човек ли се мислите? — попита язвително белият докато индианецът хладнокръвно уви около един куршум парче пластир и после се накани да го пъхне в цевта на пушката си.

— Да — отвърнах аз.

— Я не ме карайте да се смея, а бързо изчезвайте иначе ще се запознаете с куршумите ни…

— - С вашите ли куршуми бе, негоднико? — прекъснах го аз и насочих дулото към гърдите му. — Първо ще се запознаеш с моите! Знаеш ли колко куршума има в карабина тип „Хенри“? Незабавно хвърлете пушките си, иначе ще ви надупча главите с олово!

— Карабина… „Хен… ри“?! — процеди през зъби белият като втренчи в мен широко отворените си очи и пусна пушката си на земята.

Защо ли думите „карабина Хенри“ го изплашиха толкова много? Изглежда индианецът бе твърде далеч от мисълта да изпада в такъв ужас. Най-хладнокръвно той преценяваше положението. Дулото ми не беше насочено към неговите гърди, а към белия, но въпреки всичко не биваше да поема риска да довърши пълненето на пушката си. Но все пак имаше едно средство бързо да ме обезвреди. Просто по лицето му прочетох, че бе готов да го използва, и бях нащрек. Със светкавично движение той дръпна пистолета от колана на белия и се прицели в мен. Но с не по-малка бързина и аз насочих дулото на моята карабина към ръката му и преди да успее с палеца си да запъне петлето на пистолета изстрелът ми изтрещя и куршумът се заби в свитата му длан. Миг-два той остана като вцепенен, вперил поглед в кървящата си десница, която изтърва пистолета. После погледът му се премести върху мен.

— Таве шала!

След като изрече тези две думи без дори да погледне към пушката и пистолета, които лежаха на земята, индианецът се втурна към конете, скочи върху един от тях и препусна в галоп.

— Таве шала! — повтори белият, който до този момент не се беше помръднал, а после продължи: — The devil (По дяволите! Б. по.), къде ми бяха очите! Вождът има право!

Мигновено той се озова при втория кон, метна се на седлото и запраши подир червенокожия. Той също заряза пушката си. И през ум не ми мина да задържа единия или другия. Какво ли означаваха двете думи „таве шала“? Те бяха от някакъв език, който не ми беше познат.

След като двамата препуснаха и изчезнаха, горе откъм скалата се разнесе трикратен тържествуващ вик. Жената и момчетата видяха, че са спасени и по този начин дадоха израз на радостта си. Но те крещяха и ликуваха твърде рано, понеже в същия миг отдолу забелязах нещо, което те нямаше как да видят.

Точно над тях на най-високото място на скалата се показа човешка глава, а после се появи дулото на двуцевка както и ръцете, които я държаха. Човекът се канеше да стреля отгоре по тримата. Жената и момчетата се намираха в непосредствена смъртна опасност. Думите, които тържествуващо ми подвикваха, бяха от езика на мимбренхосите, който знаех, защото го бях научил от вожда на апачите Винету. Затова им извиках на същия език:

— Owan sah arhonda, akayia to-sikis-ta — притиснете се до скалата, над вас има враг!

Те незабавно се подчиниха и се отдръпнаха толкова плътно до самата канара, че отдолу изобщо не можех да ги виждам. Изглежда, че така се изгубиха от полезрението на застаналия горе човек, но той не се отказа от намерението си, а изчезна за няколко мига и после пак се появи на едно друго място, където скалата се издаваше напред почти във формата на амвон. Както ми се стори оттам той имаше възможност да ги вижда и да ги улучи с куршумите си. Ставаше въпрос да се спасят три човешки живота. Ала това нямаше как да стане, ако исках да пощадя другия. Трудно беше да се улучи цел на такава височина. Може би куршумът на карабината „Хенри“ нямаше да стигне дотам, а не улучех ли първия път, човекът щеше да има време да изпълни подлия си замисъл. Конят ми не беше спокоен. Затова скочих от седлото, захвърлих карабината „Хенри“ и взех в ръка Мечкоубиеца. Тъкмо когато го вдигнах в положение за стрелба, онзи негодник насочи пушката си надолу. Прицелих се бързо, но сигурно — и натиснах спусъка. Изстрелът изтрещя и ехото го повтори. Тук между склоновете на долината гърмежът на старата тежка пушка много приличаше на тътена на гаубица. Тялото на човека остана да лежи горе върху скалата. Бях имал възможност да се прицеля само в главата или ръцете му, защото само тези части се виждаха и то поради голямото разстояние не съвсем ясно. Стори ми се, че при изстрела ми главата му потрепна и се изви настрани, ала той не се отдръпна и ръцете му продължаваха да стискат насочената надолу пушка. Ето защо реших да изпратя и втори куршум. Човекът не се скри, но и не стреля. Затова побързах пак да заредя Мечкоубиеца. В същото време видях, че хората, които бях взел под моя закрила, отново пристъпиха напред и едно от момчетата ми извика:

— Не стреляй повече! Той е мъртъв. Ей сега ще се спуснем при теб.

Не веднъж се е случвало след някоя битка да намират труповете на убити войници в същото положение както ги е улучил куршумът. Дали и в този случай не бе настъпило подобно мигновено вцепеняване? Видях, че тримата слязоха от канарата, отправих се натам и се срещнах с тях в подножието на скалата. Жената бе все още млада и според индианските представи беше много красива. По бегла преценка едното момче беше около петнайсетгодишно, а другото — около седемнайсетгодишно. По дрехите им си личеше, че от доста време се намират на път. Подадох на всеки от тримата ръка и понеже според индианските обичаи е по-добре да се обърнеш към някое момче, отколкото към жена, попитах по-голямото от тях:

— Познаваш ли тези ваши врагове?

— Само двамата червенокожи мъже, белия не. Възрастният беше Вете-иа, вождът на племето юма, а другият беше неговият син Гати-иа (Голямата уста и Малката уста. Б. нем. изд.)

Тъй като въпреки младостта им не исках да бъда неучтив и да ги разпитвам кои са, що са, още повече че едва ли имаха бойни имена, на първо време се осведомих за следното:

— Не познавам нито Голямата нито Малката уста и никога не съм чувал за тях, но каква причина имат тези червенокожи мъже, за да искат да ви убият?

— Преди много луни те дойдоха, за да нападнат и ограбят нашето племе, макар че живеехме с тях в мир. Но ние узнахме плановете на юмите навреме и ги победихме. В схватката пленихме и вожда им. Налгу Мокаши (Силния бизон. Б. нем. изд.), чиито синове сме ние, му предложи да се бият за честта си и го победи. Но вместо после да го убие, той го пусна да си върви. Това е голям позор, понеже е израз на пренебрежение, ала ти едва ли ги знаеш тези неща, защото си бледолик.

— Знам ги, много добре съм запознат с нравите и обичаите на червенокожите мъже. Дълги лета и зими съм общувал с най-храбрите племена, а с вашия баща, Силния бизон, съм пушил лулата на мира.

— Тогава не може да си обикновен бледолик и сигурно имаш прочуто име, защото нашият баща е храбър воин и пуши калюмета само с прославили се мъже.

— Ще научите името ми, но най-напред ми разкажете как се срещнахте тук с двамата юми и с белия!

— Тази скуоу е шилар (Тази жена е моята по-голяма сестра. Б. нем. изд.). Когато беше още момиче, дойде един вожд на опатите, за да я поиска за жена. Баща ни й позволи да го последва. След време на нас двамата ни домъчня за нея и тръгнахме да я посетим. Две луни останахме при опатите, а когато решихме да се върнем, тя поиска да ни придружи, за да види баща ни.

— Колко непредпазливо!

— Извинявай, но не е така! Ние живеем в мир с всички племена. На известно разстояние бяхме изпратени от един отряд опати и когато се разделихме и те и ние бяхме убедени, че не ни заплашва никаква опасност. Юмите живеят далеч оттук и не можехме да подозираме, че вождът им се навърта по тези места. Всеки воин с чувство за чест минава покрай жените и момчетата без да ги закача, ала Голямата уста ни позна и започна да стреля по нас. Ние все още не сме воини и нямаме имена. Въоръжени сме само със стрели и нямаше как да се защитаваме. Затова бързо скочихме от конете и избягахме на скалите. Успяхме добре да се прикрием и ако враговете ни бяха дръзнали да се покатерят подир нас, щяхме да ги избием със стрелите си. Въпреки всичко щяхме да загинем, ако ти не ни беше избавил, защото щом Голямата уста видя, че сме в безопасност от куршумите им, той нареди на своя син, Малката уста, по заобиколен път да се изкачи по-високо от нас и да ни обстрелва отгоре.

— И белият ли стреля?

— Да, макар че не го познаваме и никога не сме му причинявали зло. Той дори отстъпи на Малката уста своята пушка, понеже има две цеви и с нея можехме да бъдем убити по-бързо. Но затова ще трябва да умре веднага щом го срещнем. Много добре запомних лицето му!

При тези думи юношата извади ножа си и направи с него такова движение, сякаш го забиваше в нечие сърце. Разбрах, че заканата му бе съвсем сериозна. В същия миг ми хрумнаха двете думи, извикани от Голямата уста, когато куршумът ми улучи неговата ръка. Ето защо попитах:

— Ти знаеш ли езика на юмите?

— Известни са ни много думи от него…

— Тогава можеш ли да ми кажеш значението на думите "таве шала?

— Да, чувал съм ги. Означават „съкрушаващата ръка“. Това е и името на един прочут бял ловец, който е приятел на прославения вожд на апачите Винету. Бледоликите го наричат Олд Шетърхенд и веднъж нашият баща се сражава рамо до рамо с него, срещу команчите и двамата изпушиха калюмета на мира и на вечното приятелство. Къде си чул тези две думи?

— Извика ги Голямата уста, когато куршумът ми го рани в ръката.

— Защото си постъпил също като Олд Шетърхенд. Той не убива враговете си щом може да ги обезвреди само с някоя лека рана. Куршумите му никога не пропускат целта. Той ги изпраща или от своя шошсестех (Мечкоубиец. Б. нем. изд.), с който е възможно да си служат само извънредно силни мъже или пък от късата си карабина, която има толкова много патрони, че човек може да стреля с нея без…

Момчето изведнъж млъкна, огледа ме от глава до пети, а после извика към брат си и сестра си:

— Уф! Очите ми са били слепи! Този бял воин улучи врага ни от толкова голямо разстояние! Погледнете тежката пушка в ръката му! Там където той стоеше преди, лежи другата му пушка, с която прониза юмрука на Голямата уста. Вождът на юмите го е нарекъл Таве шала. Нека моят по-малък брат и моята по-голяма сестра отстъпят в страхопочитание назад, защото пред нас е онзи силен бледолик воин, за когото нашият баща, който също е голям герой, каза, че не може да се сравнява с него.

Това бе чисто индиански начин на изразяване, с който нещата доста се преувеличават, но момчето бе напълно искрено. И тримата отстъпиха назад и се поклониха, ала аз отново им подадох ръка и казах:

— Да, аз съм човекът, когото наричат Олд Шетърхенд. Вие сте децата на моя храбър и прославен приятел и сърцето ми е изпълнено с радост, че дойдох навреме, за да прогоня вашия смъртен враг. Дясната му ръка е осакатена така, че никога вече няма да може да размахва томахавка. А сега ще получите по един спомен за деня, когато го видяхте да бяга като голям страхливец. Елате да отидем при конете!

Те ме последваха до мястото, където стоеше моят жребец, а недалеч от него беше и конят на Малката уста. Там лежеше и моята карабина „Хенри“, която бях набързо захвърлил, а също и двете едноцевни пушки заедно с пистолета. По него разбрах, че куршумът от карабината ми първо се е ударил в дръжката на пистолета и оттам е попаднал в юмрука на червенокожия — значи беше рикоширал. В следствие на това бе причинил далеч по-лоша рана, отколкото ако просто беше пронизал дланта. Двете едноцевки бяха собственост на индианците. Белият беше отстъпил двуцевката си само временно на Малката уста, за да устрои вече споменатата засада, а за себе си беше задържал едната едноцевка. Всъщност плячката се падаше на мен. На всяко от момчетата подарих по една пушка, а на по-голямото дадох и пистолета. Несъмнено те бяха възхитени от постъпката ми, защото много рядко в ръцете на индиански юноша попада огнестрелно оръжие, но двамата ги приеха мълчаливо, тъй като червенокожият умее да се владее и потиска както болката, така и радостта си.

Конят на Малката уста беше красиво животно. Подарих го на младата скуоу. Мъжкото седло не беше никаква пречка за нея, защото индианските жени седят на коня също като мъжете.

Отправихме се към трите застреляни животни, които както вече споменах, лежаха близо до самата скала. Нападателите не бяха посмели да се приближат до това място, понеже там щяха да ги достигнат стрелите на момчетата. По тази причина от товарите на конете нищо не липсваше. Там имаше както подаръци за двамата братя от техния зет, така и дарове, които жената беше получила за нейния баща. Заедно със седлата и оглавниците трябваше разбира се да вземат и тези предмети.

Беше вече време да се изкатеря горе на скалата, за да видя какво е станало с Малката уста. Момчетата ме помолиха да им разреша да дойдат с мен, а жената остана долу в долината като пазач. Лесно намерихме следите на сина на вожда. Когато стигнахме горе, пред очите ни се разкри зловеща картина. Мъртвецът лежеше проснат по корем. Главата му стърчеше извън ръба на канарата, двете му ръце до лактите висяха надолу, а пръстите им стискаха двуцевката все още толкова здраво, че и в смъртта си той не я беше изпуснал. Надвесих се доста напред, за да прибера най-напред пушката, а после издърпах и трупа по-назад.

— Уф, уф! — възкликнаха двете момчета, като посочиха главата на застреляния индианец. И двата ми куршума я бяха пронизали. При тази височина и това разстояние изстрелите ми не можеха да бъдат по-точни.

Позволих на момчетата да вземат всичко, каквото мъртвецът имаше по себе си. Оставихме трупа където си беше. После се спуснахме долу. Нямахме причина да се бавим по-дълго в тази местност, още повече че очаквахме двамата бегълци да се върнат, за да потърсят Малката уста.

Вероятно Голямата уста беше предполагал, че синът му ще ме види отгоре и бързо ще се оттегли на сигурно място. Несъмнено някъде беше спрял и го чакаше. Не се ли появеше синът, бащата щеше да се върне, щеше да открие трупа и можех да бъда уверен, че по петите ми щеше да тръгне един неумолим върл неприятел.

Много ми се искаше да разбера кой беше белият спътник на Голямата уста. Двуцевката беше собственост на този човек. Огледах я по-внимателно и върху долната част от приклада намерих издълбани две букви — едно Р и едно У. Навярно „Р“-то беше началната буква на собствено име, а „У“-то — на фамилното. Нямаше как веднага да не се сетя за името Уелър. Та нали Уелър се казваше бащата на стюарда от кораба! Завчера вечерта този човек заедно с един индиански вожд се беше срещнал с мормона Мелтън. Всичко съвпадаше изненадващо. Нямаше съмнение, че онзи вожд е бил Голямата уста, а белият, когото преди малко също бях принудил да избяга, беше непознатият от завчера, който се бе обърнал към мормона с думата „брате“. Сигурно и Малката уста е бил заедно с тях. Нямаше защо да се учудвам, че ги бях срещнал тук, понеже долината се намираше на пътя за Асиенда дел Аройо, а както изглеждаше точно тя беше обект на коварния план, измъдрен явно на онази среща завчера вечерта. Ако тези мои разсъждения бяха верни, то можеше по-нататък да се извади и заключението, че наблизо се намираше и отряд на юмите, с чието съвсем скорошно появяване трябваше да се съобразявам. И така налагаше се без никакво бавене да напусна долината и да се отправя към асиендата.

Тя не се намираше в посоката, в която бяха поели индианката и двете момчета, но въпреки това те бързо се решиха да тръгнат по този заобиколен път, защото се надяваха в асиендата да си набавят два коня, без които не можеха. Жената яхна животното, което беше моя законна плячка и което й бях подарил, а самият аз се метнах на моя жребец. Двата коня носеха и вече споменатите предмети. Момчетата бяха принудени да вървят пеша.

Яздех начело, а тримата ме следваха на известно разстояние. Никак нямаше да ми е неприятно да си поговоря с тях, ала не подобаваше на воин с моя ранг да се впуска в приказки с една скуоу и две червенокожи момчета. Ако чуеше подобно нещо, цялото племе на апачите мимбренхо щеше да плесне с ръце и да опули очи от слисване.

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Крепостта в скалите (1)

Метаданни

Данни

Крепостта в скалите

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа главаМормонът

Карл Май
Крепостта в скалите (1)

Първа глава
Мормонът