Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Waldläufer, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 11гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

КРАЙ БИЗОНОВОТО ЕЗЕРО. 1999. Изд. Гея-Либрис, София. Роман. ІІ изд. Превод: [от нем.] Любомир СПАСОВ [Der Waldlaufer / Karl MAY]. Страници: 319. Формат: 21 см. Цена: [Без сведение за цена]. ISBN: 954-9550-09-5

 

Der Waldläufer, 1879, Band 70

Karl May — Verlag, Bamberg

История

  1. —Корекция

9. Обсадата

Плененият Бараха бе вързан за ствола на един дъб. Той виждаше пред себе си смъртта в най-ужасния й лик, тъй като няколко червенокожи изпълняваха около него страховит танц. Други пък, в очакване Черната птица да даде знак за започване на мъченията, бяха изтръгнали железата от обкова на горящите фургони и ги нажежаваха, за да ги използват като инструменти за инквизиция. Всички онези, които не бяха успели да се снабдят с такива железарии, заостряха колове, точеха ножове или дялкаха колчета, които щяха да забиват в месата на пленника.

Бараха още отсега преживяваше всички мъки на една болезнена смърт. Той си припомняше ужасяващите описания на стария Бенито и сега би бил благодарен на стрелеца за един милозлив куршум, който да го избави от бавната умирачка.

Един от индианците пристъпи към него. Голяма рана, причинена от камата на някой бял, пресичаше гърдите му и въпреки превръзката от дървесна кора кръвта продължаваше да блика отдолу. Той натопи пръста си в нея и изтегли по лицето на Бараха една линия от челото до брадата.

— Бледоликият ще ми даде половината от лицето си. Половината чело, окото и бузата са мои. Аз ще му ги изтръгна, докато е още жив.

Приближи друг.

— Скалпът на бледоликия принадлежи на мен. Аз плених белия! Той прекара ножа си толкова близо около косата му, че Бараха кажи-речи почувства острието.

Трети го мереше с ядовито искрящи очи.

— Ще има ли бледоликият смелостта да подхване предсмъртната си песен? Ако мълчи, ще му изрежа езика!

Наоколо се разнесоха викове, признак на нетърпение. Диваците искаха жертвата да им бъде предадена. Черната птица се надигна, за да даде знак за започване на мъченията.

Но явно смъртният час на Бараха още не беше дошъл. Една непозната фигура пристъпи към огъня, край който седеше вождът. Тя носеше облеклото на папагосите.

— Ел Местисо! — извика Антилопата, който бе заел място до страната на вожда.

— Да, Ел Местисо — прозвуча гордият отговор на разбойника. — Той идва, за да поздрави своите червени братя.

— Каква пътека видяха краката на моя брат? — попита вождът.

— Неговата пътека вървеше през страната на бледоликите, където синовете на апачите откриха коне.

Черната птица наостри слух.

— Моят брат е видял децата на апачите?

— Той ги видя и се би на тяхна страна. Якия дъб падна заедно с всички червенолики в ръцете на белите.

Лоша беше вестта, донесена от метиса, ала по достойното лице на вожда не трепна и мускул.

— Те са се преселили при Великия дух във Вечните ловни полета. Черната птица обаче ще отиде при бледоликите и ще вземе по двайсет скалпа за всеки от своите синове. Нека брат ми се огледа. Земята днес вече пи от кръвта на белите и остана само един, който ще вие от болка на кола за прослава на победата на апачите.

Ел Местисо погледна към пленника.

— Ще ми позволи ли моят брат да говоря с бледоликия?

— Брат ми може да прави каквото иска!

Разбойникът на саваната пристъпи към Бараха.

— Как ти е името?

— Бараха.

— Ти си от експедицията, която някой си дон Естебан е повел от Тубак към Апачерията?

— Да.

— Намерихте ли злато?

Чертите на пленника се проясниха. Той разбра, че метисът не е индианец, и мигновено скрои план за спасение.

— Да.

— Колко?

— Толкова, че човек би могъл да купи цяла Сонора с него.

— Caramba[1], правиш си майтап на кола на мъченията!

— Хич не ми и хрумва. Видях злато, казвам ви, късове като юмрук, товар за една кола. При това една буца, голяма най-малко колкото главата ми. Искате ли да го имате?

— По дяволите, дали съм искал!

— Освободете ме тогава! Срещу моя живот ще ви издам бонансата.

Метиса го погледна в очите, сякаш искаше с погледа си да проникне до дълбините на душата му.

— Истината ли казваш?

— В името на Светата Дева, да!

— И златото наистина е в такива големи количества?

— Да.

— Кой знае още за бонансата?

— Трима бели, които сега се намират там.

— Трима? Техните мигове са преброени! Но я кажи, чувал ли си някога за Ел Местисо?

— За Ел Местисо и Мано Сангриенто, да.

— Аз съм Ел Местисо. Сега сигурно ти е ясно, че при мен те очаква нещо къде-къде по-лошо, отколкото при апачите, ако се опиташ да ме мамиш?

— Аз не лъжа — отговори Бараха, оглеждайки ужасния човек с изпълнен със страх поглед.

— Е, добре, тогава ще опитам да те освободя!

Той се върна при вожда.

— Черната птица няма да измъчва белия мъж.

— Той ще го измъчва.

— Не, защото Ел Местисо го казва. Моят червен брат ще освободи бледоликия!

Черната птица повдигна въпросително тъмните си очи. Ел Местисо беше мъж, за чието приятелство би принесъл в жертва и един апач, но такова искане той все пак не можеше да поставя.

— Той ще умре.

— Ще дам за него откуп на червения ми брат.

— Какъв?

— Стотици коне на бледоликите заедно с конярите.

— Той ще умре.

— Той ще живее, защото Ел Местисо ще заплати още със скалпа на най-великия команч, носен от саваната.

— Как се казва кучето на команчите?

— Соколово око.

— Соколово око? — Очите на вожда проблеснаха гневно, а и Антилопата не успя да потисне едно движение на изненада. — Истината ли говори моят брат?

— Ел Местисо изричал ли е някога лъжа?

— Черната птица вярва на своя брат. Ще получи ли той скалпа на Соколово око?

— Да.

— И конете с конярите на бледоликите?

— Да.

— Къде ще ги намери той?

— Нека моят брат ми даде дванайсет от воините си, за да отида да взема скалпа на команча, а той веднага да потегли със своите бойци към Бизоновото езеро, където ще се срещна с него. Бледоликите ще са там със стадата си.

— Кога ще бъде той там?

— След четири слънца.

— Моят брат ще получи пленника. Нека той вземе дванайсет воини на апачите и да потегли. След четири слънца Черната птица ще бъде с цялото си племе край Бизоновото езеро, за да се срещне с него.

Когато Ел Местисо се отдалечи, Черната птица продължи, обръщайки се към Антилопата:

— Черната птица е ранен и не може нито да върви, нито да язди. Той ще води своите воини на бойни канута към Бизоновото езеро.

— Не иска ли той да преследва тримата бели ловци?

— Вождовете на горите са силни и умни. Те ще се спуснат до водата и ще бъдат стигнати от апачите. Нека Антилопата, моят син, вземе десет от воините ми и да върви по техните дири. Черната птица ще го чака при Бизоновото езеро.

Докато опитният и прозорлив вожд нахвърляше набързо плана за бойния поход, Ел Местисо приближи до Бараха и преряза с ножа ремъците му.

— Ти си свободен, но засега ще ме придружаваш. Най-малкият опит за бягство ще ти коства живота.

Диваците понечиха да дадат израз на недоволството си от освобождаването на пленника, ала се успокоиха, като чуха каква цена ще им бъде заплатена за това.

Ел Местисо си подбра дванайсет силни индианци и замина. Черната птица събра останалите при гаснещата светлина на огъня и се насочи с тях към реката.

На известно разстояние от лагера Ел Местисо се натъкна на баща си, който го чакаше. Разговорът между двамата бе подслушан от Диас, който препусна към Златната долина. Но нощта беше тъмна, а спъващият се кон на Кучильо толкова уморен, че не напредваше бързо. На всичкото отгоре Диас се обърка на няколко пъти в тъмницата. Ето защо пристигна при пирамидата само няколко минути преди индианците.

Междувременно тримата ловци бяха прекарали в сън, редувайки се в стражата, част от нощта. Канадецът тъкмо събуждаше Пепе, за да му предаде поста, когато долови шума от приближаващ се конски тропот.

— Някакъв ездач, Пепе! Кой ли може да е?

— Сигурно някой беглец от лагера. Та нали чухме стрелбата. Може би червенокожите са победили и златотърсачите са хукнали на всички страни.

— Той идва право към нас.

Ездачът действително стигна до пирамидата и спря коня си.

— Сеньор Боа роз, сеньор Пепе, дон Фабиан!

— Аа, сеньор Диас, вие! — позна го канадецът по гласа. — Какво има, че така неочаквано се връщате при нас?

— Трябваше да ви предупредя. Индианците са господари на равнината. Само аз и Бараха, който се връщаше към лагера, се изплъзнахме. Той ви издаде и диваците идват насам, за да присвоят бонансата.

— По дяволите, тогава ще е най-добре да им се махнем от пътя.

— Няма как да го сторите, понеже нямате коне, а те са вече наблизо.

— Качете се при нас. Нашата крепост няма да им се даде!

— Не мога. Трябва да тръгна веднага към Бизоновото езеро, за да предупредя дон Агустин Пена, че ще бъде нападнат от апачите.

— Препускайте тогава, сеньор Диас, препускайте — викна Фабиан, който се бе разбудил по време на разговора. — Препускайте, за да стигнете навреме, и поздравете хасиендерото и… дъщеря му от мен! Ние ще ви последваме по най-бързия начин, веднага щом ни се удаде възможност да се разкараме оттук.

— Колцина са червенокожите? — поиска да знае Пепе.

— Само дванайсет. Другите са поели към Бизоновото езеро, както предполагам.

— Само дванайсет? Ще ги опаткаме!

— При тях има и двама мъже, облечени като папагоси.

— И с тях ще се запознаем!

— Тогава сполука, сеньорес, и точни куршуми… Адиос!

Той обърна коня и препусна в галоп.

В този миг откъм района, където лежеше конят на индианския убиец, се разнесе лаят на чакал.

— Вече си намери плячка — отбеляза Пепе.

— Мислите ли? — възрази Фабиан. — На мен ми се стори, че звукът не дойде от гърлото на животно, а на човек.

— Възможно е, сине мой — обади се Големия орел. — Твоите уши са по-млади от нашите и следователно различават по-вярно. Може би някой от червенокожите се е промъкнал напред, за да разузнае дали могат безопасно да приближат.

— Което умеят те, можем и ние! — рече Пепе.

И при последната дума беше вече изчезнал зад ръба на платформата.

— Пепе, остани! — предупреди Боа роз полугласно, ала вече нямаше как да бъде чут от чевръстия мигелет.

Пепе се спусна тихо по стената на пирамидата и запълзя с цялата необходима предпазливост към мястото, откъдето бе дошъл лаят. Стигна благополучно до червения кон и установи, че Фабиан не се е заблудил.

Трима мъже стояха встрани, разговаряйки помежду си, докато индианците бяха по-близо до трупа. Дормилон се приближи, за да чуе разговора им.

— Та къде се намира бонансата?

— Златната долина е разположена отвъд височината отсреща, но ловците пренесоха цялото й съдържание в индианския гроб.

— Тогава нашият път минава през техните скалпове! Те още ли се намират на канарата?

— Да. Видях ги как се устройваха там горе за през нощта.

— Те не подозират за нашето идване, но няма начин да не са оставили пост. Тази местност ми е добре позната, защото зад тези планини е хранилището на нашето кану, когато се намираме в Апачерията. Трима храбри ловци биха могли да отбраняват пирамидата срещу цяло индианско племе, ако не бъдат нападнати от височината, откъдето се стоварва водата. Ето защо трябва да се качим там, преди ловците да са усетили присъствието ни. Тук ще оставим само подсигурителна стража, за да не могат да избягат от тази страна, когато на сутринта започнем да обстрелваме пирамидата.

Той се обърна към индианците да им даде нареждане. Осем от тях се разпръснаха по ширината на долината. Другите четирима последваха тримата мъже, заобикаляйки възможно по-отдалеч гробницата, към клисурата, по която се бяха изкачили предния ден Бараха и Ороче.

Пепе не можеше да ги задържи, макар много да му се искаше. Той и спътниците му бяха изпаднали в крайно опасно положение. Върна се предпазливо по обратния път към гробницата.

— Е? — попита канадецът.

— Видях ги всичките. Наистина са дванайсет червенокожи и трима бели, сред които почтеният сеньор Бараха. Той ги излъга, че сме пренесли съдържанието на бонансата във вътрешността на пирамидата.

— Аха — предположи веднага Големия орел, — той е бил пленен и им е обещал златото като откуп. А като се е спасил от голямата беда, се опитва да се отърве с лъжа. Вероятно си мисли, че ние ще се избием взаимно и той ще остане единственият притежател на бонансата. Къде са?

— Разделиха се. Осем червенокожи ни затварят пътя към равнината, а другите са вече над водопада, за да подхванат на утрото битката.

— Умно замислено!

— Все още имаме време да се измъкнем. Пътят към онова възвишение остава открит.

— Страхувате ли се, Пепе? — запита Фабиан.

— Сеньор, подобен въпрос мога да позволя само на вас! Врагът ще ни стига с куршумите си и макар да е много жалко за две стари момчета, каквито сме аз и Боа роз, то не бих желал все пак младият граф Де Медиана да остави скалпа си в степта.

— Успокой се, Пепе — обади се канадецът, — младокът нямаше лошо намерение. Не ми се напуска плейсъра, преди да затворя устата на последния нехранимайко, знаещ за него — а той нали още не го е издал. Пък и нашето положение не е чак толкова лошо. Ние имаме нашите добри пушки, карабината на Кучильо и чудесната английска двуцевка на дон Естебан. Това ми се струва достатъчно срещу дванайсет червенокожи и трима бели негодяи, които всъщност не са достойни дори за куршум.

— Ами неблагоприятната ни позиция?

— Може да бъде подобрена. Имаме седла и чулове, а тук се търкалят достатъчно камъни, за да изградим един бруствер, зад който да сме в пълна безопасност.

Тримата мъже веднага се заловиха за работа и изградиха нещо като зид. Двата могъщи смърча, чиито стволове се бяха вкоренили в гробницата, свеждаха ниско гъстите си клони. Между тях също оформиха с помощта на седлата и чуловете една стена, която щеше да предлага добра защита.

— Сега сме готови — рече Боа роз. — Тези чулове са по-добра закрила и от камъните, които могат да ни наранят; те спират куршумите, като ги улавят. Ние сме напълно екипирани за отбрана. Оръжия и муниции имаме достатъчно и съм много любопитен кой ще удържи фронта — Господарите на саваната или червените и белите обесници, с които се налага да се запознаем.

— Дотогава обаче разполагаме с няколко часа. Сега аз съм на пост, а вие лягайте, защото не е трудно да се предположи, че утре ще се нуждаем от всичките си сили и внимание.

Канадецът се зави в одеялото си и скоро заспа така здраво, сякаш се намираше на абсолютно сигурно място. С Фабиан нещата стояха другояче. Той беше възбуден от вчерашните събития и предпочете да пази с Пепе.

Те разговаряха само шепнешком, а когато на изток започна леко да розовее, разговорът им замря напълно.

Ставаше по-светло. Вятърът се усилваше и разкъсваше облаците и мъглата, докато скоро съвсем ги прогони.

Сега ловците можеха да видят какво бяха предприели техните врагове. Периферията на пътя, водещ към височината, беше маскирана с изкуствено насадени храсти и издънки, зад които враговете намираха укритие или поне не можеха да бъдат забелязани.

— Вече е достатъчно светло, за да очакваме куршумите им — рече канадецът. — Но какво е това? Една ръка се движи насам-натам над храстите като знак, че искат да преговарят с нас. Нека изпълним от учтивост волята им!

Той също вдигна ръка над каменния бруствер, давайки по този начин съгласието си.

Показа се една фигура.

— Санта Лаурета, познаваш ли типа, Боа роз? — попита Пепе изненадано.

— Сан меле, наистина, разбойникът убиец! Където е той, то и баща му Мен руж не е далеч!

— Слава богу, че най-сетне тези типове са пред нас! Аз няма да ги пратя на риболов за тон наистина, но затова пък ще сторя нещо по-добро за тях!

— Да, това е той — потвърди и Фабиан. — И скоро ще узнае как умея да боравя с неговата пушка!

Ел Местисо надигна гласа си. Ако не знаеше, че има бели ловци пред себе си, сигурно нямаше да дръзне да се изложи по този начин на вражеските пушки.

— Що за мъже сте вие там долу? — попита той.

— Веднага ще видиш, негоднико! — отговори заплашителният глас на канадеца.

Той изправи херкулесовата си фигура. Пепе също скочи и застана до него. Индианците отсреща нададоха радостни викове. Бяха разпознали тримата ловци, които им се изплъзнаха заедно с острова в Рио Хила по толкова необясним начин.

— Големия орел! — извика Ел Местисо.

— И Падащата светкавица! — допълни Пепе, здраво опрян на цевта на пушката си. — И къде се е дянал старият мошеник, нарекъл се Кървавата ръка?

До метиса се надигна мършавата, жилеста фигура на баща му.

— Ето, вижте го на! — изхили се той отсреща. Ние май се познаваме от доста време, а?

— От деня, когато един хубав прикладен удар ви убеди, че косите на някои хора не са израсли от вашите кратуни. Какво искате от нас?

— Веднага ще чуете! Случайно да има под вас едно съкровище?

— Съкровище? Какво имаш предвид?

— Златото на бонансата.

— Каква работа имате вие с него?

— Предайте го!

— Аха! И после?

— После можете спокойно да си вървите.

— Много добре! С всичкия си багаж?

— С всичките си партакеши, но без оръжията.

— Отлично! Ако искате да преговаряте, трябва да говорите, както се разговаря с мъже, които не се плашат от закани. Кажете открито какво искате от нас… после ще чуете прямия ни отговор!

Ел Местисо направи знак и един индианец пристъпи към него. Докато двамата разговаряха, канадецът претърси със зорките си очи целия отсрещен храсталак.

— Пепе, искаш ли да водиш преговорите?

— Както кажеш!

— Виждаш ли там сред черешово-дафиновия гъсталак цевта на една пушка?

— Да.

— Внимавай. Веднага щом проблесне, падай. Куршумът вероятно ще се нуждае от толкова време, че между светкавицата и улучването да си на земята.

— Нямай грижа. Човекът отсреща няма да ме улучи!

— Но аз него! — врече се Боа роз, като се просна удобно на земята и така предпазливо провря дулото на карабината си между два камъка, че отгоре нямаше как да бъде забелязано.

— Вие вече познавате двамата разбойници? — попита Фабиан.

— Малко, сине мой. Един чудесен ден се бях опънал да поспя, докато Пепе бе отишъл да сръбне глътка вода. И тогава двамата негодяи ме връхлетяха и вързаха, преди още да съм се събудил. Искаха да ми отмъкнат кожите, сиреч бобровите и моята собствена, и Кървавата ръка беше вече прекарал ножа около главата ми, когато Пепе довтаса и с приклада му разясни кому всъщност принадлежи кожата. Тогава пуснахме мошениците да си вървят, ама по-добре да им бяхме показали пътя към Вечните ловни полета.

Отсреща отново се извиси гласът на метиса.

— Искате да знаете какво ви очаква? Предавате се безусловно!

— На кого?

— На мен. Има един мъж, който се казва Черната птица. Той би дал мило и драго да ви види при себе си и аз ще ви закарам при него невредими.

— Свърши ли?

— Да.

— Ето и отговора ни. Има един мъж, който притежава пушката ти. Вие ще опитате нейните куршуми!

— Кой притежава пушката ми? — попита Сан меле напрегнато. Фабиан се изправи.

— Още веднъж ли искаш да си вземеш сбогом с нея? — попита той, показвайки оръжието.

— По дяволите, Тибурсио Ареляно! Сега вече няма милост. Огън!

Отсреща проблесна, Ел Местисо, Мано Сангриенто и индианецът изчезнаха. В същия миг Пепе и Фабиан вече лежаха на земята. Вероломният куршум се удари в камък, а отсреща се чу силен вик. Куршумът на канадеца намери целта си.

Пепе измъкна ножа си и направи резка в стеблото на единия смърч.

— Един червенокож. Остават единайсет!

— Или трима бели, остават двама — рече канадецът. — Храстът, иззад който се стреля, имаше едно по-рехаво място и там ми се мярна не тъмно лице, а като че светлееше лицето на бял.

Неговото мнение веднага се потвърди. Шест ръце повдигнаха един бял над храстите и ясно се видя, че куршумът е пронизал главата му. Убитият полетя през ръба на скалите и се стовари с шумен ехтеж в дълбината на водния котел.

— Бараха! — отбеляза Фабиан.

— Да, Бараха — потвърди Боа роз. — Божието правосъдие го погреба на същото място, където неговата жертва Ороче намери своята смърт.

— И това правосъдие — прибави Дормилон — отреди той да падне пръв в битката, която сам подкладе. Сега замълча и последният, който можеше да издаде бонансата. Златото ви остава гарантирано, дон Фабиан!

— Според лъжливите сведения на вероломника те предполагат, че то е в гроба под нас и никога няма да намерят истинското място.

— Ала вечното жилище на твоя чичо ще бъде осквернено, сине мой. Но аз се надявам да застреляме от тях толкова, че да се откажат от намерението си. Ние сме трима, нека си разделим изходната линия на нападението на три участъка, като всеки държи под око един от тях с пушката си! Аз вземам онази част до вейките на дивата лоза, ти, Пепе, поеми левия фланг до лещака горе, а ти, Фабиан — средата.

— Аз ей сега ще си доставя един червенокож! — рече Пепе спокойно. — Нека ме изядат, ако зад малкия кипарис един индианец не е издигнал вигвама си.

Той подпря стабилно цевта на пушката си, прицели се и натисна спусъка. Силен вик даде да се разбере, че е улучил.

— Нехранимайковците са достатъчно добри да ни уведомят, че ни остава да продупчим още единайсет червени кожи — захили се той.

— От които една тозчас ще получи дупката си — добави Фабиан. Неговата пушка също прогърмя и втори вик потвърди, че е удържал думата си.

Отсреща настана тишина. След миг изтрещяха всички пушки на врага и куршумите зачаткаха пред и зад ловците в камъните на укреплението, но нито един не причини дори и най-малката вреда.

Последваха още няколко такива залпа, но със същия резултат. Издигнатата през нощта барикада се оказа ефикасна.

— Нека си прахосват барута и куршумите, ние ще стреляме само по сигурна цел — постанови Големия орел.

— Те искат да ни принудят към същото прахостничество — отбеляза Пепе. — Виждаш ли в моя участък над храстите снопче пера? Вързали са го за един клон и вярват, че ще стреляме по него.

— Клонът е забит в земята, защото не забелязвам и най-малкото движение. Зарежи ги! Като видят, че не се подлъгваме, ще станат нетърпеливи и ще размърдат клона. Това естествено ще стане, когато някой от тях запълзи по земята към него, за да го разклати. Тогава ти се прицели отдясно, а аз — отляво, два фута към земята и смея да твърдя, че ще улучим типа.

Снопчето пера започна леко да се движи.

— Огън, Пепе!

От цевта на двете пушки блеснаха мълнии и трясъкът на изстрелите бе последван от нови яростни викове.

— Направи нова резка, Пепе, за да не сбъркаме в броенето!

— Още девет! Ако продължава все така, след два часа ще можем да приберем четиринайсет скалпа.

— Толкова бързо няма да се отървем, Пепе. Апачите ще проумеят, че по тоя начин няма да успеят да ни пипнат. Те ще свикат боен съвет, за да потърсят по-добра възможност.

Отсреща наистина стана доста спокойно. Изтече около час, а все още не се долавяше нито звук, нито движение.

— На нашите противници нищо не им иде наум. Би било полезно, ако се опитаме да отгатнем мислите им — забеляза Големия орел. — Какво е твоето мнение, Фабиан?

— Аз мисля, че те ще потърсят място, откъдето могат да ни достигат с куршумите си. Това е единственото, което би ни изложило на опасност, и аз се учудвам, защо отдавна не са го сторили.

— Имаха причина да не го извършат. Единственото място, от което сме изложени на техните куршуми, са онези остри скали, които са се наклонили една към друга. Но за да ги стигнат, трябва да изкатерят едно разстояние, което е доста късо наистина, но предоставя добра възможност за нашите пушки.

— Рано или късно ще опитат, татко, и тогава ще е добре да не са ни празни цевите.

— Така мисля и аз, а и двамата разбойници, ръководещи нападението, също го знаят. Те самите няма да се подложат на куршумите ни, а ще пратят червените горе, и то едва след като сме стреляли.

— Ние имаме пет пушки, за които те не знаят — рече Пепе. — Да спестим зарядите в нашите и да вземем другите в ръка.

— Правилно! Фабиан, сине мой, ти няма да стреляш, за да имаме три куршума в готовност.

Боа роз взе английската пушка на дон Естебан, а Дормилон посегна към карабината на Кучильо.

— И все пак ще стрелям! — отвърна Фабиан и в същия миг изстрелът му проехтя.

Той беше забелязал съвсем лекото потрепване на един храст. Вик не последва, но храстът се огъна под конвулсивно движение.

— Улучи, сине мой! Оня метис сигурно е дал заповед да не надават повече викове. Пепе, една резка!

— Още осем! — отброи Пепе, докато правеше резката. Фабиан не беше свършил със зареждането, когато отсреща изгърмяха всички пушки. Дъжд от куршуми къртеше многобройни отломки от камъните, които летяха във всички посоки наоколо.

— Внимавайте — предупреди Пепе. — Те имат план, който искат да проведат и да прикрият с този огън, и нека ме скалпират, ако планът не е този, който вече отгатнахме!

— Изчакай тогава една пауза между залповете и изстреляй карабината — нареди канадецът. — Но дръж пушката си под ръка!… Сега!

Боа роз и Дормилон натиснаха спусъците. Предположението на прозорливия ловец се оказа вярно. Четирима индианци хукнаха с пушки в ръка нагоре към скалите, зад които Бараха и Ороче се бяха скрили при приближаването на Кучильо.

— Аз — първия, Пепе — втория, а ти — третия, Фабиан! — викна припряно Големия орел.

Три огнени лъча блеснаха измежду камъните. Трима от диваците се сринаха и само четвъртият достигна целта си и изчезна зад нея.

— Една., две… три резки. Още пет! — броеше Пепе, докато с видимо задоволство правеше белезите си.

— От петнайсет врагове осем вече паднаха! — ухили се канадецът. — По-малката половина навярно ще ни отвори повече работа, отколкото по-голямата. Притиснете се по-плътно до бруствера, иначе ще дадете на мошеника горе сигурна цел!

Предупреждението не закъсня. Пепе се беше проснал по гръб, за да зареди. Откъм скалите долетя куршум и удари в земята между двата му крака.

— Санта Лаурета, типът иска да ми развали обущата! Почакай малко, негоднико, ти няма да цъфтиш и вирееш дълго горе!

Канадецът промуши цевта на пушката си между камъните и заговори спокойно:

— Фабиан, сине мой, ти си с ботуши. Събуй единия и го изтикай надалеч от себе си, за да може червенокожият да види крак. Преди малко той стреля от дясната страна на скалите и за да ни заблуди сега, ще се прехвърли от лявата. Тя е наклонена към нас и колкото и плътно да прилепи пушката към канта, пак ще трябва да подаде лакътя и част от тялото си.

Фабиан изпълни инструкцията и празният ботуш се показа съблазнително на индианеца, който реши да стреля.

Двата изстрела се покриха така, че прозвучаха като един. Ботушът не беше докоснат, а дивакът се затъркаля, макар да бе подал само едната страна на лицето от ухото до окото, мъртъв по стръмния склон.

— Отлично! — похвали Пепе спътника си. — Пройдохата ще остави занапред обущата ни на мира. Осем белега[2], още четири!

— Няма ли да е по-добре, татко — попита Фабиан, — ако пестим мунициите за собствените ни пушки? Ние не знаем колко от тях ще са ни необходими при похода до Бизоновото езеро, а разстоянието до отсрещния баир не е толкова голямо, че да пропускаме целта с другите пушки.

— Имаш право, сине мой. Вземи карабината, а аз ще си служа с двуцевката. Пепе нека си задържи неговата пушка!

Отсреща отново настъпи дълбока тишина, ненарушавана от никакъв звук. Очевидно пак се съвещаваха.

Ето че най-сетне при враговете настъпи промяна, която привлече вниманието на горските скитници. При най-външната точка на нападателната линия върху два плътно израсли един до друг ниски храста бе проснато бойно наметало от бизонова кожа.

— Какво възнамеряват ония? — попита Пепе подозрително.

— Ако нахвърлят едно върху друго три-четири такива наметала, ще се сдобият с укрепление, което дори нашите пушечни куршуми няма да пробият. Защо обаче строят такъв бастион на фланга, откъдето все пак не могат да се целят с безпогрешност в нас?

— Ще им пратя един куршум. — изрече Пепе.

— Остави на мен! — помоли Боа роз. — Бих желал да изпитам веднъж далекобойността на това оръжие.

Боа роз трябваше да се цели странично и подаде цевта от камъните по-навън, отколкото досега. Натисна спусъка, но в същия момент куршумът на Ел Местисо удари с такава сила пушечната цев, че изтръгна оръжието от ръцете му и го запокити далеч в езерото.

— По дяволите, добър изстрел беше! — извика канадецът, разтривайки ръката си. — Това не беше никой друг, а оня метис! Но сега поне знаем каква е целта на кожения параван. Разположили са го толкова косо там, за да подаваме при целенето цевта по-навън. Те искат да ни разоръжат и аз съм доволен, че при този изстрел не използвах моята пушка, която щеше да отлети като двуцевката на дон Естебан. И за тая работа трябва да благодаря на идеята ти да пестим личните муниции, Фабиан!

Пепе взе един откършен от изстрела клон и с помощта на ножа му придаде формата на пушечна цев.

— Боа роз, я ми направи услугата да стреляш с това дърво, а аз през това време ще прогоря една дупка в кожата на сеньор Местисо!

— Дали ще ни сметнат за толкова наивни, че при загубата на пушката да стреляме още веднъж на сериозно?

— Да опитаме все пак!

Той се приготви за стрелба, а Големия орел бавно и предпазливо провря клона между два камъка, както го бе сторил преди това с пушката.

И отсреща наистина пропука изстрел. Клонът бе улучен и се завъртя вихрено във въздуха, но Пепе на свой ред натисна спусъка. Един вик удостовери, че куршумът му не е пропуснал целта си.

— Нова резка! — провикна се той ликуващо.

— А може би не, Пепе! — отвърна канадецът. — Викът не ми прозвуча като смъртен, а като на ранен. Дяволът трябва да закриля тоя метис, за да не е смъртно улучен.

Отново мина дълго време, без да се случи нещо особено. Здрачът вече не беше далеч, а отсреща все още владееше дълбоко мълчание.

— Сигурно искат да изчакат нощта, за да ни нападнат — подхвърли Пепе.

— Вероятно няма да го сторят. Ние сме трима срещу шестима. Нашата крепост е непревземаема. Напротив, аз имам голямо желание ние да нападнем изневиделица. Ако се възползваме от онази клисура, можем да им се явим в гръб.

— Но това е и техният път към нас.

— Много е вероятно — забеляза Фабиан — да предприемат нещо, с което да попречат на бягството ни, защото им е ясно, че ние ще използваме тъмнината, за да напуснем пирамидата. Пътят към равнината надолу е…

Той спря по средата и посочи с ръка.

— Виждаш ли, татко, че имах право?

Там, където лежеше застреляният кон на индианския убиец, се движеха фигурите на двама индианци, към които скоро се присъединиха още двама. Те насядаха до трупа и заеха позиция, от която стана ясно, че са решили да прекарат по-дълго време там.

— Искат да ни затворят. Ха, това трудничко ще им се удаде — рече Боа роз. — Пътят през хълма, по който дойдохме, ни остава… По дяволите, мошениците и там ни отрязват квитанциите!

Тримата мъже обърнаха очи и съгледаха Кървавата ръка и Сан меле, които насъбираха голям куп вършини и клони. Огънят щеше да осветява през по-голямата част от нощта цялата местност.

— И въпреки това трябва да слезем от пирамидата, ако искаме да видим сметката на разбойниците — заяви Фабиан. — Апачите са тръгнали към Бизоновото езеро, за да нападнат дон Агустин, и аз трябва да отида да му помогна.

Канадецът се подсмихна леко.

— Ще се справим, сине мой. За Пепе и мен тези четирима индианци не са прекалено много, ако ги изненадаме в мрака. После ще имаме свободен избор или да се отправим веднага към Бизоновото езеро, или да сгащим двамата мошеници изотзад.

— За теб и Пепе? Но нали и аз ще съм на линия!

— Не, сине мой, с това не мога да се съглася! Двама са по-сигурни от трима, а за да се застраховаме, не бива да оставяме крепостта си без гарнизон. Един трябва да остане да я пази, докато другите се справят с четиримата червенокожи, и за това ще е най-добре да се погрижиш ти.

Фабиан не се отказа от протестите си, ала гласовете бяха два към един и накрая трябваше да се примири.

Малко след като се стъмни, откъм струпаната клада се изви висок ярък пламък, който освети само едната страна на пирамидата. Останалата част от околността продължаваше да тъне в пълен мрак.

— Сега му е времето — обади се Падащата светкавица.

— Не — възрази Големия орел, — трябва да изчакаме, докато враговете поотслабят вниманието си.

След повече от час канадецът се изправи.

— Сине мой, ние ще вървим!

— Наистина ли без мен, татко?

— Да. Ти трябва да охраняваш нашата крепост, на която пак ще трябва да разчитаме, ако не ни се удаде да разкараме индианците от пътя си.

Боа роз не искаше да признае, че единствено грижата за живота на неговия любимец го подтикваше към тази мярка.

— Не ми се вярва — продължи той — по време на отсъствието ни да те застраши някаква опасност, а и нали ще се отдалечим само за няколко минути? Но ако въпреки това се случи нещо, при един изстрел от твоя страна ние веднага ще дотърчим. Хайде, Пепе!

Дормилон също се надигна. Те взеха пушките си, напуснаха тихомълком лежащата в пълна тъма платформа на пирамидата и се спуснаха по откоса.

Едва бяха изчезнали в мрака и от другата страна се появиха два силуета.

— Най-сетне една хитрост успя, старо! — прошепна Ел Местисо. — Те се канят да премахнат червените и нека си го правят. Ние през това време ще се промъкнем горе и ще очистим Тибурсио. Той трябва да ни даде моята пушка и косата си. Когато ония се върнат, ще ги посрещнем с куршумите си. Веднъж пирамидата да е в ръцете ни, нищо няма да могат да ни направят. Ти се изкачи оттук и като стигнеш ръба, създай някакъв шум, който да насочи вниманието му към теб, а аз ще го връхлетя!

Кървавата ръка се приготви да се подчини на заповедта на сина си.

Фабиан седеше на платформата и се ослушваше в нощта. Беше угрижен за своите спътници, които тръгваха срещу немалка опасност. Но по-голяма грижа му създаваше мисълта за дон Пена и дъщеря му. Двамата разбойници, които веднъж вече бяха нападнали хасиендерото и щерка му, най-вероятно знаеха за кроежите на апачите и може би дори бяха решили да вземат участие в тях. Не го свърташе на едно място, искаше му се да тръгне бързо към Бизоновото езеро. Минутите на отсъствие на двамата му спътници се разтегляха в часове.

По едно време му се стори, че долавя шум недалеч от ръба на платформата. Припълзя нататък и видя тъмна фигура, която възнамеряваше да се качи.

— Пепе! Татко!

— Да!

— Как мина?

— Добре! — отговори фигурата.

Фабиан разбра, че това не беше нито Пепе, нито Боа роз. Вдигна пушката за удар и… почувства ръката си приклещена. Оръжието му падна и се плъзна надолу по пирамидата.

Първият от двамата мъже също се изкатери на платформата и младежът се видя пленен от двама души, силни като великани, в които разпозна метиса и Кървавата ръка.

Вече не можеше да стреля, затова нададе силен вик, който процепи надалеч нощната тишина.

— Забий му ножа, старо! — повели Ел Местисо, тъй като двете му ръце държаха Фабиан.

Кървавата ръка оголи острието. Фабиан се отскубна, сграбчи собствения си нож и замахна към стария. Прободен в мишницата, Мано Сангриенто пусна оръжието, за да му изтръгне ножа. Фабиан повтори вика си. Ръкопашният бой се водеше от тримата биещи се по цялата платформа. Те достигнаха ръба й и паднаха надолу, опитвайки да се задържат един за друг.

Фабиан падна на земята в безсъзнание — беше ударил главата си в камък. Сан меле беше първият, който се съвзе.

— Жив ли си, старо?

— Да.

— Обесникът е замаян. Бързо, хващай го и нагоре с него.

— Довърши го!

— Сега не. По-добре горе. Чуваш ли, другите двама идват? Те вече изкачват пирамидата. Не можем да се върнем горе. Да се махаме!

— Преди туй ще го намушкам!

— Посмей само, тъпако! Ако го оставим мъртъв, нищо не печелим. Вземем ли го обаче като пленник, те ще ни следват, додето ги пипнем. Да се омитаме с него, казвам ти!

Кървавата ръка се подчини. Те сграбчиха Фабиан и се отдалечиха от пирамидата, от чиято платформа се разнесоха викове на ужас и ярост.

Канадецът и Пепе се бяха промъкнали надолу към равнината и стигнаха незабелязано до конския труп, където индианците все още седяха заедно. Те си мислеха, че белите ще следват индианския метод и ще започнат начинанието си едва на зазоряване. Ето защо не напрягаха особено вниманието си.

— Няма да ни затруднят много — прошушна канадецът. — Напред!

Те запълзяха с нечути змиевидни движения към червенокожите. Когато бяха на няколко крачки от тях, оставиха пушките. Надигнаха се и с бързината на светкавица се спуснаха върху нищо неподозиращите врагове. Пепе избърса кървавия си нож и рече:

— Дванайсет резки. Приключихме с червените!

В този миг прозвуча първият вик за помощ на Фабиан.

— Санта Лаурета, кой беше това?

— Фабиан! — извика канадецът, грабна устремно пушката си и полетя с дълги скокове към пирамидата; Пепе след него, сграбчил на свой ред пушката си.

Не бяха изминали и половината от пътя, когато се разнесе вторият вик.

— По-бързо, за бога, по-бързо, Пепе! — викна канадецът. Страхът за Фабиан му придаваше към силата на исполин и пъргавината на тигър. Без да проверява дали Пепе го следва, той се носеше по равнината. Като стигна до пирамидата, заподскача нагоре към върха, без да проявява предпазливост.

— Фабиан! — извика, стигайки горе. Никакъв отговор.

— Фабиан, дете мое, сине мой! — повтори в ужасен страх. Чуваше се само пъхтенето на катерещия се Дормилон.

— Къде е? — попита той, останал без дъх, когато стъпи на платформата.

— Изчезнал е, не зная къде!

— Тук ли е пушката му?

Започнаха да търсят.

— Няма я.

— Значи нищо не му се е случило — успокои го Пепе. — Оръжието му си е у него и той щеше да стреля, ако го застрашаваше някаква опасност.

— Не, той не се е отдалечил доброволно, а е бил нападнат и отвлечен. Ел Местисо отново притежава пушката си — отговори Боа роз и могъщият му глас изтътна като гръмотевица в нощта: — Фабиан!

И този път без отговор.

— Надолу, Пепе! Трябва да изследваме подножието на пирамидата!

Те се смъкнаха по стръмния откос и закрачиха в трескава възбуда около гробницата. Кракът на Дормилон се натъкна на нещо твърдо. Той го повдигна.

— Боа роз, ела тук! Имам една следа — тук между камъните лежи пушката на Фабиан!

Канадецът побърза да дойде и взе оръжието в ръка.

— Още е заредена. Той е бил надвит в ръкопашен бой. О, защо не беше ден, тогава всичко щяхме да прочетем по следите!

Боа роз погледна безпомощно нагоре. Някакво матово сияние се мержелееше в мрака. Той се изкачи няколко крачки и взе предмета.

— Неговият нож!

— А тук е шапката му! — извика Пепе. — Санта Лаурета, имаш право, той е бил нападнат.

Фактът беше неоспорим.

— Фабиан! — изрева канадецът така, че ехото прогърмя от скалите.

Високата му фигура тръпнеше под могъщата възбуда и ужасен гняв се таеше в тона му, с който, слагайки пестник на рамото на Пепе, се врече тържествено:

— Ние ще го намерим, жив или мъртъв! Но горко на тези, които са се осмелили да го докоснат! Те ще умрат, та ако ще и самият сатана да ги закриля!…

Бележки

[1] Caramba (исп.) — Дявол да го вземе! (Б. пр.)

[2] Читателят е забелязал, разбира се, че Пепе брои само индианците (Б. пр.)