Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der Waldläufer, 1879 (Обществено достояние)
- Превод отнемски
- Любомир Спасов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
КРАЙ БИЗОНОВОТО ЕЗЕРО. 1999. Изд. Гея-Либрис, София. Роман. ІІ изд. Превод: [от нем.] Любомир СПАСОВ [Der Waldlaufer / Karl MAY]. Страници: 319. Формат: 21 см. Цена: [Без сведение за цена]. ISBN: 954-9550-09-5
Der Waldläufer, 1879, Band 70
Karl May — Verlag, Bamberg
История
- —Корекция
4. Островът сред Рио Хила
Отвъд Пресидио Тубак лежат огромни равнини, които делят Мексико от Съединените щати и са известни само от странните сведения на ловците и гамбусиносите.
През равнините се вие Рио Хила със своите притоци. Тя извира от далечните планини на североизток и преброжда безмерни разстояния през песъчливи земи, в които надлъж и шир не се мярка никакво дърво.
Камениста земя, стръмни пропасти и пресъхнали речни корита са препятствия за пътника и не предлагат на него или коня му някаква храна. Бизонът и еленът рогач избягват тези равнини, където расте единствено рядка трева. Дори индианецът се появява там едва когато престане изпепеляващият вятър, който духа и пърли пустошта през голяма част от годината. Само край реката има на места оскъдна, на места непроходима растителност.
Към четири часа следобед клонящото на запад слънце вече хвърляше коси лъчи, а по небето се влачеха рехави бели облаци, пронизвани от розови проблясъци. Високо горе във въздуха се рееше самотен орел. От висините неговите остри, пронизващи очи можеха да съгледат многобройни човешки създания, пръснати из пустинята.
Сред образувана от растителност окръжност беше отседнал отряд от около шестдесет ездачи. Хълбоците на конете бяха потни като след бърз преход. Долавяше се шум от човешки гласове, цвилене на коне и звънтене и подрънкване на оръжия. Пики с развяващи се знаменца, мускети, карабини, двуцевки бяха все още закрепени за седлата. Неколцина от ездачите се грижеха за конете си, други бяха налягали в пясъка наоколо под оскъдните сенки на кактусите и мислеха преди всичко за отдих след уморителния дневен поход, по време на който знойното слънце на горещата зона бе вдървило крайниците им, досущ като студа на Севера.
Към мястото за почивка идваха товарни животни, след тях се придвижваха натоварени фургони — двайсетина на брой, теглени от мулета.
Когато мулетата с колите пристигнаха на мястото за отмора, настъпи кратка бъркотия. Скоро колите бяха разтоварени, мулетата разпрегнати и конете разседлани. Колите бяха подредени в четириъгълник и свързани една с друга — ок срещу ок — с железни вериги. Самарите и седлата бяха струпани едно върху друго и заедно с кактусите запълниха празните пространства между колелата, така че ограждението се превърна в здрава и почти непревземаема барикада.
Беше монтирана походната ковачница и наковалнята зазвънтя под ударите на чука, заел се да оформя подкови и шини за колелата.
Един богато облечен ездач, чийто костюм бе доста пострадал от праха и слънцето, стоеше посред лагера на благородния си дорест кон и очите му с голямо внимание пробягваха на всички страни. Това беше дон Естебан де Аречиса, граф Де Медиана.
Няколко мъже се бяха захванали да издигат палатка на билото на могила над лагера. Когато палатката бе готова, ездачът слезе от коня и се вмъкна под лененото покривало.
На изток от този лагер, далеч от степните хълмове се извисяваше гъста дъбрава от каучукови и железни дървета. В нейната сянка бе спрял втори конен отряд. Нямаше нито укрепления, нито коли, нито товарни животни. Това бе орда индианци, наброяващи сто и двайсет мъже. Едни бяха почти голи, други — с леки кожени дрехи; лицата им бяха изрисувани с цинобър и охра, а по дивата оригинална украса на техните коне човек лесно можеше да познае, че се намират на бойната пътека.
Петима от тези синове на пущинака, без съмнение вождовете, седяха сериозно около лагерен огън, подклаждан по индиански маниер, така че отдалеч не можеше да се забележи нито пушек, нито пламък. Кръга обхождаше дълга лула. Кожен щит, чиято периферия бе нагъсто обточена с пера, дълго копие, една ача[1] и нож — такова беше въоръжението на всеки от вождовете.
На разстояние петима войни държаха конете им — красиви, огнени животни, които бойците едва обуздаваха.
Подавайки лулата, един от вождовете посочи безмълвно с пръст една точка на западния хоризонт.
Очите на европееца биха забелязали само едно нищожно сиво облаче, ала острият поглед на индианеца виждаше добре димния стълб, който се издигаше от лагера на белите и образуваше това облаче.
В този миг един пратеник донесе несъмнено важна вест, защото всички воини веднага образуваха около него оживена група.
Пратеникът пристъпи към вождовете.
— Най-възрастният от нашите бащи ме изпрати да проуча пътя на белите мъже, дошли в страната на червените воини по все още неизвестна за нас причина. Там — той посочи облачето — те са се установили на бивак, на брой пет пъти повече от месеците на годината, с коли, коне и мулета. А там, където не гори огън — той посочи към реката, — на зеления остров са отседнали трима бледолики, големи по фигура като прадедите на червените мъже.
Най-възрастният от вождовете издуха спокойно дима през носа си, даде лулата на съседа си и заповяда на пратеника да опише по-подробно тримата мъже.
— Видях един мъж, голям и плещест, какъвто още не съм виждал — две глави по-висок от мен самия. Той има очите на дете, но фигурата на мечка, и десет воини не могат да го надвият.
Скептично мърморене се чу откъм слушателите. Вождът даде знак с ръка.
— Има само един бледолик, когото десет воини не могат да съборят на земята. Неговият куршум улучва бързата лястовица, пестникът му поваля бизона в несвяст, а гласът му е като гръмотевица в полунощ. Той живее далеч на север, никога още не се е появявал на територията на апачите и е наричан от червените мъже Големия орел. Нека моят син опише втория!
— Другият бледолик не е толкова висок и силен, но въпреки това е по-висок и силен от мъжете на апачите. В неговото око живее огънят, в краката му — бързината на елена, а ръката му е стремителна като езика на змия, който не знае почивка.
— От кой край идват тези бледолики?
— Те имат черти на хората, живеещи на север.
— Нека моят син опише третия.
— Той има лика на южняк, още е млад като лъчите на утринното слънце и красив като скуав от новия вигвам на някой воин. Главата му е по-висока от моята, а силата и пъргавината му са като тези на пантерата във вековната гора. Аз казах!
Пратеникът отстъпи назад.
Последва минута мълчание, през което лулата бе подавана по-бързо из кръга. Най-възрастният подкани четиримата си подглаватари да изкажат мнението си. Вторият се надигна незабавно. Беше мъж с висок ръст и фрапиращо по-тъмен цвят на лицето, поради което го наричаха Черната птица.
— Шейсет лета са освежавали моето око и шейсет зими са набръчквали челото ми, ала аз никога не съм виждал да цари приятелство между белите на Севера и бледоликите на Юга. Тримата мъже не принадлежат към воините, които са запалили на запад голям огън. Те са вражески настроени спрямо тях и червените мъже на прерията могат да пратят един воин да ги повика, за да се бият заедно с нас срещу хората при колите. Черната птица, вождът на апачите, каза!
Другите също се изказаха по реда си, ала никой не се присъедини към мнението на Черната птица. Неговото предложение беше отхвърлено и се реши да бъде изпратено едно по-голямо отделение срещу лагера и едно малко на острова.
Половин час по-късно сто мъже поеха безшумно по посока на лагера, докато двайсетте най-изпитани бойци — към острова, изгарящи от желание да пролеят кръвта на тримата мъже.
На север от двата бивака сред Рио Хила лежеше малко островче, затулено от рехава мъгла. Тук Хила течеше устремно от изток на запад, разделяше се на около един час път по-надолу от острова на два ръкава и образуваше голяма делта, на която една планинска верига служеше за граница.
В тази делта, по площ приблизително две квадратни мили, се намираше и разклонението на реката на почти еднакво разстояние от планинската верига — Златната долина, както Марко Ареляно бе кръстил мястото.
Големи трепетлики и върби растяха по бреговете на реката, отдалечени на по-малко от пушечен изстрел от островчето. Дърветата растяха толкова близо до водата, че корените им излизаха от почвата и се потапяха направо в нея. Пространството между дърветата беше обрасло с върбалак и други вплитащи се едно в друго растения. Срещу островчето се намираше една доста голяма, напълно оголена площ.
Мястото бе утъпкано от бизоновите стада и хергелетата диви коне, които идваха на водопой. От островчето човек можеше да хвърли един поглед към равнината.
Островът се бе образувал от дървесни стволове, които се бяха вкопчили със своите корени или клони за речното корито. Други дървета са били довлечени и задържани от тях и образуваха един вид груб сал. Изсъхналата трева, изскубната от двата бряга и напластена от талазите, отдавна беше запълнила междините и празните пространства, а прахта, вдигана и разнасяна от вятъра, беше покривала малко по малко треволяка и по този начин върху плаващия остров се бе образувала почва, от която по бреговете му бе избуяла водна растителност.
Зад образуваната от млади дръвчета и върбови клони завеса лежаха трима мъже, двама от които спяха, а най-възрастният бдеше с готова за стрелба пушка.
Според описанието, което индианският съгледвач бе направил, те не можеха да бъдат никои други освен Боа роз, Пепе Дормилон и Фабиан де Медиана.
Въпреки падането в бързеите на реката младият граф не беше пострадал. Сгромолясването сред талазите се бе оказало гибелно само за коня. Фабиан беше отличен плувец, пък и двамата приятели мигновено му се бяха притекли на помощ.
От страх пред куршумите на двамата ягуароубийци дон Естебан де Аречиса бе напуснал веднага мястото и смяташе младия растреадор за обречен, без възможност за спасение.
Тримата съюзници бяха принудени да направят голям обход, за да се доберат по някакъв брод до отвъдния бряг. Те изгубиха много време и когато пристигнаха в Тубак, експедицията вече беше от един ден на път.
Продадоха ягуаровите кожи и тази на пумата, снабдиха се с всичко необходимо за из път и последваха златотърсачите.
Фабиан отведнъж се превърна от беден обяздвач на коне и скаут в мъж с претенции за богатство, добро име и титла. Но неговият разум бе достатъчно здрав, за да се остави да бъде заслепен от примамливата перспектива. Той имаше да изпълнява две задачи: да отмъсти за смъртта на своя осиновител и да се представи на граф Де Медиана в качеството си на негов племенник, за да му припомни смъртта на своята майка. Да го убие, не му се искаше — беше го решил тайно в себе си, — макар от най-ранна възраст да му бе внушавано да гледа на кръвното отмъщение и неизбежната самоотбрана като на повеля.
А какво щеше да прави по отношение на бонансата, още не беше наясно със себе си.
Съвсем другояче мислеше Пепе. Той никога не беше мразил човек така, както тоя граф Антонио де Медиана. Беше твърдо решил, падне ли му в ръцете, да не го оставя жив. Графът щеше да му заплати за угризенията на съвестта, преследвали го дълги години. Смъртта на графинята все още тегнеше на душата му.
Що се отнася до Боа роз, той не можеше да има друго желание, освен да бъде максимално полезен на своя верен Дормилон и обичния си доведен син. Въпреки грубоватата си външност той имаше правдива и благочестива душа. Прекарал по-голямата част от живота си в условия, при които бе разчитал единствено на себе си, той не потръпваше при мисълта, че трябва да въздаде заслуженото наказание под формата на оловен куршум.
От Тубак тримата не бяха следвали ясните следи на кервана, а се бяха придържали странично на тях, но всяко лагерно място на експедицията бяха държали зорко под око.
Многобройната компания благодарение на лишенията и индианските нападения беше изгубила двайсет свои членове още преди да е стигнала Златната долина. А тримата ловци досега благополучно бяха избягвали всяка опасност, понеже техният кураж и остър поглед, опит и дързост превъзхождаха тези на цялата експедиция.
Те знаеха къде керванът е установил бивака си, подозираха опасната близост на индианците и ето защо бяха решили да почиват през нощта на малкото островче, където бяха подсигурени срещу всяко ненадейно нападение.
Не бяха забелязали обаче, че още когато се освобождаваха от дрехите си, за да поплуват, съгледвачът на апачите внимателно наблюдаваше всяко тяхно движение.
Пепе и Фабиан дълго почиваха. Някогашният „сънливец“ се събуди едва когато слънцето беше вече близо до хоризонта.
— Сега спи ти, Боа роз. Аз ще пазя. Големия орел поклати глава.
— Остави ме да пазя с теб! Я виж младежа как спокойно спи — така спокойно, сякаш е в някоя градска къща на Мансанарес, а не на остров сред Рио Хила! Мога ли да не бдя над моето скъпо дете?
Пепе се подсмихна.
— Добре, ще пазим заедно! Погледни как се усмихва! Санта Лаурета, кой знае каква красавица сънува!
По загорялото лице на Фабиан премина трепет на вътрешно щастие; устните му се разтвориха и прошепнаха едно име:
— Росарита!
— По дяволите, Пепе, имаш право! Значи той сънува Росарита. Коя ли пък ще е Росарита?
— Забрави ли вече, че Росарита му е казала, че дон Естебан де Аречиса бил граф Де Медиана? Росарита е дъщерята на дон Агустин Пена.
— Правилно! Я гледай, драги ми Фабиан, значи излиза, че Боа роз и Пепе не са единствените, които обичаш!
— Не викай! Ще го събудиш с твоя глас, който понякога наистина заглушава бумтежа на водопад!
— Вярно! Но кой носи вина за дробовете си! — оправда се канадецът с по-тих глас. — Я виж облака прах, дето се издига там! Това е стадо мустанги, които искат да се напоят тук, преди да потърсят далечните пасища, където ще прекарат нощта. Ето ги, идват с цялата горда красота, която Бог дава на волните животни. Очите им пламтят, ноздрите са червени и разтворени, гривите им се веят на вятъра. Ех, ще ми се да събудя Фабиан, за да ги види и да им се полюбува!
— Остави го да спи, Боа роз! Мисля, че по-късно ще му се наложи да държи очите си отворени, защото виж как се отдръпват сега конете като облаче, подгонено от вятъра.
— По дяволите! Забелязали са нещо обезпокоително! Ха, там картината се промени, погледни елена с големите блестящи очи и черна муцуна. Трябва да е подушил нещо — ослушва се. Аха, приближава и той да се напие. Чул е някакъв шум, изправя глава… Какво е това?
— Вълци, Боа роз, вълци са, които така вият, защото ловуващите вълци…
Пепе млъкна и се загледа омагьосан към равнината. С издути жили на врата и отметната назад глава, еленът побягна бърз като стрела. Зад него се забелязваше хайка изгладнели вълци — няколко бели, повечето черни.
— Дали все пак да не събудя Фабиан, а, Пепе?
— Да, събуди го, защото ще види една заслужаваща внимание сцена, а по-късно вероятно и нещо повече, както си мисля.
Боа роз разтърси нежно младежа и му показа елена.
Животното имаше значителна преднина пред вълчата глутница, ала по пясъчните дюни острите очи на ловците съгледаха други вълци, които наблюдаваха усилията на другарите си да подкарат елена към тях.
Благородното животно, изглежда, не ги забелязваше, защото продължаваше да бяга в тяхната посока. Стигнало почти до тях, спря за миг — видя се обградено от врагове, които стесняваха кръга.
Внезапно еленът се обърна към преследващите го вълци и направи опит да се измъкне през тяхната група. Не успя да прескочи множеството от виещи глави и падна сред преследвачите си. Няколко вълка се сринаха под краката му, два-три бяха отхвърлени и изкормени от рогата му. Клетото животно се понесе с един вкопчил се здраво в крака му вълк, с кървящи хълбоци и провесен език към реката — право към зрителите на този необикновен лов. Там с последно усилие се освободи от врага си и скочи във водата.
— Красиво, великолепно! — извика Фабиан. — Благородството се спаси!
Преследващите вълци се канеха да скочат след дивеча, когато, внезапно завладени от панически ужас, се обърнаха и побягнаха.
— Какво става? — викна Фабиан. — Защо бягат?
— Наведи се, наведи се, сине мой! — отговори Боа роз. — Скрий се зад шубрака!
Тримата мъже се прилепиха плътно към земята. На голямата бойна арена, открита за всекиго в тази пустош, се появиха други, по-страшни ловци.
Около двайсетина от мустангите, които канадецът и Пепе бяха наблюдавали преди малко, галопираха като пощръклели из равнината. Възседнали неоседлани коне, за да бъдат по-леки и повратливи, зад изплашените животни препускаха индианци. Ездачите така се бяха присвили върху конете, че коленете им почти достигаха брадичката им, при което на животните се предоставяше почти пълна свобода на движенията.
В началото се различаваха само трима индианци, но постепенно на хоризонта се появиха още двайсетина. Едни бяха въоръжени с копия, други размахваха сплетени от отделни ремъци ласа и всички надаваха онзи вик, с който изразяваха и радост, и гняв.
Пепе хвърли въпросителен поглед към канадеца. Отговорът бе ясно разбираемо кимване.
— Това сериозен лов ли е или само хитра игра, Боа роз?
— Хмм! Трябва да изчакаме, Пепе. Нямам представа откъде червенокожите биха могли да знаят, че се намираме тук.
Дивите ездачи преследваха бягащите насам коне. Безбройните препятствия, с които гладките наглед равнини са осеяни — оврази, могили, кактуси, не бяха в състояние да ги задържат.
Сам безразсъдно дързък ездач, Тибурсио наблюдаваше с истинско въодушевление уменията на тези неустрашими ловци. Но предохранителните мерки, които тримата приятели трябваше да вземат, ги лишиха от една голяма част от величественото и същевременно страховито зрелище на индианския лов.
Саваната, толкова пуста преди малко, изведнъж се бе превърнала в арена на смут и бъркотия. Поставеният натясно елен бе заставен да потърси отново твърда земя. Той побягна настрани, ала там се натъкна отново на вълците, които го последваха с виене. Мустангите галопираха пред индианците, чийто вой по нищо не отстъпваше на този на хищниците, и описваха големи кръгове, за да избягват копията и ласата.
Но ето че в драмата настъпи нов поврат.
Между две вълнообразни възвишения се зададе, без да забелязва индианците, ездач, когото тримата съюзници въпреки разстоянието веднага разпознаха като бял.
— Санта Лаурета, някакъв бледолик! — възкликна Пепе. — Най-вероятно някой съгледвач на Аречиса, който иска да поогледа околността. Вятърът духа в гърба му и няма как да чуе индианците. Внимавайте, Фабиан, той е изгубен!
Мъжът идваше, без да подозира нищо, а диваците вече бяха описали дъга зад него, за да го обкръжат. Конете и вълците се бяха изгубили в далечната мъгла и бяха останали само двайсетте индианци, разпръснали се в огромен полукръг, в чийто център беше белият ездач.
Сега той ги забеляза. Трепна от страх и огледа хоризонта, дирейки изход. Установи, че враговете са навсякъде, с изключение на реката, и се насочи в галоп към нея. Само че или конят му беше лош, или много уморен — той се придвижваше твърде бавно, докато полукръгът зад него бързо се стесняваше. На трийсет крачки от брега предният от червенокожите го настигна, метна ласото около гърдите и мишниците му и го смъкна от коня.
Индианецът имаше по-тъмен цвят от другите, а украсата на главата му подсказваше, че е вожд. Беше Черната птица.
Тримата ловци все още лежаха скрити зад зелената завеса на острова.
— Какво да правим, Боа роз? — попита Пепе. Канадецът обърна лице към Фабиан.
— Фабиан, сине мой, ще ми отговориш ли искрено?
— Питай, татко!
— Ти никога през живота си не си се намирал в толкова голяма опасност. Мъжът е бял. Оставим ли го на съдбата, той е изгубен, но ние може би ще се спасим, защото индианците надали знаят за нашето присъствие. Вземем ли го под закрила, ще се издадем самите. Аз и Пепе ще сторим това, което сметнеш за най-доброто. Решавай бързо!
— Ще го спасим!
— Добре! Вземете пушките си и не стреляйте, преди да съм казал!
Индианците бяха стигнали до белия и без да слизат от конете, го освободиха от ласото. Вождът даде знак. Петима от хората му слязоха да държат пленника. Черната птица измъкна ножа си, докато конят му стоеше като статуя.
— Мътните го взели — прошепна възбудено Боа роз, — искат да го скалпират жив, както мен навремето, когато ти се появи в последния миг! Пусни един куршум покрай ухото на вожда, Пепе!
— Защо не в главата?
— Той е човек и не бива…
Изстрелът се разнесе точно в мига преди скалпирането. Куршумът прелетя покрай главата на Черната птица, ала вождът не показа и следа от страх или изненада. Той приближи коня си до водата и хвърли остър, изпитателен поглед към острова.
— Санта Лаурета, нехранимайкото е знаел, че сме тук! — каза Пепе, докато зареждаше пушката си.
— Не само това — добави Боа роз, — той знае също, че не сме някои безчестни обесници, иначе нямаше да се изложи така непредпазливо на нашите куршуми. Вероятно сме били забелязани от някой съгледвач!
Дивакът сложи длани като рупор около устата си и извика към тях:
— Нека белите мъже се надигнат, за да може Черната птица, великият вожд на апачите, да говори с тях!
Боа роз се изправи в целия си ръст и около устните му заигра доволна усмивка, като видя как индианецът дръпна коня няколко крачки назад от изумление пред исполинската му фигура.
— Какво има да ми каже червеният мъж! — прогърмя той със своя глас.
— Белият мъж вожд ли е, за да мога да говоря с него, или той трябва да приказва с някой от моите хора?
— Белият мъж е вожд в гората и господар в саваната, той няма да разговаря с обикновен воин, но разрешава на вожда на апачите да издигне гласа си!
Боа роз познаваше индианците и възнамеряваше да им вдъхне почит към себе си.
— Защо стреля брат ми по моите червени синове?
— Защо пречи брат ми на моя бял син да върви накъдето си иска?
— Този бледолик не е нито брат, нито син на големия вожд от гората. Господарят на саваната идва от север, бледоликият — от юг. Вярно ли говори Черната птица, вождът на апачите?
— Той говори вярно, но забравя, че всички бледолики са братя. Нека освободи пленника, за да не заговори отново моята пушка!
— Апачът не се страхува от този глас, но воините на Юга бягат от него. Нека моят велик бял брат дойде в нашия бивак и да се бие заедно с нас срещу бивака на бледоликите. Ние ще изпушим калюмета с него и храбрите му спътници.
— Иска ли червеният ми брат да чуе моето име?
— Нека господарят на саваната го назове!
— Докъдето стигат прериите и планините, червените мъже го наричат Големия орел. Чувал ли е вече моят брат това име?
— Той го е чувал — отговори индианецът и не можа да потисне един жест на уважение.
— Тогава моят червен брат сигурно знае също, че Големия орел е справедлив и милостив. Той няма да причини зло на червените воини, но и няма да се съюзи с тях срещу своите бели братя!
— Тогава този бледолик ще трябва да ни даде скалпа си!
— И много деца на апачите ще изгубят живота си!
— Децата на апачите са като песъчинките в саваната. А Големия орел има само двама мъже при себе си. Той ще изпуши калюмета с нас или ще отиде при своите бащи!
— Значи вождът на апачите не иска да освободи своя пленник?
— Не.
— Тогава който сложи ръка на белия мъж, ще умре!
— Нека Големия орел наблюдава какво ще направим!
Той даде знак с ръка и отстъпи назад, за да излезе извън обсега на куршумите. Ножът на един от индианците проблесна над главата на пленника. Но канадецът беше вдигнал вече пушката си; дивакът рухна с раздробен череп. Десет остриета светнаха по същото време. Пушките на Пепе и Фабиан избълваха огън и двама индианци се строполиха.
Боа роз вече беше заредил.
— Бягай! — заповяда той със силен глас на белия, който, макар и да не бе вързан, продължаваше да стърчи и да трепери от страх. Веднага след това застреля четвърти в окото, така че белият получи пространство да бяга към водата, където под закрилата на трите пушки щеше да стигне безопасно до острова.
Но в объркването си онзи търти да бяга към коня си. С тази фатална грешка извади и себе си, и индианците от огневия обсег на тримата и след броени минути лежеше на земята, задушен от ласото и скалпиран.
Диваците нададоха разтърсващ нервите рев.
— Санта Лаурета, човекът беше глупав! Напразно се подложихме на опасност.
— Не, Пепе. Те и бездруго щяха да ни навестят. Но я ги виж какво правят!
Шестима от апачите останаха, другите препуснаха.
— Отиват да си вземат огнестрелните оръжия, които са свалили, когато са започнали лова на мустангите.
— Мисля, че ще трябва да издържим една истинска обсада — рече Фабиан.
— Сигурно, момчето ми, ако не проявим желание да доплуваме до другия бряг и да им се махнем от пътя.
Пепе го погледна слисан.
— Двайсет бяха, Боа роз, сега са едва шестнайсет. Откога Големия орел показва току-тъй гърба си на червените мошеници?
— Какво ще кажеш по въпроса, Фабиан?
— Оставаме!
Канадецът притисна дръзкия растреадор до сърцето си.
— Ха така, синко! Аз исках само да видя дали можем да разчитаме на теб, защото бягството не ми е привичка. А сега трябва да си издигнем укрепление, което да оказва по-голяма съпротива на куршумите от тази рехава дантела от листа. Те сигурно ще преминат реката, за да ни нападнат и от двете страни. Да се залавяме за работа!
Отвъдната страна на острова — не откъм брега, където се бяха появили индианците — беше закрита от грамадни коренища. Но страната, от която се очакваше да се поднови нападението, за съжаление беше покрита само от тръстика и млади върби.
Благодарение на изключителната сила на своите мишци и подпомаган от спътниците си, канадецът изтръгна няколко големи сухи клона, както и довлечени от реката дървесни стволове. За няколко минути сръчните ловци защитиха слабата и най-застрашена страна на острова с едно грубовато, но здраво укрепление, което бе в състояние да спести на бранителите на островчето и нещо повече от една смъртоносна рана.
— Виж, Фабиан — каза Боа роз удовлетворен, — зад тези стволове сега си защитен като в някоя каменна крепост. Ще бъдеш изложен единствено на куршумите, които биха могли да ни пращат от растящите по брега дървета. Но ние ще внимаваме червените дяволи да не стигнат до върхарите.
Канадецът изобщо не го бе грижа за себе си, а само за неговия доведен син. Той му посочи поста зад най-здраво укрепената точка.
Върнаха се десетина индианци — бяха въоръжени с пушки, лъкове и стрели. Шестимата, пазили до момента острова, препуснаха, за да вземат и те оръжията си.
— Внимавайте, танцът вероятно скоро ще започне! — обади се Пепе.
— Само да не се изложите! При зареждането не се изправяйте, а лягайте по гръб. Фабиан, отбележи си го!
Индианците бяха изчезнали от откритото пространство. Сега трябваше да си отварят добре очите.
Мръкваше се и растящият по брега храсталак започна да приема онези фантастични форми, които несигурната светлина на здрача умее да създава.
— Пепе — попита Боа роз с тих глас, — не ти ли се струва, че храстът там — той посочи с пръст през тръстиката към един върбалак — възприе друга форма и се уголеми?
— Да — отговори някогашният мигелет, — формата е друга. Ами я кажи, не забелязваш ли, че третият храст някак си провисна листа?
— А виждате ли — попита и Фабиан — между онази върба и трепетликата един храст, който преди десет минути със сигурност не беше там?
— Наистина! Те са се прикрили с отсечени клони. Как искат да ни измамят — разгневи се канадецът. — Зад всеки храст се крие по един индианец. Хайде да ги засипем с куршуми! Всеки да се заеме с неговия храст!
Отекнаха три изстрела, последваха три смъртни вика и многогласен яростен вой. Изкуственият храст изчезна, а другите два шубрака възприеха отново първоначалната си форма.
Съюзниците се бяха обърнали по гръб, за да заредят. В отговор на трите майсторски изстрела над главите им просвириха куршуми и стрели, които поръсиха наоколо само листа и вейки.
— Ако не се заблуждавам, сега те са само тринайсет, ако са се върнали онези шестимата, без да сме ги забелязали. Внимавайте, деца! Виждам там листата на трепетликата да мърдат, а вятърът определено няма вина за тая работа. Явно някой от тези нехранимайковци се катери или пък вече се е покатерил.
Една светкавица, проблеснала от споменатото дърво, и един куршум, забил се в един от образуващите острова стволове, доказаха, че предположението на Боа роз е правилно.
— Санта Лаурета, типът стреля твърде встрани! — обади се Пепе, промушвайки пушката си през тръстиката. — Човек не може да го види, но веднага щом стреля пак, е изгубен!
Минаха няколко минути, докато индианецът зареди, но когато отсреща просветна, гръмна и пушката на Дормилон. За частица от секундата врагът се бе оголил, но този миг бе достатъчен за Пепе. Индианецът падаше от клон на клон като плод, ударен от градушка.
Прозвуча яростен вой, толкова ужасен, че човек трябваше да има железни нерви, за да не потрепери от ужас.
— Санта Лаурета, смили се над мен! Нямате ли усещането, като че цяла сюрия ягуари реве в тъмнината?
Фабиан рязко се извърна и подпря цевта на пушката си на чатала на един сух клон.
— Внимавайте, ще науча един да плува!
Фабиан беше забелязал, че един индианец се бе спуснал от брега и се бе стаил зад камък, който стърчеше два фута над водата.
От тази позиция един добър стрелец можеше да причини големи поразии, тъй като плаващият остров в горния си край беше по-зле защитен.
Фабиан лежеше тихо, без да помръдва. Чакаше да се появи макар и най-малката цел. Пръстът му натисна спусъка и това движение коства живота на дивака. Беше улучен в средата на челото. Реката го подхвана и понесе край острова.
Отново последваха неописуеми крясъци. Индианците бяха понесли чувствителни загуби, без да са си извоювали и най-малкото предимство.
— Да не би да си мислят, че ще ни измамят с крясъците си? — изгълча канадецът. — Правят като койотите през нощта — вият и си отговарят един на друг, сякаш са стотина, пък са само три-четири. Та и тези червени негодяи крещят, като че са две дузини, а наброяват само още единайсет човека. Еех, да можеше да дойдат насам по водата, тогава нямаше да остане и един, който да занесе вестта за поражението им в селото си!
Боа роз се замисли.
— Стоп, имам го! — извика.
— Кое? — полюбопитства Пепе.
— Не бихме ли могли да ги накараме да повярват, че са ни уцелили, та да се домъкнат за скалповете ни?
— Вярно бе!
— Но съществува дяволски голям риск.
— Не чак толкова, колкото си мислиш, Боа роз. Червените обесници наистина ще поискат да проверят дали сме мъртви, а те не стрелят толкова добре, както аз навремето, когато смятах задницата на някоя мечка за ребрата й.
— Е добре, деца, нека първи да бъде моят калпак. Една дупка в повече няма да му навреди! Издайте един къс звук, когато полети към земята.
Той закрепи калпака между два клона. Забелязаха го. Един точен изстрел прекърши клона, а на късия, задавен вик на Пепе от брега откликна смайваща олелия.
— Те си мислят, че са пратили Големия орел при дедите му. Почакайте само, орелът ще разкъса всички ви, врабчета такива!
— Там един се качва по трепетликата! — извести Фабиан.
— Ха така, тъкмо това исках! — отговори канадецът. — Ако се прилепим плътно до барикадата, той няма да може да ни види. Трябва така да направим, като че един от нас търси нещо в средата на острова. Вече е толкова тъмно, че тоя от дървото ще види само силует. Дай си вамса и шапката, Пепе!
Боа роз измъкна един чаталест клон от барикадата, облече го с вамса, нахлупи шапката отгоре и избута напред тази фигура. От трепетликата веднага стреляха. Куршумът удари встрани от чучелото, ала Боа роз го бутна да падне.
Триумфиращ крясък прозвуча от трепетликата.
— Добре де, червени ми братко! Двама от нас вече са във вечните ловни полета, прати сега и третия!
Ако типът беше по-добър стрелец и сумракът не се бе сгъстил толкова, човек изобщо не би се осмелил на такова нещо, но така… Фабиан, я ми дай сомбрерото си!
Ако другите двама бяха заподозрели намерението му, сигурно щяха да опитат да му попречат. Подсмихвайки се тайно на себе си, Боа роз наложи на главата си шапката — беше му твърде малка, ала широката периферия не позволяваше това да се забележи — и се подаде малко над барикадата, като предполагаше, че мъжът на трепетликата вече е заредил.
Пепе нададе вик на ужас, който съвпадна с два гърмежа — единият се разнесе откъм трепетликата, а другият — от брега.
— Санта Лаурета, какво ти хрумна?!
— Какво ли? Вече нищо, защото сега сме очистени и тримата. Чуваш ли как ликуват и се дерат сатаните? Вярно, целеха се малко по-добре, отколкото мислех — единият куршум мина през ръкава, а другият, а, да, има дупка в периферията!
Фабиан беше пребледнял, ала не укори безогледно дръзкия мъж. Канадецът се отърси и рече:
— Сега внимавайте, ще последва истински град от стрели и куршуми! Познавам си аз хората, те ще се заемат с любимото си занимание да направят труповете ни още по-мъртви.
Предположението му се оказа вярно, защото след броени мигове островът бе подложен на минутен барабанен огън. Свиреха стрели и куршуми, ала никой от тримата мъже не бе улучен.
— Виждате ли? Сега ще настъпи затишие, докато луната се покаже над короните на дърветата. Това ще стане след три четвърти час, а дотогава можем да им предоставим онова, от което се нуждаят.
По реката беше станало толкова тъмно, че червенокожите не можеха да видят нищо по острова, докато изгрялата и вече издигаща се зад дърветата луна озаряваше брега със своята ставаща все по-ярка светлина и позволяваше на ловците да правят наблюденията си.
Те нарязаха суха тръстика, сплетоха три топки, наподобяващи глави, направиха с помощта на дрехите си тела и ги наслагаха по тревата като мъртъвци.
Луната се издигаше все по-високо. Погледнати от дърветата, чучелата трябваше да минат за човешки фигури. Ловците лежаха зад укреплението си и очакваха развитието на нещата.
— Не се ли качва някой на върбата? — попита Пепе.
— Да — отвърна Фабиан. — Човек би могъл чудесно да го вземе на мушка, ако нямахме други намерения.
— Оставете ги да се катерят. Сами ще си слязат после.
Индианецът се катереше с изключителна предпазливост от клон на клон, докато стигна височината, от която можеше да вижда вътрешността на плаващия остров. Клекна на един дебел клон и подаде предпазливо глава. Гледката на лежащите по земята „мъртъвци“ като че не го изненада. Все пак предположи някаква хитрост, показа цялото си тяло и насочи пушка. После спусна цевта на оръжието и се прицели отново. Повтори опита няколко пъти, убеди се, че на острова има само мъртъвци и нададе триумфиращ вик.
— Аха, рибата клъвна! — ухили се Големия орел. — Това е Черната птица, който сега ще посети своите бели братя.
— Слиза от дървото — отбеляза Фабиан.
Индианците все още се съмняваха, защото последва дълга тишина.
— Какво ли не биха дали да имат скалповете ни, но не се осмеляват — обади се Пепе, при което сподави една прозявка от скука. — Санта Лаурета, започва да ми се спи както в Еланчове, където изгубих великолепното си служебно положение по такъв нелеп начин!
— Търпение! — прошепна канадецът. — Ще дойдат! Кой знае какво ги кара да се колебаят!
Той излезе прав. На брега се показа един индианец, последван от втори, и скоро десетина фигури навлязоха бавно в реката.
— Ако ги познавам добре, ще газят един след друг във водата — прошепна Боа роз. — Ти, Фабиан, взимаш втория на мушка! Пепе се прицелва в средата, а аз ще дам на предпоследния неговия дял. По този начин няма да могат да ни вземат на абордаж, защото ще са разделени с пролуки, и лесно ще се справим с тях. Фабиан, сине, ти няма да участваш в боя! Достатъчно е само да зареждаш пушките ни, докато Пепе и аз ги очакваме с ножове!
Черната птица вървеше начело. Другите го следваха с такава предпазливост, че движенията им не причиняваха ни най-малък шум.
Вождът достигна дълбочина, която го принуди да заплува. С три загребвания щеше да се добере до острова.
— Огън! — прогърмя гласът на канадеца.
Ловците се изправиха. Три изстрела проехтяха като един и трима индианци потънаха под повърхността на водата.
Пепе и канадецът хвърлиха бързо пушките зад себе си и зачакаха с изнесен напред крак и нож в ръка ръкопашния бой. Само че след изстрелите Черната птица се потопи, а хората му се втурнаха обратно към брега.
— Апачите все още наброяват осем храбри воини — викна подире им Боа роз с гръмовен глас. — Ще се осмелят ли те да дойдат и да вземат косата на Големия орел?
— Апачите са страхливи койоти — подигра се Пепе. — Седем от тях бягат от трима бели мъже. Кой ще поиска да вземе скалпа на Падащата светкавица?
Не последва отговор.
Но Пепе забеляза да плава по гръб едно черно неподвижно тяло, което се бе оставило напълно неподвижно на течението да го тласка към брега.
— Дон Фабиан, пушката ми, за бога! Това е Черната птица, който се прави на умрял и се е оставил течението да го носи!
Той издърпа карабината от ръцете на младежа и се прицели.
— Сега червеният вожд ще заплати за скалпа на нашия бял брат! — извика с мощен глас Пепе. — Падащата светкавица няма да убие пъзливия апач, а само ще отнеме силата на ръката му, която той вдигна срещу Господарите на саваната!
Тялото на вожда тутакси се потопи, ала когато подаде глава на повърхността, за да поеме въздух, тежкият куршум на мечкоубиеца раздроби дясното му рамо.
Боа роз също бе посегнал към пушката си. Той видя, че един от бегълците се приближава през крайбрежния храсталак, за да посрещне ранения вожд, и натисна спусъка. Дивакът заплати непредпазливостта със смъртта си.
Планът на канадеца не успя напълно, защото апачите избягаха, вместо да дебаркират на острова. Но от десет четирима се бяха простили с живота, а вождът беше белязан завинаги. От двайсет нападатели тринайсет бяха простреляни, без и косъм да е паднал от главите на нападнатите. Такъв успех можеха да постигнат само прочути мъже като Падащата светкавица и Големия орел, застанали с все още димящи пушки в ръка като застрашителни богове на отмъщението.
— А сега, Пепе? — попита канадецът.
— Първо зареждаме и после отсреща!
— Бяха единайсет живи, а във водата влязоха десет — подхвърли Фабиан. — Къде е липсващият?
— Правилно, детето ми! Пазел е на брега или… аха, чувате ли конски тропот? Станало е тъкмо това, което исках да кажа: той е бил изпратен да доведе помощ. Сега вече няма защо да ходим отсреща, Пепе. Елате да хапнем — това е най-доброто, което можем да сторим в момента!
Те насядаха и започнаха да ядат, държейки околността под око. Скромната им храна се състоеше от сушено на слънце месо и грубо смляно царевично брашно.
Безмълвна тишина цареше наоколо, но тримата мъже знаеха, че това е затишие пред буря. Луната се издигаше по-високо; времето минаваше, а все още никакъв шум не нарушаваше тишината, никакъв признак не подсказваше близостта на вражеско човешко същество.
По едно време водата се разклати неспокойно под острова и Пепе се ослуша.
— Какво е това? Движението не е породено от течението или въртопите на реката. В този час на нощта не идват нито коне, нито бизони на водопой.
Той се изправи и се надвеси да огледа реката нагоре и надолу. Но от горната и долната страна на острова се кълбеше гъста, непроницаема мъгла.
— Не виждам нищо освен мъгла — осведоми той ядосано.
— Движението на водата е лесно обяснимо — заяви Боа роз. — Конският тропот, който чухме преди малко, е от доведените диваци. Те са се разделили и са изпратили един отряд да мине реката горе. Ето откъде са и тези вълни.
Мъглата се спускаше все по-гъста, докато се спусна и над острова сал. Виждаше се едва на няколко крачки разстояние. Ловците се увиха по-плътно в наметалата и завивките си.
Внезапно и тримата подскочиха.
От двата бряга едновременно и съвсем неочаквано прокънтя толкова мощен, пронизителен и продължителен вой, че ехото дълго продължи да звучи по бреговете.
— Санта Лаурета, ама че концерт! Толкова прекрасен и хармоничен не можеш да чуеш и на Пеурта дел Сол в Мадрид. А сега можем да разхлабим скалповете си, приятели, и да научим погребалното песнопение, което скоро ще се наложи да изпеем!
— Какво ще кажеш по въпроса, Фабиан, синко? — попита канадецът с изключително мек глас.
— Че Бог е винаги близо до чедата си, татко!
— Ха така, момче! Вярно, че сме обградени от две страни, но когато луната залезе напълно, ще се измъкнем от този миши капан.
В далечината се разнесоха изстрели. Човек ясно можеше да отличи различните калибри на пушките.
— Мисля, че апачите са нападнали лагера на Аречиса! — прошепна Боа роз.
— Ще ми се да не му провърви повече, отколкото на нас! — произнесе ядно Пепе. — Едва ли е за вярване, че ще се отбранява така храбро, както го сторихме ние!
От брега ненадейно се обади глас:
— Нека белите мъже отворят ушите си!
— Това е Черната птица! — забеляза Пепе. — Вождът трябва да притежава огромна сила, за да превъзмогне болката от раната си и да ни разправя историйки!
Наистина беше Черната птица. Беше наредил да го превържат и двама воини го подкрепяха.
— За какво трябва да си отворим ушите? — попита Пепе.
— Мъжете от Севера са храбри и ще се нуждаят от целия си кураж. Храбрите синове на апачите нападат в този миг белите от Юга. Защо не сторят същото и мъжете от Севера?
— Защото един орел не се бие редом с някаква си черна птица; защото лъвовете не ловуват заедно с чакалите; защото чакалите само вият и джафкат, докато лъвът разкъсва и поглъща плячката си.
— Вождът на апачите не иска да говори повече с Падащата светкавица, а с Големия орел от Снежните планини, със своя бял брат, който има силата на мечка и гласа на гръмотевица.
— Какво иска Черната птица от Орела? — попита канадецът.
— Черната птица иска да чуе как Орела го моли за живота си, защото настъпи часът, в който той ще се сгромоляса от висините върху земята.
— Кой се кани да го свали на земята?
— Ръката на апача.
— Ръката на апача не стига горе до облаците; тя е ръка на дете, което се крие от мишката; тя е ръка на стара жена, която се бои от краставата жаба.
— Тя ще смаже вожда на гората и саваната! Главатарят на апачите иска да говори и с Пантерата от Юга!
— Той има предвид теб, Фабиан! — поясни Боа роз. — Виждаш, и ти вече си имаш име!
— Какво иска апачът от Пантерата, която ще го разкъса? — извика Фабиан.
— Пантерата е млад и красив; в неговото сърце живеят кураж и сила, но смъртта ще го сграбчи в лапите си и той може да й се изплъзне само ако се вслуша в гласа, който сега му говори.
— Пантерата не вижда смъртта край себе си, а там, при червените котки, които дебнат край реката и мяукат от страх. Какво иска да му каже гласът?
— Нека младата пантера дойде при своите червени приятели. Ще си потърси някоя скуав сред дъщерите на апачите и ще стане вожд и велик воин, чийто глас ще звучи във всички вигвами.
— Санта Лаурета, типът се кани да ви намери жена, дон Фабиан — ухили се Пепе. — Нашарете се със сажди и охра и действайте бързо, защото такъв шанс не всеки ден се предлага на един граф Де Медиана!
Въпреки опасното положение, в което се намираха, Фабиан се засмя.
— Оставете ме да задам още един въпрос — помоли той и викна през водата. — Ако Пантерата обещае да си потърси една червена скуав, как ще постъпи вождът на апачите с Големия орел и Падащата светкавица?
— Те ще умрат. Черната птица ще разтвори вътрешностите им, за да видят страха, който се крие в тях. Но ако Пантерата не пожелае да дойде, той ще го удуши с двата си пръста, ще направи от кожата му седло на бойния си кон, а скалпа му ще даде на мишките от полето за жилище.
— Тогава нека Черната птица дойде насам и да не забравя двата си пръста. Само че той ще се уплаши от тримата бели вождове и ще им покаже гърба си със своите пъзливи бойци, както преди малко. Тримата бледолики видяха сметката на тринайсет негови синове, а Черната птица е парализиран, без и един косъм да им е взел от главите. Ако той дойде, те ще го смажат, но ще му оставят кожата, защото скалпът на един апач е като кожата на заек — храбрият воин предпочита да умре, отколкото да се накичи с него!
— Браво, дон Фабиан! — извика Пепе. — Беше речено от душа, макар и да бяхте твърде учтив. Но я да видим дали ще получат косите ни. При подобни обстоятелства едно бягство не е проява на страхливост, а геройство. Орелът се извисява във въздуха, светкавицата никой смъртен не може да задържи, а пантерата плува като рибата в морето. Нека поразмислим дали можем да се изплъзнем, плувайки!
— Всеки от нас се е научил да пори водата, но преди това трябва да разберем дали и те са помислили за тази възможност — рече Боа роз.
Луната се беше скрила; далечните гърмежи бяха престанали и наоколо владееше дълбока тишина и мрак. Канадецът изтръгна един върбов ствол от сала — чепатият му край приличаше на човешка глава. Спусна го внимателно във водата и черната маса бавно отплува по реката.
Със затаен дъх тримата се ослушваха и за най-малкия шум, който би им известил, че опитът е разкрит от индианците, ала минаха много минути, без нещо да се чуе.
— Ще стане, ако плуваме предпазливо и се разкараме оттук през дълги паузи. Пушките и мунициите…
Пепе спря посред предложението си. На брега лумна огън, още един… по-нататък трети, четвърти… от другата страна също се разгоряха четири-пет, хвърляйки през гъстата мъгла трепкаща светлина със златисти и пурпурни оттенъци върху реката.
— Чумата да ги отнесе, това е лошо! — изруга Боа роз. — Как да тръгнем при това положение?
— Мъглата ще стане по-гъста, татко, а сухият горивен материал скоро ще свърши. Пламъците ще изгубят силата и осветителната си мощ. Ама… стой, чакай, аз ще ги накарам сами да намалят огньовете!
През една тясна пролука във валмата мъгла беше мярнал главата на един индианец, който клечеше на земята и подклаждаше огъня точно срещу острова. Един лек повей поднови пролуката, изстрелът отекна и викове доказаха, че целта е улучена.
За кратко време всички пламъци изгубиха първоначалната си сила.
— Помогна! — рече Боа роз. — Фабиан, момчето ми, при Марко Ареляно ти си се учил в нелошо училище — с чиста съвест го засвидетелствам и за двама ви. Въпреки огньовете ще ни се удаде да стигнем с плуване до безопасно място на сушата. Не мислиш ли и ти така, Пепе?
— Ако мъглата се сгъсти, както се очаква, да! Страхувам се само за барута и пушките. Все пак ще се наложи да се потапяме.
— Хмм — изсумтя Фабиан замислено, — може би няма да има нужда нито да плуваме, нито да се потапяме!
— Че как другояче?
— Само малко да кормуваме и гребем.
— Какво имаш предвид, детето ми?
— Не ви ли направи впечатление, че островът периодично се надигаше и спускаше, когато червенокожите минаваха по реката?
— Естествено.
— И че вибрираше и се клатушкаше, когато изскубнахме няколко клона и ствола за барикадата?
— Това също.
— Е, ако ни се удаде да го освободим…
— Санта Лаурета — прекъсна го Пепе, — ама че загубеняци сме били, Боа роз! Не си ли и ти на това мнение?
— Напълно съм съгласен с теб, защото идеята на Фабиан ще ни донесе спасение. Островът може би се държи за дъното само с някой корен или дебел ствол. Трябва да са минали много години, откак е заседнал, съдейки по образувалата се почва. Долният клонак отдавна трябва да е прогнил във водата и искам да се убедя в това.
Боа роз пристъпи към края на острова и с голяма предпазливост се плъзна във водата. Другите двама го следяха неспокойно. От време на време той изчезваше под повърхността на реката като водолаз, търсещ в обшивката на кораба пробойна. Най-сетне застана отново при тях.
— Ее — попита Пепе, — колко котви ни държат?
— По моему всичко се нарежда добре. Засега видях само една да задържа острова ни — резервната котва.
— Трябва ли пак да слизаш долу? — попита Фабиан угрижено.
— Да, ако искаме да отплаваме.
— Тогава се пази! Много лесно можеш да се заплетеш в мрежата от клони и коренища и да се удавиш!
— Не се безпокой, момчето ми — отговори исполинът. — Ще действам предпазливо, за да не се разпадне островът ни, иначе ще попаднем от трън та на глог. А ни трябва кормило. Реката има много противоположни течения и макар да не можем да управляваме напълно сала, защото не бива да гребем, то трябва да сме колкото може по-независими от него…
Вождът Черната птица седеше в подножието на едно дърво. Раздробеното му рамо бе здраво стегнато от ремъчна превръзка. Пламтящите му очи непрекъснато фиксираха тъмната маса на острова, където бяха тримата мъже, за чиято кръв жадуваше.
Колкото по-гъста ставаше мъглата около островчето, толкова повече се смаляваше светлинният пояс, хвърлян от огньовете върху реката. Скоро бдящите вече не можеха да различат отсрещния бряг и накрая дори островчето се изгуби в нея.
Вождът знаеше, че сега вниманието трябва да се удвои. Ето защо повика двама воини, за да ги изпрати до постовете по двата бряга.
— Вървете и кажете на стражите, че всеки трябва да си наостри ушите, за да замени очите, заслепявани от мъглата. Кажете им, че благодарността на Черната птица е голяма, но и наказанието му е строго. Който затвори очи и заспи, него ловният боздуган на вожда ще прати не във вечните ловни полета, а в Страната на сенките.
Няма нощен шум, който би могъл да убегне от ухото на индианеца, а от пронизващите му очи не се изплъзва току-тъй лесно предметът, който той се стреми да открие. Само че мъглата покриваше и най-близката околност, така че единствено напрегнатото внимание можеше донякъде да компенсира ощетените сетива. Със затворени очи и отворени уши индианските воини стояха неподвижно край своите огньове и се стараеха да останат будни, докато цялата природа бе потънала в сън. От време на време някой хвърляше клон в огъня.
Изтече доста време, през което не се чуваше нищо друго, освен приглушеното бучене на един намиращ се по-нагоре водопад и тихото, шепнещо шумолене на раздвижваната от вълните тръстика. Студеният нощен въздух удвояваше болките на вожда и вследствие на това — неговия гняв. Светлината на огъня осветяваше остро изрязаните му черти и побледнялата от загубата на кръв кожа. Лицето му бе покрито с отблъскваща живопис, а дивашките зловещи и жадни за мъст очи му придаваха облика на онези кръвожадни идоли, на които хората във варварските времена са се кланяли.
В близкия храст нещо прошумоля и един млад индианец застана пред него. Беше покрит с кръв, гърдите му се повдигаха, а ноздрите трепереха — знак, че дълго и бързо е тичал.
— Какво има? Изпратил те е Леопарда, вождът! Трябва да се е случило нещо важно, за да изпрати най-бързия бегач.
— Леопарда вече не може да праща бегачи. Ножът на един бял прониза сърцето му и той се отзова на вика на Великия дух във вечните ловни полета.
— Там ще бъде щастлив, защото е умрял като победител — отговори вождът просто, овладявайки любопитството си.
— Той падна на земята като победен. Мъжете на апачите побягнаха; техните предводители и петдесет изтъкнати воини лежат на бойното поле.
Малко остана вождът — въпреки парещите болки от раната и повеляваната от ранга му сдържаност — да скочи при тази новина. Трябваха му няколко секунди, докато стане отново спокоен и хладнокръвен.
— Кой те праща?
— Воини, които се нуждаят от предводител, за да си отмъстят. Досега Черната птица беше глава на едно племе, но сега е глава на цял народ.
В очите на ранения блеснаха гордост и задоволство. От една страна, неговата власт се увеличаваше, а, от друга, претърпяното от другите четирима вождове поражение доказваше разумността на дадения от него съвет.
— Ако пушките на мъжете от Севера се бяха обединили с нашите, нито един мъж от Юга нямаше да има скалп на черепа си. Големия орел, Падащата светкавица и Пантерата от Юга чакат сега макана[2] на апача. Който има бледо лице, трябва да умре. Но какво може да стори един ранен вожд? Половината от неговата кръв е изтекла, краката му не го държат, той дори от коня би се свлякъл.
— Мъжете ще го вържат здраво — отговори бегачът, който бе погледнал изплашено, като чу прочутите имена. — Но защо не стовари Черната птица своя як пестник върху главите на тримата ловци?
— Антилопата, бегачът, има краката на елена и мисълта на лисицата. Нека той чуе разказа за битката срещу вождовете на гората и саваната!
Бегачът застина ням и горд от тази рядка благосклонност. Когато вождът свърши, Антилопата заби поглед в земята. Размишляваше. След известно време дигна глава.
— Тишината на нощта говори с мен. Преди Черната птица да е съгледал сивотата на утрото, бледоликите ще бъдат в негова власт.
— Могат ли воините ми да вървят по водата, както по бойната пътека?
— Не, но могат да пратят огън на острова, за да го погълне, и тогава белите мъже ще бъдат принудени да излязат на брега.
Вождът погледна изненадано съветника.
— Аз казах: Антилопата, бегачът, има мислите на лисица. Нека той действа, както каза!
Индианецът се обърна и изчезна безмълвно в мъглата. Тя беше станала толкова гъста, че човек можеше да вижда на не повече от две крачки разстояние. Колкото и малък да бе островът, неговите обитатели не можеха да го обхванат с поглед. С голямо усилие канадецът бе освободил едно дълго младо стъбло от хаоса дървеса и с помощта на Фабиановото ласо омотаваше наметалото си по оставените клони.
— Така, сега си имаме безшумно кормило. Нужни са ни само още две дървета за ключ и сме готови за отпътуване!
Отсреща за втори път прозвуча гласът на вожда.
— Отворено ли е ухото на белите мъже да чуе думите на Черната птица, големия вожд на апачите?
— Ще разменим ли още няколко думи с обесника, приятели? — попита Пепе.
— Стори го ти, аз нямам време за такива работи — отвърна канадецът.
— Какво иска вождът от ловците на Снежните планини?
— Нека тримата бледолики подхванат своята погребална песен, защото още преди да я свършат, те ще бъдат в ръцете на моите воини!
— Мътните го взели! — прошепна Боа роз. — Типовете са наумили нещо.
— Вождовете на горите не пеят по друг начин освен със своите пушки — отговори Сънливеца високо. — Апачите вече се запознаха с тяхната песен.
— Тя никога повече няма да прозвучи. Нека белите дойдат отсам, преди да сме ги принудили.
— Господарите на саваната не общуват с мъже, чиито гърбове са видели в битката. Всеки от тях струва повече от хиляди апачи. Ако червените мъже искат да молят за милост, то нека те дойдат при нас!
— Езикът на Падащата светкавица е остър, ала апачът ще го изреже с ножа си от голямата му уста.
— А езикът на Черната птица е като на някой скункс, когато се почиства. Вождовете на белите си запушват носа, когато заговори.
— Ножът на апача ще вземе носа на Падащата светкавица, за да може да чува какво му се говори. Ръката на червения воин е силна, тя ще го смаже.
— Апачът ще седи във вигвама на своята скуав и ще разказва на старите жени как вождовете на саваната са го направили за посмешище. Светкавицата е бърза като мисълта и унищожава всичко, което докосне! Никой не може да я улови!
— Апачът ще я улови! Аз казах!
— Аа, ето какво било! — подскочи Боа роз, като показа срещу течението. — Искат да изгорят острова ни.
Мъглата сега бе толкова осезаема, че вече не се виждаха горящите по двата бряга огньове. По средата на реката една малка светлинка ставаше все по-голяма и все повече се приближаваше към сала.
— Спуснали са брандер[3] по реката и знаят, че той непременно ще стигне до острова. Мошениците! Хич не е лоша идеята им да ни прогонят с огън от водата на брега! — рече Пепе.
— Направили са си кроежите, без да знаят за нашето кормило.
— В какъв смисъл? — поиска да знае Фабиан.
— Щом брандерът доближи острова, ще го освети ярко. Това ще даде възможност на типовете да ни държат в шах с лъковете и пушките си, а ние ще бъдем принудени да се крием. Само че кормилното весло е дълго и ще ни послужи като спасител.
— Ще можеш ли сам да се оправиш, Боа роз?
— Да — отговори канадецът, докато измъкваше няколко клона от долния край на острова, за да си издигне малка барикада.
— Тогава си дай пушката! Елате, дон Фабиан, ще имаме възможност да дадем няколко хубави изстрела. Стреляйте само веднъж. За другото ще се грижа аз, докато вие зареждате бързо!
Те се приготвиха за стрелба.
Брандерът идваше бавно, но сигурно все по-близо и по-близо. Беше направен от смолисти дървета, чието пращене ясно можеше да се долови. Беше с големи размери и създаваше пламък, който въпреки мъглата осветяваше ярко двата бряга, така че силуетите на застаналите там индианци ясно се различаваха. Те бяха толкова уверени в успеха си и смятаха тримата ловци за обречени, че изобщо не мислеха за себе си и не се криеха.
Боа роз лежеше зад своите клони, през които бе проврял кормилото, и очакваше с напрегнати мускули първия сблъсък с брандера. Той ясно можеше да разгледа конструкцията му. Две скрепени една за друга дървесни корони носеха подложка от зелена трева, върху която бяха струпани и запалени сухи смолисти цепеници и клони. При сблъсъка с острова тази горяща маса трябваше да изгуби равновесие и да се изсипе от инерцията върху сала, където имаше в наличност толкова много сух вършинак, че би трябвало за няколко мига да бъде погълнат от пламъците.
— Сега отсреща е достатъчно светло. Хайде! — изкомандва Пепе. Изтрещяха два изстрела.
— Улучихме! Двамина!
Фабиан се хвърли по гръб, а Пепе изстреля третата пушка.
— Трима! — оповести хладнокръвно, броейки новата жертва. При това неочаквано нападение индианците се изтеглиха възможно най-далече, ала брандерът и собствените им стражеви огньове осветяваха и най-дребния предмет така ясно, че всеки противник се виждаше по-добре, отколкото и посред обяд. Тъмните фигури на индианците се виждаха дори през храстите, зад които се бяха скрили, но Фабиан не смогваше да зарежда достатъчно бързо.
— Четирима! По-бързо, дон Фабиан! Само за пет минути две дузини червенокожи ще идат по дявола. Петима!
Внезапно островът бе разтърсен от удар. Брандерът се бе натъкнал на кормилото, разлюля се, но запази равновесие. Ловецът го отби с помощта на пръта и брандерът се понесе край острова и продължи да плава бавно надолу по течението.
Град от стрели и куршуми се изсипа върху сала, докато бе ярко осветен, ала не причини никакви щети.
— Шест! — отброи Пепе.
Той бе принуден да направи пауза, докато брандерът преминаваше край тях, но после се прицелваше с още по-голямо усърдие. Кратката светлина трябваше да бъде използвана. Обърна се и провря току-що заредената пушка през укритието.
— Седем! — провикна се ликуващо.
— Осем! — допълни растреадорът.
— Санта Лаурета, всичко свърши! Не можеше ли тази красива заря да се задържи още няколко минути? Тези апачи и след петстотин лета ще помнят „господарите на саваната“, които бяха трима, а изпратиха такъв голям брой нашарени физиономии във вечните ловни полета! Ще тръгваме ли след брандера?
— Не. Трябва да изчакаме. Може да ни освети, ако го последваме веднага.
— Или — рече Фабиан — той може да се натъкне на брега, да го подпали и така да издаде пътя ни.
— От това надали трябва да се страхуваме. Червенокожите незабавно ще угасят огъня, за да не се излагат самите на опасност.
Този път диваците не бяха надали обичайния си вик. Яростта им беше мълчалива, но гибелна. Сега, след като бе станало отново тъмно, бдителността им се утрои.
След четвърт час Големия орел се приготви да влезе във водата.
— Време е. Тъй като не бива да гребем, ще напредваме с малката скорост на течението. Ако чакаме по-дълго, при пукването на зората ще сме в обсега на диваците.
Той се спусна. По образуващото се около острова завихряне можеше да се познае как работи. Салът потрепери. В продължение на няколко мига Фабиан бе обхванат от страх при мисълта, че Боа роз може би се бори със смъртта… изведнъж под краката му се чу глух трясък.
В следващия миг канадецът се появи отново над повърхността на водата. С един скок стъпи здраво на острова, който започна да се върти бавно около себе си, после се плъзна полека по течението. Силните ръце на титана бяха прерязали с ножа грамаден корен, забил се дълбоко в коритото на реката.
— Слава богу — извика той, — беше страхотно напрежение! Но ние плаваме!
— Далеч от вечните ловни полета на тези червенокожи нехранимайковци! — допълни Пепе.
Водата се разбиваше без шум, салът се подчиняваше и те бавно напредваха.
Тримата мъже бяха спокойни, а наоколо цареше дълбока тишина. Измина доста време. Внезапно пред тях се появи светлина, която ставаше все по-голяма и като че гореше точно по средата на реката.
— Санта Лаурета, какво е това? — изплаши се Пепе. — Не е възможно все пак да е брандерът!
Големия орел не отговори. Той бе впил очи в огъня, като направляваше с кормилото сала.
— Това е стражеви огън на брега — определи после.
— Ама той гори насред реката — възрази Фабиан.
— Тя прави завой.
— Карай по течението! — настоя Пепе. — В противен случай отиваме право към брега и огъня!
— Течението е толкова силно, че съм принуден да го следвам, ако не искам да строша кормилото или да оставя сала да се разпадне.
Огънят, който преди малко се бе появил в мъглата, сега се увеличи и освети един индиански страж, изправен и неподвижен.
Дълга бизонова грива покриваше главата на индианеца, над която имаше украса от пера.
За щастие мъглата бе твърде гъста, за да забележи апачът тъмната маса на острова, плаващ кротко по реката.
Изведнъж дивакът изправи наведената си глава, сякаш нещо му подсказа, че дързостта и уменията на враговете ще измамят неговата бдителност.
— Дали типът храни някакво подозрение? — промърмори канадецът.
— Еех, пушката е твърде шумна, но ако имах лък и стрела, щях да изпратя на оня свят тоя човекобизон, където ще може да си стои на вахта колкото си ще.
Индианецът забучи копието в земята, наклони се напред и сложи длани над очите си, за да ги заслони от пламъците.
Сърцата на тримата затупкаха, едва се осмеляваха да дишат. Видеше ли ги дивакът, бяха изгубени.
Индианецът беше страховита и грозна гледка.
— Дали дяволският синковец ни забеляза? — попита Пепе.
— Не. Но ще ни забележи, ако… ох, слава богу, извъртаме се. Ако искаш да запомниш тая муцуна, Пепе, то погледни я още един път, защото мъглата ей сега ще погълне нехранимайкото.
И действително, светлината скоро изчезна така бързо, както бе изплувала пред тях и от този момент те заплаваха, без да им се мерне нещо особено пред очите.
— Това е бил последният лагерен огън — рече Боа роз. — Пепе, издърпай два-три здрави клона — сега двамата можете да удвоите с гребане скоростта ни.
Салът се подчини на усилията на тримата мъже с изненадваща бързина.
Развидели се.
— Сега трябва да пристанем — реши канадецът.
— Тогава спирай, където ти е удобно — отвърна Пепе. — Оттам ще следваме пеша руслото на реката, за да скрием следите си от индианците. Мислите ли, дон Фабиан, че сме още далеч от Златната долина?
— Вие видяхте слънцето да залязва зад Мъгливите планини, които затварят долината. Трябва да сме се отдалечили най-много на няколко часа път според картата, която моят осиновител е изготвил.
С помощта на другите двама Боа роз насочи сала към брега, където тримата скочиха.
Канадецът сне лисичия калпак от главата си.
— Мили Боже, благодаря ти, спасени са единствените същества, които имам на тоя свят: моя Фабиан и моя стар спътник в битки и опасности!
— Санта Лаурета, ти си прав, старо, на Бога дължим това чудесно избавление! — отговори Пепе затрогнат. — Никога не сме били толкова натясно, както днес, и ако имам щастието да срещна пак дон Черната птица и хората му, ще им засвидетелствам признателността си!
— Хайде да се махаме! — настоя Фабиан.
— Почакай, детето ми! Трябва да вземем още няколко предохранителни мерки. Сега ще разделим този сал, който ни беше толкова полезен, на съставните му части и ще го пуснем по реката, за да не могат индианците да намерят от него и най-малката следа.
Дървесните стволове бяха разделени и тикнати в реката, която ги повлече; клоните ги последваха; пръстта падна на дъното и за кратко време от сала, създаван с години от природата, не остана и помен.
Ловците се постараха да заличат грижливо следите си и да изправят отново всеки стъпкан стрък трева.
— Тъй! — отсече Пепе. — Сега сме окончателно готови и можем да вървим. Но много бих искал да видя физиономиите на червенокожите, когато забележат, че островът е изчезнал, а Падащата светкавица е офейкал зад всички планини!…