Карл Май
Край Бизоновото езеро (2)

2. Бонансата

Сонора е един от най-богатите щатове на конфедерация Мексико в Централна Америка. Природата е била щедра към тази страна: две изключително обилни реколти годишно, ценна дървесина, дивеч, стада коне и говеда, рудни залежи.

Но в щата Сонора има и опасности… Огромни пущинаци, достъпни само за сърцат мъж, изпълват страната; в горите дебнат хищници, а из необятните равнини разиграва коня си непримиримият апач, чието най-голямо богатство са скалповете на белите.

От време на време в тези пущинаци дръзват да навлязат хора, които изчукват набързо някоя лежаща наяве сребърна жила или се захващат с промиване на златоносен пясък. После се връщат, прогонвани и преследвани от индианците, в обитаемите райони и разказват за съкровища, които мимолетно били видели на недостъпни места, за страшно богати мини или неизчерпаеми златни залежи. Със своите приказки, в които преувеличението винаги играе по-голяма роля от правдивостта, те поддържат постоянна жажда за злато.

От време на време се появява някой авантюрист, който се впуска в примамливи описания. Към него се присъединяват други авантюристи: млади хора от добри семейства, загубили всичко свое на комар, мъже, скарали се с правосъдието, ловци и трапери, непропускащи да се възползват от всяка възможност… и ето как възниква една експедиция. Ала тя — или лекомислено организирана, или зле ръководена — претърпява злополука и от мнозина потеглили се връщат малцина. След време някъде бива направено голямо откритие, треската започва наново, сформира се нова експедиция и… тя загива при съвсем същите условия.

Най-големият враг на всички тези начинания не е гладът или жаждата, не е огромната мечка, нито силният, бърз като светкавица ягуар или дебнещият в блатата кайман, а индианецът. Местният човек вижда в лицето на белия само грабител, който противозаконно го прокужда от земята, където се издигат надгробните могили на неговите деди и вигвамите на племенните му другари. Съчетали силата на мечката с хитростта на пантерата, отлични ездачи, добре обучени да боравят с всякакъв вид оръжие, индианците са противници, по-страшни от които човек изобщо не би могъл да си представи.

През 1830 година сред населението на Ариспе, столицата на мексиканската провинция Сонора, се говореше за експедиция, която предлагала такива изгледи за успех, както никоя от предшестващите. Предприемачът беше чужденец, испанец. Дон Естебан де Аречиса беше пристигнал едва преди два месеца. Този мъж, изглежда, беше живял вече в страната, ала по-рано никой не го бе виждал. Беше дошъл от Европа с добре обмислен план. Живееше на необикновено широка нога, държеше къщата си отворена, правеше големи залози в игрите, заемаше на познатите си пари, без някога да си ги иска обратно, и никой не можеше да каже откъде взема пари, за да покрива подобно разточителство.

От време на време предприемаше някое малко пътуване за около седмица, после се появяваше, без някой да знае къде е бил, защото неговата прислуга, заплащана сигурно добре, не продумваше за работите на своя господар. Знатните маниери, великодушието и щедростта му извоюваха в Ариспе необикновено влияние. За него не беше трудно да екипира експедиция, за чиято същинска цел той още не беше се произнесъл. Даде да се разбере само, че щяла да отиде до място, където бял човек още не бил прониквал.

От всички краища на страната се стичаха хора, които искаха да участват. Говореше се, че осемдесет решителни мъже вече били на път за Пресидио Тубак, където Аречиса им бил определил сборното място. Наближаваше и денят, в който дон Естебан щеше да отпътува от Ариспе, за да застане начело на експедицията.

Такава беше ситуацията, когато един ездач бавно навлезе по улиците на града, осведоми се за жилището на дон Естебан и пристигнал пред него, слезе от коня.

Облеклото му се състоеше от вамс без копчета — къса горна дреха, носена като риза — и широк панталон, двете неща от щавена кожа в тухлен цвят. Крачолите на панталона бяха цепнати от коленете надолу и позволяваха да се види покритото с фигури шевро, обгръщащо краката. Безформените ботуши бяха придържани от яркочервени наколенни връзки, в една от които бе втъкнат дълъг нож. Голяма кърпа от червен китайски креп, сомбреро, обкръжено от шнур с венециански перли, допълваха живописното одеяние, чиито цветове хармонираха с цветовете на одеялото, което носеше на плещите си.

Един слуга попита за желанието му.

— Дон Естебан де Аречиса приема ли?

— Ще видя! За кого да доложа?

— Педро Кучильо.

Слугата заведе посетителя до покоите.

Дон Естебан, мъж с ръст малко над средния, беше облечен за езда. На ботушите от бляскав марокен бяха закрепени с по един здрав, украсен със златни и сребърни орнаменти ремък, железни шпори с пет дълги върха и звънко подрънкващи верижки. Неговата манга^[1], богато обшита със златисти галони, покриваше широките панталони, които бяха гарнирани по цялата дължина на крака с копчета от сребърна тел.

Черната му коса беше прошарена от многобройни бели нишки. Загорялото до тъмнокафяво лице говореше за мъж, живял дълго под тропическото небе, а подвижността, с която очевидно бе надарен, издаваше бурни и необуздани страсти. Черните, живи и малко занесени очи блестяха под широко, кокалесто чело, преждевременно набраздено от бръчки.

— Какво искате от мен? — попита той пришелеца, който приличаше на бандит по пътищата между мексиканските селища. Метна му един изпитателен, пронизващ поглед и не съумя да скрие изненадата си.

— Да целуна ръцете на ваше превъзходителство и съм… Кучильо, спря по средата на думите си — въпреки годините, през които не бяха се виждали, той позна мъжа пред себе си.

— Какво искате от мен, попитах! — повтори рязко и грубо Аречиса.

— Сеньор капитан, аз съм колкото удивен, толкова и зарадван да ви…

— Моето име е Аречиса, отбележете си го!

— Сеньор, името прилича на боен кон. Застрелят ли единия под мен, аз възсядам друг. Не е ли и при вас така?

Дон Естебан с голямо усилие сдържаше нарастващия си гняв, ала гласът му прозвуча по-меко отпреди, когато попита за трети път:

— Какво искате от мен, дон Педро Кучильо?

— Нищо. Аз ви нося нещо!

— Какво?

— Една голяма, ценна тайна.

— Ако тя имаше ценност, щяхте да я задържите за себе си!

— Аз не мога да се възползвам от нея и бих желал да ви помоля за помощ.

— Тъй! И в какво се състои нейната стойност?

— В една бонанса^[2] с невъобразими богатства.

— Къде се намира тази бонанса? Най-вероятно във въображението ви.

— Ако се намираше там, то отдавна да съм я оплячкосал, можете да бъдете уверен в това, сеньор капит… дон Естебан, исках да кажа. Но тъй като тя е истинска бонанса, разположена на територията на апачите, то може да бъде измъкната само с експедиция, достатъчно многобройна да излезе насреща на индианците.

— Брей! И вие мислите, че аз съм мъжът, който ще ви повярва?

Кучильо понечи да посегне към ножа си.

— Вярвате или не, сеньор, за мен е безразлично, но се пазете да ми отправяте оскърбления! Има разлика между палубата на един морски кораб, където капитанът означава всичко, и свободната Сонора, където всяка непредпазлива дума може да коства наръгване с нож или куршум.

— Палуба или Сонора, аз си казвам мнението. Впрочем, за да сме наясно, за вас е по-добре да ви познавам само като Кучильо, както сега се наричате. Подобна претенция естествено повдигам и за себе си. А сега кажете откровено и без задни мисли какво ви води при мен! Познавате ме достатъчно добре, за да знаете, че екзалтациите при мен не вървят.

— Аз говоря чистата истина. Известна ми е бонанса с неизчерпаеми богатства за човека, който е в състояние да я експлоатира.

— Къде се намира?

— Това не съм задължен да кажа. Само една многобройна група може да се надява да прибере златото. Аз как ли не се старах да събера хора, но напразно. По едно време чух, че някой си дон Естебан де Аречиса сформирал в Ариспе мащабна експедиция, и аз пожертвах последните си средства, за да дойда дотук и да ви предложа тайната.

— А историята на тази бонанса?

— Трябва да знаете, че след завръщането си от Европа започнах да практикувам занаята на гамбусино^[3]. Много земи под небето съм претърсил и съм виждал златни залежи, несъзирани от човешко око.

— Видели сте златото и въпреки това сте го оставили да си лежи?

— Не се подигравайте, дон Естебан! Видях такова златно находище, че онзи, който го притежава, не се нуждае от нищо повече за щастието си; то може да задоволи и най-ненаситната амбиция, защото е напълно достатъчно с него да се закупи цяло кралство. Аз нито за миг не бих се поколебал да продам за него душата си на дявола!

— Сеньор Кучильо, дяволът не е толкова глупав да плати толкова скъпо за душа, която всеки миг може да има безвъзмездно. Но я кажете, как открихте този плейсър^[4]?

— Чували ли сте някога името Марко Ареляно?

— Да, бил най-прочутият гамбусино на Мексико.

— Е, добре. Той открил тази бонанса заедно с още един гамбусино. Само че, когато поискали да обсебят част от златото, били надушени и нападнати от индианци. Спътникът му заплатил за златната гледка с живота си, а самият Марко се изплъзнал с големи мъки. В Тубак случайността ме събра с него. Той ми предложи да направим заедно втори опит. Аз приех предложението му и се отправихме на път. Стигнахме благополучно до Златната долина, както той нарече мястото. О, сили небесни! Да бяхте видели как блестят златните блокове на слънцето! За нещастие и ние можахме да заситим само очите си. Мястото е свещено за апачите, те са издигнали там надгробната могила на един от най-прочутите си вождове. Трябваше да бягаме. Аз се върнах сам… клетият Ареляно, толкова съжалявам за него! И тъй, искам да ви продам тайната на Златната долина.

— Кой ми гарантира достоверността на казаното, вашата почтеност?

— Моят собствен интерес!

— Как тъй?

— Аз ви продавам тайната, но не се отказвам от правата си върху плейсъра. На вас като глава на експедицията се полага една пета от печалбата. Това наистина е значителна част от съкровището, но като отчетете, че само малцина от вашите осемдесет човека ще се върнат, то на всеки от оживелите ще остане толкова много, че ще прекара остатъка от дните си в разкош. Та освен една подобаваща сума като награда за тайната, аз искам и една десета от плячката в качеството си на водач на експедицията, защото аз ще ви бъда едновременно и водач, и заложник.

— Аз естествено схващам по същия начин нещата. Колко високо оценявате вашата тайна?

— За нея искам само една дреболия. Едната десета, за която дадохте съгласието си, ми е напълно достатъчна, тъй като сам не мога да завладея тези недостъпни съкровища. Ще ми заплатите разноските по екипировката, които аз преценявам на петстотин пиастри.

— Петстотин пиастри? Вие наистина сте по-разумен, отколкото си мислех, Кучильо, което ме кара да се доверя на думите ви. Имате петстотинте пиастри, както и една десета част от плячката!

— Колкото и голяма да е тя?

— Колкото и голяма да е тя. Имате думата ми! Та къде се намира Златната долина?

— Оттатък Пресидио Тубак. Вашата експедиция ще тръгне от Тубак, значи не е необходимо да променяте маршрута си.

— Добре! И вие сте видели златото със собствените си очи?

— Видях го, без да мога да го докосна; видях го, както прокълнатият вижда през пламъците на пъкъла някое кътче от рая; видях тежки цели центнери блокове от самородния метал и ги виждам и до днес във всеки свой сън!

Тези думи бяха изречени с цялата ярост на една измамена алчност. Аречиса повече не се съмняваше в истинността на казаното. Той извади от една малка тежка касета торбичка от еленова кожа и отброи на Кучильо тридесет и две златни монети — малко повече от петстотин пиастри. Кучильо пъхна златото в джоба си и вдигна ръка за клетва.

— Заклевам се в кръста на Спасителя, че ще кажа чистата истина! След десет дни път в северозападна посока зад Тубак се стига до подножието на планинска верига, която не е трудно да се разпознае, защото гъсти мъгли забулват ден и нощ нейните хребети. Покрай тази редица от възвишения протича малка рекичка, в която се влива друга. При техния водослив се издига стръмен хълм, на чийто връх се намира гробът на вожда. В подножието на хълма има езеро и до него тясна долина. Това е Златната долина, в която дъждовете са промили несметни съкровища.

— Пътният маршрут е лесен за разбиране.

— Но толкова по-труден за следване. Безводните пустини, през които се минава, са най-малкото препятствие. Индиански орди се скитат из степите по всяко време. За тях гробът на вожда е предмет на суеверен култ и постоянна цел на странстванията им. При едно такова пилигримско пътуване ни изненадаха с Ареляно.

— И този Ареляно е открил тайната само на вас?

— Да.

— Никакви роднини ли е нямал? Може би жена?

— По време на пътуването узнах, че съпругата му била починала.

— Дете?

— Имал един син.

— Син? Той като нищо ще знае тайната!

— Не вярвам, той не си е бил у дома, когато Ареляно си дошъл от пътуването. Впрочем той е само хранениче, което не познава нито баща си, нито майка си.

— Най-вероятно е отрочето на някой беден дявол от тази провинция!

— Съвсем не. Родом е от Европа, най-вероятно от Испания.

— Виж ти!

Дон Естебан наостри слух.

— Така поне казал комендантът на английски боен бриг, дошъл през 1811 година в Гуаймас. Това дете, което говорело едновременно испански и френски, било пленено след кървав сблъсък с френски кутер@. Матросът, който несъмнено бил негов баща и когото детето постоянно оплаквало, бил убит или успял да избяга. Комендантът не знаел какво да прави с момчето. Тогава Ареляно го взел при себе си и направил от него истински мъж. Макар и млад, той има репутацията на растреадор^[5], който никога не бърка пътя, и на конеукротител, на когото и най-необузданите животни са принудени да се подчиняват.

— Как е името му?

— Тибурсио Ареляно.

— Вие виждали ли сте го?

— Не, но съм слушал много за него.

— А не мислите ли, че този растреадор, който никога не бърка пътя, този дързък конеукротител може да бъде опасен за нас, ако знае тайната на своя осиновител?

— Какво може да стори един-единствен човек срещу осемдесет?

— Правилно! Иначе ние с нашата сделка сме наясно и можем да предоставим всичко останало на бъдещето. Бях решил да тръгна за Тубак след три дена, но при променените условия го определям за утре. Вие ще се присъедините към ескорта ми, като дотогава ще ви намерим място в къщата ми. Погрижете се да се оправите с екипировката си до сутринта, после ще е твърде късно!

На другото утро цялото население на Ариспе се събра, за да присъства на заминаването на дон Естебан де Аречиса. Групата — без него — се състоеше само от шестима души и въпреки това те бяха сметнали за необходимо да вземат една кавалкада от над трийсет коня, за да изминат възможно най-бързо голямото разстояние между Ариспе и Тубак.

Тези коне бяха от порода, свикнала волно да се скита по безпределни пасища. След като са оставили двайсетчасов път зад себе си без ездач, те са все още толкова бодри, сякаш току-що пристигат от конюшнята. Когато разстоянията са големи, хората ги оседлават с редуване, пътувайки по този начин също така бързо, както в Европа с пощата, където на всяка станция се вземат отпочинали коне.

Пътят минаваше през отдалеченото на три дни път селце Хуерфано. Там неотдавна се бе разиграло нерадостно събитие между двама души, споменати в разговора на дон Естебан и Кучильо…

Под покрива на малка, но чисто поддържана колиба лежеше на смъртен одър възрастна жена. Пред нея коленичеше красив като картина младеж в кожените дрехи на гамбусино, на чиято дясна буза се виждаше тънък белег от порязване. Жената беше поставила ръце върху гъстите му къдри и говореше с тих, напрегнат глас:

— Това е тайната, която баща ти ми повери, преди да се отправи в своето последно пътуване. Съобщих ти я, защото той вече няма да се върне, а при твоята сиромашия златото може да ти бъде много полезно.

— И ти не знаеш името на мъжа, с когото той се е сдружил в Тубак?

— Не.

— Аз го издирвах, ала не можах да узная нищо друго, освен че малко накуцвал и яздел кон, който често се препъвал.

— Но ти ще го намериш, Тибурсио! Ти си най-добрият следотърсач нашир и длъж и поискаш ли да го заловиш, той няма да може да ти се изплъзне. Знаеш какво е казано в Писанието: „Око за око, зъб за зъб, кръв за кръв!“ Тибурсио, аз отивам в един друг живот, но не мога да се сбогувам, преди да ми обещаеш, че убиецът ще си получи наказанието. Сложи ръката си в моята и се закълни, че няма да се спреш и отдъхнеш, докато не го издириш и срещнеш!

— Заклевам се!

— Благодаря ти, зная, че ще удържиш клетвата си!

Тя се облегна назад, уморена от говоренето, и затвори очи. Момчето я гледаше с любвеобилен поглед. В очите му проблеснаха сълзи, когато се наведе да целуне измършавялата й ръка.

— Майко!

— Какво друго желаеш, Тибурсио мой?

— Искам да ти благодаря за цялата голяма и искрена любов, която намерих при вас.

Щастлива усмивка плъзна по лицето й.

— За която ти богато ни възнагради. Да беше пожелал Бог, аз да можех да се нарека твоя истинска майка!

— Всичко ли сте ми казали, което сте знаели за мен?

— Всичко.

Той замълча.

Въпреки близостта на смъртта спомените нахлуха в душата на младежа, връщайки го в миналото. Спомените бяха единственото притежание, което беше донесъл в колибата на гамбусиното, и той ги съхраняваше с цялата си грижовност. Едно чудно красиво женско лице, прелестно и мило като на ангел, бе надвесено над него. После се видя в ръцете на някакъв необуздан мъж и чу да проехтява изстрел; струваше му се още, че усети по бузата му да преминава острието на нож. Сетне видя много, много вода и прекара дълго време на един кораб. Огромен мъж го бе отвел там и този мъж беше толкова мил и добър, че се бяха наричали баща и син. И до днес виждаше очите му да го гледат с любов и нежност. Веднъж мъжът дойде с окървавени ръце и див поглед при него и извика: „Моли се, сине мой, смъртта е тук!“ Ужасяващият му крясък процепваше и до ден-днешен ушите на младежа и сега спомените го напуснаха, за да се намери отново в колибата на своя осиновител Марко Ареляно.

— Тибурсио!

Той надигна сведената глава и видя, че последната борба е започнала.

— Майчице!

Притисна устни към оросеното й с пот чело и улови студените ръце.

— Бог да те благослови сега и во веки. Не забравяй клетвата!

Думите се отронваха тихо. Тялото й потрепери, потръпна страдалчески… едно последно, насилствено движение… тя беше мъртва.

Тибурсио дълго коленичи в молитва край смъртния одър, после се изправи, за да повика съседите. В онзи район живият е принуден възможно най-бързо да се раздели със своя мъртвец. Гробът беше изкопан още вечерта и на следното утро пръстта покри любимото му същество.

Тибурсио се огледа в бедната бамбукова колиба, която бе обитавал заедно с покойните си родители: постеля от кожи, мизерен хамак, конски череп, служещ за кресло — това бе всичко. Колибата се беше оказала твърде малка, твърде тясна за неговия жаден за дела дух. Тя вече не му предлагаше абсолютно нищо, което да го задържи. Той излезе навън, където се намираше неговото богатство — един кон, нямащ равен на себе си надлъж и шир. Животното изцвили радостно. Тибурсио го потупа по закръгления, нежен, дръзко извит врат и после му сложи седлото. Пръхтейки, конят потърка малката си глава в рамото му.

— Търпение, търпение, храбрецо, единствено останало ми същество! Тръгваме за гората, за саваната. Аз трябва да отнеса мъката си в дивата пустош и да я погреба там, където никой няма да я намери. Трябва да подиря опасността, която да укрепи душата ми, опасността и… накуцващия мъж, чийто кон се препъва. И когато го намеря, ще удържа клетвата, която дадох на мама!

Тибурсио напълни водния си мех, взе оръжията и яхна коня. За кратко време селото лежеше далеч зад него. Сега беше сам със себе си и мислите си и можеше да обсъди положението и бъдещето си.

Майка му беше оставила като наследство сведението за несметните златни съкровища. Само че тези богатства се намираха на територията на апачите и той не бе в състояние самичък да ги прибере. Дали да не се довереше на някого? Ако това беше единственият път, водещ към целта, то трябваше скоро да поеме по него, защото убиецът на Марко Ареляно сигурно правеше всичко възможно да оплячкоса час по-бързо Златната долина. Един след друг се въртяха планове в главата на растреадора, но нито един не беше практически изпълним. Тибурсио трябваше да има златото, но не заради самото злато, а за да може с помощта на ценния метал да хвърли светлина върху своето минало и произход.

Денят премина в безплодни размишления и мисли.

Слънцето се бе спуснало зад западния хоризонт. Дневната светлина отстъпваше на вечерния здрач. Младежът спря коня и се огледа за някое място, подходящо за нощен бивак. Стори му се, че вижда в далечината няколко тъмни точки, които се движеха напреко на неговата посока. Различи четирима конници, яздещи в бавен ход през високата до коляно трева. Тибурсио познаваше добре дивата степ и знаеше, че за да се чувства в безопасност, трябва да последва непознатите и да добие яснота за тях и целта на ездата им. Изчака, докато конниците изчезнаха зад вълнообразните възвишения на прерията, и подкара коня си в галоп.

След четвърт час достигна следата им и слезе да я разгледа.

— Трима мъже и една дама! — рече учуден. — Няма място за съмнение — трите коня са оставили обичайните кръстосани следи, докато четвъртият е вървял по маниера на дамски кон, с мечешка походка — вдига едновременно двата крака от една и съща страна. Кои може да са тези хора? Дали…

Той не довърши изречението, но след кратък размисъл се реши.

— Трябва да тръгна след тях!

Беше достатъчно светло, за да може да различава от гърба на коня отпечатъците от копитата. Последва ги бавно, тъй като искаше да огледа хората при лагерния огън. След като измина една английска миля, внезапно спря изненадан коня и скочи на земята да проучи още веднъж внимателно дирите. Върна се няколко крачки назад и се отклони на късо разстояние встрани с постоянно прикован към земята поглед.

— Няма съмнение. Тук двама пеши мъже са се натъкнали на следата и незабавно са я последвали. Носят индиански мокасини, но вървят като бели — с обърнати навън крака; въоръжени са с хубави кентъкийски мечкоубийци, както се вижда от прикладните отпечатъци тук, където са се облягали на пушките си. Ако четиримата са сеньор Агустин Пена от хасиендата Дел Венадо с дъщеря си Росарита и двама вакероси, както предполагам, то може би ги заплашва опасност.

Тибурсио възседна отново коня и продължи, докато все по-сгъстяващата се тъмнина не му попречи да различава отпечатъците от седлото. Продължи проследяването пеша, водейки животното за юздите.

Отдавна се бяха появили няколко вида от онези груби треви, които се срещат само в близост до храсталак, гора или вода. Показаха се отделни, пръснати мескити^[6]. Храстите се скупчваха все по-нагъсто и само острото, обучено око на растреадор и отличните умения на Тибурсио му позволяваха да следва губещата се диря. Забеляза, че отпечатъците стават все по-ясни. Сочната трева не се беше изправила още и на една линия^[7] — признак, че проследяваните се намираха на не повече от неколкостотин крачки. Младежът завърза коня и се запромъква с нечути стъпки.

Внезапно пред него затрептя светлина. Беше лагерният огън на четиримата на малка полянка до тесен поток.

Висок красив мъж в носията на богат хасиендеро стоеше до огъня. Върху проснато пончо почиваше младо момиче, чието необикновено красиво лице просветваше от пламъците като розово зарево. Двама вакероси разседлаваха конете.

— Това е дон Агустин със сеньорита Росарита — прошепна Тибурсио и сърцето му заби учестено. — Но кои са двамата мъже?

Трябваше да обходи околността, ако искаше да намери отговор на въпроса си. Той се запридвижва бавно и безшумно и скоро забеляза двамата търсени. И те като него бяха залегнали на земята с отправени към огъня пламтящи очи. Един-единствен храст го делеше от тях, така че можеше да чуе по-голямата част от водения помежду им разговор. Бяха облечени като мансас^[8]. По-възрастният не можеше да има индианска кръв в жилите си, докато по-младият — несъмнено негов син — притежаваше резките черти и тъмния тен, в случая още по-наситен от слънчевите лъчи, характерни за дете на бял баща и меднокожа майка.

При техния вид Тибурсио трябваше да положи всички усилия да потисне един вик на ужас. Прекалено добре познаваше той тези двама мъже. Бяха известни от Канада до Мексико и Окатан с мрачната си, ужасна слава, говореха всички езици и на всеки език си имаха своите специални имена. Възрастният се казваше на френски Мен руж, при американците Ред хенд, а при испански говорещите Мано Сангриенто^[9]. Младият, чиято майка беше индианка, беше наричан в Съединените щати Халф брайд, от френските канадци — Сан меле, а в Мексико и при апачите — Ел Местисо^[10].

Имаше бели, които възприемаха дивия живот на индианците. Те сключваха с индиански жени незаконен брак и ето как даваха живот на мелези, наричани метиси, които най-често наследяваха пороците на белите и червените хора, но не и техните добродетели.

Неуморими в грабежите като диваците, страшни в употребата на огнестрелни оръжия като своите бащи, цивилизовани и първобитни едновременно, говорещи езиците на своите бащи и майки и винаги готови да пуснат в ход тези познания и умения, за да измамят както индианци, така и бели, тези метиси бяха ужасът на пущинака и най-страшните врагове, които човек можеше да срещне. Способни на всяко злодеяние, Мен руж и Сан меле бяха най-страховитите сред тях. Ненадминати по физическа сила и ловкост, те се държаха като безцеремонни господари, където се появяха. Горко на този, който дръзнеше да им окаже съпротива — той беше изгубен, все едно дали бе бял или индианец. Бащата и синът живееха и помежду си в странни отношения: хората разправяха за сцени между тях, които изправяха косите.

— Познаваш ли ги, старо? — попита Сан меле.

— Богатият дон Агустин! — отговори Мен руж късо.

— Искаш ли пари, много пари?

Прерийният разбойник кимна с усмивка, която разкри цялата свирепост на неговата морално пропаднала душа.

— Добре. Вакеросите ще очистим, хасиендерото ще бъде принуден да обещае откуп, а момичето ще остане при нас като заложница.

— Дори и когато оня даде парите?

— И тогава — ухили се Ел Местисо. — Или мислиш, че не съм достоен да имам жена?

— Ами не ти е нужна. Какво ще стане, ако запълзиш в тревата пред някое хубавичко личице? Ще те очистя с първия попаднал ми куршум, можеш да бъдеш сигурен в това!

— После аз ще те очистя с втория, и ти не се съмнявай, дърти мошенико!

— Да си вземе жена, е най-откаченият номер, който може да си погоди един ловец.

— Че не си ли имал и ти скуав, а? И то такава, от която и до ден-днешен трябва да се срамуваш!

— Мълчи, хлапак, да не те ръгне ножът ми! Аз я взех, защото бях пленен и само по този начин можех да се спася. Става дума за майка ти!

— Тя може да е само радостна, че вече не е жива, иначе щях да й смъкна кожата над ушите заради щуротията да ми даде един такъв баща! Хайде, вземай си пушкалото и действай, че да свършваме. Аз се заемам с десния, а ти — с левия!

— Well! Сметката за „един такъв баща“ можем и после да уредим!

Те промушиха бавно цевите на пушките си през клонака.

Тибурсио се надигна и пристъпи тихо зад тях. Някакво чувство го възпираше да ги убие, макар че нямаше да си получат незаслужено куршума. Един прикладен удар просна Сан меле, втори — Мен руж. Старият беше държал пръста си на спусъка; изстрелът отекна, но не улучи никого. Хасиендерото и двамата вакероси грабнаха пушките и насочиха очи към мястото, където се издигаше лекият барутен дим. Тибурсио излезе от храстите.

— Бързо, дон Агустин, елате насам, нуждая се от помощта ви!

— Тибурсио Ареляно! — извика, разпознавайки го, хасиендерото. — Където е той, няма опасност за нас. Каква помощ ти е необходима от моя страна?

— Помогнете ми да вържа двама разбойници, които искаха да ви нападнат!

— Ах, възможно ли е? Бързо, хора, напред!

Те притичаха и омотаха ласата си около ръцете и краката на двамата лежащи в безсъзнание мъже.

— Кои са? — попита дон Агустин.

— Нищо ли не сте чували за Ел Местисо и Мано Сангриенто?

— За „Дяволите на саваната“? Чувал съм достатъчно, но, слава богу, все още не съм ги виждал!

— Погледнете тогава тези тук, това са те!

— Санта Мадре! Истината ли казвате, Тибурсио?

Младежът кимна.

— Аз съм ги срещал само веднъж — беше там горе край Рио Гранде. Вярно, не се наложи да си имам работа с тях, но запомних добре физиономиите им. Аз следвах вашата диря, която открих в саваната, и видях към нея да се присъединява тяхната. Те бяха залегнали в засада с намерението да опушкат придружителите ви и да вземат доня Росарита в плен, за да изтръгнат откуп. Но дори и да го изплатяхте, Сан меле се канеше да я задържи като своя жена. В мига, когато понечиха да стрелят, аз ги повалих.

— Тибурсио! — извика момичето, което беше приближило и чуло думите им. — Какво щастие, че сте ни последвали!

Той я погледна пребледнял и потрепери при мисълта, че девойката можеше да попадне в ръцете на Дяволите на саваната.

— Росарита има право — съгласи се дон Агустин, като подаде ръка на младежа. — Дължим ви голяма благодарност. Хасиендата Дел Венадо е отворена за вас по всяко време и във всяко отношение. Запомнете го, Тибурсио Ареляно!

— Аз изпълних своя дълг, сеньор Пена, нищо повече. Но ако искате да ми окажете една услуга, позволете тази нощ да остана край вашия лагерен огън!

— Не само позволяваме, но ви и молим да го сторите — намеси се Росарита. — Аз ще почивам без страх под вашата закрила!

— Какво ще правим с разбойниците? — попита Пена.

— Довлечете ги до огъня — нареди Тибурсио на вакеросите. — Не бива да ги изпускаме от очи!

Едва когато телата на пленниците бяха осветени от пламъците на огъня, дон Агустин видя каква заплаха ги е грозяла. Старият Ред хенд, който произхождаше от Севера на Съединените щати, още в своята младост беше станал един от най-прочутите трапери и стрелци. Дивият живот беше закалил костите му до желязо, а сухожилията — до стомана, и го бе превърнал в един непобеждаван досега противник. Неговият равностоен по телесна сила и ловкост син вероятно го превъзхождаше по хитрост и лукавство. Четиримата спасени стояха и разглеждаха вързаните разбойници с онези чувства, с които човек гледа победения лъв, за когото е достатъчно едно-единствено мръдване на лапите, за да разкъса врага на парчета.

— Тибурсио, вие сте най-добрият растреадор и ездач на Сонора, ала тук свършихте майсторска работа — рече дон Агустин с въздишка на облекчение. — Тези Дяволи още не са побеждавани от никого!

— Ако ме бяха забелязали, щях да бъда изгубен като всеки друг, сеньор. Да удряш изотзад не е майсторлък.

— Ама вие сте ги ударили отлично! Те са все още като мъртви.

— Мислите ли? — усмихна се Тибурсио. — Живота си залагам, че от пет минути са в пълно съзнание и чуват всяка наша дума. Този вид паразити са жилави. Ако ремъците не бяха толкова остро впити и здрави, Дяволите отдавна да са пак свободни. Но тъй като не виждат никаква възможност да се отърват, предпочитат да се преструват на мъртви.

Той се наведе и взе дългата, необикновено тежка пушка на Ел Местисо.

— Тази пушка, с изключение на още една, е най-добрата между Канада и Хондурас. Тя има стойност, която само ловецът умее да оцени, и отсега ще ми принадлежи.

— Куче! — прецеди през зъби Сан меле. Тибурсио се усмихна доволен.

— Виждате, сеньор Пена, че са живи! Той не би продал пушката и за десет хиляди унции, а сега е принуден да я даде безвъзмездно. Това му помогна да си възвърне езика. Съществува една-единствена пушка, сравнима с тази, и тя се намира в Роки Маунтийнс^[11]. Принадлежи на един канадски ловец на мечки, носещ името Боа роз. Бил исполин, който повалял женски бизон с юмрука си и на когото никои не може да излезе насреща. Той никога не е стрелял нахалост. Червените мъже го наричат Големия орел, а спътника му — Падащата светкавица. Край всеки лагерен огън отвъд Рио Гранде дел Норте се разказва за неговите подвизи, а когато изстрелът му отекне в гората, всяко ухо разпознава непогрешимия звук на неговата пушка. Индианецът трепери от него, но честният бял, който има чиста съвест, се радва да се озове под могъщата му закрила.

— Знаете ли някои от делата му? — попита момичето.

— Много. Не съм го виждал още, но затова пък толкова съм слушал за него.

— Разкажете ни тогава за него след вечеря, Тибурсио!

— С удоволствие, доня Росарита!

Тибурсио се убеди още веднъж в здравината на ласата, с които бяха вързани пленниците, и се загледа как дъщерята на хасиендерото приготвя апетитна и необичайна за пущинака вечеря с хранителни продукти, извадени от кобурите на седлата. Облегнат на пушката, с цялата младежка сила и мъжка красота, в живописното облекло на конеукротител, той привличаше погледа на девойката по-често и по-дълго, отколкото тя самата искаше.

Тибурсио също трудно откъсваше очи от прелестното същество, което шеташе с грация и непринуденост, сякаш се намираше в обичайната, сигурна домашна среда. Той вече беше отсядал в хасиендата Дел Венадо, тъй като дон Агустин проявяваше едно рядко дори и за тези местности гостоприемство. Знаеше, че цялата Сонора й се възхищава, чувстваше се щастлив, че му се е удала възможност да й окаже една съвсем необичайна услуга, и забелязваше в непознат досега унес как очите й се стрелкат често-често към него.

— Елате, Тибурсио, и споделете вечерята ни! — покани го хасиендерото. — Без вас тя положително нямаше да се състои.

— Защо, сеньор Пена, не сте се отказали заради донята от това опасно пътуване?

— Трябваше да отида до хасиендата Дел Еменда и тъй като Росарита има приятелка там, не отстъпи, додето не й разреших да тръгне с мен. Много често сме изминавали този път и никога не сме попадали в беда.

— Тогава позволете да ви дам за такива случаи един съвет.

— Какъв?

— Когато преди малко изстрелът отекна, вие останахте по средата на поляната и край огъня. Ярко осветените ви фигури бяха удобна цел за всяка вражеска пушка. Трябваше незабавно да се хвърлите с бърз скок зад храстите.

— Имате право, Тибурсио. Един хасиендеро е твърде малко скаут, за да вземе в такива мигове правилното решение.

Когато яденето приключи, мъжете си запалиха неизбежните сигарильос^[12] и младият растреадор започна да разказва за Големия орел и Падащата светкавица. Росарита слушаше с внимание благозвучния му глас и когато той свърши, не се стърпя да възкликне:

— Ако не бях момиче, нямаше да имам друго желание, освен и аз да стана такъв ловец, чието име зазвучава край всеки лагерен огън. За вас хората сигурно също ще разказват, Тибурсио!

Той я погледна в очите със светнал поглед.

— Надявам се. Пушката на метиса ще ми създаде име!

— Наистина ли е толкова съвършена?

— Внимавайте!

Той взе заредената пушка, издърпа от огъня един тънък клон от тсуга^[13] и се обърна към единия от вакеросите.

— Отдалечете се на сто крачки и забучете клона в земята. Ще го разделя на две точно под горящата част!

— Това е невъзможно! — извика хасиендерото.

Тибурсио не отговори, но след изстрела клонът бе прерязан на посоченото място.

— Човек не би могъл да направи това с всяка пушка. А сега си лягайте, аз ще поема първата стража.

— А аз втората, всяка с продължителност един час — подметна дон Агустин.

Тибурсио приготви на момичето мека и удобна постеля от свежи сасафрасови^[14] клонки и когато другите се увиха в завивките си, обиколи наоколо. После се върна при огъня и седна край пленниците.

Те лежаха на земята все още напълно неподвижни, но будни. Особени чувства напираха в младата му душа — за спокойствието и безопасността на Росарита Тибурсио би могъл да се бие с хиляди врагове. А когато изтече определеният час, той умишлено пропусна да събуди баща и. Никой от спящите не се пробуди през нощта и едва когато утрото настъпи, хасиендерото отвори очи. Съзирайки дневната светлина, той скочи.

— Защо не ме събудихте?

— Сметнах, че не ви застрашава опасност.

Росарита и вакеросите се събудиха и също му отправиха приятелски упреци. Закусиха и се стегнаха за път.

— Какво ще правим с Дяволите? — попита дон Агустин.

— Това ще решите само вие.

— Те са си заслужили смъртта.

— Несъмнено и не само заради вас, но и сто пъти заради по-ранните си прегрешения.

Вакеросите изразиха същото мнение, ала Росарита се възпротиви и в крайна сметка мъжете, които може би не мислеха сериозно да изпълнят толкова строга присъда, решиха да освободят пленниците.

— И за да не ни заплашва нова опасност, няма да им оставим никакво оръжие — продължи хасиендерото.

— Прощавайте, сеньор — възрази Тибурсио, — това в саваната означава да ги осъдим на смърт.

— Как тъй?

— Те се нуждаят от своите оръжия за прехраната си. Оставете на мен да се погрижа как да избегнем всяка опасност. Вие можете да стигнете до хасиендата Дел Венадо до вечерта, след което ще бъдете в пълна безопасност. Аз ще остана тук и ще ги освободя по такова време, че да не могат да ви настигнат.

— Не, не съм съгласна — оспори Росарита, — защото по този начин ще поемете опасността единствено върху себе си.

Тази проява на загриженост подейства безкрайно благотворно на Тибурсио. Страните му поруменяха, когато отговори:

— Не се безпокойте за мен, доня Росарита! Аз ще уредя нещата така, че нищо няма да ми се случи.

— Обещавате ли ни го с пълна сигурност?

— С пълна сигурност!

— Тогава нека бъде волята ви, но само при условие че ще ни навестите възможно най-скоро в хасиендата Дел Венадо, за да ни дадете възможност да изразим по-добре благодарността си.

Хасиендерото изяви същото желание.

— Ще дойда — увери растреадорът, докато помагаше на своята красива приятелка да се качи на седлото.

— И то скоро? — попита дон Агустин.

— Скоро!

Малката кавалкада потегли и не след дълго се изгуби от очите на Тибурсио.

Той се обърна към пленниците. От вчера те не бяха направили и най-лекото движение, не бяха яли нищо и освен възгласа „куче“ не бяха отронили и дума. Но физиономиите им изразяваха ярост, чиито последици сигурно щяха да бъдат ужасни при първа възможност за отмъщение.

— Искате ли да пиете? — попита той. Никой не отговори.

— Или да сложите в уста няколко хапки месо?

Въпросът има съвсем същия неуспех.

— Добре, както желаете! Възнамерявах да поразхлабя ремъците ви, но сега това няма да стане.

Тибурсио още снощи беше довел коня си и го бе вързал наблизо. Сега го освободи, за да си потърси по-обилна паша. Самият той се изтегна на земята да премисли още веднъж преживяното приключение. Предиобедът мина в непрекъснато мълчание и едва когато слънцето достигна зенита си, се надигна и изсвири на коня си. Оседла го и се обърна към пленниците.

— Зная какво мога да очаквам от вас, затова ще бъда по-предпазлив. Пушката отсега нататък става моя собственост. Това ще ви е единственото наказание, но ще ви оставя моята. Всичко ваше ще сложа под онзи смрадликов храст. Няма да ви е трудно да стигнете дотам и с помощта на ножовете да се освободите от ремъците.

След като изпълни казаното, той възседна коня и напусна мястото, което без неговата намеса, щеше да стане съдбоносно за четиримата пътници от хасиендата Дел Венадо. Нито звук, нито поглед не го съпроводи от страна на разбойниците, но той знаеше, че в тяхно лице си е спечелил двама страшни, непримирими врагове.

Оттук до хасиендата Дел Венадо имаше един немалък дневен преход. Пътят минаваше през гъсти гори. Зад хасиендата лежаха принадлежащите й обработваеми участъци. Дон Агустин Пена беше един от най-богатите земевладелци в страната: необозрими царевични поля и огромни насаждения маслини се простираха надалеч.

Самата хасиенда — като всички подобни постройки, разположени в близост до територията на индианците и следователно често нападани от скитащите се орди — беше нещо средно между чифлик и крепост. Изградена от тухли и дялани камъни, обкръжена от тераса с бойници и съоръжена с яки порти, тя можеше да издържи обсадата на неприятелите. На един от ъглите й се издигаше триетажна кула. В случай че главната постройка бъдеше завзета от врага, тя можеше да предложи още едно убежище. Палмови дървета обграждаха цялата постройка и жилищата на принадлежащите към хасиендата пеони и вакероси. Извън този район тридесетина колиби образуваха малко селце, обитавано от надничари и техните зависими от хасиендата семейства. В дни на опасност тези хора можеха да намерят закрила в хасиендата крепост и да подсилят „гарнизона“.

Към хасиендата принадлежаха разположена наблизо и богата златна мина, както и неизброими стада от крави, бикове, коне и мулета, които се движеха свободно по големите савани и из гъстите гори.

Хасиендата Дел Венадо беше често посещавано място, разположено по пътя, свързващ Ариспе и Тубак. Думата „път“ в случая означава само един мислен път, тъй като всеки пътник си избираше желаната от него посока.

На един ден път преди Венадо се намираше Ла Поса^[15] — местност, носеща името си от разположения в нея водоем — една голяма рядкост в онези райони. Пътниците построяваха тук нощния си бивак, макар наблизо да нямаше нито една обитаема колиба, заради живителната течност, без която те и животните им биха загинали.

Край Ла Поса гореше ярък огън и осветяваше лагеруващите шестима души. Седмият — дон Естебан де Аречиса, седеше малко встрани върху сваленото от коня седло и издухваше във въздуха изкусни пръстени, които оформяше от дима на своето сигарильо.

Мъжете говореха за богатството, към което отиваха, и беседата беше толкова оживена, че не забелязаха възбудата, обхванала намиращите се в близост до огъня трийсетина коня.

— Бенито — заповяда по едно време дон Естебан, — я виж какво им има на животните!

Слугата на Аречиса се понадигна и хвърли изпитателен поглед към конете.

— Санта Виржен! Виждате ли изправените им гриви и страхливо пробляскващите очи? Трябва да има опасен звяр наблизо!

Като потвърждение на думите му прозвуча дълбоко, гърлено ръмжене, което бързо се превърна в ужасяващ рев.

— Ягуар!

Тази дума предизвика суматоха сред хората. Вярно, Аречиса спокойно си седеше на седлото и продължаваше да пуши равнодушно, сякаш бе доловил мяукането на домашна котка, ала другите се сместиха неволно и безмълвно се заслушаха.

— Ха — прекъсна най-сетне един тишината, — не трябва да се страхуваме! Ягуарът не напада човек, освен ако е ранен. Нито дори се осмелява да посегне на кон, най-много да връхлети някое малко конче, което не умее да се брани с копита.

Приказливецът искаше да вдъхне кураж повече на себе си, отколкото на другите.

— Познаваш ли ягуара, Бараха? — попита Бенито.

— В действителност още не съм виждал такъв.

— Тогава да мълчиш! Казвам ти, ягуарът скача върху най-силния кон, язди го до изнемога и после му прегризва гърлото. Аз често съм го виждал и когато бях вакеро, загубих благодарение на него най-добрите си коне.

Ревът отново се зачу по-високо и по-близо.

— Вземете оръжията в ръка! — повели дон Естебан.

— Безполезно е, сеньор — отвърна Бенито. — Нека по-добре увеличим огъня, това е най-доброто средство да се държи ягуарът надалеч. И вижте дали конете са здраво вързани, инак ще се отскубнат и ще побегнат уплашени.

Той хвърли няколко клона в пламъците, докато Бараха завърза по-грижливо конете. Животните усещаха опасността и трепереха с цялото си тяло.

— Тъй, сега е светло почти като през деня и звярът няма да дръзне да прекрачи осветения кръг. Ама пък ако го мъчи жажда, трябва да кажа…

— Какво, какво? — обади се Бараха страхливо.

— Тогава той не се бои и от огън. Най-разумното е да му се махнем от пътя. Тези животни ги мъчи много повече жаждата, отколкото гладът.

— И след като се напият?

— Хмм, тогава обикновено им се явява и апетит. Та то си е съвсем естествено, струва ми се.

— Наистина. Ама какво ядат после?

— Хм, каквото им попадне — коне, друго месо, може би и хора, ако…

— Ако…? — запита плашливият Бараха.

— Ако веднъж вече са вкусили човешко месо. Трябва да ви кажа, че ягуарите са големи гастрономи и предпочитат човека пред всяко друго блюдо, след като веднъж са забелязали колко е вкусен.

— Не звучи много успокоително! — увери Кучильо.

— Защо? — попита Бенито, който сякаш си бе наумил да наплаши колкото се може повече своите компанерос^[16].

— Ее, и кого тогава ще измъкне от нас?

— Не знам! Ние сме седем човека; един от нас сигурно ще му е достатъчен и другите шестима ще са спасени, стига само…

— Стига само…? — настоя Бараха. — Ама кажи най-сетне всичко, де!

— Исках да кажа, стига само да няма женска при себе си, тогава… ама защо ли да ви измъчвам!

— Хайде говори! — заповяда Кучильо. — Човек поне трябва да знае къде е.

— В такъв случай той би се почувствал задължен да прояви галантност и ще избере още един от нас за нея.

— Санта Мария, тогава ми се ще тоя тигър да е още ерген!

Разнесе се гнетящо ръмжене и ето че… наистина, от другата страна отговори втори рев.

— Той е женен! — извика Кучильо. — Само петима ще останат от нас!

— Сред които съвсем сигурно ще бъда аз — рече Бенито. — Аз съм стар, а ягуарът не е любител на мършавото и жилесто месо. Но, чуйте!

Далеч от тях прозвуча късо, мощно изреваване, което Бенито също така добре познаваше, както гласа на ягуара.

— Какво беше това?

— Сребърен лъв, пума!

— По дяволите, та тук целият пъкъл е пощръклял срещу нас! — прокле Бараха. — Иска ми се да съм къде ли не, но не и в тая дяволска Ла Поса! Какво да правим, добри ми Бенито?

— Направи се на колкото може по-слаб, та звярът да те сметне за достатъчно мършав!

И дон Естебан, изглежда, се бе угрижил, защото се примъкна по-близо до пламъците и взе пушката в ръка.

Чуха се бързи стъпки и като изникнали от земята, до огъня застанаха двама мъже, които наподобяваха потомците на някой измрял род великани. Единият от тях беше исполин и въпреки това другият стърчеше цяла глава над него.

— Good evening, mesch’schurs!^[17] — поздрави той. — Няма ли да бъдете така добри да позагасите огъня?

— Огъня…? загасим…? — попита Бараха съвсем шокиран. — Да не сте мръднали, сеньор?

— Мръднал? Защо?

— Защото тогава пумата и ягуарът ще ни изхрускат!

— Точно за да не ви изхрускат, трябва да изгасите огъня.

— Кои сте вие и какво правите тук при Ла Поса? — поиска да знае дон Естебан.

— Наричат ме Боа роз.

— Боа роз! — извика Бенито, скачайки. — Значи вие сте Големия орел?

— Да, ако ви е угодно.

— А този тук е Падащата светкавица?

— Санта Лаурета, правилно отгатнахте! — рече спътникът на Боа роз.

— Можем да угасим огъня, дон Естебан — викна Бенито. — Зная какво искат тези двама мъже.

— Какво?

— Ние трябва да се отдръпнем от водоема, за да се напият зверовете и междувременно…

— Междувременно ще опитат куршумите ни! — потвърди Боа роз.

— Това е твърде опасно!

— Страхувате ли се? — попита гордо Падащата светкавица, при което изгледа дон Естебан с презрителен поглед.

— Гасете! — заповяда онзи вместо отговор.

— Добре! Изтеглете се заедно с конете на двеста крачки и ви давам дума, че след десет минути ще можете да запалите отново огъня.

— Ами как се озовахте насам? Толкова късно, пеша и сами?

— Досега ловувахме мечки в Скалистите планини и ето че решихме да се запознаем и с ягуара. Хайде, размърдайте се, иначе зверовете ще довтасат, преди да сте се усетили, а при тази трепкаща светлина човек не може да даде сигурен изстрел!

Само след минута двамата пришелци останаха сами край водоема.

— Два са — един отсам и друг оттатък.

— Така е. Ела!

Беше съвсем тъмно. Те коленичиха и опряха гърбове, за да владеят напълно терена и в случай на нужда да имат някаква закрила. С двуострите ножове между зъбите и тежките пушки в ръка чакаха идването на животните.

Не бяха минали и две минути и се чу тихо промъкване.

— Моят е тук, Пепе. Как стоят нещата с твоя?

— Санта Лаурета, добичето клечи отпред и се пули в мен. Тукашните ягуари хич не са наясно какво трябва да правят с нас.

— Значи можеш да дадеш изстрел?

— Добър.

— Тогава стреляй!

Двата изстрела отекнаха като един и в следващия миг стрелците захвърлиха пушките и сграбчиха ножовете. Прозвуча късо изхъркване, след което настана тишина.

— Добре улучени! Мъртви на място!

От далечината се разнесе ревът на пумата.

— Нея ще пипнем по-късно, защото тя отива на водопой едва на зазоряване. Хей, люде, разпалете си огъня, ние сме готови!

— Вярно ли? — попита Бараха боязливо отдалеч.

— Елате и хвърлете едно око на котките!

След минута-две огънят припламна и телата на двата звяра бяха довлечени до него. Мексиканците гледаха с удивление могъщите животни и двамата мъже, които толкова хладнокръвно бяха дръзнали да поведат битка с тях.

— И къде сте ги уцелили? — попита Бараха. — Та по тях не се вижда и най-малка следа от нараняване!

— Ти май никога не си държал пушка в ръка, човече. Санта Лаурета, пита къде сме ги уцелили. Естествено там, където трябва да се улучи един тигър. Че не виждаш ли как са те зяпнали зверовете?

— Вярно, всеки изстрел в дясното око! — провикна се дон Естебан. — Вашата репутация отговаря на истината. Вие сте най-добрите стрелци, които съм виждал!

— Хмм — изсумтя канадецът, — когато човек има пушка като моята, сигурно ще улучи онова, в което се цели. Има само още една от този вид и тя…

Той спря по средата. Откъм мястото, където бе прозвучал ревът на пумата, отекна изстрел.

— По дяволите! — извика „по-добрият“ от ловците. — Познаваш ли тази пушка?

— Познавам я като моята собствена — отговори другият. — Тя е същата, за която току-що се канех да говоря. Внимавайте, хора. Дяволите на саваната са наблизо, защото изстрелът дойде не от коя да е друга пушка, а от тази на Ел Местисо!

Той измъкна ножа си и се наведе над ягуара да му свали кожата. Неговият другар последва примера му.

Още не бяха свършили с работата си, когато се разнесе галопът на кон и един ездач спря пред огъня. Беше закрепил ласото си за задния край на седлото, а на другия бе вързана пумата.

— Може ли човек да се настани край огъня ви, сеньорес? — попита той.

— Ареляно, Тибурсио Ареляно, растреадорът! — извика Бенито. — Добре дошъл, добре дошъл при Ла Поса!

При споменаването на това име дон Естебан и Кучильо погледнаха изненадано нагоре.

— Бенито, наистина, старият Бенито е тук. Тогава слизам, без повече да питам!

Тибурсио скочи от коня, върза го за едно колче и замъкна пумата до ягуарите.

— Санта Виржен, добра жътва сте прибрали, сеньорес! Кой всъщност е дал тези майсторски изстрели?

Боа роз се изправи бавно и попита, вместо да отговори:

— Вие ли застреляхте пумата?

— Да.

— Мътните го взели, толкова много никога не съм се заблуждавал досега в живота си! Бях готов да се закълна, че пушката, която чухме преди малко, беше на Ел Местисо!

— Не сте се излъгали, тя е.

— Какво? Наистина? Това е невъзможно! Само смъртта би разделила Сан меле от пушката му!

— Или ако е бил пленен.

— Пленен? Да не би да се каните да ми се присмивате?

— Не ми и хрумва, сеньор! Той беше пленен и трябваше да се прости с пушката си.

— Тогава трябва да е попаднал в ръцете на врагове със страшно надмощие в силите!

— И това не. Един-единствен го победи, него и неговия баща.

— Него и Мен руж? Тогава той трябва да е или ангел, или дявол.

— Нито едно от двете. Желаете ли да го видите?

— Естествено, стига да е възможно!

— Погледнете към мен, сеньорес!

В тези думи не се криеше гордост, макар и ясно да си личеше определено удовлетворение.

— Вие ли сте били? Разкажете!

— По-късно, смъкнал съм кожата на пумата, не бива да я оставя да изстине. Но, сеньорес, моето име вие чухте, а аз как да ви наричам?

— Този е Големия орел, а другия — Падащата светкавица, Тибурсио — отговори Бенито вместо запитаните.

— Или Боа роз и Пепе Дормилон, както ни наричат белите — допълни по-големият голиат.

— Наистина ли? — попита Тибурсио, отстъпвайки изненадано.

— Наистина! — потвърди Боа роз.

— Приемете в такъв случай ръката ми, мешърз! С удоволствие я подавам на такива прославени мъже.

Съглеждайки младия растреадор, дон Естебан де Аречиса бе побледнял. А когато чу името Пепе Дормилон^[18], стрелна с изпитателен поглед ловеца и се изтегли бързо в сянката. Остана там и когато трите животни бяха одрани и всички присъстващи се настаниха край огъня, за да чуят как се е удало на Тибурсио да плени Дяволите на саваната.

Растреадорът започна. Когато спомена името на хасиендерото, Кучильо попита:

— Дон Агустин Пена ли е бил? Ние възнамеряваме да отидем при него и да починем няколко дни в хасиендата Дел Венадо!

— Тогава ще яздя с вас. И аз смятам да отида при него!

Когато свърши, Боа роз и Дормилон му подадоха ръка.

— Чухме името ви да се споменава по тези краища, млади човече. Ако продължавате така, хората още повече ще заговорят за вас! Само че сте извършили изключително голяма грешка.

— Каква?

— Трябвало е непременно да угостите Дяволите с куршума или острието си, като по този начин щяхте да възмездите много злини и да предотвратите бъдещи беди. Вярно е, че човешката кръв е скъпоценна течност, но кръвта на тези двама мъже е драконова и не бива да бъде щадена. За пушката пък направо бих ви завидял, ако моята не беше също толкова добра. Само я дръжте здраво, защото съм твърдо убеден, че Ел Местисо ще дойде да си я вземе, а и още нещо заедно с нея — вашия скалп.

Кучильо се обърна към младия растреадор.

— Я кажете, Тибурсио, жив ли е още баща ви Марко Ареляно?

— Не. Вие познавахте ли го?

— Само съм слушал за него. Бил е изключителен гамбусино и сигурно ви е оставил добро наследство.

— Нищо повече от една малка бамбукова колиба.

— А майка ви?

— Тя също се спомина. Преди няколко дни я погребах.

— Как умря баща ви?

— Не зная.

— Наистина ли? Аз пък си мисля, че синът трябва да знае мястото, където е изгубил баща си.

Тибурсио хвърли един поглед към Кучильо. Въпросите му се сториха подозрителни и той реши да наблюдава този мъж.

— Баща ми беше гамбусино. Тръгваше натам, където се надяваше да намери злато, и се връщаше само за малко вкъщи. При поредното излизане изчезна безследно. Може би е станал жертва на индианци или на някое диво животно.

— Неговите пътувания никога ли не се увенчаха с успех?

— Ако беше успял, моето наследство сигурно щеше да е нещо повече от една бамбукова колиба.

— И вие избрахте неговия занаят?

— Да.

— Вие може би ще намерите също толкова малко като него. Присъединете се към нашата експедиция!

— Каква експедиция? Нищо не зная за нея.

— Този сеньор, дон Естебан де Аречиса, е организирал едно пътуване с изходен пункт Тубак и цел — територията на апачите. На него му е известен някакъв неизчерпаем плейсър, бонанса, каквито никой не е откривал досега, и тръгва с осемдесет мъже да я експлоатира. Вие сте златотърсач, ловец и растреадор и можете да свършите добра работа. Няма съмнение, че експедицията ще бъде успешна, а вие с един удар ще станете богат мъж.

Кръвта зашумя във вените на Тибурсио, но той с нищо не издаде мислите си.

— Аз се канех да отида при дон Агустин и да се предложа за вакеро, но кажете, наистина ли вярвате, че вашата експедиция ще има успех?

— Толкова е сигурно, както че седя тук до вас!

— Ще помисля. Давате ли ми време за размисъл до отпътуването ви от хасиендата?

— На драго сърце. И бездруго ще бъдем там заедно и скоро ще се опознаем.

Кучильо се надигна, за да събере дърва за огъня. Дон Естебан също се измъкна в мрака. На известно разстояние от огъня те се срещнаха.

— Каква странна и изненадваща среща, а, сеньор?

— Много изненадваща. Вие наистина добре го разпитахте. Убеден съм, че не знае нищо за бонансата. Марко Ареляно е умрял, без да остави информация на жена си и сина си. Вашият нож добре и навреме му е видял сметката!

— Моят нож? Да не би ваша милост да иска да каже, че аз…

— Я стига, разказвайте басните си другиму, само не на мен! Убеден съм, че още боравите добре с острието, както навремето в замъка Еланчове.

— Дон Естебан! Нали щяхме да се познаваме едва от Ариспе?

— Вярно, но се появи причина, която може да ни принуди да се върнем към миналото.

— Каква би могла да бъде тя?

— Разгледахте ли внимателно този Тибурсио Ареляно?

— Струва ми се, да..

— Не намерихте ли някаква прилика?

— Хм, по дяволите, за това не помислих! Той наистина има почти същите черти като вашите, когато бяхте на неговата възраст или най-много няколко години отгоре.

— Аз веднага забелязах. Сравнете възрастта му с годините, които изминаха от онази нощ.

— Съвпада. Но възрастта и приликата не са непогрешимо доказателство, може да са просто случайност.

— Ами резката на бузата?

— Има ли я той?

— Има я, макар и едва забележима. Времето почти напълно е заличило белега от леката рана.

— Аз бях седнал така, че не можах хубаво да го огледам. Но щом наистина има белег, то няма съмнение. Какво ще предприемете?

— Той трябва да умре.

Надменният мъж изговори тези думи толкова спокойно, сякаш се касаеше за смъртта на някое вредно, досадно насекомо. — Да умре? Как?

— Това си е ваша работа — досущ като навремето, когато възложих на Хуан да оцвети острието си в червено.

— Да, бедният Хосе твърде дълго се колеба дали да го стори. И за жалост трябваше да си плати, защото оня проклет мигелет му тегли куршума.

— Вие бихте ли познали мигелета?

— Не. Та нали го видях в тъмното и само за кратко.

— Той седи там до огъня.

— Там… до огъня? — запита Кучильо, предишният Хуан, като от изумление разтвори широко очи.

— Да.

— Кой е?

— Пепе Дормилон, Падащата светкавица. Той и в Еланчове се казваше Пепе Сънливеца, а и външността му не може да ме измами. Той е мъжагата, осъден на каторга в Сеута, който по необясним начин успя да избяга.

— И вие не се лъжете?

— Абсолютно невъзможно.

— Каква знаменателна среща! Какво ще правим?

— Трябва непременно да се отървем от него.

— Трудничко ще стане тая работа. Двамата исполини са опасни мъже. С човек, който търчи подир ягуар посред нощ, за да го уцели в дясното око, не е лесно да се справиш.

— Хитростта често е много по-ценна и от най-голямата физическа сила. Аз ще обмисля нещата, а сега да се връщаме, защото едновременното ни отсъствие лесно може да събуди подозрения.

Дон Естебан се върна при лагерния огън и се намести на място, където светлината от пламъците не можеше да достига лицето му.

Двамата ловци, по-калени от мексиканците, лежаха един до друг встрани от огъня. Когато другите заспаха, те все още бяха будни.

— Защо искаш да потеглим толкова бързо, Пепе?

— Санта Лаурета, това е необикновена история! Знаеш ли кой е тоя дон Естебан де Аречиса?

— Да.

— Е, кой?

— Дон Естебан де Аречиса.

— Това не е истинското му име.

— Какво?

— Това е онзи дон Антонио де Медиана, който отвлече твоя малък Фабиан, уби майка му, а мен искаше да прати на лов за риба тон.

Боа роз щеше да скочи от изумление, ако Пепе не му бе дал знак с ръка да се овладее. Той дълго мълча. Чутото беше толкова необикновено, че трябваше да го проумее, преди да каже нещо.

— Можеш ли да се закълнеш в това, Пепе? — попита накрая.

— С хиляди свещени клетви.

— Съществуват прилики.

— Но не и толкова големи като тези. Пепе Сънливеца има отлични очи, а и физиономия, видяна при такива обстоятелства, той никога не забравя.

— Добре, вярвам ти, но какво ще търси граф Де Медиана тук, в Сонора?

— Това не знам, но ще научим. Мога ли да те попитам нещо?

— Моля.

— Ние сме заедно от толкова години.

— И никога не сме се разделяли.

— Правилно! Никога — нито в опасност, нито в беда и тревоги или в каквото и да е друго отношение. Но сега имаме работа…

— …в която също няма да те изоставя.

— Вярно ли?

— Щом аз го казвам, значи е вярно! Кога съм те лъгал?

— Никога. Но сегашната работа е много трудна. Аз трябва да знам какво си е наумил графът.

— Правилно.

— Трябва да го накажа за убийството, за отвличането на детето и за фалшивото обвинение срещу мен.

— Така е.

— И ти знаеш, че този пръстен на пръста ми всъщност е виновен за извършеното престъпление. Аз го запазих като предзнаменование, че имам да поправям тежък грях. Искаш ли да ми помогнеш?

— Разбира се, стари ми, верни Пепе!

— Дори ако се наложи да преследвам с години в битки и опасности златната експедиция?

— И тогава, при това не само заради теб, а и заради моя малък Фабиан, когото извадих от лодката и взех на кораба си и след три години изгубих. Пепе, никого не съм обичал така, както момчето, и бих оставил десницата да ми отсекат, да можех само да го намеря. Графът е убил майка му, а него е обрекъл на гибел в морето. И аз имам малка сметка за уреждане с тоя дон Естебан де Аречиса!

Разговорът приключи. Двамата мъже се увиха по-плътно със завивките си и опитаха да поспят. На другото утро Боа роз и Пепе Дормилон бяха изчезнали. Това никого не учуди.

Конете бяха напоени, необходимият брой от тях — оседлани и мъжете полетяха като вихър към хасиендата Дел Венадо. Дон Естебан яздеше начело. Той не обичаше да общува с хората си повече, отколкото беше необходимо. Кучильо се придържаше до Тибурсио, комуто се опитваше да засвидетелства биещо на очи приятелство и симпатия. Растреадорът го приемаше външно с дружелюбие, ала проявяваше удвоена предпазливост в компанията на този подозрителен човек.

Преди да напуснат Ла Поса, той беше направил откритието, че Кучильо накуцва, а по време на езда конят му от време на време се препъва. Тези наблюдения отхвърляха всяко съмнение, че Кучильо е убиецът на неговия осиновител. Тибурсио беше убеден, че целта на експедицията е Златната долина, пътя до която беше описала умиращата му майка. Тайно в себе си реши да се присъедини към експедицията, за да разобличи убиеца и да предяви правото си относно откритата от Марко Ареляно бонанса.

Но сега се вълнуваше от предстоящата среща с Росарита, чието благоразположение ясно бе почувствал и която оттогава непрестанно занимаваше мислите му.