Карл Май
Край Бизоновото езеро (1)

1. Пепе Сънливеца

Там, където известният на всеки мореплавател като „Моряшкото гробище“ Бискайски залив се вдава между Франция и Пиренейския полуостров, е разположено на испанския северен бряг малкото пристанище Еланчове. Живописно и внушително сушата се възкачва терасовидно нагоре. От защитната преградна стена човек се изкачва по стъпаловидно извисяващите се канари, за да достигне единствената улица, която наподобява огромно стълбище, оформяйки по този начин селцето Еланчове.

На най-високия връх на скалния пояс се възвисява порутен замък, принадлежащ на стария богат род Медиана.

От дълго време графовете Де Медиана вече не обитаваха усамотения замък, а живееха в Мадрид, за да изпълняват воинските си задължения в близост до краля. По времето, когато войските на Наполеон заливаха Испания, Хуан де Медиана — по-големият от двамата братя — служеше като висш офицер в армията. Дон Антонио — по-малкият брат — заемаше пост в марината, ала при една експедиция до испанските владения в Централна Америка беше изчезнал безследно. Понеже и за кораба му нищичко не се чу, скоро се разпространи слухът за неговата смърт, без обаче да е потвърден от достоверна вест.

Победоносните легиони на френския император нахлуваха от провинция в провинция и испанското правителство полагаше най-големи усилия да спре дръзките нашественици. Граф Хуан де Медиана също получи нареждане да вземе участие със своята команда в отбранителната борба. Преди да замине за армията, той доведе съпругата си доня Луиса и малкия Фабиан — единственото си дете, в замъка Еланчове. Смяташе, че двамата ще бъдат в безопасност в уединението на тази затънтена местност, и ги повери на специалната закрила на своя кастелан дон Хуан де Диас… до неговото завръщане, както каза. Но той не се върна да прибере двете любими същества, защото френски куршум го просна на земята в една от битките, предшестващи сражението за Бургос.

От този момент доня Луиса заживя съвсем сама със своя любимец в замъка Еланчове. С майчина грижовност тя бдеше над щастието на малкия Фабиан, последния от рода Медиана.

Повечето жители на селото са рибари и през ден не са си у дома. Ето защо Еланчове изглежда необитаемо и изоставено. Само от време на време от безкоминните покриви на къщите се издига дим — стопанките приготвят храна за съпрузи и синове, а после все по-често се появява някое лице на малкото прозорче или женска фигура в ярко оцветена фуста и с дълги спуснати плитки излиза през вратата, за да потърси с очи насочили се към брега лодки.

Пристанището на Еланчове имаше многоброен гарнизон, състоящ се от мигелети^[1]. Тези войници от милицията не се намираха в най-приятното положение. Испанското правителство не им отказваше заплата, само дето непрекъснато забравяше да им я изплати. Ето защо по-добрите от мигелетите удвояваха вниманието си, та да припечелват по някоя премия от конфискация на контрабандни стоки. По-малко съвестните сред митничарите обаче правеха обща далавера с контрабандистите. Всички — от капитана на карабинеросите до най-незначителния мигелет — развиваха неуморна дейност, при която естествено тайните им интереси си противостояха, така че те биваха принудени да прилагат цялата си хитрост и лукавство, за да изтръгват един на друг печалбата.

Сред бреговите пазачи имаше един, комуто непозволената търговия беше напълно безразлична. Той дори твърдеше, че контрабанда в Еланчове е абсолютно невъзможна. Хората знаеха, че той постоянно заспива на поста си и го наричаха Сънливеца.

Казваше се Пепе и беше двадесет и пет годишен дангалак, висок, слаб, жилав и неимоверно силен. Неговите черни, дълбоко скрити под гъстите вежди очи гледаха на света изключително безучастно, но можеха — когато знаеше, че никой не го наблюдава — да мятат и светкавици. Чертите му имаха дремлив израз, а походката, цялото му държане беше на човек, който равнодушно оставя Божията вода да си тече по Божията земя. Въпреки жизненото тяло и пламенната душа Пепе имаше вида на най-ленивия и вял човек на земята. Изтегнат в хамака си, спеше ден подир ден до двадесет часа. Когато се събудеше и запалеше цигара, си мислеше как скоро отново ще заспи.

Човек би си помислил, че неговият началник — капитан дон Лукас Деспиерто, сигурно много се гневи на този му недостатък, ала това не отговаряше на истината и навярно си имаше своите причини. Вярно, в указа за назначаване на дон Лукас беше вписана доста голяма заплата, но от нея той — точно както и неговите подчинени — от няколко години не беше забелязал и следа в джоба си. Финансите на кралството се намираха в критично състояние и нямаше надежда някога нещо да му бъде изплатено. Ето защо капитанът философстваше по следния начин: „Щом като кралят не го гризе съвестта, че въпреки службата си трябва да умра от глад, то мен ли да ме гризе моята, ако въпреки тази служба се опитвам да живея. Аз съм длъжен да бдя на брега и да мизерствам… добре, ще си държа очите отворени и същевременно ще печеля пари. Моите карабинероси, разбира се, не бива нищичко да усетят, иначе ще се простя с хубавата длъжност, а една служба без заплата си е по-добре, отколкото нищо. Най-разумният от всички мигелети е тоя доблестен Пепе. Хърка си от глад и изобщо не го е еня, че началникът му си върти частни далавери. Мога напълно да разчитам на него и на неговата патологична сънливост. Винаги ще го поставям там, където не се нуждая от очи!“… Пепе беше изцяло съгласен с тази постановка и не се стремеше да покаже професионалната си годност в по-ярка светлина. Това може би също си имаше своите основателни причини.

Една вечер той се бе облегнал на вратата и се вслушваше в никога не стихващите гласове на природата. Гъста ноемврийска мъгла се стелеше над полето. На здрачаване Пепе беше забелязал досами хоризонта някакво платно, което кръстосваше и очевидно изчакваше нощта, за да пристане незабелязано до брега.

Прозвучаха стъпки и очите на Пепе мигновено се затвориха, главата му клюмна на гърдите, а полуотворената уста се превърна в извор на онези красиви звуци, които музикалният лаик окачествява с грозната дума „хъркане“. Приближаващият беше негов боен другар.

— Пепе! — повика той, различавайки Сънливеца. Последва късо грухтене.

— Пепе, събуди се, стари мармоте!

— Къде… как… ка… кво? — попита мигелетът, като че се пробуждаше от най-дълбок сън.

— Por Dios^[2], нанка си човекът, дори стоешком, като някой катър! Разтъркай си очите и се размърдай! Капитанът иска незабавно да говори с теб!

— Капитанът? — прозвуча посред ужасяваща прозявка.

— Да, капитан дон Лукас Деспиерто.

— Тъй, капитанът. Колко хубавичко щеше да е, да можеше човек да си поспи, без да се налага толкова често да се събужда! Върви, ще видя дали мога да дойда!

— Можеш да дойдеш? Можеш? Ти си длъжен, казвам ти. Службата те зове, а тя стои над твоя сън!

— Добре че ми напомни. Ще дойда значи.

Той влезе в колибата да си вземе фуражката, а другарят му бързо се отдалечи. Като се намери отново сам, сънливо отпуснатата му фигура се изпъна, а премрежените му очи придобиха онзи блясък, какъвто се забелязва само при темпераментните и решителни натури.

— Тоя наистина си помисли, че спя прав. Санта Лаурета, ама са лековерни тези хора! Какво ли му е скимнало на капитана, та е наредил да ме повикат? Да не би кесията му да е отново в отлив и той да чака заедно с онова платно да дойде и приливът? Скоро ще узная.

Пепе се отправи към жилището на началника си. Нещо се въртеше из главата на капитана, защото беше така потънал в мисли, че изобщо не усети влизането на Сънливеца.

Пепе се облегна на стената и затвори очи, но много добре забеляза сгънат лист хартия, който лежеше на пода и вероятно вече е бил разнасян насам-натам в нечий джоб. Един остър поглед изпод спуснатите клепачи към обърнатия с гръб към него капитан му показа, че може да рискува. Със светкавично движение Пепе вдигна хартията и я скри под плаща си. После изпадна отново в привидното си безразличие. Тайно си каза, че е жалко да остави да се подмята хартия, която навярно е ценна, щом като досега е била съхранявана.

В този момент капитанът се обърна и го забеляза.

— Ей, Пепе, спиш ли?

Мигелетът изпусна дълбока въздишка и отвори очи.

— Тук съм, сеньор капитан — отговори, отдавайки почитателно чест. — Наредили сте да ме повикат?

— Правилно! — каза дон Лукас. — Лоши времена, а, Пепе?

— Струва ми се, май съм чувал да се говори за това.

— Струва ти се? Е, да, да, мизерията на сегашните времена има над теб само наполовина власт — ти постоянно спиш.

Пепе сподави една прозявка.

— Когато спя, не гладувам. А и сегиз-тогиз ми се присънва, че правителството ми изплаща заплатата.

— По този начин ти за щастие си само за една кратка част от деня негов кредитор. Но знаеш ли също, че непрестанният ти сън всъщност лошо хармонира със задълженията ти на мигелет?

— А-а! Как тъй?

— Един брегови пазач трябва преди всичко да е нащрек. Хората с всеки изминал ден все повече говорят за твоята леност, а това лесно може да доведе дотам, че да бъдеш натирен от службата като непригоден служител. А ще е твърде тъжно да си съвсем без работа!

— Направо ужасно, сеньор капитан! — съгласи се Пепе с изключително добродушие.

— Аз и на службата вече умирам от глад, а каква ли ще стане тя, ако хич нямам никаква!

— Ще е по-ужасно и от служебната смърт. Но аз искам да те предпазя от такава беда и днес ще ти дам доказателство за доверието ми към теб, което ще възстанови репутацията ти.

— Сторете го, сеньор капитан — рече Пепе, като извади хартия и тютюн и започна безгрижно да си свива цигара.

— Тази нощ ще застанеш на пост, който мога да поверя само на най-благонадеждните от моите хора. Досега никога не си бил командирован там и аз се надявам, че ти ще изпълниш с цялото си усърдие своя дълг!

— Санта Лаурета! Като че ли това не се разбира изцяло от само себе си! И къде тая работа?

— В енсенадата^[3].

— В залива? Хубаво! Какво трябва да правя там?

— Преди всичко да не заспиваш на поста си!

— Всячески ще опитам, макар вече от три часа да не съм затворил око, сеньор капитан! И после?

Дон Лукас даде заповедите си по такъв мъгляв начин, че и най-проницателният ум не би съумял да схване нещо от тях, което не му попречи в заключение да попита:

— Нали разбра всичко точно, Пепе?

— Съвсем точно! — увери мигелетът, ала му костваше доста труд да държи очите си отворени.

— И вземи фенера със себе си, за да те намеря в тъмното, когато дойда на инспекция. Сега можеш да си вървиш!

Въпреки заповедта Пепе не се помръдна от мястото си — клепачите му в крайна сметка все пак бяха клепнали. Капитанът го разтърси за ръката.

— Не чу ли? Можеш да си вървиш!

Мигелетът се окопити.

— Хубаво, сеньор капитан!

Той се измъкна през вратата с тътрещи се стъпки, а дон Лукас потри ръце с доволна физиономия.

— Тоя мъжага е по-ценен и от злато. Специално да го бях създал за моите потребности, пак нямаше да ми се удаде толкова сполучливо. Той ще спи и хърка като носорог, а аз ще прибера в джоба си няколко пълни шепи дублони!

Напуснал жилището на капитана, Пепе също поде свой монолог.

— Санта Лаурета, работата е точно такава, каквато си я мислех! Дон Лукас има нещо да върши в бухтата, най-вероятно някаква доходоносна тайна, и тъй като някой друг би будувал и би му попречил, той дава поста на мен. Хубаво, добри ми дон Лукас, аз ще спя, но само докогато на мен ми се струва уместно. А сега ще хвърля един поглед и на писмото. Нищо не е така изгодно, както да спиш, когато трябва всъщност служебно да бодърстваш!

С бърза, еластична походка той се върна в колибата си, където запали лампата и извади хартията. Беше научил четмото, с което никой от неговите другари не можеше да се похвали, ала държеше умението си в тайна. Писмото напълно съответстваше на неговото очакване.

— Правилно! Корабът е бригът „Есмералда“, чийто капитан не се споменава. Той иска разрешение да пристане с неколцина от хората си в десет часа с лодка в енсенадата, плаща с четирийсет златни монети и моли за светлина, която да му служи като пътеводен знак. Затова значи капитанът заповяда да съм вземел фенера! Писмото му е било доставено най-вероятно чрез някой матрос на „Есмералда“ и не би могло да попадне в по-добри ръце! Сеньор морски капитан, правителството не ми изплаща заплатата, значи вие ще предоставите кесията си на разположение на краля!

Малката бухта, наричана „енсенада“ и току-що поверена на бдителността на Пепе, беше разположена така закътано между скалите, сякаш бе специално създадена да поощрява незаконната търговия. Поради усамотеното си разположение постът не беше безопасен. Морските изпарения тегнеха в мъгливата ноемврийска нощ като някое плътно покривало, като отнемаха възможността на обикновеното око да види нещо и приглушаваха звука на гласа, който би имал повод да вика за помощ.

Пепе зареди карабината, тикна ножа в пояса си, запали снабдения с бленди фенер и тръгна към своя пост. Който видеше сега сънливия, постоянно отпуснат мигелет, надали щеше да го познае — толкова твърди и уверени бяха неговите иначе тромави крачки, толкова гъвкави и ловки бяха движенията му и толкова изправена и стегната бе неговата обикновено дремливо сгърбена фигура.

Може би минаваше девет часът. Нощта беше тиха, тъмна и студена. Откъм селото не се долавяше и най-малкият шум и само глухият прибой на океана смущаваше мълчанието на природата. Нито една звезда не се виждаше на небосвода. Единствената светлина идваше от фенера на мигелета, който бе стигнал до бухтата и с предпазливо осветяване наоколо се увери, че е сам.

Пепе постави фенера така, че лъчът му да пада към морето и към водещия за селото дълбок път, и се излегна на няколко крачки от него на земята, при което имаше възможност да обгръща с поглед пътя и бухтата.

— Сеньор капитан — промърмори доволен той, — вие май наистина се доверявате твърде много на хората, които постоянно спят. За вас, изглежда, е много важно да му ударя едно сънче. Добре, убедете се, че съм послушен!

Може би около половин час Пепе остана сам — отдаден на мислите си, наблюдаващ с най-голяма акуратност бухтата и врязания път. Имаше очи, каквито рядко се срещат, и знаеше, че няма да му се изплъзне и най-малката дреболия.

Чу пясъка по пешеходния път леко да хрущи и на излизащия от фенера сноп светлина се появи фигура, в която Пепе разпозна достопочтения дон Лукас. Тутакси затвори очи, отвори уста и остави да се доловят онези звуци, които са последица от неудобно положение по време на сън.

Капитанът приближи и се наведе към него.

— Пепе! — подвикна полугласно.

На мигелета не му и хрумваше да отговори.

— Пепе! — повика за втори път капитанът малко по-силно. Сънливеца продължаваше спокойно да похърква. Дон Лукас постоя известно време нерешително и очаквателно, но, изглежда, все пак се задоволи и скоро шумът от крачките му се изгуби в далечината.

— Разкара се! — рече Пепе, докато се надигаше. — Би трябвало наистина да се държа много непохватно, за да не ми се удаде да уловя риба там, където и капитанът е хвърлил мрежата си!

Той запълзя предпазливо към ръба на стръмния откос, в чието подножие лежеше тесният плаж, и залегна в засада сред гъстите треволяци. Вместо да напряга напразно очите си, той концентрира цялата сила и острота на сетивата си в слуха.

В един момент откъм повърхността на водата се чу слаб шум, а няколко мига по-късно Пепе ясно различи тихото плискане на обвитите гребла и намаленото скрибуцане на ключовете, в които се триеха прътите им. Една по-тъмна точка се открои на сивкавата мъгла и ставаше все по-голяма, накрая се превърна в лодка, следвана от бяла пенеста бразда. Лодката приближи до брега на бухтата и пристана.

— Сеньор Деспиерто! — подвикна приглушен глас.

— Тук!

Фигурата на капитана се изправи до плавателния съд от земята, където до този момент не беше различима.

— Подсигурено ли е всичко?

— Подсигурено.

— Сам ли сте?

— Там горе при фенера лежи един от моите карабинери — спи като мъртвец. Ако не искам да бъда изненадан, трябва да заема енсенадата и аз го сторих с един мъж, страдащ от сънна болест.

— Добре, ето ви четирийсетте златни монети! Но сега се погрижете никой да не ме обезпокои. Върнете се обратно в селото, като ми дадете преди това знак, че човекът наистина спи.

— Както желаете, сеньор капитан. Ще имитирам крясъка на чайка, сетне ще бъдете напълно сигурен!

Пепе чу звънтенето на златото, но побърза да се върне незабавно на мястото, където преди малко беше лежал. Не мина и минута и капитанът отново застана пред него.

— Пепе!

Той изхърка, но не се помръдна. Дон Лукас го докосна по ръката.

— Пепе, стани!

Мигелетът не се подведе да направи и най-малкото движение и началникът му се отдалечи. Когато уговореният крясък прозвуча, бреговият пазач вече лежеше отново до откоса и наблюдаваше лодката. В нея се намираха само трима души, от които никой още не беше слязъл. Дрехите им не приличаха на онези, носени обикновено от контрабандистите.

— Оо — прошушна учудено Пепе, — няма нито една бала стока в лодката! Да не би да не са контрабандисти? Но тогава пък какви ще са намеренията им?

— Слизайте, сега е сигурно! — каза един от тримата с глас, по който си личеше, че е свикнал да заповядва. — Тръгнете тук покрай водата и се изкачете по цепнатината, която води до балкона. Трябва да знам дали хората са още будни!

Двамата мъже се отдалечиха. Пепе видя, че облеклото им прилича на това на корсарите, ала не различи чертите на лицата им под баскските барети. Останалият в лодката мъж беше плътно загърнат в плаща си и гледаше навътре в морето, така че не забеляза фигурата на Пепе, който се изправи бавно и измери с очи разстоянието, делящо го от равния бряг. Непознатият направи движение да се обърне към сушата и в същия миг ловкият мигелет се намери с един тигърски скок при него. Преди изненаданият човек да е съумял да издаде и един звук, той опря дулото на карабината в гърдите му.

— Нито гък или движение, сеньор, за да не ви осинови смъртта!

— Кой си ти? — попита нападнатият, измервайки с искрящи очи заплашителната стойка на врага си.

— Кой съм? Че кой друг освен Пепе, който лежал там горе и къртел като мъртвец. Чайката не е птица, на която човек може да разчита!

— Значи дон Лукас Деспиерто ме е измамил? Горко му!

— Да ви е измамил? Хич и през ум не му е минавало! Аз действам по свое собствено усмотрение. Той е напълно неспособен да ви заблуди, както доказват четирийсетте унции, които отнесе със себе си вкъщи.

— Значи ти ни вземаш за контрабандисти?

— Не. Та нали нямате никаква стока при себе си и човек би трябвало всъщност да гледа на въжената стълба, която лежи тук, като на мострен модел. По-скоро ви смятам за сеньор, който е решил да се поразтъпче, и тъй като аз в действителност не бива да го допусна, то ми се иска да вярвам, че в джоба ви се намират още няколко унции.

— Аа, ето каква била работата! Колко искаш?

— Вие дадохте на капитана четирийсет унции!

— Двайсет!

— На ваше място бих предпочел да кажа четирийсет, защото това е истинската сума и…

— Двайсет, казвам ти!

— Добре де, аз съм тактичен човек и няма да споря повече с вас. Двайсет е получил значи капитанът! Не ми се ще да проявявам нескромност — той е офицер, а аз съм само войник. Ако му бяхте дали четирийсет, щях да се задоволя с двайсет. Но тъй като той е получил само двайсет, то се виждам принуден да поискам четирийсетте!

— Мошеник!

Непознатият беше млад мъж на около двадесет и пет години. Имаше възкафеникавия тен на моряк; гъсти тъмни вежди подчертаваха кокалестото чело; мрачно горящите очи издаваха непримирима страст; изкривената надолу уста — цинично-надменен нрав, а силно врязаните въпреки младата възраст бръчки в страните придаваха на лицето му високомерен, презрителен израз. Отмъстителността и честолюбието изглежда бяха господстващите наклонности на този мъж. Само тъмните къдрави коси смекчаваха донякъде студенината и строгостта на чертите му. Облеклото му беше униформата на офицер от испанската марина. При последното възклицание очите му метнаха заплашителни светкавици и той направи движение да скочи.

— Останете си седнал, сеньор, инак ще отнесете куршума! „Мошеникът“ ще се направи, че не е чул, но не изричайте думата повторно, защото и мен не ме е грижа към кой род човеци вие принадлежите! И тъй, четирийсет унции, сеньор!

— Нямам ги у себе си!

— В такъв случай ми е жал за вас, защото ще трябва да ви арестувам като подозрителен!

— Чакай, докато се върнат хората ми, с чиято помощ може би ще събера сумата!

— Нямам ни най-малко желание да се счепквам с двамата типове. Слизайте и ме следвайте! Аз съм тук на пост и съм длъжен да предавам всяко лице, което ми се е сторило подозрително.

— Значи, ако платя, ще мога да правя каквото ми е по угодата?

— Четирийсет унции!

— Наистина ги нямам у себе си, но ето един пръстен, който е петкратно по-ценен!

Той изхлузи от пръста си един пръстен и го подаде на мигелета, който го взе и прегледа. Изглеждаше нерешителен.

— Вземай го и да те няма! — викна капитанът гневно.

— Ще рискувам, приемайки го за четирийсет унции.

— И сега си глух, сляп и ням?

— Да, при условие че уредите вашата работа по такъв начин, че да не ми се налага да чувам, виждам и говоря!

Без повече думи Пепе се отправи обратно към фенера си, на чиято светлина остави брилянта да заискри.

— Не съм познавач на такива неща, но мисля, че направих по-добър гешефт от почтения дон Лукас Деспиерто. Ако този камък е истински, то на драго сърце ще опростя неизплатените заплати на правителството на всехристиянското кралство, макар да съм принуден още на заранта да зарева толкова високо за неиздължените възнаграждения, та всеки да помисли, че наближавам гладната си смърт.

Пепе се изтегна на земята и като че заспа. Но в лявата си ръка държеше ножа, а с дясната обхващаше здраво карабината — сигурно доказателство, че няма основание да дарява с прекалено доверие капитана и двамината му спътници.

Капитанът все още седеше в лодката и очакваше доклада на хората си, за да потегли. По едно време долови тихи, прокрадващи се стъпки, които приближаваха към него.

— Хосе?

— Капитане!

— Ти си бил! Е?

— Всичко според очакванията. Донята още будува, а момчето спи в люлката.

— Вземи тогава въжената стълба и ела!

Капитанът слезе от лодката, хвърли на човека стълбата и закрачи напред — все покрай водата, докато стигна до един скален процеп. Изкатери се по скалите до замъка. Застана точно до балкона, подпрян от масивни каменни трегери. Погледна нагоре и съзря втория си помощник, който го очакваше.

— Хвани стълбата, Хуан, и я закрепи здраво за балюстрадата! Заповедта беше изпълнена мълчешком. Капитанът се изкачи до балкона и надникна през широката стъклена врата към една стая, която беше толкова голяма, че единствената лампа едва я осветяваше.

Край една люлка седеше млада, приказно красива жена и гледаше с любвеобилни очи спящото в нея момченце. Един юмручен удар разби стъклото и в следния миг капитанът стоеше в стаята. Младата жена скочи уплашено и се вторачи в него като в някой призрак.

— Боже мой, кой сте вие, какво искате?

— Кой съм? Не позна ли доня Луиса своя девер?

— Моя…! Света майко Божия, да, той е, вие сте дон Антонио, когото всички смятахме за мъртъв!

Вълнението на графинята не можеше да се опише. Графът гледаше със спокойна, подигравателна усмивка бледото й лице.

— Да, сеньора снахичке, смятали сте ме за мъртъв, ала съдбата нямаше чак толкова лоши намерения към мен, както сте си мислили. Аз съм все още жив и ще трябва да ви помоля за прошка, задето се осмелих да ви убедя в моето съществуване.

— В такъв случай благодаря заедно с вас на Бога, който милостиво ви е закрилял и върнал благополучно! Но кажете къде се намирахте досега, понеже нямахме и най-малката вест за вас!

— Бях изпратен за Куба, но една френска флотилия ни настигна и взе на абордаж. Съпротивата беше напразна. Отведоха ме в Мартиника, където по-късно с куп опасности за живота успях да завладея един бриг, чийто екипаж избихме, за да се отправим в открито море. Кръстосвах водите на Централна и Южна Америка, като направих някой и друг хубав улов, и сега се връщам, за да се насладя на плодовете на моето морско щастие.

— Казвам ви сърдечно добре дошли в родината, дон Антонио! Но защо идвате в толкова необичаен час и по толкова странен път в замъка Еланчове?

— Не отгатвате ли, вярно, моя доня?

Тя се вгледа в лицето му и неволно потрепери, откривайки изписани на него единствено ненавист и коварство.

— Какво да отгатна, дон Антонио?

— Че ми се пречкате на пътя — вие и момчето, отнело ми наследството, което щеше да ме направи най-богатия човек в кралството, ако моят брат не се бе оставил да бъде оплетен от вашия глас. Аз съм свикнал да гледам на владенията на Медиана като на свои и няма да се откажа и за миг от тази си привичка.

— Правилно ли чувам! Възможно ли е…

— Съвсем правилно чувате — прекъсна я той — и всичко е възможно, щом аз го искам. А идвам в толкова късен час и по този необичаен път при вас, за да мога да вляза тържествено през деня в замъка Еланчове като единствения Медиана. Онова, което ми се пречка по пътя, аз стъпквам, а на пътя ми сте вие, вие и вашето дете!

С широко разтворени от ужас очи младата жена се вторачи в него. Трудно й беше да проумее какви намерения го водеха при нея — него, брата на загиналия й съпруг. Като светкавица й проблесна мисълта, че трябва да защити себе си и своя малък Фабиан. С няколко бързи крачки графинята се впусна към звънеца. Но преди да успее да дръпне шнура, злокобният посетител вече стоеше до нея и с един ненадеен удар я просна на пода, където тя остана да лежи в безсъзнание.

— Хосе! Хуан!

Двамата мъже влязоха от балкона. По лицата им беше отпечатан истински корсарски дух.

— С жената лесно се оправих. Отстранете я… но добре и сигурно!

Без колебание бруталните типове уловиха графинята и я повлякоха. А графът се наведе над спящото дете и разгледа лицето му.

— Той има чертите на Медиана и е син на моя брат. Тази жена ми беше чужда; за нейната смърт мога спокойно да мисля, ала него ще оставя жив. Ако никога не узнае къде е бил роден, никога няма да може да ми навреди.

Хуан и Хосе влязоха отново. С безстрастно лице капитанът видя как избърсаха кървавата кама в бялата копринена завивка на люлката.

— Вземайте каквото ви харесва, но действайте по-бързо и подбирайте полезни неща. Лодката е малка и не може да побира много!

— А детето?

— Ще го взема с нас. Ще го облечем в други дрехи и на ширината на Байона^[4] ще го спуснем в една лодка!…

През това време Пепе Сънливеца лежеше край фенера си и мислеше за многото унции, които щеше да получи срещу толкова лесно придобития пръстен. Той имаше доблестен и честен характер, но все пак бе човек, който трябва да си изкарва насъщния, ако не иска да умре от глад. А пък и държавата спокойно го бе предоставила на гладната смърт. Мигелетът не чувстваше съвестта си особено обременена от съзнанието, че си е извоювал потребното по потаен път. Но колкото по-бляскаво искреше пръстенът, толкова по-замислен ставаше неговият поглед. Да остави да се промъкнат няколко бали стока, той не смяташе за смъртен грях, само че лодката не съдържаше нищо контрабандно, а въжената стълба намекваше за начинание, което би могло да тегне по-тежко на душата му, отколкото някоя малка незначителна контрабанда.

— Санта Лаурета, ами ако съм предложил ръката си за някое наказуемо със смърт престъпление! Пепе, там горе в небето има един и той вижда всичко, което вършиш! Какво ли ще си помисли за теб, ако… хъмм, те тръгнаха към замъка. Какво ли се канят да правят там?

Изпълнен с безпокойство, Пепе се въртеше насам-натам, оглеждаше пръстена, който щеше да му донесе хляб, после се загледа замислено в гъстата мъгла и към облаците нагоре и накрая не можа да издържи на гнетящото го предчувствие.

— Тръгвам! Трябва да видя с какво се занимават!

Той се надигна, остави фенера да си стои, скочи от откоса долу и се запромъква с нечути стъпки към скалната цепнатина. Стори му се, че долавя приближаващи стъпки и приглушено детско хлипане. Бързо се хвърли на земята.

Зададоха се трима мъже. Предният от тях носеше в ръцете си малко момченце и опитваше с тихи заплахи да го накара да мълчи. Другите двама мъкнеха на гръб обемисти бохчи. Явно беше извършено престъпление, може би дори отвличане на дете, и мигелетът вече се канеше да се изправи и да заповяда на мъжете да спрат, когато крачещият начело спря и се обърна назад.

— Свалете нещата си и се промъкнете там горе до светлината. Бреговият пазач, който лежи там, ни видя и може по-късно да ни издаде. Знаете какво трябва да се направи при това положение!

Хуан и Хосе оставиха плячката на земята и се гласяха да се подчинят на заповедта, ала Пепе вече стоеше пред тях с насочена карабина.

— Стойте, сеньорес! Нито крачка повече!

— Напред! — повели капитанът.

Отекна изстрел и прострелян в главата, Хосе се срина на земята. Мигелетът измъкна ножа си и скочи към капитана, който рязко се извъртя и… лезвието се плъзна по бузката на детето. То нададе висок болезнен писък,, който стъписа за миг добряка Пепе. Той скочи бързо след двамата бегълци, ала твърде късно, защото, когато достигна мястото, където бе лежала лодката, тя вече се намираше на няколко удара с весла навътре в морето. След няколко секунди лодката изчезна в гъстата мантия на мъглата, виснала с оловна тежест върху водата.

— Санта Лаурета, престъпниците отплаваха! Да имах някоя лодка или нещо подобно, сигурно нямаше да ми се изплъзнат, ама сега трябва да ги оставя да офейкат! Скъпи ми дон Лукас Деспиерто, от тая работа може да се забърка дяволска попара, която ние с теб ще трябва да изсърбаме. Я да хвърля едно око на типа, по когото стрелях.

Той отиде да вземе фенера и закрачи към брега. Хосе беше мъртъв. Двете бохчи лежаха до него.

— Не бива да ги отварям, а ще изчакам, като дойде смяната или капитанът на проверка!

Поклати замислено глава, зареди карабината и се отправи обратно към поста си. Не след дълго пясъкът захрущя.

— Пепе!

— Сеньор капитан!

— Ти ли стреля?

— Да.

— По дяволите! Надявах се да си се добрал в съня си до пушката и тя да е изгърмяла. По кого се цели?

— Елате и вижте сам!

Той взе фенера и поведе изплашения дон Лукас към убития.

— Кой е човекът?

— Не зная, сеньор капитан!

— Защо стреля по него?

Вместо отговор Пепе посочи бохчите.

— Аа, някой контрабандист!

— Бяха трима!

— Трима? — попита капитанът угрижено. — Къде са другите?

— Офейкаха с лодката.

— С лодката?

Дон Лукас тропна с крак — не можа да се разбере дали от яд, че са се изплъзнали, или от ярост, че Пепе се е намесил в тази щекотлива работа.

— Откъде се взе лодката?

— Хмм… когато се събудих, тя си беше там. Слязох и я намерих празна. После тръгнах покрай водата и срещнах ония. Единият носеше някакво дете, а другите се бяха натоварили с тези неща. Поискаха да се нахвърлят върху мен и да ме пречукат, а аз им викнах да спрат. И понеже не го сториха, открих огън. Останалото знаете, сеньор капитан.

— Por Dios, странна история! Я да видя какво има в бохчите!

Той развърза възлите и отскочи стъписано.

— Санта Мадона, те са нахълтали с взлом в замъка! Кое ли е било детето? Ама да не би пък малкият дон Фабиан?

Капитанът зашари безпомощно с големи крачки напред-назад, сетне спря внезапно пред мигелета.

— Пепе, когато си се събудил, казваш, лодката била тук?

— Да.

— В такъв случай значи си спал?

— Хмм! — покашля се карабинерото.

— Добре! Помниш ли какво ти казах тази вечер?

— Че може да бъда изгонен от служба, ако спя.

— Да, и че искам да ти дам едно свидетелство за моето доверие, като те пратя в енсенадата. Въпреки всичко ти си заспал! Това ще ти коства главата ведно с врата, ако горе при графинята се е случило някакво нещастие!

Пепе не показа ни най-малка следа от страх или разтревоженост — просто се прозя.

— Ее?

— За главата си не се боя, сеньор капитан.

— Как тъй?

— Аз имах право на сън.

— Какво право?

— В действителност аз видях лодката да пристава. Капитанът на брига „Есмералда“ седеше при кормилото.

— Ааа! Откъде го знаеш?

— От едно писмо, което някой беше изгубил. Този Някой дойде в енсенадата и получи четирийсет унции, в замяна на които нададе само един крясък на чайка. Нямах ли право за спането, сеньор Лукас Деспиерто?

— Diablo^[5]! Писмото в теб ли е?

— Да.

— Къде?

— В моето жилище.

— Трябва да го видя!

— Хубаво, сеньор капитан! Ама не трябва ли да го покажа по-напред на алкалда^[6] дон Рамон Кохечо?

Капитанът приглуши гневния си допреди малко глас до тихо доверително шептене.

— Пепе, знаеш, че винаги съм те ценил!

Мигелетът се прозя.

— И знаеш също така добре, че съм твой началник, от когото не бива нищо да криеш. Та ако в замъка се е случила някаква беда, то…

— То това ще ми коства главата ведно с врата!

— Всъщност да, но аз ще пусна в ход протекциите си и ще сторя за теб всичко, което е по силите ми!… Покажи ми писмото!

— Ще го получите!

— Но преди алкалда?

На Пепе като че ли много му се спеше. Той се прозя отново, и то толкова изразително, че капитанът видимо се изплаши.

— Ее?

— Сеньор капитан, аз имам двама началници — вие и алкалдът. Според мен писмото принадлежи на последния. Само че аз трябва да остана в енсенадата до сутрешната смяна и ако драсканицата изчезне дотогава от колибата ми, няма как да спомена повече за нея.

— Добре, скъпи ми Пепе. Тя къде се намира? Сигурно все пак си я скътал, а?

— Трябва да е в джоба на панталона ми.

— Това действително не е най-подходящото място за толкова важна вещ! Ти прочете ли я?

— Да.

— Значи можеш да четеш? — прозвуча извънредно учудено въпросът.

— Малко, сеньор капитан.

— Къде си се научил?

Бреговият пазач бе уморен, изглежда, до рухване — той се прозя с такава продължителност, сякаш е бил заставен месеци наред да будува, като междувременно от широко разчекнатата уста прозвуча:

— На…сън… сеньор… капи…тан!

— Насън? — попита другият с мъчително потиснат гняв.

— Да. Присъни ми се, че съм в някакъв манастир, където трябваше да уча, защото щях да ставам приор^[7] и сетне главен инквизитор.

— Тогава продължавай да спиш, Пепе, може пък наистина да станеш такъв! А сега трябва да си вървя и да направя донесение, за да бъдат записани фактите. Имай грижата никой да не докосва трупа и двете бохчи.

Той се изгуби в мрака, а Пепе остана заслушан в стъпките му, докато отзвучаха в далечината.

— Санта Лаурета, как ще се рови капитанът в старите ми панталони! И все пак аз му казах чистата истина, защото писмото наистина е пъхнато вътре, ама не в онези, дето висят на пирона, а в тези, които съм нахлузил на краката си. А що се отнася до главата ми, смятам, че тя си стои по-здраво на мястото си, отколкото тази на достопочтения дон Лукас, който не е научил четмото насън. А сега трябва да се погрижа пръстенът да не бъде намерен от някой любител колекционер, който може да ме пипне за яката.

Той пристъпи до един лежащ в пясъка скален блок, тежък няколко центнера. Сам човек едва ли би могъл да го помръдне. Но Пепе го повдигна без голямо усилие, сложи пръстена под него и остави камъкът да се върне в предишното си положение. Мигелетът очевидно притежаваше физическа сила, която го правеше равностоен противник и на най-силния мъж. Той си легна отново, уви се в наметалото и зачака развитието на нещата…

По същото време една възрастна жена прекоси тичешком Еланчове и зачука по кепенка на една мизерна барака, разположена в края на селото.

— Дон Грегорио, сеньор ескрибано^[8], ставайте, ставайте, случиха се ужасни неща!

От вътрешността на колибата се чу негодуващо сумтене и пъшкане и след това един ядовит глас.

— Кой е?

— Аз съм, Николаса, икономката на дон Рамон, алкалда!

Прозорецът се отвори и се появи една сънена глава.

— Вие ли сте наистина, доня Николаса? — попита внезапно смутеният в съня си човек с онази испанска вежливост, с която двама ваксаджии се обръщат един към друг досущ като първостепенни грандове. — Какво се е случило?

— Ах, скъпи дон Грегорио, случи се ужасно нещо! Току-що ни събуди капитан дон Лукас Деспиерто и съобщи, че долу край водата лежал някакъв мъртвец, застрелян от Пепе Сънливеца. Редом с него се намирали две бохчи, пълни със скъпоценности от замъка. Били трима мъже, но двама се изплъзнали в морето. Единият носел в ръцете си дете. Предполага се, че те са нахлули с взлом в замъка и са извършили ужасяващи злодеяния. Дон Рамон, моят господар, иска да отиде веднага с капитана горе, за да разследва, и тъй като вие сте ескрибаното, то трябваше да дойда да ви взема. Действайте бързо, сеньор, няма време за губене! Аз ще избързам напред и ще се помоля на свети Бартоломео да вземе Еланчове под своя закрила.

— Вървете, вървете и се молете, аз идвам веднага! — отговори писарят, като отдръпна главата си и затвори прозореца.

Само след броени мигове се измъкна от вратата и хукна към къщата на началника си, при когото се намираше капитанът. Алкалдът посрещна писаря със сериозност, подобаваща за важността на събитията.

— Сеньор ескрибано, наредих да ви повикат, за да проследим съвместно хода на едно престъпление, което вероятно ще бъде наречено изключителен криминален случай, ако въобще се е случило. Носите ли мастило със себе си?

— Por Dios, дон Рамон, забравих го в бързината.

— Вземете тогава моето!

— То е напълно засъхнало, защото от три тримесечия не ни се е налагало и една буквичка да изпишем.

— Нищо. В замъка навярно имат мастило! Как стоят нещата с хартията?

— Трите листа, които купихме за Адвента^[9], употребихме още преди месеци.

— В замъка ще намерим достатъчно! Запалете фенера и ни осветявайте отпред. Мога ли да ви помоля, дон Лукас, да се присъедините към нас?

— С удоволствие, сеньор алкалд!

Тримата мъже напуснаха къщата и закрачиха към замъка. Намериха портата заключена и почукаха с тежкото желязно чукало.

Едва след дълго време доловиха тътрещи се по двора стъпки и един недоволен глас попита:

— Кой желае достъп в толкова късен час?

— В името на закона отворете веднага! В замъка е бил извършен изключително сериозен кримен^[10]!

— Кримен? Какво е това? — запита мъжът, докато избутваше резето.

Когато портата се отвори, влизащите разпознаха кастелана на графинята.

— Кримен е отвличането на дете, свързано с утежняващи обстоятелства под формата на два вързопа, дон Хуан де Диас — отговори с достойнство алкалдът. — Къде е нейно превъзходителство, високоуважаемата сеньора графиня Де Медиана?

— Спи в стаята си.

— Ще ви помоля да я събудите и веднага да ни въведете при нея!

— По това време? Какво искате да кажете с момчето и двата вързопа?

— Това е вече работа на нашата юридическа дискретност. Значи напред, в името на закона!

Добрият алкалд рядко бе имал възможност да привлече вниманието върху достойнството на своята длъжност, ето защо го правеше с такава демонстративност.

С тежки, важни крачки тримата мъже минаха по двора и изкачиха стълбището. Хуан изчезна в покоите на графинята, ала скоро се върна ужасен.

— Дон Рамон, дон Лукас, сеньор ескрибано, ох, оох, какво видях, какво… ох, ох…!

Той се бореше за глътка въздух, като кършеше ръце и мяташе наоколо безпомощни погледи.

— Какво сте видели, дон Хуан?

— Нещо страшно, нещо ужасно, нещо, изправящо косите, нещо…

— Какво нещо? В името на закона, изисквам с цялата си сериозност веднага да ми кажете какво сте видели!

— Графинята…

— Е, да де, сигурно сте я видели, след като ви пратих при нея. Ама откога пък донята е станала толкова ужасна и изправяща косите дама?

— Откакто… е била намушкана! — изтръгна се от треперещите устни.

— Намушкана? Света Дево! Точно ли видяхте?

— Съвсем точно, толкова точно и ясно, че от страх едва успях да се върна при вас. Елате и се убедете сами!

Той поведе тримата към стаята с балкона, в която лампата още гореше. В съседното помещение графинята лежеше в кърви върху леглото. Гледката скова за дълго време езиците на мъжете. Алкалдът се съвзе пръв от вцепенението.

— Дон Хуан де Диас, имате ли перо и хартия? — попита с твърд глас.

— Там, на писалищния пулт лежи каквото търсите.

— Сеньор ескрибано, застанете до пулта и записвайте всичко, което чувате! Започвам разследването.

Разпитът установи, че прислугата не знае за извършеното престъпление и че никой не е бил смутен в съня си от някакъв звук или необичаен шум. Малкият Фабиан липсваше. Строшеният балконски прозорец показваше пътя, по който бяха проникнали извършителите. Всичко ценно беше задигнато, а все още висящата въжена стълба допълваше картината, която човек можеше да си състави за хода на отвратителните събития.

Ескрибаното дон Грегорио пишеше ли пишеше, та чак перото проскърцваше. Едри капки пот се отделяха от челото му, защото той през целия си живот не беше изразходвал толкова мастило, колкото през този половин час. Наложи се да подостри и перото. Накрая алкалдът заяви, че е приключил с разследването си в замъка.

— Заповядвам в името на закона всичко тук да си остане така, както си е, до идването на прокурадора^[11], на когото ще докладвам, след като посетя и брега!

Той подкани присъстващите да излязат от стаята, заключи и пъхна ключа в джоба си. С капитана и писаря се отправиха към трупа на застреляния.

— Няма ли да вземете алгасила^[12], дон Рамон? — попита писарят. — В такива случаи присъствието на полицията е наложително.

— Аз самият съм полиция, а алгасила не бива да безпокоим, защото до обяд трябва да ми приготви новото палто. Ако не беше изучил благородното шивашко изкуство, досега да е умрял от глад, понеже няма как да получи заплата — общинската каса не е устроена за такива неща.

Когато тримата мъже стигнаха до брега, капитанът се качи горе при Пепе, който все още лежеше до фенера си.

— Пепе!

Бреговият пазач спеше.

— Пепе!

Дон Лукас сграбчи ръката на поспаливия пазач и здравата го разтърси.

— Пепе, събуди се, алкалдът иска да те чуе.

Мигелетът се пробуди.

— Да ме чуе? Аа, сеньор капитан, вие сте били! Къде е алкалдът?

— Долу при трупа. Но кажи ми бързо, Пепе, къде си тикнал писмото?

— В панталоните, мисля.

— Мислиш? Значи не знаеш със сигурност?

— Съвсем сигурно, защото което знам със сигурност, мога и да го мисля.

— Но то не е в тях!

— Не? Откъде знаете, дон Лукас?

От този въпрос капитанът се смути, ала сметна за най-добре да каже истината.

— Помислих, че докато те няма, скъпоценната хартийка може да се изгуби, и влязох, за да я прибера на сигурно място. Само че джобовете на панталона бяха празни. Сещаш ли се къде е писмото?

— Беше си в панталона, сеньор капитан. А щом вече не е в него, то нищо друго не мога да си помисля, освен че сега се намира на сигурното място, за което говорехте.

— Мислиш, че аз съм го взел?

Пепе се прозя.

— Няма ли да вървим при алкалда?

— Да. Та писмото…?

— Се намира в панталона!

Пепе взе фенера, предоставяйки на капитана да реши да го следва или не.

Когато пристигнаха при трупа, завариха дон Рамон Кохечо да прави опис на откраднатите неща. С прегледа на мъртвеца той беше приключил.

— Я елате насам, сеньор Пепе — рече той. — Имам да ви задам в името на закона няколко въпроса. Вие сте били днес на енсенада-поста?

— Да.

— Кога застъпихте?

— Към девет.

— Какво сторихте, когато дойдохте на самото място?

— Аз… хмм, седнах на земята.

— А после?

— А после… после пак станах.

— Но между това навярно мъничко сте подремнали, а?

Последните думи предизвикаха особен ефект у мигелета — той отвори уста и се прозина.

— Нима вие днес не сте спали, дон Рамон?

— Да, но не се намирах на пост. Та станахте значи и после…?

— …слязох на брега и прострелях този човек в главата.

— Как стана цялата работа?

Пепе заразправя хода на събитията. Ескрибаното клечеше между двата фенера с хартия на коляното и записваше показанията.

— Ще вземем с нас бохчите, но трупа ще оставим да лежи тук — постанови алкалдът. — Той остава под ваша опека, Пепе, и аз се надявам, че ни е гарантиран.

— Гарантиран като в лоното Авраамово, понеже не очаквам негодяят из един път да оживее и да хукне към замъка, иначе пак ще трябва да му тегля един куршум!

— Хайде, дон Лукас! Нашата задача тук приключи! Тримата мъже се отдалечиха, а Пепе се изтегна отново на земята. До смяната вече никой не го обезпокои. Той се върна в селото, за да си отспи истински — не само привидно.

Убийството с цел грабеж в замъка Еланчове беше голяма сензация. Правосъдието в страната никога не е заслужавало похвала, а в онези времена още по-малко. Правеше се всичко възможно — или поне се твърдеше, че се прави, за да се открият извършителите и да се узнае съдбата на малкия Фабиан, но… напразно. Единствените двама, които можеха да внесат известна яснота, Пепе и капитанът, мълчаха. Но честният Пепе чувстваше угризения на съвестта. Той не можеше да се освободи от мисълта, че носи част от вината, която убийците бяха отнесли със себе си от Еланчове. Пръстенът остана скрит под камъка. Пепе предпочиташе по-скоро да гладува, отколкото да се храни до насита от кървавите пари.

Седмица след онази нощ в енсенадата мигелетът бе застъпил на дневно дежурство. Един тримачтов кораб бе изчаквал в открито море прилива и сега влезе в пристанището. Той явно искаше да вземе само вода и единственият пасажер, веднага щом котвата падна, нареди да го откарат на сушата.

Пепе стоеше редом с кастелана Хуан де Диас, който неволно нададе вик на изненада.

— Какво има, дон Хуан де Диас?

— Виждате ли мъжа в лодката?

— Да.

— Знаете ли кой е?

— Не. Той е закрил лице с края на плаща си, за да се предпази от слънцето.

— И въпреки това аз го познах! Ох, това е свято чудо! Мъртвите стават и отново оживяват.

— Санта Лаурета, почти ме карате да се страхувам! Този мъж мъртъв ли е бил?

— Никога ли не сте чували, че граф Антонио де Медиана е мъртъв?

— Мъртъв или безследно изчезнал! Какво общо има този сеньор с граф Антонио?

— Какво общо има с него? Por Dios, страшно много, ами че нали това е самият той? Аз го познавам и веднага ще го поздравя!

Старият майордомо^[13] се завтече към мястото, където пасажерът от лодката тъкмо бе скочил на сушата като човек, свикнал на такива скокове. Лицето му сега не беше закрито и… Пепе нададе възглас, в който прозвуча повече ужас, отколкото изненада.

— Света майко от Сеговия, това не е никой друг, а капитанът, от когото получих пръстена! Наистина трябва да е графът, защото подава ръка на Диас, както господарят поздравява слуга!

Двамата поеха по пътя към замъка и трябваше да минат край Пепе, който, почти треперещ от възбуда, измерваше пристигналия със святкащи очи. Графът прониза с тъмните си очи фигурата на мигелета и внезапно пребледня. Пепе пристъпи крачка напред.

— Позволете, дон Хуан де Диас! Този сеньор наистина ли е ексцеленсия^[14] Де Медиана?

— Да, Пепе, имах право. Той е моят височайш господар и повелител. Завръща се в Еланчове от дълго и далечно пътуване!

Пепе се обърна към графа.

— В такъв случай моля за един разговор, дон Антонио!

— По какъв повод?

— По много важен въпрос.

— Изречете го!

— Мога да го сторя само на четири очи.

— Тогава елате горе в замъка.

— Смяната е в шест часа. Ще дойда след нея!

В тона на мигелета липсваше онова традиционно смирение, с което един нископоставен говори с по-знатен. Неговите последни думи прозвучаха едва ли не заплашително. Очите на графа проблеснаха, ала той се овладя и на устата му трепна презрителна усмивка.

— Ами ела! — прозвуча студено и сурово, почти като предизвикателство.

Двамата продължиха пътя си.

Пепе ги проследи с очи, докато се изгубиха зад скалите.

— Санта Лаурета, той е наистина, и по гласа го разпознах! Убил е графинята и е отвлякъл малкия дон Фабиан, за да се сдобие с имота им. Сега ще се освободя от терзанията, които съвестта ми причиняваше. Ще го обвиня пред съда. Да, да, ще го сторя, макар той да е граф, а аз само Пепе Сънливеца!

Той едва изтрая да стане шест часът и след като се освободи от наряда, се изкачи с припрени крачки до замъка.

Там беше въведен в същата стая с балкона, в която бе нападната графинята. Графът стоеше до прозореца и зяпаше морето. При влизането на бреговия пазач рязко се обърна.

— Защо не си остави вън карабината?

— Защото не съм убеден, че мога да се лиша тук от нея — отговори Пепе спокойно.

— Виж ти! Какво искаш?

— Искам да попитам дали ще пожелаете да си вземете обратно пръстена.

— Какъв пръстен?

— Онзи, който получих в есенадата от капитана на „Есмералда“.

— Върви си! Нямам нито време, нито охота да слушам загадките ти!

— За вас те не са загадки. Къде е дон Фабиан, момчето, с което ми се измъкнахте?

Графът приближи с няколко бързи крачки. Стисна юмруци, ала бе принуден да ги отпусне, когато Пепе вдигна карабината.

— Да не си превъртял?

— Не — ухили се мигелетът. — Мислите и умът ми са си толкова здрави и наред, че не бих ги разменил срещу никоя титла. Върнете момчето!

— Ще наредя да те арестуват и пратят в лудницата!

— Аз ще наредя да ви арестуват и пратят на ешафода или на галерите!… Къде е момчето?

Дон Антонио пристъпи плътно до него. Лицето му излъчваше подигравка, ненавист и презрение.

— Човече, ти наистина ли си въобразяваш, че ще се уплаша от теб? Да, аз съм капитанът на „Есмералда“, аз наредих да убият с кама графинята и аз отвлякох момчето. Спуснах го в една малка лодка. Сега то е умряло от глад и жажда или е станало плячка на морето. Хайде, върви и донеси за мен, червей с червей такъв!

Пепе го загледа твърдо и спокойно в очите.

— Дон Антонио де Медиана, нека бъде волята ви. И дори да устоите на човешкото правосъдие, има един по-висш съдия, комуто със сигурност няма да се изплъзнете. Той ще ви намери дори да избягате от него и в най-затънтения пущинак. Отбележете си това! А когато пестникът му се стовари изневиделица върху вас, спомнете си за Пепе, който е молил Бога да не остави убийството ненаказано!

Мигелетът си тръгна, но не към своето жилище, а към алкалда. Завари при него капитана. Дон Рамон пристъпи към Пепе с необичайна живост.

— Идвате в добър час да чуете една новина, Пепе! Дон Фабиан е жив!

— Санта Лаурета! Вярно ли?

— Уверявам ви в името на закона, което означава, че е вярно!

— И къде е?

— Това не знам.

— Тогава аз ви казвам в името на закона, че той наистина вече не е жив.

— Вие не можете нито нещо да казвате в името на закона, нито да уверявате! А що се отнася до моите думи, то мога да ви докажа, че те са чиста истина.

— Ще ви бъда благодарен, ако имате добрината да го сторите!

— Слушайте тогава! Мулетарят Карлос Палхенсо от Герника беше днес при мен и каза, че брат му Манфредо пристигнал с един френски кораб, който се натъкнал на ширината на Байона на една лодка. В нея лежало момче, на чиято бузка имало лека рана от порязване. Цялото описание отговаря напълно на дон Фабиан де Медиана.

— Как се казва корабът?

— Палхенсо не знаеше. Корабът веднага отплавал в морето. Но аз ще предприема най-обширни издирвания и наредих да повикат дон Лукас Деспиерто, за да чуя неговото мнение.

— Което гласи — намеси се капитанът, — че откритието трябва незабавно да бъде докладвано на завърналия се днес дон Антонио де Медиана.

— Той няма да ви бъде благодарен за този доклад — рече Пепе.

— Защо?

— Защото тъкмо той и никой друг уби графинята и отвлече момчето.

— Кой? Дон Антонио?

Алкалдът скочи, капитанът също. Изявлението беше за тях толкова невероятно и чудовищно, че те се вторачиха в Пепе с широко разтворени очи.

— Да! Дон Антонио! Аз го разпознах и сега идвам от него. Той си призна пред мен деянието.

— Ти бълнуваш!

— Изслушайте ме и после съдете!

Мигелетът разказа събитията и завърши доклада си със заявлението, че желае да се гледа на него като на официално донесение. Алкалдът се видя напълно безпомощен срещу това настояване, ала трябваше да признае невъзможността да опровергае доводите на Пепе.

— А осъзнавате ли добре какво вършите? — попита той предупредително.

— Осъзнавам го много добре, сеньор Кохечо. От вас искам да арестувате графа. А ако се чувствате твърде слаб за тая цел, то изпратете обвинението ми до по-висока инстанция.

— Дайте ми време да помисля! А и вие също помислете — графът е достатъчно могъщ да ви погуби.

— Не се страхувам от него, защото изпълнявам своя дълг!

Пепе напусна двамата слисани мъже и се запъти към колибата си. Но едва се беше излегнал в хамака си, и капитанът влезе при него.

— Пепе, алкалдът ме праща да те питам дали донесението ти е наистина сериозно.

— Такова е, сеньор капитан.

— В такъв случай той ще докладва по-нависоко, тъй като работата е прекалено отговорна за него. Но чуй, Пепе, къде държиш писмото?

— Тук в панталона!

Той бръкна в джоба и извади листа.

— Я го покажи!

— Сега не, дон Лукас Деспиерто. Това писмо е много ценно за мен.

— Защо?

— Граф Антонио ще разгърне всички сили, за да ме погуби. Удаде ли му се, то това писмо ще бъде моят спасител, защото — Санта Лаурета! — заклевам се, че ще го покажа, ако ме зарежете. Ще го скрия така, че никой да не може да го намери. Помогнете ли ми — ще го получите обратно, но изоставите ли ме — и вие сте изгубен!

Сънливият Пепе внезапно се бе преобразил в разсъдлив решителен момък, който не се остави нито с молби, нито със заплахи от страна на капитана да бъде отклонен от своето решение. Дон Лукас бе принуден да си тръгне.

Няколко Дни по-късно плъзна вестта, че Пепе Сънливеца бил арестуван заради фалшиво обвинение срещу граф Антонио.

След време се разчу, че щял да отиде на галерата за Пресидио Сеута, за да лови риба тон. Но стана другояче. Преди да го приковат към веригите, той бе посетен от капитан дон Лукас Деспиерто. На другото утро беше изчезнал.