Карл Май
Край Тихия океан (14)

Пета глава
Та-ки

Групата на Никобарските острови е разположена приблизително на 112 градуса източно от феро,^[1] южно от Андаманските острови и северозападно от Суматра. Климатът им е тропичен, но морският вятър и честите дъждове го разхлаждат. Въпреки това престоят на този остров е много нездравословен, защото образуваните при отлива крайбрежни мочурища, както и гъсталаците от тропическото дърво мангрове, са огнища на такава треска, която не щади и туземното население. Да, треската на Никобарските острови засяга даже и животинския свят и съвсем не е някаква рядкост да видите олюляващи се прасета и кокошки, обзети от силен пристъп на треска.

По тази причина многобройните опити за заселване на островите са останали безуспешни и в крайна сметка през 1869 година англичаните ги завладяха с единствената цел да положат там основите на колония за престъпници, която бе управлявана от губернатора на Андаманските острови.

Престъпниците, изпращани там в изгнание, са най-често сипаи^[2] и са от най-различни народности, населяващи Индустан и Декан.^[3]

Ако някога съм говорил с възхищение за великолепието на растителния свят на Цейлон, то трябва да кажа, че растителността на Никобарските острови превъзхожда цейлонската. Докато на Цейлон преобладава кокосовата палма, на Никобарите първенството си оспорват палмата арека и великолепният пандан. Към тях се присъединяват множество други видове тропически дървета, чиято гледка кара всеки човек да се почувства попаднал в някакъв приказен свят. Въпреки обширните тропически гори, на Цейлон може да се забележи влиянието на човешката ръка, докато Никобарските острови ни предлагат девствените гори на юга, пред чието неповторимо великолепие бледнее всяко описание. Там има джунгли, където никога не е стъпвал кракът на европеец. От земята избуяват милиони плодовити кълнове, от които се развиват най-странни и причудливи растителни кълнове, а над този удивителен хаос от дървета и какви ли не други растения се издигат нависоко несравнимите перести корони на палмите, образувайки втори етаж на гората.

Най-странният от безбройните растителни видове е панданът. Заедно с палмите той спада към великанските представители на едносемеделните растения. Човек би могъл да си помисли, че той е сътворен далеч преди останалия растителен свят. Върху едно скеле от оголени или висящи корени, което прилича на конусообразна постройка от дебели колове, нагоре се издига едно или пък няколко стройни стебла, които нейде високо горе носят странна корона от клони със своеобразни, подобни на ножове листа и плодове, напомнящи борови шишарки. Оголените му корени, подпрели стеблото, понякога са по-високи от шест метра и дървото представлява толкова странна гледка, че човек не може да не го нарече чудновата глупава приумица на природата.

Откъм крайбрежието тази тропическа гора е обградена с пояс от мангрове, които виреят само там, където по време на прилив морските вълни обливат корените им и при отлива ги оставят оголени. След като водата се оттегли, под въздействието на жаркото слънце между тези корени се образуват огнища на онази ужасна треска, която е еднакво опасна и за туземците, и за чужденците.

А откъм водата островите са заобиколени от друг вид пояс, изграден от растениеподобни образувания, а именно от коралите, чиито невероятни форми искрят в морските дълбини във всички възможни краски и приковават погледите на европейците с часове.

Тъй като проникването в гъстите джунгли е много трудно и всяко разчистено място във вътрешността на островите пак би обрасло бързо с буйна растителност, жилищата на туземците, независимо дали са самотни или образуват цели села, се намират най-често в непосредствена близост до морския бряг. Изградени са върху колове, което им предлага нещо като закрила срещу морските приливи и неприятелските нападения, но и позволява свободен достъп на свежия въздух в жилищата им, като по този начин намалява вредността на изпаренията, носещи и разпространяващи треската.

Колонията за престъпници на Никобарските острови наброява неколкостотин души. Намира се на остров Каморта. Повечето от тях са осъдени на доживотно изгнание, а останалите са заточени за различни дългогодишни срокове. Там се изпращат само хора, извършили тежки престъпления. Но едните не бяха в кой знае колко по-благоприятно положение от другите, защото убийствената треска превръщаше всяко дългогодишно изгнание в доживотно. За сравнително кратко време тя погубваше и най-яките мъже. Ето защо не беше никак чудно, че мислите и стремежите на тези заточеници винаги бяха насочени към бягство.

При отдалечеността на острова от континента, както и при обстоятелството, че там много рядко спираше някой кораб, всяко бягство би трябвало да се смята почти за невъзможно, но все пак е имало случаи, когато то е завършвало успешно.

Както вече бе споменато, менер Бонтверкер е бил принуден да изпрати някакво писмо до Тйелатяп на остров Ява. Отначало си мислех, че няма да е много трудно там да издирим получателя му и от него да разберем къде ще очакват отговора на писмото. А от това място сигурно щеше да е възможно да открием пътя до Тигровия мост. Обаче откакто Квимбо ни разказа за Та-ки и ни съобщи, че Та-ки е напуснал пиратския кораб на остров Тилангджонг, сметнахме за по-уместно да се отправим с яхтата към този остров вместо към Тйелатяп. Та-ки знаеше къде е Тигровия мост и следователно от него със сигурност можехме да научим местоположението му. Но как ли трябваше да постъпим, за да го накараме да ни го издаде? Естествено, че използването на някоя хитрост щеше да има много по-големи изгледи за успех, отколкото насилието. Но каква ли хитрост можехме да използваме? Мислихме, мислихме, ала не измислихме никакъв план. Вече се приближавахме към десетградусовия проток, който разделя Никобарите от Андаманите, а все още не ни беше хрумнала никаква идея, чието изпълнение би ни обещало успех.

— Така си и знаех — обади се лордът, — искаше ми се веднага да се обзаложа с теб, че няма да научим нищо от онзи негодник на Тилангджонг. Никой от нас не е в състояние да измисли някаква хитрост. А с бой нищо няма да изтръгнем от него.

— Наистина няма да изтръгнем, ако е така мълчалив като другите пирати, които бяха обесени, без да продумат нито дума — отвърнах аз.

— Е, какво ще правим? Вече е почти обед, а привечер ще хвърлим котва пред Тилангджонг.

— Нямаме друг избор освен да се предоставим в ръцете на съдбата. Нищо не ми идва на ум.

— И на мен. В главата ми е пусто като в празна кратунка за вода. А помисля ли си какви затруднения може да ни създаде езикът, надеждите ми все повече…

— Езикът ли? Защо? — прекъснах го аз. — Та-ки е китаец.

— Искаш да кажеш, че ще можеш да разговаряш с него на родния му език? Известно ми е! Но да не си мислиш, че само трябва да се появиш пред него, за да го разпиташ? Само това не си въобразявай!

— Не си въобразявам такива неща. Невъзможно е да е сам на острова. Хората, които живеят там, са…

— Вероятно са никобарци — прекъсна ме той. — Разбираш ли езика им?

— Хмм! Те са смесена народност от малайци и бирманци и не е изключено да се оправя с малкото познания по малайски и хинди.

— Би било хубаво, ако се оправиш, защото аз не ги владея по-добре от теб. Но навярно можем да разчитаме и на нашия Калади. Я да го попитам!

Калади беше богато възнаграден от англичанина, който беше прещастлив, че отново притежава своята чадър-лула. По този начин Калади бе получил нужните му средства, за да се ожени за Молама. Въпреки това той не пожела да се лиши от удоволствието да придружава любимия си „махараджа“ по време на нашето пътешествие. Тъй като дълги години е бил моряк и е кръстосвал във всички посоки Индийския океан и Китайското море, Калади познаваше до един индийските острови и беше натрупал такива езикови знания, които можеха да ни бъдат добре дошли. След въпроса на Рафли сингалецът ни обясни, че много добре знае остров Тилангджонг. С малко малайски и хинди човек можел сносно да се разбере с тамошните хора.

Все още разговаряхме с него, когато погледът му се отправи над бакборда към някаква точка в морето и той нададе вик, който изразяваше силната му изненада:

— Сахиб, ей там плава нещо! Ако не се лъжа, е лодка.

— Каква е лодката? — попита го лордът.

— Андаманска.

— Сигурно течението я е отнесло от някой остров.

— Не. Носът й е насочен на юг, към нас. А това не би било възможно при този вятър, ако лодката беше празна. Явно е направлявана от гребла.

— Хмм, ще видим!

Рафли извади далекогледа, задържа го кратко време пред очите си и после заяви:

— Това са две тесни лодки, свързани успоредно една за друга.

В тях има хора, които гребат.

— Две лодки? Свързани заедно, сахиб? — попита Калади с тон, който ни направи впечатление.

— Да. А сега обръщат. Както изглежда искат да се отклонят, за да не се срещнат с нас.

— Нека се отклонят, нека се отклонят, сахиб! Те не ни интересуват.

— Защо да не ни интересуват? Две завързани една за друга лодки в открито море не могат да не направят впечатление. Имам голямо желание да насочим яхтата към тях и да ги заговорим.

— Остави ги, сахиб, остави ги!

— Хмм! Изглежда страшно много им съчувстваш. Защо?

— Това са нещастници, които се борят с греблата за свободата си.

— Не те разбирам.

Аз знаех какво искаше да каже Калади и обясних на Рафли:

— Вероятно са избягали заточеници.

— Ах! Бягащи престъпници! Но те идват от Андаманите.

— Естествено.

— И изглежда искат да се доберат до Никобарските острови.

— Мисля, че е така.

— Тогава не са бегълци.

— Защо?

— Ами защото така биха попаднали от трън та на глог. На Никобарските острови ще ги заловят. Който избяга от Андаманите, се насочва на север, към континента. Не си ли на същото мнение, Чарли?

— Не. Пътят на север през толкова оживения канал Препарис би бил твърде опасен за избягали престъпници. За такива хора ще е по-удобно да се доберат до северния нос на Суматра, преминавайки през Никобарските острови.

— Ако са умни и предпазливи, няма да е чак толкова опасно. Нали чиновници има само на Каморта. Ако бегълците избягват този остров, почти сигурно е, че ще се измъкнат.

— Мислиш ли? Да, може да си прав. Избягали престъпници!

Аз съм англичанин и мой дълг е да преследвам тези негодници. Не си ли на същото мнение?

— Лично аз нямам отношение по този въпрос, но ми се струва, че наказанията за извършени престъпления не се дават, за да останат неизпълнени.

— Well, да вземем тогава тези нехранимайковци на борда, ако наистина са такива хора, за каквито ги мислим.

По негова заповед кормчията на яхтата отклони курса наляво и се насочи точно към лодките, чиито гребци прибраха веслата веднага щом видяха, че им е невъзможно да избягат. Близо до тях машината бе спряна. Яхтата измина още две-три собствени дължини, като се приближи до самите лодки, където остана да се полюшва на вълните. Погледнахме отгоре в лодките. Двамата гребци седяха в едната от тях, а другата бяха прикрепили към нея, само за да не се преобърнат. Цялото им облекло се състоеше от една особено дълга риза, стигаща почти до глезените, която имаше по ръкавите си неразбираеми за мен знаци.

— Аха, затворнически ризи! — обади се лордът. — Дори са от каторгата на Змийския остров, където се изпращат само особено опасни престъпници. Ще се заема с тях най-дружелюбно.

Той се наведе над релинга и на английски попита двамината, които поглеждаха нагоре към нас в страхливо очакване:

— Ей, деца, откъде?

— От Малките Андамани — отвърна един от тях на същия език.

— А накъде?

— Към Каморта.

— С каква цел?

— На посещение.

— При кого?

— При роднини, отиваме на погребение.

— Добре, деца мои! При това силно вълнение е трябвало здравата да гребете. Ще пътувате с нас. Ние също сме тръгнали за Каморта. Качвайте се на борда!

— Не можем, сахиб!

— Защо не можете?

— Ние сме незначителни хора, на които не подхожда да са заедно с такива велики и знатни махараджи.

— Няма значение, ще направим така, че да ви прилича. Качвайте се смело!

Лордът говореше толкова бащински и приятелски, лицето у така сияеше от радост, като че ли беше щастлив да вземе със себе си тези двама бедняци. Въпреки това отдолу долетя уклончив отговор:

— Прощавай, сахиб! Гребането ни доставя удоволствие, а и се страхуваме, че самото ни присъствие ще ви обиди.

— Не се безпокойте, деца! Ще ме обидите, ако не дойдете. Аз съм англичанин, който изпраща по един куршум за всяка неприета покана.

Тези думи прозвучаха вече по-сериозно. Двамата се спогледаха въпросително, а после пак същият човек обясни:

— Не ни е разрешено, сахиб. Бъди снизходителен към кастата ни!

Лордът остави пенснето да се плъзне до върха на неговия нос и гласът му прогърмя:

— Да съм снизходителен към кастата ви ли? Да не би да сте брамини, за които корабът ми не е достатъчно хубав? Ако не дойдете веднага на борда, ще дам пълна пара и ще смачкам ореховите ви черупки! И тъй, качвайте се!

Те размениха тихо помежду си няколко думи и после чухме как пак се опитаха да се измъкнат:

— Но ние съвсем не отиваме към Каморта. Преди малко просто сбърках.

— А накъде сте тръгнали?

— За Тилангджонг.

Щом чух това име, аз се намесих и им подвикнах:

— А при кого отивате? Кажете ни истината, ако искате да ви повярваме! Ние се познаваме с тамошните хора.

— Отиваме при Та-ки, китаеца, най-великия човек на целия остров.

— И той ли ви е роднина? Да не би да отивате на неговото погребение?

— Не. Ще живеем при него, за да не бъдем омърсени при нашия мъртъв роднина.

— Добре, тогава ще ви откараме до Тилангджонг. Щом веднъж сме ви поканили, нещата остават непроменени. Качвайте се, ако не искате да ви прегазим!

Понеже яхтата не беше военен кораб, вероятно двамата си бяха помислили, че затворническите им дрехи са ни непознати и ще ги оставим спокойно да продължат пътя си. Обаче вече разбраха, че трябва да се подчинят, още повече, че нашите хора взеха пушките си и заплашително ги насочиха към тях. И така, те изоставиха лодките си, в които забелязахме кокосови орехи — единствените хранителни припаси по време на бягството им. Видяхме също, че на глезените на единия от тях висеше желязна верига. Във всеки случай той бе някой опасен злодей. При наличието на това украшение те не можеха вече да отричат какви са и накъде отиват. Не бяха въоръжени. Примириха се със съдбата си без съпротива, лодките им бяха взети на буксир и след това яхтата продължи пътя си.

— Странно, че искат да отидат на Тилангджонг — обади се Рафли.

— И то при китаеца — съгласих се с него. — Това ме навежда на една твърде натрапчива мисъл.

Каква е тя, Чарли?

— Те го познават. Той е престъпник, а и двамата не са нещо по-различно. Ще потърсят от него помощ и подкрепа. Вероятно ще станат пирати. Да не би това да му е занаятът? Да вербува избягали престъпници като пирати за джонките си?

— Твърде възможно е, защото на тези негодници им е безразлично какво ще правят после, стига само да си върнат свободата.

— Ако това е така, тогава сигурно китаецът е известен в колонията на престъпниците като онзи човек, към когото трябва да се обърнат в случай на бягство.

— Вероятно. Я веднага да ги попитам!

— Чакай! — възпрях го аз, когато понечи бързо да се отдалечи. — Това ще е грешка, защото те и без друго няма да ти дадат никакви обяснения.

— Охо! Ще заповядам да ги бият докато проговорят.

— Защо е необходимо да проявяваме такава жестокост, щом можем да постигнем целта си по по-лесен и по-човешки начин?

— Какъв по-човешки начин имаш предвид, Чарли?

— Ще ги подслушам.

— Pshaw! Да, ти обичаш да подслушваш, но не забравяй, че тук не се намираш нито в девствена гора, нито в прерия!

— Виждаш ли ги двамата нехранимайковци до комина? Толкова много им се иска да си поговорят за всичко, което им предстои! Не мислиш ли така, сър?

— Разбира се! Ясно си личи колко им тежи мълчанието.

— Обаче те не могат да разговарят тайно, понеже при тях е застанал на пост Калади. Вярно, преди, когато забеляза лодките, той прояви съчувствие към бегълците, но тъй като сега са наши пленници, сигурно ще ги надзирава добре. Нареди да ги свалят в трюма и да ги вържат! Щом останат сами, веднага ще започнат да разговарят.

— Да, това може да се очаква. И тогава ти искаш да ги подслушаш, така ли?

— Да. Заповядай да ги оставят зад резервоарите! Без да ме забележат, ще сляза долу преди тях и ще се скрия между цистерните. От само себе си се разбира, че не бива да има никаква светлина.

— А няма ли да е по-добре да изпратим долу Калади?

— Мислиш, че ще разбере казаното по-добре от мен, а?

— Тъй ми се струва.

— Не става дума само да бъдат разбрани правилно думите им, а и да се направят верните изводи от чутото.

— Хмм! Йес! А изглежда Калади няма да има необходимото умение за това. По-добре ще е ти да слезеш долу. Тръгвай! Ние веднага идваме с двамата каторжници.

Пленниците стояха близо до комина и ни наблюдаваха. Лордът отиде при тях и привидно ги подложи на разпит, като по този начин привлече вниманието им върху себе си. При това той застана така, че те промениха положението си и ми обърнаха гръб. Ето как получих възможност незабелязано да изчезна в най-близкия люк. Слязох при големите резервоари, където се съхраняваше водата, легнах на пода и се проврях между два от тях така, че при идването си бегълците нямаше да могат да ме забележат. След няколко минути те се появиха, водени от няколко моряци. Лордът също беше с тях. Той нареди здраво да ги вържат до резервоарите и после се върна заедно с моряците на палубата. Около мен беше съвсем тъмно. Още докато стъпалата скърцаха под тежките крачки на моряците, поради което не можеше да бъда чут, аз продължих да се промъквам напред, докато най-сетне главата ми се озова толкова близо до пленниците, че можех да разбирам думите им, даже ако разговаряха съвсем тихо. Сега най-важното беше на какъв ли език щяха да си приказват.

В това отношение щастието се оказа благосклонно към мен, защото двамата подеха разговора си на онова смесено наречие на ласкарите,^[4] което се владее от всеки местен моряк и може да се сравни с Lingua franca от средиземноморските пристанища. Разбирах почти всяка дума.

— Дали сме сами? — тихо попита единият от тях.

— Няма никой — отвърна другият по-високо.

— Сигурен ли си?

— Да. Огледах всички ъгли, докато фенерът все още беше тук.

— И аз не видях никого освен онези хора, които ни доведоха и пак се качиха на палубата.

— Значи можем да поговорим. Няма кой да ни чуе.

— Каква ли полза? С приказки няма да се освободим.

— Така е, но сега имаме възможност да обмислим дали и как ще намерим някакъв път към свободата.

— Няма такъв път, загубени сме!

— Аз все още се надявам.

— Наистина ли? — припряно попита другият.

— Да. Тези английски песове сигурно ще ни откарат на Каморта, за да ни оставят там. Вероятно ще пристигнем, когато вече се е смрачило. Ще скочим от борда във водата и ще се спасим с плуване.

— С плуване ли? С тези ремъци?

— Ремъци! — каза първият с презрително съскащ смях. — Е, да, ако бяха от желязо! Но това са само ремъци, а ти знаеш какви зъби имам. Ще прегриза твоите ремъци, а ти ще развържеш моите.

— Да, става. Ще скочим зад борда! Но… — добави той с не толкова сигурен глас, — … забравихме веригата на краката ми, а тя ще ми пречи да плувам.

— Ще ти помагам. В тъмнината сигурно ще се доберем до брега, където ще намерим колкото щеш лодки. После започваме да гребем в нощта към Тилангджонг. Достигнем ли този остров, ние сме спасени, защото Та-ки ще ни скрие така, че никой преследвач няма да може да ни намери.

— Нима там има толкова добри скривалища?

— Да. Никой беглец не е бил откриван досега на Тилангджонг.

— А после? Какво ще стане после с нас?

— Вече ти казах. Ще станем пирати.

— Но аз никога не съм бил моряк!

— Няма значение. Всичко се научава. Та-ки спасява бегълците само при условие, че станат пирати. Или се боиш, а?

— Глупости! Искам да съм на свобода! За нея ще направя всичко, каквото поискат от мен. Но знаеш ли със сигурност къде на острова ще можем да се срещнем с Та-ки?

— Да. При трите различно високи бамбукови пръта. Жителите на Никобарските острови имат обичая да обозначават с дълги бамбукови пръти местата, където е възможно да се спре с лодка на брега. На върха на тези пръти се завързват кичури сухи палмови листа. Често прътите могат да са различни на брой, но на дължина — едва ли. Точно в това отношение Та-ки е направил изключение, за да съумяват хората по-лесно да разпознават неговия пристан за лодки. Той се намира в източната част на Тилангджонг. Като гребем в тази посока и забележим между коралите три бамбукови пръта с различна височина, ще знаем, че там е мястото, където трябва да спрем. Сега нека не говорим повече, а да действаме. Ремъците са здрави и ще минат часове, преди да успея да ги прегриза.

От тези думи заключих, че вече нямаше какво повече да узная и започнах бавно да се измъквам назад между резервоарите.

След това се промъкнах до стълбата и внимателно изпълзях нагоре. Щом ме видя, Рафли ме посрещна с нетърпеливия въпрос:

— Е, как мина, има ли късмет да чуеш нещо?

— Да.

— Какво?

— Сър Джон, я ми кажи преди това, имаш ли железни окови?

— Йес. Понякога по време на пътешествие човек е принуден да сменя екипажа си, а синковците, между които може да избира по тези краища, често не струват и пукната пара. Всеки капитан, който е принуден да се разправя с ласкари, разполага със железни окови.

— Тогава заповядай да оковат двамата пленници! Канят се да прегризат ремъците си.

— Ха! Такива типове наистина имат зъби направо като кама. Но аз ще ги попристегна с нещо друго, което със сигурност няма да успеят да прегризат.

След малко бяха донесени железни халки за ръце и крака. Квимбо бързо ги грабна и с усмивка, която стигаше от лявото му ухо чак до дясното, каза:

— Даде желязо на добър, хубав, храбър Квимбо! Квимбо направи така здраво желязо, че разбойник изкърти зъби и не освободи!

Когато слязохме долу, за да сменим ремъците с железните окови, двамата негодници ни посрещнаха с искрящи от ярост погледи. Тикнах под носовете им наполовина прегризаните ремъци и се обърнах към онзи, който се беше хвалил с острите си зъби:

— Знам какви зъби имаш, знам и вашите мисли и планове. Днес се канехте да скочите в морето.

— Не можем дори да си го помислим! — извика ми гневно единият от тях.

— О, помислили сте си даже и други неща! Искате да доплувате до брега на Каморта, да откраднете там една лодка и да се отправите към Тилангджонг.

— При кого ли? — подигравателно попита той.

— При Та-ки.

— При Та-ки? Откъде знаеш?

— Знам и че ще ви помогне да станете пирати. Ще ви предадем на властите на остров Каморта, но преди това ще имате добрината да ми заемете ризите си.

Никой от двамата не продума, но затова пък лордът смаяно попита:

— Да ти дадат тези ризи? Сериозно ли говориш?

— Да.

— А за кого ти трябват?

— За мен и Калади.

— Да не би да ги облечете?

— Да.

— Не знаеш какво говориш, Чарли! Че кой ли джентълмен ще вземе да облече такава риза… бррр!

— Онзи джентълмен, който има намерение да залови някой си Та-ки.

Лордът остави пенснето да се плъзне до върха на носа му, изгледа ме втренчено над стъклата и бавно повтори:

— Има намерение… да залови… някой си Та-ки? Наистина ли говориш сериозно?

— Йес.

— Тогава кажи ми, за Бога, за какво са ти тези кирливи ризи, които бъкат от паразити? Та това е направо самоубийство и…

— Не прибързвай! — прекъснах го аз. — Не му е тук мястото да говорим за това. Да отидем на палубата или в каютата ти, сър!

— Well! Много ми се ще да разбера каква ли щуротия пак е замътила главата ти!

Изкачихме се горе и влязохме в каютата. Естествено, не ми бе разрешено да внеса вътре ризите. Предадох ги на Квимбо, като му обясних как трябва да ги почисти. Лордът се тръшна на един стол и кръстоса крака:

— Чарли! Я ми кажи, за Бога, какви са всъщност намеренията ти с тези ризи?

— Ще ги облечем.

— Това е нечувано! И подобно безумие има някаква връзка с Та-ки, а? И каква е тя?

— Кажи ми преди всичко, сър, намират ли ти се тук стари коркови тапи?

Рафли направи една от най-глуповатите си физиономии.

— Дали чувам добре? Коркови тапи и кирливи затворнически ризи! Ще ме побъркаш!

— Става въпрос за нещо като забавен маскарад. Старите коркови тапи ще бъдат обгорени, за да си натрия с тях кожата.

— Да си натриеш кожата? Наистина става все по-невероятно! Толкова ли си недоволен от сегашната си кожа?

— Работата не е в това. Но ако не съм облечен в нищо друго, освен в затворническа риза, тогава от време на време ще се виждат ръцете ми, краката под колената, а също и гърдите. Съвсем естествено е тези части от тялото ми да бъдат оцветени по-тъмно, за да не разбере Та-ки, че съм европеец. Бялата кожа ще ме издаде.

— Хмм! Мъглата започва да се разсейва. Искаш да отидеш при Та-ки, нали?

— Да.

— На Тилангджонг?

— Да.

— Вместо двамата пленници?

— Да.

— И да се представиш за избягал престъпник?

— Да.

— За да измъкнеш с хитрост сведения от Та-ки?

— Да.

Тук лордът не издържа, удари ядосано с крак по пода и ми кресна:

— Да, да и само да! Кажи най-сетне и нещо повече! Как ти хрумна изключително опасната мисъл да посетиш Та-ки преоблечен като избягал престъпник?

Разказах му какво бях подслушал долу в трюма.

— Хмм! — промърмори той. — От всичко това все още не следва, че трябва да се изложиш на толкова голяма опасност.

— Не съществува никаква опасност.

— Не ги разбираш тези неща.

— Аха! Наистина ли?

— Или не им отдаваш достатъчно внимание — поправи се той. — Просто си един лекомислен човек, който не се чувства добре, ако здравето и животът му не се изложат малко на опасност. Не мога да проумея защо е необходим тъкмо този риск.

— Затова пък аз го проумявам толкова по-добре.

— Въобразяваш си. Ще ти кажа какво трябва да направим. Тръгваме за Тилангджонг, хвърляме котва при трите различно високи бамбукови пръти, слизаме на сушата, намираме онзи Та-ки и го принуждаваме да ни издаде къде да търсим Тигровия мост.

— А как ще го принудиш?

— Първо ще опитам с добро, а ако това не помогне, ще бъде бит.

— Хмм, хмм!

— Какво е това хъмкане? Да не би да означава, че не си съгласен?

— Да. Самият ти не спомена ли вече неколкократно, че от тези китайци не може да се изкопчи нищо?

— Хмм, вярно. Но ако приложиш твоя план, тогава…

— Тогава съм убеден, че ще го надхитрим по един чудесен начин.

— И въпреки всичко пак те предупреждавам: разкрие ли те, ти си загубен!

— Ами!

— Нали чу какво великанско телосложение имал!

— А ти самият каза, че физически силните и едри хора много често не притежават смелост.

— Ето на, че пак ми се опъваш! Щом веднъж си наумиш нещо, никой не може да ти го избие от главата. Твърде вероятно е да се запозная още веднъж с теб, но вече като труп. И не ми се сърди, ако тогава измия ръцете си в невинност. Сега си тръгвам. Искам още веднъж да премисля нещата.

Той се отдалечи ядосан, но аз не можех да му се сърдя. Поведението му се дължеше на неговата привързаност към мен. Когато се появих на палубата, го видях енергично да крачи насам-натам. Това продължи около час, през което време Рафли не ми обърна никакво внимание. После той се изправи внезапно пред мен, сложи ръка на рамото ми и каза:

— Чарли!

— Сър Джон!

— Наистина ли вярваш, че ще излезеш здрав и читав?

— Откъде?

— От маскарада със затворническата риза.

— Да.

— Квимбо държа дрехите първо над огън, после ги сложи във вряща вода. Значи ще можете да ги облечете. Но китаецът… китаецът!

— Не ме е страх от него.

— И Калади ще дойде с теб, нали?

— Да.

— Така ми поолеква, защото на нашия сингалец може да се разчита. Е, тогава прави каквото си си наумил, нямам нищо против! Но тежко и горко на китаеца, ако и косъм падне от главата ти! Ще го направя на кайма! А как смятате да пътувате?

— С двете лодки на бегълците. Рано сутринта с Калади започваме да гребем към Тилангджонг, а яхтата ще ни последва след няколко часа.

— В каква посока?

— Към източното крайбрежие, докато забележите трите различно високи бамбукови пръта.

— Да хвърлим ли котва?

— Да.

— А да слизаме ли на сушата?

— Не.

— Но няма ли да заловим китаеца?

— Разбира се, че ще го хванем.

— А как ще го заловим, ако останем на борда?

— Няма нищо по-лесно. Ще ви го доведа на яхтата.

— Това ще е истински факирски номер.

— Ако всеки факирски номер изисква толкова малко усилия, колкото този, тогава не би било трудно човек да стане факир. Накратко казано, ще го доведа на борда и потегляме, за да го предадем на Каморта на властите за наказание.

— Ако всичко мине така безпрепядствено, както си го мислиш, тогава ще те похваля. Впрочем тук има стари коркови тапи. Кога ще започне цапотенето?

— Имаме време до вечерта. Веригата ще си сложа едва утре в ранни зори.

— Каква верига?

— Която единият от пленниците носи на краката си.

— По дяволите! Да не би да искаш да си я окачиш на глезените?

— Защо не?

— Нали не си престъпник!

— Не съм, но трябва да ме помислят за такъв. Бъди сигурен, че китаецът ще ми се довери по-лесно, ако се появя при него с тази верига.

— Да речем, че е така. Прави каквото искаш! Нямам нищо против да те помислят за някой супермошеник.

С това въпросът за него бе изчерпан. Тогава се обърнах към Калади и се зарадвах на готовността, с която се съгласи да ме придружава. Осведомих го за положението на нещата, доколкото ми беше възможно, тъй като и аз самият все още не знаех какво предстоеше да се случи. Бях убеден, че в негово лице имах другар, на когото винаги можех да разчитам.

Още не се беше свечерило, когато пред нас забелязахме Каморта, един хълмист остров, покрит с много пищна растителност и обграден от коралови рифове, затрудняващи значително приближаването на корабите. Когато влязохме в пристанището, бяхме посрещнати от дълбока тишина, коренна противоположност на пъстрия кипящ живот, който цари в другите пристанища на Индийския океан. На сушата се виждаха кръглите наколни жилища на никобарците с техните конусовидни покриви, а после забелязахме и няколко сгради на каторжническата колония. Групи от любопитни хора се бяха спрели далеч по брега, до който нямаше как да се приближим повече, понеже отливът бе настъпил и морето беше отдръпнало водите си толкова назад, че от брега ни отделяше широк пояс от пясъчни наноси и тиня.

Хвърлихме котва и тогава забелязахме няколко души, които газеха в дълбоката тиня, приближавайки се към нас, като носеха на ръце лека лодка и един човек. Щом се добраха до водата, те спуснаха лодката в нея, сложиха вътре човека, качиха се и загребаха към нас. Човекът дойде на борда. Той беше комендантът на тукашната наказателна колония. Искаше да се осведоми за нашето здравословно състояние и да разбере колко време се каним да останем на острова. Гребците бяха каторжници. Щом чу, че сред нас няма нито един болен, той ни разреши да слезем на сушата и беше разочарован, когато му отказахме. Много му се щеше да ни покани на гости у дома си. Ала ние знаехме, че една-единствена нощ, прекарана на сушата, би ни донесла никобарска треска и затова предпочетохме да останем на борда.

Разбира се, че му казахме какво ни беше довело насам. Веднага се съгласи да нареди да свалят от борда двамата пленници.

Когато се осведомихме дали познава някакъв китаец на име Та-ки, комендантът кимна:

— Естествено, че го познавам. Живее на Тилангджонг и е единственият търговец, който се е установил на Никобарските острови. На него дължим някои наши улеснения и удобства, защото ни снабдява с предмети, които иначе не бихме могли да намерим наоколо.

— Честен човек ли е? — попитах аз.

— Без съмнение, доколкото може да се говори за честност, щом става дума за китайски търговец.

— На кое място на острова живее?

— На северозападния му край. Щом се доближите до онази местност, още от далече ще забележите колибите му.

— А няма ли колиби по източното крайбрежие?

— Не. Там има само едно старо наколно жилище, собственост на възрастен туземец.

— Там намират ли се и три различно високи бамбукови пръта?

— Да. Както чувам, вие знаете онези колиби.

— Така е.

— Тогава сте били вече и по-рано по тези места, а?

— Не. Познавам околностите по описанието, което неволно ми дадоха двамата пленници. Собствено вашият китаец не е почтен човек, както си мислите, сър, а е бандит, който ви води за носа.

Едва сега му разказах с какъв занаят се занимава всъщност Та-ки. Комендантът ме изслуша с удивление, но ми повярва и в прекомерното си усърдие поиска веднага да изпрати към Тилангджонг няколко лодки със сипаи, за да заловят китаеца. Разубедихме го, като му обяснихме, че ще свършим тази работа вместо него и ще му предадем Та-ки. Той се съгласи, защото залавянето на един смел пират е все пак опасно начинание, което е по-добре да се предостави на други хора.

Комендантът нареди да го закарат обратно на сушата и след това изпрати една голяма лодка, която ни докара великолепни плодове и натовари двамата пленници. От всички плодове най-много ни допаднаха кокосовите орехи заради тяхното мляко, но човек трябва да е доста сръчен, за да не разлее част от него при отварянето. Обикновено за тази цел хората си служат с тежък железен нож, произведен в Бирма и наречен таху. Неопитните разтрошават черупката, при което разплискват вкусния сок. А опитните хора с ловки удари отстраняват върха на ореха, без да засегнат вътрешната обвивка, която съдържа маслената течност на орехите. Щом се разкрие въпросната обвивка, в нея се прави дупка и тогава вече спокойно може да се изпие млякото на ореха.

Когато се свечери, аз се залових да боядисвам ръцете, краката и гърдите си с обгорени коркови тапи. Спрях се на това средство за оцветяване, понеже нищо друго нямаше да бъде после тъй лесно отстранено. С тази работа се зае моят храбър Квимбо. Наистина бе цяло удоволствие да се гледа как с пот на чело търкаше ли търкаше и с какви гримаси придружаваше действията си. Лицето му просияваше все повече и повече. Най-накрая той скочи на крака, направи няколко крачки назад, за да ме огледа, както някой художник оглежда майсторското си произведение, след което с възхищение и възторг извика:

— О, колко красив съм станал добър, мил Германия, колко красив, колко хубав! Съм станал почти хубав кат’ Квимбо и кафър от базуто!

— Наистина ли съм толкова красив? — попитах аз, възхитен от това голямо ласкателство.

— Да, съм тъй хубав! Добър, храбър Квимбо съм само съвсем мъничко по-красив, щото боя съм здраво на кожа, а на менер Германия не толкоз здраво. Квимбо не може отново измие. О, ако добър Германия сега бил в страна къде живее базуто кафър!

— Защо?

— Менер Германия съм толкоз хубав, че веднага получи едно, две, пет, десет базуто жена! А кой направил Германия тъй хубав?

— Ти и само ти успя да го направиш, скъпи Квимбо!

— Да — гордо извика той, — хубав, добър, храбър Квимбо бил, кой направил от менер Германия такъв чудесен базуто кафър. О, Квимбо съм умен! Квимбо имат умение и талант! Квимбо сме си Квимбо.

Блаженото чувство, което кафърът изпитваше, бе помрачавано само от мисълта, че нямаше да ме придружава. С голямо удоволствие той би дошъл с мен до Тилангджонг, но от една страна Калади бе изобщо по-подходящ за тази цел, а от друга, не можех дори да помисля да взема със себе си кафъра, защото китаецът го познаваше — та нали двамата са били заедно на пиратската джонка.

Вече беше започнало да се свечерява, когато яхтата вдигна котва, за да напусне пристанището на Каморта и да излезе в открито море. За мен и за Калади би било много трудно да изминем пътя от пристанището до източното крайбрежие на Тилангджонг с двете андамански лодки. Защо ли беше нужно това излишно напрежение, когато имаше и по-лесен начин? И така, отправихме се с яхтата на северозапад и едва след като стигнахме течението на Бати Малве, скочихме в лодките и отвързахме въжето.

— Good liick!^[5] — извика ни лордът. После започнахме да гребем по течението в югоизточна посока.

Тъй като от коменданта бяхме научили, че всъщност владенията на китаеца се намират на северозападния нос на Тилангджонг, ние променихме първоначалния си план. Яхтата не биваше да ни следва право към източното крайбрежие, за да хвърли котва при трите бамбукови пръта. Това положително щеше да привлече вниманието на Та-ки. Тя щеше да спре край споменатия нос, за да сключи привидно някоя сделка с китаеца, обаче преди това трябваше веднъж да обиколи острова, за да види какво става с мен и Калади. Само в случай, че с помощта на далекогледа си лордът ни забележеше при трите бамбукови пръта, яхтата щеше да легне в дрейф на това място.

Течението ни носеше толкова бързо в желаната посока, че почти нямаше нужда да гребем. Аз използвах за кормило едно от веслата. Калади ме наблюдаваше усмихнато.

— Сахиб, станал си истински сингалец. А на всичко отгоре и тази верига на краката! Китаецът нито за миг няма да се усъмни, че не сме избягали престъпници.

— Не съм сингалец, а арабски моряк, както се уговорихме. Не го забравяй!

След не повече от час пред нас се появи северозападният нос на Тилангджонг. Забелязахме колибите и преминахме покрай тях. На брега стояха няколко души, които ни загледаха. Кратко време ни наблюдаваха, а после един от тях се затича нанякъде. Той изглеждаше необикновено едър и силен човек.

— Дали този не е китаецът? — попита Калади.

— Твърде е вероятно — отвърнах аз. — Той видя, че се насочваме към източното крайбрежие и сигурно е предположил, че сме бегълци. И сега се е забързал да ни посрещне при трите пръта.

— Личи си, че е великан. Дали ще се наложи да се бием с него?

— Вероятно не, поне ти не. Не се тревожи!

В случай на сбиване не разполагах с нищо друго, освен с моя ловджийски нож, който бях затъкнал под въжето от лико, служещо ми като колан. Не биваше да нося никакво друго оръжие.

Скоро излязохме от толкова улесняващото ни течение и трябваше да гребем. Това значително забави пътуването ни, така че Та-ки имаше възможност да ни изпревари по сушата. Сега източният бряг се простираше вече от дясната ни страна и ние повишихме вниманието си. Най-после забелязахме три пръта с различна височина, които стърчаха от водата близо до брега. На сушата се намираше едно наколно жилище, край което бяха застанали двама мъже. Те ни наблюдаваха. Единият от тях имаше обикновено телосложение, а другият беше висок и широкоплещест.

— Китаецът и старият никобарец, на когото уж принадлежи колибата — казах аз. — Да насочим лодките към тях!

Това не беше никак трудно, понеже бе настъпило времето на прилива, който ни тласкаше към брега. Двамата мъже нагазиха във водата, за да ни посрещнат и задържат лодките ни веднага, щом докоснеха дъното. Калади бързо изскочи навън, но аз се позабавих, защото веригата ми пречеше.

Китаецът наистина беше истински Голиат с грубо издялани черти на лицето и мустаци, които като тънки нишки се спускаха чак до гърдите му. Поздравихме го така, сякаш се бояхме от несигурното си положение. След като ни огледа, той ни хвана за ръцете и ни издърпа на сушата.

— Аз съм Та-ки. Идвате при мен, нали?

— Да. Закриляй ни! — помолих го аз.

— С удоволствие, понеже виждам, че сте избягали от Змийския остров, откъдето идват най-добрите ни хора. Кога тръгнахте?

— Вчера рано сутринта.

— Преследват ли ви?

— Не.

— Видя ли ви някой?

— Не.

— Това е добре, така няма нужда да ви крия веднага. Елате!

Старият туземец влезе в колибата си. Та-ки ни поведе покрай нея нагоре към стръмния бряг, а после навлязохме в джунглата. На едно място, където земята бе покрита като с килим от растението пасифлора, той повдигна гъсто преплетената маса нагоре и ни заповяда да го последваме. Забелязахме стъпала и се спуснахме по тях. Озовахме се в дълбока четириъгълна яма, разделена от бамбукови стени на няколко помещения. На местата, където над главите ни нямаше таван, през сплетената пасифлора проникваше слаба светлина, която ни позволи да различим, че стените на ямата са облепени с мидени черупки. Вследствие на това помещенията бяха значително по-сухи, отколкото иначе можеше да се очаква при тукашния климат.

Та-ки изчезна в едно от задните помещения и ни донесе дрехи, които трябваше да облечем вместо ризите. След това взе един железен гаечен ключ и с негова помощ ме освободи от веригата. Изглежда той се бе приготвил за всичко. Едва тогава ни попита за имената ни и за нашето минало.

Калади се представи за сипай, заточен заради убийство. Аз влязох в ролята на собственик на арабски платноход, търгувал с роби, при което е бил спипан и откаран на Андаманските острови. Китаецът повярва на всяка наша дума, даде ни да ядем и дори ни донесе шише с ром. Докато се наслаждавахме на рома, той ни описа прелестите на пиратския живот. Изобщо не ни попита за нашите намерения и желания, а както изглежда непоклатимо вярваше, че с негова помощ ще се посветим на тази хубава професия.

— Особено ти можеш да стигнеш много далеч — каза ми той. — Заповядвал си на арабски платноход, значи си истински моряк и умееш самостоятелно да управляваш кораб. Няма да мине много време и Линг-тао ще ти даде някоя джонка.

— Линг-тао? Кой е той? — попитах аз.

— Нашият адмирал и върховен повелител.

— Самият той излиза ли с кораби в морето?

— Вече не. Сега живее при Ху-Киао.

Аха! Ето ти на името Ху-Киао, Тигровия мост! Побързах веднага да му задам още един въпрос. Но докато го изговарях бе много важно да си придам съвсем равнодушен вид.

— Ху-Киао? Какво е това място? Къде се намира този Тигров мост?

Сведох очи в напрегнато очакване. Дали щях да получа този толкова важен за мен отговор?

— Намира се срещу остров Мансилар в залива Тапанули.

Слава Богу! Имах късмет. Въпреки радостта си, продължих най-спокойно да се осведомявам:

— Залива Тапанули? Не е ли разположен по югозападното крайбрежие на Суматра?

— Да. Виждам, че си добър моряк. Твоята щастлива звезда те е довела при нас. Щом „Хайанг-дзъ“ хвърли тук котва на връщане, ще ви откара двамата при Тигровия мост, където ще получите назначение от великия Линг-тао.

— „Хайанг-дзъ“ ли? — попитах аз, като се престорих на изненадан.

— Да.

— Китайската джонка, която наричаха „Похитителя“? Нея ли имаш предвид?

— Да.

— Тя няма да се върне.

— Няма ли? Защо?

— Била е пленена от англичаните, а целият екипаж заедно с капитана е бил избесен по рейте.

— Къде? — попита Та-ки, като втренчи в мен ужасения си поглед.

— В Поен дьо Гал на Цейлон.

— Там се канеше да отиде, да, там! Вярно ли е, каквото казваш, вярно ли е?

Той скочи на крака и втренчи в мен искрящия си поглед, с който сякаш искаше да ме прониже.

— Вярно е. Видях го със собствените си очи — отвърнах аз.

— Ти ли? Струва ми се, че си бил на Андаманите, на Змийския остров!

— Само два дни. После, а това беше вчера, избягахме. От Поен дьо Гал ме откараха на Андаманите, но преди това видях и чух всичко, за което ти споменах.

— Големи ли бяха военните кораби, които заловиха „Хайанг-дзъ“?

— Не, това беше малка парна яхта, собственост на някакъв английски лорд.

Разказах му всичко, както се беше случило. Яростта на китаеца нарастваше от минута на минута. Той ругаеше и проклинаше като умопобъркан. Гневът му беше особено голям заради това, че великият „Похитител“ беше победен от малък частен кораб.

— И всички ли са избити, всички? — попита той, треперейки от възбуда.

— Всички с изключение на един кафър, който се казва Квимбо. Само на него му подариха живота.

— Квимбо, побърканият чернокож! Това е вярно, сега вече няма никакво съмнение, че наистина е била джонката „Хайанг-дзъ“. Ех да ми паднеше тук този английски лорд! Да хвърлеше тази яхта веднъж тук котва!

— Ти какво би направил тогава?

— Щях да отмъстя, страшно да им отмъстя!

— Но ти си сам. Какво можеш да сториш срещу екипажа на един кораб?

— Сам ли? — подигравателно се изсмя той. — Остани един ден тук и ще разбереш, че не съм толкова самотен. Само трябва да…

Тук беше прекъснат. Дойде старият никобарец, чиято колиба се намираше на брега, повдигна завесата от растения и подвикна:

— Та-ки, излез! Вижда се малък параход, който заобикаля острова!

Китаецът побърза да се изкачи горе и нямаше нищо против да го последваме и ние. Затичахме се през джунглата към брега. В края на гъсталака аз се спрях, изненадано извиках и посочих към яхтата:

— Та-ки, погледни кораба! Познавам го. Това е англичанинът, който плени „Хайанг-дзъ“.

Китаецът се стъписа и ме изгледа с искрящите си очи.

— Истина ли е? Не се ли лъжеш?

— Съвсем сигурен съм. Никога няма да забравя тази яхта.

Той отправи поглед към кораба и застанал неподвижно, известно време мълчаливо наблюдава неговия ход. После скръцна със зъби и процеди:

— Да имах някой човек, който да може да управлява този параход! О, тогава, тогава, тогава!

— Какво би направил тогава? — попитах аз.

— Бих удушил всички хора, които се намират на него, и бих го откарал на Линг-тао при Тигровия мост. Такъв кораб би могъл да ни свърши много добра работа.

— Плени го тогава, ако можеш! Аз умея да се справям с такива машини.

— Ти… ти? Наистина ли? — попита той кажи-речи възторжено.

— Да.

— Би ли могъл да откараш тази яхта до Тигровия мост?

— С лекота.

— Тогава елате! Тя заобикаля острова и ми се струва, че ще спре при моя нос. С хитрост ще я накарам да остане там на котва и през нощта. Щом се стъмни, ще събера всички мои хора и ще се качим на борда.

Та-ки забърза към северозападния нос и ние го последвахме. Намиращите се там колиби бяха пълни с големи запаси от плодове и най-различни други стоки за търговия и размяна. След известно време яхтата се зададе покрай западния бряг и хвърли котва при носа.

— Параходът остава! — тържествено извика китаецът. — Ще тръгна към него с една лодка, за да им предложа плодове.

— Тогава вземи и мен! — подканих го аз.

— Тебе ли? Какво ще търсиш там?

— Трябва да огледам кораба. Трябва да видя и машината, за да разбера дали е от онези, с които умея да се оправям.

— Тогава ела! Това английско куче вероятно ще ни разреши да се качим на борда.

Занесоха два коша с плодове в една лодка. След това ние се качихме в нея и загребахме срещу прилива към яхтата. Щом се приближихме толкова, че можехме да се чуваме, лордът се наведе над релинга и извика:

— Лодка, ахой! Какво носите?

— Плодове — отвърна Та-ки, — плодове, пресни плодове срещу треската.

— Качете се с тях на борда!

Лицето на Рафли сияеше от удоволствие. Това не направи впечатление на китаеца. Той се зарадва на поканата и улови подхвърленото въже, за да завърже лодката. Кошовете бяха изтеглени с въжета, а после се качихме и ние. Лордът разумно отстъпи назад към средата на палубата. Китаецът го последва, за да поздрави най-учтиво и да му предложи плодовете си. Но как се изненада, когато Рафли изобщо не отвърна на поздрава му, а строго го попита:

— Ти се казваш Та-ки, нали?

— Да — учудено отговори великанът.

— И те наричат тсу?

— Тсу? — повтори китаецът, чието учудване бързо се превърна в смайване.

— Да, тсу. Така са се обръщали към теб на борда на „Хайанг-дзъ“. Или не е вярно?

— Не знам какво искаш да кажеш с това име „Хайанг-дзъ“.

— Тъй ли? Хмм! Тогава също не знаеш и кой е вашият Линг-тао?

— Не.

— И къде се намира Тигровия мост?

— Също. Не те разбирам. Какво искаш от мен. Защо ми казваш думи и имена, които не съм чувал? О… о… Квимбо!!!

„Добрият, красив, храбър“ кафър, който до този момент беше долу в трюма, се показа през люка. Той чу името си и видя китаеца. В следващия миг грабна един изпречил се на пътя му прът и кресна на негодника:

— Ето съм Та-ки, голям силен разбойник на Китай! А тук съм храбър Квимбо! Познава ти още Квимбо, а?

Великанът разбра, че се беше издал. Той изгуби присъствие на духа и остана с отворени уста и втренчен в кафъра поглед. А Квимбо се засмя и каза:

— Защо разчеква уста, а не говори? Квимбо теб цапне по глава, та уста се пак затвори.

Последва мощен удар с пръта по главата на китаеца и той се строполи на палубата като пън. Човекът, който беше искал да избие екипажа на яхтата, бе прострян от ръката на презирания от него кафър.

И така, великанът лежеше в безсъзнание в краката ни. Бях се приготвил за юмручен бой с него и макар че не се страхувах от силата му, все пак почувствах известно облекчение, когато го видях обезвреден по такъв начин.

— Thunder storm,^[6] ама че удар! — възкликна лордът. — Кой би очаквал подобно нещо от по-дребния Квимбо!

Кафърът чу думите и гордо попита:

— Що не очаква туй от Квимбо? Та Квимбо съм хубав, голям, храбър герой. Квимбо не страхува дори ако не тъй голям и висок, и широк кат’ китаец. Квимбо обича добър, мил Германия и за него избие всичко китаец и друг враг. Свършил Квимбо добре свой работа?

— Да, добре я свърши, но се надявам, че не си убил негодника. Наведох се, огледах Та-ки и уверих другите:

— Не е мъртъв и скоро ще се съвземе, ала седмици наред ще има на главата си значителна цицина.

— Няма да му навреди. Онзи, който получи по главата си удар с такъв прът, не бива да се учудва, ако след това главата му го боли и бучи дълго време. Да го вържем, за да не върши глупости, когато се съвземе!

Отнесоха китаеца при мачтата и там го вързаха така, че после да не може да помръдне. След това лордът нареди на щурмана:

— А сега вдигай котва! Пак поемаме към Каморта!

— Бих предложил да останем още Малко на котва — възразих му аз.

— Защо?

— Тук имам още работа.

— Каква?

— Китаецът разполага тук със свои хора, с които се канеше да нападне яхтата и да избие екипажа.

— Какво ни засяга това? Щом целта е постигната, нищо друго не искам да знам. А нали я постигнахме? Или може би не?

Погледнах го с усмивка, без да му отговоря. Тогава той приближи лицето си до моето, остави пенснето да се плъзне до върха на носа му и ме попита:

— Чарли, защо ме гледаш така? Да не би да се лъжа?

— Мислиш, че успешно съм се справил, така ли?

— Йес. Поне ми се струва, че мога да го предположа.

— Well! Значи може би разбираш, че би изгубил облога си?

— Остави ме намира с този облог, а по-добре ми кажи какво е положението на нещата!

— Добре! Вече знам къде трябва да търсим Тигровия мост, сър!

— Така ли? И къде?

— По югозападното крайбрежие на Суматра, близо до остров Мансилар в залива Тапанули.

— Изглежда това ще е срещу големия остров Пуло Ния или както го наричат още Нияс?

— Североизточно от него, между него и континента.

— Славен човек си, Чарли, добре се справи с тази работа. Наистина не ми се вярваше, че ще съумееш да изтръгнеш тайната от този китаец. Но да не губим повече ценното си време на Ти-лангджонг! Ще откараме китаеца на Каморта и ще го предадем на управата на каторжническата колония. Тяхна работа е какво ще правят с него. А после ние ще се отправим към Суматра.

— Хмм! Но дали е възможно?

— Защо да не е?

— Имаш ли достатъчно въглища?

— Не, но вече мислих по този въпрос. На Каморта ще натоваря голямо количество дърва. Там има достатъчно затворници, които ще свършат тази работа.

Вдигнахме котва и заобикаляйки северозападния край на острова, яхтата се отправи на юг. По едно време забелязахме, че Та-ки дойде на себе си. Главата го болеше и той посегна да я хване с ръце, което не му се удаде, защото беше вързан. Това го накара окончателно да се съвземе. Нададе гневен вик и неспокойният му поглед зашари между мен и лорда.

— Подлец, предател! — извика той, скърцайки със зъби. — Взех те под закрилата си, а в замяна ти най-подло ме предаде.

— Лъжеш се — усмихнах се аз. — Дойдох при теб не за да търся закрилата ти, защото не съм избягал престъпник.

— А какъв си?

— Аз съм от хората на тази яхта и присъствах, когато беше пленена джонката „Хайанг-дзъ“. Капитанът й заедно с целия екипаж бе наказан. Ти също ще си получиш заслуженото, а на нас ни остава само още да потърсим Линг-тао при Тигровия мост. Не знаехме къде се намира и затова дойдохме при теб да изкопчим тайната.

Китаецът изригна едно проклятие и затвори очи.

Когато тръгнахме с Та-ки за яхтата, Калади беше останал на брега, но щом видя как Квимбо повали китаеца, той веднага пристигна с друга лодка. По мое предложение и двете лодки бяха вдигнати на борда, защото ми мина мисълта, че по-късно може би щяха да ни потрябват.

След като отново хвърлихме котва в пристанището на Каморта, лордът даде сигнал, че желаем да разговаряме с коменданта. Той дойде и много се зарадва на успеха ни. Щом записа разговора ми с Та-ки, обеща да ни изпрати толкова дърва, колкото можехме да натоварим. После се върна на сушата с лодката заедно с пленника. Скоро след това ни бе докаран обещания горивен материал и то в такова количество, че измина половината нощ докато го натоварим на яхтата. Беше повече от достатъчен, за да поддържа огъня под котлите до Суматра. Щом започна да се разсъмва, ние излязохме от пристанището на Каморта и се отправихме да търсим загадъчния Тигров мост.