Карл Май
Край Тихия океан (9)

Седма глава
При един китайски големец

Когато се събудих, беше все още ранно утро и от съседната стая се разнасяше гръмкото хъркане на капитана. От прозореца си забелязах, че двата паланкина са вече на двора. Събудих капитана и ние облякохме мандаринските си одежди.

Тъй като отворихме прозорците, хората разбраха, че сме се събудили и слугата се появи, за да ни извика за закуска, на която искаше да присъства и ча-юан. Той ни очакваше вече. Каза ни, че дрехите ни стоят много хубаво и ми връчи едно препоръчително писмо, което трябваше да предам на неговия брат фи-минг-дзу.

До Ли-тинг имахме един ден път с паланкините. За посрещане на възникналите разноски съдията ми даде две сребърни кюлчета.

После се сбогувахме. Търнърстик също стисна ръката на ча-юан и му каза:

— Скъпонг приятелюнг! Изглежданг ти си свестенг и добъринг типонг. За всичконг, каквото сме изялинг и изпилинг, ти благодаримонг! На връщаненг пак ще наминемонг. Сбогомънг, старинг приятелюнг!

Той ни придружи до двора. Аз полагах усилия да нося ветрилото и чадъра с възможно по-голямо достойнство, ала Търнърстик нарами своя чадър просто като карабина, а ветрилото понесе в свития си юмрук така, сякаш влачеше тежък железен боздуган.

Свитата ни се състоеше от над трийсет души, които още при появяването ни се хвърлиха по очи на земята. Отново си взехме съвсем накратко сбогом със съдията и се качихме в паланкините. После поехме в бърз тръс, на който са свикнали носачите.

Най-отпред подтичваха четирима бързоходци, въоръжени с бамбукови пръчки, които имаха задачата с енергични удари да обясняват на всеки срещнат, че трябва да спре, да се отдръпне и най-смирено да поздрави, тъй като му се отрежда незаслужената милост и чест да види два паланкина, в които се намират знатни куанг-фу. Четиримата бяха следвани от осем войника, въоръжени с пушки с фитили, които навярно не бяха стреляли поне двайсет лета и зими. Отпред на гърдите си те носеха изображение на дракон, а на гърба — надписа „пинг“. След тях идваха четирима свободни носачи. Те щяха да се сменят с другите. После се нареждаха двата паланкина, а подир тях пъшкаше човекът, който отговаряше за нашето пътуване. По петите му вървяха други четирима свободни носачи, тъй като всеки паланкин се носи от четирима Души. Зад тях следваха още осем войници, но те бяха въоръжени с копия, стрели и лъкове. Най-накрая шествието ни завършваше с проточила се надалеч „опашка“ от улични хлапета, които крещяха с все сила, като непрекъснато повтаряха думите „дзиън“ и „ком-ча“. От време на време някой от бързоходците поизоставаше, за да изрисува по гърбовете им с пръчката си някой по-як дзиън или пък да ги дари с плющящ ком-ча. Ала единственият резултат от това бе само утрояването на крясъците им. И ако понякога някой от малките обесници изостанеше, то мястото му веднага се заемаше от други двама.

Едва когато след около час и половина оставихме града и предградията му зад гърба си, опашката на кометата постепенно се разтури и изчезна, а ние започнахме да дишаме по-спокойно.

Носачите на паланкини са най-популярните и най-живописни хора в цялата Небесна империя. Те са способни да издържат кажи-речи на нечовешко напрежение. Непрекъснато тичат към целта си, без да намаляват своята бързина. Пъшкат под товара си, целите се обливат в пот, но изглежда никога не се изморяват. Все едно им е дали пътят е хубав или лош, дали се изкачва или се спуска и дали води през нагорещени пясъци или пък през широки потоци. И за всичко това те получават по един тзиен на всяка миля, което ще рече малко повече от три пфенига за един час път. Обикновено са облечени в много къси панталони и също тъй къса риза. На бос крак те носят сандали от оризова слама.

Никак не бях възхитен от пътуването ми в паланкина. Лежах в него като в ковчег. Къде-къде предпочитах под мен да има някой добър кон, ала в Китай и особено в южните му провинции конете са голяма рядкост.

Спряхме едва по пладне. Бяхме се озовали в някакво село, чийто сиан-йо^[1] ни отвори куанг-куан^[2] и го накарахме да ни донесе всичко, от което се нуждаехме. След един посредствен обяд ние останахме още известно време, за да си отпочинем.

— Чарли, я ми кажи, харесва ли ти пътуването в един такъв паланкин? — попита ме Търнърстик.

— Не особено.

— А на мен пък още по-малко. Носилките са застлани с най-фините и скъпи платове, но в тях се пътува направо мизерно. Хвала на моя кораб!

— Хвала на моя кон.

— Ами! Как ли не! Кон, от който се смъкваш на земята двайсет пъти на всеки десет крачки! Та това е къде-къде по-лошо от паланкина! А дали и тук, по Пе-кианг, се срещат Дракони?

— Естествено. Нали ти казах вече, че върховният Дракон живее в Ли-тинг, точно там, където отиваме.

— Well, тогава ще поогледаме малко този тип!

— Там ще дойде и джиахурът, който се забави в Кантон само заради нас.

— И него ще поогледаме, но няма само да го гледаме, ами ще направим с него и нещо друго. Та нали сме скрили револверите си в тези безкрайно широки ръкави…, но, Чарли, я ми кажи защо ни натрапиха тези чадъри и ветрила?

— Ветрилото е, за да се разхлаждаш с него, когато ти стане много горещо, а чадърът е универсално средство: той те пази от дъжд и слънце, служи ти като бастун, а има и похвалното предназначение да раздаваш с него по някой и друг хубав удар.

— От всичките му начини на приложение най ми харесва последният. Но за какво ми е ветрилото? Ако се изпотя, просто ще разкопчея тази пижама, ще сваля плитката и шапката от главата си и хубаво ще си почина. А ако завали…, ама че глупаво изобретение е чадърът! Та нали е все едно дали ще се измокри дрехата или чадърът! Едното от двете трябва да се примири с тази участ. И без друго после пак ще изсъхне. Нима водата може някога да проникне по-надълбоко от кожата?

— Не, кептън, но и това е достатъчно дълбоко! Въпреки всичко, ако искаш да минеш за мандарин, ще трябва да свикнеш с ветрилото и чадъра.

— Well, но тогава не се обръщай към мен с „кептън“, а ме наричай мастър мандаринунг Търнърстикинг!

— Не става, защото думата мандарин не съществува в китайския език. Вместо мандарин китаецът казва куанг-фу. Затова би трябвало да те наричам куанг-фу Търнингстиккинг.

— Ами аз как да те наричам?

— Конг-ни ме кръсти Куанг-си-та-съ. Следователно аз съм куанг-фу Куанг-си-та-съ.

— Два пъти куанг… хм, малко е трудно. Я ми напиши това име на къс хартия! Докато ме носят в паланкина ще го науча наизуст.

С удоволствие направих каквото искаше, защото предварително знаех, че усилията му щяха да останат напразни. После платих на кмета и дадох заповед за тръгване.

Шествието отново потегли в същия ред, като непрекъснато вървяхме все нагоре по брега на Пе-кианг срещу течението й. Следобед спряхме за кратка почивка, колкото да изпием по чашка чай и тъкмо когато слънцето залезе, ние видяхме как пред нас изплува Ли-тинг.

Това беше едно малко градче, чиито къщи обаче бяха доста разпръснати, понеже повечето от тях бяха заобиколени от градини, където забелязах множество по-големи или по-малки езера. В тях се развъждат златни рибки, с които Ли-тинг върти добре развита търговия.

Пред самото селище видях внушителна постройка, която си личеше, че е лятна резиденция на някой китайски големец. А пък зад града се издигаше нещо подобно на замък, състоящ се от няколко сгради, заобиколени от високи и яки зидове. По-нататък в дъното на пейзажа забелязах голи насечени скали, чиито зъбери бяха позлатени от залязващото слънце. В околностите на градчето имаше само оризища, захарна тръстика и бамбук. Нищо друго. Изобщо еднообразен ландшафт. Но царящото оживление по реката представляваше приятна и притегателна гледка за окото.

Нашето шествие се понесе в тръс през града към подобните на замък сгради, пред чиято порта най-сетне спряхме. Тя се отвори незабавно и навън излезе някакъв стар китаец, който при вида на двете носилки учудено плесна с ръце и възкликна:

— Нашият ча-юан! Елате бързо насам, мъже! Помогнете на чин-чу^[3] да слезе!

Търнърстик веднага отвори сам своя паланкин, стъпи на земята и носейки под ръка чадъра си като копие по време на рицарски турнир, премина през портата и влезе в двора. Но аз останах спокойно да чакам в носилката дори и след като организаторът на пътуването ни отдръпна встрани завесите й. Аз бях мандарин с кристално копче и исках да бъда посрещнат, както му се полагаше на моето съсловие и на моя сан.

Изглежда старият познаваше паланкините. Беше ни взел за съдията, за брата на своя господар. Докато плащах на отговорника дължимата сума за всички участници в това пътуване, прибавяйки за всеки по един ком-ча, дочух откъм двора мощния глас на капитана:

— Гръм и мълния, та това е самият Конг-ни, дето го измъкнахмонг измежду дивитенг козинг! Welcome,^[4] старинг приятелюнг!

— Капитане, ти тук? Къде е твоят приятел и как попадна в Ли-тинг?

— Ама този Чарли или по-скоро Кунг-фукунг-ху-кунг-лу наистина все още си седи вътре в каретата, като че ли някой го е накарал да мъти яйца!

Незабавно Конг-ни се озова при мен и ме поздрави с нескрита радост. Видимо беше изненадан от преобразяването на нашата външност, ала нищо не ни попита, а ни поведе към сградата и после нагоре по широки стъпала на най-горното, от които ни очакваше един човек. Той приличаше на съдията така, както само братя могат да си приличат и явно беше бащата на Конг-ни.

— Куанг-си-та-съ! — подвикна му неговият син. По лицето на бащата се изписа изненада. Но той изобщо не ми позволи да направя обичайния дълбок поклон, а ме поздрави с добре дошъл по такъв начин, сякаш бяхме стари познати. След това ни заведе в голяма стая, където ме огледа по-подробно и отново ме поздрави с думите:

— Бъди ми добре дошъл, спасителю на моя син! Моят дом е и твой дом. Само заповядай и всички ще ти се подчинят!

Извадих писмото от неговия брат и му го предадох. Докато ние насядахме, за да го почакаме, той го прочете, а после ни направи знак да го последваме. Влязохме в един коридор.

— Ще си разделите тези помещения. Стаите вдясно са твои, а онези отляво ще са на твоя приятел. Влезте и почакайте! Ще получите всичко, от което се нуждаете, а после ми разрешете да поговоря с вас!

Пред мен се разкри цяла редица от разкошно обзаведени стаи и едва бях успял да се огледам в тях, когато се появи един слуга и ми донесе чисто бельо и горни дрехи. Преоблякох се и погледнах през прозореца към градината под него, която действително беше великолепна и ме посрещна със своите смайващи благоухания. Скоро се появи и друг слуга с изящна лампа от рогово вещество, в която гореше прекрасно сианг-ю^[5].

— Ще бъдеш ли така добър да дойдеш при господаря? — най-учтиво ме попита слугата.

— Да. Къде е той?

— Ще те приеме в същата онази стая, където ти беше преди малко.

Излязох в коридора. Там горяха няколко лампи от същия вид и с красивата си мека светлина озаряваха какви ли не причудливи предмети на резбарското изкуство. В голямата стая ме очакваше фи заедно със своя син. Трапезата беше вече покрита с ястия, които по нищо не отстъпваха на вечерята от миналия ден.

Търнърстик се появи веднага след мен. За малко щях да избухна в смях. Дългата плитка висеше отстрани на главата му, а под ръката си беше притиснал чадъра. Беше разперил ветрилото и докато се покланяше, го размаха с такава сила, сякаш искаше да убие с него някой бик.

Двамата китайци останаха напълно сериозни. Насочихме се към трапезата. Търнърстик направи доволна физиономия и подпря чадъра си в ъгъла.

— Дзинг!^[6] — простичко ни помоли нашият домакин и ние заехме местата си.

Капитанът запретна необичайно широките ръкави и посегна към сладкишите, поднесени му от Конг-ни. Китайците се хранят по обратния ред на ястията, с който сме свикнали ние. Започват с десерта и най-често свършват със супата. Понякога този порядък се нарушава само за да се угоди на някой европеец. Виното не се пие изстудено от стъклени чаши, а топло от тумбести порцеланови чаши без столчета. В почивките между отделните блюда хората стават, изпушват по една лула или се развличат по някакъв друг начин. Жените никога не присъстват. Най-много да надничат през вратата на някоя съседна стая, която представлява решетка от бамбукови пръчки.

Като се изключат неизбежните любезности, китайците се хранят мълчаливо. Ние имахме толкова неща да разкажем и толкова да попитаме, че като нищо можеше да се завърже оживен разговор. Ала най-сетне домакинът допря пръчиците за хранене до челото си и после ги остави върху чашката си в знак, че вечерята е приключила и Конг-ни посегна под масата, за да измъкне една скрита бутилка истинско „тинтио“.^[7] Слугата ни донесе чаши и едва тогава лека-полека езиците започнаха да се развързват.

— Чарли, как можеш да вършиш подобни грешки! — укори ме Търнърстик.

— Какви грешки?

— Забравил си чадъра си!

— Ами да не би другите двама да са взели своите чадъри?

— Не са, но като домакини могат да си го позволят. А ние, гостите, сме длъжни да се появим като истински китайци. Това е непростим пропуск.

— Твоята грешка е не по-малка.

— Каква е тя?

— Пак ме наричаш Чарли.

— Well, имаш право, мастър Канг-фу-кинг-ву-кунг-ту! Няма да се повтори.

От учтивост до този момент нашите домакини бяха избягвали да ни разпитват за преживелиците ни. Но ето че Конг-ни поде следния разговор:

— Както ни пише ча-юан, моят талисман ви е бил от полза, а?

— Така е.

— Може ли да узнаем какво стана?

Най-подробно му разказах всичко, което ни се беше случило. Двамата ме изслушаха,, без да ме прекъсват.

— И така, ти предполагаш, че Кианг-лу се намира тук в Ли-тинг?

— След всичко, което чух — да!

— Тогава ще трябва да направиш донесение в полицията.

— Нямам такова намерение. Не съм служител на сиу-по в Пекин.

— Говориш мъдро, защото лесно може да стане така, че едно подобно донесение да ти струва живота. Колко време смяташ да прекараш в Китай?

— Колкото ми харесва.

— Тук сигурно ще ти хареса — обади се фи. — Твоите разработки ти отварят пътя за Небесната империя. Да, тук ще ти хареса толкова много, че никога няма да пожелаеш да си заминеш обратно.

— Кога ще бъдат оценени моите научни трудове?

Той се усмихна.

— Когато аз поискам. Зависи единствено от теб и ако пожелаеш, можеш да имаш резултата още утре сутринта.

— Тогава те моля така да стане.

— Желанието ти ще бъде изпълнено. Но я виж колко прекрасна е тази вечер! Имам навик да прекарвам този час в градината. Ще дойдете ли с мен?

— С удоволствие.

Ние станахме и когато съобщих на капитана какви намерения имаме, той взе чадъра си.

Всъщност това не беше градина, а чудесно подреден и поддържан парк, през който тръгнахме да се разхождаме. Конг-ни „обсеби“ Търнърстик и двамата изостанаха, фи обаче закрачи заедно с мен напред, докато най-сетне стигнахме до една изкуствена скала и там седнахме. Той ме накара да му разкажа нещо повече за Германия, за моите близки, за преживяванията си. Накрая ми зададе един въпрос, който бе съвсем неочакван за мен:

— Значи в родината си нямаш жена?

— Нямам.

— И не познаваш жена, която да обичаш?

— Не.

— А успя ли да обикнеш Конг-ни?

— Да.

— Той ти каза, че желае да му станеш брат, нали?

— Да.

— Искаш ли да бъдеш мой син?

— Само по име или действително?

— Действително, с всички права и… задължения.

— Какви причини имаш за това предложение?

— Те не са толкова неразбираеми. Конг-ни те обича, иска да прояви благодарност към човека, който му е спасил живота и аз съм съгласен с него. Официално ще те осиновя.

— Имаш ли това право?

— Ти да не мислиш, че за един фи или фу-юън съществува нещо невъзможно, щом той го е пожелал?

— Аз си имам родители.

— Ти ще си останеш техен син. Решавай, защото ми харесваш!

— Един варварин, който няма нито ранг, нито някаква научна степен, не може току-така да каже „да“. Първо ти вземи решение относно моите разработки, а после аз ще реша какво да кажа за предложението ти.

— Ти имаш гордост и това ми харесва. Още утре ще разбереш как ще постъпя. Къде си изучил нашия език?

— Научих се да чета и да пиша в моята родина, но да говоря се научих в страната на йенг-ки-ли, където живеят много китайски кули, с които общувах.

— Приятел ли си на книгите?

— Да, и то голям.

— Тогава нека ти покажа моята библиотека!

Върнахме се обратно през градината. Дори на лунната светлина се забелязваше колко е красива и какви големи грижи се полагаха за нея. Подхвърлих няколко думи на фи в тази насока. Той ми отговори:

— Ако я разгледаш на дневна светлина, ще видиш, че няма друга като нея. Чувал ли си вече за Съ-ма-куанг?

— Да. Той е бил министър и историограф. Бил невероятно богат човек.

— А чел ли си трудовете му?

— Не.

— Аз ги имам и ще ти ги дам да прочетеш неговото описание на градината, която наредил да му направят, за да може в нея да си почива след изпълнението на служебните си задължения. Аз създадох моята градина съвършено точно по неговия прекрасен образец.

Когато влязохме в жилището му, той ме заведе в една голяма зала, осветена от множество фенери и лампи. Там се съхраняваха хиляди книги и ръкописи. Той свали един том и ми го подаде.

— Ето, това е книгата на Съ-ма-куанг. Ти сигурно с удоволствие ще прочетеш описанията му, за да можеш да разбереш всичко за моята градина. Остани тук колкото искаш и ми разреши да си тръгна, понеже имам още доста да пиша.

Той се отдалечи.

Седнах до една лампа и отворих книгата. Скоро намерих споменатото от фи място. То събуди най-живото ми съчувствие първо, заради топлия тон, с който бе написано, и второ, заради интересната представа, която даваше за един китайски държавен мъж, а тя имаше много малко общо с обичайния образ на китаеца, съществуващ в съзнанието ни. Близо до мен се намираше маса с оризова хартия, туш и четчици. Взех от хартията, извадих молива си и преведох въпросния текст за спомен от пребиваването ми при един китайски граф. Той гласеше:

„Нека други хора си строят палати, където се затварят с грижите си или робуват на своята суетност. А аз си създадох свое кътче за усамотение, за да прекарвам приятно свободното си време и да събирам своите приятели около себе си.

За целта ми бяха нужни не повече от около седемдесет декара земя.

В средата е разположена голяма зала, където се съхраняват пет хиляди книги, за да мога да разговарям с човешката мъдрост и да общувам с древните учени. Заобиколена от вода, на юг е разположена друга по-малка зала, около която бълбука поток, спускащ се от западните хълмове. Той образува дълбок воден басейн, откъдето водят началото си пет други поточета, в чиито води плавно се носят безброй лебеди.

На брега на първия поток, образуващ пенливи водопади, се намира стръмна скала с такъв връх, който е извит като хобота на слон и сякаш служи за опора на въображаема увиснала във въздуха стая. Тя не е затворена, за да може да се диша чистия свеж въздух, както и да се виждат скъпоценните камъни, с които зорницата краси короната на изгряващото слънце.

Само след броени крачки вторият поток се разделя на два канала, които се вият около една галерия, обрамчена от двойна тераса, която е обгърната от аромата на цветя и чиито подпорни колони са само олеандри и нарове.

Третият поток описва широка дъга около самотна колонада и образува там красиво островче, чиито брегове са украсени с пясък, черупки от миди, охлюви и лъскави камъчета. Една част от острова е засадена с вечнозелени дървета,, а на другата се издига колиба от ро-танг,^[8] подобна на онези, които си правят нашите рибари.

Последните два потока, изглежда, ту се опитват да се съберат, ту се отбягват. Те ромолят покрай обсипана с цветя поляна, на която носят влага и благодат. Тук-там те излизат от коритото си и образуват малки вирчета, около които се виждат зелени тучни морави. После те се отдалечават от поляните, образуват тесни и дълбоки улеи, пробиват си път между истински хаос от скали, които се опитват да им попречат да продължат. След това със силен шум или образувайки вълни със сребърни гриви те се втурват по тесни криволичещи проломи надолу, търсейки изход.

Северно от библиотеката са разположени отделни къщички. Някои от тях са на хълмове, от които единият бди над другия, както майката бди над своите деца, други са опрели задната си стена на някой планински склон, трети пък надничат, скрити от тесни клисури.

Навсякъде бамбуковият гъсталак осигурява прохладна сянка и по покритите с пясък алеи не пада нито един слънчев лъч.

На изток се е простряла малка равнина, разделена отчасти на прави продълговати четириъгълни лехи, а отчасти и на кръгообразни лехи. Прастара кедрова гора ги предпазва от студения северен вятър. В тези лехи се отглеждат благоуханни растения, лековити билки, цветя и декоративни храсти.

На това Прелестно място цари вечна пролет. Чак до хоризонта се простира горичка от нарове, лимонови и портокалови дръвчета, по които непрекъснато има цветове и плодове. По средата на тази равнина се намира потънала в зеленина беседка, към която човек постепенно се изкачва в кръг, също както по извивките на охлювна черупка. От всички страни тя е заобиколена от морава, в която на много места има пейки. Те предлагат място за почивка и от тях се открива най-хубавата гледка.

На запад двойна редица от плачещи върби води до брега на широк поток, който малко по-нататък пада от висока скала, обрасла с бръшлян и буйна зеленина. Наоколо се виждат стръмни насечени скали и хаотично натрупан камънак.

Ниско долу се намира една пещера, която постепенно се разширява докато най-сетне образува сводеста зала с не съвсем правилна форма, в която влиза светлина през широк отвор, обрасъл с орлови нокти и дива лоза. Там човек намира живителна закрила срещу изтощителната жега. Отделни каменни късове и изсечени в скалите пейки предлагат места за сядане. От една дупка в отвесната скала блика извор, водата му се стича на сребристи струйки по каменната стена, извива се като змия между безброй процепи и пукнатини и се събира в басейн, който те подканя да се изкъпеш. После водата изчезва под един свод, прави там завой и потича към малко езеро, разположено в подножието на пещерата. Между него и хаотично разхвърляните скални отломъци води тясна пътечка. Там има диви зайци, а в езерото играят риби.

Нима това уединено кътче не е очарователно? Езерото е осеяно с малки обрасли с тръстика островчета, където живеят различни видове птици. От един остров до друг се стига лесно или като се прескача от камък на камък, или пък като се върви по малки тесни мостчета, които или са пръснати съвсем произволно в зигзаговидна линия според дадените обстоятелства, или пък водят в права посока.

Когато цъфтят водните лилии, те образуват венци от пурпур и напомнят за небесния хоризонт на южното море, когато го озарят слънчевите лъчи.

За да се излезе от това усамотено и пусто място трябва или да се върви още доста по тази пътека, или да се превали хребета на стръмните скали, обградили я от всички страни. Човек може да се спусне от този каменен вал по стръмни тесни стъпала, изсечени направо в скалата, където все още си личат следите от островърхите кирки. Там се намира съвсем обикновена къщичка, откъдето се открива чудесен изглед към обширната равнина, в която се вие реката през села и оризища. С голямо удоволствие погледът следи безбройните кораби по голямата река. Пейзажът се оживява от множеството пътници по друмищата, както и от работещите по полята хора. Окото се ободрява щом се спре върху сините планини, препречили хоризонта.

След като дълго съм седял така, потънал в мисли, в моята библиотека и с часове съм писал, аз се качвам в една лодка, сам вземам греблата и се радвам на насладата, която ми доставя моята градина. Под закрилата на широкопола сламена шапка често спирам при острова на рибарите. Подмамвам рибите, играещи във водата, и когато видя как някоя риба напразно се стрелва към стръвта, си мисля за човешките страсти.

Или пък вземам лъка в ръка, нарамвам колчана със стрели, започвам да се катеря по скалите, издебвам дивите зайци и щом се покажат от дупката си, ги пронизвам със стрелите си. Ала те са по-разсъдливи от нас. Те се страхуват от опасността и се опитват да я избегнат — забележат ли ме, никой от тях не се показва навън.

В градината бера лековити билки, които събирам и суша. Вземам някое любимо цвете и се наслаждавам на аромата му. А ако има нужда от вода, аз го поливам, така имат полза и най-близките до него цветя. И когато видя моите плодове узрели, често отново ми се възвръща изгубеният апетит за хранене, който съм изгубил при вида на месото.

Моите нарове и праскови се харесват и на приятелите ми. Подрязвам младия бамбук в зависимост от това, как трябва да расте, или свързвам разклоненията му, за да не препречват пътя. Все едно ми е дали се намирам на брега на потока, дали съм навътре в горичката или на някой скалист връх — всички места са хубави за почивка.

Влизам в една малка къщичка, за да наблюдавам как щъркелът дебне рибата. Но скоро забравям защо всъщност съм дошъл, вземам цигулката и подканям птиците да започнат да пригласят на моите мелодии.

Често ме изненадва някой от последните лъчи на отиващото си слънце, докато все още наблюдавам как една или друга лястовичка с нежна загриженост пърха около своите малки. После гледам различните хитрости, които използва грабливата птица, за да се добере до плячката си. Луната изгрява, а аз продължавам да седя на мястото си, защото това е едно удоволствие повече. Когато поточето бълбука, когато разлюлените от вятъра клони зашумят, отправил поглед към звездното небе аз потъвам в сладки мечти. Цялата природа разговаря с моята душа. Завладяват ме дълбоки чувства и едва в полунощ се връщам в жилището си.

Понякога при мен идват приятели, за да ме изтръгнат от моята самота. Те ми четат от своите трудове и аз им чета от моите книги. Правят ми компания в часовете на отмора. На обикновената си трапеза се развеселяваме с вино, а ястията подправяме с философия. В императорския двор се разгарят човешките страсти. Там хората се клеветят един друг, коват се тайни оръжия, слагат се примки. А ние пък общуваме помежду си с мъдрост и на нея посвещаваме сърцата си. Взорът ми винаги е обърнат към нея, но за съжаление нейните светли лъчи твърде често се закриват от тъмни облаци.

Когато бурята прогони тези облаци, самотата се превръща за мен в храм на щастието. Но какво съм се разприказвал! Като баща, съпруг, поданик и човек на науката имам хиляди задължения, животът ми не е само моя собственост. Сбогом, скъпа моя градино, прощавай! Любовта към моите близки и към отечеството ме зове да се върна в града. Остани си все така прелестна, за да прогонваш грижите и тревогите ми и да ми помагаш да съхраня моите добродетели!“

Щом свърших с четенето, аз се върнах в стаите си. Тъкмо се канех да прекрача прага, когато вратата отсреща се отвори и пред мен се появи капитанът.

— Чарли! — махна ми той тайнствено с ръка.

— Пак ли Чарли?

— Добре де, стари приятелю Фу-кунг-бу-кунг-цу-кунг! Я ми кажи няма ли да го заловим?

— Кого?

— Ами онзи монголец.

— Кой монголец?

— Е, онзи Джи…, Джа…, който ни плени и искаше да ни затвори в храма с идолите!

— Джиахурали?

— Да, тъй се казваше, обесникът.

— Че той тук ли е? Къде е?

— Бях си изгасил светлината в стаята и реших да позяпам още малко към града. И тогава той дойде. Веднага го познах. Зави покрай ъгъла и се отправи към градината. Ето го револвера ми! Да застрелям ли разбойника като куче?

— Почакай малко, докато дойда да те взема!

— Какво имаш да правиш преди това?

— Ще се поогледам.

— Well! Намираме се на сушата, където ти се чувстваш по-сигурен от мен. А пък в тайното промъкване до Врага и без друго си майстор и половина.

— Застани на прозореца и внимавай да видиш дали ще се върне!

— Ще бъде изпълнено, мастър Кинг-фу-канг-фи-кунг-фо!

Той се прибра обратно в жилището си. Минах по коридора и слязох по широките стъпала. Входната врата беше заключена. Отворих един прозорец, който тънеше в мрак, и през него се измъкнах навън. Наистина нямаше как да взема капитана със себе си, защото в подобни начинания той не притежаваше никакъв опит.

Накъде ли трябваше да тръгна? Паркът беше толкова голям, че в него много успешно можеше да се скрие цяла рота войници. Но докато търсех, за мен съществуваше реалната опасност да бъда забелязан. Ако човекът действително се беше отправил към градината, то навярно щеше да я напусне на същото място, където бе влязъл в нея.

Лунните лъчи доста добре осветяваха отсамната страна на зида. В случая си нямах работа с индианец, който е свикнал да не оставя следи. Ясно си личаха отпечатъците от големи ботуши с меки подметки. Те водеха към едно място на стената, където от другата й страна имаше бамбуков гъсталак. Точно там той се беше прехвърлил през зида.

Върнах се назад и под прикритието на сянката, хвърляна от къщата, също се прекатерих през стената. После безкрайно предпазливо се промъкнах до бамбуковия гъсталак. Човекът не беше там, а несъмнено беше продължил напред, навлизайки в градината. Скрих се да го издебна на връщане и то така, че беше невъзможно да ме забележи.

Не чаках дълго и ето че най-сетне предположението ми се потвърди — дочух стъпки и то не от един човек, а от двама души. Те се приближиха и спряха току пред самия мен. Единият от тях беше нашият фи, а другият наистина бе висок и широкоплещест, също като джиахура, но не беше той. Отдалече и особено през нощта човек като нищо можеше да го вземе за пиратския предводител.

— Ще успееш ли? — попита непознатият.

— Надявам се.

— Още тази нощ напиши документа. Ако не успееш, Конг-ни ще трябва да се ожени за дъщеря ми. Просто твой син трябва да стане мой зет, иначе си загубен!

— Значи ти е все едно дали ще е Конг-ни или другият, а?

— Ти имаше един-единствен син и затова можех да искам само него. Но на Конг-ни му хрумна идеята да ти доведе и втори син. Е, добре, тогава може да ми е безразлично кой от тях ще ми стане зет. Този тао-дзъ бил силен и смел мъж, може би ще се окаже дори по-ценен и от Конг-ни. Но защо Конг-ни се спря именно на този чужденец?

— Обикнал го е и иска да го задържи тук. Но я ми кажи дали ще може да види дъщеря ти преди да съм разговарял с него?

— Аз съм си-фан^[9], а никой си-фан не заключва у дома си своята жена или дъщеря. Всеки може да разговаря с тях. Доведи ми го утре, или може би ще е по-добре да ви изпратя покана, а?

— Изпрати ни, за да не би да заподозре нещо.

— Ще я получиш. И тъй, постъпи както ти наредих. Кианг-лу не се шегува!

— Ами ако чужденецът не пожелае?

— В такъв случай мястото му ще заеме Конг-ни.

— Няма ли друг изход?

— Не, това е единственият изход, освен ако не искаш да използваш насилие.

— Насилие ли? В какъв смисъл?

— Нали досега в Лунг-кой-сианг^[10] на не един и двама им е идвал друг акъл?

— Вярно. Но как да го накараме да отиде там горе?

— Няма нищо по-лесно от това, а после гладът и жаждата ще свършат своята работа. И така, действай! Аз си тръгвам!

С два скока той се озова от външната страна на зида и скоро чух как стъпките му заглъхнаха, фи остана още минута-две съвсем неподвижен на мястото си, а след това закрачи към задния вход на къщата, откъдето долових лекия шум от ключалката. Изчаках още няколко минути и едва тогава се върнах пак през прозореца.

Търнърстик ме очакваше с голямо нетърпение.

— Къде се бавиш цяла вечност? Онзи тий си отиде вече!

— Знам.

— И ти го остави да офейка?

— Не беше джиахурът.

— Че кой беше?

— Кианг-лу.

— Вър… вър… ховният предводител на речните пирати?

— Да.

— Колко тъпо, че не съм бил там! Как ми се искаше да го бях спипал!

— Pshaw, и ти нямаше да го направиш! В чужда страна, сред неприятели и предатели е винаги по-добре да действаш предпазливо, отколкото да се опитваш да сринеш стената с глава.

— Неприятели и предатели? Но ние си нямаме работа с такива хора!

— Напротив!

— Кой например?

— Всички!

— Обясни ми!

— Трябва да се оженя за дъщерята на върховния Дракон.

— За дъщерята на върховния негодник ли? Ти да не би да не си с всичкия си?

— С всичкия съм си и то още как! Просто цялата работа е откачена. Трябва да се оженя за тази непозната, иначе ще ни затворят на едно място, което наричат Лунг-кой-сианг. Там се канят да ни уморят от глад и жажда.

— И какво означават тези думи?

— Еркер в Драконовата клисура.

— Хубав еркер, няма що! Но защо трябва да се жениш за нея?

— И аз не знам, но навярно ще разбера. Успях да чуя поне следното: първоначално са замисляли да принудят Конг-ни да вземе момичето за жена. Но по някакви причини той няма особено желание и се опитва да ме направи свой заместник.

— Zounds!

— Въпреки че това може да се нарече предателство спрямо мен, все пак не мога сериозно да му се сърдя. Не вярвам наистина да ми мисли злото. Сигурно съществува някаква важна причина, която принуждава Кианг-Лу да се сроди с фи. Без съмнение в случай на крайна нужда той разполага с властта и средствата да постигне целта си с насилие и заплахи. Освен това и Конг-ни трябва да има някаква причина да се противопоставя на подобно обвързване, а и тъкмо мен да избере за свой заместник.

— Нямам никакво намерение да си блъскам главата над този въпрос. Какво смяташ да правиш?

— На първо време ще изчакам да видя какво ще ми кажат.

— Хубаво! Значи и аз ще трябва да чакам.

— Така е. Впрочем утре ще бъдем поканени на гости в дома на Кианг-лу.

— Наистина ли? Радвам се. Прекрасно е да опознаваш чужди страни и хора!

— Нали? Само дето понякога е и мъничко опасно, но това не бива да ни стряска. Нека сега си легнем да спим! За утре ще видим — нов ден, нов късмет! Лека нощ, Куанг-фу-Търнингстиккинг!

— Good night, сър Куйг-фу-кунг-фо-кунг-мо-ло!

Угасих осветлението в стаята си и легнах да спя. Странно, тази нощ, след като знаех, че напълно съзнателно съм тръгнал срещу една определена опасност, аз спах чудесно и то без да сънувам. Когато се събудих, утрото бе вече настъпило и тъкмо в този момент капитанът влезе в стаята ми.

— Ставай, стари приятелю! Нашият домакин изпрати вече при мен един слуга да провери дали си се събудил. Трябва да си изпием утринния чай.

— Веднага идвам!

— Добре! Значи ще те почакам тук.

Само няколко минути по-късно ние влязохме в трапезарията, където заварихме Конг-ни и неговия баща.

На масата имаше само чай с куамин,^[11] за което фи се извини с думите, че бил поканен на гости и щял да вземе и нас двамата.

— Кого ще посетим? — попитах го.

— Един мой приятел с голямо влияние и власт, който е мандарин с гравирано червено коралово копче. Той също участва в преглеждането и оценяването на твоите разработки и му дължиш благодарност, защото най-вече негова е заслугата, че още сега мога да ти връча ето това.

Подозирах, че ставаше въпрос за документа, за който двамата бяха споменали снощи и се оказа, че не съм се излъгал. В него наистина ми се присъждаше титлата дзин-съ.

— Благодаря ти, ще съумея да изразя благодарността си и пред него — отвърнах му кратко. — Значи този документ, снабден с императорския печат, има безусловна и абсолютна валидност, така ли?

— Валиден е в цялата империя. Няма нужда от допълнително потвърждение или някаква заверка. А че изпращаме разработките ти, е само чиста формалност.

— Как се казва високопоставеният мандарин, при когото ще ме водиш на гости?

— Той е куан-киун-сю^[12] и се казва Кин-дзу-фо.

— Кога тръгваш?

— Когато ти пожелаеш.

— До обяд има още доста часове.

— На него ще му е приятно да ни види по всяко време на деня. Кажи ми кога искаш да отидем!

— Един час преди обяд, а дотогава ми се ще да поработя.

С тези думи дадох ясно да се разбере, че в момента не държах особено на тяхната компания. Наистина, това беше твърде неучтиво, ала трябваше да ме оставят сам на спокойствие, за да мога необезпокоявано да се поогледам.

В градината, където всичко отговаряше съвсем точно на прочетеното още снощи описание, срещнах един работник и го заговорих. Между другото го попитах и дали нейде в околностите има някакво място, наричано Лунг-кой-сианг. Той ми отвърна отрицателно, но просто му личеше, че знае повече, отколкото искаше да ми каже. Продължих нататък, а той ме изпрати с поглед, който ми се видя кажи-речи заплашителен. Дали не извърших грешка като го попитах за онова място?

В задния край на градината имаше порта, от която се излизаше навън. Прекрачих прага й и тръгнах между зелените насаждения в посока към планините, които бях забелязал още миналия ден. Ако наоколо наистина имаше някаква Драконова клисура, то тя можеше да е единствено между онези възвишения, които се намираха на някакви си петнайсетина минути от края на града.

Те се издигаха някак изведнъж и бяха много стръмни. Изглеждаха и трудно достъпни. Може би съдбата ми зависеше от тази Драконова клисура. Трябваше да я открия! Тъкмо в този момент срещнах някакво хлапе, което водеше коза. Заговорих го:

— Я ми кажи има ли нейде наблизо някаква Драконова клисура?

Щом видя отличителните знаци на моя ранг, момчето се хвърли на земята.

— Прости ми, господарю, ама не ми е известна никаква Драконова клисура.

— Значи тези планини не са ти познати, така ли?

— Знам ги много добре, защото по цял ден съм горе с моите кози.

Изглежда самото наименование Драконова клисура беше известно само между Драконите.

— Тогава ми кажи дали нейде в планините има някакво място или някаква скала, която да прилича на еркер!

— О, господарю, ами какво е това еркер? .

— Еркер е издадена част от къща, която се прави по-нависоко и е такова място, откъдето се открива добър изглед наоколо.

— Знам такова място, господарю. Искаш ли да го видиш?

— Да. Колко път има дотам?

— Ще са ти необходими само пет-шест минути. Ама до горе няма да успееш да стигнеш.

— Води ме!

Той върза козата си за едно бамбуково стебло и ме поведе. Продължих да го разпитвам:

— Познаваш ли фи-минг-дзу?

— Да.

— А също и Кин-дзу-фо?

— И него. Те двамата са най-влиятелните хора в нашия град.

— Отдавна ли живеят тук?

— Още бащата на фи-минг-дзу е живял в този град, но Кин-дзу-фо се е преселил тук едва от известно време и си е купил къща.

— Разговарял ли си с някой от тях?

— Не, господарю. Те са знатни хора, които просто не забелязват едно момче като мен.

— Може би познаваш някой от техните слуги, а?

— Не. Виждал съм ги, а съм чувал и имената им, но никой от тях не е разговарял с мен.

— Ами с баща ти?

— Нямам вече баща, а само майка.

Почувствах се успокоен, защото можеше да се очаква, че нито фи, нито Кианг-лу щеше да узнае за разходката ми до „еркера“.

Точно пред нас три тесни клисури се врязваха в планината. Момчето ме поведе към средната от тях. След като се катерихме известно време из клисурата, то посочи с ръка над главата си и каза:

— Погледни нагоре! Това там е скалата, която прилича на еркер, само че не можеш да се изкачиш до самата нея.

В дъното на клисурата стръмно нагоре се издигаше остроръбеста скала, но все пак за някой опитен катерач не беше недостъпна. Горе тя завършваше с огромен каменен блок с форма на куб, чиито стени дълги години бяха така „обработени“ от атмосферните явления, че кажи-речи беше заприличал на китайски еркер.

— Е, щом не мога да стигна догоре, ще трябва да се върна — казах аз, защото реших да бъда предпазлив. — Ти също можеш да си вървиш.

Дадох му от моя шнур двайсет сапеки, а това ще рече около седем пфенига. Но тази сума представляваше такова богатство за сирачето, че от смайване то загуби ума и дума. После пак се хвърли в краката ми, целуна крайчеца на дрехата ми, скочи на крака и бързо се отдалечи.

Продължих нагоре по дефилето и след около петнайсетминутно трудно катерене се озовах горе на островърхата скала. От другата й страна пред мен зееше дълбока пропаст, обградена отляво и отдясно от високи каменни зъбери, между които изглежда нямаше никакъв изход. Това беше ужасна бездна, погълнала навярно много жертви на Драконите.

Огледах „еркера“ от всички страни и най-сетне до една каменна колона на височина от два човешки боя забелязах две куки, които бяха на такова разстояние една от друга и изобщо изглеждаха така, сякаш бяха поставени там само за да служат като опора на подвижна стълба.

Ако действително беше така, то тази стълба сигурно бе скрита нейде наблизо. Дълго търсих напразно, но най-накрая късметът ми проработи и я открих. Беше направена от бамбук и то така, че можеше да се сгъва. Бяха я затрупали с куп по-големи и по-малки камъни.

Тъй като беше светъл ден, ако някой случайно навлезеше в клисурата, сигурно лесно щеше да ме забележи. Но тази опасност не бе в състояние да ме накара да се откажа. Непосредствено над куките в скалата имаше малка площадка или по-скоро един по-широк перваз, където без труд можех да стоя прав, а още по-нагоре, пак на два човешки боя съзрях още две куки. Облегнах стълбата на каменната стена, изкачих се по нея и стъпих върху перваза. После я изтеглих нагоре и с помощта на другите куки отново я изправих до скалата. Така най-сетне успях да се покатеря върху равния покрив на „еркера“ и едва там забелязах, че в него имаше дълбока дупка, която доста приличаше на шахта и в диаметър беше широка малко повече от метър.

Колко ли беше дълбока? Хвърлих надолу един камък и наострих слух. Но вместо очаквания шум от падането му на дъното й до мен долетя човешки вик.

— Пак ли идваш? — глухо се разнесе откъм дупката. — Все още съм жива, но скоро ще умра.

— Кой е там? — подвикнах в шахтата. Естествено, думите ми не можеха тъй лесно да бъдат разбрани долу.

— Не — дойде отговор. — Проклинам и твоя фо и твоя Буда. Предпочитам да умра от глад и жажда, отколкото да изневеря на моя Тиън чу.^[13] Аз се моля на „Дзъи тиан аго-тънг фу чъ, аго тънг юан йорл минг киан-шнни!“^[14], а той е могъщ. Ако пожелае, ще ме избави.

Подвикнах надолу още два-три пъти, но не получих отговор. Пленничката, а че това бе жена разбрах по гласа й,, изглежда беше изрекла горните думи с последните си сили.

Как трябваше да постъпя? Исках да я спася, но възможно ли бе това да стане сега? Навярно дупката беше дълбока към десет-дванайсет метра. Вероятно първоначално скалата е била издълбана от дъждовете, но по-късно може би беше помогнала и човешка ръка.

Този затвор очакваше и нас. Как ли изглеждаше долу? Увих ножа в носната си кърпа и го хвърлих долу. Сигурно пленничката се беше оттеглила нейде встрани от отвора, защото този път не се чу никакъв звук. Или беше съвсем отпаднала физически, или пък всичко й беше вече толкова безразлично, че изобщо не й се говореше.

Не можех да предприема нищо преди да се бе свечерило. Затова се спуснах обратно и скрих стълбата на същото място, където я бях открил. После слязох от остроръбестата скала и се върнах в градината на нашия домакин. Там срещнах капитана и Конг-ни.

— The devil, къде се скиташ толкова време? Да не си бил при реката?

— Че защо не?

— Well, ами тогава можеше да ме вземеш! Нали знаеш, че без водната стихия не се чувствам добре. Хайде да тръгваме! Поканени сме на гости и аз отдавна съм готов.

Той вече носеше своя чадър под мишница.

— Няма ли да вземеш твоето шън?^[15] — попита ме Конг-ни. — Паланкините ни чакат вече пред вратата.

— Няма ли някой слуга, който да ми го донесе?

— Има. Хайде, ела! Баща ми вече тръгна.

В поведението му имаше нещо чуждо, нещо потиснато. Какво ли се беше случило с него? Беше още млад, не умееше да се преструва. При последния храст той се спря, а Търнърстик продължи нататък.

— Тази сутрин си разговарял в градината с един човек, нали? — попита ме Конг-ни.

— Да — отвърнах му съвсем искрено.

— Питал си го за някакъв Лунг-кой-сианг.

— Да.

— Какво представлява този Лунг-кой-сианг и с какво е толкова важен?

— Нима не знаеш?

— Не.

Очите му издаваха, че лъже.

— Сигурно знаеш! Та нали ти ми даде онзи знак. Няма начин да не знаеш тайните на лунг-ийн.

— Не ги знам. Получих знака от един приятел, също както и ти го получи от мен. Кой ти разказа за Лунг-кой-сианг?

— Щом не си запознат с тайните на лунг-ийн, тогава не бива нищо да ти казвам. Иначе би било предателство.

Изглежда той остана много доволен от този отговор. Качихме се в паланкините и минавайки през града, стигнахме до онази лятна резиденция, която бяхме забелязали най-напред при пристигането си. Когато слязохме пред нея, бяхме посрещнати от великана, когото бях дебнал предишната вечер.

— Добре дошли в дома на вашия най-добър приятел и най-голям почитател! Няма ли да влезете? — поздрави ни той.

— Ние идваме, за да отдадем на теб, великия Куанг-киун-сю, необходимото уважение и почит, и ще бъдем много щастливи да прекрачим прага на твоя дом! — отговорих аз.

— Бъдете тъй снизходителни да ми разрешите да ви водя!

— Позволи ни преди това да ти кажа, че този човек е моят приятел Търнингстик-кинг-куанг-фу!

Капитанът забеляза, че го представям. Той опря върха на чадъра си в гърдите ми и допирайки до главата си два пръста на дясната си ръка като за военен поздрав, рече:

— А аз ще представянг моя старонг мастеринг Кунг-ки-фунг-ки-лунг-ки-мунг-ки!

Естествено, си-фан не го разбра, а Конг-ни съумя някакси да запази сериозния вид на лицето си. Въведоха ни в приемната, където видяхме фи да седи между една млада девойка и някакъв друг гост.

Девойката беше висока и стройна и имаше много приятни черти, но върху лицето й беше легнал отпечатък на тиха печал. Краката й не бяха деформирани от носене на прекалено малки обувки, което навярно се дължеше на обстоятелството, че беше дъщеря на монголец.

Другият гост беше… нашият джиахур. Но при появяването ни той абсолютно с нищо не издаде, че вече сме се виждали.

И тримата се изправиха на крака, за да ни поздравят. Същевременно се назоваха всички имена. Девойката се казваше Киунг, една монголска дума, означаваща „Богатата“, която се използва и в китайския със същия смисъл. Джиахурът бе представен с името Лактоеул.

Обслужваше ни самата Киунг. Беше ни сервиран чудесен черен чай с тънки късчета от пан-тан,^[16] но не само най-обикновено изпечени, както се прави в далечна Монголия. После зи-фан ни подкани да разгледаме двора и градината му.

Градината далеч не беше толкова голяма като градината на фи, но с необикновено умение бе използвана всяка педя земя, за да се създаде истински рай според китайските схващания. В сравнение с къщата дворът бе несъразмерно голям, което ме учуди, още повече като знаех, че в Китай хората рядко гледат домашни животни. Но твърде скоро ми стана ясно защо дворът бе толкова обширен, тъй като си-фан отвори една врата, която водеше към… конюшня.

В Китай се отглеждат едни от най-лошите коне в света, тъй че бях любопитен да видя, какво ли щеше да ни покаже „бригадният генерал“. Неговият коняр изведе навън две животни, които бяха вече оседлани. Те бяха от онази дребна монголска раса с дълга сплъстена козина, която въпреки своя невзрачен външен вид притежава необикновена сила и издръжливост. Затова и цената им е висока, но за съжаление в някой по-хубав климат тези коне бързо се израждат.

— Търнингстиккинг-куанг-фу, можеш ли да яздиш? — попита си-фан капитана.

— Какво иска тоя? — обърна се Търнърстик към мен.

— Пита те дали можеш да яздиш.

— The devil, с такива дребни животни винаги ще се справя!

— Въпреки всичко те предупреждавам да внимаваш.

— Pshaw! Знаеш, че не обичам кой знае колко да седя на гърба на подобно добиче, защото метнеш ли се веднъж на седлото, получаваш чувството, сякаш се носиш по широкия свят върху действащ вулкан. Но все ще съумея да озаптя такава дребна булонка. Хайде, кажи му, че мога.

Така и направих.

— Иска ли да поязди на някой от конете?

Преведох и този въпрос. Търнърстик веднага се качи на седлото. Със своите китайски одежди, с плитката, чадъра, който не благоволи да остави, както и с ветрилото той представляваше странна и комична фигура. След като бавно и много предпазливо обиколи два пъти двора, той слезе от коня и попита:

— Е, как се справих?

— Много добре! — похвалих го.

Другите бяха твърде учтиви, за да не се изкажат ласкаво. Ала после както си-фан, така и джиахурът се метнаха на седлата и така демонстрираха цялата монголска ездова школа, че от животните започна да се вдига пара. След малко си-фан скочи на земята точно пред мен и каза:

— Ти си пътешествал по целия свят. Я ми кажи кой народ има най-добрите ездачи?

— Това са си-фан — отвърнах му учтиво, макар че не мислех така.

— Знаех си — гордо рече той. — Никой си-фан не може да бъде надминат в ездата. Искаш ли и ти да опиташ?

— Твоите коне са твърде слаби. Няма да могат да ме издържат и няма да се помръднат от мястото си. Той се засмя.

— Нима аз не съм по-тежък от теб? Опитай! Сложих ръка на седлото и с един скок се озовах върху гърба на животното. Онзи, който само с притискане на бедрата е успявал да укроти диви мустанги, той лесно може да се съревновава с един монголец по езда. Отпуснах се тежко на седлото и притиснах кончето с колене. То беше вече доста изтощено, беше се запъхтяло и пръхтеше. Първо се вдигна на задните си крака, после взе да хвърля къч, съпротивлява се може би четири-пет минути, но не направи нито крачка напред и най-сетне се строполи под мен.

— Видя ли, че не може да ме носи? Ти си по-добър ездач от мен, но аз съм по-тежък от теб.

Като монголец той беше страстен ездач. Очите му заблестяха.

— Ще ти покажа един кон, на който никак няма да му тежиш. Поръчах да ми го докарат чак отвъд планините, но никой не може да го възседне. Хвърля на земята и мен, както и всички други, които се опитат да го яхнат.

— Покажи ми го!

— Преди това се отдалечете! Но ако ти се случи нещастие, вината няма да е моя!

Кимнах. Отдръпнахме се до портата, за да бъдем на по-безопасно място. Конярят отвори втора врата и веднага отскочи зад нея. Оттам излетя като стрела един вран жребец като самия дявол! Още от пръв поглед разбрах, че беше превъзходен кашгарански расов кон. Очите му пламтяха. Ноздрите му сякаш изпускаха искри. С удоволствие бих разменил за него и най-хубавия мустанг.

— Остави го първо да се набеснее, после ще можеш да го яхнеш, макар че веднага пак ще се озовеш на земята — каза си-фан.

— Ами ако въпреки всичко остана на седлото, ако изобщо не се възпротиви да ме носи на гърба си?

— Тогава нека бъде твой!

— В такъв случай той е вече моя собственост.

Насочих се към средата на двора.

— Стой, почакай! Все още е много опасно!

Не обърнах внимание на вика му, а свалих скъпоценната си връхна дреха и я сгънах на две. Жребецът прелетя няколко пъти покрай мен като непрекъснато се опитваше да ме ритне със задните си копита. Когато отново се насочи към мен, аз хвърлих дрехата си върху главата му. Той направи още няколко скока и спря, за да се отърси от нея. Незабавно го сграбчих с лявата си ръка за гривата и забих показалеца и средния си пръст на десницата дълбоко в неговите ноздри. Жребецът се опита да се изправи на задните си крака, но го задържах — иначе просто трябваше да си разкъса ноздрите. После с помощта на двата споменати пръста аз блъснах главата му нагоре и отстъпих крачка назад. Последва нов тласък в обратна посока и конят приклекна на задните си крака. С повторно енергично движение пак го изправих, а после отново го принудих да приклекне. Същото се повтори доста пъти. Това бе изморителна работа, защото на тази необуздана и груба физическа сила можеше да противостои пак само груба физическа сила. Единственото ми предимство беше, че здраво държах животното за ноздрите, една хватка, срещу която то беше безпомощно. От коня започна да се вдига пара, а от мен се стичаше пот. Най-сетне той преустанови съпротивата си и застана на едно място като стенеше и трепереше с цялото си тяло. Тогава взех да го галя по главата, по гърдите и предните крака. Същевременно му заговорих с настоятелен силен глас. Най-накрая се метнах на гърба му. Враният жребец се опита да се изправи на задните си крака, но един остър вик се оказа достатъчен да го закове на място. После той се подчини на натиска на краката ми и все още треперейки и пръхтейки, с бавна крачка обиколи двора. Тогава аз скочих на земята, засмях се и заявих:

— Този мори-мори е мой!

— Ти познаваш тази раса? — учудено ме попита домакинът.

— Нали съм ездач.

— Да, наистина, и то какъв! Но все още конят не е твой.

— Защо?

— Казах ти, че ще е твой, но кога, това все още не е решено.

— Ами реши го тогава!

— фи ще разговаря с теб по този въпрос.

Успокоих се, защото знаех, че по един или друг начин конят все щеше да стане моя собственост.

— Гръм и мълния, ама че спектакъл! — обади се капитанът. — Накара тези хора дяволски много да те уважават. Нали видях какви очи бяха ококорили!

— Сега този кон ще ми се подчинява, но няма да допусне друг човек на гърба си.

Откачих едни юзди, провесени на близкия кол и ги сложих на главата на животното като не преставах да го галя и ласкаво да му говоря. После го заведох в конюшнята, вързах го й насипах овес в яслата му. Същевременно огледах вратата, за да видя как се заключваше. Отваряше се съвсем лесно, тъй като имаше само едно дървено мандало. По същия начин се затваряше, както вратата на другия обор, тъй и портата, през която се излизаше извън двора.

Най-сетне разгледахме и жилищната сграда, която според китайските схващания беше построена целесъобразно с нуждите и изискано обзаведена. Докато се разхождахме из къщата, домакинът съумя така да нареди нещата, че да остана сам с Ки-унг в една от стаите. По израза на лицето й познах, че беше посветена в намеренията на баща си. Попитах я:

— Ти имаш ли право свободно да се разхождаш наоколо и да общуваш с мъже?

— Да.

— Също и в града?

— Да, защото не съм китайка.

— Познаваш един човек, когото обичаш, нали?

Тя не отговори.

— Кажи ми, за да бъдеш щастлива!

— Баща ми няма да го допусне!

— Кой е той?

— Синът на нашия пао-чинг.^[17]

— Той ще стане твой съпруг, защото нямам намерение да заставам на пътя ви. Имаш ли си майка?

Веднага очите й се напълниха със сълзи.

— Не.

— Кога умря?

— Не знам жива ли е или не. Тя просто изчезна. Беше станала киао-ю, християнка, а баща ми не можеше да се примири с това. Ето защо тя избяга.

Колко ужасно! Значи този звяр беше затворил в Лунг-кой-сианг собствената си жена, за да я умори от глад и жажда. Не биваше да го казвам на клетото девойче.

— Ти сигурно пак ще я видиш. Християнският Бог е много могъщ. Той ще помогне и на нея, и на теб!

— Видях те колко си силен и какво можеш, затова вярвам, че и твоят Бог ще е по-могъщ от фо и Буда. Ако той ми върне моята майка и аз ще започна да му служа. Ще кажеш ли на баща ми, че не желаеш да ме вземеш за жена?

— Да. Ти не знаеш защо не искам да си имам никаква работа с него, но аз знам, а и той го знае.

— Да, знам го! — разнесе се глас зад гърба ми. Кианг-лу, който беше подслушвал, застана между мен и момичето. Попита ме:

— Днес си разпитвал за Лунг-кой-сианг, а?

— Да.

— Защо?

Огледах се, за да видя дали тилът ми бе свободен и отговорих:

— Защото снощи подслушах разговора ти с фи-минг-дзу.

— А-а…! Напусни Моя дом! Не искам нито да те виждам, нито да те чувам. Махай се! — Върви пред мен!

— Страхуваш ли се? Е, добре! Следвай ме!

Той излезе от стаята и се отправи към стълбището. По коридора не се мяркаше жива душа и затова си помислих, че в момента не ме застрашава никаква опасност. Вече почти бях стигнал до стъпалата, когато зад мен изведнъж изскърца врата, две ръце ме сграбчиха през кръста, други две се впиха в гърлото ми, а и си-фан светкавично се обърна и се нахвърли върху мен. Напразни бяха усилията ми да се освободя. Нападението бе твърде бързо и неочаквано и скоро изгубих съзнание.

Когато дойдох на себе си, наоколо цареше непрогледен мрак. И краката, и ръцете ми бяха здраво вързани, а устата ми бе запушена с някакъв парцал и превръзка отгоре. Нейде съвсем наблизо долових шумно дишане. Дали до мен лежеше капитанът? Вероятно и него бяха пленили. Изръмжах — единствения звук, който можех да издам и веднага ми бе отговорено със същото.

Значи пак бяхме пленници! Но не бях особено разтревожен. Измина време, много време, ужасно дълго време. Сигурно отдавна вече се бе свечерило и нощта беше настъпила. Най-после чух да се отваря някаква врата и на светлината на един фенер видях как в стаята влязоха Кианг-лу и джиахурът. Последният се захили подигравателно.

— В куанг-ти-миао и в Куанг-чой-фу ми се изплъзнахте, но този път това няма да ви се удаде! — увери ни той.

Върховният предводител на Драконите се наведе над мен.

— Ти си ни подслушвал и сега знаеш всичко. Следователно излишно е да ти обяснявам нещата. Ще направиш ли каквото искам от теб?

Поклатих глава.

— Тогава ще отидете право в Лунг-кой-сианг и там най-мизерно ще пукнете от глад и жажда. Решавай! Озовете ли се веднъж в „еркера“, ще бъде вече късно. Кианг-лу знае какво да направи, за да не може никой да го издаде!

Отново поклатих глава.

— Добре, тогава нека куъи^[18] те отнесат при чют-гур, при дявола!

Той изсвири с уста и веднага се появиха четирима души, които ни сграбчиха и ни завлякоха на двора. Там ни натовариха на два паланкина и ни понесоха.

Пътят ни водеше около градчето и после в посока на клисурата, която бях изкачил сутринта. Носиха ни чак до горния й край, но там, откъдето започваше остроръбестата скала, ни извадиха от паланкините и под мишниците ни прекараха въжета. Междувременно Кианг-лу започна да се изкачва сам пред всички. Несъмнено мястото, където бе скрита стълбата, беше само негова тайна и той не желаеше тя да бъде разкрита. След като вече не се намирах в носилката, забелязах, че освен от джиахура, бяхме придружавани от още шестима мъже.

С помощта на въжетата те започнаха да ни влачат нагоре. Когато се озовахме в подножието на „еркера“, Кианг-лу беше облегнал вече стълбата до скалата. Докато той се изкачваше нагоре заедно с хората си, джиахурът остана при нас и ни заговори:

— Загубени сте! Ето ви нещо за сбогом!

С тези думи той ни тегли по няколко здрави ритника. После спуснаха въжета, с чиято помощ бяхме издърпани.

Щом стигнахме горе, Кианг-лу извади парцала от устата ми.

— А сега кажи ми за последен път дали ще ми се подчиниш!

— Не! Няма да ти се подчиня, а ще те накажа!

— Ще ме накажеш ли? Та ти вече си мъртъв. Там долу ще си намериш компания и от нея ще разбереш какво значи да се опиташ да предадеш Кианг-лу. Върви по дяволите!

Спуснаха ме пръв, а после издърпаха въжето.

— Кой дойде тук? — попита женски глас.

— Една жертва на Кин-дзу-фо. И на мен също ми е писано да умра тук от глад и жажда. Искаш ли да спасиш себе си, мен, а и дъщеря си?

— Та нима бих могла?

— Можеш. Днес ти хвърлих тук един нож. Вързана ли си?

— Ти ли беше? Не, не съм вързана.

— Побързай, вземи ножа и срежи въжетата ми!

С треперещи ръце тя направи каквото й казах и преди още капитанът да се беше озовал долу при нас, аз се почувствах вече свободен. Незабавно претърсих помещението. То беше толкова ниско, че можех да пълзя само на колене. В него имаше място само за четири-пет души. Входът беше съвсем отвесен и то толкова широк, че не беше възможно човек да се изкатери нагоре, опирайки се на крака и ръце по маниера на коминочистачите. Навярно поради това обстоятелство Кианг-лу беше убеден, че никой не можеше да избяга от този затвор.

Ръцете и краката ми бяха напълно дееспособни, нещо, което едва ли щеше да е така, ако ме бяха вързали индианци.

— Дай ми ножа! — помолих жената.

Взех го от ръката й и преди още полюшващият се във въздуха капитан да беше стъпил на земята, успях да прережа стягащите го въжета. Отгоре пак изтеглиха дебелото въже.

— Кептън, давай бързо обратно нагоре! — прошепнах аз.

— Гръм и мълния! Отгде го взе този нож? Остави ме първо малко да си поема дъх! И как ще се изкачим?

— За един човек тази шахта е твърде широка, но двама ще се оправят. Ще опрем гърбовете си здраво един в друг и лека-полека с крака и ръце ще се изтикаме нагоре.

— Туй ще ми се удаде по-лесно от планинарството, понеже много ми прилича на катерене по мачта. Вече си отдъхнах. Хайде, Чарли, побързай да не ни избягат! Край на палячовщините. Сега става сериозно.

— А мен ще ме спасите ли? — боязливо попита жената, щом забеляза, че се каним тъй скоро да си вървим.

— Не се тревожи, ще те измъкнем оттук! — успокоих я аз.

Прилепили здраво гърбовете си един в друг, ние се закатерихме бавно нагоре. Бяха ни взели оръжията, но разполагах с ножа си. Все пак се придвижвахме по-бързо, отколкото бях очаквал от капитана.

— А сега, колкото е възможно по-тихо! — подхвърлих на Търнърстик, когато се озовахме на някакви си две-три педи от горния край на „комина“.

Съвсем безшумно подадохме глави и се измъкнахме навън. Изправил гордо глава и с гръб към нас Кианг-лу стоеше сам на платформата и изглежда с интерес наблюдаваше светлия лунен пейзаж, разкрил се пред очите му отвъд пропастта.

— Да го блъснем долу! — прошепна ми капитанът.

— Не, това би било подло убийство. Ей тук са оставили въжето. Ще го вържем и след като измъкнем жена му, ще го свалим долу. После ще го предадем на властите.

— Неговата жена ли? Че това неговата жена ли беше?

— Разбира се.

— Слушай, Чарли, този негодник заслужава нещо повече от едно нищо и никакво предаване на властите, защото не е изключено да го пуснат да си върви. А нали ние сме чужденци! Този човек би трябвало…

В гнева си Търнърстик непредпазливо тропна с крак. Кианг-лу светкавично се обърна и ни видя. . — Кой…?

От уплаха думите му заседнаха в гърлото.

— Не ти ли казах, че ще те накажа? — попитах го аз.

— Как се изкачихте? Хора ли сте или призраци?

— Хора, но по-добри и по-умни от теб. Предаваш ли се?

Вместо отговор той сложи длани около устата си и нададе пронизителен вик. Отдолу му отговори многогласен рев.

— Да се предам ли? — викна ми той. — Вие и сега сте загубени, също както и преди! Не чувате ли, че моите хора се връщат?

Вече наистина трябваше да действаме.

— Докато дойдат, ти ще си в ръцете ни!

С тези думи аз се втурнах към него. Той стоеше съвсем близо до края на платформата, а не биваше точно там да приема борбата. Ето защо с мощен скок Кианг-лу се хвърли срещу мен, при което гърдите му срещнаха юмруците ми и олюлявайки се, той отстъпи крачка назад. В същия миг Търнърстик също замахна и с железния си юмрук така го удари по главата, че негодникът съвсем изгуби равновесие — последва пронизителен и ужасяващ вик и Кианг-лу падна заднишком от ръба на скалата право в пропастта.

Със затаен дъх аз наострих слух. До нас достигна глухият шум от удара на тялото му — всяващият ужас пиратски главатар бе стигнал дъното й и там сигурно беше станал на кайма.

— Чарли!

— Кептън!

— Той падна!

Капитанът беше толкова изплашен, сякаш бе извършил най-страшното престъпление.

— Да, отиде при своите жертви, където му е мястото. Кептън, няма нужда да имаш някакви угризения на съвестта! Първо, ти не го блъсна нарочно долу и второ, той многократно е заслужил смъртта си.

— Well, сигурно си прав. Но все пак човек изпитва дяволски неприятно чувство, когато… бррр!

— Хайде, бъди разумен и не забравяй, че неизбежната самоотбрана е разрешена и от Божиите, и от човешките закони. Я виж, ей там долу стоят шестимата заедно с джиахура. Не могат да се изкачат, понеже Кианг-лу пак е издърпал стълбата.

— Значи сме обсадени.

— Няма значение! Нека преди всичко измъкнем жената!

— Как ще стане тази работа?

— Много лесно. Ще те спусна долу. Ти ще вържеш въжето под мишниците й, но така, че да може да диша. После ще издърпам първо нея, а после и теб.

— Става — come on!^[19]

Въжето беше здраво. Можехме да му се доверим. След няколко минути си бяхме вече свършили работата и изтощената от глад и жажда жена лежеше при нас на платформата.

— Кои сте вие? — попита ни тя.

— Християни сме, също като теб.

— Къде е мъжът ми?

— Не е тук, а не си е и у дома. Отиде далече и ти дълго време няма да го видиш.

Свежият и чист въздух й оказа такова въздействие, че тя изгуби съзнание.

Вече можехме да насочим цялото си внимание към обсадилите ни разбойници. Те не бяха наясно какво можеше да означава разнеслият се вик, защото платформата бе толкова широка, че нямаха възможност да ни видят.

— Кианг! — разнесе се отдолу гласът на джиахура.

— Лу! — отвърнах му.

— Какво желаеш, господарю?

Без съмнение той ме мислеше за Кианг-лу. Опитах се да имитирам гласа на мъртвия им предводител.

— Аз ли? Нищо! Кой извика от отсрещната страна на пропастта?

— От отсрещната страна ли? Че не беше ли ти?

— Сигурно е бил някой лунг-ийн. Я проверете отсреща какво означава това!

— Едва ли ни застрашава някаква опасност, иначе той пак щеше да извика.

— Ти не чу ли заповедта ми?

— Чух я и се подчинявам!

Той се отдалечи и останалите го последваха.

— Чарли, тръгнаха си. Как го постигна? — попита ме Търнърстик. Обясних му. Изчакахме докато пиратите изчезнаха долу в клисурата, а после започнахме да се спускаме. Прегърнах жената с едната си ръка през кръста и слязох с нея по стълбата до перваза. Търнърстик ме последва и след това закачи стълбата на долните куки. Така се озовахме долу при купчината камъни, където пак скрих стълбата.

— Къде ще ме заведете? — попита жената, която беше дошла в съзнание.

— В жилището ти, при твоята дъщеря Киунг^[20] — отвърнах й аз.

— Ти познаваш ли я?

— Да. Тя много плака за теб и сигурно ще е много радостна пак да те прегърне. Ще можеш ли да вървиш?

— Не.

— Тогава ми позволи да те нося!

— Бог да те възнагради за всичко, което правиш за мен!

Малко по-надолу намерихме двата паланкина, с които ни бяха докарали на идване. Носачите ги бяха зарязали, когато бяха чули вика на своя предводител.

— Хайде, кептън, нека натоварим клетницата на едната носилка. Така ще ни е по-удобно.

— Well, елатенг, мистрес. Ние щенг ви отнесемонг до доманг ви с тозинг паланкинунг!

Тя се качи на носилката, Търнърстик се хвана отпред, а аз отзад и така започнахме да се придвижваме значително по-бързо. Тръгнахме да заобикаляме града и тъкмо се канехме да свърнем към познатата ни вече лятна резиденция, когато срещу нас се зададе някакъв мъж. .

— Кои сте…?

Той не доизрече въпроса си. Беше фи-минг-дзу, който ни позна и мигновено изчезна в бамбуковия гъсталак.

— Чарли, пусни носилката, трябва да хукнем подир него! — извика ми капитанът.

— Остави го засега намира, кептън! Все ще си разчистим сметките с него! — отвърнах аз.

Продължихме по пътя си и скоро се озовахме пред градината на лятната резиденция. Стори ми се, като че току-що някакъв човешки силует се прехвърли през оградата и щом ни забеляза, побърза да се притаи в храсталака.

— Спри! — наредих на капитана щом стигнахме до въпросното място.

Сложихме паланкина на земята. Приближих се до оградата. Наистина, там се беше сгушил някакъв млад човек, който ще, не ще, трябваше да се изправи.

— Какво търсиш тук?

— Разхождам се.

— Добре правиш, защото нощта е хубава и топла. Кой си ти?

— Защо питаш?

В този момент ми хрумна една мисъл.

— Ако си синът на пао-чинг, кажи ми! Аз съм твой приятел.

— Мой приятел ли? Наистина съм човекът, когото ти спомена, но не те познавам.

— Киунг все още ли е в градината?

— Какво искаш от нея?

— Побързай да отидеш при нея и й кажи да ни отвори! Доведохме майка й.

— Майка й? Истината ли казваш?

— Да, аз съм тук! — разнесе се глас откъм паланкина.

Човекът бързо се прехвърли обратно през оградата. Той беше любимият на Киунг и се беше опитал да се срещне с нея.

Отново вдигнахме носилката и заобиколихме къщата. Не се наложи да чакаме дълго пред входа. Отвориха ни. Майката слезе от паланкина и дъщеря й я посрещна с шумен изблик на радост.

Дръпнах настрана любимия на Киунг и му казах:

— Може би Киунг и майка й са заплашени от опасност, но баща ти е човек с власт и влияние. Закриляй ги!

— Къде намери майка ми? — попита ме девойката, сияеща от щастие.

— Не ти ли казах, че Богът на твоята майка е могъщ и че ще ти я върне? Служи му така, както обеща! Останалото ще ти разкаже тя самата.

— Защо днес се скарахте с баща ми и защо си тръгнахте тъй бързо?

— И това ще узнаеш. А сега дай на майка си вода и храна и ни заведи в стаята на баща си!

— Сами се качете горе. Тя се намира до помещението, където бяхме по обед и е осветена. Къде е татко?

— По-късно ще научиш!

Изкачихме се по стъпалата и скоро се озовахме във въпросната стая. На масата се намираха нашите револвери, часовниците, както и цялата ни останала собственост. Все още бяхме заети с прибирането на всички тези предмети, когато долу се разнесе силен глас:

— Кой дойде в този паланкин?

— Моята майка — отвърна Киунг.

— Кой я доведе?

— Двамата куанг-фу, които бяха поканени днес у нас.

— Те убиха баща ти! Освободиха се заедно с майка ти, а после го блъснаха в Лунг-кой. Сега трябва да умрат. Къде са?

— Горе.

Чухме стъпки на много хора по коридора. Отвън се вдигна врява и когато угасих светлината и пристъпих до прозореца, видях, че към къщата се приближаваше голяма тълпа откъм града. Начело на множеството вървеше фи-минг-дзу.

А човекът, чийто силен глас достигна до нас отдолу, беше джиахурът. Ето защо казах на Търнърстик:

— Кептън, побързай, трябва да бягаме! Изглежда, че тук има повече лунг-ийн, отколкото почтени хора, а и не можем да разчитаме на справедливост!

— Да бягаме ли? От тези хора? — презрително попита той.

— От тази многочислена тълпа, би трябвало да кажеш! Напред, преди да е станало твърде късно!

Избутах го навън в коридора и грабнах някаква дълга дреха, закачена на стената. Затичахме се към онази страна на сградата, която гледаше към двора и където все още не се мяркаше жива душа.

— Давай, ей оттук, през прозореца!

— Не мога да скоча, Чарли!

— Ти само го прекрачи и увисни навън. После се хвани за тази дреха и се спусни като по въже! Аз ще я държа здраво.

Като моряк Търнърстик умееше да се катери много добре. Само след минута беше вече на двора. Скочих подир него.

— А сега накъде? — попита той.

— Да изкараме конете! Ще яздим. Така никой няма да ни догони.

— Well! Но за мен вземи онова дребно конче, дето днес го яздих!

Отворих обора и изведох въпросното животно. За оседлаване нямаше никакво време. После влязох да взема и укротения мори-мори. Враният жребец веднага позна гласа ми, но заради тъмнината не искаше да излезе от обора. Най-сетне успях някак си да го изкарам на двора. В същия момент задната врата на къщата с трясък се отвори и напирайки един подир друг, преследвачите ни се появиха.

— Ето ги! Дръжте ги! — извика джиахурът и се втурна към капитана.

Но револверът в ръката на Търнърстик изгърмя и монголецът рухна на земята. Тълпата се стъписа и така спечелих време да отворя портата и да се метна на гърба на коня.

— Кептън, напред! След мен, наляво, по речния бряг!

— Well, Чарли! Сега ще ме опознаеш и като ездач!…

Още през следобеда влязохме в Кантон, а на следващата вечер се намирахме вече на борда на „Вихър“ заедно с двата коня.

Там трябваше с часове да разказваме, а когато се отправихме към койките, за да спим, Търнърстик подхвърли:

— Чарли, ето това се казва да опознаеш страни и хора! Ами сега какво ще правим? Ще се оплачем ли в полицията?

— Най-разумно е да поразпитаме консула как стоят нещата и да постъпим така, както ни посъветва той.

— Нека бъде така, my old^[21] Кинг-лу-канг-ли-конг-ла-ло! А после веднага потегляме за Макао. Лесно можеш да се досетиш защо.

— Какво ще правим там?

— Какво ще правим ли? Странен въпрос! Естествено, че ще посетим нашата холандска госпожица.

— За да й благодарим за храбрата подкрепа, която ни оказа, когато се отбранявахме срещу пиратите ли? Това се казва идея! Идвам с теб!