Карл Май
Край Тихия океан (8)

Шеста глава
В Забранения град

Освен безбройните, пръснати по брега бамбукови колиби, както и онези закотвени във водата жилища, които китайците наричат шам-пан, до този момент от самия град ние все още не бяхме видели абсолютно нищо. Реката буквално гъмжеше от какви ли не по-малки плавателни съдове. Нямаше по-високи сгради, стърчащи над другите къщи, каквито обикновено се виждат в по-големите градове. Изключение правеше една стара пагода, както и няколко постройки, издигащи се по хълмовете зад града, които изглежда бяха или храмове, или пък някакви укрепления.

Шам-паните са подредени в „улици“ или в редици и са под надзора на специална полиция, която се грижи за порядъка и веднага запълва всяко празно място. Те са закрепени здраво на колове и собствениците им нямат право да напускат местата си без предварително разрешение.

Най-бедняшките от тези „плаващи жилища“ се състоят от сал, върху който е построена колибата. Тя се прави от бамбук и се покрива с бамбук. Изобщо, както изглежда, китаецът не би могъл да съществува без бамбук. фугите се замазват с нещо подобно на цимент, а за свързващо средство служи на тънко нацепен бамбук, с който здраво се стягат отделните части.

Други жилища от подобен вид се изграждат върху истински лодки и обикновено са собственост на бедни рибарски семейства, които заради своя поминък са принудени често да сменят мястото си. Често се виждат шам-пани да се носят по течението, да преминават от единия бряг на другия, или пък да упорстват срещу водите на реката. Обикновено на кърмата на плавателния съд застава жената и го управлява с дълго весло, движейки го насам-натам също като опашка на риба. На носа мъжът й помага с подобно весло, което от време на време оставя, за да хвърли мрежата си, изплетена от тънкото лико на бамбукови стебла или от ликото на кокосови орехи. В средата на лодката се намира бамбуковата колиба с кухнята. Там стоят и децата, които могат вече да ходят, а бебетата обикновено са вързани на гърба на майката или на някоя по-голяма сестра.

На никоя от тези лодки не липсва малкият семеен олтар, пред който винаги гори кандило.

По-заможните съсловия от обитателите на шам-паните живеят в стари, станали негодни за плаване джонки, където често разполагат с няколко етажа и имат далеч по-голям пристан, украсен с декоративни растения в саксии, придаващи му приятния вид на веранда.

Ши-сан-ханг, или факториите, са построени в стила на европейската архитектура на откупена от китайците земя и са обградени от дебели и яки зидове. Там има голям парк, поддържан с много вкус, в чийто център се намира малка много красива църква. Този парк предлага единственото място за разходка на чужденци, където те могат да се чувстват необезпокоявани.

От кея на факториите цяла редица от заграждения се простира на около четиридесет до петдесет стъпки навътре в реката, образувайки нещо като затворено пристанище с тесен вход, чиято ширина е изчислена колкото да пропуска само лодки. На тези съоръжения може да се гледа донякъде като на военна мярка, но те са изградени и като известна защита срещу нахалството на китайските чиновници или срещу любопитството на местното население. Освен това навсякъде, където погледне човек, се виждат издигнати яки бойни кули, които свидетелстват за това, че европейците нямат кой знае какво доверие на поданиците на Небесната империя.

Халвърстоун се извини, че нямал възможност да ни прави повече компания, тъй като бил зает с уреждането на делови ангажименти. Успокоихме го, съобщавайки му решението си, незабавно да напуснем яхтата. Този доблестен човек не прие никакво заплащане за нашето пътуване, но затова пък Търнърстик постъпи достатъчно „gentlemanlike“^[1] и прояви благодарността си към екипажа, че ни беше придружил до куанг-ти-миао, като почерпи моряците със специален грог и им раздаде по няколко лъскави долара.

После ни откара с лодка на брега. Веднага бяхме нападнати от куп агенти и какви ли не други досадници. Един започна да ни крещи с такъв глас, сякаш искаше да ни спука тъпанчетата на ушите. Друг ни хвана за ръцете, трети пък се опита енергично да ни изблъска в желаната от него посока, а четвърти вдигна пред очите ни огромен плакат от няколко квадратни метра, на който с грамадни букви беше написано онова, което в страхотния шум не можеше да ни каже. Пети ловко и пъргаво като змиорка се провря до нас между безбройните ръце и крака и ни връчи една ката^[2] от жълта коприна, за да ни подкани с тази обичайна за Тибет и Монголия проява на любезност да направим жертвоприношение. Шести, вдигнал високо ръце, разперил и десетте си пръста, правеше невъобразими физиономии, в които вземаха най-живо участие беззъбата му уста, полегатите му тесни очи и чипото носле, за да ни подскаже с мимики онова, което искаше да ни съобщи.

Стоях сред тази разюздана тълпа, събрана от кол и въже, и търпеливо понасях ужасния шум и неистовите крясъци. Ураганът сигурно щеше да утихне щом хората забележеха, че ние не желаехме да си имаме никаква работа с тях. Ала това търпение изцяло липсваше на темпераментния капитан. Той блъскаше и тласкаше, пуфтеше и удряше нахално напиращите към него китайци така, сякаш ставаше въпрос на живот и смърт, като не преставаше да прави опити да ги надвика с мощния си глас:

— Оставетенг ме намиранг! Назад, момчетанг! Нямамонг нужданг от вас! И сами знаемонг каквонг да правименг! Пръждосвайтенг сенг, ви казвамонг, иначенг щенг ви дадемонг да се разберетенг!

От движенията, които бях принуден да правя, за да се предпазя от ударите и лактите във всеобщата блъсканица, дрехите ми се раздърпаха и между два илика на ризата ми се показа знакът на лунг-ийн. Човекът с катата го видя.

— Кианг! — прошепна ми той.

В страхотния шум наоколо не можах да чуя думата, по-скоро я отгатнах по движенията на устните му.

— Лу! — отвърнах му също повече с устни, отколкото с глас. Той ми направи знак, провря се между тълпата и заставайки по-надалече, остана да ни изчака.

— Кептън, напред! Да видим дали ще успеем да пробием тази блокада! — подвикнах на Търнърстик.

— Добре, възможности не ни липсват.

Изглежда, до този момент той бе работил само с „половин пара“, защото след като изпъна жилестите си яки ръце, досадниците се разлетяха така, сякаш бяха мухи и ние можахме да си пробием път. Побързахме да свърнем в най-близката уличка. Китаецът ни последва и като се приближи до мен, попита:

— Господарю, защо носиш облеклото на чужденец?

— Защото бях далеч от Чина^[3] — отговорих му аз.

— По делата на нашето хуй?^[4]

— Нима можеш да разпитваш един иой-дзи?

— Прости ми, господарю! Не съм виждал досега някой лунг-ийн в чуждестранни дрехи.

— Защо ми направи знак?

— Имам заповед да предам едно съобщение на всички хуи-дзъ,^[5] които срещна.

— И какво е то?

— Всички трябва да дойдат във Ван-хо-тиън.

— Кога?

— Тази вечер в полунощ.

— Защо?

— Днес или утре ще пристигнат двама наши неприятели, които трябва да бъдат пленени.

— Що за хора са?

— Сам знаеш, че предводителите не ни казват всичко.

— Кой ти нареди да вършиш тази работа?

— Знаеш, че нямам право да ти отговарям на такъв въпрос, макар да имаш по-висш ранг от него.

— Значи той е някой тю-сю, така ли?

— Да.

— Тогава е джиахурът, който днес е отседнал във Ван-хо-тиън.

— Господарю, едва сега ти вярвам вече, че си иой-дзи, защото знаеш къде се намира твоят подчинен.

— Защо не ми повярва още отначало?

— Носиш чуждоземно облекло и нямаш пън-дзъ, а нашите предишни знаци често биваха подправяни или крадени, което лесно можеше да е станало и сега.

— Нали знаеш, че безпрекословно трябва да се подчиняваш на офицерите си?

— Да, знам.

— Заповядвам ти н ай-строго следното: джиахурът не бива да научи, че се намирам вече в Чина. Няма да му казваш, че си ме срещал!

— Ще изпълня заповедта ти.

— Тогава ще се видим пак в полунощ. Имаш ли да ми казваш още нещо?

— Не.

— Значи се разбрахме. Дзинг-леа-о!

— Леа-о!

Човекът се отдалечи. С учудена физиономия капитанът се обърна към мен и ме попита:

— Чарли, да не би да си посещавал вече някога Китай?

— Не. Защо питаш?

— Ами защото още с първия срещнат китаец подемаш такъв задушевен разговор, сякаш вече сте се срещали на някое друго място.

— Между нас има нещо общо, което ни свързва.

— Теб и него? Какво искаш да кажеш?

— Нали още снощи ти обясних, че тук минавам за полковник на лунг-ийн.

— Да, вярно.

— Е, този беше един лунг-ийн.

— Един от Драконите? The devil, тогава си ми изиграл дяволски лоша шега!

— Защо?

— Трябваше да ми кажеш, че е пират!

— А-а!

— Разбира се! Или забрави, че се зарекох да претрепвам всеки Дракон, който срещна?

— Е, тогава вземи, че претрепи двама при следващата ни среща!

— Така и ще направя! Какво искаше този тип?

— Каза ми къде мога да намеря джиахура.

— Къде?

— Тук наблизо, в странноприемницата „При десетте хиляди владетели“.

— Кога?

— В полунощ.

— Тогава отиваме! Искам да си поприказвам с този монголец.

— Но той няма да е сам. Там ще има и много други лунг-ийн, а глутницата вълци носи смърт и за най-силната мечка. Какво ли ще стане с нашия добър „Вихър“, ако очистят капитан фрик Търнърстик в някоя долнопробна кръчма?

Споменаването на неговия кораб оказа своето въздействие.

— Прав си, Чарли. Какво смяташ да правиш?

— Все още не знам. До полунощ има доста време и дотогава сигурно все ще вземем някакво решение.

— В това изобщо не може да има някакво съмнение. Първо, те посегнаха на нас и ще трябва да си получат наказанието и второ, всеобщ човешки дълг е да се освобождава света от подобна сган.

— Съвсем правилно, кептън. Но затова, че ни нападнаха, ние им го върнахме с лихвите с нашите весла, а и другата точка също има своите две страни. Какво ли ни засяга Китай? Защо пък точно ние двамата да рискуваме живота си, за да обезвредим една разбойническа банда, срещу която, изглежда, добрите китайци нямат нищо против? Обърнем ли се за помощ към някой консул, той само ще вдигне рамене, защото няма право да се намесва във вътрешните работи на империята и може да предприеме някакви стъпки, единствено когато са засегнати поданици на неговата държава. Ала и в този случай усилията му ще са твърде безнадеждни. А обърнем ли се към някой мандарин, то трябва да се очаква, че и той ще е съмишленик на лунг-ийн и ще се отнесе към нас по съответния начин.

— Това звучи дяволски логично. Но за мен ще е цяло удоволствие да отърколя във фарватера на тази шайка една хубава подводна скала!

— С теб съм, но стига да видя, че е възможно това да стане и че няма да ни струва твърде скъпо.

— Well, тогава ще трябва първо добре да обмислим нещата. Но какво ще правим сега?

— Ще разгледаме града и то най-напред отвън, защото достъпът до него е строго забранен за чуждоземни варвари.

— Значи не можем да влезем в него, така ли?

— Всъщност не, но ще направим един опит да видим дали все пак няма да е възможно. В такъв случай, ако самата полиция не прояви интерес към нас, ще си имаме пак работа с прелестната тълпа от улицата.

Продължихме пътя си. Ако броят на шам-паните във водите на Кантон се преценява на около шейсет хиляди, то аз намирам, че тази цифра в никакъв случай не е завишена. Те са толкова многобройни, че от птичи поглед сигурно биха изглеждали като водна леща, която буквално покрива цели реки, езера и канали.

Улиците, по които вървяхме, бяха много тесни. Силно впечатление ни правеше ситният тръс, с който се придвижваха всички хора. Особено многочислени бяха носачите на какви ли не товари. Със силните викове „о-хе“, „о-хе“ те предупреждаваха минувачите да се пазят да не се сблъскат с тях. Също както по ориенталските базари, така и тук различните занаяти бяха обособени в отделни улици и улички, едно обстоятелство, което засилва конкуренцията и е от полза за купувачите.

Търнърстик се спря пред един магазин за птици и ме попита:

— Чарли, що за пилци са това?

— Бекаси и рибари.

— Ама как са ги издокарали само. Това събужда апетита. Няма ли да посетим някоя гостилница, за да хапнем нещо?

— Съгласен съм.

— Естествено, ти си мой гост.

— Няма да ти развалям настроението с един отрицателен отговор. Но как ще се храним, като изискани китайци или евтино?

— Изискано, това се разбира от само себе си! Ти ще поръчваш, но само да не е печен таралеж, мариновани дъждовни червеи, черни охлюви, ястия с бръмбари и други подобни неща, на които китайците са свикнали.

— Не се тревожи, кептън! Измислици са, че китайците ядели такива гадости. Само начинът на приготовление на техните ястия се различава от нашия.

— Но нали съм чел такива истории!

— Вярвам ти. Но понякога дори и онова, което уж е черно на бяло, не винаги е истина. Най-напред навярно начинът на приготовление на техните ястия ни е дал повод да си мислим, че те ядат неща, с които ние не сме свикнали и са чужди за вкуса ни. А възможно е и някой път един или друг китаец-веселяк да е поканил на гости у дома си някакъв стеснителен чужденец и да си е направил шега с него като му е поднесъл какви ли не най-странни неща за ядене, само и само малко да го поднесе. И това е всичко.

— Но съвсем сигурно е, че ядат такива щуротии като лястовичи гнезда и морски водорасли!

— Вярно е, но морските водорасли са наистина много хранителни растения, а и ти няма да се откажеш от едно лястовиче гнездо във вкусен сос.

— Ами млади кучета?

— Също! Но защо да не ги ядат? Нима месото на едно младо куче е по-лошо от месото на козле или на зайче? И ако китайците си похапват и перки от акула, това пак не е толкова отвратително, колкото, например, нашето сирене, което всъщност не е нищо друго, освен ферментирало и плесенясало мляко. Помислиш ли си за нашите стриди и градински охлюви, за тъй обичаните телешки момици и други дреболии, за шкембета и чревца, за жабешките бутчета и какво ли още не, тогава сигурно ще стигнеш до убеждението, че китайците съвсем не ядат по-лоши храни от нас.

— Well, това звучи утешително. Да потърсим някоя гостилница!

— Ей там наблизо има една, и то с английски надпис. Казва се „Хотел при всички хубави неща“. Ще влезем ли?

— Йес.

Още на прага на вратата бяхме посрещнати от един китайски келнер, а на входа за залата стоеше друг, който с изискана учтивост ни попита за имената. След като му отговорихме, със силен глас той извика двете имена на английски и на китайски така, че те проехтяха из цялото помещение. После ни заведоха до една свободна маса, застлана с копринена покривка. Столовете също бяха тапицирани с коприна. След това, без изобщо да ни питат, всеки от нас получи по чашка сладка силна оризова ракия.

Тогава към нас се приближи главният келнер и ни донесе листа с менюто, който бе направен от най-фина червена копринена хартия и беше толкова голям, че можех целият да се увия в него. Ястията бяха обозначени с номера и винаги, когато му поръчвах някое от тях, той се обръщаше и го извикваше към кухнята така, че там сигурно можеха да го чуят.

Нямаше нито ножове, нито лъжици и вилици. Всичко се сервираше тъй накълцано, че човек нямаше нужда от нож. Вместо с вилици и лъжици трябваше да си служим с пръчици от слонова кост, наричани от американци и англичани „чопстикс“.

Непрестанното недоволно ръмжене на капитана предизвика усмивката ми. Той ме попита:

— Защо се смееш?

— Защо ръмжиш? — контрирах го също с въпрос.

— Че как да не ръмжа, а? Кой ли може да поднесе към устата си нещо с тези две куки за плетене? Само бода с тях из паницата си насам-натам, също като щъркел в блато, който не намира жаби, а ти си служиш с тези неща така, като че ли си се родил с две такива пръчици в ръката!

— Упражнявал съм се, кептън.

— Упражнявал ли си се? Къде?

— На твоя кораб. Поисках от готвача всеки ден да ми приготвя по една чиния ориз. Аз си издялках две пръчици. И когато оставах сам, се опитвах да се науча да се храня по китайски.

— Това е най-голямата подлост и най-ужасното коварство, каквито мога да си представя! Ако ми беше казал и на мен, аз също щях да участвам в тези упражнения.

— Или щеше да хвърлиш по мен двете чопстикс. Но сега няма как, трябва да повярваш, че може да се яде и така.

— Нямам никакво намерение да се занимавам с тях, иначе и вдругиден пак ще ме намериш да седя тук и да човъркам в паничките. Я ми поръчай едно голямо парче хляб!

Изпълних желанието му. Когато получихме хляба, той извади своя нож и си изряза от кората му лъжица, с чиято помощ вече не изоставаше от мен.

След като приключихме с наистина чудесното ядене, което се състоеше от двайсетина малки блюда, ние получихме чай, а после ни попитаха дали желаем иън.^[6] Преведох този въпрос на Търнърстик.

— Чарли, тук намират ли се пури?

След като от своя страна попитах келнера, той ни донесе няколко истински „манила“, които капитанът много хареса. Що се отнася до мен, предпочетох да опитам едно китайско наргиле. Главата му имаше приблизително големината на напръстник и затова често трябваше да я тъпча. Но тютюнът беше хубав, силен и малко сладникав.

— Чарли, я попитай колко дължим! Или по-добре почакай! Самият аз ще попитам. Гарсон!

След като подхвърли тази френска дума, той ме погледна победоносно.

— Е да, навярно си мислиш, че от нищо не разбирам, а? Откакто проговорих китайски, отново ми се върнаха и всички познания по френски. Хей, гарсон!

Келнерът забеляза, че Търнърстик има него предвид и се приближи.

— Ядохменг многонг хубавунг и сменг доволнинг от тебонг. Колконг ти дължимънг?

Човекът поклати глава и ме попита:

— Какво казва този господин?

— Иска да плати.

Келнерът пристъпи до малка масичка, където имаше една суан-пан,^[7] изчисли сумата и после с туш и четчица написа сметката, която поднесе на капитана.

— Какво означават тези драсканици, Чарли?

Казах му сумата. Тя бе толкова незначителна, че капитанът се учуди.

— Докато сме в Кантон, ще се храним тук — отсече той. — Но ще трябва да си нося лъжица. Тук дават ли се бакшиши?

— И още как, кептън.

— Well, ще останат доволни от мен. Хей, гарсон, всички келнери да дойдат тук!

И това трябваше да преведа. Събра се целият обслужващ персонал на хотела „При всички хубави неща“ и до един получиха ком-ча. Ако се съди по поклоните, които взеха да правят, изглежда, останаха много доволни.

Станахме от масата.

— Останете още малко, господа! — помоли ме главният келнер.

Той взе в ръка листа за менюто и се обърна към другите посетители. След като още веднъж спомена имената ни, той прочете на висок глас всичко, каквото бяхме поръчали и изяли, а накрая обяви както сумата на сметката ни, така и бакшишите, които капитанът беше платил. После с дълбоки поклони персоналът ни придружи до изхода и ни изпрати с молбата отново да дойдем.

Изглежда капитанът беше твърде много поласкан от тази учтивост, защото каза:

— Фини хора с чувство за благоприличие са тези китайци! Обикновено имат само един недостатък, че не се оправят особено добре с родния си език. Къде ще пренощуваме?

— В някоя странноприемница от онези, които се срещат на всяка крачка край реката.

Продължихме разходката си. Минахме през крайните квартали на града, отделени с висок дебел зид от същинския китайски град, влизането в който става твърде трудно. На определени интервали на този зид се издигат стражеви кули, а тук-там в него има порти, през които се прониква в стария град.

Улиците, уличките и площадите бяха толкова оживени, като че бяхме попаднали на някой панаир. Понеже не биваше да се спираме, за да не пречим на движението, най-сетне здравата се изморихме.

— Чарли, няма ли малко да си починем?

— Къде?

— В някоя гостилница, ама не някъде тук в предградията. Трябва да разгледам и китайския град.

— Няма ли да го оставим за по-късно? Ако носим китайско облекло, никой няма да ни досажда.

— За по-късно ли? Нямам такова намерение! Когато някой китаец дойде в Ню Йорк или в Ню Орлиънс, може да отиде където си поиска и като американски гражданин имам претенции за същите права тук. Ето една от портите. Ела!

— Не отговарям за последиците, кептън!

— А аз отговарям за всичко. Напред!

Той бързо закрачи натам и аз бях принуден да го последвам.

Още на първата улица се събраха уличните хлапета и тръгнаха подир нас. На втората улица ни посрещна погребално шествие.

Най-отпред вървяха неколцина мъже с пъстри знамена и флагчета. Следваха ги три носилки, на които се мъдреха изображения на идоли. После идваше цял оркестър, който на флейти, гонгове и тимпани вдигаше голям шум. Други хора носеха кадилници с благовония, фишеци, малки ракети и какви ли не фойерверки, които биваха палени, въпреки тесните улици и опасността от пожар сред бамбуковите къщи. Най-сетне идваше носилката с ковчега, вързан за нея с въжета. След ковчега крачеше бонзът, а най-накрая вървеше пъстра тълпа от опечалени.

Ние отстъпихме встрани и се притиснахме до самата стена на най-близката постройка. Въпреки това бяхме посрещнати с мрачни враждебни погледи. Бонзът дори се спря пред нас. Лицето му беше напълно безизразно. Той ни попита:

— Вие сте и-ийн! Какво търсите тук?

Въпросът му бе отправен към капитана, който стоеше по-близо до него.

— Какво ми каза тоя? — обърна се към мен Търнърстик.

— Пита ни какво търсим тук.

— Е добре, момчето ми! — с тези думи капитанът извади няколко от цигарите, които бяха в джоба му още от приключението ни в пагодата, и му ги подаде. — Дойдохменг, за да ти дадемонг тезинг цигарунг.

Човекът посегна и ги взе.

— Дзинг!

И после побърза да догони шествието. Няколко улици по-нататък от една къща ни посрещна силна музика.

— Какво е това, Чарли? Я ми прочети надписа.

— Йо-ши-сианг.

— Какво означава?

— Дом за музика и песни.

— Значи тук се свири и пее. Нека влезем!

— Нямам голямо желание. Не знаем що за сбирщина ще заварим вътре.

— Сбирщина ли? Безразлично ми е каква ще е тя. Напред!

Непредпазливият капитан не ми позволи да го възпра и се отправи към входа. Там ни посрещна такава миризма, която бе всичко друго, само не и примамлива. Щеше да е по-добре, ако се бяхме върнали, ала Търнърстик не искаше и да чуе моите предупреждения.

Щом влязохме в помещението, веднага разбрах, че бяхме попаднали в една от най-долнопробните кръчми. На мръсни и изпокъсани рогозки, както и на мизерни пейки, покрай стените седяха или лежаха какви ли не окаяни типове и слушаха оглушителната музика, която идваше от един разнебитен подиум. Пред всеки от тях имаше по чашка чай. Обаче миризмата, която лъхаше от съседната стая при всяко отваряне на вратата, ми подсказа, че в онази бърлога се пушеше опиум.

Веднага щом влязохме музиката замлъкна и всички погледи се насочиха към нас. Търнърстик се настани на една от пейките с поведението на човек, който беше тук постоянен посетител. Седнах до него. Някакъв пропаднал тип се приближи до нас и ни попита:

— Какво искате?

— Да пийнем нещо.

— Какво ще заповядате?

— Какво предлагаш?

— Само ча.^[8]

— Тогава ни донеси ча!

— А желаете ли да пушите?

— Не.

Поднесоха ни две чашки, в които имаше повече мръсотия, отколкото чай. Тръпки ме побиха при мисълта дори да помириша тази помия.

— Чарли, нима това е чай? — осведоми се Търнърстик.

— Да.

— Ако е така, тогава водата дето се събира в трюма е най-хубавия ямайски ром! Виждаш ли с какви физиономии ни посрещна тази пасмина?

— Хайде да плащаме и да си вървим!

— И през ум не ми минава! Да не искаш тези типове да си помислят, че ще си плюем на петите от страх пред тях?

Неколцина от посетителите се надигнаха и наобиколиха кръчмаря. Успях да разбера твърде малко от разговора им:

— Не бива да търпиш тук никакви инг-ки-ли, никакви морски дяволи!

— Кръчмата ми е отворена за всеки, който си плаща. Тези инг-ки-ли са ги пуснали в града! Защо пък точно аз да имам нещо против тях?

— Ако ги заварят тук, ще накажат и теб, и нас. Или ги изгони, или ще си вървим!

— Не виждате ли, че са силни мъже? Ще се защитават и могат да ми направят големи бели.

— Ние ще ти помогнем. Върви при тях и ги изгони!

— Вие свършете тази работа. Тези чужденци изобщо не ме интересуват.

— Добре, тогава ние ще ги изхвърлим навън!

Нямаше как Търнърстик да не забележи, че обект на този заплашителен разговор бяхме ние двамата. Той ме попита:

— Чарли, за какво си приказват тези хорица?

— Канят се да ни изхвърлят на улицата.

— Гръм и мълния, да изхвърлят капитан фрик Търнърстик! Тези кльощави и немощни жаби! Pshaw, нека дойдат!

— Кептън, хайде по-добре да изчезнем!

— Чарли, щом сме решили веднъж да опознаваме страни и хора, тогава ще трябва да видим и какво става в тези чайни. Аха, ето ги че идват!

Всички посетители се бяха изправили на крака. Забутаха се един друг към нас, докато най-сетне първите от тях се изтъпанчиха съвсем наблизо. Човекът, който преди малко беше разговарял с кръчмаря, взе и сега думата като ни попита:

— Вие сте инг-ки-ли, нали?

— Не, тао-дзъ сме — отвърнах аз, понеже все пак беше по-добре да говорим, отколкото да мълчим.

— Все тая! Хвани едните и ги удари в другите! Нито инг-ки-ли, нито тао-дзъ си имат работа в Чунг-куо.^[9] Този йо-ши-сианг е само за нас, а не и за вас. Махайте се, иначе ще изпитате силата на юмруците ни!

Ако някой ми беше казал подобно нещо в някоя друга страна, просто щях да го изхвърля през прозореца. Но тук при дадените обстоятелства това не беше нито разумно, нито уместно и ето защо отвърнах:

— Не се страхуваме от юмруците ви. Ако търсите сбиване, съвсем скоро ще разберете, че нашите юмруци са по-здрави от вашите. Но върнете ли се спокойно по местата си, не след дълго сами ще напуснем тази къща.

— Няма да ви търпим нито миг повече! Вън!

Той посегна към Търнърстик, който не беше толкова висок като мен, но естествено и тук сметките му излязоха криви. Капитанът го сграбчи за дрехите пред гърдите и ме попита:

— Чарли, работата сериозна ли е?

— Да.

— Е добре, тогава и ние ще кажем край на шегите! Той вдигна китаеца във въздуха и го хвърли сред другарите му така, че мнозина от тях изпопадаха на земята.

— Каквонг ви прихващанг, глупацинг такиванг! Ако не си седнетенг моменталнонг по местатанг, щенг ви направимонг на кайманг!

Няколко от пейките, направени от бамбукови пръти, светкавично бяха разглобени, за да се въоръжат нападателите. После се започна ръкопашна схватка, от която след доста удари и ритници успяхме да излезем победители.

Десетината слабички, лошо хранени човечета не бяха в състояние да мерят сили с нас, още повече че кръчмарят и неговите хора не ги подкрепиха.

Но кратката схватка не мина без шум и олелия и се случи онова, което бях очаквал: в помещението влязоха няколко полицаи, при чието появяване редът и спокойствието незабавно се възстановиха. Всъщност това бяха войници. Униформата им се състоеше от къса червена куртка с бели кантове, къси сини памучни панталони, груби платнени обувки с филцови подметки и плетена шапка от бамбуково лико. Бяха въоръжени с бамбуков щит, върху който беше изобразен императорският дракон, със стрели и лъкове, както и с една къса палка. На гърдите и на гърба им отдалеч се виждаше изрисуваният с ярка боя надпис „пинг“,^[10] тънките им дълги, увиснали мустаци напразно се мъчеха да им придадат по-войнствен вид.

Щом ни видяха, те се постараха лицата им да придобият възможно по-свиреп израз и стиснаха палките в ръка.

— Кои сте вие? — попита техният предводител, обръщайки се към капитана.

— Какво иска пък тоя? — осведоми се Търнърстик.

— Пита кои сме.

— Кажи му, Чарли! Но същевременно му кажи, че като нищо и той може да яде бой, ако не се държи учтиво!

Пингът повтори въпроса си с още по-силен глас. Отговорих му:

— Ей този човек е йенг-ки-ли, а самият аз съм тао-дзъ.

— Значи сте чужденци и варвари, а се осмелявате да влезете в Куанг-чой-фу!

— Внимавай какво говориш! В нашата страна думата „варварин“ е голяма обида, която никой не прощава.

— Варвари сте, иначе не бихте предизвикали това сбиване.

— Ами тогава китайците са варвари, защото те го започнаха.

— Това е лъжа! Тези хора са добри и кротки. Не са ви направили нищо лошо.

След тези думи аз сложих ръце върху раменете му така, че той потрепери.

— Ако още веднъж ни обвиниш в лъжа, така ще ти нашаря гърба заради твоите „варвари“, че ще придобие небесносин цвят.

Човекът отстъпи назад.

— Заплашваш ме, а? Знаеш ли какво значи това?

— Нищо! Какво искаш от нас?

— Ще ви арестувам и ще ви отведа при ча-юан.

— Не възразяваме, но само ако задържиш и тези хора.

— Те са невинни.

— Това ще реши ча-юан. Откъде знаеш кой е виновен и кой не е? Та ти все още никого не си разпитал и нямаш представа как се започна свадата.

— Това не е ваша работа! Платете си сметката и тръгвайте пред нас!

По жестикулациите на полицая, капитанът разбра за какво ставаше дума.

— Чарли, какъв е този човек?

— Войник и полицай.

— Навярно иска да ни арестува, а?

— Да, така е.

— Я се отдръпни настрани! Искам малко да му обработя шапката с юмруци, та дано акълът му се поразмърда.

— Така само ще си навредим. Вече проявихме непредпазливостта да нагазим във водата и сега щем не щем, ще трябва да плуваме по течението.

— Да не би това да е упрек?

— Не. Та нали тръгнах с теб като добре знаех, че и аз ще загазя. Но няма да допусна да си изпатя. Бъди така добър и спокойно се остави да те арестуват.

— Навярно нямам друг изход, щом това ти е желанието! — недоволно промърмори той.

— Колко струва нашият ча? — попитах кръчмаря.

— Общо прави един фън.^[11]

— Ето!

Дадох му десет фъна и после се обърнах към полицая:

— Готови сме да тръгваме, но настояваме да получим два паланкина,^[12] защото няма да вървим пеша. Ето ти пари, за да ги платиш.

Пъхнах в ръката му един долар.

— Искаш ли да ти връщам някакво ресто? — попита ме той глуповато и нахално.

— Не.

— Ще имаш паланкините.

— Но пак настоявам да задържиш и тези хора. Те започнаха свадата.

— Щом те са я започнали, ще трябва да дойдат с нас.

— А също и кръчмарят като свидетел!

— И това твое желание ще бъде изпълнено.

Очевидно доларът беше доказал на полицая, че не сме варвари. Той изпрати един от хората си за паланкините. После ние се качихме в тях и потеглихме през насъбралата се тълпа, последвани от всичките посетители заедно с кръчмаря и охранявани от пингите.

Откараха ни в куанг-куан.^[13]

Това беше внушителна сграда, чиято лицева страна бе украсена с колони от дърво. В предния двор се мотаеха войници, облечени в съвършено същата униформа като нашите придружители. Там слязохме от паланкините и аз дадох на пинга още един долар. Лицето му просия и той ми каза:

— Вие не сте обикновени хора. Няма да ви затварям заедно с другите арестанти, а ще се погрижа да получите стаята за знатни личности.

Той ни предаде на един инг-па-дзунг^[14] като му пошепна няколко думи, които изглежда представляваха някаква препоръка. Човекът ни поведе нагоре по едно стълбище и скоро се озовахме в стая, която бе обзаведена твърде приятно и уютно с хубави килими и плетени мебели.

— Чакайте тук! — нареди ни младшият офицер. Той ни остави, но скоро се върна с чай. Естествено, Търнърстик забеляза, че човекът се стараеше да получи ком-ча и му пъхна в ръката един долар.

Той го прибра, подсмихвайки се хитро, и ни утеши:

— Не се страхувайте! Вярно, ча-юан е човек с голяма власт, но той обича справедливостта и среброто. А вие сте много учтиви хора и сигурно ще спечелите този съдебен процес.

С тези думи той си тръгна.

Беше се изразил съвсем ясно, толкова ясно, че за нас не оставаше никакво съмнение как би следвало да се държим. Споделих тези мисли с капитана.

— Тъй значи, този съдия много обичал справедливостта и среброто, което ще рече справедливост чрез сребро! Този човек няма да получи от мен и половин пени. Ти ще му дадеш ли нещо?

— Няма да види и пукнат грош.

— Впрочем, той изобщо не може да ни съди, защото това е работа на нашия консулски съд.

— Естествено, ще се опитам да му го обясня.

В този момент при нас влезе пингът, който ни беше арестувал.

— Вие сте невинни. Разпитах другите и всичко разкрих. Ей сега ще докладвам случая на ча-юан.

През една странична врата той влезе в стаята, където, изглежда, се намираше съдията. Чухме два гласа да разговарят. След известно време пингът се върна и ни каза да влезем.

Там заварихме един китаец, чиито безизразни и безхарактерни черти на лицето не будеха особено доверие. Поклонихме се. Той ни кимна снизходително и попита:

— Вие сте един йенг-ки-ли и един тао-дзъ. Кой е йенг-ки-ли?

— Ей този тук — отвърнах аз, посочвайки към капитана.

— Тогава ти си тао-дзъ, нали?

— Няма друга възможност.

— Ти говориш китайски, а той не, а?

— Така е.

— Това не ме учудва. Инг-ки-ли и йенг-ки-ли не си дават труд да научат някой чужд език. А тао-дзъ са разумни хора. Те учат много и не обичат да обиждат и натъжават другите люде. Аз ги обичам. Ти коя религия изповядваш?

— Аз съм киао-ю^[15] и се кланям на Небесния Отец.

— Добре правиш. Значи сме братя, понеже аз съм та-дзъ,^[16] а всички та-дзъ и китат^[17] също си имат тиън-чъ!^[18]

— Да, Бог е създал човека добър, ала човекът станал непокорен.

— Същото го има и в нашето учение, понеже нашата религия е и ваша религия.

— Може би това не е съвсем така. Вярно, вашата религия казва: „Пън дзъ ту, син пън шан,“^[19] ала тя не учи как човекът би могъл отново да си възвърне изгубената святост.

— Но тя изобщо не е в състояние да го каже, защото човекът никога не може да си възвърне предишното съвършенство.

— Тъкмо заради това твоята религия не е и моя, понеже моята казва, че човек пак може да стане благочестив, свят и блажен.

— Казва ли го? Е, ами тогава това е мнението на твоята религия, а само заради едно мнение не бива да се отхвърля една цяла религия. „Сан киао, и киао“, навярно вече си чувал тези думи, а „пут тун киато тун ли“^[20] е съвсем същото.

— Не мога да не ти възразя. Най-голямото нещастие за човека е било, че е загубил своята святост и своето съвършенство. Признаваш ли го?

— Да.

— Тогава най-голямото щастие за него би било пак да си ги възвърне. Нали?

— Така е.

— Но твоята религия му отрича това щастие, а моята му го дава. Е, коя от двете е за предпочитане?

— Искаш да кажеш, че твоята религия е по-добра от моята, така ли? Не си учтив, а досега си мислех, че тао-дзъ са много учтиви хора. Но нека не се караме заради това. Ти казваш, че твоята религия е по-добра от моята, а аз също казвам, че моята религия е по-добра от твоята. Значи сме единодушни в мнението си — всеки смята едно и също за собствената си религия. Я ми кажи по-добре с какво се занимаваш!

— Аз съм моа-съ.^[21]

— Моа-съ ли? И защо си дошъл в Тиън-сиа?^[22]

— Защото искам да опозная тази страна и нейните жители.

— А защо искаш да ги опознаеш?

— За да мога да напиша книга за Тиън-сиа.

— Тогава сигурно си някой богат човек.

— Напротив — беден съм: Но трябва да ти кажа, че в моята страна се плаща на писателите, докато при вас всички моа-съ пишат без възнаграждение.

— Тогава вие тао-дзъ сте много загадъчни хора. Ами какъв е този йенг-ки-ли?

— Той е йанг-шой-пи.^[23]

— Има ли кораб?

— Да. На котва е в пристанището на Хонконг.

— Защо е дошъл в Куанг-чой-фу?

— Защото е мой приятел и не искаше да ме остави да пътувам сам.

— Корабът му военен ли е?

— Не. Той е търговски плавателен съд.

— Това е цяло щастие за него, понеже в противен случай бях длъжен да се отнеса по-сурово към вас. От колко време сте в Куанг-чой-фу?

— Едва от днес.

— Защо сте навлезли във вътрешния град?

— Защото не ни се вярваше, че там ще срещнем толкова невъзпитани хора.

— Ще пишеш ли в твоята книга и за тях?

— Да.

— А също и че си бил при мен?

— Да.

— И как съм те приел, и как съм се отнесъл с тебе?

— Също.

— Ще го прочетат ли всички тао-дзъ?

— Не само те, а и йенг-ки-ли, инг-ки-ли, фампа,^[24] о-ро,^[25] пот-ту-ки, както и си-пан-си,^[26] тъй като книгата ще бъде отпечатана и на тези езици.

Трябваше малко да пораздуя нещата, защото това можеше да ми бъде само от полза.

(Очарователната скромност на Карл Май просто не ми остави възможност да не разваля текста с тая забележка. Възхищавам му се за пореден път. (Victor от безмонитор.ком))

— Я седнете тогава! Сами ще видите как раздавам правосъдие!

Настанихме се на един диван. Той позвъни с едно звънче и пингът се появи.

— Доведете онези мъже!

— Този тип говори наистина безобразен китайски — прошепна ми Търнърстик. — Не разбрах нито дума. Какво ще става с нас?

— Нищо. Дори ми се струва, че другите ще бъдат наказани.

— Как така?

— Ами казах му, че ще пиша книга за Китай и в нея ще спомена и за него.

— Много хитро, Чарли, много умно! Любопитен съм да видя какво ще стане.

Доведоха нашите противници. Лицето на съдията се промени напълно. Челото му се покри с дълбоки бръчки, а искрящите му очички гневно измерваха хората, които по китайски обичай коленичиха пред него.

— Какво? Дръзвате само да коленичите пред мен, а, песове такива? — прогърмя гласът му. — Веднага по корем, с чело, опряно в земята! Кой от вас е кръчмарят, при когото е извършено престъплението?

— Аз, сиао-ти!^[27] — отвърна му човекът, без да вдигне глава.

— Тези чу^[28] ли започнаха свадата?

— Не. Те се държаха съвсем кротко и мирно.

— И въпреки това сте ги били! Ако отидат при своя консул и потърсят възмездие, ще бъдете убити. Но те са милостиви хора и всичко предоставиха на мен. Всеки от вас ще отиде за три години на заточение, а през първите десет дни ще носите пранги.

— Но аз съм невинен, чин-куанг-фу!^[29] — осмели се да възрази кръчмарят. — Аз, сиао-ти, предупредих тези хора и им забраних да бият двамата чу-куо-нган!^[30]

— Трябваше да го предотвратиш! Помоли тези и-чу,^[31] може би ще ти опростят прангите.

Кръчмарят допълзя до нас по корем.

— Вие сте ти-та-шу,^[32] а аз съм сиао-ти. Знаете, че съм невинен. Имайте милост!

Обърнах се към съдията:

— Мъдростта ти е голяма, а справедливостта ти блести като слънцето. Покажи ни сега и милосърдието си! Този човек действително е невинен и ние те молим да му опростиш наказанието!

— Някой китат би постъпил иначе — отговори той, — но аз съм та-дзъ и ще изпълня молбата ви. Стани, куче! Върви си у дома и възхвалявай както моята справедливост, така и милосърдието на тези н-чу! А ти — обърна се той към пинга, който беше останал в стаята, — отведи другите хора и ми запиши имената им!

Пълзейки по корем, китайците излязоха през вратата. Наказанието им бе много сурово, но от една страна, беше хубаво поне веднъж да се прояви по-голямо уважение към чужденците, а от друга, нямах кой знае какво доверие на мандарина. По-скоро бях убеден, че разиграваше една малка комедия и че щом си отидехме, щеше да пусне хората. Поради тези две причини се въздържах да се застъпя за тях.

— Доволни ли сте от мен? — попита ни той след това.

— Напълно! Затова ти благодарим и ще славим името ти навсякъде, където отидем.

— Тогава ще ми изпълните и желанието да не влизате пак в стария град. Шанг-ти^[33] го е забранил за чужденците и неговите служители са длъжни да изпълняват волята му. Докога смятате да останете в Куанг-чой-фу?

— Може би само днес и утре.

— Гостувате на някой приятел или познат, така ли?

— Не. Ще отседнем в някоя и-фанг.^[34]

— Няма да го допусна. Елате, последвайте ме!

Той излезе от стаята и ни заведе към другата страна на къщата, където отвори две врати и каза:

— Това са стаи за моите приятели когато дойдат да ме посетят. Вие сте мои гости и ще останете при мен!

Това бе предложение, което твърде ни ласкаеше, но според китайските обичаи не биваше да го приемаме, а трябваше да го отклоним с всевъзможни възражения. Една писмена покана е винаги нещо сериозно, ала едно устно предложение в повечето случаи е само формална учтивост и който без много-много да му мисли го приеме, извършва грубо нарушение на общоприетия добър тон в страната. Ако някой китаец постави пред вас чашка чай, то трябва да го приемете. Но ако ви каже:

„Остани при мен да пийнем по чашка ча!“, тогава вие трябва да откажете, даже ако това ви струва продължителен спор с безброй фрази на учтивост. Просто така го изисква обичаят. А съгласите ли се, на висок глас той ще поръча чая, само че никой няма да ви го донесе. Ще чакате дълго и ако най-сетне изгубите търпение и помолите все пак да получите чай или да си тръгнете, ще ви отговори следното: „Какво мнение искаш да си съставя за теб? Аз проявих учтивостта да ти предложа чай, но ти не бе достатъчно учтив да ми откажеш. Да не би да си някой варварин или тунгузец, или пък руснак, удавил вече разсъдъка си във водка?“.

Но в нашия случай, нищо не ни помогнаха всичките учтиви възражения. Най-накрая съдията бързо се върна в служебната си стая, припряно написа две покани и ни ги донесе.

— Ето, вземете ги и се убедете, че съм съвсем сериозен! Или наистина искате да ме обидите, а?

— Ако в крайна сметка ни заповядаш, ще трябва да се подчиним.

— Добре, тогава ви заповядвам! Влезте и не забравяйте, че сте господари в моя дом. Веднага ще ви изпратя един слуга, който ще изпълнява всичките ви желания.

Според китайските представи и двете стаи бяха обзаведени много изискано и очевидно бяха предназначени само за знатни гости.

— Тук ми харесва, Чарли! — обади се Търнърстик. — Все пак е добре в компанията на един драскач на книги да тръгнеш да опознаваш други страни и хора, защото драскачите на книги се оказват извънредно опасни хора. Не мога да си представя нищо по-неприятно от това да те орезилят във вестници или в книги. Ето защо хората трябва да са извънредно любезни към вас, писателите, и затова този мандарин ни посрещна така, сякаш сме от най-знатните величия в Небесната империя. А ти спомена ли му какъв съм аз?

— Да, но все още не знае как се казваме. От прекалена учтивост изобщо не ни попита за имената.

— С какво наказа онези типове?

— С десет дена носене на пранги и три години заточение.

— Гръм и мълния, сурово наказание!

— Да, така е, ако го мисли сериозно. Много тежко е десет дни да си окован, ала изгнанието тук не е чак толкова страшно, както може би си мислиш. В Китай не съществува наказанието затвор. Вместо него има изселване в някоя от вътрешните провинции. Всеки изгнаник има право да вземе със себе си и своето семейство.

— Сериозно го Мисли, Чарли, я погледни долу на двора!

Прозорците на стаята бяха обърнати към вътрешния двор и там вече стояха осъдените. На врата на всеки един от тях бяха сложили пранги, направени от изключително тежкото дърво „аги-ла“, които тегнеха върху раменете на осъдените, чиито глави стърчаха от дупка в средата им. Те много напомняха волски яреми.

В този момент при нас се появи един слуга, който се постави на наше разположение и ни донесе изкусно изработени фенери, за да освети стаята, тъй като вече бе започнало да се здрачава. После ни заведе в банята да се изкъпем и ни предостави леко и удобно китайско облекло, което ние с удоволствие използвахме.

След това, за да не скучаем, ни заведоха в библиотеката на съдията. Тя беше много богата. Докато аз се занимавах с книгите и ръкописите, Търнърстик обръщаше повече внимание на многобройните гравюри върху дърво. Всички те имаха особеността, че им липсваше всяка перспектива. На един пейзаж бе изобразен на заден план някакъв мъж, изкачващ планина, ала той имаше същата големина като момчето на преден план, което ловеше риба.

След известно време получихме покана за вечеря и се отправихме към трапезарията. Нашият домакин се появи сам. Или искаше несмущавано да се радва на компанията ни, или пък се боеше да не би да се разчуе, че е почел с гостоприемството си двама варвари.

Поднесоха ни шестнайсет блюда, които ми се иска специално да изброя заради тяхната странност и неповторимост.

За аперитив ни поднесоха превъзходен чай и паничка чудесно бадемово мляко, което китайците изобщо много обичат. После дойде първото блюдо — пилешки шийки фрикасе. След това ни сервираха пълнени морски раци, които, изглежда, моят доблестен приятел Търнърстик страшно много хареса. Последваха ги шунка, стриди и туршия. След това ни поднесоха печена патица и осолена свинска кожа с гъби, както и варени морски водорасли от Ванг-хиен. После хапнахме супа от лястовичи гнезда, подправена с яйце и шунка, а след тях мешано от перки на акула и петлюви гребени. Последваха ги патешки езици с бамбукови филизи и шунка. Ето че на масата се появи чудесен пастет от овнешко месо, както и млади водни охлюви от езерото Пойанг. След това ни сервираха пушено свинско, печено в нектар, последвано от шпекована патица във великолепен сос. Прекрасни бяха и макароните от Пекин, приготвени с бутчета от катеричка, а също и рулото от фазан. После дойде и редът на пудинг от грис с малинов сироп и хунг-са.^[35] Последва овнешко печено в сладък сос с японски кюфтенца „саго“. И накрая хапнахме чига с ориз, пъпеш, ферментирал джинджифил и кисели краставички от Манджурия.

Освен вече споменатия чай и бадемовото мляко, за пиене получихме още сам-шоу,^[36] пак пресен чай, подсладена вода, а съвсем накрая и шампанско, което, макар да не беше истинско, бе твърде приятно за пиене.

Всичко това, наистина, бе такава вечеря, каквато не бяхме очаквали. Тя спечели пълното одобрение и на моя капитан Търнърстик, но разбира се, само с изключение на водните охлюви, които нашият домакин бе принуден да изяде сам.

Фрик беше особено доволен от домакина ни затова, защото китаецът прояви достатъчно такт и съобразителност да нареди да поставят на масата редом с китайските пръчици за хранене също и ножове, вилици и лъжици.

— Не е ли прекрасен човек този съдия? — попита ме той. — Отлично опознавам тук страната и хората. Имам само една-#единствена забележка, а именно че страшно са занемарили езика си. Говорят китайския така, както индианецът говори английски — нищо не им се разбира.

— Но аз как ги разбирам?

— Е, да, за мен това е цяла загадка.

При поднасянето на всяко блюдо ча-юан ми обясняваше от какво и как е приготвено и ме питаше дали ни е вкусно. Обясних му как се приготвят същите ястия в нашата родина и изобщо установих, че той беше един добре осведомен и любознателен човек. Накара ме да му разкажа за моите пътешествия. В географията и етнологията той бе по-начетен, отколкото обикновено се предполага за китайците. Накрая ми призна:

— Ти си видял и преживял толкова много, колкото не е описано във всичките наши кинг н шу,^[37] но в Шин-тан^[38] няма да се сблъскаш с нито едно подобно приключение. Тази страна и народът й са твърде трезви за такива неща.

— И въпреки това вече преживях едно приключение.

— Ще ми го разкажеш ли?

— Казваш, че тази страна била твърде трезва за приключения. Но помисли само за лунг-ийн и сам ще признаеш, че и тук има достатъчно възможности за изненадващи преживявания.

— Лунг-ийн ли? Ти вече натъкна ли се на някой от тези хора?

При този въпрос на лицето му се появи особен, бих казал дебнещ израз.

— Ами да.

— Кога?

— Вчера.

— И къде?

— По реката.

— Как стана това?

— Плениха ме заедно с моя приятел и ни отведоха в един куанг-ти-миао.

— И после ви пуснаха на свобода?

— Не беше доброволно. Принудихме ги.

— Невъзможно.

— Възможно е, защото нали ни виждаш пред себе си!

— Това е нещо съвсем необикновено! Никога досега лунг-ийн не са пускали пленниците си без откуп.

— Даже им отмъкнах една пленена холандка, която намерих в куанг-ти-миао.

— Какъв беше броят им?

— Около Трийсетина.

— Тогава си успял да ги принудиш не чрез груба сила, ами си си послужил с някакво друго средство. Все повече събуждаш моя интерес и моето съчувствие. Ще имаш ли добрината да ми кажеш името си?

— Тук ме наричат Куанг-си-та-съ. Той скочи на крака.

— Куанг-си-та-съ! Известна ли ти е една студия със заглавие „Ниан-иан-куи-дзъ“?

Бях слисан. Той знаеше моята разработка „История на дяволите на западните морета“.

— Да.

— А „Пън-дзао-и-ийн“?

— Да.

— М „Сио-тиан-ти“?

— Да.

— Ти ли си написал всички тези трудове?

— Аз.

— Сега знам много добре как си успял да избягаш от лунг-ийн. Знакът, който ти е дал Конг-ни, те е спасил от плен.

Слисването ми нарасна още повече. Попитах го:

— Познаваш ли Конг-ни?

— Познавам го. Ти си му спасил живота и той ми разказа всичко. Посети ме веднага при завръщането си в Куанг-чой-фу. Даде ми и да прочета твоите студии. Трябваше да ги прегледам, защото съм един от онези као-пан-съ,^[39] които имат задължението да проверяват и оценяват подобни трудове.

— А моите работи прегледани ли са вече?

— Да, от мен и от още един човек.

— Какъв ще е резултатът?

На лицето му се появи лека усмивка.

— Съвсем същият, който ти е предрекъл и Конг-ни. Неговият баща има голяма власт в империята, макар че получи позволение от императора да се оттегли на заслужена почивка. В нашата провинция той е най-върховният сред изпитващите и може да раздава въпросната степен без предварително допитване до ли-пу. От твоите разработки сигурно ще разбере, че ти си голям учен и ще те направи дзин-шъ,^[40] стига само да му се подчиняваш.

— Да му се подчинявам ли? В какъв смисъл?

— Той сам ще ти каже. После ще изпрати трудовете ти на ли-пу само колкото да ги погледнат, след което ще бъдат депозирани във вън-чанг-кун.^[41] Ти си чужденец, но изцяло от теб зависи дали ще станеш та-куънг-фу.^[42] После ще получиш голяма власт и няма да е необходимо да се връщаш в твоята страна, където ще си принуден да пишеш книги, за да не гладуваш.

Не бях очаквал подобен обрат в разговора ни. Бях написал въпросните разработки само от любов към приключенията. И през ум не ми беше минавало да вярвам в някакъв успех, а ето, че този ча-юан, който беше високопоставен и влиятелен човек и спадаше към съсловието на мандарините със синьо копче, изведнъж ми съобщаваше, че действително мога да получа научна степен. В случая сигурно бяха намесени и някакви особени обстоятелства, още повече, че цялата работа се придвижваше с необичайна за китайските порядки бързина. Любопитен бях да разбера в кои неща трябваше да се подчинявам на бащата на Конг-ни. Предполагах, че той беше някакъв роднина на съдията. Затова попитах:

— Конг-ни не е ли вече при теб?

— Не е. Отиде при баща си Минг-дзу.

— Ти познаваш и него, така ли?

— Да. Той ми е брат и ако се подчиняваш на волята му, ще станеш негов син.

— Къде живее той?

— В Ли-тинг. Конг-ни не ти ли каза?

— Не.

Значи бащата на Конг-ни живееше също в Ли-тинг, където пребиваваше и върховният главатар на Драконите Кианг-лу! Това ме накара да се замисля. Стигнах до извода, че между двамата не може да няма някаква връзка и се опитах да узная нещичко, като зададох следния въпрос:

— Позволено ли е на един китайски фу, на един граф, който е бил фу-юън, да осинови някакъв си чужденец, християнин?

— Всичко, което може да се направи, е позволено.

Това беше твърде странен принцип.

— Ами тогава може би е разрешено и, на един лунг-ийн да е речен пират, а?

— Те сами си дават това разрешение.

— Но законите, справедливостта?

— Те ще ги накажат, ако не са достатъчно умни да вземат необходимите предпазни мерки.

— Ти си съдия, представител на закона, който ти повелява да ликвидираш всички лунг-ийн.

— Тъй и ще направя, стига законът да го поиска от мен. Но досега никой не е дошъл да ми заповяда подобно нещо.

— Тогава аз ще ти дам такава възможност.

— Ти ли?

— Да. Нощес в полунощ във Ван-хо-тиън се събират много Дракони и ще обсъждат мерките, които са необходими, за да заловят и убият мен и моя приятел. Там ще имаш най-добрата възможност да ги задържиш и накажеш.

Той се усмихна особено и кимна с глава.

— Ще го направя. Ще ги изненадам, понеже ти го искаш. Значи на вас са хвърлили око, така ли?

— Да.

— Предводителят им не е ли един грамаден мъж, един джиахур?

— Наистина — отвърнах учудено. — Познаваш ли го?

— Аз съм съдия и мой дълг е да познавам всички хора, които все някой път ще ми паднат да ги съдя. Съдиите в твоята страна не са ли дотам умни?

— О, умни са! Те си познават хората също тъй добре, но не чакат докато някой се оплаче, а действат по собствена подбуда, когато се касае да се предотврати някое престъпление.

— В такъв случай щом им остава време за такива неща, те сигурно си имат много малко работа. Съдията би трябвало да чака, докато му доведат престъпника. Но аз ще потърся джиахура във Ван-хо-тиън само защото ти така искаш.

— Може ли да те придружа?

— Не. Моята служба ми забранява да вземам със себе си чужденци и освен това ти си мой гост, когото нямам право да излагам на опасност. Ще се погрижа, щото лунг-ийн да не се държат повече враждебно към теб.

— Разполагаш ли с необходимата власт?

— Да. Колко време можете да отсъствате от вашия кораб?

— Колкото си искаме. Само ми се ще да бъда там, когато Конг-ни се върне.

— Това не е необходимо, защото още утре сутринта ще отидете при Конг-ни.

— Къде е той?

— В Ли-тинг. Ще ви предоставя паланкини и охрана. Или предпочитате да пътувате с мандаринска джонка, а?

— Предпочитаме сами да определяме какво ще правим и накъде ще пътуваме.

— Имате пълна свобода на действие. Но сигурно ще признаете, че ви мисля доброто. Искате да опознаете Китай, а това може да стане най-добре, ако правите, каквото ви предложа. Ти не си взел облеклото, което ти е било подарено. Ще ви дам китайски дрехи и мандарински шапки, тъй че навсякъде ще ви посрещат с уважение.

— Имаш ли право да ни даваш отличителните знаци на мандарините?

— Сам си го разрешавам. Впрочем, ти говориш китайски, тъй че няма да се издадеш.

Това предложение звучеше примамливо. Ето защо, макар че в мен се породиха куп съмнения и колебания, аз го приех, но не и без предварително да го обсъдя с капитана.

— Кептън, искаш ли да станеш мандарин?

— Защо не, щом ще ни достави удоволствие и няма да ни изложи на кой знае колко голяма опасност!

— Нашият домакин иска да ни даде китайски дрехи и да ни изпрати при Конг-ни. Той се намира при баща си, който е нещо като граф.

— Добре! С теб съм, стига само тази разходка да не ни отнеме много време. Щом човекът е граф, можем да се надяваме, че днешното меню пак ще се повтори!

И така, след като се разбрахме, аз съобщих на ча-юан нашето решение.

— Добре постъпвате и аз ще се погрижа за вас така, сякаш сте мои родни братя.

Той се изправи на крака. Благодарих му за гостоприемството, а също и капитанът не можа да се сдържи да не направи опит да изрази благодарността си:

— Съдиянг, приятелюнг и домакининг! Трябва да ти кажанг, че никоганг яденетонг не ми е билонг толкоз вкуснинг. Ако някой пътинг дойдешунг на моетонг корабинг, ще положанг всички усилиянг да ти докажунг моятанг благодарностинг.

Съдията се усмихна и му кимна дружелюбно за тези думи, чиито смисъл горе-долу отгатна, а после се оттегли. След това слугата ни донесе тютюн, лули, пури и цигари, и тъй като все още не беше станало много късно, решихме на спокойствие да попушим.

Не бяха изминали и десетина минути, когато ни известиха, че някакъв човек искал да ни види. Беше собственикът на магазина за дрехи. След като запомни нашите мерки, само след четвърт час той ни донесе два костюма, към които малко по-късно слугата прибави плитки, ветрила и две мандарински шапки. Едната от тях имаше позлатено копче, а копчето на другата беше кристално. Първата беше за капитана, а втората — за мен. Щях да минавам за мандарин пети ранг, а Търнърстик — за мандарин девети ранг.

— Ще ги пробваме ли, Чарли? — попита ме капитанът.

— Имаме време.

— Well! Давай!

Облякохме дрехите и взаимно си поставихме дългите плитки на главите. Когато се изправих пред огледалото в тези мои одежди, не можах да се сдържа и избухнах в смях. Същото се случи и с капитана.

— Чарли, я ми кажи най-откровено, и аз ли имам същия авантюристичен вид като теб?

— Естествено! Приличаш ми на някой палячо от кукления театър, облякъл се в китайски дрехи.

— Съвсем същото може да се каже и за теб. Но на тези одежди никак не подхождат брадите ни.

— Ето тук разполагаме с всичко необходимо, струва ми се, че има и специална помада за бради и мустаци. Все ще съумеем да се справим.

— Ами какво ще стане с нашите дрехи? Все пак тази смяна на облеклото няма да ми е кой знае колко приятна за по-дълго време.

— Ще ги предадем на ча-юан, за да ги изпрати в Хонконг.

— Съгласен, това е най-доброто. А сега нека поспим, за да се приготвим утре съвсем навреме!

Легнахме си и както през първата нощ, прекарана в Хонконг, така и тук сънят ми бе изпълнен с какви ли не причудливи видения. Цяла банда лунг-ийн, превърнати в крокодили с мандарински шапки на главите, разтваряха широко своята паст, за да ме разкъсат. На краката си Конг-ни имаше конски копита, на главата си — рога, а също и опашка. Той протягаше към мен сатанинските си нокти. Кианг-лу се беше преобразил в огромна акула с крила на дракон. Той се втурна към мен и ме погълна. Докато се плъзгах през гърлото му, аз забелязах как нашият домакин радостно потриваше ръце, а до него стоеше госпожица Хание Келдер, която силно ми извика: „Не бойте се, господине, акулата няма да успее да ви глътне!“.