Карл Май
Край Тихия океан (7)

Пета глава
Празната бърлога

Когато се събудих, утрото бе вече настъпило. Но сигурно щях да спя и по-дълго, ако при едно извъртане на главата, лицето ми не беше попаднало във водата. Всяка умора и всички последици от удара с веслото бяха изчезнали. Станах. Дълбоките отпечатъци от човешки стъпки в меката почва бяха единствените следи, останали от нощната схватка. Колкото и внимателно да се оглеждах не успях да забележа нито капка кръв, която да ми покаже, че куршумите ни не са отишли на вятъра.

Отсреща на северния хоризонт видях зидовете на куанг-ти-миао, а на срещуположната страна се стелеше проточила се надалеч ивица мъгла, която ни показваше на какво разстояние сме се отдалечили от реката. За да стигнем до нея трябваше да вървим най-много половин час.

Събудих капитана като извиках:

— Кораб, ахой-и-и-и!

— Ахой… корабът „Вихър“ да… мътните го взели, ти ли си, Чарли? Не ми се ще да вярвам, че ме вземаш за глупак… хмм, коя е всъщност географската ширина, където сме хвърлили котва?

— Кептън, моля те поне за малко да си сложиш главата ей тук в моята дупка с вода, за да ти се възвърне час по-скоро тъй необходимата памет!

— А-а, вярно! Ей там отсреща е храмът на онези идоли, а пък там е реката… тук пък е застанала холандската лейди, която може да погълне като нищо трийсетина килограма дини, маслини и орехи.

— Но затова пък майсторски умее да си служи с веслото, кептън.

— Знам, знам! Страхотна фуста! Удряше като истински боцман. Няма ли да я събудим?

— Май че се налага.

— Добре. Сам ще се заема.

Той се приближи до спящата жена.

— Хей, милейди, мисис, мис…! Ще бъдете ли така добра да си отворите очите? Слънцето отдавна вече вдигна котва.

Тя се надигна.

— Добро утро, господа! Дълго ли спах?

— Good morning!^[1] Не, защото и аз самият току-що опънах платна. Но ей този там е станал по-отдавна.

— Господине, как се чувства главата ви? — загрижено ме попита тя.

— Благодаря, госпожице, вече всичко е наред. Ще тръгваме ли, кептън?

— Мисля, че тук нямаме повече никаква работа. Можем да се оттеглим с почести, защото не отстъпихме от бойното поле.

— Но все пак цялата история бе твърде неприятна, а за кой знае какви почести и дума не може да става, защото загубихме целия си багаж, а също и плячкосаната лодка.

— Но затова пък освободихме една лейди, Чарли, също както става в романите или пък както виждаме в театъра. Хиляди хора не са успели да направят подобно нещо през живота си, а това е такова дело, за което си заслужава да разказваш, когато се прибереш у дома си. Виждаш ли, Чарли, все пак си прав: човек трябва да тръгне по широкия свят, за да опознае страни и хора, а пък ако и на всичко отгоре изучи и един толкова труден език като китайския, тогава са необходими съвсем малко усилия, за да започне да пише книги и истории като твоите.

— Не се заблуждавай, кептън! А и китайският език не е по-труден от който и да било друг език. Че бил не знам си колко мъчен за изучаване, е само едно предположение, което човек чува от други хора без самият той да се е запознал по-отблизо с него.

— Well! Но ние го владеем из основи, нали? Страшно ми се иска да чуя какво ли ще кажат в Хоубоукън в кръчмата на майка Грис в капитанската стая, когато фрик Търнърстик започне да говори китайски като по вода. Сигурно това ще бъде най-странното и невиждано нещо, случило се там от дълги години. Не си ли на същото мнение, Чарли?

— Убеден съм, че ще ги смаеш. А сега да тръгваме. Няма никакъв смисъл да се бавим тук по-дълго.

— Страшно ми се иска пак да се върнем в онзи храм, за да си поговорим още веднъж с Драконите.

— Като нищо може да стане, понеже ще помолим за помощ още първия европейски или американски плавателен съд, който срещнем.

— Значи не искаш да правиш оплакване пред китайските власти?

— Трябва малко да изчакаме.

Насочихме се към главния канал, а после тръгнахме по неговия бряг към реката. Тъкмо когато стигнахме до нея, се зададе голяма холандска корабна лодка, опънала платна надолу по течението. Това се казваше късмет. Извикахме й да спре и тя се отзова на желанието ни.

— Накъде сте тръгнали? — попита капитанът, след като лодката пристана до брега.

— За Макао. Идваме от Амстердам, кораб „De valk“.^[2]

— Ще ни направите ли една услуга?

— Каква?

— При нас се намира една лейди от Макао, която е била отвлечена от пирати. Ние я освободихме. Ще я вземете ли?

— Холандка, така ли?

— Йес, и много свястна жена. Мога да ви уверя в това.

— Нека дойде!

— А пътните разноски? Ще ги платя.

— Кой сте вие?

— Капитан Търнърстик от „Вихър“, Ню Йорк.

— Господине, вие сте човек на честта. Никакви разноски няма да плащате! Та това е наша сънародничка.

— Well! Вие също сте свестни хора. Поздравете капитана си от мен!

— Благодаря! А вие няма ли да пътувате с нас?

— Не. Тръгнали сме нагоре по реката.

— Тогава Бог да е с вас, капитане!

— Гуд бай!

Нашата госпожица не можа да се раздели тъй бързо с нас. Изминаха още няколко минути, докато успее да ни каже една хилядна от онова, което непременно искаше да ни каже. Лодката беше вече достигнала почти средата на реката, когато храбрата готвачка все още продължаваше да дава гръмогласен израз на благодарността си, че сме я избавили. Последното й уверение, което успяхме да доловим и разберем, завърши с думите:

„Ще поискам да избесят цялата долна паплач!“.

Нямахме друг изход освен да чакаме на брега, докато минеше някой подходящ за нас плавателен съд. Предполагах, че при това оживено движение на лодки и корабчета по реката търпението ни нямаше да бъде подложено на кой знае колко продължително изпитание. И действително след кратко време срещу течението се зададе малка английска частна яхта и след като й направихме знак, спря съвсем близо до брега.

— Какво има? — попита капитанът от палубата. — Искате да ви вземем на борда ли?

— Какъв е курсът ви, кептън?

— Към Вампоа и Кантон.

— Ще дойдем с вас, но ако нямате нищо против да почакате тук около един час.

— Защо?

— Ще научите. Хвърлете ни едно въже!

След минута-две ние се намирахме вече горе при капитана.

— Мога ли да ви помоля да ми кажете вашите имена? — попита ни англичанинът.

— Йес, сър! Аз съм капитан Търнърстик от „Вихър“, идващ от Ню Йорк, сега на котва в Хонконг.

— Аха! Видях кораба ви. Ами този човек?

— Той е мой приятел, който обикаля по целия свят, за да опознава страни и хора. Досега смятах тази работа за невиждана глупост, ала вече разбрах, че съвсем не е за пренебрегване.

— И сега искате Да се изкачите нагоре по реката, за да разгледате Кантон, така ли?

— Йес, сър! Но преди това ще ви помолим да ни предоставите неколцина души от вашия екипаж, за да ликвидираме една пиратска шайка, чието свърталище е тук наблизо.

— Да не би да са от Драконите?

— Съвършено вярно, сър. Вчера ни нападнаха, зашеметиха ни с вонящи гърнета и ни завлякоха в някакъв храм, където навярно се намират и в момента.

— Щом е така, ще ви дам на разположение моите момчета, а и самият аз ще дойда. Вярно, че не мога да оставя кораба без екипаж, но дванайсет души ще получите.

— Те са повече от достатъчни, кептън.

— Колко път има до мястото?

— Три мили и нещо.

— За половин час сме там. Моите момчета умеят да гребат. Какъв е броят на Драконите?

— Хмм, между двайсет и трийсет, но това не е кой знае колко, защото един по-як англичанин може да се разправи с десетина от тези типове.

— Знам го вече. Елате в каютата да хапнете малко и да пийнете някоя глътка, защото не вярвам при онези обесници да сте си развалили стомасите от преяждане. Впрочем трябва да ви кажа името си. Казвам се Том Халвърстоун от Грийнок край Клайд. Знаете вече къде се строят най-елегантните, най-бързи и красиви параходи.

— Известно ми е това градче и не мога да оспоря неговата слава. И тъй, напред, кептън, понеже закуската за човека е онова, което са хубавите въглища за парахода — както без едното, тъй и без другото е немислимо едно приятно пътуване.

Докато ние здравата си похапвахме долу в каютата, капитанът направи на палубата своите приготовления и само след четвърт час седяхме вече петнайсет добре въоръжени мъже в една дълга тясна остроноса лодка, която така летеше по водите на канала, сякаш бе изстреляна от оръдие.

— Що за тип беше предводителят на Драконите? — попита ме Халвърстоун.

— Монголец от племето на джиахурите.

— Бях си помислил, че тези хора са били от бандата на Кианг-лу, който толкова много се е прочул.

— И наистина е така, защото е негов помощник.

— Е добре, тогава тази малка разходка става за мен още по-привлекателна. Надявам се да се срещнем с него.

— Малко се съмнявам и не споделям мнението на моя приятел Търнърстик — подхвърлих аз. — След всичко, което се случи през нощта, пиратите сигурно ще се покажат достатъчно разумни да напуснат куанг-ти-миао.

— Я ми разкажете отново цялата история, но малко по-подробно, ако мога да ви помоля.

Осведомих го за всичко, което сметнах за по-необходимо, но без да споменавам за моя талисман, както и за някои други обстоятелства.

— Та това си е истинско приключение! — каза Халвърстоун. — Е, сега и аз вярвам, че тези обесници са си плюли на петите. Но все пак пътуването ни няма да е съвсем напразно, понеже поне ми се удава изгоден случай да поразгледам този китайски храм.

Не беше изминал и половин час, когато спряхме на същото място, където предишния ден бяхме слезли от пиратската лодка като пленници. За моя изненада пред входа на храма двама души продаваха цветя и благовонни пръчици. Изкачихме се по широките каменни стъпала и се изправихме пред тях.

— Дзинг-дзинг! — поздравих аз. — Разрешено ли е влизането в храма?

— Тук може да влезе всеки, който даде ком-ча на божия служител — гласеше отговорът.

— А този служител дали е тук?

— Да, той е вътре в миао. Щом влезеш веднага ще го видиш. Но първо трябва да принесеш една жертва на Бога.

— В какво се състои това жертвоприношение?

— В поднасянето на цветя и запалването на дзан-сианг.^[3]

Човекът просто искаше нещичко да припечели. Не взех нищо от неговите цветя и дзин-сианг, а предпочетох да му дам един малък ком-ча, който той прие с големи благодарности и го раздели със своя другар.

— Има ли много куанг-ти-дзъ^[4] в този миао? — попитах аз.

— В момента все още няма нито един.

— А откога сте застанали двамата тук?

— От изгрев слънце.

— А вярващите молят ли се на Бога и през нощта?

— Да.

— Вие и тогава ли стоите тук?

— Не. През нощта идват само онези вярващи, дето не се боят от злите духове, с които могъщият Куанг-ти започва да се бори веднага щом се стъмни.

— А злите духове всяка нощ ли се появяват?

— Не знам. Но тази нощ сигурно са били тук, защото са изтръгнали меча на управителя на божиите конюшни. Обаче Куанг-ти е силен и могъщ. Той ги е прогонил.

— Какво казва този човек? — попита Търнърстик. — Говори много окаян китайски.

— Казва, че сме били китайски богове на войната.

— Сигурно нещо му се е разхлопало кормилото!

— Възможно е. Но той смята, че тази нощ тук са идвали зли духове, които са изтръгнали меча от ръката на идола. Ала могъщият Куанг-ти ги е прогонил. Следователно ние сме този Куанг-ти или богове на войната.

— Може би тези двама мъже знаят не по-зле от нас какво се случи тук.

— Не е изключено.

— Има ли все още Дракони в храма?

— Не.

— Well, тогава нека попретърсим тази бърлога на Риналдини.^[5]

Минахме през входа и се озовахме в един двор, който образуваше правоъгълник. В него нямаше нищо друго освен две малки осмоъгълни пагоди, намиращи се съответно в средата на двете му тесни половини. През втората врата стигнахме до друг двор, където и вляво, и вдясно забелязахме два малки открити допълнителни второстепенни храма, в които пак седеше дебелата фигура на Куанг-ти в обичайната компания на своя син и на управителя на конюшните си. През трета врата влязохме в главния храм, който бяхме разгледали още предишната вечер. Зад статуите на божествата се намираше вече споменатата стая, която служеше като килер за различни вехтории, но от двата външни ъгъла на това помещение по една врата водеше към дворовете, където не се виждаше нищо друго освен по един четириъгълен кладенец. Всичко това беше обградено от дебел тухлен зид висок около петнайсет стъпки, който образуваше правоъгълник, чиято схема следва веднага.

[??? картинка ???]

А — първи двор; Б — втори двор; В — главен храм; Г — задни дворове; а — входове; б — пагоди; в — второстепенни храмове; г — кладенци в двата задни двора; д — килер за вехтории и храмови съдове; е — изходи от главния храм към задните дворове; ж — статуи на трите божества.

Едва когато излязохме от главния храм и се озовахме в последния двор, ние видяхме търсения от нас „Божи служител“ и за моя голяма изненада в него разпознах човека, който предишния ден бе използвал срещу нас толкова славно онази пушка с фитила. Сега той носеше одеждите на бонз.

— Позна ли този тип, кептън? — попитах Търнърстик.

— Гръм и мълния, не е ли онзи знаменит артилерист, дето размахваше кривата гаубица.?

— Да не би този бонз да е човек на Драконите? — попита Халвърстоун.

— Да.

— Не е лошо. Трябва да им отдадем заслуженото признание. Не бива да забравяте, че от никой китайски съд няма да получите помощ или справедливост. Налага се самите ние да му изтеглим ушите.

— На един свещеник? На едно свято място? — подхвърлих аз.

— Pshaw! — отвърна Търнърстик. — А снощи да забеляза тук нещо свято? Само бой, страхотен пердах трябва да му хвърлим на този тип! Нека после неговият идол на войната му намаже гърба с мехлеми!

Във всяка друга страна подобно намерение би ни изправило пред смъртна опасност, но при тукашните порядки и на мен ми се струваше, че „методът на Линч“ едва ли би ни докарал някакви по-сериозни неприятности.

Служителят на божеството на войната все още не ни беше забелязал. Той стоеше при един от кладенците и хранеше намиращите се в него костенурки. Насочихме се към него. При шума от стъпките ни той се обърна и съвсем ясно видяхме колко много се изплаши от внезапното ни появяване. Обаче успя веднага да се овладее и в коварния израз на лицето му не остана и следа от безпокойство.

— Ти ли си сингът^[6] на този куанг-ти-мнао? — попитах го аз.

— Не — гордо отвърна той.

— Аха, тогава навярно си хо-шанг?^[7]

— Да.

— Хубаво! Можем да посещаваме този храм, нали?

— Тук може да дойде всеки, който принася жертви на Бога и не забравя неговите служители.

— Теб няма да те забравим! Но изглежда ти пускаш в храма и такива мъже, които не правят никакви жертвоприношения пред статуята на Бога, а са негови врагове!

— Защо мислиш така?

— Видях, че на твоето божество е изтръгнат меча.

— Направи го чют-гур.^[8]

— Чют-гур ли? Че какво търси той тук в този куанг-ти-миао?

— Ти не знаеш ли, че е враг на боговете и ги напада, за да се бие с тях? Но те са по-силни от него. Той може да изтръгне меча на някой от тях, ала въпреки това те все пак го побеждават и го прогонват обратно в та-канг.^[9]

— Присъствал ли си някой път на подобна битка?

— Не. Дръзне ли да стори това, дори и един бонз ще бъде убит.

— Значи все още не си виждал чют-гур?

— Не.

— А аз съм го виждал. Да ти го покажа ли?

— Няма да можеш.

— Мога и то ей сега, веднага!

— И къде е той?

Посочих към Търнърстик.

— Ето го! Разгледай го добре и ще разбереш, че вече си виждал този дявол.

— Говориш неща, които не мога да проумея.

— Говоря съвсем ясно. Ти каза, че чют-гур бил изтръгнал меча от ръката на твоето божество, следователно този мъж е чют-гур, понеже той свърши тази работа.

— Пак не те разбирам.

— Та нали и ти самият присъства! Паметта ти е къса, не стига от вечерта до сутринта. Ще трябва да й помогна. Къде е джиахурът?

— Не познавам такъв човек? Кой е този джиахур?

— Ти се обиждаш, когато те нарека синг вместо хо-шанг. Смяташ се за мъдър човек, за бонз, изучил из основи свещените книги, а не знаеш кои са джиахурите?

— Само фо е всезнаещ, хората не могат да знаят всичко.

— Като хо-шанг ти сигурно си бил в манастир и там е трябвало да изучаваш Шан-хай-кинг^[10] и Хоан-ию-ки.^[11] Несъмнено познаваш също и фо-куъ-ки, а твърдиш, че не знаеш кои са джиахурите? Аз съм си-ийн,^[12] а в си-ти^[13] хората разполагат с едно много добро средство за опресняване на паметта.

— Дай ми и на мен от него! — подсмихна се бонзът.

— Ще го имаш.

После се обърнах към един от моряците с думите:

— Ей там в килера има складирани бамбукови пръчки, които се използват като пръти за окачване на фенерите. Донеси една-две. Този човек ще получи десет удара!

— Ай, ай, сър, ей сега ще стане!

Той се затича и бързо се върна с няколко бамбукови пръчки.

— Дръжте го здраво и нека двама от вас едновременно му шибнат по пет удара по гърба! — наредих аз.

Тази малка интермедия бе съвсем по вкуса на яките моряци. Те сграбчиха бонза и го принудиха да легне на земята. Той се съпротивляваше с все сили, но след като усилията му останаха напразни, си послужи с последното защитно средство:

— Нима ще дръзнете да биете един бонз? Великият фо ще изпрати чют-гура, за да ви отнесе в ада.

— Чют-гурът е вече тук и няма нищо против да получиш няколко удара — отвърнах му аз.

— Тогава ще се оплача от вас в синг-пу!^[14]

— Оплачи се, но не забравяй, че ние не сме чия-дзъ и няма защо да се боим от твоя синг-пу! Познаваш ли джиахура?

— Не.

— Удряйте!

При първия удар китаецът нададе силен вик и още вторият удар прекърши съпротивата му.

— Спрете, познавам го!

Направих знак да преустановят наказанието.

— Виждаш ли какво хубаво средство имам за опресняване на паметта? Къде е джиахурът?

— Отиде си.

— Кога?

— Веднага след като се върна от канала.

— Накъде тръгна?

— Не знам.

— Къде са другите?

— Последваха го.

— И къде отидоха?

— Не знам.

— Лъжеш!

— Не лъжа. Те нито казват откъде идват, нито пък къде отиват.

— Паметта ти все още не е станала достатъчно дълга. Ще наредя да ти я удължат. Продължавайте! Още при първия удар той изрева:

— Спрете, знам къде е!

— Къде?

— При Дзианг-ки-ум.

— Къде живее той?

— В Ли-тинг.

— А как се казва?

— Не знам.

— Виждам, че моето средство все още не е помогнало Напълно.

— Но то не може да помогне повече, господарю. Всички лунг-ийн знаят, че Дзианг-ки-ум живее в Ли-тинг, но никой друг няма право да го познава и да се среща с него освен върховния предводител.

Това бе твърде логично, а и на бонза ясно му личеше, че този път говореше истината. Ето защо продължих със следващия си въпрос:

— Но другите не тръгнаха с него за Ли-тинг, нали?

— Не.

— А накъде?

— За Куанг-чой-фу.

— Под предводителството на лейтенанта?

— Да.

— И там къде може да ги намери човек?

— В Шам-пан-фу.^[15]

— Близо до ши-сан-ханг^[16] на инг-ки-ли се намира една шам-пан-странноприемница, която се казва Ван-хо-тиън^[17]. Там винаги можеш да срещнеш Драконите.

— А във всички ли куанг-ти-миао провеждат сборищата си?

— Не във всички, а само в онези, които са разположени близо до речния бряг.

— Ти познаваш по име всички, които вчера бяха тук, нали?

— Нито един. Тук имат право да идват само непознати. Те ми показват разпознавателния си знак и човек трябва да им се подчинява, ако не иска да бъде убит.

— Ще проверя истинността на думите ти. Ако си ме излъгал, пак ще се върна и ще ти потърся сметка!

— Е, Чарли, какво е положението? — попита Търнърстик, щом видя, че разговорът ни свърши.

— Цялата шайка си е отишла.

— Мътните го взели, неприятно! Накъде са тръгнали?

— Някои за Кантон, а други и по-надалече.

— Можеше да се очаква — подхвърли Халвърстоун. — Тези хора няма да седнат тук и да ни чакат, докато дойдем. Хайде да тръгваме!

— Мисля, че преди това поне този тип с гаубицата трябва да си получи цялата порция бой! — обади се Търнърстик.

— От това няма да имаме никаква полза, кептън!

— Well, тогава ще гледам да получа поне някакво удовлетворение като взема за спомен меча на този идол..

— Но това би означавало ограбване на храма и тъй като почитането на бога на войната е заповядано от самия император, едно такова деяние би могло да ни докара много големи неприятности.

— Както искаш, Чарли. Но все някак трябва да си отмъстя. Намясто ще претрепвам всеки Дракон, който ми се изпречи на пътя. Бъди сигурен в това!

Какво ли можех да предприема срещу бонза? Да се оплача пред властите? Сигурно щеше да е безрезултатно. Лично да му отмъстя? Не беше по вкуса ми. Изобщо така стояха нещата и с всичките лунг-ийн. От едно донесение срещу тях не би имало никаква полза. Бях убеден в това. Нямах никакво желание да се обърна за съдействие към нашата легация. Много добре ми беше известно колко обстоятелствен и бавен беше пътят на закона, а и именно тук, в Китай, официалните представители на чуждите страни се намираха по онова време в особено трудно положение, тъй че и през ум не ми минаваше да им създавам допълнителни главоболия. До този момент това мое приключение не ми бе нанесло някакви други щети, освен загубата на едно одеяло, както и на съвсем миниатюрно късче от долната част на ухото ми, а и едното, и другото можех лесно да прежаля. Халвърстоун попита:

— Какво смятате да предприемете по-нататък по този случай?

— Нищо, сър — отвърнах аз. — Убеден съм, че в тъмните дела на лунг-ийн участват и високопоставени мандарини. Какво би могъл да направи тогава един чужденец?

— Прав сте. Но нима е редно мъже като вас да се оставят да бъдат отвличани и ограбвани от такава паплач без да предприемат някакви стъпки поне пред официалните представители на своята страна?

— Често тези представители са много радостни, ако властта им се окаже достатъчно голяма, за да представят единствено самите себе си. На хартия, както и в основните положения на конституцията си Китай е една държава, която се управлява еднолично от императора. Но в никоя друга страна своеволието и могъществото на други странични фактори и сили не е тъй ясно изразено, както в Китай и в никоя друга държава не е имало толкова много преврати, винаги свързани със смяна на трона, както в Небесната империя. Открай време изродилото се и корумпирано чиновничество е било движещата сила в тези бунтове и преврати. То винаги е успявало да спечели на своя страна обезправените гладуващи маси и ги е използвало за постигането на себичните си цели. А масите са допускали да се вършат тези злоупотреби с тях, защото парите са много могъща сила, те са по-могъщи дори и от спечелилия си всеобщата завист Син на небето, който трябва да пости в продължение на три дни преди да има правото да подпише смъртната присъда на някой убиец или пък на човек, извършил престъпление срещу короната. Е, каква власт тогава може да има някакъв си консул на една далечна чужда държава? Или да не би заради капитан Търнърстик и моята скромна личност Съединените щати да обявят война на Китай?

Халвърстоун се разсмя.

— Май че сте прав — каза той, — но все пак човек не може да не се ядосва, че няма възможност да направи нещо срещу тези типове.

Вдигнах рамене и се обърнах към бонза:

— Казах ти, че няма да те забравя, и си удържах на думата. Ти вече получи твоя ком-ча, макар и в малко по-различна форма от онази, която си мислеше. Тръгвам си, без да довършим наказанието ти. Но ако си ме излъгал, пак ще се върна.

Той направи възможно най-дълбок поклон и ме увери:

— Казах ти истината и няма да се върнеш. Дзинг-леа-о, господарю!

Лодката ни понесе обратно към реката със същата скорост, както и на идване. Качихме се на яхтата и поехме нагоре срещу течението към Вампоа, който не беше вече далеч и за Кантон е горе-долу онова, което е Бремерхафен за Бремен или Куксхафен за Хамбург. Плитката вода на реката не позволява на по-големи кораби да продължат по-нататък и товарите им трябва да се прехвърлят на лодки и джонки.

От това място до Кантон има дванайсет английски мили, които можехме да изминем с яхтата, понеже тя не газеше дълбоко. Хвърлихме котва близо до английската фактория, чийто флаг се виждаше отдалече.