Карл Май
Край Тихия океан (6)

Четвърта глава
Кианг-Лу

Когато отново дойдох в съзнание и отворих очи, видях, че лежа вързан на дъното на същата голяма лодка, която ни беше нападнала. До мен се намираше моят добър приятел мастър Търнърстик. Както неговата, тъй и моята уста бяха затъкнати с парцал, който ни пречеше да разменим по някоя дума.

Познах човека на кормилото. Светлината от един фенер падаше върху лицето му и съвсем ясно видях, че това бе рибарят, който беше спрял с лодката си до нашата уж, за да си почине. Явно той бе един лунг-ийн и навярно с пълно право предположих, че нашият лодкар е в съюз с Драконите.

Значи „кианг-лу“ беше паролата на тези хора. А Кианг-лу, тоест Речния дракон, бе името на всеизвестния предводител на пиратите, който, ако се съди по тази дума, сигурно беше от монголски произход. Речни пирати е имало откакто съществува китайската история, но те никога не са разполагали с толкова стройна организация, както в наше време. Пиратите всяваха такъв страх и ужас, който държеше в ноктите си дори и чиновническите кръгове, тъй че не беше никак лесно да получиш държавна подкрепа срещу техните безчинства. Ето че се намирах в техни ръце. Не се страхувах. Бях се сражавал с африканския джум,^[1] срещу североамерикански бушрейнджърс,^[2] както и срещу друга подобна сган и затова сега бях само, тъй да се каже, любопитен да видя що за хора бяха тези Дракони.

В лодката имаше тринайсет души. Десет гребци, един кормчия и още други двама на носа, които разговаряха. Те знаеха, че сме чужденци и изглежда бяха убедени, че не знаем китайски, защото в противен случай сигурно щяха да приказват по-тихо, тъй като лежахме близо до тях и съвсем ясно можехме да чуваме всяка тяхна дума.

Почти в краката им бяха оставени няколко глинени съда със съвсем същата форма като индийските „чатис“.^[3] Несъмнено тези здраво затворени стомни с широки гърла бяха онези „вонящи гърнета“, използвани от китайските и малайски пирати, за да зашеметяват жертвите си, както и аз, и капитанът току-що го бяхме изпитали на собствен гръб.

— Кои са тия двамата? — попита в този момент единият от разговарящите.

— Двама тунг-ийн,^[4] както ни каза техният лодкар. И двамата са богати, защото са господари на онзи кораб.

— И ще ги предадеш на джиахура,^[5] така ли?

— Да. Ние ще получим половината от техния откуп, а другата половина ще си поделят джиахурът и Кианг-лу.

— Колко ще ги накараме да платят?

— Това ще определи джиахурът.

— Къде ще му предадеш пленниците?

— В куанг-ти-миао.

— Ще има ли там място за тях?

— Да, защото сега там се намира само жената на пор-ту-ки,^[6] дето я отмъкнахме, понеже тези варвари са толкова глупави да вярват, че и жената имала душа. Те обичат жените си колкото и самите себе си и охотно плащат за тях големи откупи само и само да си ги върнат обратно. Мъжът й ще получи от нас вест чрез същия пратеник, когото изпращаме да отиде и на кораба на тези двама варвари.

Пред нас се очертаваха твърде „утешителни“ перспективи. Щяха да ни държат в плен, докато някой от тези добряци вземеше от кораба ни определения откуп. Аз нямах средства, за да платя какъвто и да било откуп, и ако не исках да поверя живота си единствено на джоба на капитана, трябваше да разчитам на винаги благосклонното към мен щастие, а може би също и на… талисмана, който бях получил от Конг-ни.

Щяха да ни откарат в някакъв храм на бога на войната Куанг-ти — ето защо неколкократно ме бяха предупреждавали да се пазя от куанг-ти-миао. Изглежда, като че Драконите бяха свикнали да отварят своите „кантори“ даже в обществените храмове, една дързост, която беше мислима само в Небесната империя. А онова, което събуди във висша степен съчувствието ми, бе обстоятелството, че португалката, за която бях говорил на бонза, беше пленница във вече споменатия миао. Изглежда наистина бе моя участ по време на всички мои пътешествия да се натъквам на хора, чиято свобода е била насилствено отнета.

Откакто се бях съвзел, бяхме плавали около час нагоре по реката, когато лодката ни свърна наляво и навлезе в един от онези безбройни канали, които във формата на гъста мрежа прорязват китайските низини. Изведнъж престана оживлението, царящо по реката. Изчезнаха и многобройните фенери. Около нас настана мрак. Само звездите слабо осветяваха среднощното ни пътуване. Чуваха се единствено самотните удари на веслата по спокойната водна повърхност. Често завивахме в някой страничен канал, тъй че все повече обърквах посоката на плаването ни, като се има и предвид, че на всичко отгоре лежах на дъното на лодката и бордовете й ми препречваха всякакъв изглед.

Най-сетне пред нас изплува някаква тъмна маса и ние спряхме. Видях високи зидове, но нямах възможност дълго да ги разглеждам, защото ни вързаха очите. После махнаха въжетата, с които ни бяха стегнали краката и ни накараха да се изправим. След като излязохме от лодката, ни хванаха за двете ръце.

Най-напред ни поведоха по, както ми се сториха, широки стъпала, после минахме през няколко тесни входа и през три-четири двора, докато най-накрая влязохме в някакво затворено помещение, както разбрах от кънтящите ни стъпки. Там свалиха кърпите от очите ни и тогава разбрах, че се намираме във вътрешността на някакъв храм.

Дебелите зидове на сградата бяха издигнати от тухли. Изглежда тя се състоеше само от това единствено помещение и в него се виждаха познатите статуи на бога на войната, на неговия син Куанг-пин, както и на разгневения управител на конюшните му. фигурите бяха силно осветени от няколко лампи. Направо върху голите камъни на пода във всевъзможни пози седяха или лежаха двайсетина мъже, въоръжени със стрели и бамбукови тояги, с невъобразими пистолети, както и с какви ли не видове ножове, ками и саби. Един от тях носеше дори някаква допотопна пушка с фитил, която бе толкова разядена от ръжда, че ми се стори да виждам дупки по нея. Освен това цевта й бе извита като тирбушон и човек можеше да си помисли, че този странен предмет е бил изработен само за да се правят дупки с него.

Всички те полагаха усилия да придават на лицата си поне такъв страшен израз, какъвто се четеше и по лицето на управителя на конюшните на тяхното божество на войната. Но аз нямах ни най-малкото намерение да се оставя да ме сплашат. В резултат на допотопното си въоръжение, на дългите си плитки и полегатите тесни очи, на сплеснатите си чипи носове, както и на подобното си на мъжка пижама облекло, тези мъже по-скоро ми правеха противоположното впечатление на онова, което желаеха да постигнат. Имах приблизително усещането, че се намирах на сцената на любителски театър, където играех ролята на пленения от разбойници главен герой.

Изглежда моят добър приятел фрик Търнърстик напълно споделяше мнението ми. Той ми намигна така, като че изпитваше огромно желание да използва своите великански моряшки юмруци веднага щом го освободяха от въжетата. Знаех, че той наистина е човекът, който би се наел да се разправи с дузина от пиратите. Китайците се отличават повече с хитрост и лукавство, отколкото с физическата си сила. Те обичат да преувеличават и да се перчат, но излезе ли им насреща някой със сила и дързост, бързо си подвиват опашката. Даже и да срещнеш тук-там сред тях човек с великанско телосложение, то често тъкмо в това исполинско тяло се е вселила толкова по-нерешителна и боязлива душа. Обаче стигнеше ли се до бой, ние можехме да разчитаме единствено на юмруците си, понеже пиратите ни бяха взели както оръжията, така и всичко друго, каквото бяха намерили в джобовете ни.

Най-сетне измъкнаха парцалите от устата ни, тъй че поне можехме спокойно да дишаме. После със знаци ни дадоха да разберем, че трябва да седнем. Настаних се точно между коленете на бога на войната, тъй като там мястото бе възможно най-удобното, а и освен това там можеха да ме нападнат само лице в лице. Капитанът седна до разгневения управител на конюшни, чиято статуя започна да разглежда много внимателно.

— Чарли, какво ще кажеш — попита ме той, — дали страховитият меч, на който се е подпряло това божество, е действително от хубава стомана?

— Съмнявам се, че е от стомана, но съм сигурен, че е от желязо, в което сам лесно можеш да се увериш.

— Well! Този тип стои тук от толкоз дълго време, без да замахне поне веднъж с този хубав меч. Струва ми се, че ще взема да му покажа за какво всъщност човек държи в ръка такова оръжие. Или ти се иска да останеш в този миши капан?

— Ще остана, докато ти харесва на теб. Добри приятели не бива да се изоставят току-така.

— Ами тогава да гледаме да офейкаме!

— Ще можеш ли да скъсаш въжетата си?

— The devil,^[7] ммда, не помислих за тях. Но не бихме ли могли да си пробием път с няколко здрави ритника?

— Не става, кептън! Я размисли: още с идването си заварихме тук двайсетина души. С нас дойдоха още тринайсет, а това прави трийсет и трима. Дори и да не бяхме вързани, без оръжия ще ни е абсолютно невъзможно да си пробием път. Единствената възможност за успех щеше да ни се открие, ако имахме по два револвера — това прави общо двайсет и четири изстрела. Обаче ни ги взеха. Впрочем никак не е изключено пиратите да умеят да си служат с нашите револвери, а в такъв случай няма никакво съмнение в изхода на схватката.

— Добре, тогава постъпи както искаш. Ще се подчиня на решението ти.

— Първо ще си поговорим с тези хора и ако не проявят здрав разум, все ще имаме време да помислим за някакъв изход с употреба на сила.

— Правилно! Трябва да си поговорим с тях, но няма да го направиш ти, ами аз ще се нагърбя с това и то по такъв начин, че много добре да разберат с какви хора си имат работа. Да започвам ли?

— Почакай още малко! Както виждам, те тъкмо се канят да си поприказват с нас.

— Ще видят как един моряк обича да разговаря с такива обесницинг, обесницунг, обесницонг, обесницънг, обесницанг като тях!

Докато си шепнехме с капитана, пиратите направиха кратко съвещание и в този момент един от тях се приближи до нас и ни заговори на завален английски. Изглежда той бе единственият човек измежду тях, който умееше да си служи с този език.

— Кои сте вие?

— Кои сме ли? Хмм, ами естествено хора! — отвърна Търнърстик с многообещаващо ръмжене.

— Как се казвате?

— Няма значение, момчето ми!

— Когато те питам, ще ми отговаряш, иначе ще те научим по-добре да си отваряш устата!

— Сигурно гледката няма да е никак лоша, old blunt-nose!

Изглежда китаецът нямаше никакво намерение да позволява на един пленник да го нарича „стар чип нос“. Той пристъпи съвсем близо до капитана и заплашително вдигна юмрук.

— Човече, да те смажа ли?

Капитанът смръщи вежди и с гръмовен глас избоботи:

— Away — из… чез… вай!

Китаецът така се стресна от този негов тон, сякаш пред краката му бе ударил гръм. Той бързо отскочи две-три крачки назад.

— Само ми ела пак толкова наблизо — заплаши го Търнърстик, — и ще полетиш във въздуха като разпердушинено врабче!

Капитанът се намираше в настроение, в което бе готов да изреди цял списък от какви ли не заплахи и закани, но веднага след „врабчето“ млъкна, защото съвсем близо зад нас се разнесе женски глас:

— Help, рог todos los santos! Help, mesch’schurs!^[8]

Несъмнено тази смесица от испански и американски думи идваше иззад зида, пред който се намираха статуите на трите божества. Бях убеден, че викащата за помощ жена беше пленената португалка. Тя беше чула разговора ни и беше разбрала, че тук имаше хора, от които може би можеше да очаква подкрепа.

— Чу ли, Чарли? Кой ли вика?

— Жената на португалския търговец, за която научихме вчера.

— Нима и нея са я завряли в това свърталище на идоли и пирати?

— Да. Драконите споменаха за нея преди малко.

— Тогава трябва да я измъкнем! Ще изкъртя меча от ръката на този глинен бегемот или Левиатан, или както ще да се казва този тип и ще направя цялата банда на кайма!

— Нима си освободи ръцете?

— Ха, прав си! Какво ще правим?

— Ще изчакаме!

— Да, докато и нас ни заврат в някоя такава дупка.

— Сигурно няма да стане толкова бързо. Изглежда тези хора изобщо не умеят да връзват пленниците си както трябва. Те стегнаха само ръцете ни над лактите към тялото, тъй че можем да движим китките и пръстите си най-спокойно. Както виждам твоят възел ще се развърже твърде лесно и ако имаш възможност да застанеш само за една минута точно пред мен, бих могъл да те освободя.

— Една минута ли? Pshaw! Чарли, уверявам те, че и цял ден ще издържа пред теб. Да се приближа ли?

— Изчакай малко, изглежда взеха някакво решение.

След като китайците направиха ново съвещание, както си личеше, стигнаха до някакво не особено приятно за нас решение, понеже преводачът пак се приближи до нас, а от двете му страни пристъпиха други двама пирати с бамбукови пръчки в ръка. Отначало си бях наумил да изпробвам силата на моя талисман, но ако на тези хора им беше хрумнало да разговарят с нас чрез езика на тоягите, бях твърдо решен да предпочета този начин на преговори. След като пред капитана и пред мен се изтъпанчи по един от придружителите на преводача, той се обърна към нас с думите:

— Сега отново ще ви задам няколко въпроса. Не ми ли отговорите, ще заиграе тоягата!

Най-напред той пак заговори капитана:

— Ти си янки, нали?

— Момче, изчезвай оттук, ето това ще ти кажа! Докато сме вързани с тези въжета, няма да чуете от нас нито дума.

— Ще останете вързани, докато получим откупа. А ако никой не ви откупи, ще ви хвърлим във водата. И така, ти янки ли си?

Капитанът не му отговори. Преводачът направи знак на човека до него да го удари, но не се стигна дотам, защото Търнърстик светкавично стана от мястото си, втурна се към него, просто го прегази, а после така ритна другия в стомаха, че той отлетя на земята, където се претърколи два-три пъти. Третият, който стоеше до мен, беше затъкнал в памучния си пояс един малайски крис и съвсем естествено цялото ми внимание бе насочено към това оръжие. Тъй като имах възможност да движа ръцете си под лактите, не ми беше трудно да изтръгна камата на напълно изненадания пират, който изобщо не очакваше подобно нападение, а после, изгубил всякаква опора вследствие на ритника, нанесен му с тока на тежкия ми моряшки ботуш, човекът отхвръкна на няколко крачки назад.

— Наведи се, кептън! — подвикнах на Търнърстик.

— Дадено, но побързай!

Капитанът мигновено изпълни, каквото му наредих и така буквално поднесе въжето си пред острието на камата. Едно бързо рязване с острието и той бе освободен. После незабавно грабна криса и сряза и моите въжета. Всичко стана толкова бързо, сякаш бе дълго упражнявано и преди още някой от противниците ни да беше успял да се приближи до нас, ние бяхме вече захвърлили въжетата.

— А сега дръж ги, Чарли! Come on!^[9]

Като замахна наведнъж и с двата си юмрука, той строши ръката на управителя на конюшните и здраво стисна двуострия меч, който бе дълъг около пет стъпки и широк към десетина сантиметра. Освен криса, който не можеше да ми бъде кой знае колко полезен, за мен нямаше друго оръжие с изключение на бронзовите съдове за жертвоприношения, поставени пред статуите. Едва намерих време да грабна един от тях и ето че вече ме нападнаха.

Изглежда добрите китайци имаха далеч по-голям респект от огромния меч, отколкото от моя бронзов леген, защото докато неколцина само наобиколиха капитана без да се осмелят да го нападнат, върху мен връхлетя многочислена сган. Отстъпих назад между краката на бога на войната и започнах да се защитавам. Съдът беше толкова тежък, че всеки удар с него изпращаше по един противник в безсъзнание на земята. Още след четвъртия удар нападателите се отдръпнаха, въпреки че собственикът на допотопната пушка с фитил се целеше в мен с възможно най-страховитата физиономия. За негово съжаление тя изобщо нямаше фитил. Но дори и да беше в състояние да стреля, то пак нямаше причина да се боя от спираловидното му пушкало, защото то във всички случаи бе по-опасно за него, отколкото за мен.

— Отблъснахме ги, кептън! — засмях се аз. — Но все още се намираме в състояние на обсада. Ще се опитаме ли да предприемем неочаквано контранападение?

— Че какво ли могат да направят тези орехови черупки срещу два тримачтови кораба като нас? Напред, ей сега ще ги изпратим на дъното!

— Ами твоят меч няма ли да се окаже прекалено дълъг?

— Колкото е по-дълъг, толкова по-добре. Искаше ми се да има дължината на гротмачтата на някоя фрегата!

Той стисна дръжката на оръжието си с две ръце и готов за нападение направи две-три крачки напред. Подкрепих го най-напред с канонада, подета с останалите бронзови съдове, която има доста голям успех, а после и самият аз започнах да се придвижвам напред като център на „фронтовата линия“. Едното крило ни липсваше, тъй като бяхме само двама.

Вражеските линии се оттеглиха няколко крачки назад. Това удвои смелостта на капитана. Той се подпря на великанския меч — също като предишния му собственик, което обаче не му се удаде напълно поради голямата дължина на оръжието и по примера на античните легендарни герои той тегли следната предизвикателна реч:

— Китайнцинг, разбойницинг, Драконинг, убийцонг и обесницунг! Тук е застаналонг капитанинг Търнърстикинг, а ей там е приятелянг му Чарлонг, който е избивалунг индианцинг и лъвованг. Та кои сте виенг в сравнениунг с нас? Давамонг ви две минутинг времънг. Ако дотогаванг не сложитенг оръжиънг, виенг стенг загубенинг и ще ви потопименг на дънотонг!

Изглежда речта му, държана в безкрайно самоуверен тон, не остана без въздействие върху китайците, но за съжаление впечатлението от нея бе изцяло заличено от преводача, защото той избухна в неудържим смях и извика:

— Този йенг-ки-ли^[10] е луд! Мисли си, че говори езика на Небесната империя, но си няма никаква представа от него. Удряйте, повалете го на земята!

Но и ние бяхме окуражени, тъй като иззад зида се разнесе викът:

— Maten a los carajos!^[11]

— Какво каза португалката? — попита Търнърстик.

— Беше на испански. Подканя ни да изтрепем тези типове.

— Well, тъй и ще направим. Ние сме двамата рицари на тази дама и непременно трябва да я измъкнем оттук.

Предложението на рицарски настроения капитан не ми беше по вкуса. Ако не бяха толкова невиждано страхливи, китайците и без друго трябваше вече буквално да са ни смачкали. Никак не ми беше ясно как е възможно такива хора да са речни пирати. Численото им превъзходство бе направо смазващо и затова предпочетох най-напред да изпробвам силата на моя талисман. Вече бях посегнал към огърлицата, когато вратата на входа се отвори и на прага й се появи един много снажен мъж, който сигурно ме надвишаваше поне с една глава. Конструкцията на цялото му тяло бе напълно съразмерна с височината му, тъй че той оставяше впечатление на човек с изключително голяма физическа сила.

— Джиахурът!

Тази дума се разнесе от устата на неколцина от китайците и те неволно се оттеглиха още няколко крачки назад, сякаш за да покажат, че отсега нататък съдбата ни бе в неговите ръце.

Значи този човек беше помощникът на прочутия пиратски главатар Кианг-лу! У него едва ли щеше да се открие и следа от страхливост. Това можеше да се заключи от произхода му. Заедно с източнотибетските коло, наричани от китайците зи-фан, джиахурите образуват онова монголско племе, което е било най-малко докоснато от цивилизацията. Тези хора са силни, смели, невзискателни, но същевременно са отмъстителни и сурови. Всеизвестно е, че за тях грабежът е като някакъв вид спорт. Джиахурът беше много добре въоръжен и носеше високи монголски ботуши, нещо, което е рядкост по тези места. Оскъдните косми на редките му, но добре поддържани мустаци стигаха почти до неговия пояс.

След като малките му коварни и студени очи хвърлиха към събралите се пирати бърз пронизващ поглед, той пристъпи към двамата мъже, които командваха на лодката, чийто обект на нападение бяхме станали. На полувисок глас те му докладваха накратко случилото се. В хода на разказа им неговото чело се покриваше с все повече мрачни бръчки. Най-накрая той стрелна своите хора с гневно-заплашителен поглед, а после се насочи към капитана, който стоеше най-близо до него.

— Хвърли меча! — заповяда му той на китайски.

И да не разбереше тези думи, човек сигурно щеше да се досети за смисъла им, защото движението с ръка, което ги придружи, беше достатъчно недвусмислено. Въпреки това Търнърстик не пусна оръжието, а отвори уста, за да отговори нещо. Обаче не успя да издаде никакъв звук, защото могъщият юмрук на джиахура така го удари по челото, че той безмълвно рухна на земята.

Та това бе моят собствен юмручен удар, който ми беше спечелил прозвището Поразяващата ръка! Почувствах как ме засърбя ръката, но останах спокоен, понеже моят удар не биваше да бъде за него толкова неочакван и коварен, както неговият бе дошъл изневиделица за моя злощастен капитан. Не се страхувах от юмручен бой или от борба с великана. Съвсем лесно се виждаше, че в случая бях изправен само срещу една груба физическа сила, с която мускулите ми не можеха да се мерят, ала във всяко друго отношение несъмнено превъзхождах китаеца.

Ето че в този момент той се приближи и до мен.

— Хвърли този съд!

Изобщо не се помръднах. Ръката му светкавично се вдигна и понечи да се стовари върху мен. Но почти в същата секунда той извика и отстъпи крачка назад. Десницата му бе изкълчена, тъй като посрещнах удара му с юмрук в неговата китка. С втори яростен вик китаецът мигновено извади с лявата си ръка своя нож и замахна да ме прониже във врата. От моя страна последва удар с лявата ръка отдолу нагоре по брадичката, а почти едновременно десницата ми се стовари върху слепоочието му и… великанът шумно се стовари на пода до Търнърстик.

За останалите това бе вече прекалено. Надавайки силни крясъци, те се втурнаха към мен. Побързах да измъкна талисмана, защото явно беше настъпил моментът, когато имах най-голяма нужда от него.

— Стойте! Сао-сао!^[12] — извиках им. — Кой ще дръзне да вдигне ръка срещу този знак?

Първите пирати се стъписаха и аз веднага се убедих, че разпознавателният знак щеше да ми свърши работа.

— Той е иой-дзи! — чуха се възгласи. — Има по-висок чин от джиахура, който е само тю-сю!^[13]

Тези думи ми дадоха да разбера, че за своите офицери Драконите имат съвсем същите чинове, както във войската. Подаръкът на Конг-ни не беше всъщност талисман, а таен знак за съответен чин. Но как ли се беше добрал до него? Дали и той не беше полковник на речните пирати? Не беше оставил в мен такова впечатление. Но в момента нямах никакво време да размишлявам над този въпрос. Трябваше да действам. Съзнанието, че ме вземат за един от изтъкнатите помощници на пиратския предводител Кианг-лу, ми придаваше необходимата самоувереност и сигурност.

— Да, пленихте и вързахте един от вашите иой-дзи, тъй че даже не му позволихте да ви разкрие самоличността си. Отнехте ми всичко, но вашият дълг ви повеляваше основно да ме претърсите. В такъв случай щяхте да откриете тайния знак.

— Прости ни, о господарю! — обади се един от тях. — Виновни са само онези, които те плениха.

Тогава напред пристъпи единият от двамата предводители на пиратската лодка и заяви:

— Не, господарю, и ние не сме виновни. Твоят лодкар ни каза, че си бил йенг-ки-ли. Ти пътуваше с една обикновена чу-ан^[14] и затова нямаше как да знаем, че си от нашите хора. Ако беше използвал някоя лунг-чуан^[15] или пък една лунг-йън, и ако беше издигнал нашия фенер, тогава щяхме да ти отдадем полагаемите се почести.

— Да не би да искаш да ми заповядаш какво да правя? Джиахурът се опита да ме удари без да ме изслуша. Вържете го!

Докато изпълняваха заповедта ми капитанът се раздвижи.

— Чарли! — въздъхна той, след като отвори очи.

— Кептън!

— Мътните го взели! Къде съм? Защо така ми бучи главата сякаш някой ме е цапардосал с тояга… а-а, Чарли, сетих се!

Той скочи на крака. Ударът на джиахура би убил всеки друг, ала черепът на Търнърстик беше толкова здрав, че само с голи юмруци не можеше да му се нанесе кой знае каква вреда. Заедно със съзнанието у него веднага се възвърна и споменът за всичко случило се.

— По дяволите, ей го къде лежи мерзавецът! Ти ли го изпрати на дъното?

— Да. — И вече по-тихо добавих: — Представих се за полковник на пиратите. Имай го предвид и се дръж както подобава!

— Как… ка… кво? А-а, добре, тогава издигаме всички платна, флагове и вимпели и най-тържествено ще побързаме да офейкаме.

— Без португалката ли?

— Е, Чарли, в бързината я забравих. Ще я вземем на буксир.

— Тогава първо ми направи една услуга. Я натъпчи носната си кърпа в устата на този великан.

— Защо? Че нали е вързан?

— Скоро ще се съвземе и ако има възможност да говори, не се знае какви неприятности може да ни създаде.

— Вярно. Ей сега ще му тикна въпросния парцал. Докато капитанът запушваше устата на вързания пират, аз се обърнах към останалите:

— Върнете ни всичко, каквото ни отнехте!

Нареждането ми бе изпълнено и след като пъхнах ножа и револверите си в колана, се почувствах отново толкова сигурен, сякаш се намирах на нашия „Вихър“.

— Тук държите някаква пленничка, нали?

— Да. Тя е пор-ту-ки.

— Доведете я!

Човекът, който ми отговаряше, изчезна зад статуите на божествата. Чух как изскърца някаква врата и после той се появи заедно с пленничката.

— Goeden avond — good evening, mesch’schurs!^[16] — поздрави ни тя на холандски и английски като хвана с ръце от двете страни краищата на дългата си рокля и направи много дълбок кникс.^[17]

— Goeden avond, mejuffrouw!^[18] — отвърнах аз и като събрах оскъдните си познания по холандски, я попитах:

— U bent uit Nederiand?^[19]

Капитанът ме погледна учудено, защото заговорих една португалка на холандски, но още от пръв поглед бях разбрал, че си имахме работа с холандка. Това широко червендалесто лице, тази възпълна фигура, правата руса коса, сините очи, големите длани и стъпала — невъзможно беше да вземеш тази жена за португалка даже и облеклото й да не беше типично холандско. Човек можеше веднага да се обзаложи, че тя бе от обслужващото съсловие. В никакъв случай не беше жена на богат португалски търговец. Тук сигурно ставаше въпрос за някакво недоразумение.

Щом чу родния си език, лицето й светна от радост и подавайки ми ръка за поздрав, тя попита:

— Bent U ook een nederlander?^[20]

— Neen, ik ben een duitscher.^[21]

— Een duitscher? Oh, ik kaan ook duitsch spreken. Ik war in Berlin twee jaar und drie wekeh kochin.^[22]

— Как попаднахте от Берлин в Китай?

— Заминах от Берлин за Хертогенбош и оттам за Амстердам, където започнах да работя като готвачка в дома на богат търговец. После той се пресели в Капската провинция, където имаше някакъв роднина, чиято банка трябваше да поеме. Но семейството му измря и аз се запознах с жената на търговец от Лисабон, която ме взе със себе си в Макао.

— Виж ти! Доста сте обикаляли по широкия свят. И досега бяхте при онази жена, така ли?

— Да, до преди три дни.

— Ами как попаднахте тук?

— Бяхме на разходка. Тогава се появиха тези разбойници и ме отвлякоха.

— Какво стана с вашата господарка?

— Избяга.

Сега вече този случай ми се изясни. Драконите бяха хвърлили око на богатата жена на търговеца, която като португалка сигурно беше далеч по-слабичка от нашата дебела холандка. Но понеже китайците смятат пълнотата на тялото за най-важната предпоставка за женската красота, поради което там всяка по-изискана и знатна жена полага усилия да придобие по-закръглени форми, те сигурно бяха объркали прислужницата с господарката и бяха отвлекли холандката и оставили да избяга португалката.

— Как се казва господарят ви?

— Петро Хонйойс.

— Как са могли да ви нападнат насред града?

— Беше късен следобед малко преди смрачаване.

— И какво направиха с вас?

— Увиха ме в някакво одеяло и ме отнесоха в лодката си, а после ме докараха тук.

— И оттогава стоите затворена зад този зид?

— Да. И се отнасят към мен невиждано зле. Никой не ме посети, никой не ми донесе ядене. Не можех да спя, защото непрекъснато се викаше и тичаше насам-натам, тъй че станах кожа и кости. Щом се върна в Макао незабавно ще поискам да накажат тази шайка негодници!

Замалко щях да се разсмея на глас, защото тя явно си вярваше, че е станала „кожа и кости“ от глад, жажда и безсъние. Все пак ми дожаля за нея и само я попитах:

— Имате ли роднини? Била ли сте омъжена?

— Аз съм госпожица. Никога не съм била госпожа. Баща ми и майка ми не са живи, а другите ми роднини ме забравиха.

— Тогава ще се погрижа за вас и ще ви върна на вашите господари или поне ще се разпоредя да ви върнат.

Докато траеше този разговор джиахурът се съвзе. Той не можеше нито да говори, нито да се помръдне, ала ме пронизваше с искрящите си от ярост очи и по изражението му разбрах, че в негово лице си бях спечелил непримирим враг. Обърнах се към хората му с думите:

— Това съвсем не е жената на пор-ту-ки, а е само негова прислужница. Пор-ту-ки няма да ви плати за нея и един ли, и затова ще я взема със себе си и ще й върна свободата.

Сред Драконите се разнесе тихо недоволно мърморене, а един от тях се осмели дори да ми възрази:

— Но тази жена е наша пленничка и никой няма право да ни я отнема. Тя е съпруга на пор-ту-ки, защото е по-красива от другата, дето беше с нея.

Ако исках да успея да се измъкна от ръцете на пиратите, не биваше да търпя подобна дързост. Затова пристъпих съвсем близо до човека и му казах:

— По лицето и по кривите ти крака си личи, че не си чин-дзъ, а си татарин. Да не си мислиш, че като ваш иой-дзи ще търпя някакъв си дзао-та-дзъ^[23] да ме нарича лъжец? Или си въобразяваш, че ще те поваля на земята по-трудно от джиахура, който е с две глави по-висок от теб?

Сграбчих го с едната си ръка за гърлото, а с другата за едното бедро, вдигнах го високо и го запокитих срещу зида така, че без съмнение го обезвредих за дълго.

— Само така, Чарли! — обади се Търнърстик. — Да ти помогна ли при тази работа? Ударът на този гигант събуди в мен съвсем определено силното желание за подобни развлечения.

— Не е необходимо, кептън, понеже ми се струва, че тези добри хорица ще ни се подчиняват безропотно.

По изражението на лицата им наистина се виждаше, че им бях направил силно впечатление.

— Я се приближете насам! — заповядах на двамата мъже, които командваха пиратската лодка. — Вашият плавателен съд е все още на котва пред куанг-ти-миао, нали?

— Да, господарю.

— От колко време се намирате тук?

— От три дни.

— И докога ще останете?

— Ти ни изпитваш, понеже знаеш много добре, че във всеки куанг-ти-миао ни е разрешено да пребиваваме само четири дни.

— Добре! Пригответе се за път и ни заведете до реката.

— Ще заповядаш ли да нападнем някой плавателен съд?

— Не. Вие прекъснахте пътуването ни и затова ще ни откарате до Куанг-чой-фу.

— Ще изпълним каквото искаш.

Взех една от лампите и се промъкнах зад трите статуи на божествата. Точно зад гърба на Куанг-ти една врата водеше в тясно тъмно помещение, което изглежда служеше за съхранение на храмовите обредни предмети, защото редом с изкуствени венци и гирлянди, забелязах също множество хартиени фенери, няколко съда за жертвоприношения, тамтами и дори един китайски барабан. Това беше затворът на холандката. Вратата имаше една от онези брави, които много приличат на нашите стари ключалки, където дръжката служи едновременно и за ключ. Тя се завърта и се изважда, а после пак се поставя според това дали бравата се заключва или отключва.

— Кептън, я довлечи тук пленника! — казах му аз.

— Well! Навярно искаш да го натикаш тук в тази койка, а?

— Да, от предпазливост. Не можем да го вземем с нас, а не е кой знае колко разумно да го оставим да лежи там, където е, както и ти сигурно лесно разбираш.

Търнърстик сграбчи джиахура за яката и го довлече до вратата на помещението. Вкарахме го вътре, където го заключих. Пъхнах дръжката на вратата в джоба си.

Драконите спокойно проследиха с погледи действията ни, но ето че в този момент един от тях попита:

— Какво ще стане с джиахура? Кой ще съобщи на Кианг-лу за затварянето му в тази стая? Самият ти или ние? Аз съм Инг-па-дзунг^[24] на нашия отряд и би трябвало да го откарам до Ли-тинг, ако, разбира се, самият ти не отидеш там.

Ли-тинг^[25] е един малък град на Пе-кианг^[26] и е известен с развъждането на каракуда. Там значи трябваше да се търси Кианг-лу!

— Имам си по-важна работа — отвърнах му аз. — Джиахурът ще остане тук до утре, а после, както е вързан ще го откараш при Кианг-лу.

— Ще успееш ли дотогава да му докладваш? Дзианг-ки-ум^[27] много държи на точността.

— Не е твоя работа да ми даваш акъл, а да правиш само каквото ти заповядам.

— Тогава дай ми дръжката!

Колкото и да беше естествено искането му, никак не беше благоприятно за моите намерения. Но за да избегна пораждането на каквито и да било подозрения, бях принуден да го изпълня.

— Ето ти дръжката от вратата, но ти забранявам да я отваряш преди да се е разсъмнало.

— Какво име да спомена, когато говоря за теб пред дзианг-ки-ум?

— Казвам се Куанг-си-та-съ.

— Името ти звучи красиво и е по-високопоставено от моето. Ще ти се подчинявам във всяко отношение.

— Тогава се погрижи за прислужницата на пор-ту-ки да има в лодката храна! Оставили сте я гладна и жадна. Това заповед от дзианг-ки-ум ли беше?

— Господарю, и сам знаеш как трябва да се отнасяме към пленниците. Ако гладуват и жадуват, по-лесно ще се съгласят с всичките ни условия.

— Zounds,^[28] Чарли, ще свършиш ли скоро тези преговори? — обади се в същия момент капитанът. — И двамата говорите такъв ужасен китайски, че ми е невъзможно да разбера и една-единствена дума!

— Вече свърших и можем да тръгваме.

— Well! Но преди това трябва да кажа на тези хора мнението си.

— Направи го, кептън! Няма да им навреди, ако се оттеглим с подобаващо достойнство.

— Преди това ми кажи как е „сбогом“ на китайски!

— Дзинг-леао.

— Дзинг-леао, дзинг-лео! Дано не го забравя до края на речта си.

Той си придаде тържествен вид и поде:

— Мешъринг пиратинг, похитителонг и обесницунг! Сигурнонг сте схваналунг, че ние сменг дваманг от вашитенг висшинг предводителянг. Ще признаетонг, че…

Като извърна глава настрани, той тихо повтори: — Дзинг-леао! — После пак продължи на висок глас:

— … ниенг смонг мъженг, които не се страхуванг нитонг от сатадатанг, нитонг от вас. Този Чарлинг претрепанг вашия главатарунг…

— Дзинг-леао! — прошепна отново той с извърната настрани глава.

— … а аз, капитаненг Търнърстикинг, ще извиянг вратонг на всекигонг, кой дръзненг да се бунтуванг…

— Дзинг-леао! — тихо се разнесе за трети път.

— … или да съзаклятия чинг срещунг нас. Сега си отивамонг. Залепетенг пак ръкатанг на туй божествонг и си спомняйтенг за нас с добронг! Дзинг-леао, сбогомонг, добранг нощинг!

Китайците изслушаха тази образцова реч с необходимото внимание. Този път преводачът дори не се усмихна. Естествено и аз трябваше да кажа няколко думи. Бях кратък:

— Тръгваме. Инг-па-дзунг, ти знаеш какво ти заповядах. Поздрави Кианг-лу от мен!

Ето че най-сетне напуснахме храма, който можеше да се окаже тъй фатален за нас. Няколко книжни фенера ни осветяваха пътя към реката, но светлината им не беше достатъчно силна, за да разгледам по-добре архитектурата на постройката. На пристана имаше няколко лодки. Качихме се в една от тях. Тя беше същата, с която бяхме дошли. Към нас се присъедини и същият екипаж, който ни беше докарал.

Лейтенантът се беше погрижил за питейна вода и плодове, тъй че холандката можеше да утоли и жаждата, и глада си.

— Слава Богу — каза тя, — че аз, клетото създание, намирам тук някаква вечеря! Не е дивеч, нито шунка, нито каквото и да е печено, но все пак залъгва глада и облекчава болката, която усещам в стомаха си.

Добрата „госпожица“, както се беше нарекла самата тя, изглежда във всяко отношение си имаше своите прозаични навици. За десетина минути всичките значителни хранителни припаси, които биха стигнали да заситят пет-шест души, станаха жертва на нейните „стомашни болки“ и беше забавно да се чуят учудените възгласи на задоволяващите се със съвсем малко китайци, изтръгнали се от устата им. Едва ли бяха виждали през живота си такъв апетит.

След като се нахрани, жената стана много разговорчива. Научих, че се казва Хание Келдер, чух и цялата й биография с най-големи подробности. Тя изрази учудването си, че Драконите са я объркали с нейната господарка и заяви непоколебимото си намерение да настоява всички разбойници да бъдат обесени.

Това ме накара сам да си задам въпроса какво да бъде поведението ми към речните пирати. В известно отношение безспорно беше мой дълг да направя откритията си достояние на полицията. Но какви неприятности, какво ходене по мъките и каква загуба на време можеха да произлязат от тази моя стъпка! При това не биваше да забравям и опасностите, на които щях да се изложа. Да не говорим за това, че моето донесение щеше да е предателство спрямо Конг-ни, който се бе показал толкова необичайно благодарен към мен.

Капитанът ме изтръгна от тези мисли с думите:

— Я чуй, Чарли! Това не беше ли удар на весло нейде зад нас? Заслушах се и също долових онова пляскане, което се причинява от потапянето на весло във вода.

— Зад нас се приближава лодка, кептън.

— Йес. Но каква? Струва ми се, че имаме известни причини да бъдем предпазливи.

— Така е. Твърде е възможно лейтенантът да е освободил джиахура, на когото най-вероятно е хрумнала мисълта да ни преследва.

— Какво ще правим, Чарли? Драконите, които са с нас, сигурно ще му помогнат.

— Трябва да се опитаме да спечелим преднина и после да ги обезвредим. Я се хвани и ти за веслата! Ние сме по-яки от китайците.

— Добре, нека им покажем, че умеем да накараме лодката да полети!

Наредих на хората да гребат по-здраво. Самите ние също взехме по едно весло и така бързината на плавателния ни съд се удвои. След известно време стигнахме до устието на някакъв страничен канал, където заповядах да завием. После наредих да изгасят всички фенери. Лодкарите ми се подчиниха, макар че не можеха да проумеят каква цел преследвах.

— Спрете на брега! — заповядах им аз, след като изминахме известно разстояние по канала. Лодката докосна сушата.

— Всички навън!

— Защо, господарю? — попита човекът на кормилото.

— Работата ти е да се подчиняваш. Хайде!

Макар и колебливо, пиратите слязоха на брега.

— Чакайте тук и кротувайте, докато дойда и ви наредя отново да се качите в лодката!

С помощта на греблото отблъснах плавателния съд от сушата и го насочих към отсрещния бряг.

— Well done,^[29] правилно постъпваш, Чарли — обади се Търнърстик. — Ето че се отървахме от тези типове. Но я слушай! Кианг! — разнесе се вик откъм главния канал.

— Лу! — отговори му някой от нашите лодкари въпреки заповедта ми да чакат мълчаливо.

Лодката, чиито весла бяхме чули, беше стигнала до устието на страничния канал и с помощта на паролата намиращите се в нея хора искаха да разберат в каква посока се бяхме отправили.

— Издадени сме, Чарли! Ами сега? — попита капитанът.

— Бързо и тримата на брега, а после ще изчакаме да видим с кого си имаме работа!

Завързахме лодката за близките памукови храсти и слязохме на сушата.

— Господине, заплашва ли ни голяма опасност? — тихо ме попита холандката.

— Скоро ще разберем — отвърнах й аз.

— Хич не ме е страх. Дадете ли ми тояга или някое весло така ще цапардосам негодниците по главите, че ще им писнат ушите.

Холандката беше една твърде сърцата „госпожица“. Други жени на нейно място сигурно щяха да припаднат от страх.

— Браво, госпожице Келдер! Веслата са ни подръка. Грабвайте едно от тях и ако положението наистина стане сериозно, опитвайте се да ги улучвате само по главите.

— Не се бойте! Ще им покажа аз на тези хора какви яки ръце и юмруци има една холандка.

В този момент съвсем наблизо се разнесе плясък на весла.

— Кианг! — повтори се викът от преди.

— Лу! — отвърнаха му отсреща. Лодката спря при нашите хора.

— Къде е вашата чуан? — попита един глас и по него веднага разпознах джиахура.

— На отвъдния бряг.

— Къде е онзи та-йин^[30] с жената и неговия спътник?

— Също отсреща.

— Защо сте изоставили вашата чуан?

— Ами онзи иой-дзи ни заповяда така.

— Той не е никакъв иой-дзи, не е полковник на Драконите. Откраднал е нашия знак. Ще трябва да го върне и после да умре. Чакайте тук!

Лодката изви в посока към нас. Не беше много разумно да се впускаме в бягство, защото не познавахме прорязаният от множество канали терен. Налагаше се да се защитаваме. При това нямах никакво намерение да позволявам на неприятелите ни необезпокоявано да се доберат до брега.

— Стой! — посрещна ги моят вик. — Приставането тук е забранено!

— Това е той. Дръжте го! Убийте го!

Видях великанският силует на джиахура да стърчи в средата на лодката. Плавателният съд заседна на брега и неколцина от екипажа скочиха на сушата. Ние стояхме готови с вдигнати във въздуха гребла. Последваха два удара, а после и още два — така се отървахме от първите нападатели.

— И вие вземете веслата! — заповяда монголецът. — Смажете тези песове!

Той остана в лодката, докато другите изскочиха навън. Трима се нахвърлиха върху мен. Те едновременно замахнаха. Първият бе улучен от моето весло, но нямаше как същевременно да отбия нападението на другите двама. Получих удар по лявото си рамо. После ме сграбчиха и отпред, и отзад.

— Дръжте го здраво! — извика джиахурът.

С един енергичен скок той се озова на сушата. Отърсих се от двете дребни човечета, ала това не стана достатъчно бързо. Монголецът не можеше да използва изкълчената си десница, обаче в лявата му ръка проблясваше острието на нож. Наведох се настрани и оръжието одраска ухото ми. После го сграбчих за гърлото и за ръката, но в същото време онези двамата отново ме нападнаха, спънах се в едно от веслата, които бяхме захвърлили и китайците успяха да ме повалят на земята. Видях как ножът на монголеца надвисна над мен.

— Умри, йън-джи!^[31] — извика той.

Обаче в същия миг с голяма сила върху ръката му се стовари едно весло и така получих възможност да се изправя на крака. Ударът бе нанесен от холандката. Тя извика:

— Няма ли да благоволят господата да офейкат? Или ще трябва аз да им помогна?

— Помощ, Чарли! — извика в този миг капитанът. Огледах се и забелязах, че лежеше на земята и с мъка се отбраняваше срещу нападателите си. Налетях на джиахура и го ударих едновременно с двата си юмрука. Той се преметна и полетя във водата: Отхвърлих двамата китайци настрани и се втурнах да помогна на Търнърстик.

— Внимавайте, господине! — подвикна ми храбрата готвачка. — Ей ги там във водата, плуват като луди насам!

Помогнах на капитана да се отърси от нападателите си и той веднага скочи на крака. Понечих да се обърна към канала, но тъкмо тогава получих такъв удар с весло по главата, че искри ми изскочиха от очите. Почувствах как изпадам в някакво състояние на полусъзнание, тъй че от този момент нататък действах като на сън. Видях от водата да изскачат човешки силуети и да грабват веслата. Несъмнено това бяха хората от нашата лодка, които с плуване се бяха притекли на помощ на своите. Видях как капитанът започна да удря около себе си като побеснял. Готвачката също развъртя едно гребло. Ударът, попаднал в тила ми, изглежда беше парализирал нервите ми за известно време. Веслото натежа твърде много в ръцете ми и аз посегнах към двата револвера.

След първите изстрели чух гласа на Търнърстик:

— Гръм и мълния, съвсем ги бях забравил! Я дай да ги извадя! Дванайсет изстрела означават дванайсет негодника по-малко!

Неговите револвери загърмяха. Видях враговете да скачат обратно в лодките и изпратих подир тях всичките си останали куршуми, но не вярвам и един изстрел да е улучил целта си, тъй като ръцете ми силно трепереха. Също и храбрият Търнърстик едва ли им устрои кървава баня, понеже открай време умееше по-скоро да стреля под ъгъл, отколкото в права посока.

Но въпреки това бързо следващите един подир друг изстрели свършиха своята работа — Драконите изчезнаха. За наше съжаление заедно с тях изчезнаха и лодките.

— Че накъденг толкоз бързатенг? — извика подир тях Търнърстик. — Подлонг страхливцинг, мизернонг зайцунг, бъзливонг пасминанг! Че хайде върнунг се де, монголинг такованг! Капитанунг Търнърстикинг исканг да ти напишунг на физиономиятанг „сбогомънг“ с юмруцитенг си!

— Офейкаха! — обади се готвачката, която се бе държала толкова достойно. — Господине, как се чувствате?

— Не особено добре, госпожице Хание — отвърнах аз като трябваше да положа усилия да говоря по-разбрано. — Получих… един… един… много лош… удар… по главата.

— Какво ти става, Чарли? — угрижено попита Търнърстик. — Ломотиш като някой пияница! Да не би да са те ударили по тила?

— Ами да.

— Лошо! Можеш да ме цапардосаш по челото или по темето с каквато сила си искаш и нищо няма да ми стане, но отзад, не, там е скрит животът, също както и кормилото на кораба се намира отзад. Повредиш ли го, край на приятното пътуване. Какво можем да направим?

— Твърде малко. Имам нужда от охлаждане на удареното място и от сън.

— Можеш да имаш и едното, и другото. Ето ти тук вода колкото щеш, а преди настъпването на деня и без друго няма да можем да напуснем това злощастно място, тъй че разполагаш с достатъчно време да си починеш и да се съвземеш.

Водата достигаше до самия ръб на канала. Изкопах с ножа си малка вдлъбнатинка, която веднага се напълни, и като легнах по гръб, наместих тила си в нея.

— Ама че е изобретателен този обесник! — промърмори учуденият Търнърстик. — Така няма да има нужда нито от компреси, нито от болногледач.

— Да ви помогна ли с нещо, господине? — попита холандката.

— Благодаря ви! За съжаление и на вас самата тук липсват всякакви удобства.

— Все някак си ще го понесем. Ще легна на земята и ще видя дали ще мога да заспя.

Капитанът й помогна да си направи от китайска върба нещо като възглавница, която, разбира се, не можеше да бъде тъй удобна и мека като пухените възглавници. Тя си легна и силното й хъркане скоро ни доказа, че на нашата спътничка никак не й беше трудно най-спокойно да спи и тук на открито.

— Нямаше ли да е по-добре, ако бяхме потърсили някое друго място, а, Чарли? — попита капитанът.

— Защо?

— Защото ми се струва, че онези типове като нищо могат да се върнат.

— Едва ли ще посмеят.

— Така ли мислиш? Тогава най-доброто, което мога да направя, е да си приготвя и аз една възглавница, защото не ми се вярва тук да се намери някое толкова любезно човешко същество, че да ни предложи по един хубав хамак.

— Направи си. Аз ще бдя.

— Но имаш ли сега необходимия бистър ум? Мисля, че след като си зашеметен можеш да заспиш много лесно.

— Не се тревожи! Водата ще ме държи буден.

— Well! Тъй, постелята ми е готова. Събуди ме след един час, за да те сменя! Good night,^[32] Чарли!

— Лека нощ, кептън!

След две минути от хъркането на готвачката стана дует, който ми се струваше доста подходящ да прогони всички речни пирати, в случай че им хрумнеше да се върнат. А над мен блещукаха звездите на Небесната империя. Дълго време гледах нагоре към тях и един чуден покой обзе душата ми при мисълта, че всеблагият и всемилостив Отец бди над нас в която и част на земното кълбо да се намираме. Мислите и чувствата ми се сляха в безмълвна молитва, а клепачите ми лека-полека натежаха. Търнърстик излезе прав — скоро заспах.