Ремонтът, от който нашият „Вихър“ имаше нужда, се оказа, за съжаление, твърде голям. Тайфунът беше разтърсил из основи цялата конструкция на кораба. Строшаването на фока и на бушприта не беше останало без последствия за корпуса. Освен това липсваха двете лодки. За да бъдат възстановени най-значителните повреди се оказаха необходими две седмици престой в Порт Лойд. После най-накрая излязохме в открито море и се отправихме към Кантон, където щяха да бъдат извършени останалите ремонтни работи.

Ръката на Конг-ни не ме тревожеше, защото, както изглеждаше заздравяването й вървеше съвсем добре. И изобщо присъствието на китаеца ми беше от голяма полза. Моите занимания с китайски език бяха преминали в упражнения с пекинския диалект. А Конг-ни започна да ме учи на по-мекия и по-звучен говор на хората от южните провинции. Затова почти през целия ден аз не се отделях от него. Без самият той да забележи, бях станал негов ученик.

Но всичко това не бе убегнало от вниманието на капитана.

— Чарли, я ми кажи, нима този китаец е чак толкова възхитителен и незаменим човек, че не можеш да го оставиш дори и за една минута на мира? — попита ме той. — Трябва да ти призная най-искрено, че съм безкрайно недоволен от теб, защото съвсем си ме зарязал и то по един наистина ужасен начин.

— Имаш известно право, кептън, но сигурно ще ми простиш, ако ти кажа, че не се отделям от Конг-ни единствено заради езика. Няма да повярваш колко много може да научи човек само за една седмица, ако му се предложи удобен случай да се упражнява като мен по толкова целесъобразен начин.

— А-а, това било значи! Хитрец такъв! Доста съм обикалял по света и сигурно щеше да ми бъде от голяма полза, ако тук-там все бях научавал по нещичко от другите езици, но от една страна, с нашия английски се оправяме навсякъде, а от друга — имам необикновената дарба нищо да не ми влиза в главата от чуждите езици. Преди време учих френски в продължение на шест месеца, а сега помня само, че „vaisseau“ означава кораб, но след седмица и това ще съм забравил. И все пак си остава срам и позор, че съм тръгнал за Кантон, а не знам и една дума китайски. Искаш ли да ме понаучиш на нещичко, Чарли?

— С голяма радост, щом ти доставя удоволствие!

— Не че е чак такова удоволствие, но че ще падне голям труд, ще падне! Веднъж ми казаха, че тези хора имали само едносрични думи и ми се струва, че цялата история съвсем няма да е дотам трудна.

Тези негови възгледи бяха направо развеселяващи, но все пак се залових с обучението му и трябва да призная, че той имаше главозамайващ напредък в… забравянето. Трите думи, които, да речем, го бях накарал петдесет пъти да повтаря днес, ги забравяше още на следващия ден, или пък ги употребяваше по такъв начин, който ме разсмиваше до сълзи. Когато стигнахме Кантон, капитанът беше вече в състояние да държи цяла английско-китайска реч, от която никой не можеше да разбере нито дума, защото тя се състоеше от някакви си части от думи и срички, хрумнали му в момента.

Гранитните скали на острова, върху които е построен Хонконг най-сетне изплаваха пред очите ни. Пресрещащите ни плавателни съдове отдавна бяха започнали да стават все по-многобройни и по-многобройни, а когато се добрахме до носа, зад който е разположена Виктория, както англичаните са кръстили града, ние видяхме пред нас в буквалния смисъл на думата хиляди джонки. Една част от тях се занимаваше с риболов, а друга част — с крайбрежна търговия.

Бях застанал до капитана на задната палуба. С голямо внимание и интерес той наблюдаваше заобикалящото ни голямо оживление. По едно време ми каза:

— Чарли, знаеш ли, че взех едно изключително решение?

— И какво е то?

— Досега все не можех да те разбера как така се скиташ по целия свят и се вреш къде ли не само за да опознаваш различни страни и народи. Сега обаче нещата ми се поизясниха. Аз не завися от никого. Ще трябва да оставя тук кораба си,, докато пак го направят годен задълго плаване, което сигурно ще е свързано с един по-продължителен престой. И тъй като под несравнимото ти ръководство показах неочакван напредък в изучаването на китайския език, то реших да се присъединя към теб, за да мога и аз веднъж по твоя начин да „опозная страната и хората“. Ще ме вземеш със себе си, нали, Чарли?

— С удоволствие, защото се надявам, че добре ще се оправяш с твоето словесно богатство на китайски.

— Не се тревожи, стари приятелю! Китайският език е хиляди пъти по-лесен, отколкото си представят хората. Кан-тонг, Нан-кинг, Хонг-конг, Пе-кинг, Гин-сенг — забеляза ли нещо? Всички думи завършват на -онг, -инг, — енг, — унг и тъй нататък. Та Това е съвсем лесно и просто!

— Чудесно! И как например ще поздравиш някой китаец?

— Да не би да си решил да ме смаеш? Щом като между нас се поздравяваме с „добър ден“, то на китайски ще бъде „добронг денинг“ Който не го разбира, е толкова глупав, че не могат да му помогнат нито доктори, нито професори. Е, Чарли, ще ме изпитваш ли още?

— Не, това ми стига! — засмях се аз. — Ще ти кажа най-откровено, че никога досега не съм имал толкова съобразителен и находчив ученик!

— Нима е чудно? Та нали съобразителността е първото изискване към всеки свестен моряк, а мастър фрик Търнърстик не е такъв капитан, който може да бъде причислен към лошите. Но сега ще трябва да ме извиниш. Тъй като нямам лоцман, се налага сам да се погрижа за влизането на кораба в пристанището.

С тържествена церемониалност хвърлихме котва, след което бяха разменени обичайните поздравителни изстрели. Конг-ни стоеше до мен. Колкото и да го бях опознал, в едно отношение си оставаше загадка за мен — и до този момент не бях успял да науча каква професия имаше, какъв му беше произходът и какво — семейното положение. Вярно, лесно можех направо да го попитам, но тъй като той се правеше, че не разбира намеците ми, то аз се отказах да го разпитвам.

Младият човек нямаше онова безизразно лице с лукав поглед, което, както изглежда, имат почти всички китайци по рождение. Напротив, неговите черти бяха одухотворени, а от нашите продължителни и сериозни разговори бях разбрал, че имаше необичайно за сънародниците си образование.

— Докога ще останеш в Хонконг? — попита ме той.

— Все още не е ясно.

— Само до Куанг-чой-фу ли искаш да отидеш?

— Не. Ще продължа и по-нататък.

— Няма да ти разрешат нашите куанг-фу.^[1]

— Тогава сам ще си разреша.

— Самият аз те нарекох Куанг-си-та-съ и знам, че си умен и смел, ала въпреки това няма да стигнеш по-далеч от Куанг-чой-фу. Вие наричате този град Кантон и имате право да го посещавате, но кой от вас е успял досега истински да го разгледа? Позволено ви е да вървите само по онези улици, които всъщност не са част от китайския град. Как тогава ще навлезеш във вътрешността на страната след като не си китаец?

— Значи ще стана такъв.

— Трудна работа. Ти ми спаси живота и на мен много ми се иска да ти се отблагодаря. Разреши ми да ти дам един съвет!

— Говори!

— Искаш ли да станеш син на един фу-юън?^[2]

Естествено, бях учуден от този въпрос, който звучеше така, както да речем, ако в родината ми някой предложеше на един обикновен човек да стане син на баварския или на саксонския крал. Едва ли Конг-ни се шегуваше с мен, а аз нямах никакви по-задълбочени познания за тази загадъчна страна, през която се канех да пътувам. Ето защо просто го попитах:

— Нима е възможно?

— Заради теб ще го направя възможно.

От тона на отговора му лъхаше пълна увереност. Един фу-юън е най-висшият чиновник на дзунг-ту, когото в Европа обикновено наричат вицекрал, и държи в ръцете си цялата гражданска власт в една провинция. Кой ли беше Конг-ни, че можеше да ми прави подобно предложение? В случая си имах работа с непознати за мен обществени отношения и следователно трябваше да се държа просто изчаквателно.

— Вече си имам баща — отвърнах аз.

— Баща ти не е тук. Ти не си служител на фо, не си и на Буда, а си един тиън-чу-киао.^[3] Твоята вяра забранява ли ти да имаш тук и втори баща докато си в Тай-дзинг-кун?^[4]

— Не.

— Тогава приеми предложението ми! След това ще станеш чин-дзъ^[5] и ще можеш да отидеш и да пътуваш накъдето си поискаш.

Той не можеше да ми направи по-изгодно предложение. Колко щастлив би бил да го чуе някой пътешественик, който рискува и живота си в изследването на Китай. Но всичко това бе за мен толкова нечувано и невероятно, че кажи-речи изпитах желанието да му откажа. Все пак, след като поразмислих, казах:

— А някой служител на фо или пък на Буда би ли взел за син един киао-ю?^[6]

— Да. Защо да не може или пък да не иска? Вашият Бог казва: „Само аз съм вашият Бог“, ала нашата Тиънвън^[7] ни учи, че има само един-единствен Отец и всички ние сме негови чада. Съществуват три велики религии: нашата, вашата, както и религията на хоей-хоей.^[8] Те имат липаи-съ^[9] и казват: „Нашата религия е най-добрата!“. Вие си имате вашите тинг-син-ло^[10] и казвате: „Нашият Бог е единствен“, а ние си имаме пагоди и храмове и твърдим: „Сан-киао-и-киао, трите религии са всъщност само една.“. Защо тогава да не станеш син на един човек, който уважава и цени твоята религия също толкова, колкото и ти цениш неговата?

Нямаше никакъв смисъл тъкмо в този момент да се впускам в религиозен спор с него. Думите му звучаха изключително любезно и подкупващо, но същевременно ясно ми показаха и главната пречка пред дейността на християнските мисии — безразличието. Изразът „Сан-киао-и-киао“ може да се чуе навсякъде из великата Небесна империя, но тези думи „трите религии са всъщност само една“ не са резултат от задълбочено изучаване или пък от старателно съпоставяне на съответните религиозни догми, а са последица от едно такова верско безразличие, каквото едва ли може да се намери другаде по света. Християнската вяра се е разпространила вече кажи-речи по цялото земно кълбо. Ислямското „Аллах ил Аллах, Мохамед расул Аллах“ е предвождало ордите на не един и двама диви азиатски завоеватели. А пък прочутото „Ом мани падме хум!“^[11] е лишено от мисията на нашето могъщо „Тръгнете по целия свят!“. Не от религиозни съображения, а единствено по политически причини Китай остана затворен за другите народи. Религията изобщо не вълнува китайците. На китаеца можеш да му държиш колкото си искаш дълги и убедителни речи за великолепието на християнското учение — той ще те изслуша привидно внимателно и търпеливо, както го изисква от него познатата китайска учтивост, и накрая най-любезно ще ти каже: „Това е добре, това е много хубаво и аз мога само да те похваля, че вярваш във всички тези неща. Защо ми трябва да споря с теб? Твоята религия е добра, религията на хоей-хоей е добра, а и моята също е добра. Сан-киао-и-киао, та нали и трите религии са всъщност само една и всички ние сме братя!“. След тези думи би било съвсем неблагоприлично да се опиташ отново да подемеш същата тема, но дори и да го направиш, тогава китаецът ще се усмихне невъзмутимо и самоуверено ще отговори: „Навярно никога не си чел Ли-кинг, книгата с указание за подходящо поведение за всички класи, на всички места, при всички поводи и случаи, както и при събирането на всякакъв житейски опит, а? Ела при мен и я вземи! Или предпочиташ да ти я изпратя?“.

Както ще потвърди всеки мисионер, запознал се с живота и порядките в тази страна, това безразличие е по-трудно преодолимо дори и от яростната съпротива. Но не по такава работа бях дошъл в Хонконг и ето защо можех да си позволя да не се забърквам в религиозни спорове с Конг-ни. Затова само го попитах:

— И този човек е един фу-юън, така ли?

— Да, фу-юън — кимна той.

— Значи един от най-високопоставените чиновници в страната, а?

— Той е куанг-фу с червено копче. Има голяма власт, но вече е стар. Хоанг-шан^[12] му е разрешил да носи две паунови пера и да си почине от своята служба.

Значи висш чиновник, излязъл в пенсия! Но сигурно имаше голямо влияние, тъй като беше мандарин от най-висок ранг, и му бе дадено правото да носи две паунови пера, докато единствено най-знатните кр-лао^[13] носеха три, а та-сия-су^[14] пък обикновено носеха само едно.

— Той няма ли си син? — продължих да разпитвам.

— Има един.

— Но тогава според вашите закони има ли право да си вземе и втори син?

— Законите не го позволяват, но го позволява императорът.

— Сега този син при него ли е?

— Не. Той е при теб.

Изненадан, аз го погледнах право в очите.

— Значи говориш за твоя баща и ти си син на вицекрал?

— Да. Желаеш ли да станеш мой брат?

Е, това наистина бе авантюра! Дали с това предложение искаше да ме награди загдето му бях спасил живота? Никак не ми се щеше да се откажа от една толкова изгодна за мен привилегия. Затова кратко отвърнах:

— Да.

— Ти говориш нашия език. А можеш ли и да пишеш на него?

— Мога само сианг-синг^[15] и то твърде малко.

— Тогава ти ще ми диктуваш, а аз ще пиша.

— Какво?

— Ще съчиниш нещо, което ще изпратим на Ли-пу.^[16] Синът на един фу-юън трябва да е учен, за да може да стане нан, хой, фи или кунг.^[17]

Това бе наистина изненадващо! Кажи-речи ми се струваше, че този китаец си прави майтап с мен. Един немски „околосветски скитник“ щеше да се кандидатира за научна степен в Китай! Включих се в шегата.

— И какъв ще станат Сиой-дзай, кой-ийн или може би дори някой дзин-съ?

— Ти си много умен и мъдър и можеш да станеш дзин-съ. Но за да придобиеш това звание веднага, ще трябва да напишеш наведнъж три неща — за всяка степен по едно. Ще ги изпратим на Ли-пу и тогава ще можеш да получиш най-високата научна степен само с един-единствен изпит.

— Добре, ще го направя. Кога ще имаш възможност да пишеш?

— Когато поискаш.

— Тогава нека веднага слезем от кораба, за да си набавим хартия, туш и четчица.

— Ще ми изпълниш ли една молба?

— Каква е тя?

— Нека сам сляза на брега! Бързо ще ти донеса всичко необходимо!

— Нямам нищо против — усмихнах се аз, защото започнах да подозирам, че Конг-ни ми беше направил такива невиждани и нечувани предложения само за да може след изказаната благодарност да офейка по възможно най-удобния начин. — Ами как се казва баща ти?

— Фи-минг-дзу.

Следователно според нашите европейски представи той беше нещо подобно на граф.

— Къде живее?

— Скоро ще разбереш!

Искаше ми се да продължа да го разпитвам, обаче в същия миг бях прекъснат от един вик, издаден от добрия фрик Търнърстик, който прозвуча толкова странно, че незабавно се обърнах.

Докато разговарях с Конг-ни, ние бяхме хвърлили котва между един английски и един холандски кораб и вече бяхме заобиколени от рояк лодки, чиито собственици предлагаха на екипажа на нашия кораб да си купи от тях най-различни стоки. Някакъв търговец на плодове се беше хванал вече за спуснатото въже. Тъкмо към него беше отправено споменатото странно подвикване от страна на капитана:

— Добронг денинг! Каквонг предлагатенг за проданг?

Естествено, китаецът нищо не разбра, но все пак се досети какво искаше да му каже Търнърстик. Затова като използва ветрилото си вместо рупор, подвикна нагоре:

— Ли-си, ли-си!^[18] Си-куа, си-куа!

Капитанът ми направи знак да се приближа.

— Чарли, я ела! Какво ми крещи всъщност този тип? Какво означава ли-си?

— Има предвид орехите, които виждаш в лодката му. Те са много хубави и кажи-речи имат вкус на пъпеши.

— Ами какво е това си-куа?

— Дини.

— Мътните го взели, че не можеше ли да ми го каже направо?

Той се наведе през релинга и му махна с ръка.

— Ниенг щенг купинг! Изкачинг сенг понг стълбатанг!

Той заповяда да спуснат подвижната стълба и нарамил дълга бамбукова пръчка, на която бяха накачени увити в рогозки сума ти плодове, китаецът се появи на борда.

— Виж, Чарли, той ме разбра! Наистина човек изпитва едно твърде възвисяващо чувство, когато знае, че владее езика на чужди народи. И за това трябва да благодаря на теб, Чарли, на теб и на моята невероятна дарба в овладяването на чужди езици, в, която непонятно защо до ден-днешен толкова се бях съмнявал. Ще купя всичкия боклук на този обесник.

Търговецът беше разтворил и разстлал рогозките. Търнърстик се приближи до него, посочи към ли-си и снизходително го потупа по рамото с думите:

— Колконг струватинг орехитенг?

Китаецът, добре разбрал съпровождащите жестове на капитана, взе една шепа ли-си и протягайки ръка към него, каза:

— И дзиън!

— Чарли, виждаш ли, че пак ме разбра? Но изглежда той по-лесно разбира китайския отколкото да го говори. Какво иска да каже с това негово „и дзиън“?

— Това ще рече един дзиън.

— А какво е дзиън?

— Малка монета като тези, които виждаш на врата му, нанизани на шнурче. В Европа я наричат сапека, монголците й викат дехос, а английскоговорящите народи я знаят като „кеш“. Тя има един не съвсем незначителен курс. Двеста и петдесет или триста сапеки са равни на една немска марка.

— Значи шепа орехи ще получа за една трета от пфенига, а?

— Да. Тук всичко е страшно евтино.

— Well! Тогава ще продължа да го разпитвам!

— Продължавай, сър! — отвърнах му аз, развеселен и обзет от любопитство още да послушам неговия китайски. Капитанът посочи към дините.

— А ценатанг на тезинг дининг?

Китаецът избра две от най-хубавите.

— Сан дзиън!

— Сан дзиън? — повтори Търнърстик. — Този тип говори отвратителен китайски. Чарли, какво иска да каже?

— Три сапеки.

— Две такива огромни дини само за три сапеки, значи за един пфениг? Този човек сигурно е откраднал стоката си! Ще взема всичко!

Той направи кръгово движение с ръка над цялата стока.

— Вземамонг всичкитенг орехиг и дининг!

Търговецът преброи плодовете, а после ги събра всичките на един куп.

— Колконг струватунг?

— И чун!

— Какво иска да каже, Чарли?

— Един чун или дзиън. Това са сто сапеки, значи най-много трийсет или трийсет и пет пфенига. Не знам точно как върви днешният курс.

— За един такъв куп плодове? Чакай, той има още стока в лодката. Ще взема всичко, защото този човек ме разбира тъй чудесно!

Той посочи надолу към лодката.

— Качваменг цялатанг стокинг на борданг! Купувамонг я!

Китаецът направи доволна физиономия и донесе всичко.

— Колконг струванг всичконг?

— Съ чун.

— Ужасен китайски! Какво иска да каже, Чарли?

— Четири чун или четиристотин сапеки.

— Страшно евтино! Но откъде да му взема сапеките?

— И аз нямам. Дай му английски или американски дребни пари! Сигурно ги познава.

Капитанът му даде един долар и получи като ресто почти целия наниз от сапеки, който китаецът носеше на врата си. Тези дзиън са единствените монети, които са в обращение в Китай. Златото и среброто се продават като стока във вид на кюлчета и като средство за разплащане се приемат само на тегло. Сапеките са направени от мед и имат кръгла форма. В средата им се намира четвъртита дупка, за да могат да се нанизват на шнурове. Да носиш със себе си сапеки на стойност от пет долара означава да мъкнеш такава тежест, с която могат да се справят само много яки мъже.

В този момент се приближиха и лодки, които се даваха под наем. Конг-ни се приготви да се качи в една такава лодка. Естествено, той не притежаваше никакви пари и затова му предложих да му помогна.

— Ти си добър, но аз нямам нужда от нищо — беше неговият отговор.

Той се качи в лодката и скоро изчезна. Аз не очаквах някога пак да го видя и започнах да наблюдавам суетнята, която настана на борда ни след като при нас пристигнаха пристанищните чиновници, както и някакви други хора. Ето че изведнъж забелязах една по-голяма лодка, карана от двама гребци, която се приближаваше към нас. В нея седеше мандарин пети ранг с кристално копче. Лодката спря до стълбата и мандаринът се изкачи на борда. Той беше… Конг-ни.

Учудих се не толкова на промяната, станала с него за това кратко време, колкото на обстоятелството, че носеше отличителните знаци на един куанг-фу, без да е достигнал необходимата възраст. Той се приближи до мен и усмихнато ме поздрави с думите:

— Сега вече сигурно знаеш, кой е Конг-ни. Имаш ли време да ми диктуваш?

— Да. Ела да слезем в каютата!

Той ме последва и когато стигнахме долу, от широките ръкави на кафтана си извади необходимите неща за писане. После седна и ме попита:

— На каква тема ще пишеш, за да станеш сиой-дзой? — След като малко размислих, аз избрах да пиша по географски въпроси, тъй като по този начин се надявах да изявя в най-добра светлина своя „цъфтящ талант“, което всъщност означава в превод „сиой-дзой“.

— Избрах заглавието „Ниан-иан-куи-дзъ“.^[19] Съгласен ли си?

— Да, защото това е такава тема, която ще те направи много известен.

Започнахме работа. Аз диктувах, а той пишеше. Въпреки трудните китайски писмени знаци, Конг-ни се справяше толкова бързо, сякаш стенографираше. Естествено, моите езикови познания бяха твърде недостатъчни за тази цел и се налагаше често да ми помага. След два часа успях да завърша своята кратка студия. Следващите два трактата озаглавих „Пън-дзао-и-ийн“^[20] и „Сио-тиан-ти“.^[21] Те бяха завършени преди още да се беше свечерило и даже доблестният Конг-ни бе учуден от „изключително неописуемите познания“, които според него съм бил показал в моите работи. Аз обаче ще си призная най-откровено, че бях положил усилия да съчиня най-невероятни нелепости и да ги облека в такава езикова одежда, чийто надут и високопарен стил едва ли можеше да бъде надминат. Още след първите няколко реда някой европеец сигурно би заявил, че в случая става въпрос или за нечия разюздана фантазия, или че просто авторът е неизлечимо луд.

Тъкмо се бяхме заловили да подреждаме листовете, изписани по китайски маниер само от едната страна, когато при нас влезе капитанът и каза:

— Чарли, ти ме помоли да не ви смущавам, но въпреки това се наложи да дойда, защото онзи тип ще ме побърка.

— Какъв тип?

— Преди около час до нас спря някаква лодка, натоварена с различни пакети, и на борда се качи един човек, който действително ме подлуди. Неговият китайски е къде-къде по-лош и от езика дето се говори далеч на север от финландците и лапландците и аз не успях да изтръгна от него нещо друго освен „квак-пфу“ и „кон-че“! Навярно се касае за някакви жаби и може би с това „пфу“ иска да ми каже, че не ги обича, но за какви кончета става дума съвсем не ми е ясно.

— Ще видим!

Предположих, че пак ставаше въпрос за някой нов езиков „бисер“ на мастър фрик Търнърстик и скоро се оказа, че не съм се излъгал. Когато се изкачихме на палубата, видяхме, че човекът дебнеше появяването ни съвсем близо до стъпалата, водещи към каютите.

— А сега внимавай! — обади се капитанът. — Бавно и ясно ще го попитам още веднъж, а ти едва ли ще чуеш нещо друго, освен неговото „квак пфуй“ и „кон-че“.

С бавно и отмерено движение той вдигна показалеца на дясната си ръка, тъй както човек обикновено прави, когато иска да привлече вниманието на някой друг и попита:

— Каквонг те водинг на моятунг корабинг?

— Куанг-фу — отвърна китаецът.

— Квак-пфуй! Ето ти го на, Чарли! Той посочи надолу към лодката.

— Накъденг си тръгналонг?

— Ком-ча!

— Кон-че! Прав ли съм, или не, Чарли?

Положих усилия да скрия усмивката си.

— Наистина, че този човек говори такъв китайски, какъвто изглежда все още не си чувал. Но аз ще се помъча да ти поясня казаното от него. Куанг-фу означава мандарин. Несъмнено има предвид нашия Конг-ни, който ей сегичка ще се появи откъм каютите.

— Аха, ами това „кон-че“?

— Всъщност би трябвало да каже ком-ча, а тази дума има много значения. На първо място означава безплатен чай, също както при нас има, да речем, безплатна бира или безплатен концерт. Освен това може да се преведе с предплата или капаро, а накрая има значение и на бакшиш.

— Свърши ли? Та това е значи такава дума, която може да те хвърли в отчаяние, защото човек би трябвало да има глава като фрегатен корпус, за да успее да запомни всичко! Но защо идва, при нас? Не съм му искал нито безплатен концерт, нито капаро, нито пък бакшиш.

— Сигурно Конг-ни ще може да ни обясни цялата работа. Ето го и него.

Тъкмо в този миг китаецът се показа на стъпалата, водещи към каютите. Той видя лодкаря и му направи знак, след което човекът слезе в лодката и започна да носи пакетите на борда.

— Куанг-си-та-съ — обърна се младият мандарин най-напред към мен, — ти ми спаси живота и ми излекува ръката толкова бързо, че вече мога да пиша с нея. Затова ти дължа благодарност. Направи ми услугата да приемеш този ком-ча от мен!

С тези думи той посочи към няколко от пакетите, а после се обърна към капитана:

— Ту-ре-не-си-ки, ти ме взе на твоя кораб и ме докара дотук, даде ми да ям и да пия без да ме попиташ дали имам пари да ти платя. Ти си благороден човек, а аз — благодарен. Вземи този ком-ча за всичко, което направи за мен!

— Добре! Отвръщай на любовта с любов! Нямам намерение да те обиждам — отговори му Търнърстик, — тъй че ще приема безплатната бира, както и глобата за всички неустойки. Но направи ми услугата да ме наричаш както си му е редът фрик Търнърстик, а не Ту-ру-ну-ку-зу-му-лу или както там беше! И ако си решил насилствено да ми натрапиш някое чуждо име, то поне говори истински китайски. На този език аз се казвам Търнърстикинг. Ясно ли ти стана, стари покварителю на китайския?

Това предупреждение бе направено толкова сериозно, че трябваше да положа големи усилия да не избухна в смях. Добрият мастър Търнърстик бе започнал работа на корабите като юнга, разбираше си занаята из основи и никога не беше полагал усилия да разшири познанията си извън морското дело. Иначе би било съвсем необяснимо как така един морски капитан, пък макар и капитан на най-обикновен търговски кораб може да изпадне в такава заблуда и в такова комично положение със своя китайски. Но, от друга страна, неговите езикови каламбури ме забавляваха толкова много, че не си направих труда да сложа край на неговото дръзновение.

Щеше да е във висша степен неучтиво, ако бяхме отказали да вземем подаръците. Ето защо и аз приех моите и благодарих на Конг-ни. Тогава той бръкна под широката си дреха и извади копринен шнур, на който висеше някакъв малък предмет. Приличаше ми на миниатюрна кутийка, нещо като медальон.

— Сега аз напускам този кораб, но ще се върна, за да те взема — каза ми той. — Тук ли ще останеш да ме чакаш?

— Кога ще дойдеш?

— След шест дни.

— Не мога да прекарам цялото време на борда. Ще тръгна нагоре по реката и ще разгледам Кантон.

— Сам ли ще пътуваш?

— Не, капитанът ще ме придружава.

— Тогава послушай съвета ми! Ако останеш в сегашното си облекло, посещавай само такива места, където е позволен достъпът за и-ийн.^[22]

— Опасно ли ще е да продължа и по-нататък?

— Да, защото полицията е длъжна да залавя всеки чужденец, който превишава правата си, и да го изправя пред съда.

— В такъв случай ще си купя китайско облекло.

— Купи си! — отвърна ми той усмихнато. — Тогава ще можеш да отидеш където поискаш, понеже говориш езика на съ-хайд-зъ^[23] и ако носиш пън-дзъ,^[24] никой няма да те вземе за чужденец.

— Могат ли да се намерят пън-дзъ?

— Колкото ти трябват и с каквато дължина си поискаш — отвърна ми той със същата усмивка. — Но се пази от лунг-ийн,^[25] както и от куанг-ти-миао^[26] — те са опасни за чужденците.

— Ще внимавам да не попадна в ръцете на лунг-ийн, но защо да се пазя и от куанг-ти-миао?

— Има време да го разбереш. Но изпаднеш ли в опасност докато ме няма, ето, вземи този талисман, който трябва да носиш на врата си! Покажеш ли го на лунг-ийн, те ще се отнесат с теб приятелски.

Той ми даде огърлицата. Тя наистина представляваше великолепно произведение на китайското резбарство. Всяко нейно зърно бе всъщност ябълкова семка, от която с микроскопическа точност беше изрязана лодчица, където седеше един човек с две гребла. Медальонът беше направен от костилка на кайсия. От нея беше изработена една военна или мандаринска джонка с балдахин, осем гребци и един командващ, който седеше в средата на плавателния съд и в десницата си държеше отворен чадър, а в лявата си ръка — неизбежното ветрило. Това бе едно от онези несравними произведения на китайските художествени занаяти, които ни карат нескрито да се възхищаваме на прецизността, на старанието и на огромната издръжливост и упорство на техните майстори. И въпреки всичко това тези произведения имат там смешно ниски цени. Огърлицата, която държах в ръката си, не струваше в Китай и два долара, докато колекционерите в моята родина с удоволствие биха платили за нея неколкостотин марки.

Нима тази красива огърлица можеше да бъде талисман срещу Драконите? Всичко това ми звучеше така, сякаш Конг-ни имаше някаква връзка с тези, всяващи ужас хора. Приех подаръка му и попитах:

— Къде ще се срещнем когато се върнеш?

— Тук на кораба ли ще бъдеш?

— Да. Ще гледам след изтичането на уговорения срок да съм вече тук.

— Тогава ще те взема от кораба. Ще представя научните ти трудове в као-пан.^[27]

— Струва ми се, че щеше да ги изпратиш на ли-пу, а?

— Не знаеш ли, че изпитите се състоят в као-пан? После заедно със съответния доклад разработките се изпращат до ли-пу в Пекин и ще ги върнат, за да бъдат представени във „вън-чанг-кун“.^[28]

— Чувал съм, че изпитите се провеждат устно в као-пан.

Той се усмихна с чувство за превъзходство.

— Вятърът винаги ли духа както ни се иска? Моят баща е председател на провинциалните власти за държавни изпити. Той ще направи онова, което е добро и изгодно за теб. Довиждане, чакай ме да се върна!

— Дзинг-леао! — отговорих аз, като му подадох ръка. Фрик Търнърстик също му стисна десницата с думите:

— Довижданенг, старонг приятелюнг! Когатонг пак се върнешинг, ще си нинг добронг дошлунг!

Лодката, която отнесе младия мандарин, много скоро изчезна сред гъмжилото от другите плавателни съдове и ние се заехме да отваряме пакетите. Те съдържаха какви ли не лакирани изкусно изработени предмети, както и други стоки, които китайците наричат кутунг^[29] и още в самия Китай се купуват с доста пари, а в чужбина са много скъпи. Освен това за мен имаше дрехи, в които, за мое учудване, разпознах почти пълното облекло на мандарин — липсваше само шапката с копчето. Намерих също и една изкуствена плитка, която беше толкова дълга, че кажи-речи ми стигаше от главата до петите. Едва сега разбрах двусмислената усмивка на Конг-ни, когато говореше, че трябвало да си купя китайско облекло и плитка.

Веднага щом Търнърстик зърна този символ на Небесната империя, той се разсмя така, че по страните му потекоха сълзи.

— Незаменимо, Чарли! Плитка с такава дължина не е имал дори и някой пруски гренадир. Но я ми кажи, наистина ли мислиш да вземеш на буксир тази фамозна опашка?

— Естествено! Ако искам да мина за китаец ще трябва и да се обличам като такъв, нали?

— Well! Но ако тръгна с теб, май в крайна сметка ще трябва и аз да нося едно такова нещо, а?

— Разбира се! Когато Конг-ни е правил тези покупки, той все още не е знаел, че ще ме придружаваш, иначе навярно щеше да се погрижи по същия начин и за теб. Но нашата първа разходка ще направим с обичайното си облекло.

— Съгласен! Удобно ли ти е да тръгнем още утре рано сутринта?

— Нямам нищо против. Значи тази вечер няма да слизаме на сушата, за да станем навреме.

— Ще вземем ли и пушките си?

— За какво са ни?

— Няма ли да ловуваме?

— Тук няма животни за лов. В най-добрия случай можем да застреляме няколко патици, и то ако навлезем по-навътре в сушата. Но преди всичко друго ми се иска да разгледам Кантон. Все пак ще е уместно да вземем ножовете и револверите си, тъй като човек никога не знае какво може да му се случи в една чужда и непозната страна.

— Добре. Ще се въоръжа, макар да смятам, че не ни заплашва никаква опасност, тъй като и двамата владеем китайски.

— И аз мисля така, макар да се учудвам, че жителите на Хонконг говорят такъв китайски, от който колкото и да напрягаш сили и внимание пак почти нищо не можеш да разбереш.

— Навярно нагоре по реката положението ще стане по-добро.

След като си легнах, дълго време неспокойните ми мисли не ми дадоха възможност да заспя. Както изглеждаше подаръците на Конг-ни потвърждаваха сериозността на всичко, за което ми беше говорил. На пръв поглед моята кандидатура за присвояването на научна степен ми се струваше глупаво начинание, но при по-подробен и задълбочен размисъл все пак излизаше, че е съвсем сериозно нещо.

Формално китайският император управлява като абсолютен монарх, но властта му се балансира, намирайки най-силен противовес в лицето на тъй наречената корпорация на учените. Тази корпорация е чисто кастова формация, която силно и непосредствено влияе на цялото държавно управление. Императорът е принуден да взема всички свои чиновници от съсловието на учените, като така волю-неволю се обвързва с кастата на онези хора, които са носители на различни научни степени и рангове, придобити вследствие на споменатите изпити. Корпорацията на учените е основана още в единайсети век преди Христа, тоест в последните години от властването на династията Шанг, но съвременната традиция и същина на изпитите, които трябва да издържи всеки, пожелал да постъпи на държавна служба, води началото си от осмото столетие след Христа, а това ще рече от времето на управлението на династията Танг. Всеки китаец, който може да представи свидетелство за добро поведение, има право след навършването на определената от закона възраст да се яви на тези изпити. По-рано те са се отличавали със своята сериозност и достойнство и били известни с напълно обективното си провеждане. Сега обаче нещата са се променили и изпитите са се… изродили. Продажността и рушветчийството не са пощадили нищо в Китай, засегнали са също въпросните изпити, изпитващите, а и… изпитваните. Вярно, законите и разпоредбите са строги и всяко своеволие би трябвало да бъде направено невъзможно, за да се установи точно какво действително е научил изпитваният. Обаче парите са по-могъщи от каквито и да било забрани и предпазни мерки. На богатите не им е никак трудно да узнаят предварително въпросите за устните изпити и което е най-лошото, гласовете на екзаминаторите се продават на онзи, който предложи най-много. И не само това: ако за богатия е невъзможно още преди изпита да научи какво ще го питат, тогава той „наема“ някой беден учен, който после се явява на изпита вместо него под неговото име и му изкарва необходимото свидетелство. Това се случва толкова често, че за един такъв сановник китайците са измислили прозвището „бакалавър, който седи зад ездача“. Някои хора могат да издържат изпита, който в случая е писмен, дори и без да се мернат в града, стига само да разполагат с достатъчно пари или пък доверени хора, за да дърпат конците. Те само изпращат някаква студия, чиято тема имат даже правото сами да изберат.

Може би и Конг-ни се беше сдобил по този начин със своята научна титла. Защо да не беше възможно и аз да направя същото?

Освен горните размисли на мен непрестанно ми се натрапваше и мисълта за неговото предупреждение. Лесно ми беше да схвана, защо трябваше да се пазя от речните пирати, но защо същото важеше и за дсуанг-ти-миао, храмовете на бога на войната? На този въпрос Конг-ни ми беше отговорил само следното — „Има време да го разбереш.“

Въпросният Куанг-ти е, тъй да се каже, китайският бог Марс. Той произхожда от провинцията Съ-чуан, чиито жители много се гордеят със своя земляк. Живял е през третото столетие след Христа. Бил е отличен воин, извоювал е безброй победи и толкова е прославил името си, че и до ден-днешен е извънредно много обичан и тачен в цялата империя. Китайците разказват за него не една и две легенди. Те твърдят, че не е умрял, а е отишъл на небето, за да заживее сред боговете. Така е станал бог на войната.

След възкачването на трона на владетелите Манджу той най-тържествено е бил обявен за бог, както и за закрилник на тази династия. Правителството наредило във всички провинции да бъдат построени негови храмове, където той е изобразен седнал. От лявата му страна се намира синът му Куанг-пин, въоръжен до зъби, а отдясно се е изправил неговият верен началник на конюшните, който се подпира на широк меч и придава на лицето си страховито изражение, за да накара целия свят да трепери от ужас.

Почитането на Куанг-ти е неделима част от официалната религия. Ала безучастният народ се интересува и от този Марс също толкова малко, колкото и от будистките божества. И неговите храмове се посещават от обикновените хорица, тъй както и другите, но това не се прави, за да му се кланят най-смирено, а по съвсем различни съображения. Някои пренощуват там, други предлагат стоки за Продан, трети пък организират семейни празненства като се разполагат тъй удобно, както и в собствените си домове. Но държавните чиновници и особено военните мандарини са задължени в определени дни да посещават тези миао, храмове, да падат на колене пред статуята на божеството и да изгарят благоуханни дзан-сианг.^[30]

С това обожествяване и въвеждането на тези почести династията Манджу навярно е преследвала политически цели. За нея това е било подходящо средство за спечелване на голямо влияние над войниците и сигурно със същата цел се е разпространявала легендата, че Куанг-ти се появявал по време на всички войни, водени от династията. Той се носел във въздуха над войските им и винаги ги дарявал с победи.

И ето че сега това храбро и доблестно божество щяло да представлява опасност за мен! Може би защото бях тао-дзъ, а не от фамилията Манджу.

Що се отнасяше до лунг-ийн, до Драконите, то аз бях чувал и чел твърде много за тях. Открай време е имало китайски пиратски джонки, има ги и до ден-днешен. Тези разбойници са големи смелчаци, но още по-дръзки са речните пирати, които безчинстват по китайските реки, където са разположени по-значителните градове. Те провеждат своите светкавични нападения както през деня, тъй и през нощта, и то сред едно многомилионно население. Разполагат с големи връзки и от най-долните слоеве, та чак до най-висшите кръгове на мандарините. Те са обединени в хуис^[31] с многобройни разклонения и все пак са отворени само за твърде тесен кръг хора и представляват ужасни кърлежи в тялото на народа, разбойнически миниатюрни държави в държавата, която не е в състояние да се отбранява срещу тях. Ако в големи градове като Пекин, Нанкин или Кантон ежедневно безследно изчезват хора, това изобщо не привлича общественото внимание. Но ако пиратите дръзнат да посегнат на чужденец, което не става чак толкова рядко, тогава се намесват консулите и се започва разследване, което обикновено завършва с това, че престъпниците… се измъкват безнаказано. Подобен резултат си има своите причини, които някои мандарини не биха обсъждали с особено удоволствие.

Най-сетне заспах, но и в съня ми моите мисли продължиха да ме преследват. Подарената ми от Конг-ни питка взе да расте и се превърна в голяма боа. Обви се около тялото ми, за да ме удуши. Видях добрия фрик Търнърстик да седи като върховно божество в някаква пагода и след като избълва огън срещу мен, ми изкрещя: „Чарлинг, офейкванг, иначе ще тенг изямонг!“. Побегнах, но пагодата се превърна в гигантски дракон, който ме догони, сграбчи, издигна се заедно с мен във въздуха, а после ме хвърли върху куп от дини й орехи. Те обаче оживяха и заявиха, че искат да ги изям. Направих им тази услуга и след като погълнах и последния плод, изведнъж се появи китайският бог на войната и с разгневено лице ме хвана за ръката, разтърси ме заплашително и извика:

— Чарли, мътните го взели, че събуди се най-сетне, де! Или трябва да ти изкълча ръката, а?

Отворих очи и се видях много приятно разочарован, защото всяващият ужас бог на войната се беше превърнал в моя добър приятел фрик Търнърстик.

— Какво има, кептън? — попитах го аз.

— Какво има ли? Хмм, ами вече от два часа е бял ден, а ти все още лежиш, стенеш, пъшкаш и скимтиш така, че и камък може да се трогне. Какво нещастие те сполетя, а?

— Сънувах, че седиш в някаква пагода като идол и се каниш да ме изгълташ.

— Аз… теб? Би могло да ми мине през ум наистина само ако бях идол! Но я се приготвяй за път! Закуската те чака. Аз свърших вече тази работа и после можем да тръгваме.

Скоро се появих на палубата, за да изпия чая си. Междувременно капитанът избра една лодка от предлаганите под наем и направи знак на собственика й да се приближи. Скоро тя спря до спуснатата стълба. Търнърстик му подвикна:

— Качинг се горенг!

Той придружи думите си с кратко махване на ръка, което бе токова красноречиво, че човекът нямаше как да не го разбере. Той дойде при нас.

— Искамонг да отидеменг в Кантон. Щенг ни закарашонг ли?

— Кантон? Куанг-чой-фу? — попита китаецът. — Чъ!

— Чъ! Мизерен китайски! Чарли, какво иска да каже този човек?

— Ти забрави ли вече какво означава „чъ“? Това е „да“.

— Ах, тъй! Хмм, за малко да се объркам, но въпреки всичко сам виждаш, че говоря великолепен китайски. Та нали този човек разбра всяка моя дума, иначе нямаше да ми отговори. Ще го наемем ли, Чарли?

— Нямам нищо против, кептън. Уреди с него цялата работа!

Капитанът се зае да изпълнява каквото му казах.

— Ниенг пътувамонг дваманг душинг. Колконг искашинг за еднонг денинг?

Китаецът само кимна с глава. Търнърстик пристъпи още по-близо до него и поясни:

— Колконг искашинг да вземанг?

След като резултатът остана същия, той се обърна към мен:

— Този човек не разбира даже и родния си език. Чарли, я ти си опитай късмета!

— Както искаш, кептън! Но преди това се налага да те попитам дали наистина смяташ да изминем с лодката на този китаец дългия път до Кантон. За да стигне оттук до Вам-поа, един параход се нуждае почти от цял ден, а оттам до Кантон ни остават още не по-малко от дванайсет английски мили.

— Всичко това ми е известно, Чарли, но ми се ще да опозная страната и хората. Разбираш ли ме? Ето защо наемам такава бамбукова лодка — за да мога да спирам и да слизам ту на единия, ту на другия бряг, когато и където си поискам. Все ми е едно колко път има до Кантон и кога ще пристигнем там, защото имаме време. Кормчията получи вече указанията ми и ще ме замества докато отсъствам. Впрочем, ако искаме да се придвижваме по-бързо, можем да помолим някой параход да ни вземе на буксир. Ясно ли е, Чарли?

— Напълно! Но ако действително искаме заедно да опознаваме страната и хората, то аз предпочитам да започна тази работа незабавно още тук в Хонконг, който ни е под носа.

— Съвсем си прав. Нека най-напред този човек ни превози дотам.

Наех китаеца за три чуна, значи приблизително за една марка на ден. После се качихме в лодката и го накарахме да ни откара до града.

Хонконг е бил избран от англичаните като подходящо място за заселване с онази изпитана и доказана прозорливост, която е свойствена за британците. Островът, на чиято северна страна е разположен градът, е планински и обиколката му възлиза приблизително на деветнайсет-двайсет английски мили. Най-голямото предимство на разположението му е в това, че обширното му пристанище има два срещуположни входа, така че кажи-речи при всякакъв вятър корабите могат да влизат в него, без да се излагат на опасност. Водата в пристанището е толкова дълбока, че близо до сушата могат да хвърлят котва и кораби, които газят на петнайсет стъпки. Меката, но жилава, глинеста почва на дъното предлага отлични условия за закотвяне чак до самия бряг, а високите планини, обграждащи пристанищния басейн, гарантират сигурна закрила на корабите срещу обичайните за района есенни и зимни бури.

Разходихме се из улиците на китайския град. Повечето от тях бяха мръсни, вонящи и напомнящи на клоака. Видяхме тесни тъмни улички сокаци, из които се блъскаше насам-натам едно множество, чийто външен вид не беше кой знае колко привлекателен, видяхме бамбукови къщички, чийто приземен съвсем открит етаж се използва най-често за търговски цели, в дъното по няколко мрачни стаички и една тясна стълба, водеща нагоре, където, издадени малко по-напред, се намират спалните помещения. Магазинчетата са открити по цялата си дължина и позволяват да се хвърли поглед в интимния семеен живот.

На едно място се вижда обущар да изработва онези копринени обувки, чиито подметки са от дебела филцова материя. На друго пък седи майстор, който прави чашки и чинийки за чай, чиято лакировка, нанасяна многократно, трябва да съхне цяла година. До него се намира магазинчето на сараф, който умее да борави тъй сръчно и хитро със своето суан-пан,^[32] че е необходимо много да внимаваш, за да не бъдеш измамен. Срещу него пък се труди шивач, седнал по турски също като нашите родни майстори на хубавата дреха. Изобщо хората от неговия сой си приличат където и да отидеш по широкия свят и са като едно семейство. Близо до него има гостилница, чието меню, ако се съди по изложените плодове, зеленчуци и различни видове месо, трябва да е много богато. А недалеч от това тъй примамливо място се боричка и подскача рояк от онези пернати разбойници, които могат да се видят навсякъде из Стария свят, а от известно време се срещат и в Новия свят. Турците ги наричат мухасилбаши,^[33] китайците са им измислили прозвището киа-ниао-ойл,^[34] а пък ние ги знаем като господин врабчо и госпожа врабка. Най-откровено си признавам, че при вида на тази чуруликаща и караща се банда от крайпътни разбойници сърдечно се зарадвах. Техните кавги бяха за мен „мили родни звуци“, макар и да не бяха сътворени от… Гунгъл.^[35]

Капитанът спря пред сарафското магазинче.

— Чарли, ти какво мислиш, дали ще ни трябват дребни пари?

— Сигурно.

— Тогава нека всеки от нас обмени по един долар, а?

— Нямам нищо против. Да влезем!

— Пусни ме пръв!

Той прекрачи прага на магазинчето, огледа се с извънредно предприемчиво изражение и попита:

— Добронг денинг, можетонг ли обменитенг единг доларинг? При тези думи той бръкна в джоба си и извади въпросната монета.

— Желаете да получите „кеш“ срещу един долар, нали, сър? — попита го сарафът на добър английски.

Изненаданият фрик Търнърстик отстъпи крачка назад.

— Английски! Китаец и английски! Мътните го взели, защо тогава всъщност човек се залавя да учи китайски? Да не би да съм залягал над тези канг-кенг-кинг-конг-кунг само за да чуя как тук ме заговарят на английски? Давай монетите за моя долар и повече си нямам работа с теб!

Очевидно сарафът така и не разбра какво става, тъй като сигурно съвсем му беше необясним гневът, обзел Търнърстик, само защото не му беше дадена възможност да покаже езиковите си познания. Той ни наброи за двата долара своите тзиен, а после си тръгнахме. На улицата капитанът спря и ме попита:

— Чарли, случвало ли ти се е досега такова нещо?

— Какво?

— Ами да си учил китайски и да не можеш да го използваш!

— Не! Наистина не ми се е случвало подобно нещо.

— Ето ти на! Защо всъщност слизам на сушата да опознавам страната и хората, а? Нали само защото разбирам езика и искам да покажа на тези хора, че и другаде живеят люде като фрикунг, Търнърстикинг, които съвсем не са по-глупави от тях. И ето ти на, че този тип започва да ти крещи на английски! Хонконг не искам повече нито да го виждам, нито да го чувам! Трябва да навлезем навътре в страната, където човек ще може да използва веднъж веЧе наученото.

Четвърт час по-късно с помощта на прилива поехме нагоре по реката. Бреговете й бяха скалисти и доста живописни. Постепенно те ставаха все по-ниски и по-ниски. Рекички и канали прорязват във всички посоки обширните равнини. По бреговете на много от тях са разположени села и градчета — някои от тях са построени върху по-висок терен и са от здрав камък, докато други се намират в низините и са издигнати върху колове, а материалът, от който са направени, е бамбук. И когато прииждащият прилив залее с водите си нивята, те остават да стърчат сред тях като малки островчета.

По реката се плъзгаха бавно тромави джонки, а малки рибарски корабчета я кръстосваха във всички посоки. Големите търговски джонки са недодялани плавателни съдове с много висок борд. Те стърчат от водата като хипопотами и подобно на старите холандски линейни кораби имат широка кърма, която е изрисувана с пъстри бои, а по краищата е позлатена. Палубата е засенчена с огромен сламенен навес, който придава на джонката още по-безформен и тромав вид. Мачтите, които са неимоверно дебели и са издялани от цяло дърво, са снабдени на върховете си със скрипец, а през него минава гигантско въже с дебелина от седем-осем сантиметра в диаметър, с чиято помощ се издига тежкото платно от рогозка. Предната част на един такъв плавателен съд най-често е боядисана в червено, а отляво и отдясно на носа е изобразено по едно облещено око, което нерядко достига в диаметър до пет стъпки. Именно заради него тези джонки са получили името лунг-иън и тъкмо тези очи придават на корабите онзи заплашителен вид, който трябва да прогонва злите духове както и всички други чудовища, които, както вярват китайците, населяват реката. Заради всяващото ужас речно пиратство, тези големи търговски джонки имат на борда си обикновено по едно или пък две оръдия.

Военните джонки са с малко по-елегантна конструкция и бордовете им не са чак толкова високи. Обикновено са въоръжени с шест трифунтови или четирифунтови оръдия, разпределени по двете им страни и с едно или две шест или деветфунтови оръдия на носа. Понякога и на кърмата им се намират няколко малки оръдия. Няколко „гнгали“ или вид крепостни оръдия дълги по седем-осем стъпки и с диаметър на дулата по пет сантиметра се въртят на осите си върху своите лафети, закрепени здраво близо до левия и десния борд. Екипажите са въоръжени със стари пушки с фитили, с копия, щитове и саби. Но мнозина носят все още лъкове и стрели. В помощ на платното идват и от двайсет и пет до трийсет гребла. Дисциплината на един такъв боен плавателен съд е чисто китайска. Три пъти на ден се отправят молитви към бога на войната, при което се вдига наистина оглушителен шум със звънци, барабани и крясъци, към които се присъединяват различни фойерверки и ракети.

Тласкана от прилива, както и от хубав бриз, който здраво изпъваше нашето платно от лико, лодката ни чевръсто се носеше по вълните. Знаех, че от устието на реката нагоре до Кантон щяхме да срещнем четири пагоди и решихме да посетим една от тях. Първата бяхме оставили вече зад гърба си. И когато пред очите ни изплува втората, ние се насочихме към брега, спряхме и слязохме на сушата.

Кажи-речи невероятно голям брой пагоди са пръснати из цял Китай и едва ли ще се намери село, което да не може да се похвали поне с една такава постройка. Китайците казват, че в Пекин и околностите му имало десет хиляди пагоди, но навярно тази цифра би трябвало да означава само „безброй много“. Човек ги среща както край пътищата и реките, така и сред градовете, селата или насред нивята и полята. Архитектурата им е твърде разнообразна. Най-често те не се различават кой знае колко от обикновените жилищни сгради, а много от тях представляват малки параклиси или просто ниши, където е поставено някакво божество, пред което се намират съдовете за изгаряне на жертвеното животно.

Но често тези постройки са твърде големи и величествени. Точно такава беше и пагодата, която смятахме да посетим.

Нашият лодкар остана на брега. Ние обаче закрачихме през откритото поле към селото, зад което се издигаше споменатата постройка. Бях очаквал, че жителите му ще ни посрещнат с голямо любопитство, ала се видях излъган — сигурно това селище се посещаваше често от чужденци. Вярно, че ни поогледаха с известно внимание, ала иначе съвсем не предизвикахме някаква сензация — само няколко жени се появиха на прага на къщите си и малоброен орляк от „многообещаващи“ хлапета заподскачаха и затичаха подир нас като крещяха колкото им глас държи все едно и също: „биф-сте, биф-сте!“

— Какво искат тези пакостници, Чарли? — попита ме Търнърстик.

— Смятат ни за англичани, които са известни по целия свят с почетната титла „бифтеците“. Следователно тук можеш да направиш изненадващото етноложко наблюдение, че между уличните хлапета на всички страни по земята има радваща прилика и смайващо единомислие.

Скоро селото остана зад нас, а нагоре по височината водеше добре поддържан път, обрамчен от двете си страни с декоративни храсти. Последвахме многобройните му извивки и най-сетне се озовахме пред пагодата. Капитанът огледа сградата, построена от кафяви тухли, свързани с бял хоросан и каза:

— Осем етажа! За какво са им, Чарли?

— В едно старо индийско предание се разказва, че след като тялото на Буда било изгорено, пепелта била разделена на осем части и те били затворени в осем урни. За съхранението на пепелта била построена осмоъгълна осеметажна кула като на всеки един от етажите поставили по една урна и то така, че прахта от краката му се пазела на приземния етаж, а от главата — на най-горния етаж. Тази кула послужила като образец за строежа на всички по-късни сгради.

— Well, тогава нека най-напред разгледаме там, дето са краката!

Пред входа на пагодата някакъв старец продаваше плодове, както и онези китайски долнокачествени цигари, от които за една немска марка можеш да получиш хиляда къса. Дечурлигата ни бяха последвали чак до самата постройка. На учудващо ниска цена купих цял кош с плодове и наредих на човека да ги разпредели между хлапетата. Този „благотворителен жест“ предизвика невероятна радост и ликуване и след като всяко от „момчетата на Небесната империя“ получи и по една цигара, виковете „биф-сте“ съвсем замлъкнаха и всички се втурнаха обратно към селото, за да разпространят вестта за нашата щедрост.

Влязохме в храма. Осмоъгълното помещение се осветяваше през няколко малки отвора, наподобяващи амбразури. Отдясно една тясна стълба водеше към горния етаж. В дъното се виждаше седналият Буда. формите му бяха повече от закръглени, което според китайските възгледи е първото условие за красота. Бузите му бяха дебели и провиснали, а очичките малки и тесни. Изразът на лицето му бе извънредно благ и доволен. Статуята приличаше твърде малко на бог, а по-скоро на някой чревоугодник, който току-що е приключил богат и изискан гуляй и много доволен, с развеселени и хитро присвити очи, се кани да се отдаде на следобедната си дрямка. За мен бе важно обстоятелството, че носът му беше оформен досущ като на кавказката раса. Нямаше как да не се сетя за доста разпространеното мнение, че тамошното тиън-сио^[36] било дошло от запад.

От двете страни на Буда седяха две по-малки статуи, чиито лица имаха много гневно изражение. И пред трите статуи бяха поставени бронзови съдове за благоуханни пръчици, а освен това пред самия Буда на земята лежаха няколко букета цветя, докато неговите гневно смръщени другари бяха лишени от подобна украса.

Ето че откъм стълбите се разнесоха стъпки. От горния етаж слизаше някакъв човек, който доволно и с наслаждение пушеше цигара.

— Кой е този? — попита капитанът.

— Хо-шанг — отвърнах му.

— Хо-шанг! Какво значи това?

— Свещенослужителят и пазачът на пагодата. Чужденците наричат тези хора бонзи, но тази дума е непозната за китайците. Те им казват хо-шанг или синг.

В този момент бонзът ни видя и ни приветства като наведе книжното си ветрило.

— Чинг-чинг!^[37] — поздрави ни той доброжелателно, подавайки ни ръка.

— Ти ли си сингът на тазинг пагоданг? — попита го Търнърстик.

— Синг, чъ! — кимна човекът.

— Виждаш ли, Чарли, че ме разбира! Този бонз е образован човек и разговорът ми с него, ще е много приятен. Той посочи към средния идол и попита:

— Кой е тозинг старонг господининг?

— Фо! — гласеше отговорът.

— Фо? Кой е пък тоя, Чарли?

— Буда. В Китай го наричат фо.

— Ами кои са другитенг дваманг? — продължи да пита Търнърстик, посочвайки към двата идола отляво и отдясно на Буда.

Движенията на ръката му подсказаха значението на неговия въпрос и кимвайки първо към единия, а после и към другия, бонзът обясни:

— Фу-са и О-ми-то.

— Слушай Чарли, за мое учудване виждам, че дори и образованите хора в Китай говорят толкова лош китайски, че ми е невъзможно да ги разбера. Какво ми каза той?

— Бонзът си послужи едновременно с китайски и с японски. Китайците наричат фу-са прочутия будистки патриарх Бодхи-затва, който е изобразен в едната по-малка статуя. А О-ми-то^[38] е на японски — такова е името на Буда в Япония.

— Да-а, ами кой и какво е всъщност този Буда?

— Буда е дума от санскритски и означава „мъдрец“. Буда е бил прочут основател на познатата ни религия, живял е хиляда години преди Христа, а негов баща е бил Судходана, кралят на Могадха, която в нашето съвремие се казва Бехар. Истинското му име е било Срамана Гаутама, но са го наричали също и Зо-кия Муни, а и…

— Стига, стига, стига, Чарли! — извика Търнърстик, като затисна с длани ушите си. — Ако продължиш само още една минута да ме обсипваш с подобни имена, сигурно ще откача. Предпочитам да плавам в най-силния тайфун, отколкото да се оставя да ме понесе такъв ураган от толкова изкълчени чужди думи. Я по-добре да разгледаме тези стари зидове!

Обръщайки се към бонза, той посочи към стъпалата и попита:

— Можемонг ли да се изкачименг горунг?

Получихме разрешение без никакви възражения, но още на втория етаж капитанът се спря и каза:

— Чарли, продължавай сам нагоре! Та това тук е по-лошо и от нашия лов на диви кози! Аз ще си поотдъхна и ще те почакам тук.

Продължих изкачването с нашия водач. Ако бях очаквал някаква кой знае каква вътрешна архитектура или украса на храма, щях да бъда дълбоко разочарован, защото във всички помещения видях само голи зидове. Единственото, което ме възнагради за изморителното ми катерене по стълбите, беше прекрасният изглед на всички страни, открил се пред очите ми от кулата, която сигурно беше висока не по-малко от двеста и петдесет стъпки.

Бонзът беше просто… един бонз и с това е казано всичко. Цялото му образование се състоеше в познание на обичайните молитви и жертвоприношения и видях да се потвърждава предварителното ми мнение за него, когато обяви двете по-малки божества отстрани на Буда за фу-са и О-ми-то. Той дори не знаеше истинските имена на идолите, на които се кланяше. Общо взето бонзите са непросветени и незнаещи хора. Те живеят от благодетелността на другите, както и от даренията, които получават, за да поемат греховете на чуждите хора върху себе си, изкупвани от самите тях с благочестивия им начин на живот. Те нямат деца, тъй като живеят в безбрачие, но обикновено си купуват едно дете, някои син на бедни родители, когото обучават и възпитават за свой наследник, като го учат на малкото ритуали в тяхното богослужение, както и на късите молитви, в които се състои цялото им умение и всичките им познания.

— Ти не си фо-дзъ,^[39] нали? — попита ме бонзът.

— Не. Аз съм киао-ю, християнин.

— Тогава навярно се учудваш, че ти позволяваме да влезеш в този храм, а?

— Не, защото в храмовете на моя Бог могат да влизат всички хора, следователно и всеки фо-дзъ.

— А молите ли се на вашия Тиън-чу,^[40] кадите ли пред него благовония?

— Да.

— А кланяте ли му се със звънчета и гонгове?

— Ние му поднасяме по-мелодичен камбанен звън и по-хубава музика от вас.

— Как е възможно? Та нали сте варвари и нямате музика!

— Киао-ю имат по-хубава музика от фо-дзъ, хоей-хоей, дзанг,^[41] дзи-пън,^[42] както и от тунг-да-дзъ.^[43] Вашата музика е лесна за изпълнение, а нашата е трудна за китайците.

— Нима искаш да ти повярвам?

— Все ми е едно дали вярваш, или не.

— Как се казваш?

— Куанг-си-та-съ.

— Това е забележително име. Познаваш ли нашите музикални инструменти?

— Да.

— Но не можеш да свириш на тях, нали?

— Все още не съм държал в ръцете си такъв инструмент, ала бих могъл веднага да започна да свиря на всеки от тях.

Бонзът се усмихна снизходително.

— На гонг?

— Да.

— На гамеланг?^[44]

— Да.

— На анклонг?^[45]

— Да. Но ти питаш повече, отколкото имаш право, защото анклонгът и гамелангът не са китайски, а малайски музикални инструменти.

Изглежда забележката ми го смути, ала той продължи да ме разпитва:

— А известни ли са ти пи-па^[46] и дзию?^[47] На тях се свири много трудно, тази музика е по-трудна от всяка друга по целия свят.

— Виждал съм ги, но все още не съм свирил на тях, обаче тази музика е толкова лесна за един християнин, че бих могъл веднага да започна да свиря на дзию, както и на пи-па. Християните имат такива музикални инструменти, на които един способен човек може да се научи да свири хубаво едва след като старателно се е упражнявал всеки ден в продължение на десетина години. А вие нямате такива инструменти.

— Твърде си самонадеян да твърдиш, че можеш веднага да засвириш на дзию и на пи-па. И двата инструмента се намират в жилището ми. Ще дойдеш ли с мен?

— Да.

По лицето му се изписа победоносна усмивка и той тръгна пред мен. Търнърстик ни очакваше вече с нетърпение. Той ме попита:

— Чарли, как беше горе на върха на тази кула?

— Високо, кептън.

— Високо ли? Well, можеше да го предположиш и от долу. Какво ще правим сега?

— Отиваме в жилището на този човек.

— И какво ще търсим там?

— Ще свирим.

— Тъй ли? Как — с уста?

— Нищо подобно. Ще свирим на дзию и на пи-па.

— Що за щуротии са това? Да не си се побъркал?

— Не съвсем. Дзию е нещо като цигулка, а пък пи-па е китара.

— А-а, тъй значи. Е, просто трябваше да го обясниш! Но аз…

— И тъй аз ще скрибуцам на дзию, а ти ще дрънкаш на пи-па!

— Аз…? На пи-па…? Я ме остави на мира с твоята пи-па! Да искаш подобно нещо от мен е все едно да накараш някой кит да плете! Никога през живота си не съм държал в ръцете си такова раздрънкано чудо.

— Тогава ще трябва да се оправям сам.

— Ами ще можеш ли?

— Мисля, че да.

— Чарли, ще ти кажа нещо на четири очи: не се излагай пред китайците! Да пронижеш с куршум главата на мечка или пък на тигър или да застреляш няколко диви кози не е чак толкоз трудна работа, защото е нужно само да се прицелиш и да натиснеш спусъка. Но една такава пи-па е опасно нещо, толкова опасно, че дори не ми се иска да се докосвам до нея.

— Ще видим!

Междувременно бонзът размени няколко думи с търговеца на плодове, който после бързо се отдалечи в посока към селото. Предположих, че отиваше да доведе слушатели, за да могат повече хора да станат свидетели на моето очаквано поражение.

От пагодата започваше тясна пътечка, извиваща се нагоре по височината към малка къщичка, която бе жилището на бон-за. Тя беше направена от бамбук, а покривът й — от сиви керемиди. Състоеше се само от един приземен етаж, а пред нея, носен от подпорни стълбове, имаше навес, под който можеше да се почива на сянка и на прохлада.

При пристигането ни, на вратата се показа едно момче и ни поздрави. Сигурно беше ученикът на бонза, който му пошепна няколко думи, след което ни бе поднесен чай. Пихме го по китайски от мънички чашки без захар или мляко.

— Страхотен обичай! — недоволно промърмори капитанът, свикнал на съвсем други чаши и съдове. — Ако реша по този начин да поднеса чай на моите момчета, то сигурно всеки от тях ще изпие по хиляда такива напръстника, а после спокойно ще попита кога всъщност ще си получат чая. Кога ли този човек ще донесе най-сетне своята пи-па-пум?

— Няма да ни кара да го чакаме кой знае колко дълго, кептън, защото, виждаш ли, слушателите ей сега ще пристигнат.

От селото към нас се беше проточило внушително шествие от мъже, жени и деца. Всички носеха букети цветя. Когато стигнаха до къщата на бонза, те ни поздравиха и ние получихме всичките цветя като подарък срещу плодовете и цигарите, които бяхме дали на техните хлапета. В Китай и най-дребният подарък се приема с голяма благодарност и ето защо моят скромен дар ми беше спечелил сърцата на цялото село.

— Какво ще правим с тези букети? — попита Търнърстик. — Невъзможно е да ги помъкнем с нас.

— Ще вземем само няколко, а другите ще оставим тук на бонза.

— Но все пак трябва да им благодарим, нали?

— Разбира се. Веднага ще го направя.

— Чакай, Чарли! Моля те, бъди така любезен да предоставиш тази работа на мен!

— Нямам нищо против! Кажи им нещо хубаво и затрогващо!

— Няма да се посрамя!

Той се изправи на крака и се обърна към хората с думите:

— Китайцинг, мъженг, женинг и децанг! Ниенг сме дошлинг, за да опознаемонг странатанг и хоратунг и оттук започвамонг.

И добренг е станалонг, понеженг вие ни носитенг букетонг за нашитенг плодовенг и цигаритонг. Ниенг изразявамонг нашетонг благодарностунг и се надявамонг, че виенг винагинг щенг си спомнитенг с добронг за насунг!

Тази „спийч“,^[48] произнесена с голямо въодушевление и забележително красноречие, бе посрещната с гръмки овации, макар че слушателите не разбраха нито дума от нея. Хората просто се досетиха за нейната цел и останаха доволни, без да предявят някакви езикови претенции.

— Виждаш ли, Чарли, че разбраха всяка моя дума? Пожелавам ти да издържиш изпитанието с твоята пу-по също тъй, както и аз се справих с моята реч! Ей го на човекът носи вече раздрънканите си инструменти.

Действително, бонзът бе изнесъл вече двата инструмента от къщата си и в този момент ми ги подаде. Но аз отказах да ги взема с думите:

— Все още не съм чувал гласовете нито на вашата дзию, нито на такава пи-па. Не искаш ли първо ти да ми покажеш как се свири на тях, за да мога и аз да направя същото като теб?

Той се усмихна снизходително като човек, който и не беше очаквал нещо друго, а после отвърна:

— И да ти покажа, пак няма да се справиш!

После взе най-напред цигулката. По форма тя се различаваше от нашите цигулки, но също имаше магаренце и четири струни, които обаче бяха настроени по-различно. Лъкът беше тежък и трионообразната му форма наподобяваше лъка на нашия контрабас; След като го смаза с обикновена смола, бонзът започна да свири.

Китайците захласнато слушаха изтръгваните от него звуци. Изглежда пред тях той минаваше за майстор, но нито свиреше определена мелодия, нито пък можех да доловя що-годе някакво съзвучие. И от такт нямаше никаква следа, а цялото му изпълнение се свеждаше само до изтръгването на все едни и същи четири тона, които редуваше на определени интервали.

След като най-сетне свали лъка, той ме погледна с такова изражение, което говореше съвсем ясно, че очаква моето особено признание. И когато не последва нищо подобно, а само леко му кимнах с глава, той се обади:

— Един християнин никога не може да се научи да свири така.

— А ти не си ли чувал досега в Хонконг или в Макао музиката на ван-куи-дзъ^[49] или на фу-лън?^[50] — попитах го аз.

— Не. Те са варвари и изобщо не искам да ги слушам.

— Ти ми показа как се свири на дзию. Научи ме да свиря и на пи-па!

Той взе китарата. По форма тя приличаше на нашите стари цитри. Имаше дълъг гриф и седем струни.

Изпълнението му бе също така монотонно, както и предишното. Вярно че от време на време подръпваше струните с лявата си ръка, обаче тъй и не чухме нито някаква мелодия, нито поне два-три хармониращи си звука. За мен си оставаше просто неразбираемо как е възможно човек да притежава един толкова безупречно изработен музикален инструмент и да не успее, макар и без учител, да постигне някакво по-голямо умение и сръчност в използването му. Образците за тези инструменти несъмнено са били внесени от европейците, но явно същевременно не е било възприето и правилното свирене на тях.

След като бонзът свърши и бе възнаграден от слушателите с кажи-речи прехласнати овации, той ми подаде китарата с думите:

— Хайде, опитай да видим дали ще се справиш!

Настроих седемте струни в немски строй, което ще рече HEAdghe, опитах няколко акорда, а после изсвирих един бърз валс, при който лявата ми ръка си имаше толкова много работа, че слушателите ми видимо се смаяха.

— All devils!^[51] — възкликна Търнърстик, след като свърших и здравата ме тупна по рамото. — Та ти си бил истински майстор на пу-па или както се казва там тази дървена кутия! И защо не си ми казал нищо досега?

Засмях се.

— Поне видя, че умея нещо повече освен да стрелям по мечки и диви кози, за което е необходимо само да се прицелиш и да натиснеш спусъка.

После настроих „китарата“ в испански строй като преминах на HDGdghd, отначало изпълних познатия „Камбанен звън“, а после изсвирих и едно фанданго. Когато свърших, никой от китайците не издаде нито звук, а бонзът неволно беше отстъпил чак до самата врата, откъдето ме зяпаше като човек, напълно смазан от поражението си.

Капитанът се беше отпуснал на едно ниско плетено кресло и от удоволствие размахваше крака.

— Чарли, оставаме тук по-дълго. Толкова е приятно и тъй ми харесва, защото се справяш със задачата си кажи-речи също тъй добре, както и аз се справих преди малко с моята реч. Продължавай да свириш още!

Този път взех цигулката и я настроих както ние сме свикнали в квинти. Отначало изкарах един тригласен хорал, после песента на Бринкман, а след това един американски „рийл“ и накрая звучен и бърз шотландски танц, който толкова допадна на мастър Търнърстик, че люлеейки се на креслото, той размахваше из въздуха крака и ръце и щракайки с всичките си пръсти, най-усърдно се стараеше да отмерва такта на изпълнението ми.

— Браво, прекрасно, несравнимо! — извика той, след като отпуснах лъка. — Чарли, направо ми разнежи душата. При такава музика човек просто получава чувството сякаш с изпънати от вятъра платна се носи право към седмото небе. Такава музика може да ме накара да скоча на крака и да започна да танцувам, макар изобщо да си нямам хабер от танци. Какво ли не бих дал, ако можех и аз да взема участие с някакъв номер в този прекрасен концерт!

— Ами можеш.

— Аз ли? Как… кое… какво…? Какво имаш предвид? Да не би да искаш да свиря на устна хармоничка?

— Кептън, не можеш ли да пееш?

— Да пея ли? Хмм, о да, но само една-единствена песен. Обаче я пея толкова хубаво, че подема ли я, дъските на палубата започват да пращят и да се огъват, а от мачтите летят трески.

— И коя е тя?

— Излишен въпрос! Естествено „Янки дудъл“!

— Ами тогава давай! И аз ще пея с теб.

— Well! Великолепно! Започвай!

Отново взех китарата, изкарах една кратка прелюдия и тъкмо когато подех самата песен, се включи и Търнърстик и то с такъв глас, който наистина бе в състояние да огъне мачтите. За някакъв музикален слух и дума не можеше да става и следователно за чисти тонове пък — още по-малко. Той просто ревеше текста с мечешки глас, който отначало се движеше нейде между фа-диез и сол, а само тук-там изведнъж дръзваше по някой смел скок нагоре между ми-бемол и ре. Но тъй или иначе целият текст бе изкаран докрай и щом свършихме песента, около нас гръмнаха такива овации, които бяха поне толкова оглушителни, колкото беше и изпълнението на въодушевения морски капитан.

От напъване Търнърстик се беше зачервил като домат, ала очите му искряха от въодушевление и удоволствие. Намираше се в такова настроение, сякаш беше спечелил първата награда в състезанията на някой спортен клуб по гребане. Извън себе си от радост той възкликна:

— Гръм и мълния, това се казва пеене! Нали, Чарли?

— И още как!

— Няма ли да започнем отначало?

— Мисля, че е достатъчно, кептън. Човек не бива да прахосва дарованието си.

— Правилно! Тези китайци вече сигурно знаят с какви хора си имат работа. Затова нека запазим тази великолепна песен за по-късно, та да научат и други какво значи, когато капитан Търнърстик подеме „Янки дудъл“.

Върнах на бонза неговите музикални инструменти с думите:

— Сега вярваш ли, че християните умеят да създават музика?

— Твоята музика е много по-хубава, а и много по-трудна от нашата. Но наистина ли никога досега не си свирил на пи-па и на дзию?

— Не съм, но в моята страна имаме музикални инструменти, които приличат на твоите и това е причината да умея да свиря и на тях.

— Ти не спомена ли, че идваш от страната на фу-лън?

— Не. Аз съм тао-дзъ.

— Това е добре, защото ние мразим фу-лън и ван-куи-дзъ, които обстрелват и рушат нашите градове и с оръдията си ни принуждават да им пълним джобовете като ни налагат да купуваме тяхната отрова.^[52] А за Тао-дзъ-куъ^[53] съм чувал, че нейните жители били миролюбиви хора и знаели и разбирали всичко, каквото ги попиташ. И това е самата истина, защото сега го видях с очите си. За Куанг-чой-фу ли пътувате?

— Да. Ние слязохме на брега само за да разгледаме твоята миао.^[54] Ще бъдеш ли така добър да приемеш от нас един ком-ча?

— Аз съм беден човек и живея от даренията на милосърдните хора. Твоят ком-ча ще е добре дошъл за мен.

Търнърстик не разбра тези думи, но когато бръкнах в джоба си, той се досети за какво ставаше дума и каза:

— Почакай, Чарли, каниш се да дадеш бакшиш на този човек, нали?

— Да.

— Остави тази работа на мен! Вярно, че не се изкатерих в кулата толкова високо като теб, но затова пък слушах твоето изпълнение на неговата пум-по и искам да си платя.

Той измъкна своята дълга кесия и се обърна към бонза с думите:

— Многонг ми харесанг, приятелюнг! Затованг ще ти дамонг дванг доларинг и на твоетонг момченг още единг. За тях можешшонг да си купинг тютюнинг, цигаринг или няколконг бутилкинг романг. Сбогомонг старинг пазачонг на пагоданг, по-някоганг си спомняй за капитанинг Търнърстикинг и за блестящотонг му изпълнениенг на Янкинг дуделинг!

Бонзът направи смаяна физиономия. За неговите нужди и за тукашните цени два долара бяха едно малко състояние. Не му беше възможно да запази радостта от този толкова щедър подарък само за себе си. Той се втурна между присъстващите китайци, показа им двете монети и със силни цветисти изрази започна да славослови благодетелността на двамата непознати тао-дзъ. После ме хвана за ръката и ме дръпна настрани.

— Ти искаш да стигнеш до Куанг-чой-фу. Ще ми разрешиш ли да ти дам един съвет, защото си толкова добър към нас?

— Разрешавам ти.

— Моля те никому да не споменаваш това, което ще ти кажа сега! Пази се от лунг-ийн и от куанг-ти-миао!

Предупреждението му ме изненада. То беше кажи-речи дословно същото, каквото бях чул вече от устата на Конг-ни. Побързах да го попитам:

— Защо?

— Не бива да ти казвам. Не си ли чувал, че лунг-ийн обичат да отвличат чужденци, за да ги изнудват да им платят откуп?

— Чувал съм. Завчера изчезна жената на един португалски търговец от Макао и всички предполагат, че е била похитена от Драконите. Но аз не се страхувам от тях.

— Не ги познаваш, иначе щеше да трепериш от страх. Няма нищо по-лошо от това да попаднеш в ръцете им и да ги разгневиш. Ако имах власт, щях да ти дам един талисман, който да те пази от тях.

— Има ли такъв талисман?

— Да.

— Ти виждал ли си го? .

— Самият аз го… да, виждал съм го.

— Как изглежда?

— Не бива да ти казвам.

Посегнах към врата си и измъкнах огърлицата.

— Такъв ли е?

Веднага щом я видя, той скръсти ръце на гърди и се поклони почти до земята.

— Прости ми, господарю! Не знаех, че си иой-дзи^[55] на лунг-ийн.

— По какво съдиш, че съм такъв?

Изглежда въпросът ми го учуди.

— Ти притежаваш талисмана и следователно трябва да знаеш, че за всеки чин си има различен вид талисмани. Или да не би да не си го получил за заслугите си, а само да си го намерил? Това лесно може да ти струва живота.

Не сметнах за необходимо да му давам обяснения. Но изглежда този будистки бонз бе добре запознат с организацията на речното пиратство. За мен беше важно да разбера дали и самият той не бе член на шайката на Драконите.

— Не съм го намерил. Покажи ми твоя!

— Не го нося, той е в дома ми, но по моята чашка за чай трябваше да разбереш, че съм от вашите хора.

Това било значи! Случайно бях забелязал странното положение, в което държеше ръката си, докато пиеше чай. Той я хващаше с върховете на палеца, показалеца и безименния си пръст, докато другите два оставаха изпънати. Трябваше да се опитам да узная нещо повече.

— А знаеш ли и другите знаци?

— Остават само още двата поздрава, които са известни на всеки от нас: дзинг-дзи-инг и дзинг-леа-о. Вече и без талисмана знаеш, че съм от вашите хора. Обаче ти не ми каза истината. Ти не си и-ийн, иначе никога не би могъл да станеш член на нашия съюз, а да не говорим за негов върховен глава и предводител.

Значи и поздравът също беше разпознавателен знак. Последната му сричка се изговаряше по-разтеглено — дзинг-дзи… инг и дзинг-леа… о вместо дзинг-дзинг и дзинг-леао. Това можеше да ми бъде от голяма полза.

— Не съм те излъгал. Талисманът е моя законна собственост.

Но на теб трябва да кажа, че си много непредпазлив.

— Защо? Ние и двамата сме членове на голямото лунг-хуи^[56] и можем да говорим за тези неща.

— А ти знаеше ли, че и аз съм от тези хора? Не ти бях дал никакъв знак, но въпреки това ме предупреди да се пазя от Драконите. Знаеш ли какво наказание е определено за подобна постъпка?

— Смърт, ако не бях хо-шанг.^[57] Но никой друг няма право да отнема живота на един служител на великия фо освен единствено нашия хоанг-шан,^[58] защото само той е върховен глава на всички свещеници. Ти се показа като добър и благодетелен човек и тъй като те помислих за чужденец, реших да те предупредя.

— Защо ме предупреди да се пазя и от куанг-ти-миао?

— Не бива да го изговарям, понеже и ти самият сигурно го знаеш.

— Тогава сбогом! Но още нещо трябва да ти кажа: не знаеш ли, че в ли-кинг^[59] пише: „Учтивостта забранява да караш другия да се черви от срам“?

— Знам го. Защо ме питаш?

— Нима не искаше да ме засрамиш? Не се ли усъмни в истинността на думите ми? Въпреки това ти доказах, че съм говорил самата истина. И ето че сега твоето лице е червено от срам. За в бъдеще бъди по-учтив към чужденците, защото те са по-мъдри и по-умни от вас. Дзинг-леа… о!

— И лу фу финг!^[60] И ми прости, че бях несправедлив към теб!

Капитанът беше вече избързал напред. Когато излязохме на речния бряг, току-що отплаваше някаква малка лодка, която беше спряла до нашата.

— Кой беше този човек? — попитах нашия лодкар.

— Някакъв рибар, който спря да си почине тук.

Качихме се в лодката и отново издигнахме платното. Самият капитан се залови с греблата, лодкарят хвана кормилото, а аз се загледах в царящото по реката оживление. Бяхме се забавили в пагодата по-дълго, отколкото бе първоначалното ни намерение. Както изглеждаше скоро щеше да се свечери и пъргавото и дейно население от крайбрежието на реката се стремеше да използва краткото време, оставащо до падането на мрака, за да довърши ежедневната си работа.

Направи ми впечатление, че лодката, която бях видял до нашия плавателен съд, плаваше в права посока към отсрещния бряг. Невъзможно бе човекът в нея да е имал намерението само да си почине. Това би предполагало, че той или е пътувал вече по-продължително време, или пък че тепърва го очаква по-дълго плаване. В първия случай той сигурно веднага без да спира щеше да свърне към отсрещния бряг, а във втория щеше да се насочи нагоре по реката или надолу по течението й вместо да гребе право към отвъдния бряг.

— Познаваш ли рибаря? — попитах нашия лодкар.

— Не.

— Разговаряхте ли?

— Не.

Ако бях получил този отговор от някой мълчалив арабин, то и през ум нямаше да ми мине да се усъмня в истинността на думите му, ала китайците са извънредно бъбриви и изобщо не могат да стоят спокойно на едно място. Затова не ми се вярваше, че двамата мъже са седяли в лодките си толкова близо един до друг без да завържат разговор. Но защо ме лъжеше китаецът? Не се сещах за никаква по-приемлива причина. Продължих с въпросите си:

— До Вам-поа днес няма да можем да стигнем вече, нали?

— Няма.

— Тогава ще ни се наложи да потърсим някое място, където ще можем да пренощуваме. Знаеш ли такова място?

— Навсякъде има кунг-куан^[61] или тиън.^[62] Най-хубавата е Шен-куанг-тиън^[63] и се намира малко по-нагоре по реката на десния й бряг.

— Колко път има дотам?

— Петнайсет ли.^[64] Ако този вятър се запази, след един час сме там.

— Но дотогава съвсем ще се смрачи.

— И ще е по-добре, защото така ще видиш колко красива е реката през нощта. Ще отседнеш ли в тази странноприемница или да ти предложа някоя друга?

— Не. Там ще отседнем.

Бързо се стъмняваше. Нашият лодкар запали и издигна пъстър хартиен фенер. Дори и най-малките лодки имаха по една светлина, а големите плавателни съдове направо бяха обсипани с тях. Но фенерите наистина бяха необходими. Вярно, наблизо нямаше никакъв по-голям град, ала доколкото можеше да се съди по светлинките, изглежда реката буквално гъмжеше от лодки.

Ето че в този момент някакъв голям плавателен съд с висока мачта се появи зад нас и очевидно бързо ни догонваше. Доколкото можех да видя от светлината от фенерите, той бе каран от десет гребци. Изглежда се канеше да премине съвсем близо до нас, но едва-що носът му се бе изравнил с нашата кърма, когато от борда му подвикнаха към лодката ни:

— Кианг!^[65]

— Лу!^[66] — отвърна нашият лодкар.

Мигновено на голямата лодка всички фенери угаснаха. Оттам хвърлиха нещо към нас, което падна и се разби на дъното на лодката ни и по звука помислих, че е някакъв глинен съд. Веднага се разнесе тежка задушлива и парализираща миризма, от която начаса изгубих съзнание. Успях само да видя още как нашият лодкар се гмурна в реката. Той скочи от борда в мига, когато светлините на големия плавателен съд бяха угасени.

Бележки

[1] Чиновниците, наричани от нас мандарини. Но китайците изобщо не знаят тази дума. Използва се само от европейците и навярно произлиза от португалския глагол „мандар“, заповядвам. Б. нем. изд. ↑

[2] Вицекрал. Б. нем. изд. ↑

[3] Букв.: Религия на небесния властелин. Така китайците наричат християнската религия, така те наричат и всеки християнин. Б. нем. изд. ↑

[4] Букв.: Империя на много чистото владетелско семейство, т. е. Китай. Б. нем. изд. ↑

[5] Китаец. Б. нем. изд. ↑

[6] Букв.: „Приятел на религията“ — така китайските християни наричали сами себе си. Б. нем. изд. ↑

[7] Небесна литература. Б. нем. изд. ↑

[8] Мюсюлмани. В тесния смисъл на това понятие се разбират жителите на Кашгар. Б. нем. изд. ↑

[9] Тъй се наричат джамиите. Б. нем. изд. ↑

[10] „Град на почтителната вяра“ — китайско наименование на нашите църкви. Б. нем. изд. ↑

[11] Молитва на тибетските будистки жреци. Б. пр. ↑

[12] „Благородно Величество“ — император. Б. нем. изд. ↑

[13] Най-висшата прослойка от чиновническата аристокрация, от която се избират министрите. Б. нем. изд. ↑

[14] По-нисшата прослойка от тази аристокрация, от която се назначават вицекралете. Б. нем. изд. ↑

[15] „Отделни картинки, изображения“ (йероглифи), които съставят писмения език. Б. нем. изд. ↑

[16] Колегия за изпити и тържествени церемонии. Б. нем. изд. ↑

[17] Условно тези четири думи биха могли да се преведат с рицар, барон, граф и херцог. Б. нем. изд. ↑

[18] Особен вид орехи с много тънка черупка. Б. нем. изд. ↑

[19] История на дяволите от западните морета (англичаните). Б. нем. изд. ↑

[20] „Естествена история на чужденците“ — така китайците наричат другите нации. Б. нем. изд. ↑

[21] „Изследване на небето и земята“. Б. нем. изд. ↑

[22] Чужденци, варвари. Б. нем. изд. ↑

[23] Съ-хай = „Четири морета“ наричат китайците страната си, а себе си — съ-хай-дзъ, Синове на Четирите морета. Б. нем. изд. ↑

[24] Плитка. Б. нем. изд. ↑

[25] „Хора на дракона“ или Драконите, така били наричани речните пирати. Б. нем. изд. ↑

[26] Храм на бога на войната. Б. нем. изд. ↑

[27] Място на изпитите. Б. нем. изд. ↑

[28] Дворец на научните разработки. Б. нем. изд. ↑

[29] Букв.: стари съдове = антични предмети. Б. нем. изд. ↑

[30] Букв.: „Благовония от Тибет“ във форма на пръчици. Правят се от благоуханна дървесина, която се стрива на прах и се смесва с мускус и златен прах. Пръчиците се изгарят пред божествата и издават великолепен аромат. Б. нем. изд. ↑

[31] Корпорации или сдружения. Б. нем. изд. ↑

[32] Сметало. Б. нем. изд. ↑

[33] Главен касиер на митница. Б. нем. изд. ↑

[34] Семейна птица. Б. нем. изд. ↑

[35] Много известен композитор, живял в Мюнхен през шейсетте години на миналия век. Б. нем. изд. ↑

[36] Свещено или небесно учение. Б. нем. изд. ↑

[37] Добър ден! Б. нем. изд. ↑

[38] Тази дума означава „безкраен“. Б. нем. изд. ↑

[39] Будист. Б. нем. изд. ↑

[40] Небесен властелин, Бог. Б. нем. изд. ↑

[41] Тибетци. Б. нем. изд. ↑

[42] Източни татари (манджури). Б. нем. изд. ↑

[43] Западни татари (монголи). Б. нем. изд. ↑

[44] Един вид гамеланг има звънчета, а друг — метални пластинки. Б. нем. изд. ↑

[45] Прави се от дебели кухи бамбукови пръти и достига тежест от 25 кг. Б. нем. изд. ↑

[46] Китара. Б. нем. изд. ↑

[47] Вид цигулка. Б. нем. изд. ↑

[48] Реч, слово. Б. нем. изд. ↑

[49] Англичани. Б. нем. изд. ↑

[50] Французи. Б. нем. изд. ↑

[51] По дяволите Б. пр. ↑

[52] Има се предвид опиума. Б. нем. изд. ↑

[53] Германия. Б. нем. изд. ↑

[54] Пагода, но „миао“ означава и храм. Б. нем. изд. ↑

[55] Полковник, предводител. Б. нем. изд. ↑

[56] Сдружение на Драконите. Б. нем. изд. ↑

[57] Бонз. Б. нем. изд. ↑

[58] „Възвишено величество“ — императорът. Б. нем. изд. ↑

[59] Китайският ритуален канон. Б. нем. изд. ↑

[60] Нека щастливата звезда те придружава в твоето пътуване! Б. нем. изд. ↑

[61] Букв.: Обществен приют или подслон. Б. нем. изд. ↑

[62] Странноприемница. Б. нем. изд. ↑

[63] Странноприемница „При Блестящото ветрило“. Б. нем. изд. ↑

[64] Китайска миля. Десет такива мили се изминават за един час бърз ход. Б. нем. изд. ↑

[65] Река. Б. нем. изд. ↑

[66] Дракон. Тази монголска дума има същото значение, както и китайската дума „лунг“. Б. нем. изд. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Край Тихия океан (5)

Метаданни

Данни

Край Тихия океан

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета главаВ Хонконг

Карл Май
Край Тихия океан (5)

Трета глава
В Хонконг