Карл Май
Край Тихия океан (4)

Втора глава
Един много успешен лов на диви кози

На сутринта си имахме страшно много работа с нашия доблестен и храбър „Вихър“. Пробойната можеше да се поправи напълно само от външната страна на кораба и тъй като на остров Пийл и дума не можеше да става за някакъв док, се налагаше да вършим работата с гмуркане. По-голямата част от нея се падна на мен, понеже никой от екипажа не можеше да издържа достатъчно дълго под вода. Почти невероятен факт е, че повечето моряци, с изключение на онези, които завършват морско училище, са лоши плувци. По света се срещат стотици матроси, които се чувстват в пълна безопасност на някой стар, полуразбит, тримачтов кораб, а не искат и да чуят за едно чудесно пътуване с лодка.

По обяд, след като с апетит си хапнахме нашата „търтъл“ супа, бях награден от капитана за усиления си труд с едно много приятно предложение.

— Чарли, какво ще кажеш, дали месото на тези диви кози ще е лесно смилаемо?

— Несъмнено.

— Тогава вземай пушката си и тръгвай с мен! Ще отидем за такова месо.

— Готов съм, но ти предлагам да ловуваме не тук, а ей насреща на остров Стейпълтън.

— Защо?

— Снощи разпитах и ми казаха, че там можело да се намери повече и по-хубав дивеч.

— Well, тогава ще се прехвърлим там с лодката!

— Ще вземем ли още някой с нас?

— Няма нужда. Какво ли разбират тези обесници от лов? Само ще ни прогонят дивеча. Хайде, ела в йолата!

Веднъж бях чел някъде, че островът Стейпълтън е много скалист, а от странстванията си из Алпите знаех колко полезни могат да бъдат при изкачването на стръмни скали едно дълго въже и планинарска тояга. Във всички случаи моето ласо беше по-добро от всякакво друго въже. Измъкнах го от багажа си, а после намерих и един здрав бамбуков прът, който с помощта на корабния ковач бързо превърнах в хубава тояга за катерачи — отгоре бе закован един стар пикел, а отдолу забихме железен шип. Когато се появих с тази странна екипировка, мастър фрик учудено ме зяпна и попита:

— Чарли, що за детинщини са това, а? Виж го ти него, тръгнал да стреля по кози с бамбукова пръчка и кожен ремък!

— Pshaw! Аз съм алпийски ловец, сър! — гордо му отговорих.

— Алпийски… я не ставай смешен и изхвърли тези боклуци в морето!

— Да поизчакаме с изхвърлянето!

Качих се пръв в йолата, а той ме последва. После взехме веслата. Вярно, трябваше да гребем цели четири часа, но морето беше спокойно, а вятърът — попътен. Минахме покрай различни много живописно оформени скали западно от островите Пийл и Бъкланд, като постоянно държахме курс право на север и така най-сетне стигнахме до остров Стейпълтън. Навлязохме в един тесен залив, който се врязваше дълбоко между стръмните скали, устремили се високо към небето. Цялото лице на капитана засия, когато посочи нагоре с ръка и каза:

— Чарли, погледни! След всеки изстрел ще падат поне по две!

И действително видях, че планинските върхове и площадките на скалите буквално бяха покрити с диви кози. Тук сигурно щеше да падне много богат лов. Слязохме на сушата и изтеглихме йолата нагоре по брега дотам, където нямаше да може да я достигне приливът, който впрочем, по онези места не се изкачва повече от три стъпки. После поехме напред като се закатерихме по стръмните скалисти височини.

Със своите зъбери, остри върхове и хребети, както и със стръмните каменни бастиони пейзажът съвсем приличаше на алпийски. Бамбуковата тояга ми служеше отлично, докато пъшкащият зад мен капитан често бе принуден да пълзи на четири крака, за да преодолее големите трудности при изкачването. Най-сетне, силно запъхтян, той се спря и едва продума:

— Чарли, спри! Да не би да искаш да се изкатериш до луната? Я погледни онази долина отсреща! Направо гъмжи от кози. Прехвърлим ли се в нея, ще можем с четири изстрела да убием поне двайсетина парчета.

— Тъкмо там се каня да отида я!

Той ме погледна с отворена уста и неизказано учудена физиономия.

— Там… от… среща ли? Слушай, Чарли, един от двама ни е луд, но най-откровено ще ти призная, че моят акъл и сетивата ми плават по верния курс. Искал човекът да се отправи наляво, а е опънал платна право надясно!

Не успях да се сдържа и се разсмях.

— Кептън, я ми кажи какво ще правиш наляво?

— Че какво друго, освен да стрелям по козите!

— Well! Ами тогава опитай де! Ще ти платя по десет долара за всяка, която ти позволи да я застреляш.

— Да не би да искаш да кажеш, че не умея да стрелям?

— Не, но искам да кажа, че вятърът духа в посока от теб право към тях.

— Вятърът ли? Чарли, не ми се сърди, ама възможностите ти на природоизпитател и на специалист по супите се изчерпват дотук. Че какво ли разбира една коза от ветрове? Можеш да бъдеш сигурен, че няма да се катеря по тази скалиста стена пред мен. Прави каквото искаш, но не ми се ще да се върна на борда със счупен врат.

След тези думи той наистина се насочи наляво и, сумтейки и пуфтейки, с тежка крачка се отдалечи. Трябваше да побързам, ако не исках да ми провали целия лов. Впрочем, ако не се надявах да се възползвам от поведението му, аз изобщо нямаше да го пусна да поеме сам в споменатата посока.

Чевръсто се закатерих нагоре и скоро се добрах до хребета, зад който скалите се спускаха много стръмно към една странична клисура. Подпирайки се на бамбуковата тояга, започнах да се спускам или по-скоро да се пързалям надолу, а после като свърнах наляво, продължих до мястото, където клисурата излизаше на широката долина, към която се беше отправил моят добър приятел фрик Търнърстик. Щом стигнах там, аз се скрих зад една скала и зачаках с карабината „Хенри“ в ръка.

Търпеливостта ми не бе поставена кой знае колко дълго на изпитание, защото само след няколко минути в луд бяг се появиха всички онези кози, които храбрият капитан се беше заканил да убие по две с един изстрел. Недалеч пред мен голямата долина правеше завой. Нямаше как животните да ме забележат преждевременно, така че налетяха право на куршумите ми. Два, три, пет, шест изстрела и след това те вече отминаха, но шест от тях останаха да лежат на земята. Тъкмо се канех да се покажа иззад скалата, когато дочух някакво силно пъхтене и сумтене. Нещо се приближаваше, пуфтейки като локомотив. Беше капитанът, който най-сетне се спря пред убитите кози.

— Хиляди ярета и пръчове! Какво е това? Кой ли ги е убил? — възкликна той.

Пристъпих напред и сърдечно се разсмях.

— Аз, ако нямаш нищо против, сър!

— Ти ли, Чарли? Ти? Че как се появи тук?

От смайване добрият фрик бе така зяпнал с уста, сякаш се канеше да излапа наведнъж всичките свои „хиляди ярета и пръчове“.

— Спуснах се ей отгоре от онази почти отвесна скала. Обещах ти за всяка застреляна от теб коза по десет долара. Колко трябва да ти платя?

Лицето му придоби смутено и навъсено изражение.

— Е да, Чарли, но тези добичета хукнаха, че се не видяха преди още да бях вдигнал пиратския флаг. Тогава опънах всичките си платна и се понесох подир тях така, че дробовете ми още фучат като вчерашния тайфун. Е, как тогава можех да хвърля котва, да си поема дъх, да сваля пушката си от гърба, да се прицеля, че и да улуча? От един моряк не бива да искаш шесткратно по-голямо постижение от онова, което е по силите на другите.

— Че кога съм искал да застреляш трийсет и шест кози?

— Трийсет и шест ли? Как пък ти хрумна това число?

— Ей там лежат моите шест кози. „Шесткратно“ повече каза самият ти, а шест пъти по шест прави точно трийсет и шест.

— Хмм, сметката ти е вярна — изръмжа той, като погледна първо към пушката си, а после и към моите кози. — Слушай, Чарли, наистина ли тези зверове разбират нещо от вятъра?

— Естествено. Те имат отлично обоняние и освен това навярно са те и чули и видели, защото си достатъчно едър и широкоплещест, а пъшкането ти дочух дори и аз още от стотина метра.

— Слушай, Чарли, да не би да искаш заради някаква си коза да се задуша? Който не може да понася пъшкането ми, нека… нека…

Той се ядоса, че започна мисълта си с подчинено изречение, без да може да скалъпи главното. Аз се засмях най-сърдечно и като му подадох ръка, казах:

— Я недей се измъчва, сър! Ето тук разполагаме с шест тлъсти животни, а за днес повече не са ни нужни.

— Тъй ли мислиш? — той впери в мен святкащите си от гняв очи. — Ами какво ще кажат хората на кораба? Мастър Чарли застрелял всичките шест кози, а капитанът нито една! Нека веднага ме прекарат под кила на кораба, ако си тръгна оттук преди също да съм застрелял моите шест парчета, чуваш ли? Шест, най-малко шест! Сега знам, че тези животни могат да ме усетят по вятъра и ще се съобразявам с това. Тръгваш ли с мен, или оставаш тук?

— Естествено, че ще дойда с теб, но ще те помоля малко да почакаш.

— Защо? Нямам никакво време, иначе тези добичета ще се отдалечават все повече и повече и до края на живота си няма да успея да ги догоня.

Пак не можах да сдържа смеха си.

— Ти наистина ли мислиш, че ще настигнеш тези кози? Я ми помогни да покрием шестте убити животни с клони и да ги затиснем с камъни, а после ще намерим някое място, откъдето ще имаш възможност да стреляш по друго стадо!

По описания вече начин на първо време се погрижихме за сигурността на плячката си и после се отправихме към една друга височина, откъдето можехме да огледаме целия терен, който щеше да се открие под нас. И този път се стори на капитана много тежък. Като не преставаше да стене и пъшка, той ми каза:

— Чарли, спри! Опънал съм платна и се нося ту насам, ту натам, но въпреки всичко бавно напредвам. Я ми дай твоята бамбукова тояга!

— Не трябваше ли да я изхвърля в морето?

— Да не би да съм се скитал по всички географски ширини като теб, Чарли, за да опознавам страни и хора, а? Откъде тогава мога да знам как трябва да се направи всичко на този свят? Много добре знам как се вкарва на буксир тримачтов кораб в пристанище, но по какъв начин един морски капитан трябва да се оправя сред тези идиотски скали, виж, това все още не съм го научил. И тъй, всички хора на палубата и плаването продължава!

Оттук нататък с помощта на бамбуковата тояга изкачването му вървеше по-лесно и по-бързо. Добрахме се догоре и в долината от другата страна на хребета забелязахме голямо стадо, което спокойно пасеше. Както и преди капитанът понечи да тръгне право към животните. Задържах го.

— Чакай, мистър Търнърстик, по този начин пак ще ги прогониш! Спусни се ей оттук надясно. Там пътят ти е много лесен. Застани долу ей под онова дърво и ме чакай! Аз ще сляза там отляво и ще подгоня козите към теб.

— Well, тъй ми харесва. Хайде, побързай да стигнеш долу! След пет минути трябва да съм ударил шест парчета.

— Само с два куршума ли?

— Pshaw! С всеки изстрел ще повалям по три.

— Трудна работа! Не искаш ли по-добре да вземеш моята карабина „Хенри“? Отново я заредих и сега в нея има двайсет и пет патрона. Можеш да стреляш без да зареждаш.

— Страшно удобно е! Дай я и ми покажи как се борави с такова чудо!

Обясних му как да си служи с карабината. После, след като ми връчи любителската си пушка, той забърза надолу. Наистина бе много забавно да се гледа как, подпирайки се на бамбуковия прът, широкоплещестата му фигура се клатушкаше надолу, с типичната моряшка походка.

Озовах се долу доста преди него. Щом видях, че стигна до дървото, започнах да се промъквам към животните и на около осемдесет-деветдесет крачки от тях натиснах спусъка два пъти. Още при първия изстрел една коза падна на земята, но тъй като не познавах пушката достатъчно добре, вторият не беше дотам сполучлив. Животното направи скок встрани и побягна нагоре по височината, от която се бяхме спуснали.

Останалите диви кози се втурнаха право към моя храбър Фрик Търнърстик. Той им позволи да се приближат на около четирийсет крачки от него. Едва тогава се показа иззад дървото и вдигна карабината. Но за мое най-голямо учудване той не стреля. Докато тичах зад козите, гонейки ги към него, капитанът започна да ми прави какви ли не физиономии и жестикулации, нетърпеливо тропаше с крака, държеше пушката готова за стрелба, но не натискаше спусъка. Козите префучаха покрай него, той се обърна, прицели се и… силно възбуден взе с дясната си ръка припряно да оправя нещо по карабината.

Междувременно животните избягаха, а аз стигнах до него.

— Защо не стреля, сър? — попитах го учудено. Търнърстик се извърна към мен. Иначе толкова добродушното му лице беше станало тъмночервено от ярост, а гласът му прогърмя:

— Какво трябвало да направя? Да стрелям ли? Че как? Теб ли да застрелям? Засрами се, Чарли, че едно такова животно е по-съобразително от теб! Тези благородни кози бяха тъй разумни да опънат платна точно срещу дулото ми, а ти бе тъй неразумен да търчиш зад тях. И на всичкото отгоре този човек очаква от мен да съм натиснел спусъка! Ами ако те бях застрелял, а?

— Да ме застреляш, мен? — попитах аз, смаян от неговия упрек. — Та това е съвсем невъзможно, понеже бях поне на двеста и петдесет крачки зад животните.

— Няма значение. Позволи ми да разбирам по-добре от тези неща! Аз съм човек на години, събрал голям житейски опит, а ти си още млад. Нека за пример да ти разкажа една случка: мастър Корнпъш, когото не мога да понасям, идва при мен и ми наприказва такива неща, които ме вбесяват. Сграбчвам го и го блъсвам така, че да падне по горните стъпала и да се спре на междинната площадка, или по-точно казано, искам да го изхвърля надолу по стъпалата до площадката, обаче той е толкова несръчен, че пада и по следващите стъпала и така чак до долу и аз трябваше да платя куп пари като глоба. Това ми се случи с онзи нещастник мастър Корнпъш. Защо да не може историята да се повтори и с куршума? Искам да улуча само козите, ала куршумът си е наумил да стигне до теб. Прелита над животните и попада в твоята глава. Е, ами после, а? И още ме питаш, защо не съм стрелял, вместо да ми благодариш, че запазих присъствие на духа и ти спасих живота! Чарли, не съм очаквал подобно нещо от теб!

Признавам, че бях съвсем слисан от този упрек, който ми бе направен напълно сериозно, а капитанът явно беше и дълбоко убеден, че е прав. Тъй като не ми се искаше още повече да разпалвам гнева му, аз само го попитах:

— Ами защо не стреля по козите, когато те отминаха?

— Че можех ли, след като твоята карабина не пожела да гръмне нито веднъж? Дърпах, теглих, натисках, блъсках и удрях с все сила — pshaw, не щеше и не щеше да стреля! Ето ти пушкалото! Ако някой път пак тръгна на лов за кози, ще си взема някой комин. За него поне ще съм сигурен, че ще бълва искри и дим. И сега откъде ще ги намеря моите шест кози, а?

— Хмм, да, жалко — засмях се аз, — шест кози с два изстрела!

— Чарли, не ме вбесявай! Дай ми моята пушка! Застреля ли нещо с нея?

— Да, две животни. Едното е мъртво, а другото хукна ей там нагоре. Ранено е и силно кърви.

— Нима е чудно? — гневно попита той. — Щом е ранено и се катери по такава стръмнина, клетото животно сигурно ще кърви силно.

Неговата логика отново ме разсмя, но това толкова го ядоса, че просто грабна пушката си от ръката ми и извика:

— Чарли, ти си истински варварин и съвсем безчувствен човек! Не желая да си имам повече работа с теб. Плавай от Порт Лойд до Кантон с когото си искаш, но само не и с мен!

Той захвърли бамбуковата тояга пред краката ми и си тръгна със страшно намръщена физиономия. Оставих го да си върви, защото много добре знаех, че пак ще се върне. Вдигнах планинарския си бастун от земята и започнах да се изкачвам по следите на ранената коза. Непосредствено зад височината, която ми предстоеше да изкатеря, трябваше да се намира морето. Бях го установил още от отсрещния склон на долината. Следите от копитата на животното, както и кръвта, се забелязваха съвсем ясно и водеха към тесен хребет, чиято отвъдна страна, изглежда, се спускаше отвесно към морето. Съвсем близо до ръба на пропастта лежеше козата. Тя беше тежко ранена и когато ме видя, се опита да стане. С един точен изстрел сложих край на мъките й.

Веднага след като отзвуча гърмежът, ми се стори, че нейде отдолу се разнесе вик. Легнах по корем и подавайки глава извън острия ръб на скалата, погледнах в пропастта. Както и бях предполагал каменната стена се спускаше отвесно надолу и образуваше, тъй да се каже, половин котловина, която в задния си край не беше по-широка от трийсетина стъпки, а отпред, където вълните миеха брега, тя постепенно се разширяваше като отвсякъде изглеждаше толкова изолирана и недостъпна, че с изключение на някоя и друга птица, в нея едва ли бе стъпвало друго живо същество. Отгоре едва ли можеше да се спусне човек или животно, а откъм водата достъпът до нея бе препречен от остри коралови рифове, в които се разбиваха високите вълни. И въпреки всичко долу стоеше един човек, който ме беше забелязал и с различни знаци ми даваше да разбера, че се намира в отчаяно положение.

Можех доста ясно да доловя гласа му, обаче думите му не се разбираха. Неговото облекло ми подсказа, че е китаец. Как ли беше попаднал на остров Стейпълтън и как ли се беше озовал в този непристъпен залив? Сигурно не и доброволно. И как ли бе възможно да го измъкна? Все още размислях какво да направя, когато зад гърба ми се разнесоха стъпки. Не се обърнах, защото силното пуфтене и сумтене ми подсказа, че се завръщаше моят разкаял се фрик Търнърстик.

— Мътните го взели, ама че катерене! Предпочитам да се изкача по хиляда мачти, отколкото да се спусна по тази скалиста планина! — изпъшка той.

Добрият човечец съвсем забравяше, че във всички случаи трябваше да слезе долу.

— Да не би да искаш да се спуснеш от тази страна, сър? — попитах аз, като посочих към пропастта.

Капитанът протегна напред и двете си ръце с разперени пръсти, сякаш за да се защити и възкликна:

— И през ум не ми минава! Струва ми се, че по този начин ще сляза толкова бързо долу, че капитан фрик Търнърстик ще се озове на дъното като останки от кораб, претърпял крушение, по който няма да можеш да различиш нито корпуса и мачтите, нито върлините и стенгите.

— М все пак ще трябва да се спуснеш долу.

— Аз ли? Трябва? И защо? Чарли, виж, връщам се с най-добри и почтени намерения, а в замяна на това ти искаш да ме пратиш на сигурна смърт. Нима е справедливо от твоя страна?

— Е добре, но какво ще стане с човека долу, ако не го измъкнеш?

— Човек ли? Къде?

— Направи като мен! Легни по корем и го огледай!

С голяма предпазливост той направи каквото му казах, а после ме попита:

— Китаец е, нали, Чарли?

— Да.

— Как ли е попаднал нещастникът в този затвор?

— Навярно сам ще ни каже. По вода не можем да се доберем до него. Невъзможно е заради онази страшна коралова бариера. Следователно ще трябва да се спуснем оттук.

По лицето на капитана се изписа отчаяние.

— Слушай, Чарли, от сърце ми се иска да помогна на този клетник, но каква ще му е ползата, ако заради него си счупя врата и самият аз остана да лежа там долу напълно безпомощен?

— Имаш право. Тогава аз ще се опитам да сляза.

— И с теб ще се случи същото — боязливо подметна той.

— Ще видим! Невъзможно е направо да се спусна съвсем до долу, но добре, че нося ласото си. Виждаш ли ей там до самия ръб на скалата планинския банан? От него ще се спусна до онзи тесен издатък в каменната стена, а ти ще имаш задачата да уловиш ласото, което ще ти подхвърля на връщане, и пак да го завържеш за ствола на дървото. Естествено, че когато започна да се изкачвам по него, ще трябва да го държиш с двете си ръце.

Отидохме до планинския банан, за който вързах ласото си съвсем ниско над земята. После захвърлих якето и шапката си и се спуснах до споменатия издатък, намиращ се на около петнайсетина стъпки под нас.

— Кептън, развържи ласото!

— Ай, ай! Но внимавай, Чарли! Паднеш ли долу, никой няма да може да ти помогне.

Намотах ласото около кръста си и продължих слизането. Цялата височина на скалата възлизаше на около двеста стъпки. От Малката площадка, широка само четири стъпки, на която бях стъпил, за някой добър планинар не беше трудно да се спусне още по-надолу. Само на около двайсетина стъпки от дъното на котловината това ставаше вече напълно невъзможно. Без премеждия успях да се добера до въпросното място.

Със затаен дъх китаецът следеше всяко мое движение. Но ето че в този момент той нададе едно възклицание, което изразяваше разочарованието му. Извърнах се към него и го попитах на куан-хо,^[1] понеже предполагах, че така ще ме разбере:

— Как се казваш?

— Конг-ни.

— Откъде си?

— От Тиън-сиа,^[2] там на си,^[3] отвъд морето.

— А от коя провинция или от кой град?

— От Куанг-чой-фу^[4] в провинция Куанг-тунг.

— Как попадна тук?

— Бях на едно лунг-йън,^[5] което вчера бе потопено от тайфуна. Вълните ме изхвърлиха в този залив и ако не ме спасиш, сигурно ще умра.

— Можеш ли добре да се катериш?

— Бил съм във всички планини на Запада. Зрението ми е добро, а краката ми не треперят. Обаче ударих главата си в скалите и сега ми се вие свят, а лявата ми ръка е ранена и много ме боли.

— Ако превъзмогнеш болките си, ще мога да те спася.

— Ще се опитам.

Размотах ласото и спуснах примката му.

— Прекарай този ремък под мишниците си! Ще те изтегля с него.

Заради широките си дрехи и ранената си ръка той се приготви много бавно. После вдигна глава и ме попита:

— Няма ли да ме изпуснеш?

— Няма. Пази се с дясната ръка от скалата и ми помагай с краката си!

Той изпълни указанията ми и не след дълго се изправи до мен бледен и страшно отпаднал. Беше млад човек на около двайсет и четири години. Сигурно изпитваше силни болки, защото докато го изтеглях с ласото, той си разкървави долната устна със зъби — толкова силно я беше прехапал.

— Покажи ми ръката си! Искам да видя какво е състоянието й.

— Ти лекар ли си? Запознат ли си с „Чанг-ши-ий-туни“^[6] и „Ван-пинг-дзуи-чюн“?^[7] — попита ме той.

— Знам ги и двете, а също и „Ню-дзуан-и-дзунг-син-сианг“^[8] — отвърнах аз, за да спечеля доверието му. — Дай да я видя!

Той ми подаде ръката си. Прегледът бе сигурно много болезнен за него, защото установих, че над лакета имаше счупване на костта.

— Ръката ти е счупена, но аз ще я наместя веднага, щом отокът малко спадне. Ще можеш ли да се изкатериш оттук нагоре?

— Иначе бих могъл и то с лекота, но сега съм много отпаднал. Подкрепяй ме!

Изпълних желанието му, ала скоро разбрах, че така нищо няма да стане. Опитах се приблизително да преценя тежестта му. Той бе як и жилав, но не беше кой знае колко едър.

— Ще можеш ли да се държиш с краката си за мен, ако те взема на раменете си?

— Наистина ли ще го направиш?

— Да.

— Но аз не знам кой си, а не ми се иска да нарушавам закона, който повелява да бъдеш учтив към другите.

— Ти няма да нарушиш този закон, защото аз не съм дзъ-чунг-куо,^[9] а съм тао-дзъ,^[10] който желае да ти помогне. Хайде, нека опитаме!

Повдигнах го така, че той яхна раменете ми и сплете стъпалата си на гърба ми. Докато се държеше с десницата си за главата ми, а аз хванах с едната си ръка краката му, се опитах да се изкача нагоре. Катеренето наистина ми потръгна, макар че вървеше бавно, а освен това трябваше да бъда и много предпазлив, за да не направя някоя погрешна стъпка.

Може би измина около половин час преди да се доберем до издатъка в скалите над нас. Както вече споменах площадката беше широка само четири стъпки, което допълнително усложняваше слизането на моя „ездач“ от раменете ми. И двамата съвсем лесно можехме да полетим надолу. Ето защо му казах да си затвори очите, после коленичих и лека-полека го оставих да се плъзне от гърба ми върху площадката. След това подвикнах нагоре:

— Хей, мастър Търнърстик!

— Тук съм!

— Хвани ласото!

Не беше лесно от това положение да подхвърля ремъка до него, но най-сетне успях. Капитанът го върза горе за дървото, а аз увих и стегнах другия му край около тялото на китаеца.

— Чакай тук, докато се изкача горе! — предупредих го аз, а после извиках на Търнърстик: — Ахой, кептън! Идвам. Здраво ли е вързан ремъкът?

— Да. Ако не се скъса, всичко ще мине добре, понеже съм го хванал като в клещи.

Започнах да се катеря само на ръце по ласото и успешно се озовах горе. Търнърстик зарадвано ми стисна ръката.

— Добре дошъл, Чарли! Ужасен беше този курс, по който опъна платна. Какъв път измина само и то с цял китаец на врата! Туй хич не е дреболия. Какъв е този тип, как се казва, откъде идва, какво търси тук и какво ти разказа?

— Та това е цял корабен товар от въпроси! Ще ти отговоря по-късно, след като го изтеглим горе. Не бива да го караме дълго да чака. Счупил си е ръката и има ужасни болки.

— Ръката ли си е счупил? Клетникът! Давай да го издърпаме, за да можеш да го позакърпиш!

Вече бяхме двама и всичко ставаше по-лесно и по-бързо. Въпреки това веднага, щом стъпи горе при нас, китаецът се отпусна на земята. До този момент го бе поддържала само силата на една желязна воля, но ето че сега попадна в прегръдките на състрадателно и благотворно безсъзнание.

— Чарли, този човек е много зле. Да не вземе да ни умре в ръцете? — разтревожи се капитанът.

— Няма. Претърпял е корабокрушение и вълните са го изхвърлили в този затворен залив. Всичко това не е преминало без силни удари и сътресения, при което ръката му се е счупила. От вчера, а може би и от по-дълго време, той нито е ял, нито е пил и никак не е чудно, че след последното върховно напрежение на силите е изгубил съзнание. Но аз ще трябва да използвам сегашното му състояние, за да го сваля долу в долината и оттам да го отнеса до водата. Що се отнася до теб, ти навярно ще останеш тук, а?

— Аз ли? Защо?

— Тази височина се вижда надалеч в морето и ми се струва, че искаш да останеш тук да я украсяваш като фар.

— Аз? Кой ти е казал подобни небивалици?

— Самият ти, сър. Не спомена ли, че предпочиташ да се изкатериш на хиляда мачти отколкото да се спуснеш от тези скали?

— Чарли, човек понякога само така си приказва. Прихване ли те нещо, ти си в състояние да изречеш неща, в които и сам никога не би повярвал. Но как ще свалим този китаец в долината? Та нали и самият аз здравата ще се озоря, докато стигна здрав и читав до долу?

— Няма да имам нужда от помощта ти. Ще те помоля само да носиш пушката ми.

— Всъщност не исках повече да се докосвам до този злощастен предмет, но щом като няма друг изход, ще ти направя тази услуга. Дай ми я!

Капитанът ми помогна да кача изпадналия в безсъзнание човек на гърба си и тогава започнахме да се спускаме от височината. Когато стигнахме долу, той ме попита:

— Къде ще го оставиш?

— Тъй като тук няма вода, ще трябва да го занесем до потока, който прекосихме преди.

— Ами нашите кози?

— Сега не е възможно да се занимаваме с тях. Утре ще изпратим няколко души да ги вземат!

— Нямам нищо против. И така, напред!

Споменатият поток не беше далече. Едва там оставих китаеца на земята и оголих ръката му, за да охладя подутото място с вода. Междувременно той дойде на себе си и ни помоли:

— Дайте ми да пия!

След като това стана, той яде от хранителните ни провизии с такава стръв, която ясно показваше, че е гладувал. После ме помоли:

— Кажи ми името си, за да знам как да се обръщам към теб, когато поискам да ти благодаря.

Казах му го. Той поклати глава.

— Когато се изрече някаква дума, човек трябва да може да си представи, да си помисли нещо. А твоето име няма душа. Позволи ми да се обръщам към теб на езика, който се говори в Шин-тан!^[11] Ти си един тао-дзъ. Какъв сан или звание ти е Дал твоят император?

— Аз пътувам по целия свят, а после сядам да пиша книги за всичко, което съм видял.

— Тогава ти си не само сиой-дзай^[12] или дзиой-ийн,^[13] ами и дзинсъ^[14] и имаш правото да заемаш най-високи и почетни постове в твоята страна. Ти си велик, силен и умен. Ще те наричам Куанг-си-дза-съ,^[15] защото твоята родина се намира в ти-си.^[16] Ще ми разрешиш ли?

Няма друг народ толкова учтив като китайците. Да наречеш някой от жителите на Небесната империя грубиян, е смъртна обида. Името, което Конг-ни ми даде, беше убедително доказателство, че и той не правеше изключение от това общо правило. То беше кажи-речи повече от високопарно, но какво ли можеше да ми навреди, ако го приемех? Ето защо кимнах и отвърнах:

— Разрешавам ти. Как се казваше джонката, с която претърпя корабокрушение?

— Фу-шин-хай.^[17] Тайфунът я разби и издави всички хора с изключение на мен.

— Искаш ли да тръгнеш с нас за Куанг-чой-фу?

— Имаш ли кораб, който да плава дотам?

— Ей този човек има кораб, с който вече е обиколил всички морета.

Тогава той се обърна към капитана.

— Значи ти си ти-ту!^[18] Как е твоето име?

Вместо капитана аз му отвърнах следното:

— Той все още не говори езика на твоята страна, тъй че аз ще играя ролята на тун-съ^[19] между него и теб. Кептън, този човек се казва Конг-ни и желае да научи името ти.

— Търнърстик — отговори му моят приятел.

— Ту-ре-не-си-ки? Ще бъдеш ли тъй милостив, ти-ту Ту-ре-не-си-ки Куанг-ган, да ме вземеш с вас до Куанг-чой-фу? — учтиво попита китаецът.

Преведох думите му на „негово превъзходителство“ адмирал Ту-ре-не-си-ки, който се разсмя от сърце и ме попита:

— Как е „да“ на китайски?

— Зависи от диалекта. Или „чъ“ или „сшъ“.

Капитанът се обърна към Конг-ни и като кимна, каза:

— „Чъ“, а нямам нищо против и да е „сшъ“, приятелю! Щом те измъкнахме от едната каша, няма да те оставим да затънеш в другата я! Чарли, знаеш ли какво? Този човек се посъвзе донякъде и навярно ще може да стигне до брега. Вече се свечерява и ще трябва да побързаме да се махнем оттук!

Нямах нищо против. Конг-ни заяви, че имал достатъчно сили да върви сам. Дадох му кърпата си, за да я върже през врата си и да пъхне счупената си ръка в нея. После поехме на път. Скоро изминахме краткото разстояние до йолата. Изтикахме я във водата, качихме се в нея и взехме веслата. Конг-ни се държа храбро и не след дълго успешно се озова на борда на нашия кораб, където незабавно се заех с ръката му. Ако не бяхме отишли да ловуваме на самотния остров Стейпълтън, той сигурно щеше да умре от жажда и глад по най-мизерен начин.