Карл Май
Край Тихия океан (3)

Първа глава
В тайфуна

Китай!

Най-прекрасната и най-чудна страна на Изтока! Този гигантски дракон, който къпе назъбената си опашка в дълбокия океан, разпрострял едното си крило чак до снежните и ледени полета на Сибир, а другото — до наситените с водни изпарения джунгли на Индия, и който, подгонен от бесните крайбрежни тайфуни, постепенно се изкачва на запад през пенливи реки, необятни езера, през планини и долини, за да издигне глава над най-високите планински великани, да подиша ужасната вюга^[1] на Гоби и да пие от водите, на Манасаровар!^[2] Ще ми разрешиш ли да се приближа до теб, ще мога ли да понеса с очите си на варварин твоя враждебен поглед на василиск?^[3]

Ти, най-велики народе на земята, комуто принадлежи цялата Небесна империя, ще позволиш ли на мен, жалкото червейче да си почина на някое от листата ти, о цвете на Изтока, за да усетя блаженството на твоя аромат? Свещени и всемогъщи „Ти-ън-дзъ“,^[4] в чиито нозе смирено лежат в прахта над четиристотин милиона души, ще ми разрешиш ли да стъпя с мръсните си ботуши върху едното ъгълче на твоя разкошен килим?

Аз не идвам нито от страната на франките, нито от страната на ингилизите, които дойдоха при теб с огън и меч, за да натрапят на твоите деца отровата наречена опиум, да опустошат градовете ти и да кажат на Твоите пингс,^[5] че са страхливци. Аз съм роден в страната на „Тао-дзъ“,^[6] които се възхищават на твоето великолепие и блясък, възхваляват величието ти и не желаят нищо друго, освен слънцето на твоята мъдрост да сияе в мир и над техните глави…

След като на острова Уполу от островната група Самоа свалихме Потомба, ери на Таити, неговата чаровна Парайма, брат му Потаи, както и слугата му Омби, които бяха последвани от капитана на „Посейдон“ Робъртс заедно с неговите моряци, ние останахме няколко дни на котва, а после през островните групи Елис, Тарава, Радак и Ралик се отправихме към Марианските острови, откъдето продължихме за групата Бонин.

Познава ли любезният читател от разни пътеписи или пък само от географската карта тази прелестна островна група, на която морският транспорт между Калифорния и Китай обещава цветущо бъдеще? Тази самотна, залутана в огромния океан морска сирена ще се озове на един от големите презокеански и търговски пътища и чрез него ще получи голям прираст на населението, богатство и известност, но за съжаление в замяна на това ще изгуби прелестното вълшебство на спокойното си уединение, привличало не един и двама капитани на кораби, които след лова на китове в далечния север са чувствали силен копнеж по здравословната зеленина на онези брегове.

Който е кръстосвал надлъж и нашир необятния океан, чиито вълни се гонят между Америка и Азия, който от собствен опит знае големите трудности, лишения и напрежение на едно подобно пътуване, и който, заобиколен отвсякъде от вода, всеки ден копнее да зърне късче земя, потънало в зеленина, където умореният му поглед би могъл да си почине, а краката му, привикнали на познатата ни олюляваща се моряшка походка, имат възможността да намерят сигурна опора, той ще е в състояние да си представи радостта, която руският околосветски мореплавател Лютке изпитал заедно с екипажа си, когато на 1 май 1828 година забелязал островите Бонин, чието по-точно географско определение било една от задачите на неговото изследователско пътешествие.

Той видял четири групи, състоящи се от стръмни планински масиви, чиито отделни острови били разположени толкова близо един до друг, че отдалече било трудно да се различат и преброят. Насочили се към най-близкия остров, който с изключение на голите скали по крайбрежието навсякъде бил покрит с хубава гора. И ето че изведнъж забелязали тънък стълб от дим, който се извивал над гъстите корони на дърветата по един от близките хълмове, зад който стърчали далеч по-високи планински възвишения и върхове.

Лютке знаел, че островите били все още необитаеми. Затова било възможно хората да са единствено корабокрушенци, от чийто огън произхождал и димът. Ето че по едно време близо до запаления огън бил издигнат английски флаг и Лютке изпратил една лодка с хранителни провизии, за да могат изпадналите в беда моряци незабавно да се подкрепят.

Пред хората в лодката се открил прелестен пейзаж. Стръмни силно насечени скали, образуващи странни живописни фигури, често пробити от естествени тунели, дръзко се възправяли срещу морето, а по-навътре почти непристъпните възвишения били покрити с великолепна палмова гора.

Насочили лодката към стълба от дим и когато се приближили до брега толкова, че скалите закрили гледката към вътрешността на острова, пред моряците зейнал входът към тесен и дълбок залив, обграден отвсякъде от отвесни базалтови бастиони, по които имало многобройни пещери и пукнатини. На цвят стените били жълтеникаво-сиви или кафяво-черни, но високо горе, както и всички издатини били украсени и обкичени със зелени храсти и. пълзящи растения с много красиви цветове, които смекчавали суровия им вид и разведрявали гледката. Покрай един бастион, изграден сякаш от великански заоблени скални блокове, се извивал тесен проход право на север и по него моряците скоро стигнали до тесен залив с пясъчен бряг, обрасъл по-навътре с гъста гора.

Там близо до водата ги очаквали вече двама мъже в английски моряшки дрехи, но те били боси. Още при задаването на лодката, двамата се спуснали от височината и с ръкомахания посочили мястото, където трябвало да спре на сушата. Как се учудили само хората в малкия плавателен съд, когато по-възрастният от мъжете ги заговорил на немски! Дългата руса брада му придавала внушителен и сериозен вид. Посрещнал ги не като изпаднал в беда страдащ от лишения човек, а с поведението на мъж, който не се нуждае да моли другите за каквото и да било. Той бил немски селянин от Пилау, който от трийсет години кръстосвал океана като моряк под английски флаг. Този човек, както с право може да се каже, захвърлен на край света заедно със своя спътник, един млад норвежец, бил от екипажа на китоловния кораб „Уилямс“, който преди две години в същия залив бил откъснат от котвата си по време на страхотен ураган и е бил разбит в околните скали във вътрешността на залива. Екипажът успял да се спаси на сушата, но скоро бил взет от друг китоловен кораб, собственост на същата фирма, при което Витрин и Петерсен, тъй се казвали двамата, си издействали разрешението да останат на романтичния остров до пристигането на някой друг кораб и там да прекарат една приятна робинзониада.

Това било приблизително съдържанието на първия оживен разговор между отшелниците и новодошлите моряци, след което двамата Робинзоновци повели своите гости към жилището си, за да ги нагостят.

Под великолепни, израснали право нагоре дървета, чиито корони се допирали едва на значителна височина, докато долу поради почти пълната липса на по-големи клони погледът можел да стига твърде надалеч, тъй че цялата картина доста напомняла гигантска зала с колони, богато украсена с великолепни зелени гирлянди, се издигала малка прелестна къщичка, изградена от останките на „Уилямс“. Пред нея бил направен кокетен кладенец с кофа за вадене на водата, чиито стени представлявали спусната в изкопаната яма голяма бъчва. Та този геран допринасял твърде много за уютния и приветлив вид на миниатюрното поселище.

С най-човеколюбиви намерения моряците донесли със себе си хранителни провизии, за да помогнат на мнимите гладуващи корабокрушенци, но самите попаднали в някакво приказно царство на изобилието и вместо те да подкрепят „изпадналите в беда“ с доста посредствената моряшка храна, ето че били нагостени с най-изискана вечеря. Дружелюбните домакини веднага застреляли едно от най-тлъстите, повече или по-малко, питомни прасета, които оживявали околния пейзаж. Пооредели редиците на пернатите животни в добре населения гълъбарник, а като гарнитура били поднесени хлебни картофи, освежителни дини, супа от бъз, пресни смокини и черници, палачинки, яйца от костенурка, както и приготвени по различен начин риби. Накрая им предложили чай от листата на растящата тук дива сасафрас (Laurus sassafras). Двамата Робинзоновци отдавна били свикнали с него, а и техните гости били на мнение, че е превъзходен.

Старанието на домакините стигнало чак дотам, че след като разбрали, че приборите няма да стигнат, се заловили набързо да изработят няколко лъжици. Били използвани половинки от мидени черупки, закрепени здраво за дръжките на перестите палмови листа. Така животът на един Робинзон умее да събужда в човека неговата находчивост и изобретателски дух. Вътрешното обзавеждане на къщата правело същото добро впечатление и свидетелствало за чувството за ред на двамата обитатели, както и за благоприятните им условия за живот. Покъщнината, състояща се главно от моряшки сандъци и от два хамака, също имала твърде приличен вид. Виждали се и няколко спасени от разбития кораб книги, които са подслаждали техните дълги самотни зимни вечери. Необходимото им осветление било напълно обезпечено, защото не липсвала китова мас, с която главно бил натоварен претърпелия крушение кораб.

По-голямата част от последвалата нощ веселата компания прекарала под великолепните корони на дърветата пред „отшелническата обител“. Скоро към цялата прелест на онова място и на онзи климат от съвсем безоблачното небе се присъединила със своето безмълвно великолепие и меката, призрачна светлина на пълнолунието. Такива часове остават незабравими и хвърлят своя ярък лъч през целия човешки живот.

Това магическо осветление било използвано за една разходка по пясъчния бряг, където намерили множество костенурки, които снасяли яйца, тъй като тъкмо бил настанал най-благоприятният сезон, когато водени от някакъв странен инстинкт, тези животни посещават песъчливите брегове на най-отдалечените острови, за да снесат там яйцата си. После те остават по тези места през цялото лято, за да изчакат излюпването на малките и заедно с тях през есента да се отправят в откритото море.

Учудващи са размерите на дупките, които тези животни изкопават в пясъка. Едно такова подземно гнездо побира значително количество яйца, които биват снасяни доста бързо едно подир друго и после грижливо се покриват с пясък, докато земята бъде напълно изравнена, както си е била преди. Така яйцата биват защитени срещу нападенията на лакомите гарвани, но не и срещу ровещите прасета, които не по-малко обичат този деликатес. Техните зурли представляват голяма опасност за всяко гнездо и макар че били дошли на острова с „Уилямс“, чрез бързото си размножаване те застрашавали вече цялата колония на костенурките с пълно унищожение.

Забележителна е пълната беззащитност на тези големи костенурки, чиято средна дължина на тялото достига почти пет стъпки. Със своето бавно придвижване по сушата, те стават лесна плячка на преследвачите си, макар че във водата се отличават със значителна пъргавина и плувайки, често успяват да избягат. Обикновено са необходими усилията на двама души, за да преобърнат върху пясъка едно от тези бавно пълзящи животни. А веднъж отърколено по гръб, то не е в състояние само пак да стъпи на крака и няма нищо по-лесно от това с един по-силен удар по гърлото да бъде убито. Цялата му съпротива се състои в безсилното и тромаво размахване на приличните му на перки крака. Костенурката не умее да използва своите челюсти, снабдени с остри зъби.

Двамата заселници били кръстили това място Порт Лойд и тъй като Лютке намерил там всичко, от което се нуждаел, решил да остане известно време, за да поправи кораба си. Така той имал на разположение безкрайно дълги часове, за да се запознае с тъй оживения свят на романтичния остров.

Освен богатото разнообразие на птици, като се започне от планинския сокол, та се стигне до пеликана по крайбрежните скали, него го занимавал най-много животинският свят на подводната шир. Особено пленителни били онези места по брега, откъдето можело да се наблюдават кораловите рифове в плитчините, чийто жълтеникаво-бял пясък прозирал съвсем ясно през подобната на течен кристал морска вода. Между отделните коралови разклонения, населени със живи полипи, се виждала пъстра смесица от морски звезди, холотурии и морски таралежи с небивала красота и големина. Те пълзели по дъното, докато из прозрачните като стъкло крайбрежни води, дълбоки почти двайсет стъпки, във всички посоки кръстосвали какви ли не риби с разкошна окраска и дориди, чиито ярко червени красиви одежди са обрамчени по края с блестяща бяла ивица.

Непрекъснатото сноване нагоре-надолу на тези животинки, вечно сменящата се картина на подводния свят, на тези живи същества, чиито цветове преливат във всички цветове на дъгата най-често с метален блясък, неуморната смяна на прилива и отлива, постоянните изменения и небивалото разнообразие на живота по морското дъно и във водата предлагат такава картина, каквато може да се наблюдава само от крайбрежното население на тропиците. Повечето риби имат превъзходен вкус, както и всички раци и рачета, които се крият не само между подводните рифове и сред скалите по брега или излизат на лов из плитчините, но които населяват така също и всички поточета, течащи през гористите долини.

Но затова пък змии и гущери липсвали напълно, а бозайниците били представени само от противните и зловещи плъхове, както и от едно по-едро хвърчащо животинче, което заради формата на тялото си било наречено летяща мечка (Pteropus ursinus). Климатът бил чудесен и двамата заселници разказвали, че дори и през зимата никога не почувствали нужда от обувки. А лятната жега била смекчавана от освежителния морски вятър.

И така природата била събрала на това място всичко, за да го направи желано за по-продължителен престой на хората, но при условие да не били земетресенията и страшните бури, които от време на време връхлитали островите. Както е известно в Китайско и Японско море ураганите беснеят с ужасна ярост, като преминават със страшната си сила и над недалеч разположените острови Бонин. Тогава дори във вътрешността на заливите се появява такова невиждано вълнение, че разбунените водни маси се покриват изцяло с пелена от бяла пяна. А по време на нередките тук земетресения островите се разтърсват до самите си основи. Тогава се надигат огромни вълни, достигащи до такава височина, че заливат не само всички по-високи равнинни места, но изпълват и голяма част от долините.

Витрин и Петерсен се отказали от своето отшелничество и напуснали острова с руския кораб, като за кратко време предоставили Бонин на подивелите свини и на летящите мечки. Малко по-късно двама предприемчиви мъже, Ричард Миличамп от Девъншър в Англия и Матео Мозаро от Рагуза, заедно с един датчанин, двама американци, както и известен брой туземци от Сандвичевите острови (петима мъже и десет жени) основали там едно селище, което скоро се разширило и увеличило жителите си с моряци, избягали от корабите си. Тези хора започнали да садят сладки картофи, царевица, тикви, корени „таро“, банани, ананаси и сума ти други плодове и то в такива количества, че успявали напълно да задоволят нуждите на корабите, които често хвърляли котва по онези места. Отглежданият от тях тютюн, също бил от изключително добро качество и нерядко достигал на височина пет-шест стъпки. По-късно тогава самостоятелно управляващото се селище си изработило дори и конституция. Властта била в ръцете на един управител и на двама съветници, които се избирали на всеки две години…

И така, именно към тази островна група се бяхме насочили, но все още не бяхме стигнали до нея, когато капитанът изненадващо смени курса с няколко румба в посока на югозапад — една мярка, която предизвика учудването ми.

— Кептън, да не би да искаш да минеш покрай островите Бонин? — попитах го аз.

Той пое дълбоко въздух толкова внимателно и предпазливо, сякаш беше куче пъдпъдъчар, тръгнало да търси печурки, а лицето му придоби твърде замислено изражение.

— Да мина покрай тях ли? Хмм, нямам такова намерение! Но все пак сигурно ще признаеш, че сега-засега ще е по-добре да се насочим малко по-настрани от сушата.

— Защо?

— Я помириши въздуха! Нищо ли не забелязваш?

Въпреки цялото си старание не успях да надуша нито миризмата на теменужки, нито какъвто и да било друг аромат, освен обичайния мирис на солена морска вода и затова отговорих отрицателно:

— Нищо не забелязвам.

— А да виждаш нещо?

Огледах хоризонта. На североизток изглеждаше така, сякаш точно там, където небето се сливаше с водата, то бе покрито с фина лъскава паяжина от кръстосващи се тънки лъчи, в чийто горен край се намираше малък светъл отвор, който в диаметър привидно не беше по-голям от една стъпка. Това видение бе тъй копринено меко, нежно и ефирно, като че светлия и ведър край на океана на самия хоризонт е бил докоснат от целувката на някоя морска сирена. Просто не можех да си представя, че тези тънки, едва забележими черти е възможно да са причината, накарала капитана толкова неочаквано да промени курса.

— Виждам само онези безобидни чертички на североизток.

— Безобидни ли? Е да, така може да говори само човек, който не е моряк, а бих казал, че е възможно така да мисли даже и някой опитен морски вълк, в случай че изобщо не е плавал по тези морета. Недей да имаш никакво доверие на това небе! Видът му много заблуждава. Скоро сам ще видиш какво ще последва.

— Буря ли?

— Буря? Ами! Нима искаш да сравниш мечка с мишка? Вярно, както веднъж ми обясниха и двете животни спадали към един и същ клас — на бозайниците, ала въпреки това не ми се вярва, че ще успееш да уловиш Баба Меца в миши капан. Така е и в този случай. И бурята и онова, което в най-скоро време трябва да очакваме, спадат към един и същ вид въздушни явления, но между една обикновена буря и тайфуна съществува същата разлика, както между мишката и мечката.

— Тайфун ли очакваш? — попитах го донякъде изплашен, но донякъде и доволен, че ми се удаваше случай да се запозная отблизо с това най-страшно въздушно явление.

— Да, тайфун. След десетина минути ще ни връхлети. Това ще е единайстият или дванайстият тайфун, който преживявам в тези води, тъй че много добре познавам този вид майски пролетен ветрец. За появяването му има най-различни признаци, но никой от тях не е тъй опасен, както ей онази дяволска мрежа на хоризонта. Казвам ти, Чарли, че само след пет минути паяжината ще забули цялото небе и ще се превърне в катраненочерна дебела облачна покривка. Но онзи светъл отвор ей там ще си остане, защото тайфунът трябва да си има някаква врата, през която да може да мине и да се втурне надолу. Това е тъй наречената ураганна дупка. Гледай час по-скоро да отидеш в каютата си и не се показвай, докато не те извикам или докато нашият добър „Вихър“ отиде на дъното и завинаги остане там на котва!

— Това не ми се харесва особено, кептън! Не мога ли да остана на палубата?

— Мой дълг е при появата на опасност да сваля всеки пътник долу в каютата му и все пак за теб бих направил едно изключение, но те уверявам, че още първата или втората грамадна вълна ще те отнесе зад борда.

— Не ми се вярва. Не съм за пръв път в открито море, а ако наистина си толкова загрижен, тогава вземи едно дебело въже и ме завържи здраво за мачтата или пък нейде другаде!

— Добре, при това условие може, но ако мачтата бъде пометена в морето, с теб е свършено!

— Вероятно! Но в такъв случай и без друго от кораба едва ли ще остане нещо.

— Well! Щом като веднъж си си избрал мачтата, тогава ела! Сам ще те вържа на нея.

Той взе едно дебело въже и ме върза здраво. Междувременно на борда кипеше трескава дейност. Ветровите мачти и рейте бяха свалени, а всичко подвижно беше или завързано и здраво закрепено, или през люка бе занесено долу в трюма. И най-малкото платно беше скъсено, само горе бе оставено едно щормово ветрило, за да помага доколкото е възможно на руля. За ръкохватките на кормилото също бяха вързани въжета, които щяха да послужат в случай, че мускулната сила на ръцете не бе вече в състояние да овладее заливания от вълните рул. Най-накрая всички люкове и отвори, водещи към трюма, както и към другите долни помещения, бяха плътно затворени, за да не може в тях да проникне вода.

След приключването на цялата напрегната работа, точно след десет минути, както беше предсказал капитанът, тайфунът се развихри. Небето се покри с черни облаци, а вълните придобиха кажи-речи катранен и някак заплашителен цвят. Не че бяха станали по-бързи от преди, но всяка от тях бе заприличала на черна пантера или на настръхнал бизон с разрошена грива, спрял се за миг на мястото си, за да събере сили за внезапен скок или могъщ удар с рогата.

Ураганната дупка се беше разширила. Сега наподобяваше кръгъл прозорец, през който струеше някакъв фин червеникаво-жълт дим. Ето че по водната повърхност с леко шумолене премина слаб полъх на ветрец, а нейде отдалеч се разнесе някакъв звук, който наподобяваше звука от надуван с прекомерна сила тромбон.

— Внимавайте, момчета, идва! — разнесе се гласът на капитана. — Не стойте така, ами се дръжте за неподвижния такелаж!

Екливите звуци от тромбона се приближаваха все повече и повече и… ето че изведнъж видяхме как се надигна една черна, висока, почти отвесна стена от водни маси, а зад нея вилнееше ураганът, който я беше издигнал и гонеше пред себе си. В следващите мигове дори и залп от цяла батарея оръдия на фирмата „Круп“ нямаше да може да се чуе. Огромната вълна ни настигна, връхлетя ни и ни погреба под водните си маси, тежащи много, много тонове.

„Дръж се, мой добър «Вихър», дръж се!“ — помислих си аз и като че ли храбрият кораб се вслуша в желанието ми. От черната ревяща и кипяща бездна той надигна силно потопения си нос. Но в тези един-два мига океанът напълно беше променил своя лик. Великански вълни се надигаха и търкаляха от всички страни към нас, и достигнали височината на къща, с все сила се стоварваха върху палубата. Но веднага щом преминеха водите на едната вълна над главата ми и ето, че вече срещу мен зейваше страшната паст на следващата, и едва ми оставаше време да си поема дъх. Това бе такъв рев и вой, такова плискане и гъргорене, клокочене и пенене, свирене и съскане, такива стонове, пукот, трополене и тътен навсякъде около мен, под мен, над мен, а и в… мен, защото имах чувството, че ужасният тайфун вилнееше и в самия мен, в моите кости, мускули, жили и изобщо във всяка фибра на тялото ми.

Капитанът се беше хванал здраво за едно от свободните въжета и в ръката си държеше рупора. Само неговият остър, силен, ехтящ звук успяваше да се чуе сред страхотния, хаотичен шум на разбеснелите се около нас стихии. Хората разбираха заповедите му и въпреки нечовешкото напрежение на силите, което се изискваше от тях, бързо ги изпълняваха. Една шепа храбри и доблестни моряци се хвърляше от едно към друго застрашено място и точно в такива мигове човек би трябвало да наблюдава тези силни презиращи смъртта мъже, за да може да разбере каква стойност има всеки един от тях. Трима души бяха застанали при руля и въпреки че напрягаха всички сили, не успяха да го овладеят с голи ръце. Видяха се принудени да си послужат с въжетата.

Вълните бяха толкова огромни и тежки, че страшната сила, с която се стоварваха върху кораба, заплашваше да го смаже. Високи вълни непрекъснато ни заливаха и главната мачта, на която бях вързан, се огъваше като върбова пръчка. Ураганната дупка се беше затворила и ние бяхме обгърнати от истинска нощ, в чийто мрак призрачно проблясваше искрящата пяна, покрила гребените на вълните. Ураганът бесня два, три, четири часа. Никога до този момент не се бях чувствал толкова безпомощен нито пред най-страшния прериен пожар, нито пред най-опасния звяр на дивата пустош, нито пред което и да било друго ужасно природно явление. Сега обаче бях пронизан от ясното съзнание за човешкото безсилие, което ни кара да се хвърляме в прахта пред нозете на Всемогъщия. Спомних си за онази буря в Генисаретското езеро, както и за вика за помощ на отчаялия се ученик на Христа:

„Господи, помогни ни, загиваме!“. Колкото здраво и добре да е построен един кораб, колкото и смело сърце да бие в гърдите на опитния капитан, колкото храбро и доблестно екипажът да изпълнява своя дълг, все пак всеки миг е възможно корабът заедно с всичко живо на борда да отиде на дъното. И после…

„На пуст далечен бряг е запокитен

разкъсаният кораб. Ден след ден

дълбоко скрит под щурма на вълните

ще спи товарът му, на пясъците в плен.

И гавра зла е щастието прежно

за хората, познали гибелта —

погребан свят, погубени надежди

от бурята, разбунила нощта.“

Стиховете са преведени от Славчо Донков и Веселин Радков. Б. р.

Никога през живота си не бях виждал и преживявал толкова разбесняла се природна стихия и всеки миг очаквах да бъда откъснат от мачтата и останал без опора, да бъда запокитен във врящия и кипящ океан. Около борда не съществуваше вече никакъв релинг. Той беше изпотрошен и отнесен от предметите, които яростно бушуващият тайфун беше изтръгнал от местата им и запратил във вълните. И изведнъж за около минута се възцари пълна тишина, по време на която можех да чуя припрените удари на собствения си пулс.

— Внимавайте, момчета! Сега ще ни връхлети с двойна сила! Едва-що капитанът бе изрекъл тези думи, когато проблесна ослепителна светкавица и последва такъв гръм, че океанът потрепери и земята сякаш щеше да се разцепи и после тайфунът така се вряза във водата, че вълните прехвърлиха върховете на мачтите ни. Бяхме грабнати от силен водовъртеж и корабът се завъртя около собствената си ос — разнесе се всеобщ вик на смъртен ужас, последван от страхотно пращене, пукот и тътен. След това ураганът замря тъй внезапно, както млъкват музикалните инструменти по знак на капелмайстора. Чуваше се само разбиването на вълните в корпуса на нашия кораб.

— Фокът падна зад борда! — изкрещя капитанът с гръмовен глас. — Отрежете въжетата, бързо, режете, режете, за Бога!

Всички моряци се въоръжиха със секири. Корабът се наклони към десния борд. Последваха мощни глухи удари. Вълните шумяха и кипяха. Корабът се клатушкаше и заравяше носа си дълбоко във водата, докато една след друга огромните вълни се стоварваха върху палубата, погребвайки ни под тежките си водни маси. .

— По-бързо, по-бързо, момчета, иначе ще потънем! — крещеше Търнърстик.

— Ахой, кептън! — извика боцманът. — И шпритът падна от носа и е увиснал на фока!

— Сечете, отсечете и него! — гласеше отговорът. В същото време, държейки се ту за един, ту за друг предмет, капитанът мина покрай мен и се отправи към носа, за да се убеди сам какво е положението на нещата. Отново проехтяха удари, а после отпред нависоко плисна вода и пяна и носът на кораба се вдигна.

— Ахой, кормчия, добро ли е положението на кърмата?

— Ай, ай, сър!

— Well! Вдигнете малко платната с един риф, момчета! Ще ни е необходимо, защото тайфунът вече отмина.

После той се върна при мен.

— А-а, Чарли, още ли си жив?

— Малко!

— Значи не съвсем, а? Вярвам ти. Сигурно си нагълтал доста солена вода, а това не е работа за всеки. Искаш ли да те развържа?

— Мисля, че да, сър. Тайфунът наистина ли отмина?

— Естествено. Той винаги се появява внезапно и също тъй бързо се сбогува. Ама ни тегли много здрав ритник! Океанът ще е силно развълнуван още няколко часа. фокът, шпритът и кливерът отидоха по дяволите, но ако дъното ни е все още здраво, ще благодаря на Бога, че се отървахме с толкова малко.

Той ме развърза и трябваше да положа големи усилия да се задържа на краката си при това силно разбунено море, чиито вълни намаляваха и се успокояваха все повече и повече. Облачността се разкъса на няколко места. Отново настана светъл ден и най-сетне първите слънчеви лъчи пак си пробиха път.

Палубата представляваше ужасна гледка, но в момента това не ме интересуваше. Побързах да сляза с капитана долу в трюма, за да видим какво е положението. Там цареше наистина страхотно безредие. Бурета, бали, пакети и сандъци се търкаляха наоколо в див безпорядък. Едва след доста време с цената на големи усилия успяхме да си проправим път сред този хаос. Но едва се бяхме справили с тази трудна задача, когато вървящият пред мен капитан се обърна, избута ме настрана и се завтече обратно нагоре към палубата.

— Кептън, какво има?

— Вода в трюма! Имаме голяма и опасна пробойна!

Той се изкачи горе на палубата, за да заповяда на хората си да се заловят с помпите, а аз положих усилия възможно най-бързо да оправя маркучите. Само след две-три минути започна изпомпването на водата, докато корабният дърводелец се зае да открие пробойната и да я запуши. Това бе твърде тежка работа, но бе свършена поне дотолкова успешно, че поне в момента да се чувстваме в безопасност.

Другите се занимаваха с почистването на палубата от какви ли не отломки и изпокъсани въжета. После поставиха временен ширит и на остатъка от фока вързаха и издигнаха импровизирана мачта. Доколкото бе възможно възстановиха и релинга, а след това капитанът накара кормчията да промени курса право на север.

— Така все ще се доберем до Порт Лойд — каза той.

— Кога ще стигнем там?

— Вече установих местоположението ни — отвърна той. — Тайфунът ни е въртял в кръг. Трябва да знаеш, Чарли, че подобна хала няма нищо общо с една почтена буря, която духа от една и съща посока, както си мислят някои моряци и учени, а най-често бушува на сравнително малка площ със строго определени граници като по едно и също време връхлита от всички страни. Напълно е възможно, докато сме се намирали сред тайфуна, само на няколко мили от нас да е преминал някой друг кораб, подгонен от лек вятър, а екипажът му най-много да се е поучудил на вълнението, което по необясним начин се е появило около неговия нос. И тъй, ураганът ни е въртял кажи-речи в кръг и въпреки лошото състояние на платната и такелажа ни можем още днес преди падането на нощта да стигнем до Порт Лойд.

— Това е чудесно, макар че по време на тайфуна близостта на островите Бонин е представлявала за нас много голяма опасност.

— Именно по тази причина промених курса, но сега се радвам, че не сме се отдалечили кой знае колко много. Пробойната е запушена само временно, мачтите ни отидоха по дяволите и като се има предвид какво е положението долу в трюма, е напълно възможно да ни се наложи да останем известно време в Порт Лойд, за да направим кораба отново годен за далечно плаване. Щастлив съм, че сам съм си господар и за подобни неща си нося отговорността единствено пред самия себе си! Но, Чарли, на теб сигурно ще ти доскучае, а?

— Не мисля така, мастър Търнърстик.

— О, така е! Там няма нито концерти и театри, нито вестници и библиотеки, каквито неща обичаш като драскач на книги. А там няма да имаме и развлеченията на Нимрод,^[7] защото не се срещат нито диви говеда, нито леопарди, нито…

(Моите най-дълбоки почитания на горната бележка, но това е по-скоро библейски ловец, отколкото легендарен. Б. на Виктор от http://bezmonitor.com)

— Но се срещат колкото щеш диви кози и подивели прасета, костенурки и водни птици, кептън.

— Наистина ли?

— Естествено, щом ти казвам!

— Ура, чудесно! Тогава ще ударя няколко дузини кози, няколко десетки прасета, петдесет-шейсет костенурки, както и неколкостотин пингвина.

Засмях се.

— Наистина ли имаш намерение по тези географски ширини да стреляш по пингвини?

— Защо не, щом ги има? Тези същества са много тлъсти и толкова глупави, че човек може всичките да ги изтрепе с тояга, преди да успеят да проумеят, че животът им е в опасност.

Трябва да спомена, че добрият, достопочтен мастър фрик Търнърстик беше страхотен ловец. Не се страхуваше нито от хора, нито от каквото и да било диво животно. Само че страдаше от една твърде смущаваща особеност — вярно, юмручните му удари попадаха там, където бяха насочени, ала ако се прицелеше с пушката си на североизток, куршумите му винаги някак си извиваха и отлитаха на югозапад. Изглежда любимото му занимание беше ловът на пингвини, при който се използват тояги вместо пушки и ето защо съжалявах, че островите Бонин не бяха проявили необходимото разбиране да се попреместят малко по-близо към южния полюс.

Привечер видяхме точно пред нас да изплува островът Пийл, най-южния от трите големи острова на групата Бонин, където се намира и главното пристанище, а след половин час хвърлихме котва в Порт Лойд. Тук морето беше спокойно и както узнахме по-късно, хората не бяха забелязали и следа от ужасния тайфун. Изглежда капитанът имаше право с твърдението си, че често подобен ураган остава ограничен в строго определени граници.

Тук липсваха обичайните по други места формалности при акостирането. Приближихме се възможно повече до брега и хвърлихме котва. Тъй като нямаше други кораби, издигнахме само звездния флаг^[8] и дадохме един оръдеен изстрел, за да известим както пристигането си, така и националната принадлежност на кораба.

По време на тайфуна бяхме загубили две лодки. Капитанът се отправи към сушата с една малка йола и, естествено, аз го придружих. Заселниците ни посрещнаха много сърдечно и ние имахме удоволствието на твърда земя да получим току-що приготвена великолепна вечеря. Докато се хранехме, Търнърстик не можа да се сдържи и зададе следния много важен и необходим въпрос:

— Джентълмени, я ми кажете какво е положението тук с лова?

— Много добро — гласеше утешителният отговор.

— Какъв дивеч се среща наоколо? Пингвини?

— Не.

— Тюлени?

— Не.

— Морски лъвове?

— Също не.

Изглежда добрият капитан наистина се увличаше по лова с тояги. За съжаление си беше направил сметката без… дивеча, но продължи да пита:

— А какво се намира иначе?

— Свини, кози, костенурки, водни птици и летящи мечки.

— Бре да се не види! Вярно ли е? Никога досега не съм чувал, че и мечките пърхат наоколо из въздуха. Или този вид добичета са по-други същества от онези, които обикновено сме свикнали да наричаме мечки? Известни са ми само белите мечки, сивите, кафявите и черните, знам я и миещата мечка. Казвай, Чарли! Нали ти си естествоизпитателят в това изследователско пътешествие с нашия прочут „Вихър“!

— Pteropus ursinus — отвърнах аз с много важна физиономия.

— Perotus purgilus? Какви са тези думи? Я говори като хората!

— Well, тогава ще ти кажа „прилеп“, ако тази дума разбираш по-добре.

— Прилеп ли? Хмм, ама че шегаджии, от прилепа да правят мечка! Ами колко голямо е това великанско животно?

— Дълго е двайсет-двайсет и пет сантиметра, а с разперени крила стига на ширина около три стъпки. Предпочита да живее по палмите с ветрилообразни корони и е едно от малкото животни от този вид, които спят през нощта, а тръгват да търсят прехраната си по време на най-светлите обедни часове.

— Тъй като и аз имам същите навици, значи също спадам към тези „Peroques purgatus“, или както там нарече преди малко онази пасмина. Понеже не ми се иска да им причинявам никакво зло, ще се задоволя с другите видове: кози, свини и костенурки. Но да застреляш някаква си коза не е никакво геройство, нали, Чарли?.

— Хмм, чак геройство че не е, не е, обаче често е твърде опасно. Я си помисли за дивите кози! А тукашните кози също са диви и планините са много стръмни и трудно проходими.

— Не обичам катеренето, защото винаги се преобръщам или през десния, или през левия борд. Изкача ли се нагоре на трийсет сажена после сигурно ще се изпързалям надолу на не по-малко от петдесет сажена. Ами как стои въпросът с костенурките? Тук може ли човек да си приготви „мок-търтъл“ супа?

— Едва ли, кептън — усмихнах се аз.

— Защо? Не ми ли каза, че тук имало колкото щеш костенурки?

— Така е и именно заради това можеш да си свариш истинска „търтъл“ супа, а не някаква си „мок-търтъл“.

— Само дяволът може да го разбере! Я ми обясни всичко малко по-ясно!

— Обикновено „мок-търтъл“ се употребява неправилно. Супата „търтъл“ е истинската супа от костенурка, докато „мок-търтъл“ означава фалшива, неистинска супа от костенурка, т. е. имитация.

— Well, Чарли, ще ти издам свидетелство, че си много голям учен както по естествознание, тъй и по супите. Де да можехме още днес да уловим някоя истинска „търтъл“!

Един от заселниците, някогашен обитател на Маркизките острови, веднага изяви готовност да ни заведе до едно място, където можело да намерим от тези животни. Лунната светлина бе доста силна, вечерта действително заслужаваше да се нарече райска и ние тръгнахме подир нашия човек по един път, който се виеше през великолепна палмова гора и водеше към малък и усамотен залив.

Там имаше гъсталаци от таитянска таманус,^[9] катапи^[10] и смокинови дръвчета, пред които се простираше широка, ослепително бяла пясъчна ивица, спускаща се към водата под съвсем малък наклон. Веднага, щом излязохме измежду черниците, ние зърнахме две костенурки, които бавно пълзяха от морето към нас. Бяхме се снабдили с по една тояга и скоро ги обърнахме по гръб, а в това положение те изцяло ни бяха в ръцете. Тази работа съвсем не беше лека, защото по-голямото животно като нищо надхвърляше сто и петдесет килограма, а пък по-малкото не беше кой знае колко по-леко.

— Ами сега? — попита фрик Търнърстик. Островитянинът, който горе-долу говореше английски, каза:

— Оставете ги да лежат тук до утре сутринта. Те не могат да избягат и ще изпратите хора да ги вземат.

— Нямам такова намерение! — отвърна капитанът, който въпреки че правеше впечатление на суров и грубоват човек, имаше всъщност твърде жалостиво сърце. — През нощта тези клети животни ще изживеят такъв смъртен страх, какъвто дори и на тях не пожелавам. Чарли, жалко, че не си носиш пушката, иначе можеше да им изпратиш по някой куршум!

— Щеше да е голяма храброст от моя страна — обадих се аз. — Та няма ли някой един нож?

Заселникът извади своя нож и с два енергични удара отсече главите на костенурките.

— Сега ще ги занесем у дома! — разпореди се капитанът. Той хвана по-голямата от тях и действително успя да я повдигне, ала само след една крачка я хвърли на пясъка.

— Кълна се във всички мачти и стенги, че това чудовище тежи колкото нашата котва! Наистина сме принудени да ги оставим тук!

Но изглежда островитянинът беше на друго мнение. Той отряза няколко дебели пръчки от смокиновите дървета, свърза ги с вейки от увивни растения и по този начин направи нещо като шейна, върху която отърколихме тежките животни. После и тримата се впрегнахме пред нея и така завлякохме плячката си до поселището. Там се заловихме да я прехвърляме в нашата йола. Но ето че светлината на една от факлите падна върху гърба на по-голямото животно.

— Стоп! — нареди капитанът. — Какво е това? Тази „търтъл“ супа вече си носи на гърба и чинията!

Наведох се и накарах да ми светят. Действително че върху здравата броня на животното се виждаше някаква яйцеподобна плочка, чиито краища бяха извити нагоре от естествения растеж на костенурката и в следствие на това бе придобила формата на малък яйцевиден супник.

— А тук има и някакъв надпис — обади се Търнърстик. — Но кой ли ще ти разчете тези драсканици? Туй не е нито английски, нито някакъв друг нормален език. Чарли, я си поблъскай главата!

Плочката беше направена от онзи вид бронз, който никога не се поврежда от водата и се изработва единствено в Китай и Япония. Опитах се да разчета надписа. Той се състоеше от две японски имена, поставени едно под друго.

— Сен-то и Тзифоуризима.

— Какво е това, Чарли?

— Тзифоуризима е остров, който се числи към самата Япония. Понякога така наричат и цялата островна група Оки, състояща се от седемдесет и седем острова и островчета.

— Ужасно, как може човек да има толкова свободно време да запомня подобни неща!

— Сен-то е сто и двайстият даири на Япония. Ако не се лъжа е управлявал от 1780 до 1817 година.

— И какво общо има този тип с моята „мок“… исках да кажа с моята „търтъл“ супа?

— Костенурките имат много дълъг живот, чиято продължителност хората са се опитвали да установят като на някои заловени животни поставят някакъв знак и после ги пускат на свобода. Изглежда те предприемат учудващо редовни странствания до едни и същи места. Несъмнено, тази костенурка е била уловена някога си на Тзифоуризима и за да обозначат някак си, макар и приблизително времето, са изписали на гърба й името на тогава властващия даири. И така, сам можеш да изчислиш горе-долу възрастта й.

— Нямам такова намерение, защото лесно мога да стигна до твърде неапетитния извод, че съм уловил някоя седемдесетгодишна „търтъл“ супа, а ти, Чарли, сигурно ще признаеш, че това не ни дава повод за особено радостни очаквания. Хвърлете я в лодката! Ще бъде сготвена и изядена и ако някога се срещна с този тъй наречен Дайрио или Домино, ще му върна неговия чифиримилигикски супник!

— Сър, няма ли да е по-добре, ако пожелаеш да ми оставиш плочката на мен? Толкова ми се иска да я занеса у дома и да я запазя като спомен!

— Като спомен ли? Ама че чудак! И спомен за кого? За онзи Диарии или за костенурката?

— И за двамата.

— Ами вземай я тогава! Нямам нищо против да получиш и цялата черупка заедно с Диарии, защото се интересувам само от супата.