Карл Май
Край Тихия океан (2)

Втора глава
Парайма

Между вече споменатите от мен географски дължини и ширини се намира онази островна група, която е била открита още в 1606 година от Кирос, а в 1769 година е била основно изследвана за пръв път от прочутия Кук. В чест на Кралското научно дружество в Лондон, тя била наречена от него Дружествени острови.

Те се разделят на две групи: Уиндуърдс и Лиуърдс,^[1] които са разграничени от широк проток. Към първата група спадат Таити или Отаеити, най-значителният остров от архипелага, Маитеа, наричан още и Оснабрук, както и Аймео или Моереа. Към групата Лиуърдс се числят Хуахине, Райатеа, Таха, Борабора и Мауруа или Маупити.

Цялата група на Дружествените острови има вулканичен произход, но съвсем дребните, почти микроскопични „морски майстори строители“, животинките, прилични на растения, коралите, непрестанно работят над тяхното уголемяване. Те обграждат всеки остров с острите, режещи коралови пръстени и така правят много опасно корабоплаването по водните пътища, които разделят едни острови от други.

Общата площ на Дружествените острови възлиза приблизително на трийсет и четири квадратни мили. Тук се намират множество красиви пристанища, но заради кораловите рифове и предизвикания от тях могъщ прибой, те са трудно достъпни. Навсякъде земята на островите е много плодородна. Планините са покрити с гъсти гори, а равнините по крайбрежията, се напояват добре от потоци и реки, така че растителността е извънредно пищна и предлага в изобилие захарна тръстика и бамбук, хлебни дървета, палми, банани, писанг,^[2] чинари, батати, зърнени култури, сладки корени, както и различни други южни плодове и растителни видове.

Населението им е от малайско-полинезийски произход с тъмнобакърен цвят на кожата. Често жените са малко по-светли. Островитяните имат красиво и яко телосложение, общителни са, гостоприемни и добродушни. Живеят в моногамия, налагат на жените си затворен домашен живот, обичат музиката, танците, фехтоването и състезанията с техните бързи лодки.

Първоначално формата на изповядваната религия на тези острови е била политеистична, при което дори жертвоприношенията на хора не са били нещо необикновено. Жреците, които са били едновременно и лечители и гадатели, са имали необикновено силно влияние върху островитяните, обаче още в края на XVIII век основаните от англичаните мисионерства започнали да противодействат. По-късно и католическа франция изпратила свои мисионери, които с много труд и при тежки условия повели борба срещу предразсъдъците, насадени от идолопоклонничеството в иначе богато надарения народ, населяващ островите.

Твърде често чуждестранните религиозни мисии били обвинявани в неправомерни действия и наистина тези пратеници на една друга вяра не винаги са разбирали правилно своята задача. Цивилизацията си има своята варварщина, светлината — своята сянка, и любовта — своя егоизъм, а както ни учи притчата за богаташа и за сиромаха Лазар, от мястото на вечното блаженство може да се надникне долу, в ада и да се наблюдават мъките на прокълнатите. Издигната от нетърпелив фанатизъм като пряпорец, превърната от една хитра, пресметлива и ненаситна алчност в удобно завоевателно средство, религията, проповядваща Христовата любов, благост и състрадание, се е разпространила вече над по-голямата част от земното кълбо. Цели раси и народи изчезнаха или все още се намират в последни страховити предсмъртни гърчове. По този начин историята загуби за бъдещото си развитие редица важни културно-исторически движещи сили и ценности, а духовният пастир, пристигнал в една съвършено чужда нему страна, за да покръсти тъй наречените езичници, изобщо не обръща внимание на това, че съобразно с нуждите си „диваците“ са били по-щастливи от нас, и че измежду покварените и пропаднали слоеве на населението в собствената му родина неговата дейност ще е далеч по-необходима, отколкото сред друговерците на островите, които често водят, направо казано, райски живот.

Много се е писало за Дружествените острови именно в тази връзка. Когато били открити, на тях намерили един малък народ, по детински наивен и безобиден, без особени желания, на когото богатата природа била дала в прахосническо изобилие всичко необходимо за задоволяване на нуждите му, за водене на охолен и безгрижен живот. Чужденците били посрещнати гостоприемно и дружелюбно, почитали ги кажи-речи като божества и им дали всичко, каквото им душа искала. Моряците отнесли тази вест в родината си, където сред авантюристите се породило силното желание да видят онзи рай на южните морета и да изпитат тъй лесно достижимите му радости и удоволствия. Започнали да съоръжават кораби, търговската политика взела да крои план подир план и… за любезното си гостоприемство таитяните получили пороците и болестите на цивилизования свят. Те възприели повече лошите, отколкото добрите качества на хората, които дошли при тях, наричайки се християни, като били такива само на думи, но не и на дела. Това печално обстоятелство е достойно за съжаление. Но ние трябва да признаем тъжния факт, че след запознанството си с европейците таитяните са изгубили много от добродетелите си. Ала да прехвърляме вината за това върху християнството би било крещяща несправедливост. Не е правилно да се слага знак за равенство между църквата и онези, които се наричат християни. Най-големите врагове на християнския свят се намират сред самите християни и може само дълбоко да се съжалява, че редом с насъщната си дейност една религиозна мисия се вижда принудена да се нагърби и с тъжната задача да се бори срещу нечистото и пагубно влияние на онези, които с поведението си показват, че са християни само на думи.

Таити, „Перлата на южните морета“, се простираше под великолепното тъмносиньо небе, слънцето сипеше жарта си върху блестящите морски вълни, а покритите с гори върхове и склонове на планината Ороена се къпеха в лъчите му. Ослепителната слънчева светлина искреше в потоците и тесните водопади, които, скачайки от една скала на друга, живописно се спускаха от извисилите се към небето зъбери. Ала слънчевият зной не достигаше до привлекателните поселища, които, скрити в сянката на палмите и на безбройните плодни дръвчета, бяха освежавани от тъй приятната прохлада на свежия морски бриз.

Дългите перести ветрила на кокосовите палми шумоляха на лекия нежен ветрец, а откъснатите от по-силните пориви на бриза широки бананови листа шумно падаха на земята. Прецъфтелите цветове на портокаловите дръвчета, чиито клони бяха натежали вече от златистожълти плодове, капеха по земята, разнасяйки сладък аромат. Беше един от онези вълшебно хубави, прекрасни дни, чието великолепие и разкош могат да се срещнат само в тропическите страни.

И докато островът лежеше под слънцето в цялата си райска красота тъй млад и свеж, сякаш току-що бе излязъл изпод ръката на Твореца, от външната страна на кораловите рифове с гръмовен глас прибоят пееше своята еднообразна и вечна песен. Времената са се променили, а заедно с тях и хората, само безбрежният океан си е останал все същият. И до ден-днешен, както и преди хилядолетия, той запокитва срещу изпречилите се на пътя му остри скали своите ту кристално прозрачни, ту заплашително тъмни огромни вълни, украсени с пенести гребени. Пронизваните от искряща светлина талази се издигат и спускат, като че хиляди наяди се мъчат да хвърлят поглед към брега, където над белите гриви на вълните се виждат вечнозелените развени корони на палмите, под които един малък народец, обречен на гибел, отброява последните удари на пулса на своето самостоятелно съществуване, без да намери в себе си онази съпротивителна сила, която прави предсмъртната агония на американската раса толкова страшна и опасна за белия човек.

Там, на брега, се беше разпростряла столицата на Таити Папеете, а нагоре-надолу по улиците й се люшкаха пъстри тълпи от хора, облечени в бели, червени, сини, раирани, карирани или пък с десен на различни пъстри цветя дълги одежди. Колко прелестно бяха украсили младите хубави като картина момичета черните си къдрави, копринено меки коси с цветя и изкусно преплетено снежнобяло, развяващо се на вятъра лико на марантата!

А колко ловки и горди бяха движенията на местните контета кокетно препасали пъстрото парау или падащата на гънки около слабините им „марра“! Върху раменете им бе наметната живописната тебута. И колко напето се разхождаха с нея насам-натам между красавиците! Те бяха свързали дългите си блестящи от мазнина коси, вплитайки в тях ленти от бяла „тапа“ и червена фланела, което съвсем не стоеше лошо на бронзово-бакърените им лица.

И ето че изведнъж всичко живо се заблъска към брега. Към острова се приближаваше едно кану, чието бяло платно бе здравата изпънато от бриза, тъй че намиращите се в него двама души използваха греблата само колкото да поддържат правилния курс.

Двамата мъже в лодката бяха Потомба и аз.

Ери действително беше удържал на думата си, защото само след два дни ние стигнахме Таити, макар че бяхме принудени да се отклоним от най-краткия път. Постоянният силен пасат ни беше помогнал много, а Потомба умееше да използва всяка вълна. Тъй като не се изморихме, понеже имахме възможност да гребем на смени, пътуването ни се оказа изключително бързо.

Ето че сега най-сетне пред очите ни се беше ширнал този прекрасен остров, за който бях чел толкова много истини, но и толкова големи глупости. Папеете се издигаше все по-ясно пред нас, докато най-накрая можехме да различаваме всяко отделно лице от тълпата, струпала се на брега, за да наблюдава нашия плавателен съд.

Направи ми впечатление, че хората обръщаха такова голямо внимание на малката ни невзрачна лодка, докато в пристанището се намираха и съвсем други обекти, които далеч повече заслужаваха любопитството им. Спуснах платното, за да не ни тласне бризът към коралите, към които се приближавахме, и попитах:

— Потомба, виждаш ли тези хора?

— Да, сахиб — кимна той.

— Защо ли тъй са се зазяпали тъкмо в нас, след като наоколо има толкова много други лодки и кораби, които също могат да привлекат вниманието им?

— Тези мъже и жени познават лодката ми, а Потомба е ери, който е много известен сред своя народ. А сега кротувай и се дръж здраво, сахиб, защото навлизаме в прибоя!

Приближихме се към един от страничните отвори в кораловия пръстен, през който можеха да минават само такива малки и тесни плавателни съдове като нашата лодка. Един замах с греблото ни вкара в самия прибой. Врящите му и кипящи талази ни изхвърлиха като перце нагоре, за миг-два ни задържаха в обятията си така, че ни се стори сякаш увиснахме във въздуха, а после ни запокитиха във вътрешните спокойни води на залива.

Вдясно от нас бяха хвърлили котва цяла редица кораби, които бяха преминали през по-широкия вход за пристанището. Конструкцията на един от тях ми се стори позната, макар че се виждаше само корпусът, а всичките му платна бяха здраво завързани. Горе във вантите беше увиснал един човек, който изглежда си беше избрал това високо място, за да може по-добре да разглежда града. На главата си той носеше мексиканско сомбреро и тази шапка имаше толкова неимоверно широка периферия, сякаш бе правена, за да побере под себе си на сянка цяло многодетно семейство пекари.^[3] Една толкова голяма периферия сигурно се изработва само по специална поръчка, а на подобна поръчка бе способен един-единствен човек и той е много храбрият, доблестен и почтен капитан Фрик Търнърстик, с чийто тримачтов кораб преди известно време бях пътувал от Галвестън до Буенос Айрес.

— Потомба, насочи лодката ей към онзи кораб!

— Защо, сахиб?

— Сигурен съм, че капитанът му е мой познат.

— Значи искаш да ме изоставиш още сега и да отидеш при него, така ли?

— Да, освен ако не съм се излъгал в предположението си.

— Сахиб, този кораб е на янките, които не обичам. По-добре потърси някой кораб на франките или на германите.

— Но капитанът му е мой приятел.

— Въпреки това няма да те закарам при него.

— Защо?

— Ти каза на Потомба: „обикнах те“. Това истината ли беше?

— Не съм те излъгал.

— Тогава те моля да дойдеш с мен в моя дом в Папеете, за да си отпочинеш там до утре. Всъщност би трябвало да останеш за дълго, много дни, много седмици, но ти обеща на твоите хора бързо да се върнеш и затова не бива да те задържам повече от една нощ.

— Потомба, ще остана при теб, доколкото ми позволява времето, с което разполагам, но ако онзи капитан прояви готовност да отиде да вземе моите хора и ако е в състояние веднага да отплава, то аз трябва да тръгна с него.

— Той може да напусне пристанището едва утре. Приливът започна току-що. Ще му се наложи да изчака отлива, който ще настъпи чак вечерта. Но тогава ще е толкова тъмно, че не бива да поема риска да опита да мине между рифовете.

— Вярно е. Следователно би трябвало да изчака втория отлив, но би могъл и по време на прилива да накара някой параход да го измъкне в открито море.

— Забравяш, че един толкова голям кораб има нужда от доста време, както и от много работа, за да се приготви за излизане в открито море.

— А ти не знаеш колко пъргаво и бързо си вършат работата тези янки.

— И все пак сигурно ще ти остане един час време, за да можеш да дойдеш с мен.

— Е, това е твърде вероятно.

— Тогава ми обещай да не ме оставяш сам да вляза в Папеете!

— Обещавам ти!

— Благодаря ти, сахиб! Моят брат Потаи ще се зарадва, като разбере, че имам приятел, който е германи.

Свърнахме настрани към кърмата на тримачтовия кораб и когато се приближихме достатъчно, забелязах, че не съм се излъгал. Разчетох написаното с големи ясни букви име на кораба — The Wind.^[4] Човекът на вантите беше с гръб към нас, тъй че нямаше как да ни види. След като кажи-речи стигнахме до десния му борд, аз сложих длани около устата си и извиках:

— Кораб ахоииий!

Човекът се извърна и втренчи поглед в нас.

— Ахоииий! Как… кой… ура! Ха, кой е това? Спрете при въжето!

Той слезе на палубата с такава бързина, която ме убеди, че ме е познал. Завързахме лодката за дебелото въже, спуснато от едната страна на кораба, аз го улових и бързо се покатерих по него. Едва що се бях прехвърлил през релинга, когато капитанът ме сграбчи вече с двете си ръце и така ме притисна към ухаещата си на катран моряшка куртка, че дъхът ми секна.

— Чарли, old friend,^[5] ти тук, сред тези островчета? Как така попадна на Таити и в Папеете? Мислех си, че си все още отвъд океана в Америка.

— С кораб, с кораб дойдох дотук — засмях се аз. — Друга възможност не съществува, драги ми мастър Търнърстик. Но моля те, я си свали лапите от тялото ми, освен ако не си решил да ми изкараш душата през порите на кожата.

— Well, както искаш, Чарли! Иначе пасатът би я отнесъл чак до Китай или Япония, а хората там няма да знаят какво да правят с нея. И тъй, по-добре я задръж за себе си и най-сетне ми кажи какво търсиш всъщност из тези географски ширини!

— Както обикновено, искам да опозная някои чужди земи и народи.

— Както обикновено ли? Хмм, струва ми се, че това е по-скоро твърде необикновено. Пътува си човекът с параходи, с кораби, язди, тича, пъхти и скита по широкия свят, защото искал да опознае чужди земи и народи! Земи и народи! Откритото море го предпочитам къде-къде пред всичките земи, които си видял, а пък народите, е, моите момчета на кораба струват повече от всичките обесници, дето ще видиш по земята. Остани при мен на борда и пътувай с моя прекрасен „Вихър“ до Хонконг и Кантон!

— За Хонконг ли сте тръгнали? Чудесно! Идвам с вас!

— Наистина ли? Ето ти ръката ми, съгласен!

— Готово! Но имам едно условие.

— Охо! При мен на борда няма никакви условия. Добре го знаеш.

— Тогава пак слизам в лодката си, кептън!

— Туй ще е най-глупавият номер, който си изигравал някому през живота си, и просто трябва да ти попреча да го направиш. И така, кажи ми условието си! Надявам се, че ще съм в състояние да го изпълня.

— Трябва да вземеш моите хора.

— Какви хора?

— Капитан Робъртс от „Посейдон“ заедно с екипажа му.

— Робъртс? От „Посейдон“? Той не е ли от Ню Йорк?

— Да. Бяхме тръгнали от Валпарайсо за Хонконг, ала край един от „опасните острови“ претърпяхме корабокрушение. Робъртс ме изпрати до Таити, за да намеря някой капитан, който ще изяви готовност да ни вземе на борда си.

— Всеки свестен капитан ще се съгласи, Чарли. Радвам се, че най-напред идваш при мен. Познавам Робъртс. Не е лош моряк, но ми се струва, че не е плавал достатъчно често из тези опасни води. Една буря из тези райони е нещо много по-сериозно от където и да било другаде, обаче ако беше вързал по-здраво руля с някое дебело въже може би щеше да успее да се насочи на север покрай островите Нукахива и тогава за корабокрушение и дума не можеше да става. Ами къде се разбихте?

— Островът ни е непознат. Разположен е на двеста трийсет и девет градуса източно от феро и на двайсет и два градуса южна ширина.

— Добре! Сигурно ще го открием! Много ли е повреден корабът?

— Заседнал е на рифовете така, че е невъзможно да се измъкне. Докато успеем да стигнем до него, може би прибоят вече ще го е погълнал.

— Имахте ли много пасажери?

— Аз бях единственият.

— А колко моряци се спасиха?

— Всичките.

— Хмм, тогава ще е необходимо да вземем повече хранителни провизии. Спасихте ли нещо от товара?

— По-голямата част. Това са най-вече вълнени и памучни платове, както и значително количество железарски стоки.

— Тогава цяло щастие е, че тук се отървах от стоката си, без да товаря нова. Естествено капитан Робъртс ще бърза страшно много, но е невъзможно да тръгнем преди сутрешния отлив. Ами кой е този юнак?

Той посочи към Потомба, който ме беше последвал на борда, и застанал на известно разстояние, ни гледаше как разговаряме.

— Този човек е ери от Таити. Живее в Папеете и се казва Потомба.

— Бре да се не види! Значи княз! Къде го намери?

— Преследван от цяла неприятелска флотилия, попадна на нашия остров, а после ми позволи да се кача в лодката му.

— Какво приключение! А що за хора са неговите врагове?

— Предвождаше ги някакъв езически жрец от Аймео. Потомба се оженил за дъщеря му, а после отишъл при един католически мисионер, за да се покръсти.

— А-а! Но ти добре си им дал да разберат на онези обесници, нали Чарли? Ти ги умееш тези неща!

— Избягаха всички. Несръчността на кормчията провали целия ми план. Значи си съгласен да ни предоставиш твоя „Вихър“?

— Естествено! Утре още в ранни зори излизаме в открито море. А сега ела в каютата ми! Трябва да проверим какво е положението с моите бутилки!

— Не бива да ти отказвам една чашка за добре дошъл, но все още не мога да хвърля котва при теб. Обещах на Потомба да сляза с него на брега. Сигурно вече е много нетърпелив да се види с жена си и да поздрави брат си.

— Тогава и той ще пие с нас, а вие ще ми разрешите после да ви придружа до брега. Имам да уреждам някои делови работи на сушата.

Потомба се видя принуден да слезе с нас в каютата, където добрият мастър Търнърстик ни почерпи с най-хубавото си питие. След това и тримата се качихме в една от лодките на кораба, която взе на буксир кануто на ери. Започнахме да гребем към брега.

Колкото повече се приближавахме до сушата, толкова по-голямо напрежение се изписваше по лицето на Потомба. Изглежда той бе видял нещо, което поглъщаше цялото му внимание. Когато забеляза въпросителния ми поглед, ери протегна напред ръка и ме попита:

— Сахиб, виждаш ли ей онези лодки?

Точно пред нас имаше доста голям брой богато украсени лодки, спрели една до друга на брега. В средата им една от тях се отличаваше от останалите с множеството пъстри знаменца, както и с накичените по нея какви ли не цветя, листа и клони.

— Да — отвърнах аз, — какво особено има?

— А виждаш ли и лодката със знаменцата и гирляндите?

— Разбира се. Защо питаш?

— От двете страни отпред на острия и тесен корпус са изписани думите „Мата ори“.^[6] Тъй наричах Парайма, когато я обикнах, а затова кръстих така и лодката, която накарах да построят за нея в Тамаи на Аймео, за да може Аноуи да дойде да ме вземе с това кану в деня, когато тя стана моя жена и аз я отведох в моя дом. Много добре познавам лодката. Балансьорът й не е закрепен с лико, а със свързващи железни болтове. Днес са я украсили също както бе на времето, когато се качих в нея като годеник. Сигурно на Аймео има някаква сватба и Аноуи я е заел на бащата на момичето, за да вземе с нея годеника.

Върху откритото лице на Потомба беше легнал израз на силно безпокойство, което си оставаше необяснимо за мен. Та нали споменът би трябвало да го прави щастлив, но не и да го тревожи.

— А виждаш ли и човека в лодката? — продължи той. — Това е Омби.

— Кой е Омби?

— Слугата на жреца. Но той ме обича повече от него. Носил е Парайма на ръце, когато е била още дете, а после я е пазил, след като майка й е умряла.

Слугата, който ни наблюдаваше, изглежда разпозна Потомба, защото се изправи на крака с радостно изражение, но после бързо пак седна и закри лицето си с ръце.

Пясъкът на брега изскърца под кила на нашата лодка и ние скочихме на сушата. Потомба се приближи до „Мата ори“.

— Омби! — заговори той слугата. Слугата не се помръдна.

— Омби!

След като и този път не последва отговор, Потомба скочи в лодката при него, хвана стария полинезиец за рамото и пак го попита:

— Омби, защо не ми отговаряш?

Слугата свали ръце от лицето си и го погледна. В очите му блестяха сълзи.

— Потомба, има ли болката думи? — попита той.

— Каква болка?

— Ами че се отказа от Атуа, Бога на всичко добро, и отиде при митонарето.

— И сега за това ли те боли? Когато тайно ти разказвах за Месията, който е агнец Божи, ти не ми ли признаваше толкова често, че обичаш най-великия Сахиб Исус повече от Атуа, бога на Таити, който никога не е идвал да лекува болни, да възкресява мъртви, нито пък за да умре заради нашите грехове?

— Признавал съм го, Потомба, и ти го повтарям още веднъж и сега, обаче аз съм слуга на жрец, комуто трябва да се подчинявам и не бива да казвам какво мисля.

— Спокойно можеш да казваш какво мислиш и в какво вярваш. Напусни жреца на фалшивото божество и ела при мен! Ти обичаш Исус, Назаретянина. Обичаш също мен и Парайма. Защо не искаш да живееш при нас? Защо се разплака, когато ме видя? Никога не си постъпвал така.

— Плача, защото много ми се иска да съм при теб, но въпреки това не мога.

— Защо да не можеш?

— Защото не желая да изоставя Парайма, която има нужда от мен.

— Парайма ли? Че нали ако дойдеш при мен, ще бъдеш винаги и при Парайма.

— Не.

Ясно видях уплахата, която се изписа по бакъреното лице на Потомба и го накара да пребледнее. Той млъкна и изпълненият му със страх поглед се плъзна наоколо. Разхождащите се по брега хора се бяха насъбрали на почетно разстояние от него и съчувствено го наблюдаваха. Той несъмнено видя и разбра какво говореха очите им и сигурно много по-добре от мен почувства, че по време на неговото отсъствие съдбата му е нанесла някакъв тежък удар. Неволно ръката му посегна към острия крис,^[7] затъкнат в пояса му, и през здраво стиснатите си зъби той процеди:

— Къде е Парайма?

— Върви си у дома и там попитай! Аз не бива да ти казвам.

Потомба отстъпи крачка назад. Очите му опасно искряха, а устните му потръпваха.

— Омби, къде е Парайма? Чуваш ли какво те питам!

Слугата сведе тъжно глава и повтори:

— върви си у дома и там питай!

— Омби, значи продължаваш да мълчиш? Добре, отивам си, но ако някой е причинил на Парайма някакво зло, той е загубен!

После си тръгна с бързи крачки. Ние двамата го последвахме. Почтително и съчувствено насъбралата се тълпа му направи път. Потомба не каза нито дума повече и само веднъж се обърна назад, за да види дали сме все още зад него. Известно разстояние пътят ни водеше покрай Папеете, докато най-сетне стигнахме до една постройка, която се отличаваше със своята внушителност, както и с принадлежащата към нея голяма овощна градина с хлебни дървета.

— Елате. — кратко каза той и прекрачи прага. В преддверието на къщата върху една рогозка седеше млад мъж, чиято голяма прилика с Потомба веднага ни издаде, че е негов брат.

— Потаи!

— Потомба!

Седящият човек скочи на крака и протегна ръце като че искаше да прегърне брат си, ала веднага отстъпи крачка-две назад и отпусна ръце.

— Какво ти става, Потаи? Нима не съм твой брат?

Младият човек посочи към пода до рогозката, където стърчеше дръжката на ножа, и каза:

— Забих този крис в земята, докато дойдеш, Потомба. Заклех се да не се докосвам до теб, преди да сме отмъстили за смъртта на майка ни.

— Смъртта на майка ни ли? Говори, Потаи, бързо говори, бързо! Къде е Парайма?

— Отиде си.

— Отишла си! Къде?

— При баща си, жреца на езичниците от Аймео.

— Доброволно ли?

— Доброволно! Бях отскочил до Майтеа, а когато се върнах, нея я нямаше. Явно майка ни се е опитала да я задържи и двете са се сборичкали. Потомба, жена ти се е върнала при нашите стари езически божества и е убила майка ни.

— С какво?

— Със своя крис. Извадих го от сърцето на майка ни. Беше кървав и ей къде го забих в земята.

Ери се наведе и го измъкна от пода.

— Това не е ножът на Парайма. Този крис е на жреца Аноуи! — процеди през зъби той.

— Значи той е отвел Парайма и той е убиецът на майка ни!

— Наистина ли е тръгнала доброволно с него?

— Не намерих никаква следа от борба между нея и баща й. Ти видя ли лодките и твоята „Мата ори“ ?

— Да. Какво означава събирането на тази флотилия?

— А знаеш ли го и Матемба, твоя смъртен враг?

— Защо ме питаш така, сякаш съм някое малко хлапе!

— Връщаш се съвсем навреме. Жрецът Аноуи, бащата на твоята невярна жена, дойде, за да вземе Матемба. В Тамаи ще има сватба и още днес Матемба ще стане съпруг на твоята жена.

Потомба се приближи до отвора, който служеше за прозорец. Трябваше дълбоко да поеме свеж въздух, защото му се струваше, че ще се задуши. До този момент двамата братя не ни бяха обърнали никакво внимание. Капитанът ми прошепна:

— Изглежда ти разбираш езика на тези хора. Какво става тук?

— Нещо ужасно! — отвърнах аз. — Убили са майката на ери, а днес жена му ще се венчае с един езичник.

— По дяволите! Значи ще се лее кръв!

— Тези двама мъже са християни.

— Pshaw! И сред покръстените полинезийци продължава традицията на кръвното отмъщение. Скоро сам ще разбереш.

В този момент Потомба се върна към средата на стаята. Лицето му бе като издялано от камък, а в очите му гореше зловещ огън.

— Потаи, какво направи досега?

— Разпродадох всичко.

Ери кимна одобрително. Изглежда той веднага отгатна плана на брат си.

— Също и лодките ли, които ти изпратих от островите Тубуаи, когато Аноуи ме преследваше?

— Да, и тях. Ще тръгнем за островите Самоа.

— Правилно си постъпил. Готов ли си?

— Само теб чаках.

Потомба се обърна към мен:

— Корабът на този сахиб ще отиде да вземе твоите приятели, нали?

— Да.

— А после накъде ще отплава?

— Към страната на китайците.

— Значи пътят ви ще мине покрай островите Самоа, които вие наричате Острови на мореплавателите. Искаме да отидем там. Ще ни разрешите ли да пътуваме с вас?

Преведох въпроса му на капитана.

— Съгласен съм да ги взема. Значи са разпродали всичко, така ли? — попита той. — Все пак ми се струва, че си прав, Чарли. Християнството е направило от тези тигри овце, които вместо да си отмъстят, хукват да бягат.

— О, кептън, я погледни тези мъже! Приличат ли ти на овце?

След тези думи предадох на Потомба отговора на Търнърстик:

— Можете да пътувате с нас.

— Кога ще отплава корабът?

— Още тази нощ със започването на отлива.

— Може ли брат ми да дойде на борда, за да донесе имуществото ни?

Капитанът пак даде съгласието си.

— Потаи, ти си по-младият от нас. Ще ми се подчиняваш, нали? — попита го ери.

Брат му кимна.

— Всичко наше ще занесеш на кораба, който ти покажа, нали?

— Каквото имаме е събрано и опаковано в три големи рогозки.

— Направо оставаш на борда и ще ме чакаш, докато се върна!

— Не, Потомба. Нима нямам и аз крис?

— Най-напред редът е на моя крис, и едва след това, ако умра, идва ред на твоя. После можеш да отмъстиш за мен, вместо да загинеш заедно с мен.

— Ще ти се подчиня.

— Тогава ела, сахиб! Исках да ви окажа гостоприемство, ала вече нямам дом.

Върнахме се обратно на брега. Потомба показа кораба на брат си, който без да каже нито една дума се отдалечи.

— Какво ще правиш, Потомба? — попитах аз.

— Ти вярваш ли, че Парайма ми е изневерила?

— Не знам, защото не я познавам.

— Но аз я познавам. Тя си има кама. Тя е смела и сърцата. Ще умре, но няма да отиде при Матемба. Аз ще я избавя и от него и от смъртта.

— Искаш да убиеш Аноуи?

— Да.

— Но той е баща на жена ти!

— Той е убиецът на майка ми!

— Знаеш ли, какво ни повелява най-висшият Сахиб Христос? Прощавайте, за да ви простят!

— Аз му се подчинявам, защото ще простя на Аноуи след като го убия.

— Не това е истинското подчинение, Потомба. Мисля, че…

С рязко, невъздържано движение на ръката той ме прекъсна.

— Сахиб, ти си християнин откакто се помниш, а аз съм такъв едва отскоро. След години и аз ще стана като теб. Ти нямаше ли да убиеш преследвачите ми, ако не бяха избягали, а ме бяха нападнали?

— Щях да ги убия, понеже там нямаше кой да ти помогне.

— Е, добре! Те са си заслужили смъртта, а и тук в Папеете няма кой да ми помогне. Или един ери трябва да отиде да се моли за справедливост при инглите и франките? Върви с твоя приятел! Аз ще се кача на кораба, след като той напусне пристанището. А ако дотогава все още не съм се върнал, нека брат ми слезе на брега и отмъсти за мен.

— Няма ли да отидеш на гроба на майка си преди да тръгнеш? — попитах го, за да спечеля време, а може би и от съчувствие към неговата тежка участ.

— Не знаеш ли, че гробът на един човек е табу? Нима имам право да видя гроба й, без да мога да кажа на духа й, че нейният убиец е отишъл при Оро, когото ние християните наричаме дявол? Парайма е моя жена, но тя не пожела да се венчаем още веднъж пред митонарето, за да не разгневи баща си. Само заради него тя остана езичник, макар в сърцето си да вярва в добрия Бапа на небето. Ето защо и Аноуи все още има власт над нея. Той е дошъл при нея и тя е била принудена да го последва, но аз пак ще си я взема. Йоранна, сахиб, йоранна!^[8]

— Няма да ти кажа йоранна, ами ще дойда с теб.

— Искаш да ми попречиш?

— Не, искам да споделя с теб опасността.

— Значи наистина ме обичаш, сахиб! Ела!

Дадох на капитана необходимите обяснения. Мастър фрик Търнърстик, който бе твърде предпазлив щом станеше дума за каквито и да било приключения на сушата, настоятелно се опита да ме разубеди, но ми беше невъзможно да изоставя Потомба. Може би моето присъствие щеше да му е от Полза. Капитанът се отправи към града, а ние двамата с ери закрачихме по брега. Погледът му непрекъснато шареше между оставените там лодки, докато най-сетне намери една, която беше по-голяма от неговата. В нея имаше място за четирима души.

Далеч на запад блестяха белите платна на сватбарската флотилия, която отнасяше неговия смъртен враг към Аймео. След като те изчезнаха, той направи някакъв знак в пясъка, предназначен навярно за собственика на лодката и се качи в нея. Аз скочих подир него, оставих пушките си на дъното й и взех греблото. Потомба вдигна платното, бризът веднага здравата го изду и ние полетяхме по гладките, спокойни води на пристанището, сподирени от погледите на хората, които бяха застанали на брега.

Не преследвахме флотилията по петите, а след като излязохме от кораловия пръстен, най-напред се насочихме успоредно покрай бреговете на Таити и едва по-късно взехме курс към Аймео. Трябваше да предоставя на Потомба да води лодката. Той спря на едно усамотено място от брега, където кажи-речи непроходим гъсталак от писанги се простираше до самата вода. Там свалихме мачтата и с немалко усилия изтеглихме лодката сред храсталака, където листата напълно я скриваха. После Потомба навлезе в горичката и аз го последвах.

Добрахме се до плантация от хлебни дървета, които ни предлагаха добро прикритие, а скоро стигнахме до един висок хълм, откъдето чудесно се виждаше наблизо разположения Тамаи. Веднага забелязахме, че в цялото селище цареше голямо оживление. На брега на морето лежаха изтеглените лодки на флотилията, пристигнала преди нас. Пред една къща с внушителни размери до чиято задна стена се простираха високи бамбукови насаждения, развълнувано се тълпяха множество хора, а недалеч точно под нас в подножието на хълма, на чийто склон бяхме залегнали, се издигаше олтар, украсен с палмови листа и цветя. Най-отзад бяха поставени два идола — сигурно изобразяваха Атуа и Оро. Навярно там щеше да се състои тържествената венчална церемония.

— Какво ще правиш, Потомба? — попитах аз ери.

— Ще почакам, докато застанат пред олтара и тогава ще отида да взема Парайма.

— Няма да успееш.

— В такъв случай ще я взема от лодката, когато Матемба тръгне с нея, за да я отведе в своя дом.

— Кога ще стане това?

— Точно в полунощ. Така повелява учението на идолопоклонниците.

— Чия е голямата къща отсреща?

— На жреца.

— В кои стаи живеят жените?

— Парайма винаги обитаваше стаите откъм другата страна, която е обърната към морето.

— Тя има ли все още майка или пък сестри?

— Не. Майка й отдавна умря, а тя е единственото дете на жреца.

— Ще я облекат празнично за сватбата, нали?

— Да, а после ще оставят годеницата сама, за да разговаря с боговете.

— Жрецът знае вече, че днес си се върнал, а?

— Кой ти каза?

— Никой. Не виждаш ли ей онзи човек там, дето крачи нагоре-надолу между къщата и бамбука? В ръката си държи боздуган и му е наредено да пази жена ти. А това е сигурен признак, че са я принудили да дойде на Аймео.

— Знаех си. Но един ери от Таити не се бои от хората на Аймео. Той ще поиска да му върнат жената пред очите на всички.

Не познавах добре местните обичаи нито начина на живот и сметнах, че ще е по-добре да го оставя сам да избере как да постъпи, но реших да се поогледам наоколо. В мен се събуди инстинктът на прерийния ловец. Оставих пушките си до Потомба, осведомих го за намерението си и внимателно се промъкнах надолу по склона до бамбуковите насаждения. Кучета или пък някакви други четириноги бяха проправили тесни пътечки. Пълзешком продължих по една от тях и незабелязано се добрах съвсем близо до къщата. Тогава дочух полувисок нежен женски глас да пее:

„Те ува то те модема, те ува то хинаро…“^[9]

Беше онази жална любовна песен, която преди време бях слушал от жените и девойките на островите Пелев. Предположих, че певицата не може да е друга, освен Парайма. Веднага в мен се породи желанието да говоря с нея. Вярно, че тази рискована стъпка можеше да завърши твърде неприятно за мен, но нали имах нож и револвери, а и си заслужаваше човек да се изложи на опасност заради доблестния ери.

И така, промъкнах се до самия край на бамбуковата нива. Постът се приближи и отмина, без да ме забележи, макар че беше светъл слънчев ден. Мигновено се озовах зад гърба му и така го ударих с юмрук в главата, че той падна в безсъзнание на земята. Тогава пристъпих към бамбуковата стена на къщата, иззад която долиташе женският глас. Няколко минути ми се наложи да търся, докато открия малка цепнатина, където мазилката бе изпадала, за да мога да надникна в стаята.

Ако младата жена, която зърнах, наистина беше Парайма, то лесно можех да разбера голямата любов на Потомба към нея. В момента тя вече не пееше. Беше застанала в средата на помещението и по страните й неудържимо се стичаха сълзи. Имаше стройна и изящна фигура, все още млада и свежа, което си личеше въпреки дълбоката й скръб, от която цялата потръпваше. Красивите й черни очи бяха много печални, ясно очертаните й вежди — смръщени, а нежните й устни — здраво стиснати. В косите й не се виждаше нито едно цвете и изглежда тя се беше отказала дори от онези дрехи, които се обличат според европейските обичаи, за да се направи външния вид уж по-привлекателен. Парау от мека жълтокафява „тапа“ обгръщаше бедрата й, като стигаше малко над коленете, а едно късо наметало „теай“ от същата материя покриваше раменете и снагата й до кръста. Буйна и къдрава, дългата й черна коса се спускаше по гърба й, но в нея нямаше затъкнато никакво цвете, нито беше преплетена с развяващото се лико на марантата. Та нали самата тя бе цвете, изгаряно от росата на сълзите, откъснато от онова място, където цъфтеше най-добре и ухаеше най-силно. Забелязах, че входът на стаята бе плътно затворен с дебела рогозка от лико. Отстъпих две крачки от стената и тихичко подвикнах:

— Парайма!

Хълцането й престана. Беше ме чула.

— Мата ори, не се плаши! Потомба е съвсем наблизо.

От стаята дочух приглушено радостно възклицание.

— Ти кой си? — попита тя.

— Приятел съм на ери. Искаш ли да станеш жена на Матемба?

— Не! Моята кама е в мен и ако не намеря начин да се спася, сама ще се убия.

— Значи си останала вярна на Потомба, така ли?

— Да. Баща ми дойде и ме принуди да тръгна с него.

— Кой уби майката на ери?

— Баща ми. Тя му оказа съпротива.

— Обичаш ли го.

— Вече не.

— Ти ще бъдеш спасена. Прави всичко, което баща ти поиска от Теб! Ако не успеем по-рано, то ще те избавим най-късно, когато тръгнете обратно за Таити.

В този миг откъм другата страна на къщата започна да бие тамтам. Взех един камък, приближих се до изгубилия съзнание човек и го оставих до главата му. Камъни с подобна големина бяха поставени върху покрива, за да го затискат и така силните ветрове да не могат да го отнесат. Напълно възможно беше някой от тях да се отърколи и да удари пазача. После по вече описания път се върнах при Потомба.

От склона на хълма той беше наблюдавал всяко мое движение и ме очакваше с неприкрито нетърпение. Описах му най-подробно как стоят нещата и донякъде и аз бях обзет от радостта и въодушевлението, които разказът ми предизвикаха в него.

Ето че към ударите на тамтама се присъединиха и звуците на множество свирки. Несъмнено церемонията по венчавката вече започваше. Парайма бе изведена от къщата и подир нея тръгна цяло шествие.

— Сахиб, виждаш ли застаналия до нея Матемба? — попита ме Потомба.

— Виждам го.

— И той беше между преследвачите ми. Тази нощ Оро ще го изяде. Тук никому няма да причиня зло или някакво страдание. Докато ти говореше с моята жена, аз размислях как да си възвърна Парайма. Прав си, аз съм християнин и след като се е потопил в кръвта на майка ми, този крис не бива да почервенява от друга кръв. Въпреки това осквернителите на моята чест и похитителите на щастието ми ще умрат, макар и не от моята ръка!

Шествието се приближи до олтара, на който се изкачи жрецът Аноуи, за да започне речта си. Тогава Потомба ме остави сам и изчезна встрани между храсталаците. Промъкнах се колкото бе възможно по-напред сред клонаците, за да наблюдавам по-удобно целия терен под мен. Пред жреца бяха застанали Матемба и Парайма. Тамтамите и пищялките вдигаха невъобразим, изнервящ шум, който по един знак на жреца изведнъж престана. Речта му се състоеше от хули срещу християнството, за които страшно ми се искаше да му тегля един хубав бой. След тях последваха проклятия по адрес на ери, изменил на старата им религия, а най-накрая той посегна зад гърба си и от олтара взе няколко черепни кости и като протегна ръка към Матемба му каза:

— Сложи длан върху тези кости, останали от главите на твоите прадеди, и се закълни след въпроса ми: „Айта анай ое-а-фааруе и та ое ватрина?“^[10]

Преди още Матемба да успее да изрече своето „Айта!“, Потомба се промъкна между насъбралата се тълпа и застана пред олтара.

— Поздравявам те, Аноуи, баща на моята жена! — започна той. — Докато не съм си бил у дома тя е дошла при теб и сега идвам, за да я взема и да я отведа вкъщи.

Настана мъртвешка тишина. С рязко движение жрецът протегна напред и двете си ръце, сякаш искаше да се защити.

— Това място е свято. Махни се от него и не ни се мяркай пред очите, изменнико!

Потомба остана напълно спокоен. Той сложи ръка върху рамото на Парайма и отвърна:

— Да, това място е свято, защото аз, християнинът, съм стъпил на него. Скоро ще си отида, но първо ми върни моята жена!

— Изчезвай, иначе смъртта ще те сграбчи!

— Смъртта ли? — усмихна се Потомба. — Нима ме сграбчи, когато ти ме преследваше, за да плячкосаш имуществото ми? И стотиците езичници, дето сте се събрали, няма да успеете да ме пратите на смърт. Вие можете да убивате само жени. Ето, тази кама е проляла кръвта на моята майка. Ти си я убил, Аноуи. Още днес ще платиш смъртта й със собствения си живот.

— Тогава ще умреш самият ти! — избухна Аноуи и посегна към него.

Потомба отстъпи крачка назад и извика силно, за да го чуят всички:

— Аз да умра, аз, който съм ери на Папеете? Аз съм под закрилата на моя Бог, но вие ще загинете така, както сега унищожавам вашите божества!

С един бърз скок той се качи на олтара. Грабна двата идола, направени от печена глина, й един подир друг ги запокити на земята с такава сила, че се пръснаха на парчета. После размаха своя крис високо над главата си и извика:

— И още днес ще си взема от вас моята жена!

От всички гърла се разнесе страхотен многогласен яростен рев. Тълпата се втурна към олтара, за да залови дръзкия човек, но той беше вече скочил на земята и с най-голямата възможна бързина се изкатери горе при мен. Беше цяло щастие, че никой от присъстващите не бе взел със себе си някакво оръжие на тази мирна церемония, иначе ери щеше да е загубен. Никой ли? Ами до самия олтар не беше ли застанал някакъв тип, който тъкмо в този момент опъваше тетивата на лъка си, а ей там отсреща под банановото дърво не стоеше ли и един друг също въоръжен с лък? И двамата се канеха да стрелят по Потомба. Лесно можеше да се предвиди, че щяха да го улучат. Трябваше да го предотвратя. Бързо вдигнах карабината „Хенри“, прицелих се и два пъти натиснах спусъка. И единият, и другият паднаха на земята.

Ето че най-сетне Потомба се озова при мен. Една част от преследвачите му с крясъци се катереше нагоре по склона, а други пък тичешком се втурнаха да обградят хълма от двете му страни.

— Сахиб, благодаря ти, че ми помогна. Стрелите щяха да ме улучат. А сега бързо към лодката! Добър ли си в тичането? — припряно ме попита той.

Не ми остана време да му отговоря. Всъщност никак не ми харесваше да хукна да бягам от тези хора, но знаех, че спасението ни зависи единствено от нашата бързина. Въпреки тежките си ботуши не изоставах от ери, който сигурно имаше много издръжливи бели дробове и чудесни мускули и жили, защото неприятелите му изостанаха далеч зад нас. Когато се добрахме до лодката, ни остана тъкмо толкова време, колкото да я блъснем във водата, да скочим в нея и да спечелим горе-долу прилична преднина, за да не могат да ни достигнат стрелите им.

Ето че в този миг полинезийците изскочиха от гъсталаците на брега и щом видяха, че сме на безопасно разстояние, заканително размахаха ръце във въздуха и закрещяха.

Ние хванахме двойните весла и загребахме срещу пасата към Таити. После, без да спираме там на брега, се оставихме на течението и на вятъра отново да ни отнесат до Аймео и слязохме на сушата при Алфареайта, едно малко селище, намиращо се точно срещу Папеете.

Там останахме да изчакаме скорошното падане на мрака. Потомба изобщо не говореше за намеренията си и тъй като сигурно неговото мълчание си имаше своите основания, не го наруших с нито един въпрос.

Може би беше вече към единайсет часа през нощта, когато отново поехме на път. Преди това ери купи значително количество различни по големина риби и ги натовари на лодката. Не ми беше ясно за какво му бяха необходими. Започвахме да гребем и така стигнахме до средата на протока, разделящ двата острова, където спряхме и зачакахме.

Над водата се бе спуснал мрак, но на небето блещукаха хиляди звезди, а вълните около кануто бяха прозрачни като кристални. И ето че ери взе една риба, завърза я за въже от лико и я спусна във водата. След минута-две последва рязко и силно дръпване. Една акула беше отнесла примамката. След известно време Потомба хвърли втора риба, а после и трета. Продължи така, докато около лодката се насъбраха повече от половин дузина акули.

Започнах да подозирам каква цел преследваше. Несъмнено, подмамваше хиените на морето около лодката си, за да ги използва срещу неприятелите си, ала как, ето това си оставаше за мен все още загадка. Но във всички случаи съседството с тези мили създания ми беше доста неприятно. Вярно, че докато бяхме на нашия остров, Потомба се беше нарекъл Господар на акулите, обаче въпреки всичко аз не изпитвах особени симпатии към неговите настървени за човешко месо поданици и най-откровено си признавам, че щях да се чувствам далеч по-уютно на „Вихър“ при моя добър приятел мастър фрик Търнърстик, отколкото в тази тясна лодка, от чийто нисък борд лесно можех да докосна акулите с ръка.

Пред очите ми се разигра твърде интересна, макар и ужасяваща сцена. Въпреки нощната тъмнина водната повърхност приличаше на разтопена платина,, но по-надълбоко водата придобиваше все по-тъмни мастилени цветове. В нея можеше да се проследи всяко движение и когато ери хвърли една нова риба, веднага към кърмата на лодката се приближиха седем-осем страшни чудовища и започнаха помежду си такава битка, от която можеха да ти се изправят косите, защото от тези кръвожадни зверове ни отделяше само една тънка дървена преграда.

Изглежда Потомба хич не се интересуваше от чувствата, които ме вълнуваха. От време на време той хвърляше по някоя риба и непрекъснато се взираше в посоката, откъдето трябваше да се зададе сватбарската флотилия с брачната двойка. На мен не ми се струваше кой знае колко вероятно след номера, който им погодихме, все пак венчавката да се е състояла. Но изглежда ери бе уверен, че ще дойдат и когато най-сетне в далечината се появи някаква неясна, трепкаща светлина, той се изправи в лодката, за да може да вижда по-добре.

С всяка изминала секунда светлината ставаше по-ярка. Скоро разбрах, че това наистина беше флотилията. На носа на всяка лодка бе закрепен по един факел.

— Идват — най-хладнокръвно се обади Потомба, — и сега Парайма пак ще е моя.

Той свали от раменете си своята червено-бяла раирана тебута и докато с дясната си ръка стисна дръжката на криса, с лявата пак хвърли една риба във водата.

— Помогни ми само за две-три минути, сахиб, и после ще ти служа цял живот!

Взех веслото.

Той направи същото и по неговото указание, след като описахме дъга, ние се насочихме право към задалата се насреща ни флотилия и най-сетне, когато се изравнихме с нея, изведнъж полетяхме към първата лодка. Вътре в нея седяха трима души, които можех да разпозная съвсем ясно — Матемба, Аноуи и Парайма. Гребейки мощно, ние прелетяхме покрай десния фланг на флотилията и настигнахме първата лодка, като левият ни борд силно се удари в нейния балансьор. Акулите ни следваха по петите. Останах седнал с весла в ръцете, а Потомба пак се изправи в лодката, стиснал криса в юмрука си.

— Параима, прехвърли се при мен! — извика той. Жената скочи на крака и стъпвайки на балансьора, бързо се оказа в нашата лодка. Ери я подхвана с лявата си ръка и я пусна да легне на дъното. После се наведе през борда и с две светкавични движения сряза въжетата от лико, които свързваха балансьора на сватбарската лодка с напречните пръти.

Последва страшен вик от две гърла. Лодката се преобърна, Матемба и жрецът паднаха във водата и акулите мигновено ги разкъсаха.

Парайма закри лицето си с ръце, а Потомба грабна другия чифт весла и започна да гребе. Полетяхме като изстреляни от тетивата на лък, докато флотилията представляваше хаотично объркан куп от лодки, от който най-сетне се отдели една, за да ни преследва. Взех Мечкоубиеца и казах:

— Ще застрелям този човек.

— Не, сахиб, чакай! Това не е враг, а наш приятел, който ни следва. Така може да гребе само Омби, слугата на моята жена. Никой не може да се мери с него и с ери Потомба. Остави го да ни догони! Той ще дойде с нас.

В този момент хората в лодките зад гърба ни нададоха яростни крясъци и започнаха да ни преследват. Не успяха да ни настигнат. Само след пет минути се добрахме до „Вихър“, откъдето ни спуснаха въжената стълба.

Едва сега Парайма свали ръце от лицето си.

— Потомба, ти уби баща ми! — простена тя.

Посивелият Омби скочи в нашата лодка и умолително й каза:

— Параима, успокой сърцето си! Твоята скръб е и моя скръб, а твоето щастие е и мое щастие! Днес идолите бяха съборени и отсега нататък с нас ще бъде добрият Бапа на небето заедно със своя син, който дойде на земята, за да превърне всички нещастия в радост.

Започнахме да се катерим нагоре.

— Чарли, побързай! — подвикна ми капитанът. — Ей там идват онези типове с факли на лодките си, за да ви търсят. Качвайте се, качвайте се! Момчета, угасете светлините! — нареди той на своите хора. — И бързо вдигнете двете лодки на палубата, за да не могат онези обесници да забележат каквото и да било! Нека си помислят, че на нашия хубав „Вихър“ всичко живо спи. Тъй, тъй, спускай въжетата! Теглете, момчета, теглете! Стоп! Приберете тези орехови черупки! Великолепно, много добре! А сега грабвайте прътите и ако някой дръзне да си покаже носа на палубата, цапардосайте го здравата по кратуната!

Но подобна мярка се оказа излишна. Изглежда преследвачите предположиха, че сме се насочили към сушата и се отправиха към брега, където още дълго време се виждаха светлините от факлите им.

Потаи посрещна брат си и своята снаха с ликуване. След като се събрахме в каютата, трябваше да разкажем на капитана всичко най-подробно. Когато свърших, Парайма ми подаде нежната си кафява ръчичка с думите:

— Благодаря ти, сахиб! Ти ме спаси от смърт, защото преди да бях слязла от лодката заедно с Матемба, щях да се убия с ножа си!

На сутринта отплавахме в открито море. След пет дни капитан Робъртс, неговите моряци, както и целият спасен товар се намираха вече при нас на борда. После „Вихър“ опъна платна на северозапад и се отправи към островите Самоа.

Там на остров Уполу и то в Салуафата и до ден-днешен живее богат полинезийски търговец на име Потомба.

Понякога, когато слънцето потапя пламтящите си одежди във вълните на хоризонта, за да си отпочине от небесния си път, старият Омби взема греблата и насочва кануто с балансьора към откритото море. Вътре в него седят Потомба и Парайма и ако Омби рече да подслушва, сигурно ще чуе как тъмнокожият мъж шепне на своята жена:

— Мата ори, ти Око на деня, светлина на моя живот!

Може би в такива часове на уединение красивата двойка си спомня за миналото, за своето щастие, както и за последвалите го тъжни събития на Таити, за деня на сватбата на Аймео, за пътуването до островите Помату и Самоа, за стария доблестен мастър фрик Търнърстик, а може би също и за онзи германи с големите моряшки ботуши, на когото и в този момент, докато пише тези редове, все още звучат в ушите тъжните жални думи:

„Те ува та те малелш, те ува то хинаро…“