Карл Май
Край Тихия океан (15)

Шеста глава
Линг-тао

И така, Ху-Киао трябваше да се търси в залива Тапанули. Ако не бях убеден, че китаецът ми беше казал истината, положително щях да се объркам, защото този залив предлага най-големите и най-сигурните места за хвърляне на котва по целия остров, поради което там цареше толкова голямо оживление, че съществуването на тайно пиратско свърталище ми се струваше невероятно. Въпреки всичко убедеността в правотата на предположенията ми остана непоклатима. Но затова пък у лорда се бяха породили съмнения. И те нарастваха все повече с приближаването ни към нашата цел, и когато най-сетне от лявата ни страна се появи Пуло си Малу, и малко по-късно завихме наляво към залива Тапанули, той внимателно огледа плавателните съдове с най-различна големина, които оживяваха водите наоколо, и замислено ме попита:

— Чарли, да се обзаложим ли?

— За какво?

— Че ще се върнем с празни ръце. Убеден съм в това.

— А аз твърдя, че сигурно ще постигнем целта си.

— Well! Тогава ще се обзаложиш ли?

— Да.

Това беше първият път, когато казвах „да“ на предложението му да се обзаложим. Той подскочи от изненада, втренчи в мен учудения си поглед, пенснето му се плъзна до върха на носа и той извика:

— Наистина ли? Наистина ли искаш да се обзаложиш?

— Да.

— Това е някакво невероятно голямо чудо! Но аз му се радвам, защото сега мога да се надявам, че все пак с времето от теб може да излезе истински джентълмен. И така, аз твърдя, че напразно дойдохме дотук. А ти?

— Аз твърдя, че ще осъществим намеренията си.

— По колко ще заложим?

— Ти какво предлагаш?

— Сто английски лири.

— Много малко.

— Какво? Как? Много малко ли? А ти на колко искаш да се обзаложим?

— На хиляда.

— Хи… хи… хи…

Рафли успя да изрече само тази единствена сричка, а очите му се разшириха едва ли не повече от устата. Толкова неразбираемо нещо едва ли му се беше случвало през живота.

— Да, хиляда лири — кимнах аз с такова изражение, сякаш ставаше въпрос за монета от три или пет марки.

— Чарли, да не би да си откачил?

— Не, много добре знам какво говоря.

— Хиляда лири! За теб това не е дреболия.

— Наистина не е.

— Този иначе толкова пестелив и предпазлив човек изведнъж иска да заложи хиляда лири! Нищо не разбирам! Имаш ли толкова у себе си?

— Не.

— Нямаш? Боже мили! И искаш да заложиш сумата?

— Разбира се.

— А как ще стане това?

— Ти ще ми заемеш хиляда лири.

— Да ти заема… заема… заема…

Лордът отново прекъсна изречението си и ме загледа като някаква необяснима загадка. Аз обаче му заявих с нехаен тон:

. — Толкова често си ме подканял безрезултатно да се обзаложим и също тъй често си ми предлагал да ми заемеш сумата. Защо тогава се чудиш, че най-после веднъж решавам да се възползвам от предложението ти?

При тези думи той се разсмя развеселено:

— Аха, тъй значи! Трябва да бъда хванат натясно. Само че няма да ти се удаде, защото знам, че сигурно ще спечеля този облог. Е, добре, давам ти назаем тези хиляда лири и то с удоволствие, с най-голямо удоволствие, а за да разбереш, че съм съвсем сигурен в себе си, залагам срещу тях двойно повече — две хиляди лири. Съгласен ли си?

— Не. Не искам да печеля пари.

— А какво?

— Един предмет, който бих притежавал с голямо удоволствие. Ще го заложиш ли срещу моите хиляда лири?

— И кой е този предмет?

— Твоята любима стол-чадър-лула, сър.

Изрекох това с толкова безразличен тон, като че ставаше въпрос за нещо съвсем незначително и евтино. Но при тези думи Рафли наистина подскочи във въздуха и протягайки срещу мен и двете си ръце с широко разперени пръсти, сякаш искаше да се защити, извика:

— Моята стол-чадър-лула! Zounds! Чарли, полудя ли? Какво те прихваща? Как мога да я рискувам, как?

— А защо не? Ти се държеше така, като че бе напълно убеден, че ще спечелиш облога.

— Бях и съм все още убеден. Но лулата, тази необикновена рядкост, ми е подарена в знак на уважение от Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47. Какво ще кажат хората, щом научат, че съм имал безогледността да заложа най-хазартно този безценен предмет? Не, не мога да се съглася! Залагам две хиляди лири.

— А аз се обзалагам само срещу лулата ти.

— Тогава от облога няма да излезе нищо.

— Наистина ли? Сериозно ли говориш?

— Да, напълно сериозно.

— О, жалко! Съжалявам, жал ми е за теб!

— Жал ли ти е? Защо? — поинтересува се лордът.

— Защото досега те бях мислил за истински джентълмен.

— Досега ли? Само досега ли, Чарли?

— Да. Многократно си ми казвал, че онзи, който не приеме предложения му облог, не е истински джентълмен:

— Но аз приемам облога, само че не мога да заложа моята чадър-лула. Не мога, нямам това право.

— Всичко това са само фрази и извъртане. Щом не желаеш да я заложиш, няма да се обзалагаме, а виновният за провалилия се облог ще си ти! Ето как стоят нещата. Или не е така, а?

Рафли направи много замислена физиономия, затърка безпомощно ръце и промърмори:

— Дяволска работа! Наистина не знам какво да правя.

С тези думи той рязко се обърна и се отдалечи. Известно време се разхождаше насам-натам покрай десния релинг, кимаше като на себе си, поклащаше глава и правеше най-различни странни движения, После пак се върна при мен, сложи двете си ръце на раменете ми и попита:

— Чарли, нали искаш да се обзаложиш с мен?

— Да.

— С хиляда лири срещу моите Две хиляди?

— Не.

— Значи твоите хиляда лири срещу моята скъпоценна чадър-лула, така ли?

— Да.

— Тогава нека небето да ми е на помощ! Имаш право: като джентълмен съм длъжен да приема облога. Но ако го загубя, ще трябва да напусна клуба и никога вече не мога да се мерна пред очите на моите приятели. Ти си ужасен човек.

— Но най-накрая съм и един съвършен джентълмен, който добре знае какво означава обзалагането.

— Хмм, да. Но искам да ти кажа най-откровено, че преди, като половин джентълмен, ми беше по-мил. Можеш да си сигурен в това.

Опечален, той се отправи към задната палуба. Разбира се, нямах никакво намерение да го лишавам от любимата му лула. Затрудненото положение, в което го бях поставил, трябваше да му бъде като урок и да го накара да не се изказва толкова пренебрежително за хора, които имат принципа да не се обзалагат за щяло-нещяло. Междувременно бяхме отминали острова Пуло @си Малу й се бяхме отправили в югоизточна посока. Отляво, но доста далеч от нас, се появиха островите Банаик, а в далечината, от дясната ни страна, изплуваха малките островчета, които се проточват покрай северното крайбрежие на Пуло Ния. Насочихме се към залива Тапанули.

За някой чужденец не е лесно да се промъкне между островите Банаик и Пуло Ния, защото между тях са пръснати множество мънички островчета, които правят плавателните води много опасни. Затова е по-добре да се вземе някой туземец за лоцман, въпреки че тук наемането на лоцмани не е задължително. И наистина, в това отношение не срещнахме никакво затруднение. Още не бяхме достигнали Пуло Тупа, когато към нас бързо се насочиха доста лодки, на които се вееше лоцманският флаг. Хвърлихме въже в първата, добрала се до нас лодка и собственикът й се качи на борда.

Той беше чистокръвен малаец, но все пак се оказа, че разбираше както холандски, така и английски. Човекът набързо се спазари с лорда за възнаграждението си, след което пое командването на яхтата. Това ще рече, че той се изкачи заедно с Рафли при щурмана и започна да му показва накъде да върти руля. Аз се отправих към носа, защото оттам ми се предлагаше по-хубава гледка. А тя бе единствена по рода си. Колкото повече наближавахме залива, толкова по-ясно пред нас се издигаше стръмният бряг на Суматра. Тамошният растителен свят е несравним по своята красота и предлага голямо разнообразие от видове и форми. Ние идвахме откъм откритото море и се бяхме насочили между живописни острови към една земя, която блажено почиваше сред блесналите сапфирени води като накичена със зелени гирлянди, ухаеща на какви ли не аромати фея. Тук погледът се чувства толкова силно привлечен и запленен, че наистина не бе никак чудно защо имах мисъл и чувство единствено за тази чаровна гледка и не обръщах никакво внимание на онова, което ставаше на палубата зад гърба ми.

В тези мигове си спомних всичко, което бях чел за Суматра и се замислих особено за животните, които се намират в голямо изобилие и привличат ловците: за орангутана, слона, двата вида носорози, тапира, пантерата и преди всичко кралския тигър, който е също толкова силен, опасен и страшен, като своя индийски роднина. Дали някой път щях да имам възможността да отида на лов?

Ето че вече плавахме през залива, в който по случайност не беше хвърлил котва нито един европейски кораб. Затова пък толкова по-голямо оживление създаваха малайските ладии и лодки с най-различни размери. Яхтата описа елегантна дъга и хвърли котва при остров Мансилар, който се намира недалеч от брега на залива. Това не ме учуди, понеже не бях запознат с обстоятелствата и тукашните порядки.

Свечери се. Слънцето тъкмо се канеше да се скрие, когато лоцманът се спусна в лодката си и гребейки, се отдалечи. Лордът се зададе откъм щурмана и се приближи до мен. Откакто се видя принуден да сключи предложения от мен облог, той изглеждаше кажи-речи покрусен, в момента обаче лицето му имаше ведро изражение. С важна физиономия той ме Попита:

— Чарли, ще се обзаложим ли?

— За какво?

— Че ще загубиш облога си за онези хиляда лири?

— Нямам такова намерение. Стига ми, че ще ти взема лулата. Повече не ми трябва.

— Глупости! Няма да я получиш.

— Все едно че вече е моя.

— Не. Сигурен съм.

— Ха! И откъде тази сигурност?

— Тук изобщо няма никакво място Ху-Киао, никакъв Тигров мост. Няма и никакъв китаец на име Линг-тао.

— А как можа да го разбереш?

— Осведомих се.

— От кого? — попитах бързо и кажи-речи слисано.

— От лоцмана.

Отстъпих две крачки назад и неволно му отвърнах с тон, сякаш пред мен бе застанал някой провинил се ученик:

— Него ли си попитал, него?

— Да, разбира се, че него! Познава цялата област наоколо, хората и начина им на живот. Да не би да имаш нещо против?

— Сър, такава страхотна грешка си направил, че по-голяма от нея едва ли може да има.

— Грешка ли?

— Грешка, или ако искаш, гаф!

— Слушай, Чарли, не ставай груб! Ти знаеш, че съм много кротък човек, но ако…

— Но ако някъде може да се направи някой гаф, непременно трябва да го направиш. Ако тонът ми е по-висок от обикновено, ще се наложи да ме извиниш, защото твърде е възможно да си изпортил цялата работа преди още да бяхме хвърлили котва тук. Дошли сме да търсим престъпник, който не е обикновен човек и според всичко, каквото знаем за него, има голямо влияние и широки връзки сред населението. Дейността му е тайна и който иска да го залови, също трябва да действа тайно. Налага се всички да бъдем изключително съобразителни. Никой не бива да подозира какво търсим тук, а котвата ни все още не е докоснала морското дъно и ти си издрънкал вече тайните ни намерения на лоцмана.

— Нищо не съм дрънкал, а само попитах за двете имена.

— Но това е напълно достатъчно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Линг-тао наистина живее нейде наблизо и ръководи плаването на джонките си оттук, той положително има наоколо много съюзници и помощници и съвсем естествено е, че преди всичко лоцманите ще са от неговата шайка. Не го ли проумяваш, сър Джон?

— Хрррммм! — покашля се той, като сложи длан пред устата си.

— Отговори ми по-ясно, сър! Даваш ли ми право или мислиш, че се лъжа? — Той се почеса зад дясното ухо, пенснето му съвсем падна от носа, накрая се обади:

— Дяволска история!

— Нали?

— Но го направих за наше добро.

— Не се и съмнявам, само че щеше да е далеч по-разумно, ако не беше предприемал нищо по този толкова важен въпрос, без предварително да ме попиташ.

— Имаш право, Чарли, голям гаф направих.

— Да допуснем, че този лоцман е доверено лице на китаеца. В такъв случай той веднага ще отиде при него, за да му каже, че е пристигнала някаква яхта, чийто собственик знае двете имена Ху-Киао и Линг-тао и е разпитвал за тях. А на всичко отгоре този собственик е англичанин. Какво ще направи китаецът?

— Е, какво?

— Здравата ще ни обърка сметките.

— И може би дори ще се опита да ни убие, а?

— Много е вероятно. Затова тази вечер, а и през нощта ще останем на борда. Утре сутринта ще предприемем обиколка из залива.

— Защо?

— За да открием Тигровия мост. Нали Квимбо е бил там, сигурно ще го познае.

— И така да е. Но това също е опасна работа, защото едва ли ще се оправим в непознатия ни залив и пак ще имаме нужда от лоцман, а и той може да е доверено лице на китаеца.

— Ще вземем някой друг човек, който познава фарватера.^[1] Остави ме аз да се погрижа за това!

Вечерта бързо настъпи и на небето изплува луната. Многобройните звезди се оглеждаха във водата. Можеше да се вижда надалеч, ала не забелязахме нищо особено. Въпреки че денят си беше отишъл, при яхтата пристигаха лодки, за да търгуват. Предлагаха ни плодове и най-различни предмети за потребление. Купихме някои неща за ядене, но не допуснахме никой да се качи на борда. Изтегляхме закупеното в кошници, в които предварително слагахме парите.

За през нощта оставихме един човек на пост, който трябваше да ни съобщава за приближаването на всяка лодка, а и на всеки плувец. Обаче денят настъпи, без да се случи нещо подобно. Преди да започнем обиколката си, лордът се канеше да слезе на брега, за да уреди необходимите формалности с нашите документи. Но което бе твърде странно, веднага след разсъмване на борда ни се качи холандският пристанищен чиновник и поиска да му представим документите си. Неговите гребци останаха в лодката, а той взе със себе си само един човек с китайски черти на лицето, което не можеше да ни направи някакво по-особено впечатление, защото на Зондските острови живеят много китайци. Та този син на Небесната империя беше писарят на холандския чиновник.

Свикнал винаги да бъда предпазлив, аз наблюдавах всеки поглед на двамата мъже. Не можах да забележа нищо особено. Само веднъж ми се стори, че китаецът неочаквано леко потрепна и това стана в момента, когато той видя Квимбо, който се показа от предния люк. Но трепването му можеше лесно да се обясни със странната външност на кафъра и ето защо не се замислих повече над видяното.

Чиновниците установиха, че всичко е наред и напуснаха кораба. След това по мое желание беше спусната една от андаманските лодки и аз се качих в нея, за да потърся някой водач. От всички хора, които ме срещнаха с малките си плавателни съдове, най-голямо доверие ми вдъхна един възрастен рибар. Разпитах го какво ще прави през деня. Той Ме увери, че познавал цялото крайбрежие от нос Рия до Паданг, а лицето му засия от радост, когато му предложих една дребна за нашите представи сума, ако се съгласеше до обед да ни бъде лоцман. Той се качи на борда и ние започнахме обиколката, на която толкова много разчитах.

Заедно с лорда седяхме в предната част на яхтата, а Квимбо бе застанал до нас. Той имаше за задача внимателно да наблюдава брега, за да открие Тигровия мост. За съжаление „хубав, добър, храбър“ Квимбо се оказа извънредно неблагонадежден субект. Може би стотина пъти се повтори следното: когато се приближавахме до дадено място, той посочваше натам с ръка и извикваше: „Там съм, Тигров мост! Туй съм той, Квимбо сигурен!“. Обаче щом се озовяхме по-наблизо, той все се отмяташе. Не се ограничихме само в обикаляне на залива, а стигнахме нагоре чак до Тапус и надолу — до Бату Мундан, ала всичко бе напразно. Квимбо не можеше да открие търсената местност, а ние не забелязахме никакво място, което поне донякъде би могло да има правото да се нарича Тигров мост.

— Кога най-сетне ще повярваш, че ще спечеля облога? — попита ме лордът. — Та-ки те е излъгал.

— Не мисля така. По-скоро допускам, че паметта на Квимбо не е достатъчно силна, за да различи отново едно вече познато място.

— Възможно е. Но дори и да е така, пак става ясно, че съвсем напразно сме дошли до този хубав остров. Претърсихме цялото крайбрежие, без да открием каквото и да било. Е, къде може да се е дянал този Тигров мост?

— Лъжеш се. Все още не сме претърсили всичко.

— И какво ни остава?

— Бреговете на реката.

— Хмм! — промърмори той в знак на несъгласие.

— Досега следвахме само морското крайбрежие. Ти не забеляза ли колко широко е речното устие в залива?

— Доста е широко, но каква ни е ползата от това?

— Може би Квимбо не прави разлика между морски и речен бряг. И изобщо паметта му за местности изглежда твърде слаба. Колко лесно търсеният от нас полуостров би могъл да се намира в реката!

— Значи смяташ, че би трябвало да насочим яхтата нагоре срещу течението?

— Не, нямам предвид точно това, понеже би било голяма непредпазливост. Нашата яхта в реката! Сигурно би направила впечатление. Не, ще предприема пътуването с лодка и ще взема със себе си само Квимбо, защото китаецът и хората му го познават.

— Аз няма ли да дойда?

— Не. По-необходим си на яхтата. Не забравяй, че тя положително е под наблюдение. Даже е твърде вероятно да бъде нападната. .

— Добре, прави каквото искаш!

— Тези думи бяха казани с недоволен тон. Англичанинът беше енергичен, безстрашен, дори дързък човек. Притежаваше твърде голяма гордост, себеотрицание и благородство, за да бъде завистлив, ала при всичко извършено и преживяно от нас до този момент, щастието се бе оказало по-благосклонно към мен, отколкото към него, тъй че го разбирах много добре. Рафли просто не се свърташе на едно място, искаше му се и той веднъж да бъде на „предната линия“, както обикновено се казва. Но в случая ставаше въпрос за едно начинание, от което зависеше всичко и просто в себе си имах повече вяра, отколкото в него. Не можех да се съобразявам с недоволството му.

Все още не се бяхме върнали в залива, когато минахме покрай една малайска лодка, представляваща според обичаите на тази страна плаващ магазин за дрехи и какви ли не дреболии. Веднага дрейфувахме и оставихме лодката да се приближи до нас, за да си купя саронг,^[2] както и малайска фуниеобразна шапка, изплетена от слама. Така поне отдалече можех да мина за местен жител. После лодката отплава, а ние останахме в дрейф, защото ми се струваше, че ще е по-добре да напусна яхтата заедно с Квимбо тук, отколкото по-късно в залива, където бе възможно да ни забележат.

Старият рибар се съгласи да ми отстъпи лодката си и след като навлякох саронга и си сложих шапката, ние се спуснахме в малкия плавателен съд и се отблъснахме от яхтата. Тя продължи плаването си, за да се върне на предишното си място, където бе стояла на котва. Намерените в лодката мрежи разпростряхме и подредихме така, че Квимбо добре да се скрие под тях. Започнах да греба.

Всички тези промени не можеха да бъдат наблюдавани от нежелани свидетели, тъй че се надявах да не ме разпознаят и да не осуетят намеренията ми.

Когато пак се озовахме в залива, видяхме, че беше извънредно оживен, но въпреки това се промъкнахме между лодките и ладиите, без никой да ни обърне внимание. Веднага щом завихме в устието на реката Квимбо посочи възбудено към левия бряг и каза:

— О, добър, мил менер, скоро тук съм при Тигров мост! Тук джонка съм бил на котва, кога Квимбо трябва пътува заедно за Цейлон.

Колко се зарадвах! Трябваше да положа усилия, за да попитам по-спокойно:

— А на какво разстояние нагоре по брега на реката се намира този мост?

— Хубав, храбър Квимбо туй не знам. Мил Германия продължи гребат. Квимбо каже.

Последвах съвета му. И отляво, и отдясно бреговете бяха застроени с какви ли не къщи и колиби с най-причудливи форми. След около половин час те изчезнаха. Бреговете станаха безлюдни и пусти. Бяха покрити с храсталаци и бамбук. Измина още четвърт час. Вече бях започнал да ставам нетърпелив, когато сред реката забелязахме остров. Между него и десния бряг се простираше откритата водна повърхност, обаче от другата страна островът бе свързан със сушата посредством мост.

Не можех да кажа дали беше каменен или дървен, защото изцяло бе обрасъл с буйна зеленина. Клонките и листата й бяха подкастрени по китайски маниер така, че се бяха образували две огромни фигури на тигри, лежащи една срещу друга. Квимбо възбудено размаха и двете си ръце.

— Тук, тук съм Тигров мост! Тук съм жилище на разбойник, дето Квимбо бил пленен и…

— Тихо, тихо! — прекъснах го аз. — Никой не бива да чуе, че разговаряме. Ти бил ли си на острова?

— Да, Квимбо бил.

— Там има ли някаква къща, колиба?

— Не, съм само дърво, храст и бамбук.

— А къде е жилището на китаеца?

— Жилище на бряг.

— Но нищо не се вижда. Има само гъста гора и още по-гъст бамбук.

— От остров по мост минава път до къща.

— Направо в този гъсталак ли?

— Да.

— От какво е направена къщата?

— Съм направен от бамбук.

— Няма ли друг път до нея, освен онзи през моста?

— Квимбо не знае друг път.

— А сега не издавай нито звук! Легни пак под мрежите!

Вече се бяхме приближили до острова. Трябваше да мина покрай къщата и следователно нямаше как да не я забележа. Не насочих лодката под моста, а избрах другата страна, където реката беше открита. Докато минавах покрай острова, сред крайбрежния гъсталак зърнах открито място с няколко водещи към водата стъпала. Там беше завързана една лодка. Ето значи къде се намираше пристанът за обитателите на пиратското свърталище! Те спираха на острова и оттам минаваха по моста за къщата. Защо, това не можех да разбера.

Продължих да греба нагоре по реката, докато тя направи завой и вече нямаше как някой да ни наблюдава от острова или от моста. После спрях леката лодка на левия бряг. Изтеглихме я на сушата и я скрихме под пълзящите растения, след което наредих на Квимбо да ме чака там.

— Не, хубав, добър Квимбо няма тук чака, щото изяде него тигър.

— Че наоколо има ли тигри?

— О, тук съм много, много тигър. Квимбо слушал как реве цяла нощ.

Тигри тук? Това беше опасно, защото бях взел само револверите си и ножа, но нямаше как, налагаше се да рискуваме. Сега трябваше да изминем надолу същото разстояние, което бяхме преплавали с лодката нагоре. Вървях пръв и с мъка се провирах през гъсталака. Никак не ми беше лесно, защото облеклото ми се състоеше само от широкия и дълъг саронг. За Квимбо, който ме следваше по петите, това не беше толкова трудно, тъй като аз му проправях път.

Не след дълго се натъкнах на утъпкана от човешки крак пътека, която се извиваше точно в нашата посока. От време на време от нея се отклоняваше по някоя подобна пътечка встрани. Следователно гъсталакът не беше чак толкова непроходим, както си бях мислил.

Продължавахме напред бавно и извънредно предпазливо. Внезапно аз се спрях, защото пред мен се откри широко свободно място, където се издигаше търсеното от нас жилище на китаеца. Видях и Тигровия мост, който излизаше на това широко място откъм реката, вдясно от нас. Точно срещу него се намираше голяма къща, построена само от бамбук, с три по-малки постройки край нея. От лявата страна забелязах висока здрава ограда, образуваща окръжност, направена от дебели бамбукови пръти, високи около три метра, които бяха забити в земята съвсем близо един до друг. В центъра на ограденото място имаше друга, още по-висока сграда. За каква ли цел служеше тя?

Отдръпнах се в гъсталака. Квимбо застана до мен и като посочи с ръка към една от по-малките постройки, ми пошепна:

— Там съм бил хванат хубав, храбър Квимбо. Стоял и лежал тъй здраво вързан, че не мога бягам.

В същия миг дочухме как някакъв човек силно изрева от болка. Виковете се разнесоха откъм голямата къща.

— Туй съм пазач, дето надзирават и дават яде на клет Квимбо — обясни ми кафърът.

— Но защо крещи? — попитах аз.

— Щото Линг-тао бие.

Канех се да продължа с въпросите си, но не можах, понеже от насрещната врата се появиха трима мъже. Единият от тях беше… нашият лоцман. Вторият също беше малаец. Те се спряха. Третият беше китаец. Той се отправи към споменатата сграда и отвори тясната й врата. Веднага се разнесе ревът на някакъв хищник. Китаецът влезе във външното оградено пространство и дръпна вратата зад себе си. Но преди да я затвори напълно, успях да зърна животното, което беше изревало — една черна пантера с необикновено големи размери. Очевидно тя бе опитомена поне дотолкова, че да не се нахвърля върху китаеца.

След десетина минути човекът излезе от ограденото място и отиде при двамата малайци.

— Туй съм Линг-тао — прошепна Квимбо кажи-речи разтреперан.

— Знаеш ли за какво му е тази пантера?

— Квимбо не знам, но чувал я реве цяла нощ.

Хрумна ми една мисъл, ала не ми остана време да се спра по-продължително на нея, защото откъм острова се разнесоха звуци на гонг, след което китаецът и двамата малайци бързо преминаха по моста. Когато се върнаха, видяхме, че с тях имаше и четвърти човек, а именно — писарят на холандския чиновник от пристанището. Те носеха на ръце някакъв мъж в малайски дрехи, който беше вързан, а вероятно и устата му беше запушена. Отнесоха го до ограденото място и Линг-тао отново отвори вратата. Пак видях пантерата, която с рев се втурна към него, но по заповед на господаря си бързо се отдръпна назад. С помощта на лоцмана китаецът вдигна вързания човек и двамата го внесоха вътре. Вратата остана полуотворена. Писарят и малаецът застанаха край нея, за да погледат след другите двама, като по този начин и ние можехме да виждаме през пролуката какво става вътре. Пантерата беше легнала встрани и фучеше. Китаецът и лоцманът стигнаха до вътрешната ограда, отвориха една врата, внесоха пленника и пак я затвориха след себе си. Останаха вътре около петнайсетина минути. После се върнаха. След като затвориха и вътрешната, и външната врата, те влязоха в голямата къща.

Кой ли беше този пленник? Защо го бяха завлекли зад оградата? Дали изобщо не използваха това място като затвор? Дали пантерата беше там, за да пази затворниците? Дали и Бонтверкер, когото търсехме, не се намираше също вътре?

Ето какви въпроси си задавах. Не можех да им отговоря, но още тази вечер трябваше всичко да разбера, защото решението ми бе непоклатимо — след смрачаване щях да се върна на това място, за да разузная тайно пиратското свърталище. Сега засега обаче трябваше да изчезвам, понеже тук очевидно имаше повече хора, отколкото предполагах, а аз бях постигнал каквото исках… бях открил Тигровия мост.

Въпреки всичко останах легнал на земята още известно време. Помислих си, че за моето разузнаване по тъмно ще ми е много полезно да огледам острова и моста. Ето защо отпратих Квимбо да се върне малко назад и под закрилата на гъстата растителност се запромъквах по моста. Едва-що се бях озовал на острова, когато зад гърба си дочух гласове. Тъкмо намерих време да пропълзя зад хаотично сплетените клонки и филизи и ето че се появиха Линг-тао и лоцманът. Отправиха се към вече споменатия пристан и там спряха. Съвсем ясно долових въпроса на китаеца:

— Ще се справиш ли?

— Надявам се — отвърна другият.

— Имаш време да измислиш нещо хитро. Яхтата трябва да стане наша. Колко добре можем да я използваме! Ако имахме повече хора, щяхме още тук да свършим тази работа. Но сега разполагам само с вас тримата и пазача, когото пак трябваше да пребия от бой, защото даваше твърде много храна на холандеца. Другите са в открито море и ще се завърнат чак след седмици. Успееш ли да закараш яхтата до Паданг, тя ще бъде наша. Необходимо е само да се обърнеш там към брат ми Си-сън.

— Надявам се да успея. По пътя все ще ми дойде някоя добра идея.

— Изпрати ми известие, преди да започне пътуването!

Той пак мина по моста и се върна в къщата. Лоцманът се качи в една лодка, хвана веслата и се отдалечи.

Сега вече знаех кои хора се намираха тук: Линг-тао, писарят, малаецът и наказаният пазач. Не се страхувах от четиримата. Дали трябваше да освободя пленниците веднага? Моментът беше удобен! Но пантерата! Какво ли представляваше револверът пред това животно? И най-важното — кроеше се някакъв план срещу нашата яхта. Лоцманът се канеше да я откара в друга посока и аз трябваше да побързам да му попреча. И така, промъкнах се обратно по моста, намерих Квимбо и двамата се затичахме към нашата лодка. Спуснахме я обратно във водата и се качихме в нея. Квимбо се скри под мрежите, а аз започнах да греба надолу по реката колкото ми държаха силите. Движехме се бързо, но въпреки това зърнахме лоцмана едва след като стигнахме устието на реката. Той продължи да гребе успоредно на брега, сигурно за да вземе лоцманската си лодка, а ние се насочихме право към яхтата. Веднага щом се озовах на борда щурманът ми извика:

— Но, сър, връщате се сам! Не сте ли заедно с лорда?

— Сър Джон не е ли тук? — отвърнах на въпроса с въпрос.

— Не е. Той тръгна отдавна заедно с китаеца-писар.

— А-а! Накъде?

— След вас.

— Каква…

За малко щях да кажа „глупост“. По-нататък научих следното: на лорда никак не му било безразлично, че съм отишъл без него на разузнаване. Ето защо с радост видял, че писарят на холандеца се връща заради някаква грешка в сумата за престоя ни в залива. Запитал го дали има време и дали добре познава бреговете на реката. Ставало въпрос да се открие една местност, наречена Тигровия мост. Въпреки изричното ми предупреждение лордът пак споменал това име, защото като държавен чиновник той смятал писаря за човек, на когото можел да разчита. И писарят, който беше доверено лице на китаеца, разбира се веднага се съгласил с това предложение, но само за да заведе англичанина право в ръцете на Линг-тао.

Вече знаех кой е пленникът, като се има предвид и факта, че лордът бил наредил на писаря да му осигури саронг и сламена шапка. Докато разговарях с кормчията, целият екипаж на яхтата се беше насъбрал около мен. Разказах им каквото бях видял и чул. Те се наканиха веднага да тръгнат, за да измъкнат лорда:

Наложи се малко да ги обуздая.

— Не бързайте толкова! Не можем да оставим яхтата без надзор и изобщо не са нужни толкова много хора. Впрочем, я вижте, лоцманът пристига с лодката си! Нека чуем какво ще ни каже!

Щом негодникът свали своето платно, ние му хвърлихме въже и той се изкатери на палубата. Поздрави и се приближи до мен.

— Сахиб, трябва да ти предам важно съобщение. Господарят на този кораб тръгна да търси Тигровия мост, нали?

— Да.

— Но това място не се намира тук наоколо, а е чак в Паданг. Ето защо заедно с писаря той се отправи натам и ми нареди да ви съобщя, че трябва бързо да го последвате и да го вземете на борда.

— Добре, но засега ти си на борда и ще те вземем с нас до Паданг, ала след като измъкнем англичанина от Тигровия мост. Вържете го!

Десет здрави ръце събориха лоцмана на земята, вързаха го и го отнесоха долу в трюма. Наредих да спуснат капитанската лодка във водата, взех четири добре въоръжени гребци, нарамих Мечкоубиеца заради пантерата и се качих в лодката. Тя се понесе през залива към устието на реката така, сякаш бе карана с парна машина.

За да се доберем с Квимбо до Тигровия мост ни бяха необходими повече от четиридесет и пет минути, а сега ни стигна и половината от това време. Момчетата въртяха веслата като дяволи, само и само час по-скоро да освободят своя лорд. Не продължихме по-нагоре от острова, а спряхме с лодката направо на пристана. Моряците се скриха, а аз затърсих гонга. Видях, че висеше на едно дърво. Ударих го силно три пъти. Линг-тао бързо излезе от къщата и дойде на острова. Като ме видя, той се стъписа.

— Кой си ти и какво търсиш тук? — попита ме строго.

— Искам да говоря с менер Бонтверкер и английския лорд, които си затворил тук.

От уплаха той взе да преглъща и едвам продума:

— Не те разбирам.

— Как се казваш?

— Си-сън.

— Хубаво! Само че хората ти те наричат Линг-тао. Аз съм от яхтата, чийто собственик си затворил тук. Ние пленихме твоята джонка „Хайанг-дзъ“ и избесихме екипажа й. После заловихме Та-ки на Тилангджонг, а сега сме дошли да си разчистим сметките с теб и с брат ти Си-сън в Паданг.

— Все още не мога да те разбера — изпелтечи той.

— Тогава ще ти го кажа по-ясно. Ето ти!

Юмрукът ми го удари в слепоочието и негодникът се строполи на земята. Моряците излязоха от скривалището си, за да го вържат. В същия миг забелязах, че от къщата изскочиха писарят, малаецът и един кривокрак китаец, който сигурно беше пазачът. Искаха да видят кой беше ударил гонга. След минута и те лежаха вързани. Завлякохме ги през моста до откритото място пред голямата къща и там ги захвърлихме на земята. После се отправихме към вратата на външната ограда. Взех Мечкоубиеца в ръце, а един от моряците тихо отвори вратата. Но въпреки всичко хищникът ни чу. През леко отворената врата забелязах, че се беше снишил и се готвеше за скок, а очите му бяха насочени към нас. Вдигнах Мечкоубиеца, набързо се прицелих и стрелях. Куршумът, попаднал право в окото му, го накара да подскочи вертикално нагоре, след което звярът падна на същото място, където беше лежал. Моряците поискаха да влязат, но аз ги задържах, защото можеше да има и друга пантера, въпреки че преди това бях забелязал само една. Заредих отново изстреляната цев и влязох вътре. Нямаше друга пантера. Тогава ликувайки, моите придружители се наканиха да се втурнат към вътрешната ограда, която затваряше малко кръгло пространство. Но аз им направих знак да останат назад и тихо започнах да се промъквам сам към втората ограда. Намерих вратата й и напрегнах слух. Вътре разговаряха двама души:

— Той стреля — чух гласа на лорда. — Така може да гърми само неговата ужасна пушка.

— Наистина ли вярвате, милорд, че този немец ще дойде?

— Ще дойде! Няма да ме остави да кисна тук.,

— Ами ако пленят и него?

— Него ли? О, той не е толкова глупав като мен! Един такъв китаец не може да го плени, той е…

Лордът млъкна и се ослуша, понеже бях почукал.

— Има ли някой навън? — попита Рафли високо.

— Да — отвърнах аз.

— Кой е?

— Един човек, който иска да се обзаложи с теб!

— Чарли, Чарли, ти си, наистина си ти! Отваряй, бързо отваряй!

Отворих вратата. Той не можеше да излезе, защото лежеше вързан на земята, а до него, също така вързан, видях друг човек, на когото ясно личеше, че се намира от по-дълго време на това нерадостно място.

— Отвържи ме, Чарли, отвържи ме бързо, за да мога да те прегърна и да ти стисна ръцете!

— А този човек менер Бонтверкер ли е? — попитах аз.

— Йес, йес! Но не говори толкова много, а развържи въжетата и ни освободи!

Така и направих. Лордът скочи на крака, сграбчи ме в прегръдките си и тъй ме притисна, че щях да извикам. Същевременно може би десетина пъти се нарече най-глупавия човек, какъвто можело да има, и ме подкани да им разкажа как ми се е удало, да открия къде е бил затворен.

А що се отнасяше до него самия, той просто бил откаран с лодка до острова от писаря и като излизал от нея, го ударили по главата, завързали го и го предали в ръцете на китаеца.

Не беше необходимо да обяснявам на холандеца каквото и да било, защото от лорд Рафли, своя някогашен добър познат от Капщад, той беше научил вече къде и от кого бяхме чули за него и как после бяхме взели решение да го освободим от това неприятно положение. След като с кратки думи му разказах днешните си преживявания, той знаеше вече всичко.

С каква радост посрещнаха моряците любимия си лорд! Те н ай-настоятел но поискаха разрешение да бичуват Линг-тао, но разбира се, им беше отказано. Разпитахме пленниците си, ала не успяхме да изтръгнем от тях нито една дума.

Докато претърсвахме помещенията, забелязахме, че те бяха извънредно скромно обзаведени, което не можеше да не ни учуди. Пиратството положително им беше носило огромни печалби. Но къде ли бяха скрили своите богатства? Бонтверкер е бил принуден да изпрати до Тйелатяп писмо с искане за пари, но се е оказал достатъчно умен да напише фалшив адрес. Сумата, която му взели при нападението, била и без това достатъчно голяма. Но къде беше тя? И в това отношение не успяхме да узнаем нищо. Дали е била разпределена? В този случай, както и във всички останали, Линг-тао като предводител е получавал лъвския пай. Претърсихме всички помещения, както и цялата околност на постройката, ала освен някои дребни суми не открихме абсолютно нищо.

Но ето, че съвсем неочаквано върху този въпрос бе хвърлена светлина. Заедно с Квимбо се появи старият рибар, нашият нов лоцман. При завръщането си на яхтата просто не ми бе останало време да помисля за него и пак бях отплавал с лодката, без да поговоря със стареца. Та тогава той заприказвал Квимбо, който знаеше, че бях тръгнал да освободя освен лорда, също и неговия някогашен господар, менер Бонтверкер. Какво голямо желание имал старият лоцман и той да участва в нашето начинание! След като се разговорили, двамата решили също да тръгнат за Тигровия мост. И ето ти на, че сега бяха тук.

Щом стария рибар чу, че напразно сме търсили пари и други ценности, той ми каза:

— Сахиб, тук няма да откриеш нищо, защото богатството на този Си-сън е в Паданг. Всъщност жилището му съвсем не е тук. Той се появява само за известно време, защо, досега не знаех, но вече знам. Той живее в столицата Паданг.

— Какво прави там?

— Заедно с брат си се занимава с парични сделки.

— Аха, значи е банкер. Тогава менер Бонтверкер може да се радва, тъй като в такъв случай ще има възможност да компенсира загубите си.

Когато китаецът чу за това, проговори за пръв път. Той скръцна със зъби и тръсна една ругатня, отправена по мой адрес. Но това не бяха последните му думи. Той проговори още веднъж, а именно, след като кафърът се изправи пред него, ритна го и го наруга:

— Има ти очи? Вижда тук хубав, добър, храбър Квимбо? Ти хванал вързан Квимбо и беден Квимбо трябвал има много лош глад при теб. Ти съм лош човек, лош негодник и мизерно подлец!

— Изчезвай, жабо! — изкрещя китаецът. — Сега разбирам, че ти си виновен за всичко. Ако можех да го предвидя, нямаше да стоиш жив пред очите ми!

Отидох зад оградата, за да одера кожата на пантерата. Тя щеше да ми остане като спомен за това приключение. Квимбо прояви готовност да я почисти и обработи по кафърски начин.

Предстоеше да решим какво да правим с пленниците. Нямахме доверие в местните власти. Вероятно голяма част от населението помагаше на Линг-тао. Ето защо предложих да го отведем в столицата, заедно със съучастниците му и там да го предадем на губернатора, който положително щеше да нареди да се извърши най-строго разследване на случая. Останалите заявиха, че са съгласни.

Съвсем ни беше безразлично какво щеше да стане с постройките и обзавеждането им при Тигровия мост. Оставихме всичко непокътнато и скоро напуснахме с лодките пиратското свърталище. От всички ни, най-радостен и доволен беше менер Бонтверкер, който кажи-речи не изпускаше из очи своя верен Квимбо, защото все пак на него трябваше да благодари, че в този ден съдбата му бе взела такъв благоприятен обрат.

Щом стигнахме яхтата, веднага бе запален огъня под котлите. Но преди да успеем да вдигнем котва, се видяхме заобиколени от безброй лодки, чиито гребци искаха да се качат на борда, за да научат подробности. Най-много шум вдигаха представителите на местните власти, които накрая започнаха да ни заплашват, за да им предадем нашите пленници. Не им обърнахме никакво внимание, а когато се опитаха със сила да се качат на палубата, вече имахме достатъчно пара, за да можем да тръгнем. Видяха се принудени да ни оставят на спокойствие.

Много добре бях забелязал, че през цялото време лордът се навърташе около мен, без да посмее да ме заговори. Пенснето се плъзгаше до върха на носа му по-често от когато и да било. И никак не бе чудно! Носът му се беше провесил тъжно надолу като ушите на нюфаундлендско куче. реших да не го безпокоя и постъпих правилно, защото по едно време сам дойде при мен и като сложи ръка на рамото ми, каза:

— Чарли!

— Сър Джон!

— Ти спечели!

— Облога ли? Йес!

— Не! Моята чадър-лула!

— Йес?

Той взе да преглъща и да сумти, а накрая каза:

— Вече не мога да се мерна в Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47. Аз ще…

— Сър Джон — прекъснах го аз. Положението беше много деликатно и не биваше да го засегна. — Сър Джон, ще разрешиш ли на един твой приятел да те помоли нещо?

— На кой приятел?

— На мен! Моля те да приемеш един подарък от мен! Като почетен знак за твоята вярна бойна дружба в борбата ни срещу похитителите на девойки ти подарявам ей тази лула. Ще я приемеш ли?

При тези думи лицето му грейна като слънцето в ясно утро.

— Чарли! Ти си… ти си…

— Приемаш ли я?

— Йес! От теб я приемам! А ти наистина си най-съвършеният джентълмен от Лондон до Капщад и от Бирма до Сан Франциско, макар че…

— … макар че спечелих първия си облог в живота си срещу лорд Рафли.

Паданг, най-големият град на западното крайбрежие, е красиво благоустроено селище с оживено мореплаване и добре развита търговия, тъй като големият износ на разнообразни стоки от западната половина на Суматра се осъществява именно чрез този град. Още по онова време Паданг имаше над двадесет хиляди жители и при това толкова добре уредено правораздаване, че не можехме да се съмняваме в справедливото наказание на китаеца и неговата банда.

От дълго време властите преследваха пиратите, но всичките им усилия оставаха напразни. Човек лесно може да си представи колко добре дошли бяхме за тях, когато предадохме на правосъдието нашите достопочтени пътници от трюма. Съдебното следствие започна още на следващия ден и ние бяхме разпитани като свидетели. Хората се отнасяха към нас извънредно любезно, а щом менер Бонтверкер съобщи сумата, която му е била ограбена, те незабавно проявиха готовност да му бъде възстановена от имуществото на двамата братя, намиращо се вече в ръцете на властите. Разбира се, че беше арестуван и Си-сън, братът на китаеца.

За щастие сумата, отнета от Бонтверкер по време на нападението, беше само една малка част от онова, което бе наследил от брат си в Тйелатяп. По-голямата част от нея беше тръгнала по друг по-сигурен път.

В Паданг останахме две седмици, а после закарахме Бонтверкер до Коломбо, където той щеше да изчака някакъв удобен случай, за да стигне до Капщад. Тъй като беше решил да вземе със себе си своя Квимбо и да го задържи завинаги, кафърът се видя принуден да се сбогува с нас. Това бе сторено по неговия развеселяващ начин, но този път той не можа да предизвика усмивките ни. На мен последен ми подаде ръка с думите:

— Помни още мил, добър Германия как намери хубав, храбър Квимбо долу в пясък на кораб?

— Много добре си спомням — отвърнах му аз. — Та нали те мислеха за призрак!

— О, Квимбо не призрак, а Квимбо съм хубав, храбър Квимбо. Но ако добър Германия не намерил Квимбо в джонка, Квимбо бил обесен кат’ пират, макар съм бил невинен. Затуй Квимбо никога не забравят негов менер Германия и сега каже един въпрос.

— Е, какво ще питаш?

— Ако нявга Квимбо дойдат път до Германия, може там посети свой добър менер?

— Естествено! Много бих се радвал, ако някога дойдеш при мен на гости.

— Тогаз хубав, храбър Квимбо дойдат много сигурно. Но първо направят съвсем много хубав прическа коса. Съм в Германия също млад хубав момиче, кое казва Митие?

— Да, там има много млади момичета с това име.

— О, тогаз Квимбо направят свой прическа тъй чудесен, че около него се събере много сто Митие наведнъж.

От удоволствие устата му се разтегли от едното ухо до другото и той ми разтърси ръцете още веднъж, уверявайки ме най-сериозно:

— Ако менер Германия запазят там за Квимбо много Митие, тогаз идват добър, хубав, храбър Квимбо съвсем сигурно!

Но, за съжаление, славният кафър не се е появил още и до ден днешен и събирането на многото „млад, хубав момиче Митие“ още не се е състояло.

Може би година по-късно лордът ми изпрати два стари вестника, а именно един брой от излизащия в Сорабая „Бинг-танг-ти-мор“ и един брой от печатания в Паданг „Суматра-кърънт“. И двата вестника разказваха за пленяването на китаеца Линг-тао при Тигровия мост, като после добавяха и останалото. Властите бяха успели да разберат, че освен „Хайанг-дзъ“ имало и още две други джонки, които се занимавали с пиратство за сметка на хитрия китаец и съдружниците му. Усърдно започнали да ги преследват. И двете джонки се отправили към залива Тапа-нули, но били посрещнати така, че не се измъкнал нито един човек от екипажите им. Накрая по рейте били избесени толкова много пирати, че след това по онези места рядко някой се е оплаквал от несигурност в корабоплаването.