Карл Май
Край Тихия океан (13)

Четвърта глава
Призракът на пиратската джонка

Каютата на пиратския капитан беше обзаведена и подредена с ориенталски вкус и разкош, но любопитството ни бе привлечено най-силно от малко ковчеже, изработено от лъскава мед, което отворихме с помощта на една кама. Освен значителна парична сума, то съдържаше и голямо количество бисери, несъмнено откраднатите от остров Каретиву.

След това затворихме пленниците в трюма. Вдигнахме само някои платна на джонката и яхтата я взе на буксир. После се насочихме на югозапад, отново минахме покрай Хамбонтоте, Тангале и Кап Тъндър-Хед с неговите прочути разрушени храмове и още следобед пристигнахме в Поен дьо Гал, където появяването ни предизвика истинска сензация. Беше нещо невиждано и нечувано, че една малка частна яхта бе дръзнала да излезе срещу покрилия се със зловеща слава похитител на хора и го беше пленила без нито един-единствен изстрел.

Мюдюринът се бе върнал току-що от лова на Слонове. Толкова се смая от нашите преживявания, че не каза нито дума, но трябваше също мълчаливо да понесе и упреците на Рафли, Че заради пирата неговият верен Калади замалко не беше удавен. Англичанинът предаде на мюдюрина всички пленници, за да бъдат наказани. Повери му и кораба за съхранение до идването на губернатора, който лично щеше да го огледа и щеше да произнесе присъдата си за правото на собственост както над джонката, така и над намереното в нея.

От само себе си се разбираше, че екипажът на джонката „Ха-йанг-дзъ“ трябваше да бъде наказан по най-строг начин. Но въпросът беше по законите на кое право да стане това. Общо взето на Цейлон и за европейци, и за местни жители е валидно старохоландското право, ала все пак за тамулите^[1] съществува техен собствен кодекс, наречен Тесавалами, а пък освен това в Канди е валидно и специално, местно правораздаване. Английските закони се прилагаха само при търговски и мореплавателски въпроси. По кои закони трябваше да бъдат съдени похитителите на девойки — по английските или по старохоландските? Това бе важно само за чиновниците, но не и за мен или за Рафли. То просто не ни интересуваше. Мюдюринът не можеше да вземе решение. Налагаше му се да изчака пристигането на губернатора, а дотогава трябваше и да вземе мерки да предотврати бягството на затворниците. Беше на мнение, че ще е най-добре да ги остави на джонката под силна охрана. Всъщност Рафли нямаше думата по този въпрос, но смяташе, че е съвсем естествено чиновникът да се обърне към него за съвет. И ето че сега англичанинът се извъртя към мен и каза:

— Чарли!

— Сър!

— Ти какво мислиш по въпроса?

— Нищо.

— Хмм! Но все пак трябва да имаш някакво мнение.

— При условие, че познавам тукашните затвори.

— Сигурно няма да струват кой знае колко.

— Тогава наистина ще е по-уместно да оставят онези негодници на кораба, но разбира се под най-строга охрана.

— Well, и аз тъй мисля. Значи така решаваме и така ще стане.

Мюдюринът стана от мястото си, поклони се, покани ни на вечеря и си отиде. Англичанинът направи една от своите подигравателни гримаси и ме попита:

— Какво ще кажеш за този човек, Чарли?

— Теб те смята за по-важна клечка от самия себе си.

— Не бих го съветвал да мисли иначе! Да не би ти да си на друго мнение, а?

— Мнението ми за теб е същото, каквото и твоето за мен.

— Добре казано, много добре казано. Дано приказваш също тъй умно и след като чуеш какво предложение имам.

— Тогава давай да го чуем, сър?

— Оттук тръгваш за Суец и после се връщаш у дома, нали?

— Не, отивам в Бомбай.

— Тая няма да стане!

— Какво?

— Самият аз идвам оттам и толкова скоро не ми се връща на същото място. Какво ще търсиш там без мен?

— Онова, което търся навсякъде.

— Вярно! Значи е все едно дали ще видиш Бомбай или не.

— Предварителният план на моето пътуване ме насочва натам.

— Предварителен план! И изобщо план! Че кой разумен човек крои планове? Празниците се празнуват, когато дойдат! Такъв странен спътник като теб още не съм виждал. Целият си изтъкан от капризи и недостатъци и въпреки всичко човек не може да не те обича, все едно дали иска или не. Но още не те пускам да си заминеш.

— Мислиш ли, че можеш да ме задържиш?

— Йес.

— Как?

— Хмм! Да се обзаложим ли?

— Не, не се обзалагам.

— Глупости! Изчакай, докато ти кажа за какъв облог става дума! Залагам сто английски лири, че ще останеш при мен. Я кажи сега колко даваш ти срещу моята сума!

— Нищо!

— Ужасен човек! Сигурно щях да спечеля този облог! Чарли, искаш ли да дойдеш с мен?

— Къде?

Той бързо наведе глава така, че пенснето му се плъзна до върха на носа, и като ме погледна подмамващо над стъклата, изговори една-единствена дума, но със силно натъртване:

— Ябадиу!

Тази дума действително ми направи очакваното от него впечатление, обаче аз не се издадох и го попитах с пълно безразличие:

— Е, и какво?

— Какво ли? Ама че въпрос! Нима не знаеш какво означава Ябадиу?

— Това е старото име на Ява. Островът е бил наричан така приблизително по времето на Птоломей.

— Правилно! Значи Ява! Е, какво ще кажеш?

— Там ли искаш да отидеш, сър?

— Дали искам? Не виждам кой би могъл да ми забрани! Да не би да съществува някой човек, който да има правото да те спре?

— Не.

— Значи се разбрахме! Отплаваме за Ява!

— Полека, полека, сър Джон! Пътуването до Ява би ме отдалечило твърде много от родината.

— Не бива да се гордееш прекалено с тази своя мисъл, Чарли. Всички пътища водят към Рим и на теб може да ти е съвсем безразлично дали ще се завърнеш в родното си гнездо от запад или от изток, през Америка или през Африка. Много ти се чудя, че…

Тук той беше прекъснат. Навън се разнесоха песни и музика, а един от служителите на хотела влезе в стаята и ни помоли да се покажем на верандата, защото хората искали да ни видят.

— Кои хора? — учудено попита англичанинът.

— Народът, който се е събрал, за да ви отдаде почитта си и да ви благодари.

— За какво?

— Девойките, отвлечени по време на лова на слонове, които вие сте спасили, ще минат тържествено през града. После ще бъдат придружени до Коломбо от пратеника, който мюдюринът изпраща да иде там при губернатора.

Рафли направи една от своите особени гримаси, остави пенснето да се плъзне до върха на носа му и попита:

— Да не би и ние да трябва да участваме в тържественото шествие през града, а?

— Ваше сиятелство, кой би си го помислил!

С тези думи изплашеният човек изхвръкна през вратата.

Рафли се усмихна и ми кимна.

— Е добре, да им позволим малко да ни позяпат! Но преди това пак ти казвам, че разчитам на теб да ме придружиш до Ява. Необходими са ми три дни за подготовката на това пътуване. Толкова време ти давам да размислиш дали искаш или не. Но тежко ти, ако не пожелаеш да тръгнеш с мен!

Навън начело на празничното шествие, при светлината на много факли бяха застанали накичените с безброй цветя девойки. Щом ни забелязаха хората, от стотици гърла проехтяха силни викове, а музикантите започнаха да свирят. Това продължи може би десетина минути и не престана преди да се приберем обратно в стаята.

Малко по-късно се отзовахме на поканата на мюдюрина. При него узнахме, че на джонката е изпратен един лейтенант от местното население заедно с десет души, за да пазят пленниците. Попитах дали тези единадесет мъже са достатъчни, но се успокоих след забележката на мюдюрина, че повече пазачи не са необходими, понеже пленниците били оковани и вързани за околните предмети.

Тъй като предишната нощ бяхме будували, останахме при мюдюрина само толкова, колкото изискваше благоприличието, и щом се върнахме, веднага легнахме да спим. В резултат на голямата ни умора на следващото утро станахме едва, когато дойдоха да ни събудят. Мюдюринът. пак искаше да говори с нас. Сигурно беше нещо важно. Имайки предвид колко надути и недостъпни са обикновено такива чиновници, разполагащи с голяма власт, можех да се поздравя за щастливото си познанство с Рафли, защото единствено на неговите роднински връзки с генералния губернатор трябваше да благодарим, че мюдюринът бе толкова услужлив и любезен към нас.

Той имаше много сериозен и тържествен вид, когато влезе в стаята на Рафли, където и аз се бях озовал набързо. Твърде странно звучеше и уводният му въпрос, отправен към англичанина, веднага след като ни поздрави и седна:

— Сър, къде живеят духовете?

От слисване лицето на Рафли така се удължи, че пенснето му се раздвижи по вече познатия ни начин. Известно време той гледа втренчено мюдюрина, а после поклати глава и едва продума:

— Духовете…? Хмм! Духовете…?

— Да, духовете! — кимна мюдюринът.

— Но кои? Има различни духове.

— Така ли?

— Ами да, например има будни и заспали духове, спокойни и неспокойни, високи и ниски духове и тъй нататък.

— Сър, не се шегувам. Имам предвид истинските духове.

— Истинските ли? Хмм! Може би призраците?

— Като че ли дух и призрак не е едно и също.

При тези думи по лицето на Рафли се изписа подигравателно изражение. Той намести пенснето си пак там, където му беше мястото, засмя се и каза:

— Не е едно и също. Човек може да предаде Богу дух, но да предаде Богу призрака си — това не може. Да не би през изминалата нощ да се е появил някой призрак?

— Да.

— Къде?

— На джонката.

— И ти вярваш ли го, сър?

— Да, вярвам го.

— А аз, не. Призраци изобщо няма, а ако някой от войниците ти твърди, че е видял подобно нещо, тогава се обзалагам на хиляда или на пет хиляди лири стерлинги, че този призрак е от плът и кръв и крои някакво пъклено дело. Да не би някой да се е опитал да освободи пленниците?

— Не.

— Не? Но това може да е бил само някой от пленниците, понеже освен войниците и пиратите на борда няма други хора.

— Не е бил никой от тях. Всички разбойници са вързани толкова здраво, че е изключено сами да се освободят. Било е съвсем друго същество. Някой дух!

Той изрече тези думи с такава убеденост, че Рафли отново поклати глава и се обърна към мен:

— Чарли!

— Сър!

— Има ли духове?

— Да.

— А призраци?

— Не. Кой твърди, че тази нощ е видял призрак?

— Пазачите — отвърна мюдюринът.

— Един от тях или неколцина?

— Всички. Преди малко ми беше доложено от лейтенанта. Доведох го тук. Той чака отвън и ако искате, може да ни разкаже всичко.

Станах и поканих човека в стаята. Той съвсем нямаше вид на страхливец, но хора с неговия произход още от деца попадат под влиянието на много силно суеверие. Накарахме го да ни опише какво е видял.

Както е известно по всички краища на земното кълбо и сред всички народи полунощ се смята за часът на призраците. И наистина било в полунощ, когато над джонката изведнъж се извил силен вятър и призракът се появил.

— Откъде дойде? — попитах аз.

— Никой не видя: Той просто бе там.

— Колко време го наблюдавахте?

— Само няколко минути.

— Къде отиде?

— Не видяхме. Просто изчезна.

— Как изглеждаше?

— Страшно! Сърцата ни изтръпнаха.

— Страшно! Какво искаш да кажеш? Опиши ми го по-подробно!

— Не мога. Та кой ли може да опише призрак?!

— Приличаше ли на животно?

— Не. .

— А на човек?

— Не.

— На кое същество приличаше?

— На никое.

Това бяха всичките сведения, които получих. Не успях да узная нищо повече. Все пак от предпазливост отново попитах:

— Да не би днес да липсва някой от пленниците?

— Не.

— А някой да се е бил развързал и после вие пак да сте го вързали?

— Не, сър.

Двамата с Рафли се спогледахме, а после избухнахме в неудържим смях.

— Не се смейте, милорди! — предупреди ни изплашеният мюдюрин. — Призраците си отмъщават за всяка шега, която човек си направи с тях.

— Този вид призраци, за който става въпрос, не само не отмъщават, ами дори се радват, ако не им се случи нещо лошо — отвърна Рафли. — Всъщност този призрак никак не ни интересува, но понеже ние пленихме джонката, навярно имаме право да проверим за кой вид от тези свръхестествени същества става дума. Чарли, ще дойдеш ли с мен?

— Да — отвърнах аз.

— Имаш ли представа какъв е този призрак?

— Все още не.

— Да се обзаложим ли?

— Не.

— Но ти можеш да спечелиш. Залагам…

— Не залагай нищо, сър — прекъснах го аз, — няма да участвам в облога.

— Е да, цяло нещастие е все за това да се разправям с теб. Наистина човек не може да те накара да се обзаложиш, дори и когато става въпрос за призраци.

Първо закусихме, а после се отправихме към пристанището и се качихме на борда на джонката. Охраната от предишния ден все още не беше сменена, тъй че заварихме войниците, които бяха видели „призрака“. За съжаление от тях не можеше да се научи нищо повече от онова, което вече знаехме. Само ни направи впечатление, че те по-скоро бяха чули призрака, отколкото да го бяха видели.

Слязохме в трюма, за да огледаме пленниците. Бяха вързани както трябва. Никой не можеше да се освободи, освен ако не го развържеха пазачите, а нямаше никакво съмнение, че подобно нещо не беше ставало. Когато напуснахме джонката, знаехме толкова, колкото и преди. Кой знае какво беше накарало суеверните сингалци да изгубят ума и дума.

Обаче още на следващото утро мюдюринът пак изпрати човек да ни помоли да отидем при него, за да ни съобщи, че призракът отново се е появил в полунощ. И този път това му било доложено от офицера на стражата и човекът още чакал, за да ни даде необходимите сведения. Всичко се повторило, също както през миналата нощ. Първо се извил вятър, а после се появил призракът, чиято фигура обаче не се различавала и следователно не можело да бъде описана.

— Наистина ли задуха вятър? — попитах аз.

— О, да, съвсем внезапно — отговори лейтенантът.

— Почувствахте ли го?

— И още как.

— Откъде дойде призракът?

— Не знам. Просто изведнъж беше там.

— И къде отиде?

— Не мога да кажа. Изчезна.

— Видяхте ли го да се движи?

— Да.

— Тогава трябва да знаете на кое място или на кои места на кораба се е намирал.

— Той стигна до средната мачта.

— От коя посока дойде?

— Не забелязах.

— Не сте си държали очите отворени или страхът е замъглил погледа ви. Ще дойдем с теб, за да разследваме още веднъж тази призрачна история.

Така и направихме, но усилията ни не доведоха до никакъв резултат. Заварихме всичко както си беше и предишния ден. Край средната мачта, до която, както казваха, бил идвал призракът, имаше няколко големи коша с дини и други плодове, предназначени за храна на похитителите. Огледах тези кошове, но не намерих нищо, което по какъвто и да било начин да свържа с призрака. Ядосах се, ала не на привидението или, да речем, на глупостта на сингалците, а единствено на себе си. На колко трудни въпроси бях намирал отговорите досега, какви дири бях проследявал! А ето че в този случай не ми хрумваше абсолютно нищо. О, Кара бен Немзи, о, Олд Шетърхенд, къде остана прозорливостта ти?

След като се бяхме разделили вече с мюдюрина и отново седяхме сами, Рафли ми се усмихна лукаво и подхвърли:

— Чарли, съжалявам те!

— Защо?

— Защото призракът е напуснал кораба и сега витае само в главата ти. Струва ми се, че скоро ще усетиш силния внезапен вятър.

— Подигравай се, подигравай! Но наистина е досадно да не можеш да хванеш дирята на една такава щуротия.

— Не може ли? Хмм! Действително ли не може?

— А ти, сър, да не би да имаш някаква идея?

— Йес, и то каква!

— Е, каква!

— Призракът идва откъм сушата.

— А аз твърдя, че се намира в самата джонка.

— Глупости! Ще се обзаложим ли?

— Не.

— Залагам сто гвинеи, че съм прав. Някой иска да освободи пиратите и за тази цел си играе на призраци, та така да сплаши пазачите. Не си ли на същото мнение?

— Не.

— Тогава заложи десет златни монети срещу моите сто!

— Нямам златни монети за обзалагане.

— Ще ти дам назаем!

— Благодаря. Призракът не заслужава да се рискува за него дори и грош. Тази вечер ще бъде заловен.

— Ка… кво? — подскочи англичанинът. — Кой ще го залови?

— Аз.

— Ще отидеш на джонката?

— Да.

— Но не и сам, нали?

— Искаш ли да дойдеш с мен, сър?

— С големи благодарности! Лов на призраци! Чарли, ти наистина си славен човек. Как бих искал да си роден в Рафли-Касъл!

— Като твой по-възрастен брат? А какво щеше да е тогава положението с твоята титла и твоето наследство?

— И двете не ми трябват. Щях да живея от лов на призраци.

— Така може. Казват, че понякога се намирали много тлъсти и хранителни призраци. Любопитен съм да видя колко ли ще тежи нашият.

— Вятърът и въздухът… нямат тежест!

— Вятър ли? Нищо подобно, сър! Вятърът съществува само във фантазията на тези страхливи сингалци. Призракът на джонката е или някакво животно, или…

— Или — прекъсна ме той — човек, който иска да уплаши пазачите и после да се качи на кораба, за да освободи пиратите.

— Не ми се вярва. Онзи, който играе ролята на призрака, се намира на борда.

— Доказателства!

— Още тази вечер ще ти ги дам. Забелязали са призрака при средната мачта. Ако беше дошъл на борда отвън, нямаше да се задоволи да отиде само до това място.

— Наистина си прав. Но, Чарли, хрумна ми нещо! А може би цялата история е само една глупава шега.

— Как така?

— Между войниците се намира някой шегаджия, който иска да изплаши останалите.

— Две вечери подред?

— Да.

— Никой не е стоял два пъти на пост.

— Тогава има двама шегобийци.

— Едва ли. Сингалците изпитват безбожен страх от началниците си и освен това по природа не са склонни да вършат подобни хлапашки шеги. Призракът не е някаква шега, затова и ние няма да се шегуваме с него.

— Ще кажем ли на мюдюрина за намерението си?

— Да. Без разрешението му не можем да се качим на джонката.

— Pshaw! Ако пожелая, ще отида на борда й без разрешението му. Но както искаш, Чарли. Ще вземем ли оръжията си?

— Не си заслужава.

— Най-много някоя по-здрава тояга, нали?

— С юмруци е по-удобно.

— Well! Негодникът може да си честити, ако му се случи да попадне между моите. Не успее ли да изчезне моментално, ще го обработвам дотогава, докато му излезе душата.

След като настойчиво изложихме намерението си пред мюдюрина, той се съгласи, но сметна за свой дълг да ни предупреди да се откажем от тази дръзка постъпка. Беше убеден, че ставаше дума за свръхземно същество.

— Докладваха ми — каза той, — че войниците, определени тази нощ да стоят на пост на джонката, отказали да се качат на борда й. Чуят ли, че ще отидете и вие, тогава ще се подчинят по-лесно. Но пазете се да не заговорите или да не докоснете призрака! По-добре се задоволете само да наблюдавате откъде идва и накъде отива!

— След това ще литнем подир него! — каза Рафли иронично.

— Не се подигравайте, милорд! Има добри и лоши духове. Както изглежда този е лош, защото е обсебил един толкова нечестив кораб.

— Но в такъв случай и ние двамата също сме зли духове, понеже завладяхме джонката. Ще видим кой ще я отстъпи този път в полунощ — той или ние.

Качихме се на борда в единадесет часа вечерта. Не искахме да вземаме оръжия, но все пак бяхме затъкнали револверите си в коланите и то не толкова заради призрака, колкото поради тамошния навик никога да не излизаш невъоръжен. Войниците бяха насядали на задната палуба близо един до друг като стадо овце, които се страхуват от нападението на хищник. В средата им се намираше лейтенантът. Така той можеше да бъде сигурен, че призракът няма да го изяде пръв. Попитах го дали има да ни докладва нещо необикновено и получих отрицателен отговор. Идваше ми на езика да упрекна тези хора заради страхливостта им, ала се сдържах. Каква ли полза можех да имам от тези страхливци?

Ето че възникна въпросът къде да застанем. Рафли все още бе на мнение, че призракът ще дойде отвън и следователно ще се покатери по котвената верига. Затова лордът седна край нея. Аз пък исках да насоча вниманието си едновременно към три места, а именно към предния и задния люк и към средната мачта, до която бил идвал призракът миналата нощ. Според мен би следвало да се появи от някой от двата люка, но, за съжаление, нямаше как да знам точно от кой. Ето защо се сгуших по средата на кораба край релинга, откъдето едновременно имах възможност да наблюдавам и двата люка, въпреки че не се виждаха тъй ясно, както ми се искаше.

Нощта беше доста светла. Вярно, нямаше луна, а небето бе покрито с облаци, ала тук-там между тях проблясваха звезди, така че погледът ми можеше да стига от единия край на кораба до другия. Въздухът „стоеше“, както обичат да се изразяват моряците. Не се усещаше никакъв полъх. Следователно толкова по-добре би трябвало да се почувства вятърът на Призрака, когато внезапно започнеше да духа. Това ме радваше и ако имах някаква грижа, то тя беше, че е възможно точно днес на призрака да му хрумне изобщо да не се появи.

Ето че откъм холандската или методистката църква удари дванадесет — настъпи часът на призраците и аз още повече напрегнах слух. Изминаха пет минути и после още толкова. Да не би да нямаше желание да се появи? Обикновено призраците научават всичко, та и нашият призрак едва ли можеше да не е наясно какво го очакваше тази нощ. Кой ли се оставя доброволно да го спипат? Даже и призраците не!

В този миг най-после откъм предния люк се разнесе шум, доста силен трясък. Взрях се внимателно в тази посока и видях някакъв силует, който точно там се изправяше. С бързи големи скокове се приближих, нахвърлих се върху него, съборих го на земята и здраво го притиснах. Всичко това се разигра толкова бързо, че не ми остана време да огледам по-подробно „призрака“.

— Пипнах ли те? Това ти е последното появяване тук! — извиках гневно аз, като извих ръцете му и притиснах с коляно гърба му, защото той бе паднал по корем. — Ами къде остана вятърът, с който обикновено идваш?

Тогава свръхестественото същество простена под мен с най-естествен глас:

— Heigh-ho! Чарли, полудя ли? Пусни ме, иначе ще се задуша!

Мътните го взели, та това беше моят англичанин! Освободих го от хватката си и едва тогава го огледах. Да, наистина беше той! Лордът се изправи и пое дълбоко въздух.

— Къде са ти очите, та взе сър Джон Рафли за призрак?!

— Наистина те взех за призрака и понеже трябваше да действам бързо, нямах никакво време да те оглеждам с помощта на специален микроскоп. Знаех, че си при носовата котва. Какво търсиш тук?

— Започнах да се съмнявам, че онова място е подходящо. Промъкнах се насам, за да се ослушам и огледам наоколо. Подпрях се на отворения капак, който беше подлостен с нещо, а той падна и се затвори. Само след няколко мига и аз се пльоснах като капака, а гръбнакът ми запука под коляното ти като клон, който се кани да се счупи. Драги Чарли, да те вземат дяволите! Смаза ми половин дузина прешлени!

— Значи онзи трясък, който чух, е бил от съборения капак на люка! Сам си си виновен за тази грешка. Да беше останал отпред на носа! От средата на кораба ми беше невъзможно да видя кой се навърта тук.

— Но можеше да ме попиташ за кръщелното ми свидетелство, преди да се тръшнеш върху мен като слон върху мъниче! Всичките ми стави са изкълчени и…

Той млъкна и се ослуша. Откъм другия люк се разнесе силно бучащо свирене, също както фучи напористият вятър покрай ъглите на къщите. Но не се почувства никакво раздвижване на въздуха. Ала при тази страхливост на сингалците не беше никак чудно, ако заедно с това внезапно среднощно свирене им се бе сторило, че усещат и вятъра. Вече се бях навел, за да се промъкна пълзешком дотам, когато Рафли съвсем непредпазливо се развика с толкова силен глас, че думите му проехтяха надалеч:

— Това е призракът, това е негодникът! Бързо, Чарли, бързо, дръж го, дръж!

Той се затича, но след няколко скока се спъна в едно навито на руло въже и падна. Не го беше забелязал на пътя си. Разбира се, това сигурно щеше да подплаши и най-питомния призрак. Бях принуден да се откажа от потайното си дебнещо промъкване и веднага се затичах към задния люк, макар че в бързината не виждах привидението. Ако успеех да заема люка, откъдето то във всеки случай се беше появило, тогава нямаше как да ни избяга. Достигнах целта си и се спрях, за да се огледам. И ето че забелязах призрака. Току-що тичешком преминаваше покрай средната мачта в посока към мястото, където беше паднал Рафли, който в този миг тъкмо се изправяше. Тъй като беше лежал на земята, до този момент англичанинът не беше забелязан от призрака. Понеже бях доста далеч от Рафли, аз му извиках:

— Хвани го бързо, сър, идва към теб!

— Спипах го вече! — отвърна ми лордът, протягайки ръце към беглеца. — All devils, ама как удря! Ето че избяга!

Въпреки оскъдната звездна светлина, видях как по някаква причина англичанинът отскочи далеч назад — вероятно бе получил удар. Призракът изтича до предния люк, бързо дръпна затворилия се капак и изчезна в отвора, като преди това обаче извика на завален холандски:

— Хвани де хубав, добър, храбър Квимбо, хвани де, ако може храбър Квимбо!

Хубав, добър, храбър Квимбо! Онемях! Къде се намирах — в селището на бурите при менер Ян ван Хелмерс в Южна Африка или на една китайска джонка в пристанището Поен дьо Гал? Това бе не само начинът за изразяване, но и гласът на моя славен кафър! Познах го въпреки годините, които изминаха от онова време, когато на сбогуване той ми подари кутийката си с енфие. М до ден-днешен тя се намира у дома сред другите мои редки предмети и сувенири от пътешествията ми. Да, положително беше той! Но как ли беше попаднал на джонката в обществото на тези пирати и похитители на девойки?

Един от най-чудноватите образи, които съм срещал по време на моите пътешествия, без съмнение, е Квимбо, кафърът от племето базуто. Той беше мой спътник из Южна Африка,^[2] подобно на хаджи Халеф Омар, който ме придружаваше из различните страни на Ориента. Колкото и да се различаваха тези двама добряци, те имаха една обща радостна за мен черта в характера си, изразяваща се в голямата любов и привързаност, които изпитваха към моята личност.

Квимбо представляваше една извънредно колоритна, дори комична фигура, особено когато яздеше редом с мен. Като изключим басмяната препаска около слабините му, той ходеше съвсем гол и натриваше тъмнокожото си силно мускулесто тяло с мас, която действително предпазваше кожата от досадните ухапвания на насекомите, ала, за съжаление, разпространяваше наоколо такава нетърпима миризма, или по-скоро воня, че наистина ми струваше немалки усилия да стоя край него на разстояние по-малко от десетина стъпки.

Най-забележителното у него бе начинът, по който носеше косата си. От ежедневната употреба на акациева смола и другите полагани за нея дългогодишни грижи, косата му се беше слепила в компактна маса, като фризурата му бе придобила формата и вида на две наклонени с подметките една към друга пантофи, токовете на които образуваха върха, докато отворите за краката бяха обърнати нагоре и му служеха за склад на какви ли не дреболии без никаква стойност, които обаче имаха за него огромно значение. Долната част на ушите му беше толкова разтеглена и удължена от носенето на тежки предмети, служещи за украшение по време на неговата младост, че по големина те доста приличаха на ушите на някое нюфаундлендско куче.

За да придаде практическа стойност на тази рядка красота, той имаше навик всяка сутрин да ги навива на руло, като поставяше в отверстията им двете си кутийки с енфие.

Освен това на всяка от ноздрите си той носеше дебела месингова халка, а около врата си беше поставил, във всеки случай като изобретение на собствения си естетически гений, широк кожен ремък, на който висяха два големи хлопатара. Поне един път на ден той имаше навика да ги сваля и излъсква. Тези звънчета дрънчаха при всяко негово движение, което ми беше не само досадно, но можеше да стане и много опасно за двама ни, защото по онова време трябваше да се пазим от неприятели, а непрекъснатият им звън бе в състояние отдалече да издаде приближаването ни. Ето защо аз настоях, ако не да махне хлопатарите, то поне да извади езичетата им. След продължителна и тежка вътрешна борба той наистина изпълни желанието ми, а това беше едно голямо и необоримо доказателство за привързаността му към мен.

Начинът му на изразяване беше странен също като самия него. Той говореше холандски доста сносно, макар и завалено, но така го кичеше със съществуващите в неговия роден език цъкащи и мляскащи звуци, че всичките изречения излизаха от устата му като кълвани от кълвач. А тази уста, колко голяма и широка беше тя! Когато Квимбо говореше бързо, а при това се и смееше, белите редици на зъбите му достигаха от едното ухо до другото и лицето му заприличваше по-скоро на маймунско отколкото на човешко.

Никой обаче не смееше да му го каже, защото беше страшно суетен и се смяташе не само за хубав, но и за пръв красавец. Когато говореше за себе си, обикновено се наричаше „хубав, добър, храбър Квимбо“. По отношение на красотата си се лъжеше, но беше добър, много добър. А че е храбър се съмнявах в началото, ала по-късно разбрах, че съм го оценил погрешно. Квимбо беше храбрец и ако бях застрашен от някаква опасност, той рискуваше живота си без никакво колебание. Заобичах го от цялото си сърце и му желаех всичко добро, но за съжаление не можах да направя така, че пожеланието ми да се сбъдне тъкмо в онзи случай, който беше най-важен за него.

Квимбо беше отдал сърцето си. То принадлежеше на една красива кафърска девойка, която беше намерена в Калахари от холандски заселник. Той я беше осиновил и нарекъл Митие. Колко пъти съм чувал от устата на Квимбо блажено звучащите думи „Митие ще негов жена на хубав, добър, храбър Квимбо, щото Квимбо ще жени хубав, млад, богат Митие!“ Но той бе принуден да разбере, че един хубав, добър и храбър човек, дори и да е кафър, не може винаги да има всичко, което си пожелае. Митие стана жена на един млад холандски заселник и Квимбо трябваше да се откаже от нея. Дали щеше да го преживее или не, не можах да изчакам и да узная, понеже ми се налагаше да отпътувам. Когато се сбогувах с него, той стоеше разплакан или по-скоро ухилен пред мен, сякаш не знаеше какво да прави от любов и любовна мъка. Но изглежда тъкмо тогава му хрумна една добра идея: той посегна към дясното си навито на руло ухо, измъкна оттам кутийка с енфие, подаде ми я и с безкрайно доброжелателно озъбване ми каза:

— Мил добър менер иска ходи дома. Квимбо плаче много голям сълзи, щото Квимбо не може дойде с менер. Но Квимбо даде таз кутийка на менер, за да помни менер много добър, беден, хубав, храбър Квимбо!

Разбира се, аз взех кутийката, за да не го огорча: Бях убеден, че никога нямаше да видя ухото, където тя беше стояла…

Смайването ми наистина беше голямо, но то ми отне дееспособността само за няколко мига. Затичах се напред към мястото, където стоеше лордът, закрил лицето си с две ръце.

— Защо стоиш така? — попитах го. — Какво ти е на главата, сър?

— Бучи като водопад — отвърна ми той. — Струва ми се, че този сатанински призрак от гняв си откъсна главата и я запрати право в лицето ми.

— Но тогава той не би могъл да говори, а ти чу какво ни извика, нали?

— Да съм чул ли? Че как да чуя нещо, когато главата ме боли така, та ще се пръсне?

— Днес нямаш късмет, сър, ама никакъв късмет нямаш!

— Това е повече от липса на късмет, Чарли. Първо ти ми направи тялото и всички крайници на кайма, а после, когато се зарадвах, че поне главата ми е останала невредима, този призрак ми запраща своята кратуна право в носа. Ама че удар беше! Мисля, че вечно ще го усещам.

— Не е била главата му.

— Знам го и без твоите уверения. Тази уж безплътна душа от отвъдното е жив човек. Дори ми изглежда твърде як. Доказателството за това чувствам най-осезателно в главата си, която бучи и бръмчи в най-различни гами. Какво ли запокити той по нея в разгара на схватката? Струва ми се, че беше или източното, или западното полукълбо на майка земя, а може би да беше и цялото земно кълбо наведнъж. Усещането, което имам, ме кара да предполагам второто.

— Я да видим!

Огледах се наоколо и недалеч от него на земята забелязах някакъв заоблен предмет. Вдигнах го и му го подадох:

— Ето ти главата на призрака! Сам ми кажи дали в отвъдния живот може да има такива Материални глави!

— Диня, тежка поне четири килограма! И един такъв плод да бъде хвърлен по главата на лорд от добрата стара Англия тъкмо в полунощ! Чарли, да се обзаложим ли?

— За какво?

— Че после аз ще я запратя по главата на призрака?

— Не участвам в такъв облог.

— Защо? Направи ми поне веднъж това удоволствие! А?

— Не, защото ще загубиш облога.

— Да го загубя ли? Нямам такова намерение. Ще го ударя с тази диня по главата толкова сигурно, колкото…

— Колкото е още по-сигурно, че няма да го удариш — прекъснах го аз.

— Наистина ли мислиш, че ще се откажа от това толкова сладко отмъщение?

— Убеден съм.

— А по каква причина?

— Защото знам, че няма да вземеш да обстрелваш главата на един мой добър приятел с диня, тежаща четири килограма.

— А аз не съм ли твой добър приятел?

— Разбира се.

— И въпреки това той не обстрелва ли моята глава?

— За съжаление, го направи, но без да те познава.

— Аз също не го познавам. Но я ми кажи откога имаш толкова добри приятели сред призраците?

— От днес. Но да оставим шегата настрана — този призрак наистина е мой добър познат.

— Не думай!

— Един кафър от племето базуто, който ми служи вярно и ме придружаваше в продължение на месеци в пътуването ми през страната на бурите. Казва се Квимбо и е голям юначага, който сигурно ще спечели симпатиите ти.

— Чарли, моите уважения, но ако не те познавах така добре, щях да се закълна, че нещо ме ментосваш. Този кафър сигурно е бил заедно с пиратите на борда, нали?

— Разбира се.

— И го смяташ за свестен човек?

— Стопроцентово беше такъв.

— Но не е възможно все още да е същият.

— Такъв си е! Моят Квимбо никога няма да стане престъпник!

— Но, Чарли, размисли само, как би могъл един кафър от вътрешностите на Южна Африка да попадне сред източноазиатските пирати?

— Ще го узнаем от него самия. Впрочем, племето базуто е от семейството на бечуаните и тъй като те се родеят с кафрите, аз, както и много други, си служа с това наименование. През цялото време Квимбо се е крил много добре, вероятно чак долу в помещението с баласта, за което изобщо не се сетих, докато и вчера, и днес претърсвахме целия кораб, за да открием призрака. Той би могъл тайно да развърже всички пирати, а след това те сигурно са щели да намерят някаква възможност да избягат, но фактът, че не го е направил, доказва, че не е техен човек. Да слезем долу да го потърсим.

— Ще ни е нужна светлина.

— Все ще намерим нещо подходящо в капитанската каюта. Ела!

— Дали не трябва първо да си поговорим с тези сингалски гвардейски гренадири и да им благодарим за храбростта, която проявиха?

— Да, ще го направим, за да знаят поне какво мислим за тях. Тези храбри герои все още седяха, страхливо скупчени на мястото, където се намираха и преди. Щом се приближихме, лейтенантът ни попита:

— Милорди, призракът отиде ли си? О-о, колко страшно беше!

— Не, не си е отишъл — заявих аз.

— Но вече не се вижда.

— Още е на кораба. Слезе в трюма.

— Не отлетя ли във въздуха? Нима още е тук? Но как ще останем тогава и ние на това място?

— Страхливи сте като баби! Той не е никакъв призрак, а един нещастен човек, принуден от пиратите да живее на джонката им. Ей сега ще слезем долу и ще го доведем, за да го видите. Но аз ще кажа на мюдюрина колко храбри мъже е изпратил на кораба, за да охраняват пленените разбойници.

С дълбока въздишка човекът пак се отпусна на мястото си.

Дали това беше въздишка на облекчение или на страх от мюдюрина, не можех да кажа. Във всеки случай този високопоставен чиновник нямаше никакво право да мъмри подчинените си, защото беше не по-малко суеверен от тях.

Най-напред ние двамата отидохме в капитанската каюта, където запалихме един фенер. После слязохме в трюма, който служеше сега като затвор на пиратите. Прегледахме въжетата, за да видим дали всичко бе наред и останахме доволни. След това започнахме да търсим Квимбо, който не се виждаше никъде в същинския корабен трюм. Най-сетне през един тесен отвор слязохме още по-надолу, там където се намираше баластът, с чиято помощ се поддържаше равновесието и стабилността на джонката. Още по самата преграда за баласта, издигната върху килсона,^[3] разбрах, че той се състоеше от пясък, който не се разпиляваше именно благодарение на споменатата преграда. Осветих наоколо с фенера — Квимбо не се виждаше. Но в замяна на това забелязах нещо друго, което издаваше присъствието му. Изглежда Рафли не го видя, защото разочаровано каза:

— И тук нищо! Ако бях суеверен, щях да кажа, че все пак си имаме работа не с човек, а с призрак. Твоят тъй наречен Квимбо е изчезнал безследно.

— Безследно? Наистина ли мислиш така?

— Йес. Горе претърсихме всичко, без да го намерим, а тук пък съвсем го няма.

— Може би се лъжеш.

— Тъй ли? Да се обзаложим ли?

— За какво?

— Че твоят прочут кафър не е в това помещение за баласт.

— Не, не участвам в облози.

— Но защо?

— Защото ще спечеля и само ще ти взема парите, сър Джон Рафли!

— Глупости! Ако си толкова сигурен, щеше като нищо да се обзаложиш, но ми се струва, че сигурността ти хич не е толкова голяма.

— Охо! Вече открих следите на Квимбо, а и ти знаеш, че подхвана ли веднъж нечия диря, съвсем сигурно намирам и човека.

— Да, знам го, но къде ти е следата?

— Ей тук в пясъка. Точно пред нас и надясно повърхността му е равна. Но какво виждаш там наляво?

— Някакво възвишение, нищо друго.

— Нищо друго? Мисля, че това е достатъчно.

— Как така?

— Под възвишението се е скрил човекът, когото търсим. Там се е заровил.

— Но тогава би трябвало да се задуши.

— Не. Нима не забелязваш, че откъм задната част на възвишението има вдлъбнатинка, дупка?

— Да, добре се вижда.

— Е, тази дупка стига до главата на кафъра, за да може да диша. А какво има по земята ей там в левия ъгъл?

— Хмм! Динени кори.

— Чудесно! Квимбо е трябвало да яде и пие. Ето защо през нощта се е качвал на палубата и е играел ролята на призрак, за да си вземе дини, докато пазачите са бягали от страх чак в другия край на кораба.

— Хмм! Тогава този Квимбо е голям хитрец, което не може да се очаква от един кафър.

— Хич не е глупав. Ей сега ще го измъкна. Квимбо, тук ли си?

Не последва отговор.

— Квимбо, знам, че си се скрил там в пясъка. Излез! Нищо лошо няма да ти се случи.

Отново никакъв отговор. Откакто се бяхме разделили, бяха изминали години, може би не можеше вече да познае гласа ми. Впрочем, и думите ми прозвучаха глухо в ниското влажно помещение; Пристъпих още по-близо.

— Не ме ли познаваш вече? Аз съм добър, мил Германия, с когото навремето ти беше при бура Ван хет Рур. Излез!

Кафърът имаше навика да казва Англия вместо англичанин и Германия вместо германец.

Последните ми думи не останаха без резултат. Пясъкът се раздвижи и от него се разнесе въпросът:

— Добър, мил Германия, кой получи кутийка от хубав, добър, храбър Квимбо?

— Да.

— Кой яздил с хубав Квимбо чак горе до Гроте Клоф и борил с много зулус?

— Да.

— Mijn tijd, mijn tijd!^[4] Щом мил добър Германия тук, тогаз Квимбо също тук! Хубав, добър, храбър Квимбо излезе веднага от пясък.

Пясъкът се разлетя енергично във всички посоки и „хубавият“ Квимбо се появи с цялото си великолепие, което му бе присъщо. Най-напред се показа високата фризура, която имаше съвършено същата форма и същия вид, както преди. След това последва голобрадото лице със сплескания широк нос, голямата уста и малките очички, които ми отправиха изпитателен поглед. Той ме позна, разтвори уста от едното си ухо до другото, за да нададе тържествуващ вик, и така бързо изскочи от пясъка, че здравата удари главата си в ниския таван. Тъй силно и грижовно обичаната фризура се посмачка, ала във възхищението си, че ме вижда, той не обърна внимание на това. Веднага прескочи оградата и сграбчи двете ми ръце.

— О, Германия, о, мил, добър Германия! Как се радва добър хубав Квимбо, че пак вижда свой Германия! Квимбо трябва целуват всички ръце на менер Германия!

Той зацелува „всичките“ ми ръце с голяма сърдечност. После внезапно ги остави, обгърна врата ми с ръце, притисна ме до себе си, издаде устни напред и главата му направи толкова неочаквано движение към лицето ми, че едва намерих време да го извърна встрани, така че несдържаната нежност на Квимбо се изрази в шумно млясване по бузата ми вместо по взетото от него на мушка място. Изглежда той се канеше да се прицели втори път и то по-добре, но аз го избутах назад с думите:

— Остави това, Квимбо! Знам, че много се радваш на срещата ни, както и аз, но засега стига толкова. Страшно се учудвам да те видя тук, толкова далеч от родината ти и то на Пиратски кораб.

— О, менер Германия, хубав, добър, храбър Квимбо съм не крадец и съм не разбойник, а само слуга на джонка на пирати.

— Значи не си участвал в злодействата на тези хора, така ли?

Кафърът направи една от най-страшните си гримаси, която сигурно бе израз на най-свято уверение, и като се удари с двата си юмрука в гърдите, каза:

— Квимбо не участвал какво правил те, Квимбо хванат от разбойник и трябвал чисти кораб и слугува капитан.

— Аха! Ще ми разкажеш за това, но не тук, а горе, където ще ни е по-удобно. Хайде да се качваме!

— Горе, дето много войник?

— Да.

— А какво прави войник като види красив, храбър Квимбо? Ще хване ли войник нещастен, невинен Квимбо?

— Не, ти си под моя закрила.

— Добър Квимбо свободен?

— Да.

— Квимбо може отива в страната базуто?

— Да.

— Или може си върви и пътува за Тйелатяп?

— Тйелатяп? Това пък какво е?

— Хубав град къде живее менер Бонтверкер.

— Какъв е този менер?

— Туй съм менер Бонтверкер от Тйелатяп.

— Тйелатяп! И къде се намира този град?

— На широк, голям, хубав остров.

— Как се казва островът?

— Казва Серайу.

— Серайу? Тйелатяп? Сър Джон, известно ли ти е някое от тези две имена?

— Не — отвърна англичанинът, като поклати глава.

— И на мен не са… или все пак съм чувал едното. Но названието на острова ме смущава. Серайу е река.

— Да, Серайу съм река, имал много вода — съгласи се Квимбо.

— Но нали каза, че е остров! Изглежда си се объркал.

— Да, хубав, добър, храбър Квимбо обърква.

— Серайу е река на остров Ява.

В изблик на силна радост кафърът широко разпери и десетте си пръста и извика:

— Ява! Ява! Менер Германия познал вярно име на голям остров, менер съм много велик, умен, мъдър човек.

— Сега вече мога да си спомня и за Тйелатяп. Това е едно пристанище на южното крайбрежие на Ява. Серайу се влива в морето недалеч от него.

— Да, Серайу влиза във вода на море.

— Та ти познаваш ли този град и реката? — попитах учудено.

— Хубав, умен Квимбо знае град и знае река. Квимбо плувал по река и живял в град.

— Странно, наистина много странно. Сър Джон! Представи си само — този кафър е стигнал чак до Ява! Кой би повярвал! Но горе трябва да ни разкаже всичко! Да се качваме!

— Горе на палубата ли? — попита лордът. — Няма ли да е по-добре, ако веднага отидем в хотела? Там ще ни е много по-удобно.

— Бих предпочел да остана на борда. Твърде вероятно е онова, което чуем от Квимбо, да ни даде повод да попритиснем пленниците.

— Съгласен! И в капитанската каюта не е лошо. Да се качваме!

Когато стигнахме до средната палуба, където лежаха вързаните пирати, капитанът им изпусна тиха ругатня. Положително се беше ядосал, че сме намерили Квимбо, защото вероятно от него можеха да се научат много неща, които трябваше да останат в тайна. В каютата кафърът заяви:

— Хубав, добър, храбър Квимбо разказва, но първо яде, има голям, много глад, щото не може вземе дини за нахрани.

Имаше достатъчно за ядене. Той се хранеше с детински вълчи апетит. След като се насити, аз го подканих да ни разкаже преживяванията си, откакто се бяхме разделили в Капланд.^[5] С важна физиономия кафърът се настани по-удобно и започна разказа си, но… какъв беше той! Говореше бързо, без паузи, като навита латерна. Та кой ли можеше да разбере всичките му невъзможни изрази и да се оправи в кашата от объркани имена? Гримасите, които видяхме, докато траеше разказът му, бяха направо неповторими. Той бръщолевеше толкова припряно, сякаш животът му зависеше от това да не направи никаква пауза. За половин минута ни сервираше толкова думи и изрази от родния си език, от английски, холандски и малайски, колкото човек не можеше да разчепка за цял ден. Рафли поклати глава, после остави пенснето си да се плъзне до върха на носа му, за да може да втренчи поглед в разказвача над стъклата, и най-накрая, когато търпението му се изчерпи, той скочи, протегна ръце към Квимбо, сякаш искаше да се защити, и му изкрещя:

— Стига! Човече, да не си решил да ни побъркаш? Говори по-бавно! Не се разбира нито една дума.

Квимбо рязко затвори уста, очите му зашариха между Рафли и мен, а накрая попита:

— Хубав, добър, храбър Квимбо не говорят вярно? Но той говорят с уста! С какво друго трябва Квимбо говори?

— Естествено, че не с ушите! — отвърна Рафли. — Но трябва да приказваш по-бавно, по-бавно, за да те разбираме.

— Защо менер не разбирам Квимбо? Та Квимбо се разбират! Тогава сър Джон се разсмя гръмогласно и ми каза:

— Прав беше, Чарли! Този добър, хубав, храбър Квимбо е знаменита личност! Good God! Отсега подозирам какво ще има да преживеем заедно с него. Нека разказва по-нататък! Но бъди така добър и му втълпи малко да си позапре езика.

Изпълних желанието му, ала не постигнах абсолютно никакъв успех, тъй като веднага щом Квимбо започна, „латерната“ се завъртя дори още по-бързо отпреди. Затова го прекъснах:

— Престани! Наистина нищо не ти разбираме. По-добре ще е да ти задавам въпроси, а ти да ми отговаряш.

— Да — кимна той. — За Квимбо тъй също добре, щото тогава Квимбо знае какво каже. Но ако беден Квимбо сам каже, той не знае какво трябва каже.

— Най-напред ми отговори къде отиде, след като се разделихме ние двамата!

— Беден, нещастен Квимбо съм отишъл в Кейптаун.

— В Кейптаун? А защо не в родината си, в страната на базуто?

— Квимбо не искал там. Квимбо искал далеч, много далеч, за да не види повече място, дето бил и да не види повече хора, кои познава Митие.

— Ах, Митие! Било ти е тъжно, че момичето се е оженило, нали?

— Да, хубав Квимбо съм много тъжен, Квимбо иска бъде мъж на Митие. Защо Митие не иска има Квимбо мъж? Та Квимбо хубав, добър, храбър мъж! Затова той отива далеч чак до Кейптаун, дето са менер Бонтверкер, кой обича Квимбо, и Квимбо станал слуга на менер Бонтверкер.

— Взел те е за слуга? Тогава сигурно знаеш какъв е бил този менер.

Рафли се намеси, преди кафърът да успее да отговори:

— В Кейптаун се запознах с някакъв мистър Бонтверкер. Той беше богат, все още неженен търговец на диаманти. Представиха ми го в дома на губернатора. Както сам ми разказа, той имал по-възрастен неженен брат на един от Зондските острови и…

Изведнъж англичанинът млъкна.

— И после? Продължавай, защо спря?

— Защото… а… а, да не би Квимбо да има предвид същия джентълмен?

— Веднага ще разберем. Квимбо, с какво се занимаваше този менер Бонтверкер?

— Купува благороден камък и диамант — отвърна кафърът.

— Имаше ли жена?

— Не има жена. Квимбо също не има Митие. Затова той и Квимбо сами заедно.

— Но е имал брат, нали?

— Има брат в Тйелатяп, кой изведнъж умира. Мой господар пътува там с кораб за наследство и Квимбо пътува заедно.

— Така значи! Твоят менер е наследил брат си и затова е тръгнал с кораб за Ява. А после? Остана ли да живее там?

— Не, пътува пак къщи в Кейптаун.

— Кога?

— Останал четири месеца в Тйелатяп, взема тогава голям много пари от умрял брат и тръгва с Квимбо на кораб, за пътува дома.

— По-нататък! Обземат ме подозрения, но не са добри! Пътуването не е завършило щастливо, нали?

— Не. Квимбо и менер не дошъл дома.

— Защо?

— Щото изведнъж по вода много малайска лодка с разбойник, кои качва на кораб и убива капитан и всички моряк.

— Така си и мислех! Екипажът на кораба е бил избит. Какво стана с пътниците? Много ли бяха?

— Само хубав, добър Квимбо с менер. Разбойник занася съвсем всички неща от кораб на лодка и после изгаря кораб. Също взема Квимбо и менер на лодка.

— Къде се случи това?

— Квимбо не знае. Квимбо и менер скоро стига суша, къде стоял пленен при разбойник.

— Колко време?

— Много, много ден и много седмица. Квимбо не броил. Но то било много голям дълго време.

— А знаеш ли на кое място са ви държали в плен?

— Казва Ху-Ниао.

— Ху-Ниао? Пак си объркал нещо. Запомни ли правилно името?

— Хубав, добър, храбър Квимбо съм правилно.

— Хмм! Ху-Ниао са китайски думи и означават „тигър-птица“. Струва ми се твърде невероятно да са име на някакво селище. Да не е било остров?

— Съм не остров.

— Значи суша, континент?

— Съм не голяма суша.

— Нито остров, нито континент, така ли? Е, какво искаш да кажеш? Може би полуостров? Не беше ли остров, свързан с голяма суша?

— Ху-Ниао съм остров с път към суша.

— Значи правилно — полуостров. А знаеш ли към кой по-голям остров или към коя голяма суша се причислява?

— Квимбо не знам.

— Не си ли говорил за това с твоя менер? Вероятно той е знаел:

— Квимбо не давали говори с менер.

— Тогава си бил отделен от него, а?

— Вече него не вижда.

— Значи не знаеш дали е още жив?

— Менер съм не умрял. Менер живеят в Ху-Ниао. Разбойник дава него яде и пие.

— Не се ли лъжеш? Нали си бил отделен от него, тогава нищо не можеш да знаеш със сигурност.

— Квимбо знае сигурно, щото менер го казва още преди отделят от него. Менер трябва пишат писмо, защо разбойник иска има още повече пари.

— Аха! Закъде беше изпратено писмото?

— Тйелатяп.

— Сигурен ли си? Припомни си! Този въпрос е много важен!

— Менер казал на хубав Квимбо.

— Тогава несъмнено е важно. Значи ти го е казал преди още да сте били откарани на сушата, защото там са ви разделили. Ами ти какво прави по време на пленничеството си?

— Квимбо мързелува, докато трябва тръгне с кораб.

— Разбра ли от твоя менер до кого е изпратено писмото в Тйелатяп?

— Менер не казва.

— Ти успя ли да опознаеш полуострова Ху-Ниао?

— Квимбо не опознава. Беден Квимбо бил затворен, много затворен.

На езика ми бяха още безброй въпроси, но Рафли, който слушаше с видимо нарастващо вълнение, ме прекъсна:

— Чарли, остави вече намира твоя Квимбо! Не виждаш ли, че не може да ти даде сведения. Той си е просто… истински Квимбо.

— Но, сър, става въпрос за изключително важни неща. Непременно трябва да разбера къде…

— Къде се намира мистър Бонтверкер ли? — отново ме прекъсна той.

— Да.

— Никога няма да го разбереш от Квимбо!

— А от кого друг? Да познаваш някого, към когото бихме могли да се обърнем?

— Да. Пиратите.

— Pshaw! Няма да издадат нищо.

— Зависи как ще разговаряме с тях. Нека слезем долу и ги разпитаме! Само искам да те помоля да предоставиш разпита на мен.

— С най-голямо удоволствие, сър, с радост се отказвам от нещо, което смятам за безполезно.

— Значи мислиш, че няма да узная нищо от тези негодници?

— Да, тъй мисля.

— Имай предвид, че ги очаква сигурна смърт.

— Именно за това съм убеден, че няма да изкопчиш нищо от тях.

— Може би така ще облекчат съвестта си.

— Можеш да очакваш подобно нещо само от хора, които са християни. А ние сме изправени пред типове, които нямат нито религия, нито чувства, нито страх, нито надежда. Всичко им е безразлично, даже и смъртта.

— Но аз трябва непременно да науча нещо за този Бонтверкер. Убеден съм, че е същият, с когото се запознах.

— Разбира се, че е той.

— Ограбен от тези мерзавци, сега кисне пленен в някое затънтено място. Знаеш ли какво смятам да направя?

— Да го освободиш.

— Вярно! Но в такъв случай е нужно преди всичко да узная къде е той. Нали?

— Естествено.

— Точно това ще трябва да ми кажат сега пленниците.

— Трябва, но няма да ти кажат, предварително ти го заявявам. Все пак си опитай късмета!

Отново слязохме на средната палуба, обаче не взехме Квимбо с нас. Лордът се обърна най-напред към капитана, ала не получи никакъв отговор. Както и да говореше, да заплашваше, да предупреждаваше и да се гневеше, китаецът не си отвори устата нито веднъж. След това Рафли опита при другите, но със същия неуспех — не му отговориха на нито един въпрос. Той се ядоса и ми подхвърли:

— Да накарам ли да ги бичуват тези псета?

— Имаш ли това право, сър?

— Pshaw! Дали го имам или не, ми е все едно. Ще постъпя както искам.

— Безполезно!

— Ще видим!

— Нямам нищо против. Всеки от тях като нищо си е заслужил да го скъсаш от бой, но така само ще им доставиш удоволствие.

— Удоволствие ли? Ама че странен вкус! Та кой би могъл да изпита удоволствие, ако го посиниш от бой?

— Точно тези закоравели престъпници. Те знаят много добре, че за тях няма милост и в никой случай няма да ти издадат тайните си. Колкото повече упорстваш, толкова по-голямо ще бъде злорадството им. Дори и в предсмъртния им час не можеш да измъкнеш нищо от хора, за които Бог и сатана, ад и небе, блаженство и проклятие са съвсем безразлични неща.

— Но нали трябва да узная къде да търся мистър Бонтверкер!

— Сигурно е, че няма да го узнаеш от тези мерзавци. Има си и други начини.

— Какви?

— Нали поначало искаше да тръгнеш за Ява. Насочвай яхтата към Тйелатяп, където е трябвало да отиде и писмото на Бонтверкер!

— Но до кого е писал? Това не знаем.

— Там може да узнаем.

— Едва ли. Такива писма се държат в тайна.

— Въпреки всичко още първия ден обещавам да разбера до кого е било адресирано.

— Ето това се казва мъжка дума! Идваш ли с мен?

— Да. Още отпреди бях взел такова решение. Непременно ще дойда с теб. На всяка цена трябва да узнаем къде ще очакват отговора на писмото на Бонтверкер.

— Ами ако нищо не научим? Не е ли възможно да открием въпросното място по някакъв друг начин?

— Ще се опитам. Внимателно наблюдавай очите на капитана, докато говоря с него! Струва ми се, че първо ще се усмихне подигравателно, а после ще се изплаши.

— Какво ще му кажеш?

— Ей сега ще чуеш. Убеден съм, че Квимбо не е могъл правилно да запомни китайското наименование.

Естествено, ние разговаряхме на английски и пиратите не разбраха нищо или почти нищо. Насочих фенера така, че силно да освети лицето на капитана и се обърнах към него на родния му език:

— Ще ми кажеш ли името си?

Не ми отговори. Нищо в изражението на лицето му не издаваше, че е чул думите ми.

— Също така ми се иска да знам къде се е дянал менер Бонтверкер, когото сте пленили — продължих аз.

Абсолютно същото мълчание и същата безизразност.

— Мълчанието ти е безполезно — продължих аз: — Въпреки всичко ще го намерим, защото ще отплаваме за Ху-Ниао.

Наблегнах на това китайско име, за което Квимбо твърдеше, че било вярно. Отначало явно изненаданият капитан наостри слух, но после по лицето му се плъзна подигравателна и доволна усмивка. Престорих се, че не я забелязвам и бързо добавих:

— А, ето че сбърках, исках да кажа, че ще отплаваме за Ху-Киао.

Внимателно наблюдавах пирата при произнасянето на тази дума, която се различаваше от предишната само по замяната на Н с К, и забелязах, че той се изплаши, обаче се помъчи да не се издаде. Тъй като останах доволен, аз му обърнах гръб, и последван от Рафли, напуснах горната палуба. Горе той ме попита:

— Каква беше целта на тези въпроси? Ти каза, че си сбъркал нещо, но не забелязах нищо подобно.

— Така ли? Та нали наблюдаваше лицето му?

— Йес.

— Видя ли нещо?

— Йес. Първо тайно в себе си ни се надсмиваше и злорадстваше, но после, изглежда, се изплаши.

— Точно така. Както знаеш, още отпреди не вярвах, че Ху-Ниао — Тигър-птица — може да бъде името на местността. Квимбо сигурно не е чул добре, или не е запомнил правилно името. Започнах да търся подобни думи и вместо Ниао намерих Киао. Ху-Киао означава Мост на тигрите, а така може спокойно да бъде наречено кое да е място. Става въпрос за някакъв полуостров или както Квимбо се изрази по своя обичаен начин, за остров, от който към сушата води път. Навярно под „Тигров мост“ трябва да разбираме онази тясна ивица земя, онзи път, който свързва острова със сушата.

— Възможно е, но къде ли е този полуостров?

— Едва ли е другаде освен по крайбрежието на Суматра. Ще го потърсим.

— Ще го търсим ли? А как? Да не би да вземем да обикаляме цяла Суматра, като спираме на всеки полуостров, за да питаме как му е името?

— Не, искам да кажа, че ще го търсим по картите, сър Джон!

— Well! Тъй ми харесва повече. Но затова ще имаме може би време и утре.

— Разбира се. Тук постигнахме целта си, а и много повече, така че когато се наспим, ще решим точно какво да правим.

След като втълпихме на войниците да бъдат много бдителни, ние напуснахме джонката. Естествено, взехме Квимбо с нас. В хотела щеше да се чувства къде-къде по-добре и по-удобно, отколкото в скривалището си в помещението за баласта на кораба.

На следващото утро все още закусвахме, когато мюдюринът дойде при нас, за да се осведоми за резултата от нашия лов на призраци. Рафли му разказа всичко, като завърши с остра забележка по отношение на суеверието, което бяха проявили не само пазачите, ами и техният върховен повелител. Това постави мюдюрина в неудобно положение, от което той се опита да се измъкне, като придаде на лицето си важно делово изражение, и поиска от нас да му предадем Квимбо, защото се бил провинил двойно пред закона. Аз се изсмях, а сър Джон го погледна учудено и попита:

— Провинил се е двойно ли? А как?

— Изплашил е войниците. Само това би трябвало да бъде строго наказано, а освен това…

— А освен това? Какво има още? — прекъсна го англичанинът.

— Освен това най-важното е, че този човек е бил на джонката и също е пират като останалите похитители. Трябва да бъде също така строго наказан и мой дълг е да наредя да го затворят.

Пенснето на англичанина се плъзна бързо до върха на носа му, а собственикът на тези два предмета се сопна на мюдюрина:

— Какво те прихваща, сър! Забрави ли кой съм аз?

— Не.

— Е, тогава? Имам предвид моите връзки с негова милост, генералния губернатор.

— Да, с този високопоставен владетел сте роднини.

— Така! А кой е джентълменът, когото виждаш да седи до мен?

— Ваш приятел.

— Много добре! А кой е Квимбо, когото благоволяваш да наричаш пират?

— Той е… е… е… Мюдюринът млъкна. Вместо него продължи Рафли:

— Квимбо е слуга на този джентълмен. И какво следва от това? Можеш ли да ми кажеш?

— Не — призна човекът, който почувства как го обзема страх от властния тон на англичанина.

— Но това е лесно като детска гатанка. Ето ти един роднина на генералния губернатор, после един приятел на този роднина, а накрая и един слуга на този приятел. Очевидно от всичко казано следва, че Квимбо е слуга на генералния губернатор. Не го ли проумяваш, сър?

Мюдюринът не отговори, а бавно и нерешително поклати глава.

— Какво? Не го разбираш? Знаеш ли какво означава това? Щом аз твърдя нещо, а ти клатиш глава, това е обида, която между джентълмени може да бъде измита само с кръв. Надявам се, че се смяташ за джентълмен. Чарли, моля те, я ми донеси пистолетите.

След тези думи мюдюринът извика бързо и изплашено:

— Стой! Чакайте! Нямах намерение да ви обиждам, не е нужно да се пролива кръв. Напълно ви вярвам, сър!

— Значи признаваш, че нашият Квимбо е честен човек, а?

— Да.

— Който положително няма да бъде безпокоен?

— Да.

— Добре — сър Джон кимна доволно, като отново тикна пенснето си близо пред очите. — Значи се споразумяхме. Впрочем, и без това бих те посъветвал да се държиш така, сякаш не съществува човек на име Квимбо, дошъл от страната на кафрите.

— Защо?

— Защото го мислеше за призрак. Иначе би трябвало да разкажа всичко на губернатора, когато дойде. Ти сам прецени дали ще ти е приятно!

— Нищо няма да му казваме, нито дума! Изобщо не е имало някакъв призрак на джонката. Съгласен ли сте, милорд?

— Йес, ще се съглася.

— Всъщност трябва да ви уведомя, че губернаторът се връща още днес. Получих това известие от него по бърз пратеник. Идва, за да раздаде справедливост.

Действително, губернаторът ни посети в хотела още същия следобед. Изказа признанието си за енергичността, проявена от малката яхта на лорда при Залавянето на пиратската джонка. После бръкна в джоба си и измъкна една добре натъпкана кесия.

— А тук са стоте лири стерлинги, които спечелихте, сър.

Рафли посегна, равнодушно напъха в джоба си банкнотите й ме попита:

— Чарли, виждаш ли колко е хубаво, когато от време на време човек сключи някой и друг облог?

— Виждам, но въпреки Това никога няма да се обзаложа.

— Е да, там е работата я! Ти си великолепен човек, Чарли, но щом като никога не…

— Чакай! Наскоро не ми ли каза, че ще ме смяташ вече за доблестен мъж, ако изляза прав? Е добре, излязох прав и ти си получи обратно твоята незаменима чадър-лула. Тогава?

— Йес! Ти наистина си доблестен мъж, това е вярно, но все още не си истински джентълмен, понеже те е страх да се обзаложиш. Обичам те и тъкмо заради това не мога да не те съжалявам, от цялото си сърце. Та положи малко усилия де! Сигурно няма да е чак толкоз трудно да станеш такъв, какъвто всъщност ти подобава да бъдеш, а именно — благороден човек с джентълменско поведение. Ти имаш всички данни и качества за това, стига само да пожелаеш!

Що се отнася до джонката и пленения й екипаж, то губернаторът се качи лично на палубата, за да огледа всичко. Разказахме му за Бонтверкер и за Тигровия мост, където пиратите го държаха в плен. Губернаторът сам се зае с разпита на похитителите, за да узнае от тях точното местоположение на свърталището им, но не получи абсолютно никакви сведения. Даже и когато нареди да ги бичуват един подир друг, те продължиха да твърдят, че не им е известно мястото, което се казва Ху-Киао. Бях убеден, че лъжат и че Тигровия мост без съмнение имаше голямо значение за тях, защото дори и такива болки не бяха в състояние да ги принудят да го издадат. Продължиха да мълчат и даже след като чуха присъдата си — щяха да бъдат обесени като пирати още същия ден, но онзи, който издадеше къде се намира Ху-Киао, щеше да бъде помилван. Никой не се обади и вечерта всички увиснаха един до друг по рейте.

И така, бяхме принудени да разчитаме единствено на себе си, на нашата проницателност. Заехме се с картите, за да открием полуострова. Но усилията ни останаха напразни. Не можахме да намерим името Ху-Киао. Преведохме го на всички езици и наречия, които се говореха в страните край Индийския океан и Южнокитайското море, ала и това не ни донесе успех.

Залових се отново с Квимбо, най-подробно го разпитах, но не научих нищо повече от онова, което вече знаех. Тогава най-сетне ми хрумна една твърде логична мисъл, която всъщност би трябвало да ми дойде още в самото начало, а именно, пак да се кача на борда на джонката. В капитанската каюта бях забелязал няколко карти. Рафли дойде с мен. Той много се учуди, че не се бяхме сетили за тези карти.

Прегледахме ги най-грижливо, ала не можахме да открием нищо, което би ни послужило като ориентир. Недоволни, вече се канехме да се примирим с неуспеха си, когато ми направи впечатление една не отпечатана, а рисувана на ръка лоцманска карта на Никобарските острови. Чертежът бе извършен твърде грижливо и аз си казах, че точността му би трябвало да си има своята причина. Дали тъкмо тази островна група не бе особено важна за пиратите? Може би щеше да ми се удаде да изтръгна отговора на този въпрос от тях, но те не бяха вече живи. Принуден бях пак да се обърна към Квимбо, въпреки че паметта му се бе оказала като празен лист, на който няма изписана нито една дума. Отново му беше невъзможно да ми опише пътя на джонката, откакто бе попаднал на борда й. Запитах го за Никобарските острови. След като поклати глава, той отговори:

— Никобар? Квимбо не знае Никобар.

Тогава се сетих, че жителите на Никобарските острови бяха малайци и като използвах малайското име на островите, го попитах:

— А не си ли виждал островите, наричани Пуло-Сембиланг? Ето че някакъв спомен предизвика появата на усмивка по лицето му и той усърдно закима:

— … биланг, … биланг, хубав Квимбо видял. … биланг съм много остров в голяма вода.

— Не се ли лъжеш? Помниш ли точно името?

— Добър, храбър Квимбо не се лъже. Кораб съм останал при остров … биланг.

— При кой от островите?

— Квимбо туй не знам.

— Не си ли чувал имената на отделните острови?

— Квимбо не могат говори кат пират. Квимбо не разбира всичко, кво бил говорено.

— Тогава я внимавай да видим дали не си чул някоя от думите, които ще ти кажа сега!

Бавно започнах да изброявам имената на островите, като след всяко от тях правех малка пауза, за да има време да размисли. По съсредоточеното му лице ясно си личеше, че напрягаше паметта си. Щом произнесох името Тилангджонг, Квимбо плесна силно с ръце и подскочи от радост.

— Тил… тил… лангджонг… лангджонг… о, о, туй съм остров, което Квимбо видял.

— Наистина ли?

— Да. Тил… джонг съм остров, дето кораб спира и остава стои в голяма вода.

— Спомни си добре! Квимбо, много е важно дали не се лъжеш!

Тогава той вдигна дясната си ръка като за клетва, по лицето му се изписа решителност и побърза да ме увери:

— Хубав, добър, храбър Квимбо знае точно. Кораб остава и разбойник все казва: „… лангджонг… лангджонг… лангджонг“.

Квимбо чувал добре.

— Имаш ли представа какво е търсил корабът при този остров, защо е спрял там?

— Та-ки живея там.

— Та-ки? Кой е той?

— Та-ки съм разбойник, голям, силен, широк великан, толкоз грамаден, че навсякъде удря с глава.

Кафърът потвърди думите си с такива жестикулации, които ясно даваха да се разбере, че ако се съдеше по телосложението на Та-ки, той сигурно бе някой истински Голиат.

— Та-ки беше ли на джонката? — продължих да го разпитвам.

— Да — кимна Квимбо зарадван, че можеше да ми даде някакво сведение.

— Още от деня, когато и теб са те качили на пиратския кораб, така ли?

— Та-ки съм вече там, кога Квимбо идва на джонка.

— По време на цялото ви пътуване ли до Пуло-Сембиланг той беше с вас?

— Та-ки все пътува с нас.

— А защо предполагаш, че живее на остров Тилангджонг?

— Щото Та-ки там слиза.

— Аха! И не се ли качи пак на кораба?

— Не. Та-ки остава на остров.

— Самичък?

— Да.

— Знаеш ли защо? Какво прави там?

— Квимбо не знам.

— Имаше ли други хора на острова, когато Та-ки слезе?

— Кога Та-ки слиза, на бряг стоят други хора.

— Колко бяха?

— Два… пет и още два… пет. Квимбо не броил.

— Този Та-ки свали ли на брега някакъв багаж?

— Взема едно буре… две буре… много буре.

— Знаеш ли какво е имало в буретата?

— Барут в бурета.

— Аха! Да не би пиратите да имат на острова таен склад?

— Храбър Квимбо туй не знам.

— А натовариха ли на кораба нещо от сушата?

— Много диня, кокосов орех и плод, всичко квото трябва яде на джонка.

— Добре! А сега внимавай особено много в следващия ми въпрос, защото той е най-важният и от него зависи всичко! Та-ки се е намирал на борда, когато са те взели на кораба от Тигровия мост. Тогава той би трябвало да знае къде се намира полуостровът, който носи това име, нали?

— Та-ки стои там. Той трябва знае.

— Добре! А каква роля играеше той на джонката? От обикновените моряци ли беше или беше нещо повече? Имаше ли някакво друго име?

— Кога капитан викал него, казвал „тсу“.

— Тсу? Тогава е бил офицер. В такъв случай положително знае онова, което искаме да научим. Можеш ли да ми кажеш дали е бил с вас и на Тигровия мост?

— Той слиза кораб и отива Тигров мост.

— А дали е виждал твоя господар, менер Бонтверкер?

— Даже говори с менер Бонтверкер.

— За какво?

— Квимбо не чува, стои надалеч.

— Жалко. Много важно е да разберем за какво е разговарял с него. Но има един още по-съществен въпрос — дали капитанът е бил същевременно и човекът, който е заповядвал на острова?

— Капитан не, а друг човек.

— Как се казва той?

— Казва Линг-тао.

— Може и да е вярно, защото това име означава „Заповядващия меч“, докато Та-ки е равносилно на „Голяма храброст“. И така, изглежда офицерът, който е слязъл на остров Тилангджонг, трябва да има не само великанско телосложение, но както подсказва името му, би следвало да се опасяваме и от неговата храброст. Не бива да го подценяваме.

Тези думи отправих към лорда, който бе слушал въпросите и отговорите мълчаливо, но с голям интерес. Сега той направи пренебрежителен жест с ръка и каза:

— Хората с великанско телосложение често нямат никаква смелост, докато някое джудже може да излезе срещу десет такива великана. Не се страхувам от него. А ти, Чарли?

— Излишен въпрос.

Опитах се да науча още нещо от Квимбо, но всичките му сведения се бяха вече изчерпали. И изобщо той ми беше казал много повече неща, отколкото очаквахме от него. Отново се обърнах към англичанина:

— Струва ми се, че вече разполагаме с достатъчно имена и факти, за да започнем да действаме. Вероятно Линг-тао е върховният ръководител на цялата банда и живее при Тигровия мост. Възможно е да притежава няколко пиратски кораба. Та-ки отговаря за складовете на Тилангджонг, където ще трябва да отидем преди всичко, за да изтръгнем от него сведения за местоположението на зловещия полуостров.

— Залагам сто фунта стерлинги, че от него няма да узнаем абсолютно нищо.

— Сър, обзалагай се с Квимбо, аз не участвам в облози.

— Слушай, ти наистина си ужасен човек, щом допускаш, че мога да се обзалагам с някакъв си кафър! Поне реши ли се да тръгнеш с мен, за да освободим въпросния мистър Бонтверкер?

— Да.

— Е, добре. Тогава ми кажи очакваш ли успех!

— Надявам се да го измъкнем.

— Чудесно! Кога тръгваме?

— Яхтата ще е готова още днес.

— Ще е твърде прибързано. Не бива да се впускаме в такова начинание без предварително да сме обмислили всичко най-старателно. Няма защо да се препираме чак толкова много. За да стигнем до Никобарските острови са ни необходими четири дни и нямаме основание да се опасяваме, че през това време скъпият Та-ки ще ни избяга. Сигурно са малко дните в годината, когато на остров Тилангджонг спира някой кораб.

— Съгласен съм. Твоят Квимбо ще дойде ли с нас?

Нямаше нужда да отговарям на въпроса му, защото това бе сторено вместо мен от кафъра:

— О, хубав, добър, храбър Квимбо идва заедно. Иска остане при мил, добър Германия да освобождава менер Бонтверкер и убива всички китаец, малаец и разбойник!