Карл Май
Край Тихия океан (12)

Трета глава
Преследването на пиратите

След като пленените слонове прекарат първата нощ в корала, съпротивата им се прекършва. Те са изтощени и кротки. Изпълнени са с учудване и страх от всичко, което се случи около тях.

Огньовете са вече угаснали, а около оградата се е струпала гъста верига от момчета и мъже, които са въоръжени с копия и дълги бели пръчки с обелена кора. Започва подготовката за вкарването на питомните слонове в корала, за да отведат пленените животни на по-сигурно място. Приготвени са голямо количество дебели въжета и примки.

Когато всичко е вече напълно готово, внимателно се издърпват гредите, препречили входа, и безшумно се пускат да влязат вътре два питомни слона, яхнати от своите махоута,^[1] наричани на Цейлон „понекала“. Всеки един от тях носи широк и здрав нашийник, изплетен от кокосово лико, от двете страни на който са завързани яки въжета от еленова кожа с готова примка накрая. Подир тези слонове в корала се вмъкват така наречените куруви,^[2] нетърпеливи да вържат първия слон. Техният занаят е на голяма почит и получават особено високо възнаграждение.

Ако питомният слон е добър мамец, то тогава с махоута на гърба си и примкаджията зад себе си той напредва привидно с голямо безразличие. Сякаш обзет от скука, той тръгва да се разхожда в посока на пленените животни, като от време на време се спира, за да си отскубне снопче трева или да ошмули шепа листа. Озове ли се близо до стадото, водачът му се приближава до него и сякаш, за да го опознае, нежно опипвайки, хоботът му се плъзга по неговата глава. Забележителното е, че по време на разиграващите се в последствие действия на махоута не се причинява ни най-малкото зло. Тръгне ли водачът да се връща при своите сломени и унили другари, слонът мамец го последва по петите и застава редом с него. Примкаджията държи своята примка готова и веднага щом дивото животно, макар и леко повдигне някой крак, тя незабавно бива поставена и затегната на него. Естествено, тогава човекът веднага отскача назад. Един или два други питомни слона се приближават, за да отделят хванатото в примката животно от останалите и да го завлекат до някое дърво, за което бива вързано с въжето на примката. Втора примка се слага около другия му заден крак, а после същото се прави и с предните му крака, които се връзват по описания начин за някое срещуположно дърво. Така вече пълното му пленничество става свършен факт.

По същия начин окончателно се сломява съпротивата на всяко от дивите дебелокожи поотделно. Докато питомните му събратя стоят край него, пленникът обикновено се държи спокойно, ала веднага щом си тръгнат и се види сам, той полага невиждани усилия, за да си върне свободата. Започва да опипва с хобота си въжетата и се опитва да развърже многобройните им възли. Дърпа се назад, за да освободи предните си крака, после пък напира напред, за да направи същото със задните си крака, а през това време от невероятните му напъни трепери всеки клон на могъщото дърво, за което е вързан. От ярост започва да реве, с високо вдигнат във въздуха хобот. После, отпускайки се на едната си страна, той полага глава на земята, първо странично, а след това успява да опре в нея и чело. Тогава се подпира с навития си на руло хобот и натиска с такава сила, сякаш иска да направи с него дупка в земята. И ето на, че внезапно вдига задницата си нагоре, като се подпира на челото и предните си крака, а задните — енергично размахва във въздуха.

Тази интересна сцена продължава дълги часове, като само от време на време слонът прави кратки почивки и сякаш зашеметен, остава неподвижно на мястото си, но после като че получил някакъв внезапен импулс, конвулсивно подновява съпротивата си. Но най-сетне клетото животно прекратява напразните си усилия и остава да лежи съвсем неподвижно на земята като истинско олицетворение на пълното изтощение и отчаяние.

При тези сцени съвсем ясно се проявяват различните характери на отделните животни. Някои от тях се покоряват след сравнително кратка и слаба съпротива, докато други в яростта си се тръшкат на земята с такава сила, че това би струвало живота на всяко друго по-слабо и по-нежно същество. Те изливат гнева си на всяко дърво и на всяко растение около себе си, до което могат да се докопат. По-малките дървета прекършват или просто изкореняват с хобота си, чупят клони и ошмулват листа, като после безогледно ги разпиляват над главата си на всички страни. През това време на необуздано беснеене от някои слонове не се чува нито звук, докато други яростно реват и тръбят или издават кратки конвулсивни стонове и най-накрая, изтощени и отчаяни, дават израз на мъката си с тихи жаловити звуци. Някои от тях след няколко бесни напъна остават да лежат напълно неподвижно на земята, като единственият израз на безнадеждната им болка са само сълзите, които неспирно бликат от очите им. Други пък в гнева си вършат какви Ли не най-причудливи и невероятни движения. Но при почти всички животни енергичните действия скоро пак заменят безучастното съзерцание. Между отделните отчаяни опити да се освободят от въжетата те удрят земята с предните си крака и сграбчвайки с хобота си суха пръст, сръчно посипват с прахоляк всички части на тялото си. После вкарват дълбоко в устата си върха на хобота и изсмукват оттам известно количество вода, която изпръскват върху гърба си. Същата процедура се повтаря дотогава, докато добре намокрят прахоляка по себе си…

Бях се приготвил да наблюдавам всички тези интересни сцени и затова никак не се зарадвах на внезапното ни заминаване, което ни бе наложено от тайнственото отвличане на девойките.

Лесно преносимото кану, което ни беше на разположение, бе понесено на рамене от шестима мъже. Цяла върволица от кули мъкнеше багажа ни, хранителните провизии и мунициите. Рафли, аз и Калади завършвахме шествието.

Повлиян от предчувствието си, сър Джон бе напълно убеден, че похитителите са хора от екипажа на „Хайанг-дзъ“. Той дори бе съвсем сигурен, че капитанът на джонката бе онзи пират, за когото се носеха толкова злокобни слухове.

Губернаторът гледаше с неудоволствие на нашето заминаване. Той предложи да ни осигури колкото пожелаем многочислена охрана, но ние се отказахме от нея и го помолихме да предостави преследването на престъпниците единствено на нас.

— Вземете факли и претърсете мястото, където момичетата са били нападнати! — посъветва ни той. — После ще ви е по-лесно да проследите дирите на похитителите.

— Не е необходимо, сър — отвърна Рафли. — Вече знаем къде ще отидат и че ще ги срещнем е толкова сигурно, колкото и че стоя тук пред теб. Или искаш да се обзаложим, а?

Губернаторът се усмихна.

— Залагам сто фунта, като твърдя, че няма да ги заловите, ако не последвате съвета ми.

— Залагам петстотин фунта срещу твоята сума, сър. Ето този господин е свидетел на облога ни, макар че самият той никога не желае да се обзалага. Трябва да намеря моята чадър-лула, задигната ми от онези негодници, защото без нея не мога да се мярна в моя Травълър-Клъб, Ниър Стрийт 47, Лондон. Go on, Чарли, напред!

Нощта беше тъмна, но с помощта на факлите преодоляхме всички трудности и здрави и читави пристигнахме на мястото, където бяхме открили двете лодки.

— Видя ли, че бях прав? — обади се Рафли. — Ако бяхме пробили лодките, щеше да е цяло удоволствие да гледаш как щяхме да си върнем и момичето, и моята лула.

— Не се ядосвай, сър! Може би и така ще успеем да намерим лулата — успокоих го аз.

Избутахме кануто във водата и натоварихме целия си багаж. После се качихме. Бяхме петима: Рафли, аз, Калади и още двама гребци, които познаваха реката толкова добре, че спокойно можехме да им се доверим. Закрепихме факли на носа и кърмата на лодката и след това среднощното ни пътуване започна.

Водите на реката не бяха особено дълбоки, но бяха буйни. Докато наблюдавахме бреговете, малкият плавателен съд се носеше с такава бързина, сякаш бе каран от парна машина. Така измина нощта. Настъпи денят и факлите угаснаха. Благодарение вливането на множество потоци, реката беше станала по-широка и пълноводна. Все по-често срещахме различни плавателни съдове и по пладне стигнахме Чила, без да открием каквато и да било следа от разбойниците.

Във водите на пристанището нашата парна яхта беше хвърлила котва. Без да спираме, хората ни загребаха към нея и скоро се качихме на борда й. Щурманът стоеше при бордовата стълба и ни поздрави с добре дошли. Тихо свистене, идващо откъм машинното отделение, доказваше, че съобразителният моряк държеше яхтата в пълна готовност за незабавно отплаване.

— Котелът подгрян ли е? — бе първият въпрос на Рафли.

— Йес, сър!

— Видя ли „Хайанг-дзъ“?

— Йес.

— Къде?

— Следвах го от Коломбо чак до остров Калпети, но после трябваше да се върна, за да мога да ви взема. Ала китаецът хвърли котва и тук, като изпрати две лодки нагоре по реката.

— Аха! Ами върнаха ли се?

— Още при изгрев слънце.

— Какъв товар имаха?

— Не знам. Бяха покрити с големи рогозки.

— И тогава джонката веднага вдигна котва, така ли?

— Точно така.

— Накъде се отправиха?

— Право на север. Плавах подир тях повече от час и останах с убеждението, че имат намерение да се доберат до протока Палк. Ако джонката се беше насочила на юг, тогава в мен сигурно щеше да се породи определено подозрение, което… което…

— Е, което какво?

— Което навярно щеше да си има своето основание, защото едва се бях върнал, когато едно корабче, натоварено с въглища, донесе вестта, че завчера вечерта на остров Каретиву е извършен нечуван обир на бисери. По свечеряване някакъв кораб легнал на дрейф близо до брега и изпратил на сушата три лодки, пълни с някакви типове с бандитска външност, които нападнали търговската кантора и отмъкнали всичките складирани там бисери, както и наличните пари.

— Що за хора са били?

— Малайци, предвождани от някакъв китаец.

— А корабът?

— В тъмнината никой не е успял да го различи добре, но смътното му описание съвпада с конструкцията и такелажа на „Ха-йанг-дзъ“.

— Той е бил!

— Но нима после би се отправил на север?

— Само за заблуда! Сигурно след време ще завие и ще се насочи на юг. Можеш да разчиташ на това, Том! Китаецът е дързък тип и вече го е доказал като горе при Каретиву, където почти винаги има насрещни ветрове, а и течението е много силно, само е дрейфувал вместо да хвърли котва. Подобен риск може да се очаква всъщност единствено от някой янки, за когото не е чак толкоз важно дали един по-силен порив на вятъра ще преобърне кораба, или пък течението ще го превърне в развалина. Вземай нещата от кануто и гледай час по-скоро да излезем от пристанището! Тръгваме право на запад!

— На запад ли? Защо? — попита учудено Том.

— Ей така! — кратко отвърна Рафли. Той не можеше да търпи, когато неговите хора не разбираха мислите му.

Багажът ни бе преместен от кануто на борда на яхтата и след като получиха заплащането си, двамата гребци се насочиха към града. Не мина много време и ето че заскърца руданът, витлото започна да бие водата и малкият красив плавателен съд се насочи към изхода на пристанището, описвайки елегантни завои между хвърлилите там котва кораби.

След като излязохме в открито море, Рафли се приближи до мен и попита:

— Чарли, знаеш ли защо наредих да поемем на запад?

— Предполагам.

— Е?

— Искаш да пресечеш пътя на китаеца, който сигурно ще промени северния си курс и ще завие на юг.

— Значи споделяш мнението ми?

— Напълно. Отначало се съмнявах, но след всичко, което чух и видях после, също мисля, че китаецът е пират. От само себе си се разбира, че ще го преследваме, но дали ще го направим сами или ще потърсим помощ, ето кое ще трябва тепърва да решим.

— Сами ще се разправим с джонката. Ако изминем шейсет възела на запад, без да я забележим, според моите изчисления, сигурно ще е вече отминала. Тогава ще се видим принудени да завием на юг.

— Даже и в този случай джонката ще има преднина от около пет часа, която ще бъде трудно наваксана, защото тя ще плава с попътен вятър.

— Ти наистина ли мислиш, че това ще ме разколебае? „Ха-йанг-дзъ“ не бива да плава близо до сушата, а изобщо не може да има никакво съмнение относно посоката, в която е поела.

— Ще заобиколи островите и ще се отправи на изток…

— Да, и то минавайки от южната им страна, понеже заради североизточните мусони ще е много трудно да навлезе в протока Палк.

— И след това ще поеме право на изток.

— Право на изток? Не ми се вярва. Ще избере курс на североизток, защото несъмнено в тази посока се намира пиратското свърталище.

— Сър, забравяш пасата, който в такъв случай би духал точно срещу кораба. Сигурно ще се отправи на изток и после под прав ъгъл ще завие на север.

— Very well,^[3] Чарли, виждам, че и по море не си съвсем загубен.

— Тъй ли мислиш? Тогава съветът ми е да не продължаваме на запад, а да заличим преднината на китаеца, като по права линия се насочим към Поен дьо Гал, който той ще е принуден да заобиколи отдалече, а после, плавайки близо до крайбрежието, да минем покрай Кап Тъндър-Хед, Тангале и Хамбантоте и след това да кръстосваме по дължината на осемдесетия градус, за да изчакаме появяването на джонката.

— Good lack,^[4] сече ти главата, Чарли! Започвам да схващам, че имаш заложби да станеш добър морски офицер. Напълно си прав и аз ще последвам съвета ти. Ела!

Закрачихме към задната палуба, където намерихме Том в дървената къщичка на руля.

— Том, обърни на изток-югоизток!

— Well, сър, но това би означавало да се забием право в Поен дьо Гал!

— Няма да се забием, а ще минем съвсем близо покрай него, Том, в какво състояние се намира „дългата Хариет“?

— Че какво може да е състоянието й, сър? — отвърна морякът. — Отлично е излъскана, което виждате и сам. — При тези думи той посочи с ръка към блестящото дуло на въртящото се оръдие, поставено на средната палуба на яхтата. — Но каква полза от цялото това издокарване, лъскане и чистене, щом така бездейства? Ако в скоро време не ни се предложи случай да пусна някое гюле да потанцува върху вълните, то вече няма да си мръдна пръста за нашата Хариет. Нека ръждясва!

— Мога да ти помогна, момчето ми. Я вземи си зареди оръдието, само че засега сложи само барут!

Щурманът върза руля в необходимото положение и се завтече към оръдието си. Беше истинско удоволствие да се наблюдава с каква всеотдайност го обслужваше. Същевременно той попита:

— Очаквате ли сражение?

— Възможно е.

— Великолепно, сър! Струва ми се, че започне ли да говори моята Хариет, нито един изстрел няма да пропусне целта.

— А какво ще стане с управлението на яхтата? Невъзможно е едновременно да въртиш и руля, и оръдието.

— О, има изход. Бил съвсем не е вчерашен и дадеш ли му указания, ще се справи с руля отлично. Можете да разчитате на него.

— Също и по време на схватката, когато е толкова важна бързината и точността на маневрите?

— Също и тогава.

— Нека бъде така!

Следобедът се изниза и ето че настъпи вечерта с ярките звезди на южното небе. Легнахме да спим. Когато на следващото утро се появихме на палубата, разбрахме, че Тангале беше останал вече зад нас. Отстрани, откъм подветрената страна на яхтата, се появи и започна да се приближава някакъв френски параход. Намалихме скоростта си наполовина, а когато забеляза това, и французинът забави плаването си. Капитанът беше застанал на релинга на задната палуба и когато ни наближи, тъй като в момента нямаше вятър, ни попита без рупор, само сложил длани около устата си:

— Е-хей! Какъв е този параход?

— Парна яхта „Лястовица“ от Лондон.

— Кой е капитанът?

— Собствен кораб. Сър Джон Рафли, ако ви се харесва.

— А-а, благодаря!

— Ами вашият кораб?

— Параход „La bouteuse“ от Брест с капитан Жарден. Тръгнали сме за Калкута през Батикалоа и Тринкомали. А вие?

— Правим крайбрежно плаване. Да сте срещали една китайска джонка?

— О, да. Джонката „Хайанг-дзъ“ с капитан Ри-фонг, който е тръгнал за островите Баниак.

— Претърсихте ли я?

— Не. Ние не сме на военна служба. Сбогом и щастливо плаване!

Французинът отново даде пълна пара и шумно се отдалечи. Но ние нямаше нужда да пресилваме нашите машини, защото знаехме, че китаецът е зад нас. Продължихме пътя си със средна скорост и скоро се озовахме на географската ширина на Хам-бантоте. Тогава започнахме да кръстосваме в продължение на около два часа.

Множество платна оживяваха хоризонта. Те бяха на плавателни съдове, които идваха или от Тринкомали и Батиколоа, или пък от Индия, Китай и Япония, за да се отправят на запад с помощта на попътния пасат. Те не ни интересуваха. Сигурно „Хайанг-дзъ“ не беше между тях. Леко наклонена, с шеметна бързина нашата славна яхта пореше вълните в южна посока и едва след като превали пладне, тя свърна и пое обратно. Сега вече Рафли нареди да бъдат вдигнати всички платна и беше учудващо с каква бързина следвахме съответния меридиан.

Тогава англичанинът направи знак на Калади да се приближи и го попита:

— Ти искаш да си върнеш Молама, нали?

— Сахиб, ако я загубя,, ще умра!

— Well! Имаш ли добро зрение?

— Очите ми са като на сокол.

— Тогава се изкачи горе на върха на мачтата и внимателно се оглеждай за всякакви плавателни съдове, чиято посока на движение пресичаме! Ако не се лъжа, китаецът ще е сред тях.

С пъргавината на котка ловкият сингалец се изкатери по мачтата и се настани горе възможно най-удобно. Но тактиката на Рафли не ми се струваше съвсем безукорна и затова се налагаше да го предупредя.

— Сър Джон, по какъв начин смяташ да кръстосваш?

— Не те разбирам.

— Искам да кажа, по кой меридиан мислиш да очакваш китаеца? .

— По осемдесетия, както и ти ми предложи.

— Но само южно от шестия паралел, нали?

— Естествено!

— Тогава ще ти избяга!

— Охо! Защо?

— Не вярвам, че след всичко, което, както предполагаме, е извършил, ще дръзне посред бял ден да се приближи толкова много до брега. Ако има подобно намерение, може би за да отвлече и други момичета, той сигурно ще изчака нощта. Освен това е казал на французина, че целта му са островите Баниак. Несъмнено споменаването на тази посока е само една хитрост, за да заблуди евентуалните преследвачи. Той ще продължи на север. И ако предположенията ми са верни, ще ни се изплъзне.

— Чарли, не ги разбираш тези работи. Не бива изведнъж да се смяташ за кой знае колко мъдър човек, само защото неотдавна те похвалих. „Хайанг-дзъ“ следва точно пътя на французина и ще ни падне право в ръцете.

Не бе изключено и той да е прав, макар че начинът му на изразяване не беше особено ласкав за мен. Ето защо се отказах от възраженията си.

На руля беше застанал вече морякът Бил, а Том се беше заел да надонесе всичко необходимо за обслужването на своята Хариет. За съжаление целият следобед измина, без да зърнем и педя от платната на джонката. Започна да се здрачава и Рафли бе принуден да признае, че съм бил прав.

— Чарли, струва ми се, че негодникът ни се е изплъзнал.

— Не ми се вярва.

— Мислиш, че е все още зад нас?

— Не, сигурно е вече пред нас.

— Ка… как… какво? — учудено попита той, а пенснето му подскочи така, че се озова чак на върха на носа му. — Та точно това е и моето мнение — той е вече отдавна пред нас и следователно ни се е изплъзнал.

— Да, отдавна е пред нас, защото го пропуснахме, обаче щом се стъмни, той сигурно ще се върне до брега.

— По какво съдиш, че ще стане така?

— Ако беше тръгнал за островите Баниак, китаецът щеше да се срещне с французина много по-далеч на юг. Но това, че пиратът се е намирал значително по на север, е сигурно доказателство, че целта му е съвсем друга. И ако тя е действително някакъв остров на изток, то той се кани да стигне до него не в посоката, която вече ти описах, иначе щеше да се натъкне на нас. Следователно китаецът има намерение да плава покрай бреговете на Бенгалско море, където мусоните не духат толкова силно, както в открития океан. Той просто се е промъкнал между нас и брега и е поел на изток, но сигурно ще се върне и под закрилата на сушата и на нощта ще се отправи на север, освен ако не му хрумне съвсем набързо да слезе нейде на брега, за да задигне още нещо.

— Чарли, възможно е да си отгатнал истината. Но какво ще правим сега?

— Ще плаваме нагоре покрай брега чак до нос Палмира. А после на връщане ще се натъкнем на джонката.

— Значи днес извърших грешка и сега ще се опитам да я поправя, като последвам съвета ти.

Вече се насочихме на север и понеже не можехме скоро да очакваме някакво по-особено събитие, ние се прибрахме в каютата, за да поспим няколко часа. Събудиха ни след полунощ. Пред нас стоеше щурманът.

— Сър, намираме се на географската ширина на Палмира — доложи той.

— А на коя дължина?

— На осемдесет и един градуса. Поддържах курс малко повече на североизток, защото това ще ни е от полза на връщане.

— Правилно. А сега обръщай! Ей сега ще дойда.

Когато се появихме на палубата, хората стояха при брасите. Яхтата описа дъга от север на изток и най-сетне пое на югозапад. Пасатът здраво опъна платната, машините работеха на пълен ход и гонеха вятъра, ние полетяхме с такава скорост, че образувалата се около носа пяна пръсна нависоко и започна да залива палубата.

Калади все още висеше на мачтата. Копнежът му по изчезналата любима му придаваше нечовешки сили. Той слезе долу само за няколко минути, колкото да вземе нощния бинокъл на щурмана.

Рафли беше наредил да окачат два хамака на задната палуба. Ние седяхме в тях и се оглеждахме в меката нощ. При духащите в този годишен период мусони, които винаги носят със себе си проливни дъждове, подобна благосклонност на времето е истинска рядкост. Ето защо ние му се наслаждавахме с голямо удоволствие като имахме само едно-единствено желание — да зърнем най-после китаеца.

— Чарли!

— Сър Джон!

— Ще се обзаложим ли?

— Хмм! За какво?

— Че моята стол-чадър-лула е загубена. Този безбожен мерзавец окончателно е офейкал.

— Не се обзалагам, но съм на мнение, че бих спечелил този облог.

— Значи ти все още се надяваш?

— Все още. Съвсем скоро ще стигнем географската ширина на Батикалоа. Досега не можехме да очакваме, че ще се натъкнем на пирата. Той няма да посмее да се покаже в оживените води между сегашното ни местоположение и Тринкомали. Потърпи още около половин час и тогава ще навлезем в по-спокойни води.

— Чарли, ако излезеш прав, ще те смятам вече наистина за доблестен мъж, макар че човек никога не може да те накара да се обзаложиш. За мен е изключително важно да си върна моята чадър-лула. Без нея изобщо не мога да се мерна в добрата стара Англия.

— Струва ми се, че след няколко часа ще я държиш в ръцете си.

— Well! Но после падне ли ми Молама, ще има да я помни, моята чадър-лула, докато краката й стъпват по този злощастен остров! — сърдито изфуча лордът, като същевременно ръката му направи едно движение, чието значение лесно можеше да се отгатне.

Едва беше изтекъл споменатият половин час, когато откъм наблюдателницата на мачтата долетя вик:

— Огън — право на запад!

— На какво разстояние? — попита Рафли, като вдигна глава.

— Навярно няма и три мили.

— Що за огън е?

— Сигурно е на сушата.

Докато се разменяха тези въпроси и отговори, аз се хванах за вантите и бързо се изкатерих при Калади. Казах му:

— Я ми дай далекогледа!

Погледнах през него. Уредът беше чудесно изработен. Успях да различа цяла редица от горящи колиби, както и множество хора, които неспокойно се щураха насам-натам. И ето на… след като нагласих далекогледа малко по-добре, наистина видях… как група мъже влачеха подир себе си няколко жени.

— Е-хей! — подвикнах надолу към палубата. — Някакво село е нападнато и подпалено.

— От китаеца ли?

— Може би. Твърде далече сме, за да мога ясно да видя.

— Бързо се заловете с рифовете, скъсете платната! — заповяда Рафли. — Машинист, намали парата наполовина! Щурман, смени курса и давай право на запад!

Само за няколко мига всички платна бяха скъсени. Бавно и безшумно яхтата се отправи към брега. Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно видим ставаше пожарът и за онези, които се намираха долу на палубата. Небето се червенееше все по-силно, докато най-сетне пламъците можеха да се забележат и с невъоръжено око.

С помощта на далекогледа ми беше възможно съвсем ясно да наблюдавам какво ставаше на сушата. Но на първо време това не ме интересуваше. Трябваше да се стремя да открия кораба, чийто екипаж бе предприел това нападение. Ето защо внимателно претърсих тъмната водна повърхност и действително — точно в посоката, в която се движехме, забелязах някакъв плавателен съд.

— Е-хей! Виждам кораб! — доложих аз.

— Къде? — попита Рафли.

— Точно пред нашия нос.

— Ще отмине ли? В каква посока плава?

Взрях се по-внимателно.

— Стои на едно място.

— На котва ли е или дрейфува?

— Струва ми се, че е хвърлил котва.

— Добре, тогава няма да ни избяга. От каква националност е?

— Не мога да различа, но… струва ми се, това наистина е „Ха-йанг-дзъ“.

— Мътните го взели! Давай право към него, щурман, право към него и легни на дрейф откъм наветрената му страна!

Когато се приближихме достатъчно до плавателния съд, видяхме, че е китайска джонка и същевременно по добре познатия ни такелаж разбрахме, че е „Хайанг-дзъ“.

— Том, зареди с картеч! — заповяда Рафли. Значи той нямаше никакво намерение с обичайния оръдеен изстрел във въздуха да накара китаеца да издигне флага си, а искаше направо да премине в нападение. Възможно най-бързо се спуснах на палубата и се приближих до него.

— Сър Джон Рафли!

— Чарли!

— Наистина ли смяташ да нападнеш китаеца?

— Естествено! Екипажът му е на брега, а аз искам час по-скоро да си взема обратно моята стол-чадър-лула! Ще пометем неколцината пирати, които се намират на борда.

— Да, обаче те ще имат време да се приготвят за съпротива и ще вдигнат тревога.

— Няма как да го избегнем.

— О, има как! Все още от джонката не са ни забелязали, защото бордовете на яхтата не са кой знае колко високи. Можем да дрейфуваме и незабелязано да се качим на кораба на пиратите.

— Egacp,^[5] пак имаш право, Чарли! Стоп машина! Щурман, незабавно дрейфувай!

Яхтата се подчини на кормилото и като все повече забавяше хода си, описа тесен кръг и най-сетне спря в неговата изходна точка. Рафли се обърна към мен с думите:

— Ще наредя да спуснат една лодка.

— Не, сър Джон. Я погледни през далекогледа! На борда има само двама души, тъкмо толкова, колкото са нужни, за да се избегне отклонение на кораба при неговото дрейфуване. Заедно с Калади незабавно ще преплуваме до джонката и ще се погрижим да не издадат нито звук.

— Става. Но, Чарли, нима си толкова добър плувец?

— Е, дотам сигурно ще стигна. Калади!

— Сахиб! — обади се сингалецът от мачтата.

— Слизай!

Той се подчини и се присъедини към нас.

— Ти искаш да видиш пак твоята Молама колкото е възможно по-скоро, нали?

— Сахиб, пусни ме да отида на джонката! Ще пронижа с камата си всички, които се намират на палубата й!

— Ще отидем заедно — обадих се аз.

— Ами после? — попита Рафли.

— Нищо лошо не може да ни се случи. Няма защо да предвиждаме подобен случай. Щом станем господари на джонката, ще ви дадем знак с един сигнален фенер, чиято светлина ще е възможно да се забележи само оттук. После ще побързате да спрете с яхтата съвсем близо до нас.

— Добре. Тогава тръгвайте!

— Донеси и моите оръжия на джонката! — помолих го аз. После се съблякох до кръста, затъкнах ножа си под колана и се спуснах във водата.

Калади ме последва. Той беше отличен плувец и не изостана от мен нито на педя. Колкото повече се приближавахме до неприятеля, толкова по-предпазливи ставахме. Използвайки по възможност падините между по-големите вълни, ние се оставяхме на гребените им да ни носят, без да правим никакви движения. Така избягвахме да образуваме каквато и да било издайническа пяна и най-сетне успяхме щастливо да се доберем до джонката.

Двамата мъже, намиращи се на палубата, стояха на обърнатата към сушата страна на кораба и следователно не ни бяха забелязали. Дебело въже, на чийто край бе завързана кофа, стигаше до самата вода. Това обстоятелство ни бе добре дошло. Стиснах ножа между зъбите си, хванах се за въжето и се закатерих нагоре. Когато се прехвърлих през релинга, видях, че Калади е само на метър зад мен. Озовахме се на палубата и предпазливо се огледахме. Наистина на борда се намираха само споменатите двама мъже, освен ако долу в трюма нямаше и още някой останал. Можехме да започваме.

— Калади, напред!

Като безплътна сянка сингалецът се плъзна по палубата, безшумно и незабележимо за всеки друг освен за мен. В следващата минута той изникна зад двамата пирати, сграбчи единия от тях за врата и заби своя крис между плешките му толкова дълбоко, че острата стомана прониза сърцето му. Издавайки тих стон, човекът рухна на земята.

Другият се загърчи под желязната ми хватка. Имах основателна причина да не го убивам.

— Вържи го! — наредих на Калади. Сингалецът бързо се огледа и начаса донесе необходимото, за да върже пленника. Допрях ножа си в гърдите на пирата.

— Калади, разбираш ли местния малайски?

— Малко, сахиб.

— Попитай го дали има някой под палубата!

— Не — отвърна пленникът.

— Колко души са слезли на сушата?

— Двайсет и трима.

— Добре. Отведи го при мачтата и го вържи здраво за нея!

Отидох при сандъка с флагове, извадих един жълт фенер, закрих го от трите му страни, запалих го и после го издигнах на пилона за флаговете.

Сигналът ни беше забелязан и яхтата се приближи, за да спре борд до борд успоредно с „Хайанг-дзъ“.

— All right? — подвикна Рафли.

— Всичко е наред, сър. Качи се при нас и дай заповед яхтата да се отдалечи, за да не бъде забелязана преждевременно.

Чух как Рафли даваше своите нареждания. Той остави само двама души на яхтата, която отблъсна от китаеца и се оттегли в нощната тъмнина. Вярно, че бяхме само шестима срещу двайсет и трима неприятели, но на всички нас мисълта да бъдем победени, ни се струваше направо изключена.

— Къде е Молама? Мога ли да я потърся? — попита Калади.

— Стой тук! — заповяда му англичанинът. — Ей там от брега току-що се отблъсна първата лодка и ще имаме нужда от всички наши хора на този борд. Донеси достатъчно въжета, за да вържем всички, които останат живи!

Лодката, за която спомена Рафли, беше пълна с жени и девойки и бе карана от шест моряка. Скоро тя се приближи и някой извика на кораба. Калади отвърна кратко и спуснахме подвижната бордова стълба. Един от пиратите остана да се грижи за сигурността на лодката, а другите петима се изкачиха на борда. Тяхното слисване и бързината на нашите действия ни помогнаха да ги обезвредим, без да успеят да вдигнат тревога. Само броени мигове след появяването им на борда, на палубата лежаха вече пет трупа.

Без да изчаква някаква заповед, Калади се спусна в лодката, за да очисти и шестия. След като се оправи с него, ние качихме жените на палубата. Воплите и писъците им бяха ужасни, но строгият глас на Рафли скоро ги укроти, макар че не разбраха думите му.

Екипажът на втората лодка, която вече се приближаваше към джонката, скоро има същата участ, само с тази разлика, че този път не убихме малайците, а ги пленихме. Можехме да си го позволим, понеже третата и последна лодка бе все още твърде далеч, за да могат седящите в нея пирати да забележат суматохата на схватката. За да освободим място до корабната стена, другите две празни лодки бяха преместени от другата страна на джонката.

Най-после третата лодка се приближи. В нея сигурно беше и предводителят на пиратите. Той пръв се изкачи по подвижната стълба. Имаше истинско херкулесовско телосложение и беше въоръжен до зъби. Посрещнахме го също тъй безцеремонно, както и останалите. Рафли стисна гърлото му с две ръце, а Калади набързо омота с въжета ръцете и краката му. И другите ги сполетя същата участ. След това бяхме вече пълни господари на пиратския кораб.

— Запали фенерите! — нареди Рафли и скоро на палубата стана светло.

Пленниците бяха затворени в предната част на трюма, а после започнахме да претърсваме джонката. Тя имаше голям и сигурно, плячкосан товар от канела, ориз, тютюн, кафе, абанос и… жени. Сред тях се намираха и изчезналите от Поен дьо Гал девойки. Също и Молама, „цветето на живота“ на Калади беше там. Радостта от срещата им изобщо не може да се опише, а също така неописуеми бяха и изразите им на благодарност към великите махараджи от Англистан и Германистан.

Отвлечените тази нощ жени, скоро разбраха какво е положението и техните писъци и вопли на отчаяние бързо преминаха в силни ликуващи викове. Те ни разказаха случилото се. При нападението мъжете им просто избягали, а след като запалили колибите на селцето, пиратите заловили колкото могли от жените, навързали ги една за друга и ги помъкнали към лодките.

Рафли бързо сложи край на оглушителните им изблици на радост. След като освободихме жените от въжетата, той им нареди да се върнат на брега. Те се подчиниха незабавно, защото така трите лодки на китаеца ставаха тяхна собственост, а тези плавателни съдове, без съмнение, имаха за тях по-голяма стойност от всичките тръстикови колиби на опожареното им село.

На разсъмване бяхме свършили вече най-неотложните работи и едва тогава посетихме каютата на пленения капитан. Първият предмет, който зърнахме, беше чадърът-лула на Рафли. Затрупан с какви ли не задължения, англичанинът не беше намерил още време да разпита Молама за любимата си вещ.

— О, wonderful,^[6] моят стол-чадър-лула! — възкликна сър Джон и се втурна като ястреб към това чудесно произведение на изкуството, за да провери дали не е пострадало. После ме погледна над пенснето си и вдигна десницата си като за клетва.

— Чарли!

— Сър Джон Рафли!

— Заклевам се във всички китайски бандити и пирати, че никога вече няма да изпусна от очи тази великолепна чадър-лула, докато не се върна в Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47!

Придадох на лицето си най-сериозното възможно изражение и казах:

— А аз обещавам ден и нощ да ти помагам в охраната на тази скъпоценна лула, която надлъж и нашир по света няма равна на себе си!