Карл Май
Край Тихия океан (11)

Втора глава
Лов на слонове

Цейлон, чието име англичаните произнасят Силон, е бил известен на древните индийци като Зиландив, а на гърците — като Тапробане. Туземците наричат острова Сингала. Той е отделен от индустанската суша от морски канал, широк около шейсет английски мили и от брега си до върха Педроталагала се издига на две хиляди и петстотин метра над морското равнище. Често наричат Цейлон остров Малта на Индийския океан, което се дължи навярно на неговото разположение. А то е твърде важно в случай на военни действия.

Както е известно, островът е британско владение на короната и се управлява от собствен губернатор. Всички по-високи постове се заемат от англичани, но все пак броят на белите едва достига седем хиляди. Местните туземци, сингалците, изповядват будизма. Те са се смесили с преселили се по-късно на острова индуси, малайци, явайци, с маври и португалци, както и с негри от Мозамбик и Мадагаскар. Тук-там се вижда и по някой китаец, но той веднага пак бързо изчезва, след като осъществи не дотам похвалните си намерения, довели го на острова при „хората с прави и дълги носове“.

По онези земи китайците не се ползват с особени симпатии. Без да презират и най-дребните печалби, за някоя по-значителна изгода те жертват всичко, каквото имат. На сушата лесно се оправят дори и в най-трудните положения, а ако става Дума да се извлече някоя сравнително добра облага, китайците не се плашат и от големите океански вълни. В такива случаи те са колкото хитри, толкова и дръзки, колкото са енергични, толкова са и безскрупулни, и само някой много добре подготвен и сериозен противник може да ги спре.

Вече от доста време много се говореше за някакви малайски пирати, които, обединили силите си, със своите бързи изящни платноходи, снабдени с балансьори, стигаха чак до Андаманските и Никобарските острови, като оказваха успешна съпротива дори и на добре въоръжени европейски кораби. Както разправяха, техен предводител бил някакъв китайски морски капитан, който, преследван от своето правителство, бил избягал от страната и както се мълвеше, на самотен остров в Индийския океан събрал около себе си голяма шайка флибустиери, с които станал много опасен особено за по-малките плавателни съдове. Тези морски разбойници били наречени от жителите на крайбрежието на Китайско море „Янг-дзой“, тоест Морските дяволи, и според всички слухове това прозвище било напълно оправдано, понеже дори и към пленниците си те се държали като истински дяволи.

Всички тези мисли ми минаха през главата, когато се събудих на следващото утро и неволно си спомних за китайската джонка, която бе напуснала пристанището при толкова загадъчни обстоятелства. Един човек от нейния екипаж беше посегнал на годеницата на Калади — сигурно на борда на този плавателен съд се намираха все такива брутални хора. Бяхме вече в сезона на непрестанно духащите в продължение на шест месеца от североизток мусони, един период, през който за ветроходите е много трудно да се отправят на североизток, а за някои от тях с определена конструкция и такелаж е направо невъзможно. Можеше ли онази джонка с нейното странно разположение на мачтите и на платната да поеме този курс? Струваше ми се доста вероятно да има намерение да се скрие от мусона зад западната част на острова. Но какво ли щеше да търси там, където сигурно никога досега не беше плавал китайски кораб?

„Чик, чик, чик!“ — разнесе се ясно и припряно иззад огледалото. Малкото животинче, достигащо едва седем-осем сантиметра на дължина, което с тези звуци ме изтръгна от моите размисли, беше един геко от онзи вид, дето се среща във всяка къща на Цейлон. След като бе ловувал през цялата нощ, сега явно се канеше да се завърне в скривалището си зад огледалото и смяташе за свой дълг да ме предизвести за намерението си с доверчивото си цвъртене.

За всеки новак появяването на гекото е изненадващо, а отначало дори и малко страшничко. Това дребно симпатично гущерче се среща много често във всяко жилище, през деня се крие в пукнатините на стените, в ъглите и цепките на мебелите и се показва едва вечерта след запалването на светлините, за да започне да лови заспали насекоми. Тъй като гекото е нощно животинче и той подобно на котките има тесни отвесно разположени зеници, които силно се разширяват в тъмнината. Чрез намиращите се по пръстите на краката му кръгли смукалца той е в състояние чевръсто да се катери насам-натам по стените, както и спокойно да се разхожда по таваните на помещенията. Той е доверчив и лесно се опитомява. Даже свиква по време на хранене да се приближава до масата и да си похапва от падналите трошици.

Станах и започнах да се обличам. Току-що бях свършил с тази работа, когато дойде един човек, изпратен от Рафли да ме повика. След като влязох в стаята му, видях, че е седнал на чашка чай, но иначе беше вече напълно готов за излизане.

— Good morning, Чарли — поздрави ме той. — Приготви се, заминаваме! Изпратих вече човек да съобщи на мюдюрина, че тръгваме, а също така дадох уговорения знак на моя щурман, че го викам да дойде тук.

При последните си думи той посочи един шал, провесен от прозореца му като знаме, който лесно можеше да се забележи от яхтата. И сигурно го бяха видели веднага, понеже все още не бяхме свършили закуската си, когато в стаята влезе един мъж, чиято външност още от пръв поглед издаваше моряка. Той беше висок и слаб, с остри черти на лицето, имаше както стойката, така и провлачената походка на тези хора, а погледът на малките му умни очи бе ясен, горд и самоуверен.

— Welcome, Том! — поздрави го Рафли. — Какво е положението на яхтата?

— All right, сър! На борда всичко е наред.

— Има ли достатъчно въглища?

— Йес, сър! Могат да ни стигнат чак до Япония.

— Храна и муниции?

— Нищо не липсва. Що се отнася до хранителните провизии, то те се изразходват, докато с мунициите съвсем не е така. От нашето приключение на географската ширина на Байа, където така подредихме онзи кораб с черни роби на борда, ние изобщо не сме дали нито един изстрел. Нашата „дълга Хариет“ има толкова точен мерник, а въпреки това си стои на палубата също като жената на Лот, която навремето, и аз не помня вече по каква причина, била превърната в стълб от сол. Това положение не се издържа повече! Сър, аз съм добър артилерист. Дайте ми в най-скоро време някой удобен случай да чуя рева на моята „Хариет“, иначе ще се пръсна от скука!

Рафли се усмихна.

— Имай само търпение, стари морски вълко! Все ще дойде удобен момент за някой и друг хубав изстрел.

— Едва ли ще стане тук, сър. Страшно ми се иска колкото е възможно по-скоро да излезем в открито море. Ако беше моя тази чудесна яхта, с която наистина не може да се мери никой друг плавателен съд, то отдавна да съм вдигнал котва и да съм отплавал надалеч.

— Well, Том, ами тогава вдигай котва!

— Възможно ли е, сър?

— Разбира се! Още днес тръгвам с кола за Коломбо и нямам намерение да зарязвам яхтата тук. Затова отплавайте колкото се може по-скоро, за да ви заваря в пристанището на Коломбо.

— Добре, сър Рафли. Колко път има по суша до града?

— Седемдесет мили.

— Тогава ще успея да хвърля котва там, преди да сте пристигнали. Ще сте там още тази вечер, нали?

— Така мисля.

Щурманът се сбогува.

След като морякът си отиде, се появи един пратеник на мюдюрина. Чиновникът ни молеше да си услужим с неговата карета. Приехме. После дойде Калади, за да ни каже „добро утро“. Англичанинът го попита:

— Говори ли с Молама?

— Да, сахиб.

— Ще дойде ли с нас?

— Разказах й за двамата махараджи от Запада, които са толкова могъщи и добри. Тя ще дойде, за да ви служи.

— А какво каза баща й?

— Молама няма нито баща, нито майка, нито братя, нито сестри. Има само мен.

— Тогава побързай да отидеш при нея! След един час тръгваме. Ще ви чакаме при жилището на мюдюрина.

— Мюдюринът няма ли да ме задържи?

— Не бих го съветвал. А сега върви и спокойно се върни!

Скоро, само с един поглед, хвърлен към пристанището, можехме да се убедим, че яхтата е започнала да подгрява котлите си. Коминът й бълваше вече гъст черен дим. Платната й бяха вдигнати, а котвата прибрана и в същия миг, когато напускахме хотела, малкият плавателен съд с остър кил потегли, за да излезе в открито море и насочвайки се към Бентоте и Калтура, да стигне до столицата Коломбо.

Макар и по суша, ние също трябваше да се движим в споменатата посока. Това бе такова пътуване, през такива местности с райски красоти, каквото не бях предприемал дотогава.

В дома на мюдюрина ни предложиха най-прекрасните освежителни напитки и плодове, каквито могат да се намерят в страната. После пред къщата бяха докарани две купени в Англия каляски с по шест коня от стройната и изящна индийска раса. Едната беше за Рафли и мен, а другата за мюдюрина. Калади и Молама също получиха една кола от онези, които, строени в цяла редица, очакваха нашето потегляне. По чисто индийски обичай пред дома на висшия чиновник стояха и чакаха не по-малко от стотина кули, бързоходци, слуги, готвачи, както и други придружители. Бързоходците бяха спешени, а останалите бяха на коне или в различни коли, така че всеки, който ни срещнеше, можеше да се убеди, че има честта да се отдръпне от пътя на много високопоставени господа.

Най-сетне потеглихме. Излязохме от Поен дьо Гал и чак до Коломбо пътувахме по добре поддържан път, от двете страни на който непрекъснато се редуваха села. Къщите надничаха от пищната южна растителност като ковчежета за скъпоценности.

По отношение на растителния свят никое друго селище по света не може да се мери с Поен дьо Гал. Най-характерното дърво за онези области е папаовото дърво (Carica papaya), което има стройно, високо, много равномерно изтъняващо нагоре стебло, напомнящо на парашут, където се крият светлите му, подобни на пъпеши плодове. Беше още ранно утро. Човек трябва да е бил в онези географски ширини, за да опознае вълшебната красота на първите дневни часове в тропическата зона. Такъв чист и благоуханен въздух гали лицето ти! Невероятната синева на небето се отразява в кристалните води. Нежният полъх на ветреца носи срещу нас опияняващия аромат на милиони цветя и цветчета. Какво непознато дотогава чувство на възхищение приповдига сърцето, с какво невярващо удивление оглеждаш непознатите и странни неща, на които се натъкваш на всяка крачка! Има нещо толкова величествено във впечатлението, което тропическият свят прави на чувствителната душа, че само след престой от някой и друг месец човек получава усещането, сякаш е бил там вече дълги години. Тук всичко изглежда ново, необикновено и поразително. Сред тези села и поля, в непроходимите гори се заличават почти всички спомени за нашите европейски форми, представи и явления, понеже обликът на всеки пейзаж се определя преди всичко от растителния свят. Със своето масирано присъствие, с невижданите си форми и яркост на багрите той и само той влияе най-осезаемо на нашето въображение. Колкото едно впечатление е по-ново и по-силно въздействащо, толкова по-бързо и по-енергично спомага за избледняването на предишните представи и спомени. Защото тяхната сила им придава само мнима дълготрайност. Под вълшебното небе на юга светлините и омайващият въздух даряват с истинско великолепие дори най-сивото и безлично кътче. Слънцето разпръсква не само ослепителна светлина, а същевременно обагря всеки предмет и го обвива в съвсем лека омара, която, без да пречи на прозрачността на въздуха, прави багрите по-хармонични, омекотява въздействието на ярките лъчи и потапя цялата природа в такова спокойствие, което се промъква и в нашите души.

Никой друг не може да оцени по достойнство прелестите и природата на Цейлон така, както ловецът. Преследването на дивите слонове често го води на такива места, чиято несравнима красота едва ли може тъй лесно да се разкрие пред очите на някой друг човек, освен може би, да речем, на войниците, изпратени да се бият срещу разбунтували се туземци. Едно пътуване около острова на параход или на увеселителна яхта, по време на което се спира във всички по-големи и по-малки пристанища — ето това би дало възможност на почитателите на живописните и красиви пейзажи да видят много от великолепната природа на Цейлон. Всички, които го посещават, трябва да признаят, че той действително е прочутата и толкова възхвалявана вълшебна страна на Изтока.

Пътят от Поен дьо Гал за Коломбо се вие по крайбрежието. Между него и морето се простира само тясна ивица от кокосови палми, в чиято сянка се гушат нагъсто следващите едно подир друго села. В случая човек не бива да си представя ниските широки корони на нашенските овощни горички. Кокосовите палми, които обичат да се накланят към морето, се издигат на височина от двайсет и пет до трийсет метра, че понякога и повече, и едва на тази височина на стройните им стволове се намират техните разкошни перести корони. Това отнема на пейзажа монотонността, която би била неизбежна, ако кокосовите палми имаха съвсем еднаквите, равномерно и правилно издигащи се контури на палмите арека, които ги карат да изглеждат тъй прелестни, стройни и нежни.

Пътуването ни беше бързо и безпрепятствено. Още бяхме доста далеч от Коломбо, когато вече по-гъстите редици от по-добре построени жилища, както и виждащите се тук-там европейски къщи, ни показаха, че се приближаваме до столицата. По много приятен начин кокосовите горички се редуваха с правителствените градини, засадени с канела. Този храст, който носи такива големи печалби в търговията, достига на височина до метър и половина и твърде прилича на люляка — както по цвета, тъй и по формата на листата си. С всяка измината крачка пътят се оживяваше от все повече какви ли не живописни човешки фигури. Вече се намирахме в предградията на Коломбо, които обаче заради защитните укрепления са отделени от същинския град чрез твърде обширно открито и незастроено място.

Най-сетне минахме покрай прочутото, считано от всички сингалци за свещено, дърво „баниане“, чиито главни корени са забити в земята от едната страна на пътя, докато, спускайки се от великолепно разклонената му великанска корона, един от неговите въздушни корени се беше забил в плодородната почва от другата страна на широкия коларски път, където беше образувал втори як и дебел ствол. Това дърво е едно наистина разкошно творение на тропическия растителен свят, една действително царствена издънка на майчинската утроба на този благословен остров.

Малко преди залез слънце стигнахме в Коломбо. Там бяхме посрещнати от един пратеник на губернатора, който бе получил нареждане да ни придружи до хотел „Queens-house“. Там ни бе предложено всичко, от което се нуждае човек след еднодневно пътуване в онези географски ширини: прохладни стаи, разкошна баня, спокойствие, почивка и храна. След ядене заедно с Рафли излязох извън крепостните зидове и се насочихме към морския бряг, където се събира изисканото общество на Коломбо, което се разхожда или с карети, или на коне, или пък пеша.

До пътя на едно просторно открито място една войскова част от гарнизона на укрепленията, съставен от индуси, провеждаше учение под ръководството на английски офицери. Съобразявайки се с климата, подобни занимания се състояха само в прохладните утринни и вечерни часове.

Седнахме на една пейка. По време на краткото тропическо здрачаване шумът на морския прибой достигаше до слуха ми като ясно доловим и разбираем говор. Какви странни мисли ме връхлитаха и се преплитаха в главата ми! Ту спирах поглед на суетнята на дребните черупчести мекотели в краката ми, ту погледът ми се зарейваше далеч над безкрайната морска синева. От дясно бе градът със своите укрепления, а отляво — огромен английски хотел, заобиколен от гъста редица кокосови палми, чиито перести корони шумоляха, поклащани от вечерния вятър. Имах чувството, че сънувам. Просто трябваше от време на време да си припомням, че действително се намирах на остров Цейлон. Преживявания от миналото, предстоящи събития, както и образи, рожба на чистата фантазия, се сливат с настоящето в едно странно полусъзнателно съществуване. После човек си спомня само твърде смътно в каква посока са се гонили неспокойните му мисли. Необичайните нови впечатления и чуждата непозната обстановка тъй много объркват, и все пак такива часове остават в съзнанието ни като най-богатите и най-скъпи спомени, които отнасяме със себе си в родината.

Междувременно бе настъпила нощта и войсковата част със звучна музика отдавна се беше оттеглила в града, когато се отправихме обратно към „Queens-house“. Пред вратата ни очакваше щурманът Том.

— Пристигнахме, сър! — доложи той кратко по моряшки.

— Well, момчето ми, но къде е яхтата? Не я забелязах, въпреки че дълго я търсих.

— Тя е зад скалите встрани от пристанището, сър. То е изложено на вятъра, а в тези райони хич не са рядкост по-силни пориви, които могат да преобърнат тримачтов кораб като градински стол.

— Well done!^[1] Има ли нещо ново на борда?

— Не. Но извън борда направих едно наблюдение, за което трябва да ви докладвам, сър.

— И какво е то?

— Забелязахте ли китайския кораб, който вчера напусна пристанището?

— Йес.

— Доста ме учуди както конструкцията му, така и неговият такелаж, а не ми беше и съвсем ясно, накъде ли всъщност искаше да се отправи, тъй като нали североизточният мусон му пречеше да отплава по обичайния морски път. После ми направи впечатление, че тази сутрин в „черния град“ на Поен дьо Гал, където живеят само туземци, били изчезнали не едно и две девойчета. А докато бях на котва до китаеца, забелязах, че на борда му имаше няколко сингалки.

— Мислиш, че е girl-robber?^[2] Pshaw!

— О, да, има един girl-robber, сър, някакъв ловец на момичета! Слушах много да се говори за него в кръчмата. Той е китайски пират и слиза на един или друг бряг, за да отвлича девойки, които принуждават после да станат жени на неговите хора. Както разправят, тази банда живеела на някакъв самотен остров.

— Възможно е, но изобщо не ме интересува.

— И мен също, ала при днешната вест неволно се сетих за този пират. Тъй като внимателно бях наблюдавал сингалките на борда на „Хайанг-дзъ“, знаех много добре, че те не бяха върнати на сушата. След това ми хрумна историята на вашия Калади, чиято любима е била нападната от един човек на джонката, а днес…

— А днес какво? — попита Рафли, чието любопитство се беше събудило.

— Беше по обед. Морето бе слабо развълнувано и пътувах почти без дим. Освен това бях скъсил платната, така че не беше никак лесно да бъдем забелязани отдалече. И ето че по едно време видях китаецът да плава пред мен. Беше опънал всичките си платна и летеше по вълните като хубав кон при лов на лисици. Ала не можеше да се мери с яхтата. Догоних го, а той ме забеляза едва след като се приближих на не повече от четвърт миля. Веднага си надяна маската, обаче с помощта на далекогледа бях видял вече достатъчно.

— Какво?

— По едно време реши да си проветри трюма и освен люковете бяха отворени още осем дупки, които изглежда бяха изрязани с единствената цел да може през тях да стрелят оръдия. С вързани ръце, на палубата седяха четири жени, които при приближаването на яхтата незабавно бяха свалени долу в някоя от каютите.

— Ти заговори ли джонката?

— Естествено.

— И какво ти отвърнаха?

— Джонка „Хайанг-дзъ“, тръгнала за Чила.

— Било е лъжа. Че какво ли ще прави китаецът в Чила? Вчера излезе толкова леко от пристанището, че сигурно нямаше никакъв товар, а в Чила не могат да се намерят каквито и да било стоки за товарене. Тези негодници ми се виждат подозрителни и ще ми достави голямо удоволствие да наблюдавам действията на кораба им.

— А как, с помощта на яхтата ли?

— Разбира се. Тръгвайки оттук, ние ще минем през Канди за Корнегале и така ще стигнем до бреговете на Алигаторската река, наричана от сингалците Кимбу-Ойя. На връщане ще поемем с лодка по реката и този път ще ни отведе до Чила. Там ще ни чака яхтата, а докато дойдем, ти ще имаш време да се оглеждаш и да разбереш какви ги върши китаецът.

— Сър, кога ще пристигнем в Чила?

— Не знам точно.

— Е добре. Имате ли някаква друга заповед?

— Не, можеш да тръгваш!

На следващото утро продължихме пътуването си за Канди, някогашната столица на острова и настояща резиденция на местните крале. Разстоянието между Коломбо и Канди може да се измине за осемнайсет часа. Пътят, който ни бе водил все на север от Поен дьо Гал, малко зад Коломбо изведнъж свърна на изток. Скоро горичките от кокосови палми изчезнаха и млади оризища със своята нежна свежа лъскава зеленина предлагаха на очите много приятна гледка. После се заредиха насаждения от палми врека и дървета сурива, между чиито гъсти и големи листа някак многообещаващо надничаха жълтите им цветове. Особено приятно впечатление ни правеше големият контраст между могъщите черни гнайсови скали, от които се образуваха тукашните планини, и нежните разноцветни, плъпнали нагоре по тях пълзящи растения. Отделни групи от хлебни дървета се редуваха с кафеени, захарни и индигови плантации. После се появи джунглата — една непроходима хаотична плетеница от пищни увивни и пълзящи растителни видове, дървета и храсти, в чиято свежа зеленина бяха втъкани ярки цветове. Най-сетне видяхме, че пътят започна да се оживява.

Срещахме много волски каруци. Опитомени слонове носеха на гърба си хора или пък работеха нещо край пътя, който се виеше по склоновете на планината Кадагавана все по-нагоре, за да предложи на пътниците нови и нови природни красоти. После на върха на планината пред очите ни се откри такава гледка, каквато едва ли може да се срещне и в европейските Алпи. Могъщи скали, остри върхове, опасани с венци от цъфтящи дървета, сякаш феи бяха засадили своите горички по околните височини, за да живеят в тях, скатове, напомнящи изкуствени паркове с буйни потоци, водопади и кротко бликащи извори… а на преден план — хълмистата равнина. Всичко това, окъпано в мека златиста светлина, представляваше такава широка панорама, каквато човешкият творчески дух никога не би могъл да създаде в подобни цветове и ничие перо не е в състояние да я опише такава, каквато е.

Околностите на Канди приличат на огромна градина. Вниманието на чужденците се привлича най-силно от дърветата талипут. Миртата и лавровото дърво са много красиви и се срещат често. Разкошни златожълти слънчогледи и пищни балсамини^[3] предлагат такава хармония на багрите, каквато не може да постигне върху платното си и най-сръчният художник. И сред тези чудеса на растителния свят живеят какви ли не най-необикновени животни. Със силни крясъци от клон на клон се мятат маймуни. Папагали и други птици с нежни форми и великолепни цветове прелитат на многочислени ята или пък са накацали сред гъстия листак, сякаш самите те са ярки и пъстри цветове. Нийде другаде по света няма толкова красиво обагрени пеперуди, както на Цейлон. На едно място може да се види как дървесната жаба се промъква в отворените чашки на огромните цветове, а на друго пък — как на някой ствол като късче метал блести раираният или петнист гущер. От време на време някоя гигантска змия показва лъскавата си кожа, напомняща шарките на мрамора, като ловко се измъква от сенчестото блато, за Да се попече на топлите слънчеви лъчи. На едно място виждаш как слон се носи в тежък тръс, игриво размахвайки дългия си силен хобот, а на друго — как леопард с бързи скокове прелита в тъмните сенки между дърветата. Зърнал е някаква плячка, която едва ли ще му се изплъзне.

Вечерта пристигнахме в Канди. Вече ни очакваше многобройна група посрещачи: губернаторът, губернаторският агент, най-важните личности в управлението, както и целият офицерски корпус от полковника, та чак до младшия лейтенант. Хората ядоха и пиха, шегуваха се и се смяха, танцуваха под звуците на специална музика, така че вечерните часове се изнизаха незабелязано.

На сутринта нашата компания потегли в посока на Корнегале, наричан от сингалците Курунаи-Гале. Този град е една от старите столици на острова и между 1319 и 1347 е бил резиденция на местните крале. Жилището на най-висшия административен чиновник се намира сега на мястото на някогашния дворец и земята наоколо е осеяна с какви ли не останки от колонади и орнаменти — развалините на кралската постройка. Новият град се състои от бунгалата на европейските чиновници, всяко от които е заобиколено от градина, от две-три улици, заселени с потомците на холандци и араби, и най-сетне от голям местен базар с обичайните стоки като ориз, къри и какви ли не други неща, които се използват от населението.

Прелестта на града се дължи на неговото необикновено красиво разположение. Корнегале е сгушен в сянката на огромна гнайсова скала, която почти изцяло е лишена от каквато и да било зеленина и в течение на дълги години е била така загладена и оформена, че е придобила съвсем точните контури на легнал слон. Ето защо са я нарекли Аетагала, тоест Скалата на слона, или Скалата на тъскър, тъй като „тъскър“ на английски означава мъжки слон с големи бивни зъби. Но Аетагала е само последната брънка от цяла верига от подобно оформени скалисти възвишения, които точно тук внезапно свършват, и заради фантастичните си силуети, образували се под влиянието на различни атмосферни явления, са получили имена като Скалата на костенурката, Скалата на змията, на тигъра, на рибата и Скала на орела. Тези, предизвикващи учудването ни скални масиви имат толкова силно въздействие върху сингалците, че например в стари документи за предоставяне за ползване на земни участъци се срещат изрази като „докато светят, слънцето и луната и докато съществуват Аетагала и Андагала“, което ще рече „за вечни времена“.

Корнегале е сборно място на будистите. Те се стичат от най-отдалечените кътчета на острова, за да посетят издигащия се на върха на скалния масив храм, до който се стига по стръмни пътечки и изсечени в камъка стъпала. Главният обект за отдаване на смирена почит е вдлъбнатината в гранита от човешки крак, който е подобен на свещения отпечатък от стъпалото на връх Адам, чиито стръмен и остър силует е ясно видим за поклонниците на Аетагала на разстояние от около четиридесет мили.

Понякога в резултат на горещината, непрестанно излъчвана от напечените скали, жегата в Корнегале е много голяма. Затова привечер става почти непоносимо топло, а и задушната нощ е толкова кратка, че до изгрев слънце е невъзможно да настъпи по-чувствително охлаждане на въздуха.

Поради подобни причини се случва реките и езерата да пресъхнат. Тогава страданията на дивите животни достигат до такава степен, че много крокодили и мечки се появяват в града, за да пият вода. В такива случаи животните започват да напускат дивата каменна пустош, която обикновено обитават. Те знаят, че в крайморските низини няма подобни лишения. Там земята е изключително плодородна — големи площи се засаждат с ориз, памук и плодни дървета. Всяка къща и всяка колиба е заобиколена от градина, където растат кокосови палми и арека, дърветата „джак“ и кафеени храсти. Навсякъде, докъдето е стигнал плугът, околните хълмове са покрити с пищна растителност, а на всички страни се простират прорязаните от реки гори, в чиито сенки се срещат в изобилие както слонове, тъй и друг дивеч.

Достатъчно добре известно е, че слонът се използва за какви ли не работи, при които неговата огромна сила трябва да се съчетава и с разсъдливост. Когато се почувства липса на опитомени животни, веднага се организира лов, в който участват не само ловците и определените за тази цел хора, но и цялото население от околността. Хората се стичат от места, отдалечени по няколко мили, за да присъстват на толкова вълнуващо удоволствие. Тъкмо в тези дни нуждата от слонове беше станала твърде остра и началникът на отдела за цивилно инженерство беше помолил губернатора да му разреши да организира хайка за слонове. Губернаторът беше дал съгласието си и същевременно бе използвал случая със съответната Покана да засвидетелства вниманието си към сър Джон Рафли.

Всичко бе подготвено за посрещането ни и само ден след пристигането ни в Корнегале ние се отправихме към отдалеченото на около двайсетина мили от града място, където беше изграден коралът. Земята, по която яздехме, отивайки към сцената на предстоящия лов, показваше ясни следи от продължителна и тежка суша. Поради липсата на вода повечето нивя изобщо не бяха обработени, а почти пресъхналите езера бяха покрити с листата и розовите цветове на лотоса.

Цялата ни компания имаше толкова ориенталски вид, колкото и местностите, през които минавахме. Губернаторът, неговият щаб и цялото му домочадие образуваха дълго шествие, което се придружаваше от местната му прислуга, конярите и бързоходците. Дамите пътуваха в паланкини, а децата ги носеха в нещо като столове, закрепени върху пръти и засенчени за повече прохлада с навеси от свежи палмови листа от талипут.

След като обработваемата земя остана зад нас, пътеката ни поведе през открити оголени площи и най-сетне навлезе в гората, в сянката на вековни дървета, обрасли до короните си с пълзящи растения, украсени с естествени гирлянди от „convolvulus“ и орхидеи. Царящата наоколо тишина бе нарушавана само от едва доловимото жужене на насекомите, както и тук-там от пронизителния крясък на пухестоглавия папагал,, или пък от мелодичното чуруликане на златистата авлига. Прекосихме широките песъчливи корита на две пресъхнали реки. По бреговете им се издигаха могъщи дървета, сред които най-внушителен бе комбукът (pentaptera paniculata), от чиято бяла като вар кора местните туземци приготвят един вид лепило за техния бетел, а от клоните му над безводните речни корита висяха великанските шушулки на бобовото растение пусноаел (entada pursaetha).

След като изкачихме стръмния бряг на втората река, ние се озовахме точно срещу временната постройка, издигната в непосредствена близост до корала за нашата многочислена група. Тези прохладни и приятни жилища бяха направени от клони с покриви от палмови листа и ароматна лимонова шума. Освен една трапезария и цяла редица от спални помещения, в постройката имаше кухни, килери и обори — всичко това беше построено от туземците само за няколко дни.

Що се отнася до избора на ловния район, то винаги се предпочита да е разположен в непосредствена близост до някоя от пътеките, които животните обикновено използват при ежегодните си странствания в търсене на вода и храна. Освен това абсолютно необходимо условие е наличието на река, и то не само заради нуждите на слоновете през времето на тяхното подплашване и гонене към корала, но и за да им се даде възможност да се къпят и разхлаждат и след затварянето им в ограденото място, както и докато трае опитомяването им.

При построяването на корала най-грижливо се избягва изсичането на дървета и храсти вътре в самия него и още повече пък откъм страната, откъдето се очаква появяването на слоновете, за да може гъстата им зеленина да прикрива по-добре оградата. Използваните за направата й дървета, имат диаметър от около двайсетина сантиметра. Забиват се приблизително на един метър в земята и остават да стърчат на четири-пет метра над нея. Между тези огромни колове се оставят такива разстояния, колкото да се промъкне човек. После отвесно забитите дървета се свързват помежду си с напречни греди, и то с помощта на бамбук и на гъвкавите увивни растения, наричани „въжетата на джунглата“, а накрая цялата ограда се подсилва отвън с чаталести подпори, които се слагат там, където се кръстосват отвесните и хоризонтални стволове, така че при евентуално втурване на силните диви слонове на една или друга страна да се предотврати рухването на оградата. В единия край на корала се оставя един отворен вход, който с помощта на плъзгащи се напречни греди може да бъде затворен, а от двата ъгъла на страната, откъдето се очаква появяването на животните, продължава на известно разстояние също така здрава ограда и то пак добре прикрита от околните дървета, тъй че ако стадото се опита да побегне наляво или надясно, вместо да се насочи към входа, то се вижда внезапно спряно и принудено да премине през портата.

Близо до оградата на няколко могъщи съседни дървета беше направена наблюдателна площадка за компанията на губернатора, откъдето удобно може да се следи всичко: от навлизането на стадото в корала до отвеждането на вече опитомените слонове. Колкото и да е масивна и солидна описаната сграда, все пак тя не е в състояние да устои на яростното нападение на някой разбеснял се слон. Съществуват не един и два примера за нещастни случаи, станали при опита на цялото стадо да си пробие път. Впрочем, въпреки всичко и без друго не се разчита чак толкова на здравината на оградата, колкото на боязливостта на пленените животни, които не съзнават собствената си сила, както и на смелостта на ловците и на храбростта им, с която съумяват да подчинят на волята си могъщите животни.

Обикновено такъв лов протича по следния начин:

Щом коралът стане готов, гончиите започват да събират слоновете. За тази цел често се налага да образуват огромен кръг с обиколка от много мили, за да обградят достатъчно голям брой животни. Необходимите предпазни мерки изискват голямо търпение. Трябва да се избягва всичко, което може да разтревожи слоновете и да събуди подозренията им, защото иначе те ще избягат. Тъй като общо взето природата на тези животни е миролюбива и се стремят само към едно — да се хранят необезпокоявано, те инстинктивно се оттеглят дори при най-малкото притеснение и при най-слабите признаци на тревога. Хората използват тази боязливост и плашливост като причиняват точно толкова шум, колкото е необходимо, за да ги подкарат в желаната посока.

По този начин няколко по-малки стада се събират на едно място, което може напълно да бъде обградено от гончиите и тогава ден след ден те полагат големи усилия да вкарат слоновете между оградите на корала. Ако у животните се породят подозрения или ако се проявят признаци на безпокойство, се прибягва до по-драстични мерки, за да се попречи на бягството им. На разстояние от около десетина метра помежду им по цялата линия на гончиите се напалват огньове, които се поддържат денонощно. Броят на гончиите се увеличава, достигайки често до четири или пет хиляди души, а през джунглата старателно се изсичат и проправят пътеки, за да се осигури необходимата връзка между тях. При това предводителите им постоянно извършват проверки, за да се убедят, че всеки се намира на поста си и зорко бди, тъй като и най-малката немарливост на едно-единствено място може да има за последствие бягството на цялото стадо и така само за миг да се провали трудът на хората, полаган в продължение на дълги седмици. По правило такава повишена бдителност осуетява всеки опит на слоновете да избягат. Освен това бързо може да се съберат достатъчно хора при всяка застрашена точка от веригата, за да ги отблъснат. Най-сетне слоновете се озовават толкова близо до входа в оградата, че двата края на кордона на гончиите стигат до самия корал и заедно с него образуват кръг с дължина на обиколката от около две английски мили, в който остава затворено стадото, докато се даде сигнала за последното действие — да се пристъпи към самото му вкарване в корала.

Често подготовката за лова трае с месеци, а в решителните мигове присъстват хиляди хора, за да се наслаждават на рядкото зрелище.

След като пристигнахме, най-напред всеки получи спално помещение. После всички се събраха в трапезарията и щом се нахранихме, се отправихме към наблюдателната площадка. Тогава губернаторът даде знак да се започне заключителната част от лова.

От храмовете и от различните вождове бяха изпратени известен брой питомни слонове, за да помагат при залавянето на дивите си събратя. Тези незаменими животни стояха съвсем близо под нас и доволно се разхлаждаха, като си вееха @с големи листа. Ловците бяха обградили четири различни стада с общ брой около седемдесет животни, които в момента се криеха недалеч в джунглата. Не биваше да вдигаме никакъв шум. Всеки можеше да разговаря със съседа си само шепнешком. И многочислената армия от гончии пазеше такава тишина, че от време на време се чуваше пращенето на клонките, когато някой от слоновете откъсваше едно или друго листо.

Щом се разнесе пронизителното изсвирване на губернатора, цялата картина внезапно се промени. Проехтяха крясъци от хиляди човешки гърла, затрещяха изстрели, забиха барабани, дочуха се и удари на тамтами. Този шум се поде откъм най-отдалечената страна на обградения терен, тъй че слоновете с бърз бяг се спуснаха право към корала. Гончиите, застанали по страничните линии, се държаха тихо и спокойно, докато животните преминеха край тях и едва тогава те подемаха крясъците на останалите и се втурваха подир слоновете, удвоявайки всеобщата олелия. Шумът нарастваше и замираше ту от едната, ту от другата страна според това накъде се насочваше стадото в пълното си объркване, за да се опита да пробие кордона на ловците, което, впрочем, не му се удаваше.

И ето че най-после в непосредствена близост до нас запукаха клони и нещо в гъсталака запращя. Първият слон изскочи от джунглата и като обезумял се втурна напред, последван от цялото стадо. Но забеляза входа и изглежда у него се събудиха подозрения. Обърна се, и повеждайки останалите животни, той се върна обратно в гората. Адският шум започна отново и подплашените слонове се появиха пак, но бяха твърде предпазливи, за да влязат в корала, и ето че отново потърсиха убежище в гората.

Това даде повод на туземеца, който ръководеше целия кордон на гончиите, да дойде при нас и да се извини пред губернатора. Сигурно водачът на слоновете е бил попадал някога в подобно положение и след като се е спасил с бягство, вече беше захитрял. И понеже стадото проявяваше явни признаци на силно раздразнение, а и този вид лов е много по-труден през деня, отколкото през нощта, когато огньовете и факлите оказват двойно по-силен ефект, то водачът на ловците поиска да отложат последната най-трудна фаза за вечерта, когато тъмнината несъмнено щеше да им помогне. Губернаторът удовлетвори желанието му и се разпореди да се осигурят необходимите факли.

— Чарли — обади се Рафли, щом разбрахме за промяната в намеренията на ловците.

— Сър Джон?

— До свечеряване има сума време.

— Съвсем вярно. Как ще го прекараме?

— Мисля да вземем нашите пушки и малко да се поразходим в гората.

— Аз съм на съвършено същото мнение.

— Калади!

— Сахиб!

— Идваш с нас! Ти си добър стрелец и можеш да вземеш моята пушка. Къде е Молама?

— В кухнята.

— Нека се качи горе, за да пази стаите ни! Ще оставя тук моята чадър-лула и за този предмет тя трябва особено много да внимава.

Калади извика годеницата си. После се сбогувахме с губернатора и се отправихме към вековната гора, последвани от верния сингалец. Той носеше карабината на англичанина с такова изражение, от което ясно си личеше голямото му желание да даде с нея някой и друг майсторски изстрел.

Най-много дивеч можеше да се намери близо до водата. Ето защо тръгнахме надолу покрай пресъхналото корито на реката, докато стигнахме мястото, където се вливаше в Кимбу-Ойя, а тя от своя страна имаше достатъчно вода. В резултат на това по бреговете й се срещаха далеч повече животни, отколкото по другите места, откъдето бяхме минали.

Предлагаше ни се възможност да стреляме кажи-речи всяка минута, ала предпочитахме да изчакаме, докато се натъкнехме на такъв дивеч, който си заслужаваше куршума. Така в продължение на около два часа ние навлизахме все по-навътре във все по-силно сгъстяващия се горски сумрак, докато накрая някъде встрани от нас неочаквано чухме тръбенето на слон.

— Чарли, това е някой тъскър, а може би дори да е и отшелник! — обади се Рафли.

Отшелници се наричат онези животни, които се избягват от събратята си заради злобния им характер и по тази причина те са осъдени на самотен живот..

— Ще се заемем ли с него?

— Естествено! Go on!

Запромъквахме се тихо между дърветата към мястото, откъдето непрестанно продължаваше да се носи тръбящият глас на слона. Несъмнено животното беше изпаднало в силна възбуда, за да издава толкова продължителен рев. Най-сетне се озовахме в непосредствена близост и веднага разбрахме каква бе причината за неговата възбуда. На хоризонталния клон на едно бананово дърво, плътно прилепен до него, се беше свил леопард, а отдолу стоеше стар мъжки слон и като не преставаше да тръби, се мъчеше с хобота си да достигне хищника.

— Чарли, заеми се с котката, а аз ще се заема със слона! — тихо ми каза Рафли. За да вземе това решение, англичанинът сигурно се бе почувствал силно привлечен от разкошните бивни на този тъскър.

Вдигнах пушката си и се прицелих. Изстрелът ми изтрещя. Леопардът трепна, лапите му се опитаха да обхванат по-здраво клона, при което ясно се чу как ноктите му се забиха в кората. Но после той се отпусна, по тялото му преминаха конвулсивни тръпки и животното падна на земята.

В същото време се разнесе и изстрелът на англичанина. Изненаданият слон бързо се обърна към нас. Куршумът се беше забил в главата му точно под ухото.

— Сър Джон, така не се стреля по слонове. Назад, иначе сме загубени! — подхвърлих аз.

Карабината на Рафли беше едноцевна, а втората цев на моята пушка беше заредена със сачми. На Калади не можех да се осланям. Ето защо, щом видях, че разгневеният тъскър се втурна към нас с високо вдигнат хобот, побягнах назад в гъсталака. Сър Джон последва примера ми, но все пак поне един от двама ни щеше да отиде на оня свят, ако верният сингалец беше някой страхливец. Той остана спокойно на мястото си и когато слонът се приближи толкова, че кажи-речи можеше да го докосне с ръка, натисна спусъка. Куршумът улучи съвсем точно областта на сърцето, ала не успя да проникне достатъчно дълбоко.

Яростта на животното, ранено на две места, не знаеше вече граници. То се втурна към Калади, за да го стъпче и после да го запокити с хобота си накъдето му видеха очите, но пъргавият сингалец захвърли пушката, бързо измъкна ножа си, изплъзна се от опитващия се да го сграбчи хобот, светкавично се озова при задните крака на слона и заби добре наточеното острие в задния от тях толкова дълбоко, че преряза сухожилието му.

— Ха-на! — прозвуча победоносният му вик. Бях потърсил закрила зад едно дърво и чевръсто бях заредил пушката си. Щом чух вика му, аз се показах иззад ствола и видях как животното, издавайки болезнени звуци, се придвижваше на трите си крака и въпреки всичко се опитваше да докопа сингалеца. Вдигнах пушката и се прицелих в онова място на главата, където започва хоботът. Натиснах леко спусъка и могъщото животно изведнъж се закова на място като ударено от гръм. Постоя така няколко секунди напълно неподвижно, а после започна да се олюлява и най-сетне с надалеч разнесъл се стон рухна на земята.

— Splendid!^[4] Това се казва изстрел! — извика Рафли. — Веднага се вижда, че вече си стрелял по такъв дивеч. Well, искаше ми се да си заслужа слоновата кост, но ето, че тя е твоя, както и леопардът.

— Че какво ли ще ги правя тези зъби? За Бога, вземи ги!

— Нямам такова намерение! Ловният трофей, който ще занеса у дома, трябва да е ударен от моя куршум. Одери кожата на котката! Слона ще покрием с клони и утре ще изпратим тук нашите хора. Напред! Аз също искам да застрелям нещо!

Направихме както предложи, а после, макар че беше вече доста късно, продължихме нашия лов.

Бяхме вървели покрай водата може би петнайсетина минути, когато, тъй като вървях начело, пръв зърнах отпечатъците на човешки крака, които, идвайки от брега, изчезваха в гората.

— Стой! Оттук са минали хора!

— Оттук? — попита Рафли.

— Да. Остани си на мястото, за да не заличиш дирята.

— Я преброй колко са били!

— Двама… трима… петима… шестима…

— Zounds! Шестима ли? Че какво ли търсят шестима души на това място? Изглежда ми подозрително.

— … седмина — продължих аз, — девет. десетима… дванайсет… били са тринайсет.

— Тринайсет? Но това значи цял отряд! Какво ти е мнението, Чарли?

От смайване пенснето му се плъзна чак до самия връх на носа. Някак очаквателно устата му остана широко отворена, а очите му ме гледаха през стъклата така, сякаш очакваше да му разкрия някаква важна държавна тайна.

— Сър Джон, най-напред ми кажи ти какво мислиш!

— Pshaw! В мореплаването може малко да те превъзхождам, Чарли, но на сушата ти си безспорният майстор. Който се е скитал като теб из всички кътчета на земята, той добре знае колко важна е една такава следа, а се е и научил правилно да разчита и анализира.

Наведох се, за да разгледам отпечатъците.

— Само мъже са. Един китаец и дванайсет сингалци или може би дори малайци.

— Bless me!^[5] Как го разбра?

— Дванайсет от тях са боси, а обстоятелството, че палците на краката им са доста отделени от останалите пръсти, ме кара да мисля, че са по-скоро малайци. Както е видно от отпечатъците, тринайстият носи хапронг, вид обувки, които се използват само от китайците.

— Откъде са дошли и какво търсят насам?

— Какво търсят насам бихме могли да разберем, ако ги проследим, а откъде са дошли, навярно скоро ще видим.

Вървейки обратно по следите на хората, аз се спуснах по доста стръмния бряг на дълбокото речно корито. Дирята минаваше току покрай самата вода и водеше нагоре срещу течението. Проследихме я надолу — аз вървях долу край реката, а двамата ми спътници — горе по високия бряг. След като крачихме около десетина минути, изведнъж се натъкнах на някаква лодка, която беше изтеглена от водата и най-старателно покрита с клони.

— Чакай! Ей тук са слезли на сушата. Несъмнено са дошли, плавайки срещу течението. Скрили са лодката… ама тук наистина има и още една!

— Какво? Две скрити лодки? И никакъв пазач при тях? Това е твърде подозрително — обади се англичанинът. — Онзи, който не е тръгнал по криви пътища, няма защо да крие лодките си, ами ще остави при тях и хора да ги охраняват. Чарли, спускам се при теб.

— Добре, ела! М на мен цялата работа ми се струва съмнителна, но не толкова, защото са скрили лодките си, а защото тринайсетимата мъже не са изкачили веднага брега, ами първо са извървели значително разстояние нагоре покрай самата вода. Сигурно са постъпили така, за да прикрият следите си. Кой знае за какво ли нечисто дело са използвани тези лодки.

— Да ги огледаме!

С изключение на намиращите се в тях гребла, лодките бяха празни. Не успяхме да открием абсолютно нищо, което да ни даде възможност да стигнем до някакъв извод.

— Какво ще правим, Чарли?

— Хмм. Лодките са чужда собственост.

— Но ако служат за постигането на някаква престъпна цел?

— Сигурни ли сме в това?

— Вярно, не сме, обаче страшно ми се иска да им пробия по една дупка, защото си мисля, че тези тринайсет негодници имат някакви подли намерения.

— Ами ти какво би казал, ако лодките бяха наши и при завръщането си ги заварехме разрушени?

— Щях да се ядосам и да пронижа с куршум главата на онзи негодник, който го е сторил.

— Е, виждаш ли?

— Добре де, тогава ще оставим лодките на мира. Но тази история ни отне много време и вече започна да се смрачава. Да се връщаме, за да не караме губернатора да ни чака!

Поехме обратно. Свечери се и не беше никак лесно да се справим с пътя. Въпреки всичко след няколко часа стигнахме здрави и читави до корала, където се бяха разтревожили заради нас.

Най-напред се оттеглихме в нашите помещения, за да пооправим малко външността си. Едва бях започнал с тази работа, когато от съседната стая чух как англичанинът извика:

— Калади!

Слугата му влезе при него.

— Сахиб?

— Къде е Молама?

— Не знам. Откакто се върнахме, все още не съм я виждал.

— И къде е моята chair-and-umbrella-pipe?

— Какво?

— Моята стол-чадър-лула! Няма я! Не я виждам, а нали настоятелно помолих твоята любима да я пази като зеницата на очите си!

— Сахиб, ще потърся Молама и ще ти донеса лулата!

След няколко минути влязох в стаята на Рафли. — Ще тръгваме ли?

— Не. Моята чадър-лула е изчезнала. Трябва да разбера къде е.

— Но губернаторът изпрати човек да ни каже, че трябва час по-скоро да отидем при него, защото не можел повече да удържа гончиите.

— Все ми е едно. Искам си моята чадър-лула! Че какво са всичките гончии и слонове, взети заедно в сравнение с моя чадър? Калади, Калади, по дяволите, къде се запиля този човек?

Изглежда силният му глас беше все пак чут, защото сингалецът влезе запъхтян. По лицето му се стичаха капки пот.

— Сахиб, пак ли ме викаш?

— Къде е тя?

— Молама ли?

— Молама? Какво ме засяга твоята Молама? Че коя е Молама и какво общо имам аз с тази лекомислена Молама? Говоря ти за моята чадър-лула.

— Тя е в Молама.

— Тъй ли? Ами къде е тя?

— Не знам, сахиб.

— Не знаеш ли? Обеснико, ако моята чадър-лула изчезне, тогава ще видиш какво ще ти се случи! Къде е отишло момичето с нея?

— Не знам, но ще разбера. Разпитах и узнах, че тук са идвали цяла група девойки, за да вземат Молама на разходка в гората. Тя е тръгнала с тях, като е взела чадъра, защото ти лично си й го поверил.

В този момент разговорът им бе прекъснат от втори пратеник на губернатора, който ни помоли незабавно да се явим на наблюдателната площадка. Рафли му обеща, а после пак се обърна към Калади:

— Не го е направила, за да изпълни разпореждането ми, а само от суета. Искала е да се покаже пред другите с него. Върви и ми донеси този скъпоценен предмет, иначе ще ти се случи нещо, което ще е страшно неприятно и за теб, и за твоята Молама!

Сингалецът побърза да се отдалечи. Сигурно и без друго вече достатъчно се беше разтревожил за своята възлюбена, която толкова лекомислено се бе осмелила да отиде на разходка в опасната гора заедно със своите другарки. А заплахата на англичанина без съмнение бе удвоила страховете му.

Присъединихме се към свитата на губернатора и се изкачихме на наблюдателната площадка тъкмо навреме, за да видим как започна решителният етап на лова.

А той протече изключително интересно. Малките огньове, от които на слънчевата светлина се беше забелязвал само димът, сега в тъмнината с червеникавата си жар се открояваха къде-къде по-ясно. Те осветяваха насъбралите се групи хора, докато пушекът им се виеше нагоре и изчезваше сред гъстата шума на дърветата. Многобройните зрители пазеха пълно мълчание. Не се чуваше ни най-малкият шум освен жуженето на едно или друго насекомо.

И ето че изведнъж дълбоката тишина бе нарушена от далечните удари на барабан и от един пушечен залп, който ги последва. Това бе сигналът за подновяването на хайката. Със силни подвиквания и крясъци, ловците навлязоха в обградения от тях терен. В огньовете бяха нахвърляни сухи листа и клони, докато лумнаха високи пламъци. Така от три страни бе образувана огнена линия, а там, където се намираше входът на корала, всичко остана да тъне в пълен мрак. Точно натам се насочиха подплашените слонове, преследвани от пронизителните викове на ловците и шумотевицата, която вдигаха. Мачкайки храсти, чупейки малки и големи клони, животните се приближаваха. Скоро водачът на стадото изскочи пред корала, щом го зърна се стъписа за няколко кратки мига, хвърли наоколо яростен поглед, а после се втурна напред през отворената порта, повличайки цялото стадо подир себе си.

Внезапно, като че ли с помощта на вълшебна пръчица, хиляди светлини пламнаха около корала, който до този момент бе обгърнат от най-дълбока тъмнина. В мига, когато в него влезе и последният слон, всеки ловец побърза да запали факлата си от най-близкия огън и да се втурне към оградата. Отначало пленените животни изтичаха до най-отдалечения край на обграденото място. Пресрещнати от оградата, те се върнаха обратно, но завариха входа затворен. Уплахата им беше голяма. С неподозирана бързина започнаха да кръстосват корала насам-натам, но на всички страни видяха, че е заобиколен с огньове. Опитаха се да си пробият път през оградата, ала с помощта на копията и факлите пазачите успяха да ги отблъснат, а в случай че всичко това се окажеше недостатъчно, хората стреляха с мускетите си във въздуха, което много плашеше животните.

Но ето че по едно време те се събраха на група, сякаш искаха да направят съвещание, а после изведнъж всички заедно хукнаха в една и съща посока. Изглежда нищо не беше в състояние да устои под тежките им стъпки. Обаче огньовете отново лумнаха нависоко, затрещяха залпове и… бавно и разочаровано слоновете се върнаха на предишното си място в средата на корала.

Силното впечатление, което правеше тази сцена, не се ограничи единствено върху насъбралите се зрители, а засегна и питомните слонове, оставени от външната страна на оградата. Още при първото приближаване на бягащото стадо, те проявиха най-живо съчувствие. Особено две от тези животни, застанали близо до входа, започнаха да проявяват признаци на извънредно силна възбуда, да си блъскат главите една в друга и да ровят земята с крака. Колкото повече се приближаваше шумът, толкова по-неспокойни ставаха те. Най-накрая, когато стадото се втурна в корала, един от тях се отскубна от хората, опитващи се да го задържат, и се затича към стадото, като изкорени едно доста голямо дърво, изпречило се на пътя му.

Пленените слонове продължиха повече от час да кръстосват така корала и неуморимо отново и отново да атакуват коловете на оградата, като след всеки неуспешен набег тръбяха и ревяха от ярост. Непрекъснато се опитваха да съборят портата, сякаш знаеха много добре, че точно там би трябвало да си пробият път, тъй като нали оттам бяха и влезли преди малко. Ала всичките им нападения бяха отблъснати. Лека-полека опитите им да се освободят ставаха все по-редки и по-редки. Само отделни животни продължаваха да тичат насам-натам, но все се завръщаха обратно при другите, докато най-сетне цялото стадо се събра на едно място и образувайки защитен кръг около малките слончета, животните останаха неподвижни насред корала в тъмните сенки на дърветата.

Тогава хората се заловиха с подготовката за охраната им през нощта. Застаналите на пост край оградата ловци получиха подкрепления, а в огньовете бяха нахвърляни много дърва, за да могат да поддържат високите пламъци чак до изгрев слънце. Тъй като до настъпването на утрото нямаше какво друго да се прави, ние се върнахме в стаите си.

Веднага щом прекрачи прага на входа, англичанинът попита за Калади. Но никой не беше виждал сингалеца и в резултат на това Рафли бе обзет от направо неописуемо настроение.

— Чарли!

— Сър!

— Ще се обзаложим ли?

— За какво?

— Че онези тринайсет негодници имат пръст в историята с моята чадър-лула.

— Не виждам връзката. Как е възможно?

— Да се обзаложим ли?

— Нали знаеш, че никога не се обзалагам!

— Вярно. Ти си много свестен човек, но като джентълмен не бих могъл да те представя на никой истински англичанин. Сигурно горчиво ще се разкайваш, че презрително се отказваш от всеки облог. Наистина, не мога да ти обясня точно каква е връзката между скритите две лодки и изчезването на моята чадър-лула, но имам предчувствие, че е така, а каквото предчувствам, обикновено винаги се сбъдва.

— Сър, в случая си служиш със съмнителни величини и ми се струва, че аз… ха, ето че Калади идва!

И наистина сингалецът влезе в стаята. Косата му беше в пълен безпорядък, дрехите му — разпокъсани, и целият бе облян в пот.

— Сахиб! — извика той, после разтреперан от страх се приближи до Рафли и се хвърли на колене пред него.

— Какво има?

— Ти си махараджа, на когото никои не е в състояние да се противопостави. Само ти можеш да ми помогнеш.

— Каква помощ искаш от мен?

— Молама е отвлечена, Молама, светлината на моите очи, утехата на моята душа, звездата на моя живот!

— Молама е отвлечена? Дано пукнат тези разбойници! Ами къде е моята чадър-лула?

— И тя е изчезнала.

— Къде са я отмъкнали?

— Не знам!

— Какво? Не знаеш? А кой ти каза, че Молама е била отвлечена?

— Девойките, които са успели да избягат.

— Девойките… аха, значи все пак е вярно — където се забърка някаква каша, там винаги имат пръст фусти! — Пенснето беше паднало от носа му и той имаше вид, сякаш бе загубил цялото си състояние заедно с Рафли-Касъл. — От кого са избягали?

— От похитителите.

— Е, ами че това се разбира от само себе си. Но какви са били тези похитители?

— Един китаец и дванайсет малайци.

— Мътните го взели! Чарли!

— Сър Джон!

— Виждаш ли, че щях да спечеля облога?

— Както изглежда — да.

— Не само изглежда, ами и действително е така. Ето че сега в мен се поражда едно определено подозрение. Калади, я разкажи всичко най-подробно!

— Тичах около корала — поде сингалецът — и разпитвах за Молама, докато най-сетне узнах, че заедно с много други девойки е отишла в гората за цветя. Нищо друго не успях да науча, докато преди малко стигнах до едно място, където се бяха насъбрали много мъже и жени и се вайкаха. Бяха наобиколили две момичета, които разказваха как са били нападнати в гората. Удало им се да избягат, но другите били отвлечени от разбойниците. Молама била сред тях и носела чадъра-лула. Сахиб, върни ми я и аз ще ти бъда благодарен до края на живота си!

— Чарли — обади се англичанинът, без да отговори на молбата на сингалеца.

— Сър Джон!

— Нали чу какво ми разказа щурманът?

— Да.

— Знаеш ли кои са похитителите?

— Пиратите, които си търсели жени и живеели на самотен остров.

— Тъй мисля и аз. Мога ли да им оставя моята чадър-лула?

— Ти ще решиш.

— И през ум не ми минава! Още отначало се бяхме разбрали, че искаме да се спуснем до Киумбу-Ойя и затова имаме на разположение една лесно преносима лодка. Калади, ти пак ще видиш твоята Молама!

— Сахиб, ти си…

— Добре, добре! Чарли, сбогувай се с губернатора! Само след час тръгваме! Нека правят със слоновете каквото си искат. Все едно ми е. Но аз на всяка цена трябва да си възвърна моята стол-чадър-лула, ако ще да плавам подир онези мерзавци докато… обиколим земята три пъти!