Карл Май
Край Тихия океан (10)

Първа глава
Лов на хора

С параход на Пенинсюлър енд Ориентъл Къмпани бях пътувал от Суец до Цейлон и най-сетне бях слязъл в Поен дьо Гал. Уж престоят ми щеше да бъде кратък, понеже целта на пътешествието ми беше Бомбай, откъдето се канех да опозная Индустан, ала различни обстоятелства ми наложиха да остана там по-дълго. Спокойно можех да си го позволя, тъй като бях пълен господар на времето си.

Онзи, който измъчен от пламтящата жега над Арабското море, стъпи на земя като остров Цейлон, той се чувства и физически, и душевно така запленен, че му е много трудно да го напусне след кратък престой. Великолепната природа на острова е просто едно предизвикателство за науката а пък етноложките условия и дадености са толкова своеобразни, че човек не може да устои на своя вътрешен импулс да остане по-дълго за своите изследвания.

Намирах се на фара на Поен дьо Гал и се наслаждавах на великолепния пейзаж, който се беше ширнал под мен.

В пристанището лежаха на котва множество плавателни съдове, влизащите и излизащи кораби оживяваха картината. Сред тях се виждаха всички възможни видове и размери, като се започне от най-прекрасните европейски параходи, та се стигне чак до мизерните китайски джонки и сингалските пристанищни лодки с тяхната странна конструкция. Шведски и датски китоловни кораби, идващи от южното полярно море, тежки холандски тримачтови кораби с високи старомодни предстройки на носовете си, английски военни и търговски плавателни съдове, леки френски кораби, както и елегантни „американци“ с остър кил и такъв такелаж, който изисква голяма сръчност от екипажите, пристигаха и заминаваха или пък леко се полюшваха на котвените си вериги. Към тази гледка се прибавяше и голямото оживление, царящо на брега, който изцяло привлече вниманието ми.

Малки скалисти островчета, обрасли с кокосови палми и пандани, се издигаха от блестящата морска шир, набраздена от вечно надигащите се и търкалящи се вълни. Между тях се проточваха безброй коралови пояси, отделени От сушата с тесни водни ръкави, в чиито прозрачни талази плаваха червени и сини риби. Недалеч от брега лакоми акули се бяха сдърпали за трупа на умряло куче, разтворени мидени черупки блестяха в мокрия пясък, а многокраки рачета пълзяха нагоре по стръмните скали. Къщите и колибите на града закачливо се бяха изпокрили под короните на палмите и плодните дървета, а където чистите улици се простираха достъпни за човешките погледи, там можеше да се види царящото голямо оживление — пасящи зебу, работещи по строежа на канала слонове, които със своя ум и своята сила вършеха работата на десетина-двайсет души, чернокожи стражи, разхождащи се госпожици, до прозрачност бели деца на английски родители, заедно със своите дребни пъргави френски бавачки или с кльощави възпитателки от Лондон и меднокожи местни дойки, пушещи тютюн сингалски момичета и момчета, тежко и гордо крачещи мюсюлмани, пазарящи се евреи, окичили по себе си всевъзможни дреболии, очевидно без някаква стойност, малайци с плитки, дъвчещи бетел рачпути,^[1] будистки свещеници с техните дълги сернистожълти одежди, бръснати до голо глави и бради, английски мичмани, облечени в червени куртки, подрънкващи силно с тежките си саби, живописно красиви индуски девойки, украсили носове, чела, уши, ръце и крака с корали или със злато и скъпоценни камъни.

И всичко това бе потънало в омайващите аромати на юга. Слънцето се канеше да се потопи в морските вълни и обсипваше искрящата водна шир с пурпур и злато. Това беше такъв миг, който на човек му се иска да продължи часове.

До мен се беше облегнал сър Джон Рафли. Той не забелязваше абсолютно нищо от заобикалящата го прекрасна гледка. Разкошните мастилени цветове, в които искреше и пламтеше небето, кристалните води на океана, пронизани от слънчевите лъчи, освежителните благоухания на постепенно разхлаждащия се въздух, както и пъстроцветното оживление на ширналия се пред очите ни тъй красив Божи свят му бяха във висша степен безразлични. Всичко това не биваше да се одързостява нито за миг да приковава неговото внимание, нито да влияе на неговите чувства. И защо ли? Странен, излишен въпрос! Че какво ли беше всъщност този Цейлон в неговите очи? Просто един остров с някакви хора, с някакви животни и някакви растения, заобиколен от вода, която не ставаше дори за миене или пране, а да не говорим за приготовлението на чай. Че какво остава тогава? Съвсем сигурно няма да е нещо забележително или чак толкоз хубаво! Какво ли е Поен дьо Гал в сравнение с Хъл, Плимът, Портсмът, Саутхемптън или пък Лондон! Какво ли представлява губернаторът в Коломбо в сравнение с кралица Виктория, кралица на Англия, Ирландия и Шотландия! Какво ли е Цейлон пред Великобритания и нейните колонии! И какво ли е изобщо целият свят пред Рафли-Касъл, където беше роден сър Джон?

Добрият достопочтен сър Джон бе един стопроцентов англичанин. Като собственик на безмерно богатство, той никога не беше и помислял да се ожени и бе един от онези затворени и мълчаливи британци, които се завират и в най-отдалечените кътчета на земното кълбо, с безкрайно хладнокръвие и безразличие преживяват най-опасни приключения и най-сетне уморени и преситени се завръщат в родината си, за да могат вече като членове на някой прочут пътешественически клуб с пълно право да подхвърлят едносрични забележки за своите отминали преживявания. Той бе толкова голям чудак, че само в редки случаи високият кокалест англичанин представляваше поносима компания. Обаче сър Джон Рафли имаше добро сърце и то бе винаги готово да компенсира и големите, и малките чудатости, към които той проявяваше такава склонност. Изглежда за него бе немислимо да се развълнува. Сър Джон се оживяваше само тогава, когато му се предлагаше възможност да сключи някой облог. Манията за обзалагане беше единствената му страст, при условие, че при него изобщо можеше да се говори за страст и действително би било цяло чудо, ако някой път той пропуснеше подобен изгоден случай.

След като бе обиколил всички страни по Божия свят, сър Джон най-накрая беше пристигнал в Индия, чийто генерал-губернатор бе негов роднина, и я беше пребродил във всички възможни посоки. Беше посетил вече няколко пъти Цейлон и по поръчение на своя роднина беше дошъл пак тук, за да предаде важни документи на местния губернатор. Бяхме се запознали в хотел „Мадрас“ и аз се бях присъединил към него, защото опитът, познанията, а и връзките му можеха да ми бъдат от голяма полза. По онова време в онези далечни страни от немските представителства имаше още много да се желае, а компанията на един англичанин, чието правителство умееше енергично и настоятелно да се застъпи за поданиците си по всички краища на света, можеше да е само изгодна за мен. Лека-полека ние се бяхме сближили и духовно и макар че никога не му се беше удало да ме накара да сключа и най-малкия облог с него, все пак сър Джон ме беше обикнал толкова, че проявяваше към мен кажи-речи братска привързаност.

И ето че сега, безчувствен към всичките природни красоти около нас, които ме опияняваха, той се беше облегнал до мен, втренчил събраните си очи с такава настойчивост в златното си пенсне, кацнало върху самия край на дългия му нос, сякаш се мъчеше да направи някакво епохално потресаващо откритие по своя зрителен инструмент. Наблизо беше облегнал своя чадър, който използваше и при дъжд, и при слънце. Той беше толкова изкусно изработен, че можеше да служи и като бастун, и като сабя, като столче, лула и далекоглед. Тази единствена по рода си рядкост му беше подарена от Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47 като почетен спомен. Той никога не се разделяше с нея и не би я разменил дори срещу всичките съкровища на света. Тази chair-and-umbrella-pipe,^[2] както сам я наричаше, му беше почти също тъй скъпа и любима, като неговата разкошно обзаведена и бърза малка парна яхта, хвърлила котва долу в пристанището, която беше поръчал да му направят за неговите лични нужди в световноизвестните корабостроителници на Грийнок край Клайд, защото винаги и във всичко бе свикнал сам да си бъде господар и не желаеше да зависи от заповедите на който и да било капитан.

Докато погледът ми се рееше из околностите на фара, забелязах колона от местни войници, които се приближаваха до една стърчаща скала, врязваща се доста навътре в морето. Зорко охраняван, от двама въоръжени мъже, начело крачеше някакъв човек с вързани ръце, който, ако се съдеше по облеклото му, сигурно беше сингалец. Несъмнено тук ставаше въпрос за екзекуция и тъй като знаех колко живо съчувствие и какъв интерес проявяваше моят спътник към подобни сцени, направих опит да го изтръгна от неговите потресаващи наблюдения.

— Сър Джон Рафли!

Не последва отговор.

— Сър Джон Рафли! — извиках аз по-силно.

— Йес! — отвърна ми той без да откъсва поглед от златната рамка на пенснето си.

— Сър, няма ли да хвърлиш един поглед ей там насреща?

— Защо?

— Струва ми се, че се канят да блъснат едно същество във водата.

— Същество ли? И какво е то? Кон? Куче? Човек?

— Човек, сър Джон!

— Well, ами тогава го остави спокойно да се удави, Чарли!

Със същото усърдие той продължи да изследва пенснето си. Колоната бе стигнала вече до върха на скалата и там спря. Войниците образуваха кръг около вързания човек.

— Все пак ми се ще да узная какво ли престъпление е извършил този клетник — продължих аз, за да събудя любопитството на сър Джон.

— На теб направил ли ти е нещо?

— Не е.

— Good God,^[3] ами че тогава нека го удавят, Чарли!

— Но те са му вързали ръцете!

Явно налучках правилния подход, за да събудя съчувствието му. Той много мразеше всяко ненужно посегателство над личната свобода на човека.

— Вързан ли е? Zounds, това е жестоко, това е подло! В добрата стара Англия никой не би го направил.

— Съвсем си прав. Британците са благородни във всяко отношение. Когато екзекутират някого, те го оставят да умре поне без да го връзват. Я виж само колко многочислена охрана придружава този нещастник!

— Къде става това, Чарли?

— Ей там на онази врязала се в морето скала!

Сега той действително хвърли един поглед натам, накъдето му сочеше протегнатата ми ръка. Все още очаквах някоя твърде безразлична забележка, но този път се видях излъган, понеже десницата му бързо посегна нагоре, за да приближи пенснето до очите му и така да получи максимална яснота на разкрилата се пред него картина.

— Heigh-ho,^[4] нима е възможно!

— Кое?

— Ами този там да е Калади!

— Калади? Кой е той, сър Джон?

— По-късно ще разбереш. Сега трябва да се убедя, че действително е той.

Рафли взе своя чадър, разтвори го, опъвайки светлосивия му плат, завъртя няколко бурмички по кухата му двойна пръчка и после насочи, така образувалия се далекоглед, към мястото, където предстоеше да се състои екзекуцията.

— Чарли, да се обзаложим ли? — попита ме той след кратко мълчание, по време на което любопитството и напрежението, изписали се по лицето му, все повече нарастваха.

— За какво?

— Че този човек няма да се остави да бъде удавен. Залагам сто соверина!^[5]

— А с кого се обзалагаш?

— С теб, разбира се!

— Сър, нали знаеш, че не се обзалагам!

— Well, наистина. Чарли, ти си чудесен човек, но все още не си станал съвършен джентълмен, иначе нямаше все да се опъваш, а някой път щеше да приемеш един или друг облог. Въпреки това ще ти докажа, че щях да спечеля.

Той пъхна два пръста в устата си и изсвири така, че този остър и пронизителен звук се разнесе надалеч. Чу го и осъденият. Дали познаваше сигнала на англичанина? С рязко движение той вдигна наведената си глава и погледна нагоре към фара. Рафли свирна още веднъж и размаха чадъра над главата си.

Резултатът беше много изненадващ. Най-неочаквано осъденият на смърт чрез удавяне се втурна напред, проби си път през кръга от войници, стигна до ръба на скалата и с главата надолу, се хвърли в морето.

— Виждаш ли, Чарли — подсмихна се Джон Рафли, — че щях да спечеля облога?

— Все още нищо не виждам. Та човекът сам се удави.

— Удавил ли се е? Ти да не си мръднал?

— Че какво друго е станало?

— Какво друго ли? Well, ей сега ще разбереш. Look at that!^[6]

Ето че изплува на повърхността. Е, Чарли, какво ще кажеш сега?

— Бога ми, той е жив! Въпреки вързаните си ръце този обесник плува като риба!

— Като риба ли? Pshaw, твърде слабо сравнение. Искаш да кажеш като омар! Това е Калади, предишният ми слуга, най-добрият плувец и гмуркач надлъж и нашир из тези скучни острови, ала както изглежда доблестният мюдюрин,^[7] който го е осъдил, не знае това.

— Този човек е бил твой слуга? Значи затова познава сигнала ти, а?

— Така е. Впрочем, той трябва да е извършил нещо дяволски лошо, защото обикновено тези околийски управители оставят всеки местен туземец да се измъкне, стига само това да е някакси възможно. Та нали в крайна сметка и самите те са сингалци! Виж, вързаните ръце изобщо не му пречат, защото плува по гръб. Насочва се право към фара!

Иначе толкова мълчаливият англичанин изведнъж се беше оживил извънредно много. Следеше с голямо напрежение всяко движение на плувеца, размахваше ръце във въздуха, сякаш така можеше да му помогне и непрекъснато даваше обяснения, които изглежда смяташе за необходими.

— Какви тласъци прави само! Колко бързо се придвижва напред! По дяволите, онази сган го преследва! Но преди войниците да успеят да изминат заобиколния път от скалите до фара, той отдавна вече ще е тук. Познавам го. Миналата пролет заедно с него преплавахме през Калина-Ганга, през Калу-Ганга, че даже и през буйната придошла Махавели.

— С какво се занимаваше преди да постъпи на служба при теб?

— Беше най-ловкият ловец на бисери из плитчините на Негомбо и само за да ми угоди се отправи с мен към вътрешността на страната. Веднага го познах и сега ще го спася.

— Как? Ако действително е извършил тежко престъпление, ще е невъзможно.

— Невъзможно ли? Ти не познаваш тази шантава страна и този още по-шантав народ, Чарли. Аз съм сър Джон Рафли от Рафли-Касъл в добрата стара Англия и ми се иска да видя мюдюрина, който ще се осмели да се разправя с мен! Ето, Калади достигна вече брега. Цяло щастие е, че наблизо нямаше акули, иначе с тези вързани ръце лошо му се пишеше. Ела, Чарли, нека го пресрещнем! Той ме позна и тича право насам.

Наистина така беше. След като стъпи на сушата, Калади бързо се затича към платформата, върху която се издигаше стройният стълб на желязната кула. Пъргаво слязохме по тесните стъпала и долу се сблъскахме с него.

— Вишну да те благослови, сахиб — поздрави той, останал без дъх. — Бях близо до смъртта. Искаха да ми вържат и краката, както и да закрият очите ми с парче плат. Но ти си раджа, господар, махараджа, велик и могъщ господар, и сигурно ще спасиш Калади, твоя верен слуга!

— Well, ще те спася — отговори Рафли, като извади ножа си, преряза въжетата от лико, с които беше вързан сингалецът. — Какво престъпление си извършил?

— О, нищо, сахиб, почти нищо. Но моят крис се оказа твърде остър и прониза малко по-надълбоко сърцето на един човек.

— Murderer!^[8] Мътните го взели, човече, та това е малко повече от нищо! Уби ли го?

— Да, мъничко.

— Какъв беше той?

— Китаец.

— Само китаец? Това не е толкова зле! И какво ти направи, че грабна камата?

— Дойде и поиска да отвлече Молама, цветето и щастието на моя живот.

— Fudge!^[9] Щастието на твоя живот! Глупости! Измежду сто щуротии, вършени от хората, за деветдесет и девет са виновни тези проклети фусти! Любовта е най-коварната илюзия, рожба на въображението ни, която познавам, и вече е лишила от разум милиони хора. Но се надявам, че тази баня е поохладила страстите ти. Знаеш ли къде е хотел „Мадрас“?

— Че как да не го знам, сахиб! Нали ти на два пъти живя там.

— Пак съм отседнал в него. Ето че преследвачите ти идват. Засега се скрий! След час ме потърси в хотела!

— О, добри ми господарю, как да ти благодаря? Върна ми живота и сега ще мога пак да видя Молама, утехата на моите очи! Дано всеблагият Вишну да те възнагради!

— Look out,^[10] обеснико, иначе ще те заловят!

Калади се втурна към другия край на платформата, спусна се долу и в следващия миг изчезна в бамбуковия гъсталак.

И беше крайно време, понеже войниците бяха вече наблизо, а насам бързо се носеше и многочислена тълпа, чието внимание бе привлечено от тази необикновена сцена. Донякъде бях загрижен за изхода на тази история, ала Рафли посрещна с обичайното си хладнокръвие и безразличие техния предводител, който скоро се изправи пред нас.

— Къде е Калади, който ни избяга? — попита цейлонецът.

— Какво искаш от него?

Човекът се стъписа от грубия му заповеднически тон, който явно не беше очаквал, защото смяташе, че е в пълното си право.

— Искам да го заловя.

— Ами търси го тогава!

— Ти знаеш къде е.

— Ха, тъй ли мислиш?

Пенснето отново се плъзна напред до самия връх на носа му. Джон Рафли взе да подръпва краищата на бакенбардите си и се изсмя, от което ясно разбрах, че тази сцена му доставяше голямо удоволствие.

— Да, знаеш, защото ти му подсвирна и му направи знак да избяга!

— Вярно е. Имаш ли нещо против?

— Трябва да те арестувам.

От безмерно удоволствие добрият Джон Рафли широко отвори уста, ококори очи, а после каза:

— Да арестуваш мен? Един джентълмен от добрата стара Англия? Тук на Цейлон в това свърталище на жаби и гущери? Човече, ти съвсем си откачил! Гледай да изчезнеш час по-скоро. Калади е мой и ще правя с него каквото си поискам!

— Твой ли е? Как така?

— Той е мой слуга и върши всичко по моя заповед. Без съгласието ми никой не бива да го докосва. Дори и мюдюринът.

— Ами щом е твой слуга, защо не остана при теб, защо си отиде?

— Отпратих го, защото тъй ми се искаше. А сега върви при мюдюрина и му кажи, че ще разговарям с него!

— Няма ти да разговаряш с него, а обратното, той с теб.

— Ха! Как така?

— Много просто — защото ще те арестувам и ще те отведа при него. Ще наредя да преследват човека, когото наричаш свой слуга и хората ми сигурно ще го заловят. Хайде, тръгвай с нас!

— Be gone!^[11] Гледай час по-скоро да изчезнеш!

— Не дойдеш ли доброволно, ще трябва да те принудя.

— Я се опитай, да видим дали ще успееш!

Развеселеният лорд измъкна един чифт грамадни револвери. Последвах примера му и също извадих моите.

— Смятате да се съпротивлявате, така ли? — попита изплашеният цейлонец.

— Не, скъпи ми синко. Не смятаме да се съпротивляваме, а само малко да те позастреляме, в случай че ти хрумне да продължиш да ни досаждаш.

Човекът изпадна в страшно затруднение. В него се бореха чувството за дълг и страхът, който изпитваше от оръжията ни, но в крайна сметка изглежда страхът му надделя.

— Ти какво каза, сахиб, откъде си?

— От Англия.

— От Англистан, където живее великата кралица? Истината ли казваш?

— Да!

— И със сигурност ще отидеш при мюдюрина?

— Със сигурност.

— И няма да ни измамиш?

Лицето на Рафли просто сияеше от удоволствие. Той поглади бакенбардите си по такъв начин, който неоспоримо доказваше отличното му настроение.

— Аз съм махараджа от Англистан, а ето този сахиб е още къде-къде по-голям махараджа от Германистан. Ако не вярваш, ще ти го докажа. Можеш ли да четеш?

— Да! — увери го човекът, макар че сигурно не познаваше нито една буква. Несъмнено отговори така, само за да внуши на подчинените си необходимото уважение.

Сър Джон бръкна в джоба си и извади някаква сгъната хартия. Беше листът за ястия, който беше взел от хотел „Мадрас“. Подаде му го с думите:

— Ето, чети!

Човекът пое листа, допря го до челото си, после със сериозен и важен вид втренчи поглед в него и раздвижи устни, сякаш четеше. След това пак го сгъна най-грижливо, притисна го до гърдите си и го върна на англичанина.

— Сахиб, ти каза истината. Вие двамата сте махараджи от залеза на слънцето. Ето тук е написано. Мога да ви пусна да си вървите, понеже вече знам, че сигурно ще отидете при мюдюрина, за да ме извините и да му кажете, че съм оставил осъдения да избяга само защото е твой слуга и следователно имаш правото да се разпореждаш с него.

Почти поздравявайки, той сложи длани върху гърдите си, после се обърна към своите бойни герои и като се спуснаха от платформата, всички те поеха към града. Насъбралата се любопитна тълпа лека-Полека се разотиде.

Откъм пристанището долетя някаква странна и монотонна песен. Тя се носеше от необичайно голям китайски кораб, чийто котвен шпил въртяха петима мъже, за да вдигнат голямата котва. Същевременно те отмерваха такта на крачките си с обичайната за подобни случаи песничка „тиен омма омма тиен воозинг“.

Рафли побутна пенснето си по-близо до очите и внимателно разгледа плавателния съд.

— Чарли! — обади се той.

— Сър Джон!

— Да се обзаложим ли?

— Да се обзаложим? За какво?

— Че капитанът на тази джонка или си е загубил акъла, или пък плава под твърде съмнителен флаг.

— Защо мислиш така?

— Ти не си моряк и ти липсва поглед за такива неща. Виждал ли си някога джонка с три мачти?

— Не.

— Ами с такива необикновени платна и странен такелаж?

— Че какво им е толкоз странното?

— Смесицата от китайски и американски начин на изработка, както и съотношението между височината на различните мачти. Как така бизанът^[12] е по-висок от гротмачтата и фокмачтата? И за какво му е този дълъг шпир^[13] с двоен фордун?

— Наистина е необичайно! По вида на фордуна може да се направи заключението, че този плавателен съд има триъгълни платна, за да се движи по-лесно и по-бързо срещу вятъра, а ми се струва, че мачтите му имат споменатата височина, защото с постепенното увеличаване на броя и размерите на платната отпред назад се е целяло да се постигне по-голяма бързина, на което обаче никак не подхожда конструкцията на корпуса, наподобяваща твърде много формата на буре.

— Чарли, в морското дело те мислех за лаик, но ти наистина имаш верен поглед за неща, които обикновено се изплъзват от окото на сухоземните плъхове. Тази джонка е едно нескопосано подражание на бързите американски платноходи и за нищо на света не бих й се доверил по време на някоя хубава буря.

— Този странен вид и такелаж сигурно има някакво предназначение, което не разбирам.

— Естествено! Нека прибавим към всичко това и факта, че този плавателен съд вдига котва, за да отплава в открито море тъкмо сега, когато приливът все още продължава! За да постъпва така, капитанът сигурно има всякакви други, но не и навигаторски причини. Залагам сто соверина, че има нещо нечисто или в главата му, или под дъските на неговата палуба. Участваш в облога, нали?

— Никога не се обзалагам.

— Ами заложи поне десет лири срещу моите сто!

— Сър, и това няма да стане!

— Действително ли не желаеш? For shame,^[14] Чарли, засрами се! Цяло нещастие е, че иначе си толкова мил и разбран човек, а никога не се съгласяваш да приемеш един облог. Ти и през целия си живот няма да успееш да станеш истински джентълмен, а тъй като това страшно ме ядосва, ще гледам някой път да те принудя да се обзаложиш за нещо. Виждаш ли онзи испански параход? Нима и той също се кани да излезе в открито море?

— Едва ли. Сигурно ще вземе китаеца на буксир, за да го измъкне от пристанището срещу течението.

— All right!^[15] Той застава пред него, а ето че сега китаецът ни показва кърмата си. Можеш ли да видиш какво име носи?

— Не.

— Тогава ще трябва да си помогна с моята чадър-лула.

Той взе любимия си предмет, нагласи лещите на далекогледа и погледна през него към джонката.

— Казва се „Хайанг-дзъ“. По дяволите тези глупави имена, дето си ги измислят жълтоликите плиткаджии! Хайде, Чарли, ела! Щом не искаш да се обзалагаш, корабът изобщо не ни засяга повече.

Отправихме се към града, а после поехме към хотел „Мадрас“. Веднага отидохме в просторната прохладна стая на англичанина, за да чакаме там Калади. Но уговореното време изтече, без той да се появи.

— Чарли!

— Какво?

— Ще се обзаложим ли?

— Не.

— Та чуй най-напред какво имам предвид, де! Твърдя, че на този нещастник му се е случило нещо лошо и поддържам мнението си като залагам петдесет лири. Естествено, ти не мислиш така и следователно този път ще приемеш облога!

— За съжаление не мога, защото съм на същото мнение като теб, сър Джон. Ако всичко беше наред, той отдавна вече трябваше да е дошъл.

— Well! Е, що се отнася до облозите, ти си оставаш просто един непоправимо скучен човек. Истинският джентълмен би приел моя облог, дори и ако мнението му съвпадаше с моето. Ще почакаме още пет минути. Не се ли появи дотогава, ние ще тръгнем и… тихо, какво става навън?

На улицата, където светлината на многобройните окачени по верандите фенери се бореше с настъпващата вечерна тъмнина, се вдигна необичаен шум. Разнесоха се силни пронизителни викове и се чуваха припрените стъпки на множество тичащи хора.

Излязохме навън пред входа. По-голямата част от тълпата беше вече отминала, но все пак се появихме навреме, за да забележим някакъв бягащ бързо като заек човек, преследван от тълпата с голямо настървение.

В бързината ни пенснето беше паднало от носа на Рафли. То висеше сега върху жилетката му на своя черен копринен шнур.

— Чарли!

— Сър Джон!

— Знаеш ли кой беше този човек?

— Не.

— Калади.

— А-а…!

— Да, съвсем сигурно беше той. Познали са го и са решили пак да го заловят.

— Невъзможно е да е бил той.

— Защо?

— Защото несъмнено щеше да потърси убежище тук при нас.

— Pshaw! Този добър човечец просто не е искал да ни докара тук преследвачите си, които несъмнено щяха да ни досаждат.

— Това би означавало да притежава прекалена деликатност и такт, за да постъпи така, само защото някога си се погрижил за него. Та нали знае, че в случая животът му е поставен на карта!

— Животът му? Ти какво си въобразяваш? Я не се заблуждавай, Чарли! Калади е не само най-добрият плувец, но е и най-издръжливият и добър бегач, когото познавам. Няма да им позволи да го хванат. Но въпреки всичко той се нуждае от помощта ми и затова ей сега ще отида при мюдюрина. Ще дойдеш с мен, нали?

— Разбира се!

Върнахме се обратно в стаята, за да вземем шапките си, а и стола-чадър-лула на сър Джон, но все още не бяхме успели да посегнем към въпросните предмети, когато чухме как вратата зад нас се отваря и вътре се вмъкна Калади, който едва си поемаше дъх, а потта се стичаше по цялото му тяло.

— Извинявай, сахиб, че не дойдох по-рано — задъхано промълви той.

— Видяха те, нали?

— Да, сахиб. За да стигна до теб, трябваше да мина по улиците на града, през които преди малко ме бяха превели. Хората ме познаха и се опитаха да ме заловят.

— Well, момчето ми, но не са успели да те спипат.

— Не. Побягнах, стигнах чак до залива, после заобиколих града и откъм противоположния му край се добрах до градината зад хотела. Преследвачите ме изгубиха от очи и едва ли ще ме открият тук.

— All right! Седни да си поемеш дъх! Чарли, видя ли, че съм бил прав? Не са успели да го догонят. Той е славен човек, ловък и смел, което съвсем не може да се каже за тази страхлива и подла сингалска пасмина. И тъкмо заради това ми харесва.

— Сахиб, ти си много добър махараджа! — подметна Калади.

— Pshaw! Я мълчи! Ако не ме беше спасил, акулите отдавна да са ме разкъсали. Чарли, трябва да ти кажа, че веднъж бях предприел пътешествие с парната си яхта, за да огледам тези скучни острови. Така стигнах до плитчините на Негомбо и тъй като исках да погледам как се вадят бисерите от морето, се приближих повечко до рифовете, стъпих върху релинга и се хванах с ръце за вантите. Но понеже не познавахме добре тамошния фар-ватер, ние се блъснахме леко в един риф и от последвалия удар бях изхвърлен извън борда.

— Но веднага спряха машината, нали, сър?

— Чарли, какво ти спиране! Понеже винаги сам командвах на яхтата, а щурманът трябваше дяволски много да внимава да ни държи по-далеч от скалите, просто нямаше кой да даде съответната заповед на машиниста. Впрочем, както се оказа по-късно, никой не забелязал моята злополука. Не, казах никой, а това не е вярно, защото този храбрец станал свидетел на всичко. След като е бил вече три минути под водата, той се появил на повърхността изтощен, влачейки тежък товар с миди. В същия миг ме видял да падам, пуснал мидите да потънат и се устремил към мен, за да ме подхване. Все пак измина доста време докато успее да ме улови, защото ни делеше доста голямо разстояние, а и макар да не съм лош плувец, се чувствах останал съвсем без сили. Но така или иначе се добра до мен тъкмо навреме, за да ме задържи на повърхността на водата. Най-сетне на яхтата бяха забелязали случилото се. Спуснаха лодка, прибраха ни и ни качиха на борда. Калади, сега ти оставаш тук и ще ни чакаш да се върнем! А ти, Чарли, идваш с мен при мюдюрина!

Заключихме сингалеца в стаята и излязохме от хотела. Пред жилището на висшия чиновник безделничеха цял куп негови подчинени. В онези страни всеки богат човек си има отделен слуга за всяко нещо. Това се обуславя от кастовото разделение на обществото и става възможно единствено благодарение на изключително ниското възнаграждение, както и на много ниските цени на всичко, което е необходимо за задоволяване на житейските нужди.

— При великия мюдюрин ли искате да отидете? — попита ни един от тези хора.

— Да.

— Тогава ще трябва да дойдете утре. Сега е вече много късно.

Рафли избута човека настрани.

— Fool, глупак, отдръпни се!

Само след миг се видяхме обградени. Неколцина дори се осмелиха да ни хванат за ръцете и за дрехите. Лицевите мускули на сър Джон се раздвижиха по особен начин, което показваше, че този чудак се намира в добро настроение. После англичанинът вдигна своя чадър, замахна с него и така удари най-близкостоящия човек през лицето, че той залитна и направи няколко крачки назад. Това незабавно ни спечели тъй желаното уважение и вече можехме необезпокоявано да влезем вътре.

— Виждаш ли, Чарли, какво представлява моята чадър-лула? Тя е толкова необходим за околосветски пътешествия предмет, какъвто сигурно няма да намериш другаде — доволно се засмя англичанинът. — Може би съвсем скоро ще ми се удаде възможност още веднъж да ти го докажа.

Минавайки през верандата, ние се озовахме в нещо като преддверие, чиито стени не стигаха до самия таван, а само малко над един човешки бой, за да оставят свободен достъп за свежия въздух. Този архитектурен стил, тъй добре съобразен с местните климатични условия, се среща почти на всяка крачка в Поен дьо Гал. В това помещение двама слуги седяха върху рогозки. Щом ни видяха, те се изправиха и ни зададоха съвсем същия въпрос:

— При великия мюдюрин ли искате да отидете?

— Да.

— Вечерта той никога не приема. Кой ви пусна?

— Самите ние, ако нямаш нищо против.

— Вървете си и утре сутринта елате пак!

— Няма да стане, момчета.

Без много церемонии Рафли се отправи към входа на следващата стая, но веднага двамата мъже се изправиха на пътя му.

— Стой! Влизането тук е забранено! Върни се!

— Well! A после пак напред! Я елате тук, момчета! Той сграбчи единия с дясната, а другия с лявата си ръка, завлече ги обратно до входа и ги изхвърли навън при останалите, които вече съвсем изгубиха ума и дума. Страхотен шум и крясъци последваха това необичайно нападение, ала Рафли запази непоклатимото си спокойствие. Той побутна пенснето си по-близо до очите, хвана ме за ръката и каза:

— Хайде, Чарли, ела, защото накрая и мюдюринът ще си помисли, че ще вземем да го изхвърлим и ще се свре някъде.

Влязохме в следващата стая. Стените й бяха от бамбук, а облицовката — от бананови листа. В средата на помещението на двоен шнур висеше лампа, която хвърляше слаба светлина върху скъпоценен персийски килим, където беше седнал по турски търсеният от нас човек. Позата, в която го заварихме, турците наричат „рахат отурмак“, а това ще рече „почивка, отмора на крайниците“. Дребничкият кльощав чиновник беше облечен в дрехи от жълта коприна, а самият поглед на ококорените му очи, полуотворените устни, както и страхът, изписал се по лицето му, ясно показваха, че беше чул предизвикания от нас шум и че в никакъв случай не гледаше на появяването ни като на някаква незначителна и безразлична случка.

— Good day, сър! — поздрави го Рафли на английски, макар да знаеше, че пред него се намира местен жител. Човекът отвърна на поздрава му, с леко кимване отговори и на моя ням поклон, а после попита:

— Какво искате?

— Да седнем! — подхвърли кратко англичанинът и незабавно се настани отдясно на мюдюрина, давайки ми знак да сторя същото от другата му страна. Щом последвах примера му, той продължи:

— Ти ли си мъдрият мюдюрин, който съди всички хора, извършили някакво престъпление в Поен дьо Гал?

— Да.

— Как ти е името?

— Оривана оно Явомбо.

— Well, имаш гордо и звучно име. Но аз ти казвам, Оривана оно Явомбо, че няма да си още кой знае колко дълго мюдюрин.

Чиновникът се сепна.

— Какво каза? Не те разбирам.

— Я ми кажи, чия собственост е този остров?

— На великата кралица на Англистан.

— Ами кой ти е дал тази служба?

— Губернаторът, който е служител на нашата могъща владетелка.

— А той може ли и да ти я отнеме?

— Да, стига само да поиска.

— Е добре, тогава той ще поиска.

— Но защо?

— Защото си извършил прегрешение към собствеността на онези, на чиито заповеди си длъжен да се подчиняваш.

— Чужденецо, внимавай какво говориш! Устата ти хули един верен син на великата кралица.

— Известно ли ти е името Калади?

— Да, Калади на два пъти ни избяга, за да се изплъзне от смъртта, ала хората ми са по петите му и пак ще го заловят.

— Какво право имаш да го преследваш?

— Той уби един човек.

— Убил е само някакъв си подъл и презрян китаец. Ти познаваше ли го?

— Да, беше човек от екипажа на джонката „Хайанг-дзъ“. Опитал се е да спипа годеницата на Калади и той го е наръгал с нож. Капитанът на джонката дойде при мен и поиска правосъдие.

— А ти даде ли му го?

— Ще му го дам веднага, щом Калади отново се изправи пред мен.

— Е добре, точно това имах предвид — ти незаконно посягаш на моя собственост. Калади не е твой, а мой слуга.

— Аха, значи ти си онзи англичанин, който му е помогнал да избяга, а?

— Да, аз съм.

— Очаквах те. Ще трябва да те накажа, ако не успееш да ми докажеш, че в момента, когато е избягал от скалата, Калади действително е бил твой слуга.

Рафли се усмихна. Пенснето се плъзна пак към върха на носа му. Той бръкна в джоба си и извади своите револвери.

— Казвам ти, че Калади е мой слуга. Не ми ли вярваш?

— Докажи го!

— Значи не вярваш! Е добре, тогава ще разговарям с теб като джентълмен. Знаеш ли какво е това джентълмен?

— Не, обясни ми!

— Джентълменът е човек, който излиза на двубой срещу всеки, който не му вярва. Ето, вземи този револвер. Ще броя до три и тогава двамата ще стреляме един срещу друг. Хайде, давай! Едно… две…

— Чакай! Та аз изобщо не знам как се борави с това ужасно нещо! — извика мюдюринът и от страх скочи на крака, сякаш изхвърлен от пружина. — Какво съм ти сторил, та искаш да ме убиеш?

— Не повярва на думите ми и затова един от нас двамата трябва да умре. Едва тогава ще бъда удовлетворен и спокойно ще се върна у дома.

— Но аз вярвам на думите ти! Ето, вземи си оръжието!

— Значи вярваш, че Калади е мой слуга?

— Да, знам го със сигурност.

— Well, тогава защо го преследваш?

— Незабавно ще изпратя хора да върнат преследвачите, за да не го сполети някоя беда.

— Не е необходимо. Той е вече при мен на сигурно място.

— Къде живееш сега?

— В хотел „Мадрас“.

— Как ти е името?

— Джон Рафли.

— Джон Рафли, племенникът на генерал-губернатора? — възкликна силно изненаданият мюдюрин.

— All right, аз съм.

— Търсих те, но не те намерих.

— Защо?

— Трябва да ти предам едно писмо от губернатора на Канди. Той ми писа, че ще дойдеш.

— За съжаление съм отседнал в хотела, а не в правителствената сграда. Поради тази причина не си ме намерил.

Лордът отвори писмото и бързо го прочете. Накрая лицето му се озари от една толкова весела и доволна усмивка, че тесните му устни се разтеглиха от едното му ухо до другото, а пенснето се изложи на голяма опасност да падне от върха на носа му.

— Чарли!

— Сър Рафли!

— Виждал ли си някога слон?

— С колко крака?

Той весело се засмя на шегата ми.

— Но на лов за слонове не си ходил, нали?

— О, напротив! Ловувал съм и в северните райони на Калахари, а и по други места, ако нямаш нищо против, сър Джон!

— Damn!^[16] Мислех си, че ще ти доставя радост, а ето че нищо не излезе! Убивал си слонове с пушка, така ли?

— Разбира се.

— Тогава сигурно гонитбата и затварянето им в корал няма да ти достави удоволствие, а?

— Защо не? Никога не съм присъствал на такъв лов.

— Е, добре. Ей тук получих покана от губернатора за такъв вид лов. Ще участваш ли?

— Разбира се!

— Ти също ще ме придружиш, нали? — обърна се той към мюдюрина.

Човекът се поклони почти до земята.

— Оказваш ми голяма чест, о махараджа! Съобщи ми само часа на тръгването и аз ще се присъединя към твоята свита.

— Ами Калади?

— Свободен е.

— Тогава до скоро виждане!

— До скоро!

Висшият чиновник ни изпрати навън и направи знак на шестима бързоходци, на които нареди да ни осветяват пътя с факли. Слугите, които бяха отказали да ни пуснат при мюдюрина, сигурно бяха страшно учудени на това почетно изпращане, оказано ни от него.

В стаята на хотела Калади ни очакваше с лесно обяснимо безпокойство.

— Какво стана, сахиб? — попита той. — Успя ли да разговаряш с мюдюрина?

— Да. Свободен си.

От радост доблестният сингалец направи такъв скок във въздуха, на който би завидял всеки тигър.

— Сахиб, благодаря ти, ти си…

— Мълчи! Живот за живот. Ти ме избави от смърт, а сега аз ти отвръщам със същото. Ще останеш ли при мен, докато съм в Цейлон?

— Няма да се отделя от теб, докато сам не ме изгониш!

— Добре, тогава се приготви да тръгнеш с мен за Корнегале, където ще ловим слонове!

— Слонове? В такъв случай ще са нужни много хора, мъже, жени и деца. Мога ли да взема и Молама, цветето на моята душа?

— Вземи я!

— Благодаря ти! Изпълнен си с доброта също както облаците с дъжд, а си изпълнен и с любов както звездите на нощта. Нека Вишну те благослови теб и махараджата от Германистан. Ще ви дам и живота си, стига само да го поискате!