Карл Май
Гибелни пясъци (1)

Първа глава
Планинските пещери на Сахара

Слънцето почти беше вече извървяло дневния си път. Ето защо след непоносимата жега бях легнал малко встрани от кладенеца изцяло в сянката на моята ездитна камила, докато другите керванджии се бяха настанили около застоялата солено-сладка вода и внимателно слушаха хвалебствените слова на моя кадим^[1] Камил, с които не спираше да ме превъзнася. Можех да разбирам всяка дума и с тайно удоволствие слушах какви усилия полагаше, за да представи безбройните ми добри качества във възможно най-благоприятната светлина.

— Ти се казваш Абрам Бен Сакир и си богат човек, нали? — попита той седящия до него търговец от Мурсук. — И колко плащаш на ден на всеки от придружителите си в това пътуване?

— По двеста каури^[2] — с готовност отвърна човекът. — Не е ли достатъчно?

— Да, за туй, което притежаваш, е достатъчно. Но моят сихди е много по-богат от теб. Той се казва Кара Бен Немзи и в оазисите на неговата родина пасат хиляда коня, пет хиляди камили, десет хиляди кози и двайсет хиляди овце с тлъсти опашки и всичките животни са негови. Всекидневно ми дава по един Абун Нокта,^[3] тъй че, когато се завърна в моя дуар, аз ще съм по-богат и от теб. Ха кажи ми какво си ти в сравнение с него?

Този самохвалко страшно лъжеше, защото му плащах по един сребърен талер седмично, а не всеки ден, така че пресметнато той получаваше дневно по около петдесет пфенига. Богатият търговец само вдигна рамене и каза:

— Аллах дава и Аллах взема, всички хора не могат да бъдат еднакво заможни.

— Прав си — кимна Камил — и понеже моят господар е любимец на Аллаха, той е получил много неща от него. Ти имаш ли представа колко е прочуто името хаджи Кара Бен Немзи във всички страни и сред всички народи на земята? Той говори на всичките четири хиляди и петдесет езика, знае имената на всичките осемдесет хиляди животни и растения, умее да лекува всичките десет хиляди болести и убива лъва с един-единствен куршум. Неговата майка беше най-красивата жена на света. Майката на неговия баща наричаха олицетворение на всичките добродетели, а пък трийсет и шестте жени, които има, са покорни, хубави и ухаят на амбра като райските цветя. Той е побеждавал войските на всички герои. Пред неговия глас трепери дори черната пантера, а ако дойдат да ни нападнат онези разбойници туарегите, в чиито земи се намираме, за съжаление, в момента, то ще е достатъчна неговата малка пушка, за да ги обърне в бягство. Погледни го! Виждаш ли, че носи две пушки, една голяма и една малка? С голямата като нищо ще срине цяла кала^[4], а пък с малката може да стреля сто хиляди пъти, без да зарежда, и затуй тя се нарича бундикийет ет текрар.^[5] Кажи-речи ми се иска тези негодници да се появят и тогава ще видите…

— Мълчи, за Бога! — побърза да го прекъсне шейхът ал джемали. — Ако споменаваш за тези убийци, на шейтана като нищо може да му хрумне наистина да ни ги докара на главата и тогава сме загубени!

— Загубени ли? След като моят ефенди, а също и аз сме при вас?

Навярно той щеше да продължи да дърдори в същия дух, но ето че шейхът ал джемали посочи към слънцето и каза:

— Погледнете, мъже, слънцето докосва вече хоризонта! Идва часът за вечерната молитва. Възхвалете Аллаха, прославете го и му отдайте нужната почит!

Всички скочиха на крака, потопиха ръце във водата, после коленичиха с лице към Мека и започнаха да се молят с предписаните поклони и движения на ръцете, повтаряйки думите на свещената фатиха след стария шейх ал джемали.

Междувременно аз също коленичих в пясъка, за да кажа моята християнска вечерна молитва, естествено, без да повтарям движенията на арабите, защото и без друго не бях премълчал пред тях, че не съм мохамеданин. Още миналия ден, веднага след като с моя Камил бях догонил техния търговски керван, бях достатъчно искрен да им го кажа. Въпреки това те ми бяха разрешили да се присъединя към тях.

Когато молитвата свърши и се изправихме на крака, забелязахме, че от север към нас се приближава самотен ездач на камила. Неговата хеджина бе превъзходен бързоног бегач, а въоръжението му се състоеше от дълга арабска пушка и два ножа. Ножовете бяха закрепени за гривните на китките му. Този начин за носене на ножове е много опасен за противника — по време на ръкопашна схватка туарегът се стреми да го прегърне и да забие двете остриета в гърба му.

— Селям! — поздрави той, като скочи от седлото, без да изчака камилата да коленичи. — Разрешете ми да напоя тук моята хеджина и да ви предупредя да се пазите от враговете, срещу които яздите!

Той се беше загърнал с дълъг бял бурнус, изпод чиято качулка се виждаше гъстата му черна коса, обилно намазана с мас. Беше висок и як човек. Имаше кръгло лице със сплеснати скули, къс, почти чип нос, малки очи и закръглена брадичка. Ако носеше „литхам“, онази кърпа на лицето, която оставя открити само очите, то щях да съм напълно убеден, че пред мен е застанал туарег.

— Бъди ни добре дошъл — отвърна шейхът, когато ездитното животно на непознатия само се затича към водата. — Но кого имаше предвид, като спомена за някакви врагове?

— Имошарите — отговори човекът.

Тази дума има същото значение, както и думата туареги, с която си служат само арабите, докато самите хора от въпросното разбойническо племе се наричат имошари.

— Искаш да кажеш туарегите? Нима ще се натъкнем по пътя си на неколцина от тях?

— Даже са твърде многочислена банда и се намират в оазиса Сегедем.

— Аллах! Точно там смятахме да пренощуваме!

— Няма да можете. Ние бяхме цял керван от над трийсет мъже с осемдесет камили. Пътувахме от Бир Ишайя и мислехме, че сме в безопасност. Но щом пристигнахме в Сегедем, веднага бяхме нападнати от скрилите се там имошари и въпреки храбрата ни съпротива всички керванджии бяха изклани. Аз съм единственият човек, който успя да избяга.

— Аллах! — слисано възкликна старият шейх. — Шейтанът е изпречил тези кучета на пътя ни! Те сигурно ще останат да дебнат в Сегедем. Какво да правим? Дали да чакаме, докато си отидат, тук, край Бир Икбар, чиято вода само в крайна нужда може да се пие от хора, а пък за животните ни няма да стигне дори за един ден?

Той огледа объркано хората. Лицето на търговеца Абрам Бен Сакир придоби разтревожен израз.

— Не можем ли да заобиколим оазиса Сегедем?

— Не — отвърна шейхът. — На изток е невъзможно, понеже най-близкият извор в онази посока се намира на цели три дни път оттук, и то в земите на тибусите, а обиколният път на запад би ни отвел в планините на Магхауир ес сухур,^[6] които не познавам.

— Но аз знам пътя през онези планини — заяви непознатият.

— Ти ли? — учудено попита шейхът. — В такъв случай би трябвало да си кабир, който да има далеч по-голям опит от мен, а моите години са дваж повече от твоите.

— Така е, кабир съм. Но възрастта не играе никаква роля. Добре познавам тези земи, понеже много пъти съм минавал оттук. Бях кабир и на кервана, който бе нападнат от имошарите, и нямаше да мога да се спася, ако не познавах пътищата през пустинята. Аз съм воин от племето бени риах, а името ми е Омар Ибн Амарах.

Вярно е, че арабското племе бени риах живее във Фесан, но ми беше трудно да повярвам, че този кабир е арабин, още повече, че нарече туарегите имошари, което един арабин не би направил. Но явно шейхът ал джемали нямаше моите съмнения, защото каза:

— Известно ми е, че бени риахите са мъже, които много добре знаят пътя от Мурсук до Билма. Значи ти вярваш, че по този път ще можем да заобиколим оазиса Сегедем и да избегнем туарегите?

— Да, по-лесно е, отколкото си мислиш. Ако тръгнем оттук и опишем широка дъга около оазиса, опасността ще остане вдясно от нас, а ние успешно ще се доберем до Бир Ишайя. Аз ще ви водя, защото ми се струва, че всички твои спътници имат това желание.

— Така е, имат го. Седни при нас и бъди наш гост! Сега ще се нахраним и след вечерната молитва тръгваме на път.

— Готов съм да бъда ваш водач и гост, но първо ще ми кажеш какви са тези мъже, чиито шейх ал джемали, както изглежда, си станал.

— Ето тук виждаш Абрам Бен Сакир, търговец от Мурсук, комуто принадлежат всички товарни камили и слуги. Тръгнахме от Билма и трябва да го заведа до Мурсук. А ей там са застанали двама пътници, които се присъединиха към нас едва вчера. Този е хаджи Кара Бен Немзи от Франкистан, а другият е неговият слуга Камил Бен Суфаках.

Кабирът ни прониза с острия си поглед и сърдито попита Камил:

— Значи името ти е Камил Бен Суфаках, а? И от кое племе си?

— Аз съм джерар от ферката Ишели.

— Как тогава като мюсюлманин си станал слуга на един неверник? Позор и проклятие за теб! Дано геената те погълне!

Той го заплю. Моят Камил спокойно преглътна тази обида, защото беше храбър само на думи, а на дело беше страхливец, какъвто едва ли можеше да се намери друг по земята. Единственото, което посмя да направи, беше да се обърне със следния укорителен въпрос към мен:

— Сихди, нима ще търпиш да обиждат така твоя верен слуга, ти, героят на героите, който има две пушки?

— Героят на героите! — презрително се изсмя кабирът. — Как е възможно един гяурин да е герой! Ще ти покажа как човек трябва да разговаря с такова вонящо куче.

Той се насочи към мен, спря на три крачки и като ме погледна унищожително с огнените си очи, ме попита:

— Християнин ли си?

— Да — отвърнах му най-спокойно.

— И си мислиш, че наистина ще те заведа до Мурсук, така ли?

— Не!

— Не ли? — учуди се той. — Отгатна. Един правоверен син на Пророка никога няма да се унижи да стане кабир на някой християнин, чиято душа е определена да отиде в ада.

— Лъжеш се. Нямах предвид това, което си мислиш. Исках да кажа само, че изобщо нямаш никакво намерение да заведеш до Мурсук когото и да било.

— Машаллах! Какво ще ми попречи да те поваля на земята заради тази обида?

— Я не ставай смешен! Един туарег, какъвто си ти, не може да ме повали на земята.

Той беше вдигнал вече юмрук, за да ме удари, но от смайване си свали ръката.

— Какво? За туарег ли ме смяташ? Защо?

— Не съм длъжен да ти давам обяснения. Но защо не искаш да си продължиш ездата за Билма, а се каниш да поемеш обратно за Мурсук? Защо веднага не си тръгнал натам още когато керванът ти е бил нападнат в оазиса Сегедем, ами си продължил да яздиш цял ден насам?

— Защото… защото…

Той се запъна и млъкна. Въпросът ми го беше поставил в такова затруднение, че едва след известно време успя да продължи:

— Защото имошарите ми бяха отрязали пътя и нямаше как да се върна.

— Но това не може да е било причина, за да продължиш да яздиш нататък още един цял ден. Не вярвам на нито една твоя дума. Не се съмнявам, че туарегите дебнат някъде, но вероятно не са в Сегедем, а по-скоро предполагам, че ти се каниш да ни заведеш при тях. Ти си техен расул,^[7] джасус,^[8] който ще ни вкара право в ръцете им. Навярно те са се скрили нейде в района на пещерите, защото искаш да ни поведеш натам.

Казах всичко това с толкова убедителен тон, че му беше необходимо известно време, за да превъзмогне слисването си, но после той гневно избухна:

— Аллах! Наричат ме джасус, джасус, като благодарност за това, че искам да спася тези хора! Гяурско псе, вониш ми на мърша, която гъмжи от червеи! Аз ще те…

— Мълчи! — прекъснах го. — Не казвай нито една такава дума повече! Като християнин останах досега спокоен от твоите обиди, но ще се погрижа и теб да успокоя, ако продължиш да говориш подобни думи. Ако до днес между познатите си не си имал някой християнин, сега ще се запознаеш с такъв човек и никакъв Пророк няма да ми попречи да ти покажа, че в сравнение с мен си просто едно хлапе!

— Хлапе ли? — яростно ми изкрещя той. — Ще ми платиш за тази обида! Куче, ето ти и двата ножа!

С един скок той се озова до мен, разтваряйки ръце, за да ме притисне до гърдите си и да забие двете остриета в гърба ми. Но аз го изпреварих. Ударих го с юмрук отдолу под брадичката така, че той отхвръкна назад и се просна на пясъка. Ала в следващия миг пак скочи на крака и насочи към мен пушката си, която изобщо не беше изпуснал. В мига, когато изщрака петлето й, аз бързо посегнах, изтръгнах я от ръцете му, отскочих две крачки назад и се прицелих в него.

— Кротувай, хлапако, иначе ще те прониже собственият ти куршум! Върви си у дома при твоите близки и помоли майка си да ти даде някоя играчка, която повече да ти подхожда от тази пушка!

Изстрелях заряда, а после ударих косо приклада в земята така, че пушката се строши на две. Щом чу слабия шум от счупването й, кабирът нададе див рев и отново се нахвърли върху мен. Изобщо не обърна внимание, че вдигнах крак, и получи такъв ритник в стомаха, който го простря на земята. Незабавно го затиснах с коляно и му нанесох силен юмручен удар в слепоочието, който го „успокои“, както заплашително го бях предупредил. После той остана да лежи съвсем неподвижно.

— Какво направи! — гневно ми викна шейхът. — Приехме те сред нас и ти позволихме да яздиш заедно с кервана, а ти ни се отплащаш, като убиваш човека, който искаше да ни спаси.

— Нямаше да ви спаси, а щеше да ви погуби! Впрочем той е само в безсъзнание. Прегледай го!

Той коленичи до кабира и се убеди, че съм прав, но това никак не смекчи гнева му. Продължи сърдито да ми вика:

— Вярно, не е мъртъв, но ти го преби и му строши пушката. Според закона на пустинята това се заплаща с кръв. Ще трябва да те съдим.

— По-добре съдете него! Аз твърдя, че той е туарег, който иска да ви поведе към гибел. Ако не ми повярвате, може би още следващия ден ще ви докаже, че не съм се излъгал. Не се страхувам от решението ви. Кой ще ми попречи да седна на моята хеджина и да си отида? Всичко на всичко вие сте дванайсет души. Тези два малки франкистански табанджа,^[9] наречени револвери, имат два пъти по шест куршума, а само това е достатъчно никой от вас да не може да припари до мен, без изобщо да посягам към пушките си. Предполагам, че ти си единственият човек от кервана, който е враждебно настроен към мен. Невъзможно е Абрам Бен Сакир да има желание да остави живота си, товарите и камилите си в ръцете на туарегите. Сигурно и неговите хора са на същото мнение.

— Каквото и да говориш, няма да избегнеш последиците! Хора, я хванете кабира! Ще го отнесем при извора и ще напръскаме лицето му с вода, за да върнем душата му към живот.

Керванджиите понесоха кабира. За момента той изобщо не ме интересуваше. Отново седнах при моята хеджина и за да не бъда изненадан неподготвен, взех в ръка един от револверите си. От любопитство Камил също се приближи до извора, за да види какъв ще е резултатът от усилията на хората да съвземат непознатия. Там керванджиите бяха образували гъста тълпа, но тъй като в момента се беше вече стъмнило, не бе възможно да се различат отделните движения на хората. После забелязахме, че кабирът дойде в съзнание и мъжете насядаха около него да се съвещават. Само двама останаха по-настрани и започнаха нещо тихо да си говорят. Те бяха моят Камил и търговецът, както разбрах по-късно, слугата ми взел да му обяснява, че съм бил по-умен от всички други и че не трябвало да ги слуша, а да следва моите съвети. Настоятелните му думи явно направиха впечатление на Абрам Бен Сакир, защото той дойде при мен и заговори:

— Сихди, твоят слуга ми каза, че не бивало да слушам шейха джемали, а трябвало да разчитам само на теб. Наистина ли мислиш, че онзи човек е шпионин на разбойниците?

— Да. Имам си няколко причини, които и да споделя с теб, пак не би разбрал. Ще ти кажа само, че не пътувам за пръв път през ес Сахар, а и на други места съм събрал достатъчно голям опит от общуването си с типове от неговия сой. Нямам никакво желание да яздя към Планините на скалистите пещери, за да попадна там в ръцете на туарегите.

— Аллах, уаллах, таллах! Какво да направя? Обещах да се съобразявам с разпорежданията на шейха ал джемали. Така се разбрахме още когато го наех, а и моите хора имат повече доверие на него, отколкото на твоите думи. Тъй като те са мнозинство, ще се видя принуден да дам съгласието си да ни води кабирът.

Сихди, ще бъдеш ли така добър да ми изпълниш една молба? Не ме изоставяй, ако ме накарат да яздя към скалите!

— Не ти е необходимо да ме молиш за помощ. Стига само да заявиш, че на всяка цена ще тръгнеш за Сегедем.

— Но те са мнозинство и ще ме принудят да се подчиня. Тези хора не са ми слуги, а само ги наех за това пътуване. Може би и ти знаеш, че според обичаите в пустинята по време на голяма опасност гласовете на подчинените имат същото значение, както и гласовете на господарите. Тъй че не ме изоставяй!

— Ще си помисля.

— Добре, помисли си и после ми кажи какво си решил! Въпреки подозренията ти аз все пак съм склонен да вярвам на кабира, защото ми се струва невъзможно някой правоверен мюсюлманин да се окаже толкова вероломен клетвопрестъпник. Но той не е правоверен мохамеданин, мога да ти го докажа. Когато слънцето се потопи в Пясъчното море, ние започнахме да се молим, кабирът обаче не се е молил, тъй като по определеното време за молитва е бил на път и се появи тук точно когато току що бяхме завършили молитвата си. А който пропусне да се помоли по това време, той не е истински привърженик на Пророка, а който не е такъв, като нищо може да стане клетвопрестъпник. Не си ли на същото мнение? Сихди, ти си по-прозорлив от мен.

И защо не е участвал в сражението, когато е бил нападнат керванът му? Защо сега си седи ей там най-спокойно край водата и само приказва срещу мен, а няма смелостта за каквито и да било действия? В гнева си преди малко ме нападна, но след като яростта му се изпари, той се отказа да ми отмъщава, защото много добре знае, че отмъщението му може да бъде съвсем безопасно, ако тръгнем подир него към планинските пещери. Там ще ни нападнат и когато ни пленят, ще ме убие, без да рискува ни най-малко туарегската си кожа.

— Сихди, чуе ли те човек да говориш така, няма как да не повярва, че си отгатнал истината. Най-умното, което мога да направя, е за трети път да те помоля да ме вземеш под закрилата си.

— Направя ли го, много вероятно самият аз ще се озова в такова положение, че ще ми бъде необходима нечия закрила. Следователно молбата ти е просто една подкана към мен, заради теб да се изложа на опасност…

Тук бях прекъснат. В този миг се разнесе силният глас на шейха ал джемали:

— Правоверни, ставайте за вечерна молитва, защото вече е тъмно и последната дневна светлина съвсем изчезна зад края на земята!

Мъжете намокриха с вода ръцете си, гърдите и челата си, отново коленичиха с лице към Мека и започнаха да се молят, повтаряйки неговите думи.

След като последната за деня молитва свърши, шейхът ал джемали се изправи на крака и заповяда на хората си да товарят камилите, за да тръгват на път.

— А накъде? — попита търговецът.

— Естествено към пещерите — гласеше отговорът му.

— Няма ли да е по-добре да яздим право към оазиса Сегедем?

— Казваш го само защото Кара Бен Немзи предпочита да поеме натам, нали?

— Да.

— Ако държиш повече на мнението на един гяур, отколкото на думата на правоверен мюсюлманин, тогава върви натам, никой няма да те задържи. Ние обаче избираме заобиколния път през планинските пещери, понеже животът ни е твърде скъп, за да обръщаме внимание на глупостите на един неверник.

— Но моите хора трябва да пътуват с мен!

— Трябва ли! Та ние сме свободни мъже, а и ти тържествено ми обеща да се съобразяваш с моите нареждания. Ще гласуваме и тогава ще видиш дали те ще последват теб и християнина, или ще се вслушат в своя разум.

След като проведохме гласуването, се оказа, че всички, с изключение на търговеца, на моя слуга и на мен, бяха готови да последват кабира. Абрам Бен Сакир се приближи до мен, за да се извини, и за четвърти път да ме помоли да не го изоставям.

Той току-що се беше отдалечил, когато доловихме някакъв шум, който се приближаваше откъм запад. Това бяха стъпки на камили и скоро, въпреки тъмнината, видяхме пред нас да се появяват ездачи. Изглежда те също ни забелязаха, защото един силен глас извика:

— Уакиф — стой! Край извора има вече хора. Вземете пушките!

Нашият стар шейх ал джемали се нагърби да отговори:

— Мир вам. Ние не сме нито воини, нито разбойници. Елате да напоите животните си, а и самите вие Да се освежите с вода!

— Вие кафила ли сте?

— Да.

— Откъде идвате и накъде отивате?

— Пътуваме от Билма за Мурсук.

— Колко души сте?

— Четиринайсет.

— Направете ни тогава място! Но ако си ни излъгал, ще ти отсечем главата!

Ездачите се приближиха предпазливо. Човекът, който ни бе заговорил, яздеше на няколко камилски дължини пред другите. След като внимателно огледа бивака ни, едва тогава даде знак на хората си да дойдат.

— Наистина са само четиринайсет души. Можем да сме спокойни. Елате!

Той говореше на арабски, но си служеше с него по такъв начин, който ме наведе на мисълта, че е тибус. След като слязоха от камилите си, аз ги преброих. Бяха точно двайсет мъже. Изглежда с тях пътуваше и някаква жена или пък девойка, защото една от камилите им носеше на гърба си тахтиреуана,^[10] една от онези закрити със завеси леки бамбукови носилки, чиито дълги пръти, окичени и украсени с какви ли не панделки и знаменца, й придаваха през нощта твърде призрачен вид.

Изглежда предводителят на новопристигналия керван беше опитен воин, защото настани хората си така, че в случай на враждебни действия от наша страна, да бъдат в по-изгодно положение. Той беше въоръжен с дълга арабска пушка, с две метателни копия и сабя, а навярно имаше също ножове или пистолети. Шейхът ал джемали го поздрави със „селям!“ и добави:

— Виждаш, че при нас няма от какво да се страхуваш и ще ни извиниш, че ни се иска да узнаем що за хора сте вие.

Човекът гордо му отговори:

— Ние сме тибуси от племето решаде и сме тръгнали за Або.

— От племето решаде? Но тогава сте смъртни врагове на туарегите от Асбен, а?

— Да, техни врагове сме. Аллах да ги прокълне!

— И все пак идвате от запад, където те живеят, нали?

— Да, оттам идваме.

— Тогава сигурно сте много смели мъже. Щом един толкова малоброен отряд от воини дръзне да навлезе в земите на смъртните си врагове, то…

Тук той бе прекъснат от вик? разнесъл се откъм тахтиреуаната. Някой извика три-четири думи, които не разбрах. Изглежда бяха на берберски. Но тъй като бях запознат само с диалекта на берберите бени месаб, то аз предположих, че въпросните думи са от езика на туарегите. И колко странно! Веднага след това кабирът, комуто нямах никакво доверие, с няколко бързи крачки се озова при тахтиреуаната и от своя страна зададе въпрос, но аз и него не разбрах. Някакъв женски глас, а може да беше и на момче, му отговори иззад завесите. Ето че в същия миг притича предводителят на тибусите, сграбчи кабира за ръката, грубо го дръпна и гневно го изруга:

— Каква работа имаш тук, при носилката на моята ум бент? Не знаеш ли, че това е забранено? Махай се оттук!

Ум бент ще рече „майка на дъщерята“ и би трябвало да означава „жена“, тъй като мохамеданите никога не изговарят същинската дума за „съпруга“. Кабирът остана кратко време неподвижен, като че трябваше да се пребори с някакво силно вълнение, което не искаше да покаже.

Тъмнината скриваше израза на лицето му. Най-сетне той отговори с такъв тон, който трябваше да мине за спокоен, но по него ясно си личеше какви големи усилия полагаше, за да се овладее.

— Ум бент ли? На мен ми се стори, че чух гласа на някакво момче.

— Не е момче, а и да беше, ти мислиш ли, че щеше да повика тъкмо теб? Кой си ти, какъв си?

— Казвам се Омар Ибн Амарах и съм кабирът на този керван.

— Кога ще си тръгвате оттук?

— Току-що се канехме пак да поемем на път.

— И ние няма да се бавим, понеже бързаме да стигнем до Або. Тъй като сте миролюбиви хора, можем да яздим заедно до оазиса, защото едва след него пътищата ни се разделят.

— Но ние няма да яздим към Сегедем, понеже оазисът е зает от туарегите, а те се скитат и из цялата област на изток оттук.

Изглежда тибусът се изплаши, тъй като бързо отстъпи назад.

— Туарегите ли? Тези песове? Сигурен ли си?

— Да, защото идвам от Сегедем. Бях кабир на един кафила, който беше нападнат там, и аз съм единственият човек, успял да избегне смъртта. Ние няма да яздим до Сегедем, а по заобиколен път на запад ще стигнем до извора Ишайя. Няма как да се измъкнем на изток, тъй като имошарите се скитат и в онзи район.

Този човек отново употреби думата имошари вместо туареги. Освен това ми направи впечатление, че особено наблегна на последното изречение. Пътят на тибусите водеше на изток. Защо ли ги предупреждаваше да не пътуват в тази посока? Та нали отначало не ни беше казал, че и там можем да се натъкнем на туарегите! Дали не преследваше целта да накара тибусите да тръгнат заедно с нас към пещерите? И ако наистина беше така, каква ли беше причината? Дали беше разбрал подвикнатите думи от тахтиреуаната? Тогава без съмнение щях да изляза прав, че е туарег. Кабирът ставаше все по-подозрителен.

Тибусът продължи да го разпитва и узна същото, което той ни беше вече разказал. После направи знак на хората си да се съберат около него и започнаха тихо да се съвещават, тъй че никой да не може да разбере и дума от разговора им, а после отново се обърна към кабира:

— Знаеш ли от кое племе са туарегите, за които спомена?

— Не. Не разбирам нищо от езика на тези имошари, но когато ни нападнаха, ги чух да викат две думи, а са ми разказвали, че по време на нападение винаги крещели името на племето си и на техния предводител. Онова, което долових, беше: келоуи и Рагата.

— Аллах, Аллах, вярно е! Рагата се казва амгарът^[11] на източните туареги келоуи, а също така знам, че той е тръгнал с воините си на грабителски поход. Благодаря на Аллаха, че ми разреши да се срещна с теб, иначе въпреки храбростта ни туарегите щяха да ни избият до крак! Значи искате да минете през Магхауир ес сухур. Много тежък път! Мислиш ли, че ще успеем да се доберем до извора Ишайя здрави и читави?

— Убеден съм, че никъде по този път няма да срещнем и един-единствен туарег.

— После бих могъл от Ишайя да свърна на изток и така да избегна застрашаващата ни опасност. Но преди да реша дали да яздя с вас, или не, трябва да знам що за хора сте.

— Мен вече ме познаваш. Нашият кафила е собственост на този търговец от Мурсук, който се казва Абрам Бен Сакир. Неговите хора са миролюбиви камилари, наети от него. А там седи един човек, който едва вчера се присъедини към нас заедно със своя слуга. Той е гяур, християнин, а името му е Кара Бен Немзи.

— Пфу! Между вас има християнин? Че как тогава да язди с вас човек? Онзи, който търпи при себе си такова псе, предизвиква гнева на Аллаха! Ще поогледам тази воняща бак.^[12]

Той се приближи, наведе се към мен и се взря в лицето ми. Останах да седя на мястото си, без да помръдвам. После тибусът отстъпи назад, изплю се на земята и каза:

— Има лице на мъж, ала душата му е на страхливец, иначе не би понесъл толкова търпеливо моя презрителен поглед. Лъвът позволява на чакала да върви по дирите му и е твърде горд, за да се обърне към него. Нека и гяуринът тръгне с нас, но да язди винаги най-отзад, ако не иска да го смачкам с крак като някакъв паразит!

Спокойно посрещнах тази обида, защото не сметнах за уместно и на него да доказвам, че не съм такъв, за какъвто ме мислеше.

Ето че в този момент Абрам бен Сакир нареди да натоварят камилите. Докато хората му вършеха тази работа, той използва случая да се приближи до кабира. Видях, че двамата завързаха разговор, а после той дойде при мен.

— Сихди, този човек знае езика на племето хауса. Даде ми няколко отговора на този език.

— Значи е туарег.

— И все пак не ми се вярва. Предводителят на тибусите би го разкрил. На него просто му личи, че е голям и опитен воин.

— Не се заблуждавай! Самият тибус трябва да се радва, ако не го разкрият.

— Какво искаш да кажеш?

— Разбойник за разбойника е смъртен враг и единият струва колкото другия.

— Не те разбирам.

— И не е необходимо. Нищо не би могъл да промениш.

— Ще тръгнеш ли с нас, макар че ти разрешиха да яздиш само подир кервана?

— Кой го каза?

— Тибусът.

— Той няма право да ми заповядва. Аз съм свободен човек и ще яздя както и където си искам.

Търговецът поклати глава и се отдалечи. Аз заведох моята хеджина при водата и я оставих още веднъж да се напие до насита. Намиращите се при извора тибуси се отдръпнаха от мен, сякаш бях прокажен.

Товаренето бе съпроводено от неприятния рев на камилите, после ездачите възседнаха своите животни и керванът потегли, като камилите напускаха извора една подир друга. Товарните животни образуваха върволица, като оглавникът на всяка следваща камила беше вързан за опашката на предната. Начело беше кабирът. Следваше го шейхът ал джемали, а подир него идваше тибусът, който не се отделяше от тахтиреуаната. Тибусите яздеха след своя предводител, а подир тях бе търговецът Абрам Бен Сакир със своя дълъг кафила. Изчаках всички да отминат малко напред и едва тогава двамата с Камил бавно ги последвахме. Звездите пръскаха вече толкова силна светлина, че не можех да изгубя из очи кервана.

— Сега сме принудени да яздим подир тези хора! — заоплаква се моят храбър слуга. — Сихди, защо се подчини на такава заповед? Нима аз не съм джерар от ферката Ишели и не трябва ли да яздя гордо начело на цялата върволица от камили?

— Че кой ти пречи? Излез напред, щом толкова много искаш!

— Без теб, не! Знаеш, че те обикнах и няма да те оставя сам в това позорно положение. Но я ми кажи, наистина ли мислиш, че ще си имаме работа с онези хора?

— Да, и то твърде скоро, но най-напред ще се разправяме с кабира.

— Значи си убеден, че той е туарег?

— Да. Има намерение да погуби този кафила. Няма съмнение, че туарегите са се скрили нейде в Магхауир ес сухур и се канят да нападнат кервана. Тези хора сляпо отиват към гибел, но все пак не е изключено в последния момент да се вслушат в предупрежденията ми.

— Ами ако не се вслушат?

— Тогава ще се опитам да спася поне Абрам Бен Сахир. Ще се изложа на голяма опасност, защото кабирът просто изгаря от нетърпение да ми отмъсти. Но в случай, че попаднем в ръцете на туарегите, се надявам на помощ от тибусите.

— Така ли мислиш? Че тибусите ще те спасят? Но нали, както ми каза, самите те ще бъдат нападнати!

— Да, но те разполагат с нещо, което може да ни помогне в случай на нужда, и това е тахтиреуаната.

— Носилката ли ще ни помогне?

— Тя не толкова, но онова, което е в нея. Вероятно там седи някакво момче.

— Аллах! Що за мисли ти идват, сихди! В тахтиреуаната имало момче, така ли?

— Да, туарегче, което е похитено от тибусите.

Той понечи да каже нещо, но от смайване не можа да изрече нито дума. Едва след известно време успя да си възвърне способността да говори.

— Туарегче! О, сихди, ти си истински шаир^[13] който измисля съвсем невероятни и невъзможни неща!

— О, не е така! Тибусите живеят в смъртна вражда с туарегите. Щом двайсетина от тях са се промъкнали тайно в земите на неприятелите си, откъдето се връщат с толкова плътно закрита тахтиреуана, то човек знае как да си го обясни. Или си мислиш, че тибусът е взел за тази толкова опасна езда из вражеската територия своята ум бент, собствената си съпруга?

— Не, невъзможно е.

— Той е отвлякъл сина на някой от шейховете на туарегите. Това е най-голямото зло, което можеш да причиниш на някой свой враг, а ето че кабирът го разкри.

— Какво преживяване, какво приключение! Ще освободиш ли момчето?

— Все още не знам какво ще направя. Всичко ще се реши в подходящия момент. Иска ми се да заведа Абрам Бен Сакир жив и здрав до Мурсук, а ако изпадне в опасност — да го отърва. Нека изчакаме да видим какво ще ни донесе това пътуване! Ако те е страх, може да се разделим и ти да се отправиш към Сегедем.

— Да ме е страх? Сихди, как можеш да имаш такова мнение за мен! Даже и да не бяха туарегите и тибусите, ти пак би трябвало да признаеш, че рискувам твърде много заради теб, защото не може да има друго по-опасно място от пещерите в онези планини. Насред пустинята се намират Ер рамл ал хелак, Гибелните пясъци, едно езеро, което вместо с вода е пълно с толкова лек пясък, че всяко попаднало в него същество потъва на дълбочина от много стотици стъпки и неизбежно се удавя или задушава, също като в истинско езеро.

— Наистина ли? — попитах го изненадано. Повярвах на думите му, защото пътешественикът Адолф фон Вред е беше открил в Бахр ес сафи сред пустинята ал Ахкаф подобно пясъчно езеро, където на въже, дълго около шестдесет сажена^[14] спуснал еднокилограмова тежест и тя изчезнала. Камил продължи още дълго да ми разказва за хора и камили, потънали и загинали в Рамл ал хелак, както и за духовете, които безчинствали в Магхауир ес сухур. Така времето бързо минаваше и вече бе станало полунощ, когато нарочно започнах да скъсявам разстоянието, отделящо ни от кервана. Бях решил да им покажа, че нямам никакво намерение да яздя все подир кафилата. Смушихме животните си и ги накарахме да ускорят ход. Скоро догонихме последните камили. Преминавайки покрай дългата върволица, ние подминахме тибусите, които ни подхвърлиха гневни закани. Предводителят им чу бързите стъпки на нашите камили и се обърна. Щом ни видя, той заповеднически ни извика:

— Назад, върнете се!

Не се подчинихме.

— Назад, назад! — повтори той. — Иначе ще ви покажа къде ви е мястото!

Още не беше изрекъл заплахата си докрай, когато го оставихме вече зад нас, а после префучахме покрай кабира и шейха ал джемали. Няколко секунди по-късно подир нас изтрещя изстрел и аз усетих въздушното налягане от прелетелия до главата ми куршум. Незабавно спрях моята хеджина и Камил направи същото. Изчакахме първите животни от кервана да ни догонят.

— Кой стреля по мен? — попитах хората.

— Аз — отговори тибусът. — Ако не се върнете незабавно обратно в края на кервана, ще ти изпратя и втория куршум!

— Който ще ме улучи колкото и първият. Ти не можеш да стреляш. Ще ти покажа как става това. Камил, слез от седлото!

Моят слуга скочи на земята. Тибусът беше приближил камилата си само на крачка от мен. От предния край на седлото му висяха неговите две метални копия. Аз посегнах към тях.

— Куче, какво ще правиш с копията ми? — викна ми той.

— Ще ти покажа как се стреля. Гледай внимателно!

Подадох на Камил едното копие, като го накарах да се отдалечи с него на известно разстояние и там да го вдигне над главата си. После извадих револверите си и дадох всичките дванайсет изстрела по копието, след което Камил го занесе на тибуса.

— Разгледай го добре! — подканих го аз. — Дванайсет изстрела и дванайсет дупки.

Той огледа дръжката му и от смайване не можа да каже и дума. Междувременно керванът беше спрял. Тогава накарах Камил да отнесе второто копие и да го забие толкова далеч в пясъка, че едва можех да го различа на звездната светлина. Моята хеджина стоеше съвсем неподвижно. Беше свикнала на изстрели, така че не стана нужда да слизам от нея.

— Брой гърмежите! — подканих тибуса и вдигнах карабината „Хенри“, която имаше двайсет и пет патрона. Прицелих се грижливо и започнах да натискам спусъка, като внимавах всеки нов изстрел да попада в целта малко над предишния.

— Колко куршуми изстрелях? — попитах го.

— Петнайсет — отвърна тибусът, който изобщо не бе в състояние да си обясни как мога да стрелям толкова пъти, без да зареждам.

— А сега разгледай копието!

Донесоха му го. Той взе да опипва дупките с пръсти и да ги брои.

— Машаллах! Петнайсет дупки! — изплашено възкликна той. — Този християнин е сахир,^[15] а пушката му е бундукийет ал муджизе.^[16] Тя има безброй куршуми в цевта си!

— Каза самата истина — съгласих се с него. — И както мога да стрелям колкото си искам пъти и безпогрешно да улучвам целта, така и куршумите ми могат да стигнат колкото си искам надалеч. Какво са тогава вашите оръжия в сравнение с моите пушки! Ти се опита да ме убиеш и стреля по мен. Този път ще ти простя, защото съм християнин, който прави добрини дори на враговете си. Но осмелиш ли се още веднъж да ми причиниш някакво зло, тогава и на теб, и на твоите хора ще отворя портата, която води към моста на смъртта, и никакъв Пророк, нито пък халиф ще може да ви спаси живота. Аз съм Кара Бен Немзи и ти тепърва ще ме опознаеш!

Той не ми отговори нито дума. Другите също загълчаха. Направих знак на Камил отново да възседне животното си и двамата започнахме да яздим далеч пред останалите, без някой да се осмели да ни попречи. Естествено, незабавно пак заредих револверите си и допълних изстреляните петнайсет патрона от карабината „Хенри“.

От този момент нататък ние яздехме, както си искахме, ту начело на кервана, ту отстрани, но винаги така, че да не може да ни изненада в гръб някой коварен куршум. До утринната молитва напредвахме през пясъчна пустиня, а после спряхме. Когато след два часа почивка отново продължихме пътя си, теренът започна да се променя. Пустинята остана от лявата ни страна, а отдясно лека-полека пред нас се заиздигаха все по-високи скали със странни форми, които следваха една подир друга, ту отстъпвайки назад, подобно на заливи, ту изскачайки напред като предпланини и понеже не бяхме достатъчно близо до тях, оставяха в нас съмнения, дали са напълно естествени образувания или тук-там формите им се дължаха на намесата на човешка ръка. Виждаха се зидове и колонади, бойници и еркери, отвори на прозорци и големи порти с арки над входовете. Голямо желание имах да се приближа до тях, но не исках да се отдалечавам от кервана, защото предполагах, че скоро щяхме да стигнем до мястото, където желаеше да ни заведе кабирът.

Тези странни скали постоянно ни съпровождаха от дясната ни страна, сякаш нямаха никакво намерение някога да свършат. Един час преди обед жегата стана толкова непоносима, че хора и животни просто изнемогваха вече и жадуваха за почивка. Тогава скалите постепенно се приближиха толкова много до нас, че скоро яздехме вече покрай най-ниските им разклонения. Едно от тях имаше формата на подкова и всички, с изключение на мен, бяха на мнение, че мястото е особено подходящо за бивак. Ездачите слязоха от седлата и освободиха камилите от товарите им. Но аз не можех да имам никакво доверие на въпросното място, защото в случай, че туарегите възнамеряваха да ни нападнат тук, то бе нужно само да заемат отвора на подковата и всички намиращи се в нея хора неминуемо щяха да им паднат в ръцете. Обаче нищо не казах, понеже добре знаех, че никой нямаше да се вслуша в думите ми.

След като всички се разположиха да бивакуват, реших, че предпазливостта ми повелява да навляза на известно разстояние в пустинята, откъдето ще ми е възможно да огледам околностите на нашия лагер. И веднага нещо ми направи впечатление. Северно от нас, може би на четвърт час път, над скалите се виеха няколко мусур ес сахра,^[17] които на смени ту се спускаха, ту се издигаха, без обаче да се отдалечават. Побързах да се върна в бивака и отидох при кабира, при когото се намираше и тибусът.

— Трябва да се махнем оттук — казах му аз. — Туарегите са наблизо и ще ни нападнат.

— Откъде разбра?

— От лешоядите, които се реят над тях.

— Та нима лешоядите могат да говорят? — подигра ми се той.

— За мен могат, понеже разбирам езика им.

— Ще те успокоя. Аз съм кабирът и мое задължение е да се грижа за сигурността на кервана. Ще отида да потърся враговете, които, както си въобразяваш, били наблизо. Ела с мен!

Това бе много хитро замислено, защото тръгнех ли с кабира, пръв щях да попадна в ръцете на туарегите. Използвах хитрост срещу хитрост.

— Това е работа на предводителя. Нека тибусът те придружи! Той е прочут воин на пустинята, а аз съм чужденец. Човек може да се довери на острия му поглед и когато се върнете, ще ми каже дали съм имал право, или не.

Постигнах целта си. Тибусът заяви, че е готов, а изглежда на кабира му беше все едно кой от нас пръв щеше да попадне в ръцете на туарегите. Двамата тръгнаха на разузнаване. Резултатът ми беше предварително известен: тибусът щеше да бъде пленен, а после туарегите щяха да дойдат, за да нападнат бивака ни.

Отидох при Абрам Бен Сакир, за да го предупредя и подканя заедно с мен да напусне това опасно място. Усилията ми останаха напразни. Той се изсмя на опасенията ми. Зарязах го. Смятах да се погрижа само за себе си, за Камил и за един трети човек — за съществото в тахтиреуаната, защото, ако не ме лъжеха подозренията ми, „ум бент“ щеше да играе важна роля при освобождаването на търговеца.