Томас Стърнс Елиът
Предговор

Каквато и да беше американската литература между началото на века и 1914 година, тя е бяло поле в паметта ми. Не си спомням нито една страница, написана от поет по това време. Чак през 1915 година чух в Англия да се говори за Робърт Фрост. Студентите от Харвард четяха мъртвите английски поети. Не се интересуваха вече от живата поезия. И не мога да си спомня нито един жив поет — който да ми е повлиял. В началото на века е имало няколко добри поети в Англия, но аз узнах за тях по-късно, и то често благодарение на Паунд (чиито оценки бяха много по-малко сектантски, отколкото си мислят повечето хора). Не смятам, че ще преувелича, ако кажа, че нямаше поет, способен да помогне на един дебютант. Там, където бяхме стигнали, ни трябваха очите на французин, за да разберем Едгар По и Уитман. Имахме постоянен проблем: какво да се нрави след Суинбърн? И не намирахме отговор.

Понеже говоря за Паунд, предпочитам да кажа, че имам голям дълг към него. Първите ми стихотворения (включително „Пруфрок“ и други публикувани по-късно) бяха останали в чекмеджето ми от 1911 до 1915 година, освен тези, които Конрад Айкън се опита безуспешно да разпространи в Лондон. През 1915 година Айкън ме срещна с Паунд. „Пруфрок“ беше публикуван в „Поетри“ през лятото на същата година и, благодарение на усилията на Паунд, първата ми книга беше публикувана от „Егоист Прес“ през 1917 година. Паунд живееше тогава в малък мрачен апартамент в Кенсингтън, където остана чак до своето заминаване за Париж, струва ми се, през 1922 година. Сигурен съм, че в Съединените щати той е искал да замине за Европа, че в Лондон е искал да прекоси Ламанша. Не съм познавал друг човек, от която и да е страна, който да е живял толкова дълго извън страната си, без да изглежда, че се е настанил някъде.

Никой не беше по-приветлив от него към младите хора или писателите от все едно коя възраст, които му изглеждаха непризнати, независимо от тяхната стойност. Нещо повече, никой поет нямаше по-малко претенции, без излишна скромност, относно собствените си стихотворения. Арогантността, която някои намираха у него, не идваше от това. Каквато и да е била, тя никога не се е изразявала в изключителна възхвала на собствената му поезия. Той обичаше да бъде импресарио на по-младите от него, да подсилва артистичната активност на средата, където живееше. Изпълняваше тази роля чак до крайно благородство и добронамереност.

Той можеше да покани на вечеря нещастен писател, чиято бедност подозираше, да даде дрехите си (въпреки че самите те бяха близо до невъзможността да бъдат носени от други), да се опита да намери работа на някого, да събере пари, да публикува нечия книга, после да доведе критиците да говорят за кея, да я похвалят. Той беше наистина готов да се отдаде цял заради този, чието творчество го интересуваше — с настоятелност, която всички облагодетелствувани не заслужаваха и която понякога ставаше смущаваща. И въпреки че обектът на неговата добронамереност можеше да бъде подразнен, само най-недостойният от хората би се показал засегнат. Паунд се интересуваше развълнувано от творбите, които очакваше от своите покровителствувани, определяни понякога от него по безличен начин като машини за писане или рисуване, смазвани грижливо с оглед на бъдещата им работа.

Пиша всичко това за миналото, защото искам да говоря за периода между 1910 и 1922 година. (През тази година аз му представих хаотичната драсканица на „Пустата земя“, която излезе изпод ръцете му съкратена наполовина, в сегашната си форма. От една страна предпочитам да си мисля, че пълният ръкопис е изгубен, от друга страна ми се иска да бъдат запазени бележките със син молив, които Паунд направи като неопровержимо свидетелство за критическия му гений.) Това е периодът на първите „Кантоси“. Това е времето, когато Паунд повлия на английската и американската поезия, особено на младите поети, които не го познаваха, а някои дори не осъзнаваха обсега на това влияние. Не говоря тук за имажинизма. Не зная дали името и принципите на това движение идват от Паунд или от Хюлм, и това не ме интересува. Имажинизмът даде няколко добри стихотворения — особено тези на Х.Д., но беше бързо погълнат от по-могъщи движения, вдъхновявани от Паунд. Той не измисляше поети, а създаваше климата, в който за първи път се появяваше „модерна тенденция в поезията“, където английските и американските поети си сътрудничеха и си влияеха едни на други.

Вече съм изразявал мнението, че критиците не трябва много да се занимават с въпроса, каква е „величината“ на даден съвременен поет. Това може да се прави, след като са минали две или три поколения от смъртта на поета. Само времето може да ни покаже „величината“ на поета, когато тази дума ще има смисъл. Едип критик трябва преди всичко да търси „автентичността“. Но има и трети начин да се прецени поета — да съдим за него, когато животът му е почти привършен. Може да се основаваме на неговите стихотворения, както и на литературните теории, които той е защитавал или прилагал. Оставям „влиянието“ настрана, защото винаги е опасно да съдиш за един поет според неговото влияние. Нужни са двама, за да има влияние: този, който влияе, и този, който се влияе. Този, вторият, може да бъде лош писател, въпреки чудесното влияние, да се е оставил в лоша посока, да е избрал неправилно това, което предлага поетът, когото е определил за свой учител, или да е роден във време, неблагоприятно за изкуство. Не можем да знаем много за това. Следователно няма да говоря за влиянието, а за всичко, което представляваше Паунд за своето време. За това трябва най-напред да се знае приблизително къде беше поезията, когато той започна да пише. Това е бързо забравено, защото всяко поколение е склонно да приеме ситуацията такава, каквато я намира, като че ли никога не е била променяна. Смятам, че оригиналността на Паунд се състои в неговото настояване, че поезията е изкуство, изкуство, което изисква много работа и усилия и че то трябва да осъзнае себе си. Той успя да види, че един поет, който не познава поезията на другите езици, е зле подготвен, както художникът или музикантът, които не познава произведенията в собствената си страна. Поетът трябва да бъде по-съзнателен към другите хора спрямо собствения се език, по-чувствителен за значението и смисъла на думите, най-вече към историята на езика и към всяка дума, която той използва. Трябва също да владее колкото може повече чужди езици, което между другото, ще му помогне да разбере най-добре родния си език. Преувеличава се „ерудицията“ на Паунд, а той самият винаги неуместно се подценява. Тези, които го преценяваха, бяха или добре култивирани, без да разбират от поезия, или пък слабо култивирани поети. Това, което Паунд може да донесе най-вече на поетите (ако те искат да приемат това, което им предлага), е неговото настояване за огромна съзнателна работа, която трябва да се извърши — изследване на формата, ритъма, на езика в поезията на различните култури, изследване на най-добрите литературни произведения. Поетите трябва да продължат да четат поезията на Паунд — и те ще го правят, ако поезията не иска да загине.