Дилън Томас
Стихотворение през октомври

        Бе мойта тридесета есен към небето.

Събуди ме шумът на близката гора и на пристанището

        и на завирения с миди и запопен

                със чапли бряг,

         зовът на утрото —

молитви на водата, викове на гларуси и врани,

потропване на лодки в кея с проснатите мрежи —

         да тръгна сам на път,

                и то веднага,

        през още спящото градче и вън от него.

 

        Рожденият ми ден започна с водни птици

и птици от крилатите дървета, полетели с името ми

        навред над фермите и белите коне

                и станах аз

         в дъждовна есен,

и тръгнах през големия порой на всички мои дни.

През прилива. И чаплата се гмурна, щом пресякох

         граничната черта,

                и се събуди

        градът, и се затвориха вратите му.

 

        Провлаченият облак беше пълен с пролет

от чучулиги и крайпътният шубрак преливаше

        от косове и на октомври слънцето —

                тъй лятно

         по гърба на хълма —

времето ме глезеше и утринни певци услаждаха

духа ми, докато вървях и се прислушвах

         във шибащия дъжд

                и онзи вятър

        студен в гората тъй далеч под мене.

 

        Блед дъжд върху смаляващото се пристанище,

измокрената морска църквица с размер на охлюв,

        проврял рогца в мъглата, крепостта —

                жълт бухал,

                 по градините

на пролетта и лятото цъфтяха сред измислицата

отвъд под облака, препълнен с чучулиги.

        Рождения си ден

                там бих прекарал,

        по времето се промени внезапно.

 

        Сега напусна то честитите простори

и в променената небесна синева на въздуха

        отново плисна чудото на лятото

                със ябълки

         и френско грозде

и на превала аз така добре видях забравените

разходки на едно момче, поело с майка си

         през притчи слънчеви

                и през легенди

        на зеленясали от мъх параклиси,

 

        през преповтаряните приказки на детството,

че неговите сълзи парнаха нечакано страните ми.

        Край този лес, река, море едно момче

                в замрялото

                спокойно лято

на мъртвите прошепна истинската своя радост

        на камъните, на дърветата и рибите.

                И тази и до днес

                звъняща тайна

        огласяше сега вода и птици.

 

        Рождения си ден там бих прекарал аз,

но времето се промени и истинската радост на отдавна

        умрялото момче възпламна пак под слънцето.

                 Бе мойта

                 тридесета

есен към небето в това тъй лятно пладне —

градът под мен облистен в октомврийска кръв.

                О, истината на

                 сърцето мое

дано оглася вечно този хълм в превала на годината.