Карл Май, Франц Кандолф
В Мека (5)

Четвърта глава
При пещерата Атафрах

В „Сукак ел Хаджар“ се задържахме само дотолкова, колкото беше необходимо да оседлаем конете и се екипираме за еднодневна езда. Книжата, касаещи мюнеджията, предадох за съхранение на Кара Бен Халеф, който трябваше да остане вкъщи, тъй като не исках да ги подхвърлям на опасностите на една макар и кратка езда. Всъщност можех веднага да ги дам на мюнеджията, но това щеше да доведе до обяснения, а за тази цел сега нямах време.

Ето как от пристигането ни на „Каменната улица“ бяха изминали само няколко минути, когато Халеф и аз вече минавахме край голямата джамия и през Баб ел Умрах^[1], за да достигнем водещия към Джидда път Веднага щом оставихме зад себе си последните къщи на града, можехме най-сетне да подтикнем конете към по-голяма бързина.

— Асил… Асил! Рамххххх, рамххххх! — ободрих аз моя арап.

— Баркх… Баркх! Рамххххх, рамххххх! — последва примера ми и Халеф,

Това бе подканата за кариер. Животните се подчиниха, и то с такова спокойствие и лекота, сякаш този вид ход за тях не означаваше ни най-малко напрежение. Въпреки че в началото пътят никак не бе равен, те преодоляваха всяко препятствие като на игра и когато достигнахме равната пустиня и префучахме край мястото, където навремето бях свалил Бащата на сабята, не беше минал повече от половин час, макар тогава за същия път с отличната камила на Абу Сейф да ми бе необходим три четвърти час. Досега Халеф беше принуден заради неравностите да язди зад мен, но сега пътят му позволи да дойде до страната ми и аз му разказах историята на мюнеджията и низостната мрежа от измами, с които Абадилах беше оплел доверчивия човек. Халеф беше възмутен. Докато разказвах, той на няколко пъти ме прекъсна с възклици на удивление, а речитативите „Валлах, биллах, таллах!“ не свършиха до края на разказа ми. Но когато приключих, противно на обичайния си маниер, остана смълчан. Но това мълчание беше по-красноречиво, отколкото ако с шумна изява на погнуса бе дал воля на яда си. Добре че Гхани не беше тук! Иначе щеше да бъде стрит от „мелницата на неговия гняв“.

По време на моя разказ бяхме накарали животните да преминат в по-бавен ход, за да не ги пренапрягаме, но сега отново ги смушкахме. Слънцето се изкачваше по-високо и по-високо, а дневната жега ставаше все по-осезаема. Въпреки това ние продължавахме да яздим без почивка, защото исках да бъдем на мястото, преди пладнешкият зной да е превърнал ездата в мъчение. Бяхме вече три часа на път и аз усърдно използвах далекогледа, за да открия Гхани. По мои сметки той не можеше вече да е далеч пред нас, при предпоставката че бе останал по правата линия и не бе превърнал ездата си в бясно препускане. От последното впрочем не се опасявах, защото не виждах причина за употребата на прекомерна бързина.

Най-сетне усърдието, с което се оглеждах, беше възнаградено. Далеч пред мен видях една движеща се точка, а когато приближихме, се установи, че е единичен ездач. С равномерен ход той се стремеше към една линия, която можеше да се различи на хоризонта право напред. Това бяха скалните отломъци, ограничаващи от тази страна пустинята, над които трябваше да се търси пещерата Атафрах. Без дума да кажа, се отклоних наляво от досегашната посока и Халеф ме последва, без да покаже учудване. Той ме познаваше и можеше да си обясни повелението ми, макар да не му бях казал причината. Трябваше да отчетем, че местността, от която се очакваше Гхани, е наблюдавана от скалистия ва’р и поради това да се стремим да се приближим до мястото на срещата с една обиколка от юг и запад. За да достигнем възможно по-рано от Гхани пещерата, подкарахме животните в кариер и след четвърт час стигнахме мястото, където откритата пустиня преминаваше във ва’р. То се намираше толкова далеч на юг от точката, към която се стремеше Гхани, че оттам с невъоръжено око със сигурност не можехме да бъдем забелязани. Вкарахме конете между процепените скали и поехме в посоката, в която знаех пещерата Атафрах. Вярно, от онова време бяха изтекли повече от двайсет години, а и престоят ми бе твърде кратък, но аз се доверявах на почти безпогрешното чувство за ориентация на уестмана, че ще намери мястото без особени усилия.

Когато сметнах, че доста сме приближили пещерата, оставихме конете в един скален процеп. Всъщност би трябвало да оставя Халеф на стража, но милият дребосък ме помоли толкова настойчиво да го взема, че не можах да му откажа. Безшумно продължихме да се промъкваме пеша. Аз насочвах крачките си така, че по мои пресмятания трябваше да стигнем пещерата от запад, защото приемах, че на тази посока няма да бъде отделяно внимание. Напредвахме все повече и аз се надявах всеки миг да се натъкна на сигурни белези, че се намираме в близост до пещерата, но нищо подобно не се случваше. Вече смятах, че съм объркал посоката, и спрях да се уверя, когато странично зад нас се разнесе от известно разстояние висок вик. Прозвуча като въпрос. Чух и отговора, който бе даден от още по-голямо разстояние, но не можах да разбера нито дума. Бързо и с крайна предпазливост се запромъквахме в посока на звука. Скалният процеп, представляващ входа на пещерата, беше, както знаех от по-рано, обграден от огромни каменни блокове, така че промъкването не ни създаваше затруднения. С всяка крачка теренът ми ставаше все по-познат и на края съгледах, предпазливо надзъртайки иззад един скален ръб, входа на пещерата и двама бедуини. Те седяха на земята и очаквателно гледаха към трети, който тъкмо се зададе от посоката, откъдето се очакваше Гхани. Коне не видях. Навярно бяха подслонени в пещерата, в чиято задна част, както ми беше известно отпреди, имаше малък воден басейн — голяма рядкост в тази бедна на води околност.

Когато третият приближи на няколко крачки, по-знатният от двамата попита:

— Ха ху Абадилах? (Абадилах ли е?)

— Айва, ха ху. (Да, той е.)

Беше много далеч още, наистина, но аз го познах по червената бард’а^[2], която светлееше на слънцето.

— Тогава иди и имай грижата да не ни обезпокои някой неканен!

— Кой ще ни обезпокои в тая усамотена местност, о, шейх?

— Не питай, а се подчинявай! — отвърна сухо заговореният с титлата „шейх“. — Знаеш, че се касае за толкова опасна работа, че човек не може да бъде достатъчно предпазлив.

Скастреният се отдалечи, без дума да произнесе за отговор, за щастие не към нашата страна, а към срещуположната — навярно защото можеше да се опасява от нежелано безпокойство само от откритата пустиня. Очаквах, че другите двама ще подхванат разговор, от който да мога да заключа за целта на присъствието им тук, но надеждата ми не се оправда. Двамата гледаха мълчаливо пред себе си.

Трябва да бяха минали може би десет минути, когато от отсрещната страна прозвучаха удари от копита — очакваният пристигаше. След няколко мига ездачът се появи иззад един скален издатък. Да, това беше той, Абадилах ел Варака. От мършавата му фигура не можеше нищо да се види, защото бе обгърната от широк, образуващ много дипли, бурнус, който не позволяваше да се извади заключение за положението и ранга на притежателя. Но конят под него беше от най-благородна раса, а пурпурночервеното, богато извезано със златна сърма червено покривало, което висеше под седлото и покриваше гърба и хълбоците на животното, трябва да струваше „много кесии“. Учуди ме, че беше намерил пътя през тоя скален лабиринт, без да слиза от коня. Очевидно не за пръв път беше тук. Докато биваха разменяни обичайните приветствени думи, придружителят на шейха помогна на ездача да слезе от коня и поведе животното към пещерата. Значи правилно бях предположил: конете бяха подслонени в пещерата.

Сега се питаше къде ще се проведе разговорът. Ако в пещерата, за нас щеше да е трудно, ако не и невъзможно да го подслушаме. Но бях освободен от тази грижа, защото шейхът отправи към новопристигналия въпроса:

— Тук ли искаш да останем, или да отидем в пещерата?

— Околността сигурна ли е, не можем ли да бъдем изненадани?

— Наоколо няма никой, а и Али стои на стража при края на ва’ра. Значи сме напълно сигурни.

— В такъв случай предпочитам да останем тук. По-удобно е отколкото вътре, където ще трябва да запалим огън, за да можем да виждаме.

Това беше, което исках да зная. И докато тримата, защото придружителят на шейха тъкмо се върна от пещерата, се нагласяха удобно, ние се запромъквахме още по-наблизо. Недалеч от мястото, където седяха тримата, имаше два скални блока. Те се намираха близо един до друг и образуваха една стесняваща се напред пролука. Пропълзяхме в нея и се озовахме в задоволителна сигурност. Отпред пролуката беше толкова тясна, че ние можехме добре да надзъртаме навън, но не и другите да поглеждат вътре. И дори на някого да хрумнеше да претърси мястото, щяхме навреме да разберем и да се скрием зад някой от многобройните, разпръснати наоколо скални отломъци.

Тъкмо се бяхме настанили възможно най-удобно в тесния процеп и Гхани започна разговора. Първото, което чухме, беше един упрек:

— Защо не дойде на обичайното ни място да направим последните споразумения, а ме накара да яздя чак дотук?

— Защото не сметнах за умно да обсъждаме плана за залавянето на един лъв в бърлогата му.

— Но ако лъвът е станал болен и слаб? Откога се страхува Ахмед Гхалиб, шейхът на храбрите араби себид?

Я гледай! Ахмед Гхалиб! Вече бях чувал за него. При управлението на предишния вали^[3], Осман паша, като съюзник на могъщия шейх на бени харб, Бен Азим, той дълго време беше правил несигурни керванските пътища от Мека за Джидда, докато енергичният паша не сложи край на престъпния им занаят. Оттогава нищо повече не се чу за двамата и керванските пътища се радваха на доста голяма сигурност, докато в последно време не бяха извършени няколко дръзки разбойнически нападения, чийто автор така и не можа да бъде установен. Настоящият вали, Шавет паша, прие задачата си с леко сърце. „Живей и дай възможност и на другите да живеят“, бе явно неговото основно правило. Той не притежаваше честолюбието като своя предшественик да играе значителна роля редом с великия шериф; можеше и така да задоволява своята алчност. При тези обстоятелства не можеше да се очаква, че ще се кахъри за сигурността на керванските пътища. И аз не смятах за изключено шейхът на себид-арабите тайно да извлича полза от това и да има пръст в споменатите разбойнически нападения. Същевременно ми се натрапи мисълта, че донякъде Гхани играе ролята на „фитилджия“. Като управник на цял градски квартал той добиваше достатъчно представа за състоятелността на подслоняваните при него поклонници, за да може да обърне внимание на своя съюзник шейха върху някой добър улов. Плячката биваше поделяна и Абадилах се превръщаше в богат мъж, в гхани.

Тези мисли минаха със светкавична бързина през главата ми при последните думи на Гхани. Но кой беше лъвът, който трябваше да бъде заловен и който беше станал слаб и болен? За нас тези думи естествено не можеха да се отнасят. Веднага получих отговор на тоя въпрос, защото шейхът отвърна:

— Болен, слаб лъв, казваш? Аюн ер Рафик все още притежава множество могъщи приятели и се радва също така на голяма почит сред народа.

— Аллах керим! (Аллах е милостив!) — рече пренебрежително Гхани. — Ти из един път се изпълни със съмнения. Аюн ер Рафик отдавна вече не е така обичан както по-рано. Забрави ли колко много са докачени хората от великия шериф, задето стана недостъпен за обикновените люде и рядко приема? Всичко може меканецът да понесе и извини при своя властелин, но само не едно пренебрежително отношение. Дори в собствената си къща вече не притежава приятели, толкова тираничен и непостоянен е станал. Остави ме само да седна на неговото място и ще видиш, че никой няма пръста си да мръдне за него. Или мислиш, че потомъкът на Мохамед Абу Нумехий и правнукът на Кватадах е по-малко подходящ за шерифския трон от Аюн ер Рафик? Защо наследниците на Баракат да не са също така призвани за владичество както синовете на Хасан?^[4]

В моите вени тече същата благородна княжеска кръв. Трябва ли да се откажа от правото си само защото сегашният везир принадлежи към един по-стар клон? Това през ум не ми минава. Аз искам и ще бъда велик шериф, а който притежава властта, притежава и правото!

Ама това изявление беше наистина крайно любопитно! Аз ставах свидетел на едно съзаклятие, което бе насочено срещу сегашния велик шериф. Вярно, ако разсъдех правилно нещата, те не ми изглеждаха чак толкова удивителни Историята на великия шерифат на Мека до най-ново време е написана с кръв. Не на един и двама прочули се по-късно емири се бе удавало да се доберат до шерифския трон през трупа на своя предшественик и силом да си издействат после потвърждението на Високата порта, чието върховно господство и бездруго от време на време, когато е възпрепятствано от война, само привидно се грижи за работите на далечния Хеджас. Но сега, когато турците притежаваха силен гарнизон в Свещения град, един мъж да се осмели да вдигне бунт срещу управляващия велик шериф, който същевременно щеше да е насочен срещу пашата, бе изненадваща дързост при обичайната страхливост на Гхани. Или той може би стоеше в таен сговор с Шавет паша? Това предположение ми се струваше малко дръзко. Във всеки случай пътуването на Гхани, което бе предприел до Мешхед Али като „пратеник на великия шериф“, ми се явяваше сега в съвсем друга светлина. Не беше ли преследвал същевременно своите себични планове? Може би се е опитвал да си спечели приятели сред тамошното висше духовенство? Ако е било така, то нещата трябва да не са завършили с желания резултат, иначе нямаше да дръзне да извърши кражбата на Канс ел А’дха. Защото съюзник, на чиято помощ се разчита, човек не ограбва предварително.

Нямах време да развия по-нататък тези мисли. Това, което сега чувах, изискваше нераздвоеното ми внимание „Който притежава властта, притежава и правото!“, бе казал Гхани. Шейхът нададе къс, подигравателен смях и рече:

— Който притежава властта, казваш? Да не би ти да я имаш?

— Все още не, но скоро ще я имам, и ти трябва да ми помогнеш.

— Ами ако не искам? Ако не искам да си занеса кожата на пазара заради теб?

Гхани скочи разгневено и тупна с крак.

— Длъжен си да искаш! Не забравяй, че си мой сихр^[5], и само една дума ще ми коства пашата да насъска аскерите си срещу вас.

По чертите на шейха плъзна злостна усмивка, когато отвърна:

— Ами кажи я, де! Много бих желал да видя физиономията на меканците, когато узнаят, че видният и благочестив Абадилах е хаму^[6] на опасния Ахмед Гхалиб. Впрочем пашата си има други и по-важни работи, отколкото да пуска потери подир нас. Тоя лов ще му донесе малко. Но защо трябва да се смразяваме? Каква полза ще имаш от това? Седни и позволи спокойно да говоря с теб! Досега ти още не си се разкайвал, че си ми дал дъщеря си за жена. Ха-ха, само да го знаеха меканците! Навремето дяволски хитро скроихме нещата. Ти уж отведе дъщеря си в Египет, за да я омъжиш там, а в действителност я доведе в дуара на себидите. Това беше най-доходната сделка, която някога е била сключвана. Защо трябва сега от един път да се разтури?

Гхани колебливо се отпусна отново на прежното си място и рече кисело:

— Ти самият започна, като каза, че не искаш да ми помогнеш.

— Казах ли, че не искам? Аз само намекнах за това. Работата е твърде опасна.

— Работата хич не е опасна — увери с жар Гхани. — Аз още преди споделих с теб, че съм спечелил шейх ел улема^[7] и известен брой влиятелни мударрис.^[8]

Освен това притежавам голям авторитет сред народа. А що се отнася до пашата, той няма да може нищо да предприеме срещу мен, след като веднъж бъде поставен пред свършен факт.

— Да, след като…! Но докато стигнем дотам, много мои храбри воини ще са заплатили с живота си.

— Нито един няма да заплати с живота си, нито един-едничък! Аз притежавам едно средство, което почти без бой ще ти достави крепостта Джияд в ръцете.

— Крепостта Джияд? Без бой? Ти се майтапиш!

— Не се майтапя. Първоначално смятах да говоря за това с теб едва след като сме се споразумели, но ти ме принуждаваш да ти разкрия тайната си още сега.

— Тайната ти? Става въпрос за някаква тайна? Правиш ме любопитен.

— Да, това е една дълго пазена тайна и аз съм единственият, който я знае. Тя е свързана с подземния проход, който води от моята къща до недрата на Джбел Абу Кубе и единият край на който излиза в руините, където получавам твоите известия.

— Казваш, единият край. Нима проходът има и друг?

— Да, и тъкмо това е моята тайна, която грижливо съм крил от всички, дори от теб. Ето защо никой крак, освен моя, не биваше да пристъпи в ходника. Не исках да имам довереник, който би могъл да използва това познание за свои цели. С други думи, ходникът не води само до руините, а по-високо, много по-високо. Той излиза в едно подземие на крепостта Джияд.

Сега шейхът беше този, който скочи с всички признаци на възбуда.

— Машаллах! Истината ли казваш?

— Казвам я. Излазът на прохода е затворен с един каменен блок, който се отстранява с помощта на един прост механизъм. От другата страна човек се озовава в едно подземие, а оттам много лесно може да се проникне във вътрешността на крепостта. Аз лично съм се убедил в това и съм стигал незабелязано до крепостния двор, но после трябваше да се оттегля заради постовете, които постоянно пазят там. Сега вярваш ли, че средството ми е отлично?

Не е необходимо да казвам, че аз слушах думите на Гхани с не по-малко напрежение от шейха, макар да бях очаквал нещо подобно. Халеф ме сръга с лакът. С това искаше да даде израз на своето учудване, защото близостта на враговете изключваше друг вид на споделяне на чувствата. Най-възбуден се показваше шейхът. Той направи няколко „тегела“ напред-назад с големи крачки и спря после пред Гхани.

— Защо ми го казваш едва сега? Ако го знаех по-рано, нямаше нито за миг да се замисля. Но убеден ли си наистина, че освен теб никой друг не знае за ходника? Почти не мога да повярвам.

— Можеш спокойно да го вярваш. Крепостта все пак повече от две еджял^[9] беше извън употреба. Колко лесно може ходникът в тоя дълъг период от време да потъне в забрава! Впрочем хората, изглежда, още когато крепостта е изгубила своето предназначение, не са знаели вече нищо по въпроса, иначе щяха да направят недостъпни двата излаза — онзи, който води в крепостта, и другия в руините, които по-рано са били външно укрепление на Джияд. Та нали третият край на прохода, който излиза някъде в моята къща, е затрупан. Аз също нямаше да си имам никакво понятие за тази работа, ако по някаква щастлива случайност не бях открил прохода. С цената на много усилия изкопах нов достъп до него. Стария въпреки всички търсения не можах да намеря, макар да проучих всички кьошета на моята къща. Но той и бездруго нямаше да ми е от полза, защото щеше да ми е невъзможно да отстраня незабелязано земната маса, преграждаща галерията към къщата ми.

— А как изобщо е възникнал тоя подземен проход между твоята къща и крепостта?

— Аллах знае! Предполагам, че господарите на Мека, издигнали крепостта, са построили прохода от къщата ми — тя вероятно е представлявала тяхното градско жилище — до нея, за да могат във времена на опасност бързо и незабелязано да се подслонят на сигурно място. Много вероятно при едно такова оттегляне да са взривили галерията в близост до къщата ми, за да отнемат на враговете възможността да ги преследват, а двата горни излаза са оставили, понеже са представлявали подземната връзка между крепостта и външните съоръжения. По-късно Мека и заедно с нея и крепостта са преминали в ръцете на други господари и проходът е потънал в забвение. Така си представям аз развитието на нещата.

— Но как си успял да откриеш прохода и къде си построил новия достъп?

— Ахмед Гхалиб, аз ти разкрих тайната, доколкото беше необходимо за моите планове. Повече нищо не мога да ти кажа.

Шейхът беше следил обясненията на Гхани с голямо внимание и не е трудно да се помисли, че ние също бяхме наострили уши. Аз бях напълно съгласен с опита на нашия стар познайник да обясни историята на възникването на галерията. Точно така си я бях представял и аз. „Свещената територия на Аллах“, както един съвременник нарече Мека, толкова често е сменяла своя господар и „свещеното наследство“ е било предмет на толкова ожесточени битки, че „наследникът“ преди всичко е трябвало да мисли за своята лична сигурност. На тази необходимост дължаха възникването си построените при градските входове стражеви кули и крепостта Джияд. Последната в хода на столетията, наистина, неведнъж е била превземана и разрушавана, докато наскоро бе приведена отново в изправност от Осман паша. Тя служеше не само за отбранителни цели, но и като затвор за онези меканци, които за по-дълго време биваха лишавани от свобода. Впрочем великият шериф претендираше за достъп до този затвор, а с това и до крепостта, за своите съдебни служители също както пашата за своите аскери. Но и двамата нямаха представа, че седят в лисича дупка, която не им предлага достатъчна сигурност, тъй като беше налице един таен проход, чийто ключ беше в ръцете на Гхани. А че този достъп лесно можеше да се превърне в удобно място за нахлуване, ставаше достатъчно ясно от чутото. Де само Гхани да подозираше, че вече не е единственият притежател на този „ключ“.

Обясненията на Гхани бяха отстранили и последните съмнения на шейха. Сега той вече не забави съгласието си.

— Абадилах, ти ще имаш моята помощ. Кажи ми само кога ще започне ударът!

— В най-близките дни. Не мога по-дълго да чакам. И моето първо дело като велик шериф ще бъде дело на отмъщението.

— Аа, имаш предвид хаддедихните, които носят вината за смъртта на твоя син? Учудва ме само, че отдавна не си си отмъстил.

— Не ги разбираш тия работи. В такъв случай ще бъда принуден да предам наказанието в ръцете на великия шериф, а тогава ще излязат наяве неща, за които той не е необходимо да знае.

— Аха, Канс ел А’дха — ухили се шейхът — Но колко лесно могат да си тръгнат чужденците и ти да останеш с пръст в устата.

— Така ли мислиш? — иронизира Гхани. — Смятах те за по-умен. Би трябвало да се досетиш, че си имам съгледвачи, които ме осведомяват за всяка постъпка на ония кучета. От тях знам със сигурност, че те още не мислят за скорошно заминаване. А и така да е, аз по-скоро ще се откажа да стана велик шериф, отколкото от радостта да накарам тия шахъни да почувстват моето отмъщение.

— Ами ако великият шериф не ти стори хатъра? Какво можеш да направиш тогава сам срещу толкова много?

— Не съм сам. Не ти ли казах, че и в града имам много приятели? И ако се наложи цялото градско население да призова срещу тях, ще го сторя.

— Е, при всички случаи е по-добре да не разчиташ на този все пак несигурен изход. Само ми кажи един определен ден, в който искаш да подхванем битката.

Гхани помисли известно време, след което отговори:

— Днес е йом ел джум’а.^[10] До вдругиден ще съм готов с приготовленията си в града. Ела през нощта между йом ел хадд^[11] и йом ел итнен^[12] с воините си на известното място в руините, където ще те очаквам два часа след полунощ. Място да се скриете, ще намериш достатъчно. Защото от само себе си се разбира, че никой не бива да ви види. Също събирането на хората ти трябва по възможност да стане на някое място, където няма да могат да ви забележат. Понеже ако един такъв голям отряд бъде съгледан в близост до града, ще се вдигне излишна шумотевица.

— Много добре стана, че нашите съюзници от времето на Абд ел Мутталиб, атеибехите, ни издадоха тази пещера. Ще заръчам на моите воини да дойдат тук. В тази местност рядко идва някой, а вода в пещерата има достатъчно, в случай че се наложи да се задържим известно време тук.

— Добре! Но имай грижата същевременно воините ти да не направят някоя грешка!

— Не се кахъри! Ще им дам точни указания. Със спускането на мрака ще потеглим оттук и така ще уредим нещата, че някъде към полунощ да стигнем с конете си пътя, който води от Мека за Йемен. Близо до него знам една врязана в Джебел Омар клисура, в която можем да оставим животните. Тя е отдалечена само на половин час път от Мека и е толкова усамотена, че преди настъпване на утрото вероятно никой няма да влезе в нея. Но по това време ние ще сме господари на Мека и ще можем да си вземем конете.

— Планът ти е добър и ще успее, ако не допуснеш някоя грешка. Най-добре ще бъде, ако хората ти приближат руините поотделно и от различни страни. Аз ще ви очаквам, както вече казах, два часа след полунощ и ще ви отведа през тайния вход във вътрешността на крепостта, откъдето лесно ще можеш да изненадаш постовете и да плениш гарнизона. Останалото после е моя работа.

— А какво ще стане, ако великият шериф преждевременно подочуе работата и вземе контрамерки?

— Това не е възможно. Аз съм си изпрел фино нишките и Аюн ер Рафик няма да може да ми се изплъзне, стига ти да си свършиш добре работата. От особена важност е да овладееш безшумно крепостта. И най-малкият шум не бива да достигне долу до града. Другото е само детска игра. Ти оставаш с половината от воините си като гарнизон, а аз с другата половина обкръжавам палата на великия шериф и го измъквам от съня. От пашата, след като веднъж съм станал велик шериф, няма защо да се страхуваме. Както го познавам, като бъде поставен пред свършен факт, скоро ще се примири, защото от само себе си се разбира, че по-рано няма да изтеглим гарнизона от крепостта. А и утвърждението от Стамбул няма да се забави дълго.

— Какво ще правиш с великия шериф? Жив ли ще го оставиш?

— Аллах да ти съхрани разсъдъка! Ще оставиш ли жив някой диб^[13], който е паднал в ръцете ти? Колко лесно може да прегризе вървите с острите си зъби и после да те разкъса! Не, Аюн ер Рафик и неговите двама малки синове трябва да умрат. Едва тогава ще съм се подсигурил от тях.

— Какво ще правиш с тях, си е твоя работа и не ме интересува — произнесе се шейхът безчувствено. — Но толкова повече ме интересуват уговорките, които направихме, в случай че ти заемам ръката си. Надявам се, когато постигнеш целта си, да не ти дойде внезапно друг акъл и да решиш да ме измамиш.

— Какво ти скимна! Та ти си мой сихр и да се надяваме, не ме смяташ способен…

— Извади зетя от играта — прекъсна го шейхът сухо — и нека поне двамата бъдем откровени един към друг! Онова, което ни съединява, не е родствената симпатия, каквато никога, сам ще признаеш, не е съществувала, а „далаверата“. Така е било винаги и така е и сега. Аз съм твой съдружник, нищо повече. И като такъв не бих те съветвал да се опиташ да ме изиграеш. Ще си отмъстя й хич няма да се съобразявам със знатния хаму. В името на Аллах, Мохамед и всички свети халифи ти се заклевам, че ще си отмъстя.

Разговорът, изглежда, се канеше да вземе неприятен обрат за Гхани, поради което той побърза да увери:

— Ахмед Гхалиб, аз ти се заклевам в брадата на Пророка, че не мисля да те мамя. Даже съм готов да изляза извън нашите уговорки и ти обещавам, ако нашето начинание успее, Кансел А’дха. Персиецът сигурно го е взел със себе си, защото не мога да допусна, че е оставил някъде по път това ценно съкровище.

— Канс ел А’дха? — Гласът на шейха прозвуча забележимо по-меко. — Иска ми се да го имам вече твърдо в ръцете и всичко да е отминало! Но… ма ша Аллах кан (каквото Аллах поиска, става). Иначе имаш ли още някакви указания да ми дадеш?

Това, което сега последва, мога да отмина. То не съдържаше нищо, което да може да придаде на работата нова насока. А и не мина много, двамата станаха — шейхът отдавна си беше седнал на мястото — и си стиснаха ръцете в знак на съгласие. После шейхът повика поста с остро изсвирване, а третият, който през цялото време дума не беше обелил, отиде в пещерата да доведе конете. След кратко сбогуване Гхани пое обратно в посоката, от която беше дошъл. Тримата гледаха след него, додето се изгуби между скалите, после потеглиха и те. Ние почакахме още няколко минути, в случай че на някого му хрумне да се върне, след което изпълзяхме от нашето скривалище. Вън Халеф наруши принудителното дълго мълчание, като каза, заставайки непосредствено пред мен:

— Сихди, я ме погледни! Нищо ли не забелязваш?

Дадох вид, че не се сещам какво иска да каже, и отвърнах:

— Сихди, аз съм слисан, напълно слисан За първи път в живота ми липсват думи да изразя това, което изпитвам. О, Аллах, валлах, таллах! О, Мохамед и всички свети халифи! Ама че шейтан е тоя Абадилах, дето се нарича любимец на великия шериф, истински, жив-живеничък шейтан! Да, той е по-лош и от тартора на шеятините! Аллах да го продъни макар в най-дълбоката провала на Джехенната! Трябва веднага да потеглим и да предупредим великия шериф, иначе е изгубен. Да вървим при конете, сихди! Бързо, бързо!

Дребният хаджи си беше все същият кибритлия както преди двайсет години. Погледнах го усмихнато във възбуденото лице и не помръднах от мястото си. Това му привлече вниманието. Хвърли ми един неуверен поглед и каза:

— Защо не тръгваш, сихди? Не си ли на моето мнение?

— Кажи ми, Халеф, какво всъщност искаш да постигнеш!

— Машаллах, как можеш още да питаш! Искам да спася великия шериф и незабавно да му разправя всичко, на което току-що станахме свидетели.

— И действително ли си на мнение, че великият шериф ще повярва на един непознат, новопристигнал чужденец?

— Защо не? Никого не бих посъветвал, също емира на Мека, да не ме зачете. Аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах, прочутият шейх на храбрите хаддедихни от племето шаммар. Отбележи си това!

— Всичко това е добре и вярно, скъпи Халеф, но нищо не променя по факта, че великият шериф не те познава и че в сравнение с Гхани тук, в Мека, ти си една сифр, кръгла нула. Великият шериф, доколкото все още вярва на Гхани, ще сметне разказа ти за приказка, а на оня няма да е трудно да представи стъпката ти като акт на омраза или отмъщение.

— Но ти забравяш прохода, тайния проход. Той все пак е най-доброто доказателство за истинността на моите твърдения.

— Проходът не е доказателство. Той доказва само, че Абадилах го е открил и от време на време го е използвал, за да се отдалечи незабелязано, повече нищо.

— Но все нещо трябва да се направи — настоя нетърпеливо Халеф. — Наложително е…

— Наложително е да видим как са конете ни, които достатъчно дълго ни чакаха — прекъснах го аз на думата. — Какво ще правим по-нататък, ще реши съответният миг. Имай търпение дотогава! На мен също не ми минава през ума да оставя Гхани да осъществи плана си.

Нашите арапи ни поздравиха с радостно пръхтене, когато отидохме да ги изведем от скривалището им. Откарахме ги в пещерата, където ги напоихме. После си направихме от взетите провизии един скромен обяд. Животните също получиха няколко шепи фурми. Когато най-голямата пладнешка горещина премина, се отправихме на път за дома. Понеже беше възможно и Гхани да е спрял някъде по пътя, за да избегнем една евентуална среща с него, поехме в малко по-северна посока, която трябваше да ни отведе до Ма’ла, Горния град. Разговорът протичаше едносрично, всеки беше зает със собствените си мисли. Ако трябва да бъда искрен, самият не знаех как да накарам „тоягата да заплава“. Нещо се противеше в мен да правя донос там, където не аз бях нападнатият. А пък и беше опасно да се набърква човек в машинациите на друг. Много лесно можеше самият да попадне между колелата. Въпреки бдителността на Гхани можех да го изиграя и да изчезна заедно с хаддедихните, но ми се струваше недостойно за един Хаджи Акил Шатир ефенди, съответно Кара Бен Немзи, да удря на бяг пред един нравствено пропаднал човек като Гхани, да оставим настрана очевидната опасност, в която трябваше да зарежа великия шериф. А това не можех, не биваше със сигурност да си стоварвам на съвестта. Впрочем беше много въпросително дали щеше така лесно да ни се удаде да се оттеглим от цялата работа, ако това бе залегнало в намеренията ни. Нямаше как да не си спомня мистериозните думи на мюнеджията, които бяха прозвучали като предсказанието на прорицател:

„Там ще намериш целта на сегашните си мисли, която ще ти донесе покой, там ще намериш също ключа за делото, чрез което ще бъдете спасени и не само вие, но и един друг.“ Първата част от това предсказание според мен вече се бе превърнала във факт, защото беше ясно, че находката, която бях открил в синьото молитвено килимче, беше от много голямо значение за душевния живот и цялото бъдеще на мюнеджията. Втората част като че също така отиваше към реализиране. „Другият“, който трябваше да бъде спасен, според подслушаното при пещерата Атафрах, можеше да бъде само великият шериф. Но в какво се състоеше всъщност делото, чрез което той и ние трябваше да бъдем спасени, сега още не знаех, а и ми се струваше безсмислено да си троша с това главата. Решението и бездруго щеше да си дойде от само себе си. Аз разчитах на водителството на Бен Нур и също малко на моето добро щастие. А че постъпвах правилно, скоро щях да узная. Решението дойде много по-бързо, отколкото можех да очаквам.