Карл Май, Франц Кандолф
В Мека (3)

Втора глава
Небе и пъкъл

„Приеми поздрава ми, Мекка ел Мукарраме (свещена Мека)! Лаббек, лаббек! (Аз съм тук, ето ме!)“ Така поздравява морният поклонник града на Пророка, когато след дългия и изпълнен с опасности хадж^[1] съгледа отдалеч шестте минарета и сто петдесет и двата купола на Ел Харам, главната джамия. Та нали там се намира целта на неговите мисли, обектът на неговите въжделения и сънища, най-голямото съкровище на исляма — Бейт Аллах, Дома на Аллах, свещената Кааба. И с плач и хлип се хвърля с прашния ихрам^[2] в мръсотията на пътя и целува земята, по която е вървял Пророка. После издига длани до височината на раменете и изрича молитвата, предписана за този миг:

„О, Аллах, там е Твоята закриляща твърдина, там е Твоето светилище. Спасен е, който в него пристъпи. О, дръж огъня на Джехеннелю далеч от моята плът и кръв, от костите и кожата ми! В Теб се заклевам аз, защото ти си Аллах, Всемилостивия и Всеблагия, с които нищо да се сравни не може. Имай милост към нашия господар Мохамед, Твоя пейгамбер^[3] към неговите близки и верните му!“

След това се изправя от коленичилото положение и с гърди преливащи от непознати досега чувства, изминава молитвено последното разстояние, което го дели от Мека и нейното светилище, за да извърши после без бавене Таваф ел Кудум, Обиколката на пристигането.

Мека!… Там лежеше ти сега пред мен, забранената, опасната, която веднъж едва не бе станала гибелна за мен. Как щеше да приеме днес, след двайсет години, чужденеца в своите стени? Сега, след дългогодишна, съвестна подготовка, след като се бях запознал с всички обичаи и порядки на исляма, осъзнавах колко опасно, рисковано начинание, какво лекомислие е било тогава от моя страна да вляза в този град. Да, едно кажи-речи безотговорно лекомислие! По онова време бях сравнително отскоро в Ориента и би следвало да си кажа, че не е възможно да се представя за истински мюсюлманин и че една визита на града е равностойна на игра със смъртта. Непосветеният си няма и представа каква прилежност и зорка наблюдателност се изисква, за да се добият необходимите за целта познания. Ще приведа един пример за многобройните подробности и дреболии, на които строгият мюсюлманин придава голяма тежест и които един европеец трябва да знае, ако не иска веднага да предизвика недоволство или подозрение. Става дума за изпиването на чаша вода. За западняка това е извънредно проста работа, но мюсюлманинът трябва да вземе предвид най-малко пет предписания. Първо, истинският вярващ трябва да хване чашата толкова здраво, сякаш е стиснал смъртния си враг за гушата и иска да го удуши. Преди да поднесе после водата до устните си, трябва да каже: „Бисмиллахи ’ррахмани ’ррахим. Трето, трябва да изпие чашата, без да я снема, и после да въздъхне с доволство. Четвърто, при свалянето на чашата трябва да извика «Хамдулиллах!» и човек много добре може да разбере този израз на благодарност, като си помисли какво означава глътка вода в жарката пустиня. И, пето, ако някой негов спътник или кой да е човек изрече думата Бисиррак!“ (Наздраве!), сиреч нещо като нашето „Да ти е сладко!“, той трябва да отвърне: „Аллах йеханник!“ (Аллах да ти даде благополучие!). Впрочем това далеч не са всички предписания, които могат да се установят при пиенето на водата.

Благосклонният читател следователно ще ме разбере, като кажа, че гледах с доста смесени чувства лежащата пред мен „свещена Мека“. Вярно, мислех, че съм направил всичко в границите на човешките възможности, за да се подсигуря срещу разкритие, но с това все още не бях защитен от всички опасности. Бих искал да видя човека, който отнапред може да предвиди всички вероятности! И освен това имаше един хубостник, когото при всички случаи трябваше да включа в кръга на сметките си — Гхани. Аз не се страхувах от него, наистина, по-скоро мислех, че го държа в ръцете си. Не беше трудно да си представя, че при една враждебна среща той ще отрече кражбата на Канс ел А’дха, но аз притежавах едно доказателство, което не можеше да вземе предвид — мюнеджията. Според него той отдавна бе станал плячка на чакалите на пустинята. Ето как можех спокойно и благоразположено да гледам на бъдещето.

Моето първо пребиваване в Мека беше от такава кратка продължителност, че ми спести описанието на светите места. Сега пропуснатото ще бъде наваксано… Най-голямото светилище на исляма, свещената Кааба, се издига сред издължено заграждение, което има формата на правоъгълник с дължина около двеста и петдесет и ширина към двеста крачки. Източната страна е образувана от четири реда колони, докато броят им от другите страни е три. Колонадата е покрита с три редици малки куполи, шпакловани с гипс и белосани. Колоните имат приблизително седем метра височина и половин метър в диаметър; четири пети са от мрамор, останалите — от гранит, какъвто се ломи в близост до Мека. Няколко много красиви от червен порфир бият на очи като изключение — трябва да са докарани от Египет. Сред тези стотици колони не могат да се намерят и две с еднакво оформен капител или с един и същи цокъл. Първите показват най-вече лоша сарацинска изработка, няколко по-рано са принадлежали към други постройки и са поставени от неопитни работници обратно, горната част се намира отдолу. При няколко цокъла човек може да различи добра гръцка работа. Настилката е груб калдъръм.

По средата на заключения от колонадата мегдан се издига Кааба. Тя представлява масивен строеж с петнайсет метра дължина, дванайсет ширина и някъде към дванайсет-тринайсет височина. Покривът е равен, което придава на Кааба формата на куб.^[4]

Единствената порта към вътрешността се намира от източната страна на около два метра от земята; крилата й са покрити с позлатени сребърни плочи. Вярващите стигат до портата по подвижно дървено стълбище на четири колела, Ед Дарай, което обикновено стои близо до кладенеца Зем-Зем. Цялата постройка е покрита от Кисуа, голямо покривало от черна коприна, което й придава странен облик, навяващ асоциации за смърт. Кисуа бива подменяна всеки път, когато на трона се възкачи нов султан. Вътрешността на този прочут храм е извънредно проста и в никой случай не отговаря на лелеяните очаквания. Настилката се състои от мраморни плочи с различен цвят и наподобява шахматна дъска. Стените също са облицовани с мраморни плочи с неправилна форма и на няколко места разкриват дълги надписи. Горната част на зидовете и таванът са тапицирани с червена дамаска на златни цветя. Тапетите започват на около два метра от земята, за да не ги докосват ръцете на поклонниците. Под тавана преминават три опорни напречни греди, носени от три украсени с резба колони от дърво аквила. В единия ъгъл има тясна врата, наречена Баб ет Тауба.^[5]

Тя води до едно стълбище, с помощта на което се стига до покрива, но рядко бива отворена. Във втория ъгъл е сложено нещо като куфар, в който се съхранява ключът на Кааба. На три метра височина между колоните са захванати метални пръти, от които висят няколко лампи. Това е мъртвата покъщнина на свещената Кааба. Живата се състои от… стотици хиляди бълхи, които се радват в диплите на Кисуа и дамасковите тапети във вътрешността на необезпокоявано житие, защото на никого не може да хрумне да тръгне да ги гони и лови. По време на хаджа на всеки благочестив поклонник е забранено да убие или дори само да подплаши някое животно. Това предписание отива толкова далеч, че му забранява да се почеше с пръсти, а само с плоска ръка, иначе като нищо може да изпадне в опасността да погуби някой паразит. Аллах да благослови хилядократно Пророка за това хуманно предписание!

Недалеч от вратата, в югоизточния ъгъл на Кааба, е вграден в зидарията прочутият Хаджар ел Асвад^[6], донесен от ангелите на Ибрахим^[7], когато строял свещения храм. Този камък, от най-стари времена предмет на почит за арабите, има неправилна валчеста форма с приблизителен диаметър двайсет сантиметра и създава впечатление, че някога е бил разбит със силен удар на парчета, които после са събрани и добре споени с хоросан. Цветът му е тъмнокафяв, почти черен, и е обхванат от златен пръстен. Хаджар ел Асвад е полиран по такъв начин от милионите, милиони целувки, че е трудно да се установи минералогното му естество. Някои го считат за къс лава, но най-правдоподобната хипотеза го квалифицира като аеролит.

В западния зид е вложен друг камък, към който поклонниците се отнасят с благоговение — Ел Мусташаб, Камък на молитвата. Но вярващите нямат право да го целуват, а само да го докосват с ръка. Долу, при източния зид, земята е малко вдлъбната и настлана с мрамор. Това е Ел Маджем, Място на размесването. Тук Ибрахим и неговият син Исмаил размесвали обикновена и пясъчна глина, от които се нуждаели за строежа. Мястото бива наричано още Макам Джибраил, Място на Гавраил, защото тук Архангела предал на пророк Мохамед предписанието за петте ежедневни молитви на исляма. В подножието на северния зид две зелени каменни плочи бележат сред много красива мозаечна настилка гробовете на Исмаил и майка му Агар.

Смята се за много похвално да се моли тук човек. Този двоен гроб е обграден от един полукръгъл зид, Ел Хатим. Според преданието това място някога е било включено към Кааба, но при едно преустройство било отделено. Но какъвто и да е случаят, молитвата, която човек казва в Ел Хатим, се смята за също така угодна на Аллах, както ако е била изречена във вътрешността на самата Кааба. Ето защо поклонникът, който не е успял да се добере до светилището, но се е молил в Ел Хатим, може с чиста съвест да се закълне, че се е молил в Бейт Аллах, Дома на Аллах.

Кааба присъединява няколко съседни постройки. Това са четирите мекам — малки, от всички страни отворени беседки, от които имамите на четирите правоверни секти ханифи, шафаи, хаибали и малеки произнасят молитвите. Макам ел Шафай вмества същевременно кладенеца Зем-Зем. Той е по-внушително построен от другите мекам, а отделението, в което се намира кладенецът, е богато украсено с разноцветен мрамор. Поклонниците, желаещи да пият от възгорчивата вода на този Извор на Агар, подават саханите си през един решетъчен прозорец. Отворът на кладенеца е обграден от почти двуметрова зидана коруба, на която са застанали кладенчарите и черпят вода с кожени ведра.

Югоизточно от Зем-Зем се виждат две малки четириъгълни и покрити с куполи постройки — коббатеин, чийто тромав стил е пълна противоположност на леките, изящни мекам. Това са книгохранилищата, в които се съхраняват книгите, завещани на джамията от благочестиви мюсюлмани, както и дарените от Константинопол часовници и хронометри.

Между Кааба и Баб ес Салам, Порта на приветствието, се намира Ел Макам Ибрахим, Място на Авраам, малка изискана къщичка, носена от шест пиластъра. Тук се съхранява камъка, на който стъпвал Ибрахим, когато строял храмовите зидове. Този макам се смята за много свят и пред него винаги има коленичили вярващи, които умоляват Ибрахим за добра дума пред Аллах. При мюсюлманите Авраам бива считан за предтеча на Мохамед. Самата Баб ес Салам, Порта на приветствието, представлява арка с полукръгла форма. Но тя не бива да се бърка с голямата, главна порта на джамията, която носи същото име. Хаджията, който за първи път посещава Бейт Аллах, трябва да мине през двете Порти на приветствието и когато преминава през втората, да каже: „О, Аллах, нека този вход ми донесе благоденствие!“

В съседство на Ел Макам Ибрахим се издига Мимбар, изграден от бял мрамор и украсен с ваятелство амвон. Покрит е със своего рода балдахин от позлатен метал.

Ел Харам, джамията, има деветнайсет много неравномерно разпределени входни врати. Те никога не се заключват и жителите на Свещения град се хвалят пред чуждоземните, че Кааба винаги, през деня и нощта, намира вярващи, които правят Таваф. Обиколката.

Историята на Бейт Аллах се губи в мярата на времето, но преданието може да разкаже за не по-малко от десет строежа и постройки. Аллах наумил да построи един храм за хората още две хиляди години преди Сътворението. Този небесен храм, произлязъл от ръцете на самия Аллах, се състоял от четири колони от яспис и покрив от рубини. Когато бил готов, ангелите тутакси го обградили и завикали: „Алхамдулиллах! Ла плаха пл Аллах!“ (Слава на Аллах! Няма друг бог освен Аллах!) И направили после обиколката, която вярващите и до днес спазват. Вторият храм стоял до времето на Адем^[8] и изчезнал, когато Адем умрял. По-късно Аллах повелил на Ибрахим и сина му Исмаил да построят на негово място третия храм. Ангел Джибраил донесъл Хаджар ел Асвад, Черния камък, и Ибрахим го вградил там, където започва Таваф. Ангелът научил също патриарха на всички обреди, които трябва да се съблюдават при поклонничеството. Когато Ибрахим завършил свещената Кааба, се изкачил по заповед на Аллах на Джебел Сабир, за да оповести оттам на целия свят, че хората трябва да посещават святото място. И всички жители на земята го чули. По-късно, по времето на Мохамед, Кааба била сполетяна от наводнение и значителна част от зидарията се срутила. Племето на кореишите, към което принадлежал и Мохамед, се заело с възстановяването на храма. По това време Пророка броял вече двайсет и пет години. Той уредил спора, възникнал между различните племена относно Черния камък, като наредил да го вдигнат с един килим, който всички старейшини хванали, и да го поставят на мястото, където се намира сега. Впоследствие Кааба, сполетявана от пожар и нашествия, била на няколко пъти наново изграждана и преустроявана, докато най-сетне през 1040 година по хеджра (1631 по Христа) добива сегашния си вид.

Човек следователно е склонен да си мисли, че светостта на това място, което се радва на една направо безпримерна почит от страна на вярващите, поне малко от малко ще въздейства на меккави, жителите на Мека. Но това не е така. Те, които толкова надуто се величаят като „съседи на Аллах“, са далеч по пропаднали от жителите на другите градове в Ориента. И има една поговорка, която гласи: „В двата свещени града Мека и Медина живее Шейтана.“ Как е възможно това, не е лесно, наистина, да се разбере, защото е казано, че добрите дела, които човек извършва в Мека, ще бъдат сто хиляди пъти възнаградени на небето. Омар също е заявявал, че на извършения в Свещения град грях се полага седемдесетократно наказание. Както и да е, на поклонниците във всеки случай е забранено да пребивават в Мека по-дълго, отколкото изискват религиозните обреди. И това си има своята основателна причина. Защото след голямата възбуда твърде скоро настъпва реакция. Един мохамеданин, който при първия поглед на Бейт Аллах е бил изпълнен от дълбоко страхопочитание, минава равнодушно край светилището, след като в продължение на месеци го е виждал всеки ден. А да не говорим пък за мутавиф, съпровождачите на чужденци, които по време на поклонничеството трябва да назидават вярващите за съблюдаването на фирадх и ваджиб^[9], но са последните, които в частния си живот се грижат за това. „Да ме прощава Аллах, ама байгън ми дойде от Харам^[10]“ казват те, когато въпреки силното намаляване на небесната отплата изпълняват своите ежедневни салават^[11] вкъщи вместо с другите молители в джамията.

Меканецът е едновременно свадлив и разточителен. С онова, което лесно е спечелил, се отнася лекомислено. Заплати, годишни възнаграждения и дарения от всякакъв вид му доставят предостатъчно средства и поради това живее в леност. Раздаванията за сватби, религиозни обреди са свързани с високи разноски; жилището е подредено с възможно най-голямо великолепие. Празниците често идват на дневен ред, а гостуванията, които си правят жените, струват много пари. При гражданите на Мека е всеобщ обичай да се правят заеми, които се надяват да изплатят по време на поклонничеството. Ако меканецът е изпечен и има късмет, работата върви добре, особено ако се вреди да използва богати поклонници. Но ако не е такъв случаят, изпада в крайно лошо положение, защото трябва да връща взетите в заем пари с петдесет на сто лихва. Суетността на меканците е фрапираща. Те се считат за цветята, за съвършенството на човешкия род и при всяка възможност се хвалят със свещения си произход. Но същевременно не им липсва известно добродушие, учтиви са, имат чувство за чест, притежават кураж, привързани са към семейството си, обичат родния си край…

Нашето посещение при бени лам беше отнело повече време, отколкото първоначално бяхме възнамерявали. Отново и отново изнамираше Абд ел Дарак някой претекст, който забавяше отпътуването. А пък и ние нямахме нищо против, защото виждахме каква радост доставя оставането ни на тези добри хора. Но накрая вече не можехме да отлагаме повече пътуването, искахме да стигнем в Мека известно време преди големия поклоннически керван. Аз бях на мнение, че Кхутаб ага, персиецът, сега ще се раздели с нас и ще поеме по обратния път за дома с върнатото му от шейха на бени лам Канс ел А’дха Но в деня преди окончателно определеното отпътуване той дойде при мен и каза:

— Ефенди, имам една молба към теб и се надявам да ми я изпълниш. Вземи ме с вас до Мека!

Откровено казано, тази идея, колкото и да бях обикнал персиеца, никак не ми допадна. Помислих си за Гхани, който се бе заклел всячески да ни отмъсти. А този шиит не смятах способен на необходимата за Мека сдържаност, мястото на най-големия религиозен фанатизъм. Ето защо отговорих:

— С най-голямо удоволствие бих изпълнил молбата ти, но помисли на каква голяма опасност за живота се подхвърляш.

Баш насир само се усмихна.

— Не се ли подхвърляш като християнин и ти на същата и даже още по-голяма опасност, ефенди? Защо аз да не мога да посетя Мека, която и за нас шиитите е едно голямо светилище? Колко много мои съотечественици годишно пътуват нататък и не им се случва нищо, ако не се държат предизвикателно.

— Знаеш ли го със сигурност? Аз мисля, за теб има още една особена причина да се държиш далеч от Мека и тази причина се нарича… Ел Гхани.

— След случилото се вече не се страхувам от него. Ефенди, волята ми да дойда с вас е твърда и ако не ми позволиш, ще следвам кервана съвсем сам.

Последното вече не можех да приема и волю-неволю се съгласих, на което персиецът много се зарадва.

За мюнеджията бях измолил от шейха на бени лам за по-нататъшното пътуване един тахтиреван. Впрочем по време на нашия четиринайсетдневен престой при домакините той беше укрепнал добре физически. Аз още в деня след нощния разговор го бях взел под „лекарски надзор“. Макар да не бях положил изпит за очен лекар, мислех, че в този случай съм улучил вярното. Знаех естествено, че със забраната на пушенето още далеч не съм направил всичко, дори смятах, че в началото лечението ще има отрицателен ефект върху свикналото с никотина тяло. Можех да противодействам само като предпиша на слепеца обилна и силна храна. Вярно, костваше ми немалко усилия да убедя и склоня този човек, който все нямаше апетит, редовно да приема храната. А което на мен не се удаде, свърши Ханнех, която бях „назначил“ за „медицинска сестра“. Една блага дума от нейната уста и слепецът храбро поглъщаше поднесеното му ядене. Не знам дали един офталмолог би се съгласил с нашето „лечение“, но друго не знаех и… то действаше, най-напред действително само по отношение общото здравословно състояние. Тялото му „върза мръвка“, мъртвешки бледото по-рано лице доби руменина. А когато мина една седмица, сметнах кризата за преодоляна. Неговата постоянна липса на апетит премина в глад, истински вълчи глад, който едва го оставяше да дочака времето за храна. Същевременно настъпи и първият резултат за неговите очи. Досегашното черно було, което му по- казваше най-близките предмети само като размазани очертания, прие кървавочервен цвят. Зениците отново станаха чувствителни за слънчевите лъчи и трябваше през деня да предпазвам очите на слепия с превръзка, която можеше да снема едва вечер, след спускане на мрака. А за да предотвратя евентуалното възпаление, разпоредих на Ханнех всеки два часа да слага на очите му влажен компрес. Знаех, разбира се, че моят „медицински подход“ оставя още много да се желае. Един европейски лекар навярно би поклатил глава. Беше ми също така добре известно, че при подобни очни заболявания се предписват стрихнинови инжекции. Ама откъде да взема стрихнин посред пустинята? Надявах се да стане и така. Болният притежаваше, като оставим настрана никотиновото отравяне, здрава натура, която, както твърдо вярвах, компенсираше недостатъчността на моето лечение

Слепецът приемаше всички прояви на любов с пламенна благодарност. Беше го налегнало нещо като благотворна умора, на която той се отдаваше без съпротива. Установих, че периодите, през които душата му „отсъстваше от тялото“, вече не бяха така чести както преди и го считах за добър признак. Особено доволен и щастлив се чувстваше в присъствието на Ханнех, неговата болногледачка. Когато тя говореше, той се заслушваше по посока на нейния глас, а когато нежната й ръка се трудеше около него, чертите му грееха в щастлива усмивка. От психологична гледна точка щастието на слепеца беше за мен много добре разбираемо. Лишаван дълго от любящата грижа на едно женско сърце, той я чувстваше сега като нещо ново и й се отдаваше като на благодеяние или милостиня от страна на Аллах. Аз самият възприемах грижите към слепеца като свещенодействие, като завет на Провидението, което ме бе събрало с него, и го спазвах с цялата си добросъвестност. А когато два дни след потеглянето от бени лам пристъпих вечерта към слепеца да му сваля превръзката, ме овладя неописуемо щастие, като го чух да възкликва:

— Аллах, кървавата пелена изчезна и ми се струва… не, аз действително те виждам, немного ясно, наистина, а като през прозирен шемзийе ел кандил.^[12]

Виждам фигурата ти, хаика и… Аллах… Аллах… мисля, че виждам дори очите ти… очите ти…

В този миг ми идеше да прегърна мюнеджията и да заплача от радост, да заплача като щастливо дете, на което се е изпълнило съкровеното желание. И съм убеден, че Халеф и хаддедихните се чувстваха подобно. Фрапиращо беше с какво внимание се отнасяха към оздравяващия и как се стараеха да му облекчат трудностите при пътуването. Чуждият, намерен в пустинята човек се бе превърнал в център на грижите на целия бивак. При заминаването от бени лам получи камилата с най-спокоен ход. Когато спирахме, постелята му биваше слагана на най-сенчестото място, да, дори времето на ездата биваше съобразявано според настоящото му състояние. Халеф веднъж не можа да се сдържи пред мен да забележи:

— Сихди, знаеш ли кой е командващият на нашия керван? Не ти, не аз, не и Ханнех, чаровната повелителка на женската шатра… защо се хилиш, сихди? Не виждаш ли как моите хаддедихни имат очи и ръце само за мюнеджията? И също Ханнех, необходимото допълнение на моето земно съществование, откак тръгнахме от бени лам, почти вече не разговаря с мен. Казва, че нямала време! Случвало ли ти се е някога подобно нещо? Няма време за мен, нейния Халеф, защото с всички сили трябва да се трепе за мюнеджията! Ама аз не съм ревнив, не, в името на Аллах, не съм, защото знам, че в замяна ще пожънем при завръщането си в родните пасища толкова по-голяма слава. Във всички шатри ще се говори за двамата несравними герои, които са изтръгнали от пастта на смъртта един наполовина погълнат вече от нея човек и дори са владеели нечуваното изкуство да изчистят потъмнелия шебабик ен нефс, прозореца на неговата душа, та да може тя отново весело и доволно да си зяпа нещата навън. И във всички дуари и оазиси на земята и далеч извън нея ще споменават твоето име, но няма да забравят и мен, твоя непобедим закрилник и приятел Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах!

На сбогуване обещахме на Абд ел Дарак така да насочим пътя за дома, че да минем през пасищата на бени лам. Четиринайсет дни по-късно достигнахме при Ес Суфеине, поклонническия път, който води от Дамаск за Мека, а след още четири дни спряхме по пладне животните зад последната извивка на една лъкатушна долина. Целта беше достигната, видяхме Мека пред себе си.

Още в последните дни хаддедихните бяха обладани от известно вълнение, та нали с всяка крачка камилите ги отвеждаха все по-близо към жадуваната цел. Малка част от тях вече бяха били в Мека, но дори и те споделяха отново всеобщата религиозна екзалтация. При гледката на Свещения град, многобройните минарета, куполи и Кааба, чиято връхна част стърчеше над хаоса от къщи, всички мюсюлмани слязоха от животните си. Ханнех също поиска да я свалят от тахтиревана. Редом с мюнеджията — точно сега той се намираше в едно от онези все по-редки състояния, в които не знаеше какво става около него — аз бях единственият, който остана седнал на животното си. Всички други стояха прави или на колене, обърнали лице към Мека, и викаха с разперени или сложени кръстом върху гърдите длани: „Лаббек, Аллах, лаббек!“ (Аз съм тук, о, Аллах, ето ме!) На мнозина се стичаха сълзи по страните, а очите им блестяха и омагьосано бяха приковани в Свещения град. Трябва да кажа, че аз самият бях дълбоко грабнат от непосредствеността на това религиозно смирение и излияние. Свещен е мигът, в който човек изпитва най-възвисеното и най-проникновеното, което неговата религия може да му даде. И един друговерец, свидетел на такова събитие, не може да избегне неговата святост дори ако няма никакво чувство за религия, да, твърдя, дори ако е безчувствен човек.

Когато първият религиозен порив се поуталожи и хаддедихните тъкмо се канеха да възседнат отново животните си, един глас ги прикова към местата. Беше гласът на мюнеджията и все пак не неговият глас. Познавах го. Точно така, както сега, бе звучал в онази паметна нощ в пустинята, когато Бен Нур ни бе разкрил събитията при Сечме, Мястото на пресяването. Мюнеджията беше дръпнал завесата настрани и седеше, видим за всички, с изправена стойка между възглавниците, превръзка на главата и протегната по посока на Мека ръка. Думите идваха от устата му бавно и тежко:

— С името на Всемилостивия и Милосърден Аллах! Не, аз се кълна в този град, в града, където ти живееш, и в прародителя и родените от него! Наистина сътворихме Ние човека за трудности. Но нима си мисли човекът, че никой не може над него да надделее? Той казва: „Пропилях аз богатство несметно.“ Но смята ли той, че никой не го е видял?

Не му ли дадохме Ние на него две очи, един нос и двойка устни? И му посочихме двата върха? Но той не можа да изкачи стръмното. И знаеш ли какво е стръмнина? То е да освободиш роб или да храниш в дни на глад сирак от роднините, или изпаднал бедняк. После да станеш от онези, които са повярвали в Аллах и които си препоръчват един на друг търпение и милосърдие. Те са обладатели на дясната страна. А онези, които отричат Нашите Слова-адети, те са обладатели на лявата страна. Върху тях — огън стихиен.^[13]

Това беше деветдесета сура от Корана. Мюнеджията спря. Безмълвна тишина беше настъпила там, където само преди малко бе царяла гълчава. Всички се взираха с благоговеен трепет в стареца, чийто глас достигаше до ушите им като от Отвъдното. Какво ли щяхме още да чуем? Не се наложи дълго да чакаме, защото мюнеджията продължи с настойчив глас, като протегна ръце към нас, сякаш искаше да ни поздрави:

— Привет вам, благочестиви мекански поклонници! Приветствам ви от името на Аллах. Вие чакате морно и покрити с праха от пътуването на портите на този град и чакате с копнеж едно радушно „Салам“. Ще го чуете ли? Вие вече го чухте, защото аз, пратеникът на Аллах, ви поздравих Като поклонници на хаджилък, странствахте вие благочестиво дотук. На хаджилък само? Не сте ли вие нещо повече, много повече? Не сте ли всички поклонници на тази земя, чиято цел е една друга Мека, много по-извисена и много по-свещена от този град, който е само една притча в очите на Аллах? И тази Мека, която имам предвид, се нарича Отвъд, към нея вървите вие на поклонение, там да молите за право на гражданство. В този висш, истински смисъл ви известявам още веднъж от цялото си сърце поздрава на Аллах: „Салам, Салам!“

Мюнеджията отпусна ръце в скута и отправи отново лице към града, преди да продължи:

— А сега спрете очи върху целта на вашето странстване! Какво виждате? Виждате един великолепен многолюден град, чиито минарета сочат небето като пръстите на множество вярващи и благочестиви хора, виждате безплодните и безводни планински вериги, които скоро преминават в страховитата пустиня, а в нея бродят диви скитнически племена. Ужасът на мирния поклонник. От едната страна — мястото на мира, където копнежът на поклонника намира своя покой в славословията на вярващите, а от другата страна го дебне гибелта в лицето на жадните за кръв и плячка разбойници. Кажи, поклоннико на тази земя, не съзираш ли в това, което окото ти вижда, една картина на Отвъдното? Наскоро аз ти показах едно до друго Ел Халак и портата към Ес Са’адет — Бездната на гибелта, която вие на вашия език наричате Джехеннем^[14], и портата към Блажеността, която във вашия слаб човешки начин на изразяване носи името Дженнет^[15].

От благоразумие ти позволих да видиш само външните очертания на тези две „места“. Защото твърде слаби са земните ти очи да пронижат мрака, изпълващ Ел Халак, и да възприемат сияйната бистрота, струяща над Ес Са’адет. Дори познанието за това, което те очаква Отвъд, ти бе предадено от низ бледи картини; те трябваше да направят достъпни за разсъдъка ти събитията в Смъртния час. Но ако поискаш да отгърнеш чак покривалото, което крие твоята участ в Отвъдното, тогава отказват всички словесни човешки същества. Те са нагодени само за тази малка земя, но не за безкрайността. Събери всички страхотии на този свят и извади от речника на твоя език названията за най-страшните мъки за тялото и най-ужасните страдания за душата, изобщо няма да се доближиш до мащаба на ужасиите на Ел Халак, Бездната на гибелта. И също така езикът на най-красноречивия оратор би приличал на детско бръщолевене, ако дръзне да даде описание на насладите, на които се радват блажените на небето.

Схващаш ли сега, че когато говоря за Отвъд, мога да си служа само с картини, за да ме разбереш? Но кой може да иска от една картина да отговаря с всички подробности на модела? Като сравнявам Отвъдното с Мека, то това е само една картина. А като слушам за Джехеннем, че в него текат реки, които толкова много вонят, че прокълнатите въпреки своята палеща жажда не могат да пият от тях, или че са обречени да ядат от дървото Заккум дяволски глави, които после разкъсват вътрешностите им, как можеш да намериш нещо друго в това освен иносказание? И когато ти е казано, че в Дженнет расте дървото Туба, Дървото на щастието и блажеността, чиито клони раждат всичко потребно за блажеността и от чиито корени извират реките на рая, в които тече мляко, вино, кафе и мед, всичко за истина ли ще приемеш, след като това е само една нагодена към твоето мислене картина? Всички тези сетивни неща Отвъд естествено не съществуват и все пак са налице, но в много по-висш и истински смисъл, отколкото вързаният за земния познаваем свят човек може да мечтае.

Но с какво име трябва да бъде окачествен един човек, който, подведен от недостатъчността на тези картини, се съмнява или даже отрича Отвъдното? О, неразумие на неразумните! Понеже картината не е достатъчна за неговите „префинени“ сетива, той отхвърля самите факти и отрича съществуването им! Глупецът, достойният за съжаление глупак, който е твърде ленив за размишления или е преситен от своето „високо образование“, та не иска да вникне в дълбокия смисъл на тези „приказки“ и мисли, че може да им се надсмива! Когато казвам за свещения кладенец Зем-Зем, че се е превърнал за меканците в извор не само на телесна, но и на духовна благодат, всеки разбира картината, защото знае, че водата на Зем-Зем е била първата причина за възникването на човешкото население, наричано сега Мека. Но когато разказвам, че в Дженнет се намира големият кладенец Хавутх Каузер, от който сто хиляди блажени могат да пият едновременно, чиято вода е бяла като мляко и с ухание, по-прекрасно от мускус и мира, и по чийто бордюр има милиони златни тасове за пиене, украсени с диаманти и други скъпоценни камъни, той не иска да проумее тази картина, а опитва присмехулно да ми удостовери с помощта на своята „наука“, че на земята и над нея няма „място“, където може да се намира такъв кладенец. Също така на бърза ръка урежда пъкъла, като с жест на безкрайно превъзходство удостоверява, че макар всемирът да бил внимателно изследван във всичките му части, с никакъв, дори с най-мощния телескоп не можело да бъде открито място, което да отговаря на описанието за Джехеннем. Всемирът — внимателно изследван! Във всичките му части! Колко самоуверено звучи! Но все пак науката, която с изследването на космоса твърди, че е изкачила върха на човешкото познание, не е изминала дори половината на пътя за нагоре, защото тези пространства и разстояния са с чудовищна големина и необозрими измерения. Тя трябва да престане най-сетне да обследва със секстант и далекоглед земята и всемира за „мястото“ на блажеността и вечния огън. По-скоро трябва да насочи своя далекоглед към вътрешността на душата и тогава ще открие реки и езера, кладенци и пустини, планини и морета, бездни и височини, растения и минерали, за чието съществуване по-рано и понятие си е нямала. Вярно, тук не може да работи с обикновения метър и отвес, с барометър и термометър, а трябва да пристъпи към задачата със съвсем други, неимоверно фини уреди. Тогава ще открие, че така наречените „приказки“ не са приказки, а чиста истина; тогава ще се натъкне също на вонящите реки и огнени потоци на Джехеннем, на дървото Туба и големия кладенец Хавутх Каузер на Дженнет, от чиито животворни и неизчерпаеми водни извори блажените пият неизразими наслади.

И кои, о, поклоннико на тази малка земя, кои са тези кладенци и водоизточници на рая? Това са неизчерпаемите потоци на любовта, с които са изпълнени душите на блажените, защото на земята с любов са живели, любов към Бога и ближния. И сега ще съумееш естествено да схванеш и естеството на Ел Халак, Бездната на гибелта, в която прокълнатите чезнат край усмърдените реки на самолюбието и безсърдечността и биват мъкнати от злите духове през огнените реки на омразата и отчуждаването от Бога, защото в този живот са отвърнали сърцето си от любовта и всички благородни пориви и са го насочили към унищожителното самолюбие. О, велик, страшен, достоен за преклонение закон на възмездието! Страшен в своето приложение към злите и достоен за преклонение в своята отплата към добрите! Как безусловно убедителен е за вярващите този принцип на наказващата Божия справедливост. С каквото си съгрешил, с това ще бъдеш наказан! Колко по-убедителен от удобното извъртане на невярващите, които се окопават зад Божието милосърдие и отричат наказанието на проклятието, като казват, че противоречало на безкрайната доброта на Бога да създаде пъкъл и дори блажените на небето били ощетявани в своите наслади, знаейки, че има място, където разумни същества като тях страдат от наказанието на проклятието. Нещо повече, те нямало да си отдъхнат, докато не превърнели Бездната на гибелта в Място на блажеността. Колко удобно говорят и колко погрешно мислят! Погледни към Мека! Противоречи ли на Божията доброта и мъдрост да създаде редом с един цъфтящ оазис страшна, изпълнена с ужасии пустиня? Или благочестивите поклонници допускат да бъдат смущавани в своята салават за хвала и слава на Аллах от съзнанието, че може би по същото време в близката пустиня други поклонници гинат от жажда? Или благословената вода на Зем-Зем има силата да придаде на страхотиите на пустинята облика на прелестен оазис и да преобрази дивите бедван^[16] в благонравни мюсюлмани? Всяко извъртане е само един @тирс^[17], зад който крият своя страх от Отвъдното, доколкото при тях може да става дума за страх. Защото на практика пъкълът за мнозина е изгубил своите ужасии. Във вонящите реки, огнени потоци и дяволски глави те не вярват, защото не разбират тяхното по-дълбоко значение. А когато ги предупреждават за пропастта на омразата и отцепничеството от Бога, в която душите им ще се сгромолят, не чувстват скрития в тези думи ужас. И как ли биха могли? Та нали цял живот са странствали из тази пропаст и са се чувствали вътре чудесно. Най-много да поклатят неразбиращо глава и да кажат удивено: „Не мога да проумея как отцепничеството от Бога може да бъде голямо нещастие за моята душа. Аз не мога да твърдя, че досега съм я усещал като такава. На мен ми се услажда яденето, услажда ми се пиенето, имам здрав и спокоен сън, а и иначе не мога да се оплача от физическото си състояние. Я се разкарай с твоите душевни мъки! Че аз изобщо не ги чувствам.“ Нещастниците! Тяхната съвсем кабардисала в благоразположението на тялото и от това напълно преситена душа прилича на някой обгърнат от дебела кожа и от още по-дебел слой сланина хиса ел бахр, който е нечувствителен за ухапванията на комари и всякакви насекоми, та дори за стрели и копия. Само добре прицеленият куршум в окото или зад ухото е в състояние да подплаши и прогони душата му от ленивата телесна маса.

Но когато един ден това се случи — а това е часът, в който Ангела на смъртта Азра’ил изпраща своите безпогрешни смъртоносни стрели в сърцата на живите, — тогава времето на тази тяхна голяма заблуда свършва. Тогава тялото отпада от душата като безполезен баласт и с това тя се измъква от царството на неговите желания, въжделения и стремежи, в чиито вериги толкова дълго е била окована. Но в замяна на това в душата ще се появи нещо друго. Исполински голямо! Силите и дееспособността на душата вече няма да са ангажирани и разделяни между ядене и пиене, спане и разхождане и всичко, свързано с дейността по обмяната на веществата за земното съществуване, не, всички мисли и чувства, стремежи и желания на освободената от своя затвор душа ще се сплавят в едно-единствено, непреодолимо чувство и цялото многообразие от често противоречиви потребности на съединението от тяло и душа, наречено „човек“, ще бъде изместено от една-единствена, но толкова по-могъща потребност, от копнежа на душата по любовта, която е най-голямата сила на небето и земята. И горко тогава на този, който в живота не е искал да знае за тази любов и може би се е отрекъл от нея, предпочитайки омразата, отрицанието на любовта! Неговата отхвърлила любовта душа няма защо тепърва да се сгромолясва в Ел Халак, защото тя отдавна вече се намира в него, не, тя самата го подслонява в себе си. Зеещата пустота на сърцето, предизвикана от самолюбие и пак самолюбие… непроницаемият мрак, породен от извръщането от светлината на любовта… така всеки по-благороден порив на душата бива задушаван още като кълн. Кажи все още ли е необходимо да търсиш някакво географско „място“ за преизподнята? Или не мислиш, че душата също може да познава градусови дължини и ширини, с чиято помощ може точно да се установи съществуването и положението на свръхсетивни територии? Аз ти показах, че Сечме, Мястото на пресяването, трябва да търсиш в собствената си душа. Още ли се съмняваш, че също Джехеннем и Дженнет са територии, които нийде другаде, а само в твоята душа могат да се намерят?

„Свръхсетивни територии? — ще се подиграе може би някой невярващ. Пъкълът също свръхсетивна територия? И от него човек трябва да се страхува? Я стига, не си ли е тая работа направо за смях?“ За смях, присмехулнико, е само твоето невежество. Нима мислиш, че само онзи огън, на който физикът дава определението „процес, при който се отделя топлина и светлина“, може да причини болка? Не може ли да има и друг огън, който изтезава прокълнатите с мъчения, с чиято нетърпимост поражданите от обикновения огън болки ни най-малко могат да се сравнят. Или дяволските глави, от които биват разкъсвани вътрешностите на прокълнатите, изгубиха за теб своята страхотия, понеже вече не е необходимо да бъдат разбирани под погрешно приписвания им от теб смисъл, и понеже ти, прозаично мислещият човек, не познаваш други болки на вътрешностите, освен причиняваните от един обикновен ваджа5 ел бати?^[18]

Казвам ти, когато душата ти се отдели от тялото, когато очите ти престанат да се оглеждат за сетивни наслади и удоволствия, когато ушите ти вече не долавят гласовете на безпътството и съблазните, когато тялото ти и всички негови сетива вече не са насочени към задоволяване желанията на плътта, с една дума, когато душата ти застане гола, съвсем гола и сама, ще долови изумено в себе си един тон, първо тих, после ще става все по-мощен, ще се разчлени на звуци, те ще се превърнат в дума, във вик, който ще оповести стремежа и неутолената потребност на душата със силата на тръба. И този крясък, изразяващ копнежа на душата, ще повтаря безкрай в зейналата празнота: „Бог… Бог… Бог…!“ И душата ще разпери крила да последва този вик, но те ще се отпуснат вяло като скупчено от безветрие платно, а крясъкът й ще заглъхне нечут и никога няма да намери ответ… никога! Тази душа отдавна се е отрекла от любовта и следователно от Бога, защото Бог е любов. Големият хадж е стигнал края, времето за подготовка е свършило Ел Акхирет, Края, който за хората, подлежащи все още на пречистване, ще настъпи едва след Мум ел ахир^[19], за тази душа вече е настъпил.

Аз ти показах, че Кхутаб ага бе сметнат за достоен за това пречистване, защото мислите му от последния ден, преди да застане пред Сечме, Мястото на пресяването, бяха любов, любов дори към врага. Но как може да се пречисти един човек, чийто живот е бил омраза, омраза и пак омраза? Как да му бъде отпуснато време за изпитание, след като никога, наистина никога, не се е вслушал в зова на любовта? Бездната ще го погълне неспасяемо, а наказанието на проклятието ще се стовари неумолимо върху него. Осъзнаването, че е пропуснал своята цел, ще гори и мъчи душата му като хиляди огнени потоци, а мисълта, че е било напълно по силите му, да си промени „късмета“, както обичат да се изразяват хората на земята, ще разкъсва и ръфа неговата вътрешност с нажежените зъби на разкаянието по-злостно, отколкото зъбите на сто хиляди дяволски глави биха могли да го сторят. Също егоизмът и самолюбието, единственото, което е опитвал да задоволява на земята, няма да му донесат облекчение. Те са умъртвили всички благородни пориви на неговата вътрешност и в замяна са подхранвали и отглеждали всички грозни страсти, които сега, освободени от тялото, на което са служили, разнасят такава миризма на разложение, че душата на прокълнатия е обхваната от неописуема погнуса от самата себе си — това са вонящите реки на Джехеннем, които непрекъснато ще оскърбяват префинените обонятелни нерви на душата. Само един твърде земен и инстинктивно реагиращ човек може да мисли за тези неща, без да потрепери и пребледнее.

Трябва ли още умозрителни доказателства и доводи да ти привеждам защо има и трябва да има пъкъл? Трябва ли като някой файласуф^[20] с приложение на най-строго шари’ет ел ифтикар^[21] да ти назова поименно аргументите, които говорят за съществуването на Дженнет? Не и отново не! Невярващият и бездруго няма да ги приеме, защото той има за всяко доказателство задна вратичка, през която може да се измъкне от неудобното признаване на истината. А вярващият не се нуждае от „доказателства“. Вярата за него е достатъчно доказателство. Той знае и без да му назовавам с първо, второ, трето отделните аргументи, че отвъдното е чиста истина. Неговото сърце ясно и точно му казва онова, което и невярващият щеше да долови, ако се беше научил да се вслушва в гласа на своето. Нали си изпитвал вече блажеността, която съзнанието за едно извършено добро дело, дело на любовта, остава в сърцето? И не ти ли се е натрапвала тогава мисълта: „Толкова щастлив бих желал винаги да се чувствам. А колко ли по-ощастливяващи и изпълващи с блаженство трябва да са насладите на рая?“ Защо трябва всичко добро и красиво, защо трябва точно най-прекрасната и свята сила на душата, любовта, да се изчерпва в това жалко Отсамно? Защо да не може да продължава в едно Отвъдно? Кажи ми само една-единствена състоятелна причина, защо Бог ще е толкова жесток да ти разруши това чувство за щастие, а няма, напротив, да го доведе до още по-великолепно развитие?… А никога ли не си усещал бодила, което едно лошо дело, дело срещу любовта, забива в душата ти? Мислиш ли, че езиковата практика безоснователно е създала израза „пъклени мъки на душата“? Представи си сега един човек, който, без да обръща внимание на тръна в сърцето си, е редил през целия си дълъг живот злочинство след злочинство, чиято душа не знае и не е искала да знае за любовта. И ми кажи как и по кои мостове неговата опустошена от омраза и жажда за мъст и засипана от писъците на всевъзможни духовни пустини душа да прекрачи бездната, която я дели от нескончаемите светове и от тронуващата в бляскава светлина любов? Можеш ли да си представиш един такъв мост психологически възможен? Не! Отдалечеността е твърде голяма, разстоянието е безкрайност, защото светлина и мрак, това са две напълно изключващи се, противоположни понятия…

В Мека ще видите и преживеете странни неща. Ще имате чувството, сякаш цялата блаженост на небето из един път се е изляла в гърдите ви. Но, от друга страна, ще ви срещне един човек, който носи в себе си хилядите дяволи на Джехеннем. Аз ви говоря, както винаги, картинно и с притчи. Но за вас няма да е трудно да ме разберете. Нали сте вярващи и скоро в Мека ще се наричате „гости на Аллах“. Там ще намерите тълкувание на картината, но много ще ме натъжи, ако в тези притчи не видите нищо друго, а само едно приключение, което си заслужава да разкажете в родните шатри… Влезте в Мека с ихрама, бялата поклонническа дреха! И имайте грижата да не я омърсите! Още веднъж казвам на всички ви: „Салам!“ Хайде, тръгвайте към Божия дом, към Бейт Аллах!

Мюнеджията млъкна и се отпусна назад в раншното си лежащо положение. Няма да преувелича, ако охарактеризирам чувството, което бе пробудила у нас тази проповед, като свещена боязън. Възседнахме мълком животните си и ги подкарахме в посока към Свещения град. Вече не се чуваше радостното, изпълнено с упование, „Лаббек“ (Аз съм тук). Дори винаги приказливият Халеф сега яздеше до мен вглъбен в себе си. Но най-голямо въздействие бяха оказали думите на мюнеджията върху Кхутаб ага, който седеше на камилата си с ниско отпусната към гърдите глава. Какво ставаше в неговата вътрешност, не бе загадка за мен. Чутото се намираше в тясна връзка с неговата преживелица отпреди един месец, която бе придала на житейския му път нова насока. Всеки човек поне веднъж в живота има час на сериозна, свята вглъбеност. Хвала на него, ако окаже върху душевността му трайно въздействие!