Карл Май, Франц Кандолф
В Мека (2)

Първа глава
В чистилището

В следобеда ездата ни поведе през една напълно безводна пясъчна пустош. Бахр била Ма, Море без вода. Названието напълно подхождаше за тази част от пустинята, в чийто дълбок пясък се губеха стъпалата на камилите. Яздех начело с шейха на бени лам, който ни служеше сега за водач, заедно с Халеф и Кхутаб ага. Последният се държеше много мълчаливо, беше вглъбен в себе си. Неотдавнашните събития все още го държаха в душевен плен. Затова пък толкова по-приказливи бяха двамата шейхове, които много бързо си бяха допаднали. Че Халеф използваше случая да покаже своята и моята персона в подходяща светлина, едва ли е необходимо тепърва да казвам. Аз участвах в разговора само тук и там с някоя къса забележка. От време на време вметвах и едно предупредително „Кутуб“, когато Халеф започваше твърде дебело да нанася боите. Но днес той не допускаше да бъде подведен. Впечатленията бяха твърде силни, за да може да заприщи „бодро плискащите се вълни на своята речовитост“. Сегиз-тогиз поглеждах към мюнеджията, когото бях предал под грижовния надзор на Ханнех и нейния син. Той още не беше дошъл на себе си и се бе отпуснал в мъртвешко състояние върху завивките, с които бяхме „талпирали“ седлото на неговата хеджин.

По свечеряване пустинята загуби досегашния си вид. Равната повърхнина премина в леки вълни, които приятно нарушиха безотрадната, уморителна за окото еднообразност. Спряхме в падината, образувана от две такива вълни, и се заехме с приготовленията за бивакуване. Понеже смятахме още на другия ден по обяд да стигнем в дуара на бени лам, не беше необходимо да пестим водата. Още бяхме заети с поенето на животните, когато откъм мястото, където бе приготвена постелята на слепеца, прозвуча един пронизителен, протяжен крясък, какъвто човек може да нададе само във върховен страх или смъртна опасност. Тикнах в ръцете на най-близкия хаддедихн кирбето^[1], от което поях подарената ми от персиеца камила, и се втурнах към слепеца. Тъкмо стигнах до него, и видях да се появяват Халеф, Абд ел Дарак и персиецът — крясъкът беше привлякъл и тях. Мюнеджията беше дошъл на себе си, докато Ханнех и Кара Бен Халеф се занимаваха с устройването на женската шатра и не можеха да му обръщат внимание, и заедно със съзнанието се бе върнал споменът за вероломната постъпка на Гхани. Той стоеше изправен пред нас. По изпитото лице бе отпечатан парализиращ страх, а безизразните очи бяха вторачени в пустотата. Ръцете описваха кръгообразни движения, сякаш търсеха опора. Обградихме го безмълвно и хаддедихните и бени лам също спряха заниманията си и се загледаха мълчаливо към нас. Не беше необходимо човек да е голям психолог, за да заподозре какво става в душата на клетия старец. Той беше чул стъпките ни и сигурно помисли, че са на неговия така наречен благодетел, защото протегна умоляващо ръце и извика, не, буквално изкрещя:

— Абадилах! Абадилах!

После издаде заслушано напред глава, както правеше, когато очакваше отнякъде отговор. И понеже такъв не дойде, извиси с още по-голяма сила глас, от който говореше безумен страх:

— Абадилах, заклевам те в моята любов, заклевам те в милосърдието на Аллах …

— Мюнеджи, ти не си при Абадилах, а при хаддедихните и бени лам, които са твои приятели — прекъснах го аз, защото сметнах, че е време да го успокоя и да разсея заблудата, в която се намираше.

Щом чу гласа ми, слепецът отпусна отново ръце и въздишка на облекчение повдигна гърдите му. После коленете му бавно се подгънаха, захлупи лице в шепи и безмълвен спазматичен плач разтърси тялото му. След няколко минути сне ръце от очите и ги отправи към мястото, откъдето бяха дошли думите ми.

— Струва ми се, че разпознах по гласа ти ефендито от Вади Драа. Кажи, ти ли си наистина?

— Да, аз съм.

— Тогава те моля в името на всичко свято за теб да ми кажеш истината. Ще го сториш ли?

— Да — отговорих с дълбоко вълнение.

— Ефенди, знаеш, че моят дух от време на време не е при мен и че преживявам тогава неща, за които после невинаги зная реалност ли са били, или само въображение. Такъв сън — или не е било сън? — имах току-що. Кажи, ще ми кажеш ли чистата истина без оглед на мъката, която думите ти може би ще причинят на моето сърце?

— Давам ти думата си — рекох просто. Слепецът се отпусна в седнало положение. После зарея незрящите си сини очи в далечината и подхвана, като тялото му през паузи бе разтърсвано от някакъв вътрешен ужас:

— Имах един ужасен сън. Бяхме потеглили от @вас през пустинята. Аз яздех една хеджин до моя закрилник, а трупът на неговия син бе качен на трета камила. Бяхме приблизително четири часа на път, когато моят придружител спря внезапно и ме попита кого смятам за крадеца на Канс ел А’дха. Отговорих съобразно истината: „Теб. Ти си участвал и в избиването на войниците. Но въпреки това ще остана при теб, защото си мой благодетел и не бива да те пусна.“ Закрилникът ми избухна в смях, но не каза нито дума. Ездата продължи още може би един час. Отново спряхме. Моят закрилник ми заповяда да сляза и да седна на земята. И после… после дойде страшното, неописуемо ужасното. Ненадейно почувствах въжета по ръцете и краката. И когато все още не подозирайки грозното, попитах Абадилах какво възнамерява да прави с мен, той се изсмя късо и враждебно… О, ефенди, такъв смях никога не бях чувал от него, режеше, сякаш кама се заби в душата ми. А после заговори, но това бе само едно изречение, и гласът му звучеше като глас на някой шейтан от пъкъла: „Мюнеджи, ти си един маджнун^[2] един неизразимо загубен маджнун, който трябва да замине за Джехеннема!“ А после не чух нищо повече, освен стъпките на бързо отдалечаващи се животни, и стана тихо… тихо… тихо… бях сам в пустинята, сам с моето отчаяние, сам с преизподнята в сърцето. Вече не мога да си спомня подробностите от съня. Знам само че отчаяно теглех въжетата, без да мога да се освободя, докато се отказах изтощен от безнадеждното начинание. Но най-лошото тепърва щеше да дойде. Ефенди, нали знаеш какво разказва нашата вяра за мъките на прокълнатите? В Джехеннема се издига ужасното дърво Заккум, по чиито клони растат дяволски глави. Прокълнатите трябва да ядат тези страховити плодове, които после разкъсват вътрешностите им. Ох, сега знам какви са тези дяволски глави, защото ги почувствах всичките, всичките във вътрешността си. Това са изпълнените с отчаяние мисли, които пропълзяваха като змии във вътрешния ми мир и забиваха отровните си зъби в душата ми. Сред тях имаше една мисъл, която ме доведе близо до безумието — бях измамен от един, не, от единствения, на когото бях дарил своята опустошена от безсърдечието на хората душа. Ефенди, проумяваш ли какво означава това и каква адска мъка е да загубиш с един удар цялото съдържание на своето клето сърце? Можеш ли да го проумееш, дори и да е било само сън? Можеш ли?

Слепецът спря изтощено и се отпусна назад върху застелките. Не отговорих на последния му въпрос, а вероятно и не можех. Всички бяхме дълбоко развълнувани. От вътрешността на близката женска шатра се разнесе тих плач. Халеф подръпваше — при него това винаги бе признак на вълнение — осемте паяжинни нишки отдясно и деветте отляво на носа си, а Абд ел Дарак и Кхутаб ага гледаха с дълбоко съчувствие разказвача. Сега той се изправи от постелките и попита с треперещ от напрежение глас:

— Ефенди, аз мисля, че това е било сън, ужасен, изправящ косите, наистина, но все пак само сън. Ефенди, моля те, заклевам те, кажи, че е така, че наистина е било само сън, и аз ще те благославям и в смъртния си час.

Как да постъпя? Да излъжа слепеца и да измамя доверието, което залагаше в моята правдивост? Бях му дал думата си и бях длъжен да я сдържа. А и нямаше смисъл да крия случилото се, защото и бездруго скоро щеше да дойде времето, когато това криене вече нямаше да е възможно. По тази причина започнах бавно и колкото може по-щадящо:

— Мюнеджи, ти вярваш в Аллах и любовта на Аллах, така че това, което ще ти…

Тук слепецът ме прекъсна нетърпеливо:

— Ефенди, не бъди многословен, а ми кажи кратко: сънувал ли съм, или съм преживял нещо истинско!

Сега вече не можех да сдържам повече истината и отговорих:

— Твоят разказ не се отнася за сън, а за действителност.

Сякаш го обхвана ледено вцепенение. Ръцете му се свиха в юмруци, ноктите се вдълбаха в плътта, очите гледаха оцъклено в празнотата, устата беше широко отворена… всичко в мюнеджията беше омъртвяло. Но той не беше мъртъв. От устата излязоха, макар устните едва да мърдаха, откъслечно думите:

— Моят… разказ… не… е… сън… а… действителност… действителност… действителност…

Падна възнак с разтърсващ вопъл, очите се затвориха, свитите в спазъм пръсти се разтвориха. Но само за миг. После скочи на двата си крака като изстрелян от пружина, нададе крясък, още по-силен и пронизителен от първия, и изрева с цялата сила на дробовете си:

— Махайте се… махайте се всички… защото аз съм прокълнат… белязан от Аллах… вярвах в човешката любов… няма любов… любовта е лъжа… една голяма, голяма лъжа… най-голямата, която може да има… о, Аллах… нека умра… умра…!

При последните думи гласът на мюнеджията бе ставал все по-слаб и по-слаб. Коленете му затрепериха и щеше да рухне, ако не бях скочил рязко, улавяйки го в прегръдките си. После го оставих бавно да се плъзне на постелята и проверих пулса. Биеше, много слабо наистина, но осезаемо. Бедният, достоен за съжаление човек се нуждаеше от спокойствие, абсолютно спокойствие. Предадох го на грижите на Кара Бен Халеф, който също бе дошъл, и се отдалечихме.

Когато се намерихме извън слуховия обсег на слепеца, баш насир спря и се обърна към мен, въздъхвайки дълбоко:

— Ефенди, не беше ли ужасно? Колко ми е жал за клетия човек! Как ли трябва да е била привързана душата му към Гхани, за да се срине от разбулването на неговата недостойност в най-дълбоката бездна на отчаянието! Как бих желал да му помогна, да го накарам с любов, само с любов, да забрави най-голямото разочарование в своя живот. Ала аз самият съм още толкова неопитен в това изкуство, още съм новак. Ефенди, говори с него, докажи му…!

— Сега още не е време. Неговата душа е още твърде наранена и съкрушена. В човешкия живот има положения — мюнеджията сега се намира в такова, — в които болката е разровила и набраздила душата до нейните най-съкровени дълбини. Всяка намеса, колкото и да е доброжелателна, ще подейства само като досадна натрапчивост.

— Но не би ли могъл поне… — поде персиецът отново, ала бе прекъснат от Халеф.

— По-добре се задоволи с това, което казва моят сихди! Аз го разбирам. Душата на мюнеджията сега прилича на празна сакибе ел балах# с голяма дупка на дъното. Колкото и хубави фурми да слагаш в нея, все ще изпадат отдолу. Дай на сихдито време да закърпи дупката! Той ще го стори, о, Кхутаб ага, можеш да разчиташ на това. Много добре си го познавам.

Със забавния си опит да уреди нещата, дребничкият чудак беше нацелил главата на гвоздея. Е, в случая не вярваше повече, отколкото можех да обещая. Аз самият не бях наясно в момента как да я подхвана тая работа със закърпването на дупката на торбата за фурми.

Сега и шейхът на бени лам се обърна с въпрос към мен:

— Ефенди, не мислиш ли, че на слепеца може да навреди бушуващото в душата му вълнение? Ще ми бъде много жално, наистина, ако стане плячка на смъртта, след като на два пъти е бил спасен по толкова удивителен начин.

— Успокой се, о, шейх! Точно защото на два пъти е устоял на смъртта, удостоверява, че тялото му е достатъчно силно да преодолее и днешната опасност. Не мога да ти го докажа, но един вътрешен глас ми подсказва, че ще отведем мюнеджията здрав и читав до Мека. А моите предчувствия рядко са ме лъгали.

Междувременно нощта беше настъпила. Изядохме вечерята си, състояща се от къс овнешко и шепа фурми за десерт. После направих кратко посещение на мюнеджията. Заварих го потънал в дълбокия сън на изтощението. След като бях уредил всичко необходимо за удобството му, аз също потърсих почивката. Асил Бен Рих, когото в последно време малко бях пренебрегнал, ме поздрави с радостно пръхтене. Прошепнах му обичайната сура в ухото и използвайки врата му за възглавница, скоро и аз потънах в обятията на бога на съня…

Събудих се от странно чувство — някой сякаш ме беше помилвал по лицето. Още полусънен, посегнах и улових една ръка, която принадлежеше на мюнеджията, както различих при опита си да пронижа мрака с очи. Според положението на звездите беше около един час преди полунощ. Как беше намерил пътя до мен през редиците спящи? Старецът не ми остави време за мислене. Хвана здраво ръката ми и ме помоли тихо — не с гласа на Бен Нур, както бях очаквал, а със собствения си — да го изведа от бивака. Изпълних волята му, без дума да кажа, като го отведох толкова далеч, че никой не можеше да чуе оттам гласовете ни. Проснах на пясъка завивката си, която бях взел за тази цел, и седнахме. Слепецът отново ме улови за ръката. Дълго време не проговори. Само неговото ускорено, ясно доловимо дишане нарушаваше тишината на нощта. Най-сетне попита с особен, тревожно треперещ глас, какъвто никога не бях чувал от него:

— Ефенди, кое време е сега?

— След един час ще стане полунощ.

Мюнеджията помълча, сякаш трябваше първо да асимилира съдържанието на думите ми. После отговори колебливо:

— Значи след един час… ще настъпи новият ден!… Ох, да можеше… и за мен… да изгрее… слънцето… още веднъж… само още… един-единствен път…!

Отново замълча, този път за по-дълго време.

Добре знаех кое слънце има предвид, но не казах нищо. Но той, изглежда, и не очакваше отговор, защото продължи:

— Ефенди… моля те… в името на Аллах… не ме изоставяй…! Сега по целия широк свят… си нямам никого… освен теб… единствено теб…!

Невъзможно ми е да опиша настроението, в което се намирах. Над мен — небето със своите бляскави звезди, около мен — възнасящата тишина на пустинята, до мен — този беден, безпределно нещастен човек… Не бях в състояние да говоря. В отговор само стиснах ръката на слепеца.

— Ефенди… благодаря ти… благодаря ти… толкова много… о, толкова много!

После поднесе ръката ми до устните си — така бързо, че не успях да попреча, и я целуна. Колко много трябва да бе изтърпял този човек, колко много трябва да е жадувал за обич, за да му подейства едно просто ръкостискане толкова благотворно. В този миг се зарекох: ако трябва и живота си ще заложа, но ще отгърна булото на тайната, в чийто център стоеше Гхани, и ще върна на слепеца неговия душевен мир. Вярно, засега вървях само пипнешком в мрака, но се надявах да получа някое насочващо указание от мюнеджията. По тази причина му казах:

— Не искаш ли да ми разкажеш историята на твоя живот? Може би това ще донесе облекчение на душата ти.

— Благодаря за съпричастието, ефенди. Бях решил да го сторя още преди да те помоля да дойдеш с мен. Чувствах някакъв неясен подтик. Може би това е бил гласът на Бен Нур, който иска да ти кажа всичко, макар да не разбирам по какъв начин ще ми донесе някаква полза.

— Довери се на Аллах, той най-добре знае как да доведе всичко до добър край.

Слепецът издърпа ръката си с рязко движение и извика:

— О, ефенди, не биваше да го казваш, защото това ме принуждава да ти призная нещо, което вероятно ще ме лиши от цялото ти състрадание.

Отгатнах какво щеше да последва, но опитах да го успокоя:

— Мюнеджи, каквото и да ми кажеш, можеш да бъдеш уверен, че ни най-малко няма да повлияе на чувствата ми към теб.

— Ех, ефенди, ако можех да го повярвам, колко щастлив щях да стана в моето нещастие! Но сега вече не бива да крия най-трудното, най-трудното от всичко. Знаеш, ефенди, че бях християнин. Но в християните, с които си имах работа, виждах толкова много нехристиянски черти, узнах толкова много безсърдечие, че вярата ми в християнството се разклати. И когато после за първи път в живота към мен бе проявена любов от човек, изповядващ исляма, направих крачката от християнина към мюсюлманина. Разбираш ли какво ме накара да го направя? Любовта, единствената любов, която не бях намерил в християнството и сега намерих в исляма, или поне вярвах, че съм намерил. Мога да кажа, че сред мюсюлманите бях един от най-ревностните, но не бива да премълчавам пред теб, че в основата на моето усърдие лежеше вътрешното неспокойствие, което въпреки всичко така и не загубих. Опитвах се да притъпя с ревностност в изпълнението на религиозните задължения, която по-рано, в качеството на християнин, щях да окачествя като фанатизъм. Можеш ли да си представиш сега колко смъртоносно подейства върху религиозните ми убеждения осъзнаването, че и в исляма съм се измамил? Любовта, която смятах, че съм намерил при него, беше единствената причина за моето вероотстъпничество. Сега тази предпоставка се срина и заедно с нея и ислямът на масбаха, който му бях изградил в сърцето си. О, ефенди, защо не ме остави да загина в пустинята! Последното, най-голямото разочарование щеше да ми остане спестено! Сега попаднах в друга, още по-ужасна пустиня. Къде да намеря вода, за да не умра от жажда? Питам те, ефенди, къде да я намеря? Къде…?

Мюнеджията извика последните думи с такъв глас в смълчаната пустиня, че помислих — спящите в бивака ще се събудят След известна пауза — продължи тихо:

— Ефенди, ти си мюсюлманин и вероятно, не, сигурно, си на друго мнение. И аз ще трябва търпеливо да понеса, ако откажеш ръката си на един такъв двукратен вероотстъпник като мен. А после вече наистина няма да знам какво повече да правя. Тогава ще съм предоставен на самия себе си в тази пустиня… сам… съвсем сам…

Слепецът замълча. Аз също дълго време не казах нищо. Спомних си една езда преди повече от двайсет години през Ляно Естакадо. Беше нощ като днешната. До мен яздеха двама души, чиято душевност бе сходна с тази на мюнеджията. Бяха изгубили Бога — единият от престъпно упорство, другият — под давлението на голяма мъка.^[3]

Беше ми съдено да изиграя в живота им една немаловажна роля и да придам ново направление на техния житейски път. Дали щеше да ми се удаде същото и днес? Мюнеджията не беше безверник. Неговото нещастие се състоеше в това, че се бе отделил от всяко верую и сега се скиташе като бродник из пустинята, който добре вижда в далнината спасителния оазис, но няма сили да го достигне. В живота му бе възникнала мъртва точка, от която не можеше да излезе. Щях ли да я намеря тази мъртва точка и в състояние ли щях да бъда да го отдалеча от нея? С какво удоволствие бих му казал, че съм християнин, но си имах причина да го скрия и пред слепеца. Трябваше да продължа да играя ролята си на мюсюлманин. Но можех ли да му кажа каква огромна грешка е извършил с преминаването си към исляма? Можех ли да го сторя, без да се издам? А така ми се искаше да му помогна! Бях обхванат от неизразимо меко, топло чувство на състрадание към нещастника. Взех ръката му, която преди малко беше изтеглил, и казах:

— Аз не си отдръпвам ръката, а ти я давам за втори път. Не гледам на теб като на лутащ се във вярата, а като на нещастен брат, който се нуждае от моята помощ. Ти веднъж ми каза, че братята ти те мразели. Приеми мен на тяхно място като свой брат. Искам с любов да заменя онова, което са ти причинили като горест и страдание. Доволен ли си?

Мюнеджията подаде и другата си ръка и попита усъмнено:

— Искаш да станеш мой брат? Наистина ли искаш? И още ме питаш дали съм доволен? О, аз щях да бъда доволен дори само да не ме прогонеше, да ми позволеше да остана при теб. Повече не съм и смеел да си пожелая. А сега чак да намеря брат… брат…!

— Предчувствам, че скоро ще намериш нещо повече от брат, ще придобиеш отново покоя на сърцето си. Но и ти трябва да сториш своето, трябва да се молиш за тази милост!

— Да се моля, казваш? — възкликна мюнеджията измъчено. — Ех, ако все още можех! И ако знаех как да се моля! Дали с: „Я абана еллскуиси, фи ’самават, ята Кудиса «сумка!»“?^[4]

Така вече нямам право да се моля. Загубих тази молитва, когато обърнах гръб на християнството. Или да кажа: „Бисмиллахи ’ррахмани ррахим?^[5]“ („С името на Всемилостивия и Милосърден Аллах!“)

Така вече не мога да се моля, от днес вече не!

Но как иначе да се моля, че молитвата ми да се въздигне до трона на Аллах и да намери милост?

— Моли се така, както ти внушава сърцето! А Аллах ще чуе молитвата ти, дори да няма обичайната молитвена форма. Не е ли казал Иса Бен Мариям, чието учение някога си изповядвал: „Просете и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори!“?^[6]

Търси Аллах с естествено, чисто сърце и той ще ти се открие и ще ти даде покоя, който си изгубил.

— Покоя! О, дано само излезеш прав, ефенди! Как здраво ще го държа тоя покой, та да не ми го откраднат пак!

— Откраднат? Нима мислиш, мюнеджи, че на някого могат да му откраднат ей така покоя като някоя кис ед дахаб?^[7] Наистина ли си убеден, че той самият няма да има вината за това? Или човек си носи покоя просто в джаиб ел машлах^[8], та първият срещнат харами^[9] да може без усилие да му го задигне? Не мюнеджи, покоят е нещо толкова вътрешно, свързано с душата в скъпоценно единство, че никой харами, дори най-хитрият и умният, не може да ми го задигне.

— Мен ли имаш предвид с човека, дето разнася небрежно наоколо покоя си в джоба и поради това лесно може да го изгуби? Ефенди, ако знаеше историята ми или ако беше преживял и изпатил това, което на мен ми дойде на главата, нямаше да ме преценяваш толкова ниско.

— Не исках да те оскърбявам и говорех общо. Но и без да ми разкажеш историята си, знам, че не си съвсем без вина по отношение сполетялото те нещастие, не може да си без вина.

— Как можеш да го твърдиш така категорично? Та ти изобщо не ме познаваш, не знаеш какво положение съм заемал в раншния си живот.

— В това отношение не съм толкова незнаещ, колкото си мислиш — ухилих се аз. — Аз те смятам за персийски учен от руска националност, ако не и преподавател в прочутия колеж в Техеран.

— Машаллах! — извика мюнеджията удивено. — Наистина знаеш! Къде си чувал за мен, ефенди?

— Нищо не съм чувал. Стигнах до това заключение чрез размишления. Че си европеец, ти самият не отрече. Останалото не бе трудно да се заключи. Един учен европеец, който години наред е пребивавал в Персия. Дипломат не можеше да си бил, защото иначе щеше да прозреш Гхани, твоя така наречен благодетел. Оставаше само една вероятност. Знаех, че шах Наср-ед-Дин е почитател на европейското образование и привлича за училищата си преподаватели от западните страни. Коя страна при това положение излиза на преден план? Ами приятелска Русия, по-малко другите европейски държави, които шахът опозна по-отблизо едва по-късно, при пътуванията си из чужбина. Само едно ме учудваше, че в положението си на персийски преподавател можеш да бъдеш богат. А ти каза, че при пристигането си в Мека си бил заможен. Пък персийската катедра не ми се струва подходяща за трупане на богатства, макар да приемам, че шахът не плаща зле на своите западни професори.

— Ефенди, с учудване чувам, че си добре запознат и с персийските порядки. Шахът плаща добре, но богатство така не може да се събере. Онова, което притежавах, не бях спечелил с професията си, а ми се беше паднало от наследствена част от имота, оставен от баща ми, граф Вернилов, богат руски помешчик — мястото няма отношение към нещата — на тримата си синове. И с това веднага започва моята тъжна история. Баща ми и братята ми не ме обичаха. Във възгледите си те бяха феодали, както наричаме такива хора, но в степен, която поне в моите очи, граничеше с прекаленост. Ето защо предизвиках крайното им недоволство — бях най-младият от фамилията, — когато с течение на годините забелязаха, че проявявам склонност да вървя срещу традициите на тяхното съсловие. Ефенди, може би си чувал нещо за руския граф Лев Толстой и произведенията му? Признавам, че неговият начин на разбиране на живота оказа решаващо влияние върху цялата ми житейска насоченост. Реших да се посветя на учението. Дори само това щеше да ме раздели с моето семейство, което в своя краен консерватизъм виждаше в мое лице един ренегат, един изменник на най-святите традиции на своето съсловие. Ефенди, не твърдя, че процесът ми на образование е бил най-пълният. По отношение на образованието ние русите се нареждаме далеч зад европейските държави като примерно Германия и Франция. Но по моя преценка аз пристъпвах с широко отворено, възприемчиво сърце към всички важни и решаващи въпроси, които вълнуваха моето отечество. Наклонностите ми ме насочиха към следване на история. И сега се стигна до пълния разрив с моето семейство. Изучаването на историята и нейната връзка с икономиката на страните породиха у мен мъчително недоволство от паразитното съществуване, което бях водил досега като член на едно привилегировано малцинство, а желанието да се усъвършенствам и да бъда полезен ме накара да се отрека от досегашния си живот. След приключване на следването получих на сравнително млади години катедра в университета в Петербург. Възползвах се от влиянието си устно и писмено да застъпвам възприетите от младостта възгледи. Защитавах всичко, което смятах за достойно за моята подкрепа, особено равноправието на народите и потисканото селячество. Че проявявах съчувствие и към Полша, е ясно. Излязох открито срещу плана на руското правителство, целящ пълното порусване на полските провинции. Хвалеха ме, че притежавам във висока степен дарба на красноречие и аз постигнах доста значителни успехи. Сигурно разбираш, ефенди, че тази форма на моята дейност направо наливаше масло в огъня на омразата, с която ме преследваше фамилията ми. Бях убеден, че ако баща ми беше още жив, щеше да ме лиши от наследство. Но така, в притежание на голям наследствен дял, лесно се примирих с факта, че братята ми прекъснаха всякаква връзка с мен, и се ожених за едно бедно момиче, но от кръга на петербургското дворянство, за което мислех, че споделя убежденията ми. Е, след краткото щастие нещастието се стовари върху мен. Атентатът на нихилиста Дмитрий Каракозов срещу цар Александър II постави началото. Старорусите, към които се числяха като изтъкнати членове и моите братя, ме свързаха — бях техен опасен противник — със злополучния атентат. Как успяха, за мен и до ден-днешен е загадка, защото никога не съм имал вземане-даване с нихилисти. Главното е, че предстоеше близкият ми арест и щях да попадна в затвора, без понятие да си имам, ако не беше ме предупредил един приятел. Обърнах по-голямата част от състоянието си в налични пари и попитах младата си съпруга дали иска да ме придружи. Едва сега опознах истинския й характер — нейната любов се оказа лицемерие и сметкаджийство. Каза ми открито, че се е омъжила за мен, за да дели блясък и чест, но не изгнаничество.

Мюнеджията спря. Споменът за миналото го беше развълнувал. Прекара свободната ръка по челото си, сякаш искаше да пропъди всички мъчителни мисли, и продължи:

— Между Русия и Персия точно по онова време цареше известно напрежение заради тюркистанския въпрос. Родината ми доста безцеремонно се бе отнесла към съседната страна. Ето как сметнах, че в Персия ще намеря най-почетен прием и закрила срещу преследване, толкова повече че отдавна имах желание да опозная Ориента. Очакванията не ме подведоха. Не знам как, името ми беше стигнало до Двора в Техеран и ми уреди аудиенция при шаха. Той прояви благосклонност към мен и ме назначи, както ти съвсем правилно отгатна, за преподавател в тамошния прочут колеж. Добре можеш да си представиш, че приятелският прием, който прокуденият християнин намери при строго вярващите мюсюлмани, не остана без въздействие върху религиозните ми възгледи. Нахвърлих се през свободното от професията време с пламенно усърдие върху изучаването на исляма. Хората бяха достатъчно толерантни да не искат от мен преминаване към официалната религия на Персия. А аз се отблагодарявах, като отдавах всичките си сили и възможности на страната, оказала ми такова гостоприемство. Болно ми беше да гледам как този надарен народ бива воден за повода от чужди нации, без да намери сили да се освободи. Използвах моето от ден на ден нарастващо влияние върху шаха, за да го убедя в необходимостта и възможността относно издигането на неговото занемарено отечество. Знаеш, че шахът предприе пътувания, за да изучи европейската институция с цел подобрение състоянието на своята страна и че резултатът бе редица съществени нововъведения. Покрай другото бе наложена толерантност за всички религиозни общества с изключение това на баби. Мога да ти кажа, че лично аз много допринесох за тези подобрения, макар да съзнавах, че колкото Персия ставаше по-самостоятелна в своето управление, в същата степен биваше ощетявана Русия и нейните политически изгоди. По онова време се запознах с Абадилах ел Варана, който беше дошъл в Двора на шаха като пълномощник на великия шериф от Мека. Ти ми отрече всякакъв дипломатически талант, но аз не бях толкова неопитен, че да не разбера скоро какво целеше това пратеничество. Знаеш може би, че Персия на няколко пъти прояви апетит към завладяване на Багдад и свещените градове Кербела и Мешхед Али, а пренията на великия шериф от Мека с Високата порта са всеизвестни. Точно по това време шахът отново бе насочил жадно очи през границата и за мен бе пределно ясно, че задачата на меканското пратеничество е да постигне съюз с шаха. Великият шериф искаше със своето влияние върху вярващите непосредствено да подкрепи Персия в религиозно отношение, докато ходовете на персийското правителство щяха да възпрат Портата да се занимава с меканските работи. Не си ли и ти на мнение, ефенди, че с това предположение съм нацелил истината?

Вярно, с този пункт на персийската политика аз не бях съгласен и не се поколебах да упражня влиянието си в тази посока, но това не попречи нито на Абадилах, нито на мен да запазим приятелските си отношения. За ориенталските условия той е един изключително образован мъж и притежава големи познания върху Корана и неговите тълкувания. Не беше за чудене, че търсех общуване с него и се чувствах добре в компанията му. А скоро щях да осъзная, че ми беше истински приятел. Ако си бях мислил, че руските ми врагове са ме забравили, щях за свое съжаление да се почувствам горчиво измамен. Моето влиятелно положение в Техеран отдавна им беше трън в очите. А по обходен път чрез Абадилах, който в качеството си на пратеник в някои отношения имаше по-дълбок поглед от мен, научих за машинациите на моите противници. Вече споменах, че в Персия всички религиозни общества се радваха на пълна търпимост с изключение на бабите. С известното покушение срещу шаха през 1852 година те си бяха навлекли едно ужасно преследване. Аз бях предприел опит, наистина, да въздействам на строгите параграфи на закона, целящи пълното изтребване на бабите, но без успех. Сега узнах чрез Абадилах, че руските ми врагове са използвали тази моя човеколюбива стъпка, за да ровят тайно срещу мен и да удостоверят, че се намирам в тайно съглашение с бабите. Абадилах ме предупреди и ме посъветва своевременно да подсигуря безопасността си, нещо повече, отиде дори дотам да ми предложи убежище в своя дом в Мека. Колкото и примамливост да съдържаше за мен това предложение — та нали въз основа на познанията ми върху исляма нямаше да ми е трудно да се явя като един невнушаващ никакво подозрение мюсюлманин, — то в съзнанието за невинността си се чувствах толкова сигурен, че се засмях на предупреждението на приятеля. Но си нямах и понятие колко много се беше разклатило положението ми.

Твърде скоро щеше да последва събуждането от съня, в който ме люлееше и приспиваше моето безгрижие. И това събуждане беше ужасно! В една тъмна нощ петима маскирани мъже нахлуха в дома ми и ме изтръгнаха от постелята. После ми вързаха очите и ме отведоха окован. Накъде ме водеха, не можех да разбера, бях полумъртъв от страх. Когато можех отново да мисля ясно, се намирах в някаква тъмна дупка… сам! И тогава схванах с ужасяваща яснота какво възнамеряваха да правят с мен. Моите врагове отново бяха удържали победа над мен. Подозирах как бяха подхванали нещата. Сетих се за предупрежденията на моя приятел, от чиято уста по-късно узнах цялата истина. Християнските интриганти бяха успели в дяволския си замисъл, бяха убедили персийската полиция, че моята личност представлява опасност за държавата. И сега трябваше да изчезна безследно! Познавах твърде добре персийския метод за раздаване на правосъдие, за да не разбера, че съм изгубен, ако не се явеше някой ангел да ме спаси.

Тревожното чакане в това ужасно място ми се видя цяла вечност, но в действителност не бяха минали повече от три часа. Ама какво изпитах през това време, ефенди, не мога да ти опиша. Помня само, че беснеех като пощръклял и проклинах Бога, хората и самия себе си, докато се свлякох от изтощение на мръсните каменни плочи. Ето че чух в ключалката да изщраква ключ, вратата се отвори и влезе… моят ангел-спасител, моят приятел Абадилах! Държеше притъмнен фенер в ръка. Той не ми остави време да изразя удивлението, което изпитах при неочакваната му поява, а каза припряно:

„Да оставим сега всички обяснения! Трябва да изчезнеш, моментално да изчезнеш! Благодари на Аллах, не на мен, че в последния миг научих за покушението!“ По същото време вече ми бе свалил оковите, повлече ме нагоре по тясното стълбище на подземието и ме изведе по някакъв дълъг тъмен ходник на открито. Излязохме на тъмна улица, където ни чакаше слугата на Абадилах с три коня. Да се метнем на седлата и да полетим вихрено по безлюдните улици, бе работа за миг. Един час след напускането на града моят спасител спря и ми даде необходимите обяснения. Научил — не пожела да каже как, защото дал тържествено обещание за мълчание на някакво лице — по какъв начин трябвало да бъда обезвреден още тая нощ и незабавно взел мерки за моето спасение. Първата му работа била да подкупи с крупна сума ключаря на затвора. В този миг той вече бил избягал от града. После трябвало да се набавят конете и необходимия багаж. С тази задача бил натоварен слугата. Самият Абадилах се наел с по-мъчната и опасна част — моето освобождаване. Колко рискувал при това, ми стана ясно едва по-късно. Защото паднеше ли върху него подозрението, че ми е помогнал да добия свободата си, свършено беше с положението му в Двора в Техеран. Сега разбираш ли, ефенди, как можех да твърдя, че Абадилах е единственият човек, който ми е оказал любов в живота? И че мястото ми беше до страната на моя благодетел въпреки всичко неблагоприятно, което узнах за него?

Не се заех да отговоря, а го помолих да продължи разказа си.

— Абадилах отново ми направи предложение да отида да живея при него в Мека. Можеш да си представиш, ефенди, че този път с радост се съгласих. Вярно, той не можеше да тръгне с мен веднага, а и в друго отношение се нуждаех от помощта му. Освен моята персона трябваше да бъде спасено и състоянието ми, което бях депозирал в шахската банка. Ако не бъдеше изтеглено навреме, щеше завинаги да бъде изгубено. Държавната хазна и джобовете на алчните чиновници щяха да го погълнат. Оказа се, че съобразителният Абадилах е помислил и за това. Беше взел хартия, мастило и дори печата ми — как беше успял да се добере до него, като мястото му беше на писалището в къщата ми, за мен и до днес е загадка и ме накара да направя едно пълномощно, по силата на което банката веднага трябваше да му предаде депозита. Той възнамеряваше да го прибере още на същото утро, веднага щом банката отвореше. Името на предявителя не беше упоменато в пълномощното, за да не го подхвърли на опасност. Така поне, мислех си, състоянието ми ще бъде спасено, макар да губех дома си.

После си взехме сбогом. Той отряза благодарствените ми слова с едно кратко „Аллах Йесалли-мак!“ (Аллах да те пази!) и пое обратно към града, а ние пристъпихме към дългото, трудно пътуване до Мека. Мога да ти кажа, ефенди, че намерението ми да се представя за мюсюлманин никак не ме затрудни. По време на дългото пътуване бях имал достатъчно време за размисъл по отношение бъдещата ми позиция към християнството. От така наречените християни бях изпитал толкова горчивини, че антипатията ми се прехвърли и върху самото християнство. Дали разсъжденията ми са били правилни, сега, след последните събития, се съмнявам. Във всеки случай тогава мислех, че постъпвам правилно. И с всяка крачка, приближаваща ме към Мека, у мен ставаше все по-твърдо убеждението, че едно дърво, което ражда толкова лоши плодове, трябва в крайна сметка самото да е прогнило и разядено. Освен това може, незнайно и за самия ден, благодарността ми към моя благодетел да е разрушила последния мост, който ме е свързвал все още с християнството, и да е отредила да приема вярата на онзи, който единствено от всички бе проявил към мен любов и безкористно приятелство.

Смяната на вярата не ме тревожеше. След като години наред бях живял в Персия, най-близката изповедна форма за мен беше Шиа. Но тъй като моят благодетел беше сунит, то бе разбираемо, че аз също трябва да изповядвам Суна. Това признание може би ме представя като безволев, но аз ти казвам, ефенди, щях и будист да стана, ако благодетелят ми очакваше това от мен. Можеш ли да вникнеш в това странно душевно състояние?

— Да — отвърнах кратко.

— Бях живял мирно в продължение на месец в дома на моя закрилник, когато той се върна. Донесе ми депозираното в банката състояние. Беше му изплатено до последното шахи^[10] без всякакви затруднения и аз сега отново можех да се явя съобразно общественото си положение. Скоро станах известен в целия квартал под името Богатия аджами — Богатия персиец. Това, наистина, не трая дълго. Вече ти казах, че моят закрилник е шейх ел харе.^[11]

В Мека поклонниците не могат да живеят, където на тях им е угодно, а им го определя специално предназначеният за тях квартал. Така например има за турци, перси, афганистанци и т. н. Моят закрилник е главният управник в квартала на турците. Тази служба беше свързана с множество влизания и излизания на поклонници в неговата къща. Когато една вечер се върнах след Магхриб^[12] от Каабата, намерих долапа^[13] в моята стая разбит. Сандъкът с многото торбички тумани беше изчезнал… бях осиромашал. Доложих веднага загубата на моя закрилник и Абадилах предприе най-грижливи разследвания, но напразно. Смяташе, че извършителите са неколцината турски поклонници, отбили се при него следобеда, ала те така и не бяха открити. Трябва веднага след кражбата да са напуснали града.

Не мога да кажа, че загубата на имането особено ме натъжи. Та нали бях свикнал на нещастия. Тежеше ми само, че вече няма да мога да се отплащам както обикновено за услугите, които ми биваха оказвани в дома на моя закрилник. В останалото земните блага за мен вече притежаваха малко стойност, толкова по-малко, когато моят очебол, приел влошаваща се форма още в Техеран, премина скоро в пълна слепота. Какво можеха да ме ползват хиляда торбички с тумани! Аз бих жертвал и още повече с радостно сърце, защото притежавах нещо, което ми бе по-скъпо от всичкото злато на земята — приятелството на моя закрилник. Той ме задържа при себе си и когато се превърнах в Аджами ел Мескин — Бедния персиец В притежание на неговото приятелство аз бях безкрайно богат. Към това се добави и нещо друго. Колкото повече се затваряха телесните ми очи за светлината на слънцето, толкова повече се отваряха вътрешните за светлината, произхождаща от Бен Нур, моя водител. В неговата светлина можех да виждам неща, до чието познание достигат твърде малко хора, защото сърцата на повечето са пленени от благата на тази земя и очите им са заслепени от блясъка на златото, което неуморно гонят…

Ефенди, дълга, многократно заплетена хет^[14] води от християнския москуфи^[15] до мохамеданския меккави^[16], един дълъг, мъчителен път от шейсет години. Ще ме упрекнеш ли, ако ти кажа, че копнея за покой! За мир и покой!… И нали няма да ме напуснеш, ефенди, след като бях предаден от моя досегашен закрилник? И една втора молба имам. Знам, че не гледаш с добро око на Абадилах. Защото никога не си го опознал откъм добрата му страна както аз и може би не вярваш всичко, което ти говорих за някогашната безкористност на моя приятел. Ефенди, мисли за него каквото си искаш! Но те моля да ми оставиш вярата в раншната чиста доброта на моя закрилник! Толкова е прекрасно да можеш да вярваш в добротата на хората. Толкова е прекрасно … толкова прекрасно…!

Слепецът замълча изтощен. По време на дългия разказ не беше освободил ръката ми. Бедният, бедният човек! Той не подозираше, че слепотата на неговите очи не е единствената. Той беше двойно, даже тройно сляп! Можех ли от съображение неговото душевно равновесие да го оставя в щастливото му неведение? Не, не можех! В случай на духовна слепота като неговата имаше само едно-единствено средство на лечение — безцеремонната откровеност! Дори раната на неговата душа да започнеше прясно да кърви! Рано или късно, той все пак трябваше да научи трагичната истина! При това положение не беше ли по-добре веднага да отиде на операция и да му бъде отстранен катарактът? Безпощадно!

Ето защо мълчах, когато мюнеджията свърши, дълго време, за да придам на думите си по-голяма тежест. После започнах бавно, натъртвайки на всяка дума:

— Мюнеджи, ти разказа една тъжна история. Бих могъл да заплача от нея, но да заплача и за теб, клети слепи човече! Нека ти кажа, мюнеджи! Един сляп човек буди съжаление. Но когато съществува възможност слепотата му да бъде изцерена, а той стиска клепачи, защото не иска да се научи да вижда, тогава съжалението преминава в презрение. А твоята слепота е толкова лесна за лекуване! Едно би могло да извърши лечението! Мюнеджи, нима не искаш да проумееш, че твоят разказ, започнат от мястото, където се появява твоят „закрилник“ е една приказка, не, не приказка, а една опашата лъжа, измислена от съвършен измамник, толкова опашата, че се учудвам как ти, дето претендираш да си опитен мъж, не си я прозрял от пръв поглед…!

Мюнеджията направи припряно движение да ме прекъсне, но аз не го допуснах, а продължих несмутимо:

— Не ме прекъсвай, мюнеджи! Можеш да се досетиш, че не бих говорил така, ако нямах зряло обмислени причини. Гхани още от самото начало не е бил твой закрилник, а твой действащ с изобретателна хитрост, осъзнат враг. Най-злият, който някога си имал. Та нали самият каза, че си бил противник на тогавашната персийска политика. Значи също негов противник, защото той я е подкрепял. И си бил опасен противник, защото си имал влияние върху шах-ин-шаха. Следователно е трябвало да бъдеш отстранен. С оклеветяване нищо не можело да бъде постигнато, понеже си притежавал уважението на владетеля в твърде висока степен. Ето защо с теб е трябвало да се процедира по друг начин. И освен това на прицел е било взето не само отстраняването ти, но също твоето голямо състояние и твоята особа. Гхани е искал с един удар да убие три мухи.

— Три мухи… не те разбирам.

— А пък канавата на измамата е толкова прозирна. Ти си бил човек с голямо красноречие. Каква слава за него, ако му се удаде да те спечели за вярата си, още повече че и бездруго си клонял към исляма! Каква чест щяло да му донесе това в родния град и каква сила щял да придобие с теб ислямът!

— Ама аз все още не те разбирам…

— Скоро ще ме разбереш. И тъй, ти е трябвало от политически съображения да бъдеш отстранен, състоянието ти трябвало да се падне на Гхани, а самата ти персона също е била от голяма ценност за него, по-ценна дори отколкото той самият по онова време е можел да подозира. Да постигне тази тройна цел, за измамника е било възможно само ако успеел да те измъкне без шумотевица от страната и ако ти самият си проявявал готовност да съдействаш на намеренията му. Кажи ми само още едно, мюнеджи! Разказа ли на Гхани историята на твоя живот?

— Да. Когато веднъж ме попита, не видях причина да я крия.

— Така си и мислех. Никога ли не ти е направила впечатление приликата между двете фатални за живота ти събития? Единият път измисленото от враговете ти съглашателство с руските нихилисти те е прогонило от страната, а вторият път мнимата ти връзка с обявената извън закона секта на баби ти е докарала нещастието. Още ли не ти е ясно сега колко подозрителна е цялата бабиска история? Гхани ловко е използвал придобитите от теб сведения и ти е пуснал мухата за руските врагове. Това е бил първият сплашващ изстрел, но ти не си хлътнал, защото си се смятал за сигурен в чувството за своята невинност. Толкова по-добре е улучил вторият. Гхани инсценирал нападение, за да създаде у теб впечатление, че заговорът на враговете ти е успял и животът ти се намира в крайна опасност. Ти самият най-добре знаеш колко безупречно е успяла работата. Ти седиш сломен в капана, а Гхани се появява като ангел-спасител и те изпраща там, където има най-голямо желание да те има — в Мека. Маскираните мъже са били негови платени помощници, историята с подкупа на тъмничаря е шарлатания, а слугата, който трябвало да те отведе до Мека, естествено е бил посветен във всичко.

Ръката на мюнеджията, която лежеше в моята, трепереше трескаво. Въпреки това той не каза нищо, макар думите ми да се стоварваха върху него като удари от боздуган.

— Аз още не съм свършил. Две от нещата Гхани е успял да свърши. Справил се е с отстраняването ти и самият ти си бил в негова власт. Сега оставало само да уреди въпроса със състоянието ти. Казваш, че за теб било загадка как „закрилникът“ ти се е добрал до твоя печат. И все пак в работата няма нищо загадъчно. Докато помощниците на Гхани се занимавали с теб, той отишъл спокойно до работната ти стая и взел печата от писалището. Без него пълномощното, което щял да поиска от теб, нямало да важи пред банката. Но не бивало да присвои веднага парите, те трябвало да стигнат до ръцете ти. Защото ако по време на пътуването му бъдели „откраднати“, ти въпреки голямото си доверие можело все пак нещо да се усъмниш. Но попаднало веднъж при теб, състоянието нито за миг вече не било сигурно. И Гхани наистина не чакал дълго, за да протегне ръце към него. Трябва ли още да ти кажа, че „непознатите поклонници“ са една плитка измислица на твоя мним благодетел?

Сега мюнеджията излезе от досегашната вцепененост, с която ме бе слушал.

— Спри, ефенди, спри! Това, което казваш, е твърде ужасно. Сигурно нещо се заблуждаваш, трябва, трябва да се заблуждаваш!

— Не се заблуждавам, мюнеджи! Моля те, не си стискай очите за слънцето!

— Но тогава… аз изобщо не съм… обявен от шаха извън закона!… И всичко… всичко е било… действително само… безсъвестна измама…?

— Ти го казваш. Признай дали през всичките години в Мека макар и само един-единствен път си могъл да разговаряш несмущавано и без свидетели с някого! Или Гхани е бил при теб, или си бил заключен.

— Той казваше, че това било необходимо, защото моите врагове били могъщи и можели да протегнат ръката си надалеч. И ако не бъдел при мен или не ме заключвали, нямало как да ме закриля.

— Глупости.! Не твоята, а неговата сигурност изисквала тази предпазна мярка. Колко лесно можело да се случи някой персийски поклонник, който те е видял в Техеран, да те разпознае и да ти обясни истинското положение на нещата! На това при всички случаи е трябвало да бъде попречено. И това е било и причината да те вземе със себе си на дългото, трудно пътуване до Мешхед Али, макар в своята слепота само да си му бил пречка. Просто не е трябвало да оставаш сам в Мека! Е, само не си мисли, че след като си станал беден от проклетията му, си живял от неговата благодетелност! Ти нито за миг не си бил получател, а дарител, само дарител. От Баш насир знам, че в Мешхед Али твоят „благодетел“ е получавал от хората, с които е можело да общуваш, не една и две жълтици като „дар“ и е събрал доста пари. Мислиш ли, че в Мека по-малко е използвал този златен извор? Да, аз съм убеден, че Абадилах едва чрез теб е станал „Гхани“.

— Машаллах!… Това… не го знаех!

— Да, ти си бил експлоатиран по безотговорен, безсрамен начин, докато ние го срещнахме и изобличихме като престъпник. После той и на теб показа истинския си лик и постави короната на своето дело, като те предостави на смъртта, опасявайки се от издайничество. Смяташ ли го и сега, след всичко, което ти казах, все още за свой благодетел?

Мюнеджията известно време не отвърна нищо, после промълви:

— Ефенди, като си помисля, че всичко е така, както казваш, душата ми иска да заплаче…! Но аз още не съм убеден. Доводите, които изтъкна, са само предположения. Ефенди, дай ми доказателства!

Невероятно! Този непоправим наивник изискваше доказателства там, където един само донейде освободен от предразсъдъци човек би бил напълно убеден. Работата щеше да е за смях, ако мюнеджията не изглеждаше двойно по-покъртителен, като посягаше към последната сламка, която му се предлагаше.

— Доказателства ли искаш? Доказателства? Какво си представяш под тези доказателства? Да ти представя собственоръчно подписано от шах-и-шаха шахаде^[17], с което те уверява, че никога не е оттеглял любовта си от теб? Или да поискам от шерит ет телеграф^[18], какъвто за съжаление тук в пустинята няма, потвърждение от персийската заптийе^[19], че навремето ни най-малко се е интересувала от теб!

— Прощавай, ефенди! Но ми е трудно, о, толкова ми е трудно да повярвам в ужасното. И Абадилах минава за крайно благочестив мъж, един от най-благочестивите в Мека!

— Може да е така! Но тази благочестивост попречи ли му да задигне Канс ел А’дха? Или тя може би му е изпаднала от ръката, когато безмилостно те остави в пустинята да умреш от глад и жажда? Не мислиш ли, че един човек, който може да извърши такива скверни деяния, е способен и на други престъпления? Почакай, докато стигнем в Мека! Там се надявам да намеря и това, което наричаш доказателства. Споменаването на Мека впрочем ме навежда на един въпрос. Знаеш ли там някакви покои, в които са застлани три молитвени килима — два с червен и един със син цвят, като последният е украсен със златни мъдрости от Корана?

Слепецът помисли известно време, после каза категорично:

— Не. Как ти хрумна този въпрос?

Странно! Та нали мюнеджията сам, вярно, с гласа на Бен Нур, ми обърна внимание на тези покои, а сега твърдеше, че не ги знаел. Реших засега да не го посвещавам в нещата.

— По-късно ще ти обясня. Това е свързано с доказателствата, които изискваш от мен. Засега бих желал да науча нещо по-подробно за привичките на Гхани. Той често ли излиза?

— Не. Когато пребивава в Мека, почти винаги си е вкъщи. Често прави, наистина, излети из околността на града и към Джидда, но отсъства само ден-два.

— Сам ли прави тези излети, или с придружителство?

— Най-често сам. Но понякога го е придружавал и синът му Бен Абадилах, който умря в пустинята.

Вниманието ми бе привлечено. Каква работа имаше Гхани толкова често извън града? По места, където за един или двама ездачи лесно може да стане опасно? Няколко пустинни племена напоследък дръзваха да нападат дори големи, добре въоръжени поклоннически кервани, и то в непосредствена близост до Свещения град.

— Че не се ли страхува Абадилах от разбойници?

— Оо, той притежава един отличен бегач, който му е подарен от великия шериф, чийто любимец е, и освен това познава пустинята като джобовете на бурнуса си.

Последното действително го вярвах. Само един отличен познавач на пустинята можеше да рискува като Абадилах да напусне обичайния кервански път и да тръгне през безводната земя.

— Значи вкъщи води много сдържан живот?

— Да. Вече отбелязах, че минава за много благочестив. Много стриктно спазва предписанията на Корана. Никога не пропуска обредното измиване или молитвено време. Даже накара, за да бъде съвсем несмущаван в моленето, да му построят в градината един малък мекан ес сала^[20], в който често прекарва часове наред в молитва. Там никой няма право да го безпокои, защото Абадилах казва, че щяло да е голям грях да го прекъснат, когато се намира в разговор с Аллах.

Гхани часове наред в молитва? Не вярвах и дума от това.

— Ти бил ли си в този мекан ес сала?

— Не. Гхани е забранил на всички от къщата, включително и на мен, да пристъпват в него. Казва, че това било изключително негово светилище.

Наострих слух. Че Абадилах бе накарал да му построят собствен Дом на молитвата, беше интересно, наистина, но не това възбуди подозрението ми, а фактът, че беше забранил всякакъв достъп до него. Там сигурно имаше някаква тайна, за която никой не биваше да знае. Дали това не бяха въпросните покои с трите молитвени килима? Тогава за мен никак нямаше да е трудно да открия ключа на тайната, за който бе говорил Бен Нур. Не казах нищо на мюнеджията, но взех решение да посветя в Мека специално внимание на този „дом на молитвата“. Но засега още не бях стигнал чак дотам. Най-напред трябваше да се занимая със стария сляп човек, седящ тук пред мен. И в този миг ме споходи една мисъл, съвсем непринудено и на пръв поглед направо възмутителна, но може би тъкмо заради това имаше двойно по-голяма прелест за мен. Не беше ли възможно да върна на слепеца зрителната способност на неговите очи? Аз от самото начало хранех предположението, че ослепяването е настъпило вследствие прекомерното пушене. Сега се питах дали отравянето е напреднало толкова, че лечението да е невъзможно. Но това ми се струваше съмнително, тъй като неговата слепота още не беше пълна. Нали мюнеджията беше казал веднъж, че съвсем близки предмети може да различи като сенки с разлети очертания. И какво сега, ако чрез забрана на отровата станеше възможно последният стадий на развитие на очната болест да се доведе до застой и на почти угасналия очен нерв се влее нова сила? Нямаше ли един такъв успех да е най-бляскавата коронация на оздравителния процес в душата на клетника, който Божията милост, както се надявах, скоро щеше да доведе до благополучен край? Тази идея буквално ме въодушеви и аз не се поколебах да пристъпя към реализирането й.

— Мюнеджи — започнах непосредствено, — не би ли желал да станеш отново зрящ?

Запитаният трепна. Такъв въпрос очевидно не беше очаквал.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че може би, но наистина само може би, би могъл да си възвърнеш зрителната способност, ако си готов да сториш това, което поискам от теб.

— Ефенди, ако ми го беше казал някой друг, щях да му се изсмея или да си помисля, че ме взема на подбив. При теб това е изключено. Ето защо те питам: какво изискваш от мен?

— По-напред трябва да ти задам един друг въпрос. Мюнеджи, мислиш ли, че нашата среща в пустинята беше случайност?

— Не. Знам, че на човека всичко му е предопределено от късмета.

— За мен също няма случайност. За благоразположен или враждебен намираш късмета, дето се срещна с мен?

— Ефенди, как може още да питаш? Без теб нали щях да загина.

— Това исках да знам. Сега слушай! Аз не считам за случайност също осенилата ме мисъл, че до слепотата те е довело силното пушене. Някакво неизразимо предчувствие в мен ми подсказва, че мога да ти помогна. И затова те моля, откажи тютюна!

— Ефенди, знаеш ли какво искаш от мен? Пушенето за мен се е превърнало в привичка, доставяща ми единствената наслада, която имам още в живота. И ще ми е много трудно да изпълня молбата ти.

— Зная. Но аз изказвам тази молба не заради мен, а заради теб. Вярно, ако ми принесеш тая жертва, не мога в отплата да хвърля на везните едно твърдо обещание, а само споменатото „може би“ Но въпреки това те моля, принеси жертвата! Принеси я в дар на Аллах! И дори да не я приеме в този смисъл, толкова повече ще му хареса като изкупление.

— Като… изкупление…?

— Да, като изкупление за големия грях, който си извършил. Вече ти казах, че никой човек не може да загуби покоя на сърцето си без собствено провинение. А сега знам, мюнеджи, че ти тоя покой, чиято загуба те прави толкова нещастен, никога не си го притежавал.

— Тоя покой… казваш… никога… не съм го… притежавал…?

— Да — отговорих категорично. — Спомняш ли си, о, мюнеджи, че веднъж ми постави въпроса дали имам любовта? Аз ти дадох отговор, който не те задоволи. А сега аз те питам, дето твърдеше, че имаш любовта, наистина ли я имаш? Не е необходимо да ми даваш отговор, аз ще го сторя вместо теб, като ти кажа: ти нямаш любовта, никога не си я имал.

С преднамереност говорех с него строго, почти сурово, защото смятах за важно да го освободя от самомнителността, която го владееше. Ако този мъж трябваше да стигне до оздравяване, беше необходимо да отправи един дълбок поглед в самия себе си дори с риск това себеопознаване да му причини болка. И думите ми, изглежда, наистина го нараниха, защото опита бавно да изтегли ръка от моята, но аз здраво я държах.

— Мюнеджи, изслушай ме! Ти притежаваш едно богато на съкровища сърце. И ведно с него предлагаш на човечеството цялата красота и доброта, която живее вътре. Но докато го правиш с едната ръка, веднага протягаш и другата и искаш в отплата ответна любов, както кахведжията^[21] ти подава с едната ръка филджан^[22] великолепно ухаеща мока, а с другата приема парите. И когато хората приемат моката от десницата ти, но удрят протегнатата за плащането левица, ти дръпваш оскърбено и двете ръце и даряваш цялата си душа на един човек, на един-единствен, своята голяма, богата душа, която в крайна сметка принадлежи на цялото човечество. И към този човек проявяваш почитание, граничещо направо с боготворене, каквото един човек никога не би могъл да заслужи. И при това положение се учудваш, че Аллах оттеглил от теб ръката си, като спокойно е допуснал и наблюдавал как точно от този твой „закрилник“ ще ти бъде причинено най-голямото разочарование в живота. Наистина ли беше твоята любов единна, неделима, както говореше, божествената искра, която пламти и гори над целия свят, или просто едно идолопоклонничество, култ в чест на един-единствен човек? А че той по-късно се е разкрил като лош човек, това няма никакво значение. Грехът ти щеше да е същият, ако твоята любов беше насочена към най-достойния, най-заслужаващия. Ако си притежавал истинската любов, ако не само си я проявявал, но си я и живял, сега нямаше да се луташ относно Аллах. Защото истинската любов не се надява и не желае, както казва Китаб ел мукаддас^[23] на християните, и именно затова не познава разочарование. Тази любов води към Бога. Бог самият е любов… и покоят е в Бога. Разбираш ли сега защо заявих, че не си притежавал нито любовта, нито покоя? Защото тези две неща са неделимо свързани едно с друго.

Мюнеджията бе слушал много внимателно думите ми. Сега дълго седя вглъбен в себе си. Какво ставаше в него? Щеше ли ферментацията в неговата вътрешност да доведе до бистрота? Най-сетне той прекъсна мълчанието и започна тихо:

— Бог е любов… и покоят е в Бога… Ефенди, твоите думи имат горчив вкус. Почти съм склонен да ти се разсърдя, но не мога, защото чувствам, че си прав, много прав. И твоето сравнение с кахведжията е вярно, съвсем точно. И сега разбирам за своя най-голяма болка, че обхванат от една чудовищна самомнителност, през целия си живот не съм излязъл от основните начала на проявяване на любовта. Тази самомнителност ме отведе, сега го знам, в обятията на Гхани. Тя е личната вина, в която не исках да повярвам и която се извисява сега пред мен толкова ясна, толкова ужасяващо ясна и голяма. И затова задачата на моя бъдещ живот ще бъде, ако Аллах ме дари с необходимите години, да изкупя тази тежка вина и да търся онази чиста, истинска любов, за която говорех с толкова високопарни думи, а пък тя е била за мен една заключена със седем печата книга. На теб, ефенди, трябва да благодаря за това макар и късно осъзнаване, както имам да ти благодаря още за толкова много други неща. Как да ти се отплатя, не знам, та нали съм един беден, сляп човек, който изцяло разчита на твоята доброта. Но поне ще направя опит. И нека първият знак на моята любов бъде изпълнението на твоята молба. За в бъдеще ще се откажа от тютюнопушенето. Дано даде Аллах да дойде ден, в който по съвсем друг начин да мога да ти се отблагодаря!

„Слава богу!“ за малко да извикам. Острият разрез, който бях направил в болната част на неговата душа, се бе оказал сполучлив. И то по-сполучлив, отколкото дръзвах да се надявам. Щеше да ми е много болно, ако тази благородна, търсеща Бога душа беше прехвърлила естествената и лесно обяснима неприязън към болезнения скалпел върху мен, хекима. Че той не го стори, му правеше чест. Защото малцина хора могат да чуят една унизителна истина от устата на друг, без да се почувстват дълбоко засегнати в своето самосъзнание. Ето защо стиснах здраво ръката на слепеца, когато отвърнах:

— Не говори за благодарност към мен, мюнеджи! Но благодари на Аллах, който ти даде чрез мен просветление! Когато се опознаеш в истинската си стойност, ти сам се освобождаваш. Едва ли е необходимо да ти казвам кой е врагът, който те държи вързан с далеч по-здрави върви отколкото самият Гхани, твоят мним закрилник. Хвала на теб, че го опозна! С това ти извърши първата крачка към новия ден, към светлината. Ти каза днес, че вчера, предоставен на бавна изнемога от глад и жажда, си почувствал в себе си целия ужас на пъкъла. Но това е било заблуда… за твое щастие, мюнеджи! Ти не си знаел, че за теб има още надежда. А надеждата е чужда на пъкъла, иначе нямаше да има пъкъл. Затова не се бой! Онова, което сега разравя болезнено душата ти, не е безнадеждната нощ на пъкъла, а — като бивш християнин ще избереш символа — пречистващият зной на Чистилището.

Звездите избледняха и покрайнината на пустинята поруменя от зарите на новия ден. Нека отидем да почиваме, мюнеджи, за да можем свежи и подсилени да погледнем утринното слънце и неговия сияен лик. Аллах я’тик нуро; йисаббахак билхер! (Аллах да те дари със светлината си, добро утро!)…