Карл Май, Франц Кандолф
В Мека (11)

Десета глава
Тръбите на Съда

— Сихди, като размишлявам върху събитията от последните седмици, те ми се струват почти като сън. И не знам дали да се дивя повече на безпримерната мъдрост, съобразителност и храброст, които проявихме и на които трябва да благодарим, че устояхме благополучно на всички опасности, или на природата и естеството на хората и нещата, с които си имахме работа и които и сега, след като всичко вече е минало, ми изглеждат едва ли не непонятни. Аллах, Аллах, какви хора има само! Не знам как става, ама в последните дни често си мисля за Гхани, макар напълно да приключихме с него и миналото. И често обронвам глава в мисли, как е възможно един шериф, един потомък на Пророка, да играе една толкова осъдителна роля като Гхани.

— Дивиш се? Аз не! Ти не си запознат с историята и порядките в тази страна, иначе щеше да знаеш, че в това отношение Гхани не е единичен случай. Нищо ли не си чувал за Али Ибн Саад ес Серури? Този шериф даже заемал при великия шериф Абд ел Мутталиб поста каймакам на Мека. Но това в никой случай не му попречило от снемането на емира до застъпването в управление на Аюн ер Рафик да бъде главатар на всички разбойнически племена, които правят несигурни пътищата от Мека за Литх и на някои места за Джидда. Следователно виждаш, че в тази благословена страна скокът от светеца до престъпника не е нещо нечувано.

Когато бяха изговорени тези думи, отдавна вече не се намирахме в Мека, а посред пустинята, по пътя от пасищата на бени лам за Бир Хилу. И това бе станало така.

Великият шериф ни беше поканил да бъдем негови гости по време на поклонническата седмица, но макар Халеф да опитваше да ме запали за тази идея, аз сметнах за по-добре да отклоня поканата. Работата беше твърде опасна. Не само защото като християнин никак нямаше да ми е приятно да привличам върху себе си вниманието на хората, изпълнени по времето на хаджа с най-голям фанатизъм, но и заради великия шериф, който в своите благородни помисли навярно не бе взел предвид, че моето присъствие би могло да се превърне в опасност и за него. Но аз бях толкова по-задължен да помисля за тези неща. Та нали в повечето случаи бях л считан за „гяур“, нагъл натрапник в най-голямото светилище на религията, и само съображението към и великия шериф въздържаше фанатичните мюсюлмани да проявят открито своето враждебно отношение към мен. Емирът едва-що се бе отървал с читава кожа от една голяма опасност. Но ако останех по-дълго в Мека, сигурно щях да му навлека още по-голяма.

Беше трийсетият ден от нашето пребиваване в Свещения град, когато Халеф, неговият син и аз за последен път се спуснахме по Главната улица, за да се сбогуваме с великия шериф. Той беше уведомен за нашето идване и ни очакваше. Сбогуването беше кратко и сърдечно. На емира му костваше усилие да прикрие вълнението си, а и аз се борех с чувствата си, когато ни подаде поред ръка. Моята задържа известно време и заговори с глас, в който се долавяше леко треперене:

— Ефенди, позволи да се въздържа от много приказки! Между приятели те не са необходими. Достатъчно е да ти кажа, че те обикнах, обикнах и твоите спътници. Да, обикнах те, макар да си друговерец.

После ни съпроводи до двора, където ни чакаше една радостна изненада. В сянката на зида стоеше, държан от коняр, един кон, при чийто вид сърцето ми затупка по-силно. Беше бакарраска чистокръвна кобила, както видях от пръв поглед. Късото, изящно, но мускулесто телосложение, малката красива глава с големи очи, изваяната шия, високо повдигнатата опашка, широките червеникави ноздри, гъстата грива с известните два въртела, които при бедуините биват смятани като признак за смелост и издръжливост… всичко това беше за познавача гледка, която пораждаше желанието веднага да се метне и да препусне по ширната, необятна пустиня.

Великият шериф се наслаждаваше на нашия прехлас. Беше видял животните ни и следователно знаеше, че сме познавачи. С леко движение на ръката, от което никой не би могъл да разбере каква жертва възнамерява да принесе емирът, посочи животното и каза:

— Моята любима кобила! Подарявам я на сина на шейха на хаддедихните. Великият шериф няма да остане по-назад от пашата. Дано новият господар я обича така, както я обичах аз! Тя никога няма да го изостави в затруднено положение. И дано когато седи на нейния гръб, си спомня от време на време за този, който му я е подарил и го е сключил в своето сърце. Аллах ейсаллимкум! (Аллах да ви пази!)

С едно почти насилствено движение и без дума да дочака от наша страна, емирът се обърна и в следващия миг беше изчезнал във вътрешността на своя палат.

Загледахме се слисано след него. Такъв кралски подарък не бяхме очаквали. За обяснение думите на емира трябва да отбележа, че вече притежавахме неджийския жребец, който бе принадлежал първоначално на шейха на бени себид. Пашата го беше подарил на хаддедихните, но действително едва след бележката на емира, за когото не беше останало скрито, че много ми се иска да го имам за разплода на Халеф. Сега към жребеца се добавяше и кобилата, чиято стойност, наистина, бе по-висока от неговата.

Първият, който се съвзе от удивлението и осъзна изгодността на положението, беше хаджията. Той буквално преливаше от „Машаллах!“ и хвалебствия относно „обилието от прозрение и достойното за похвала измерение на справедливото разбиране“ на емира. Присъединих се от сърце към радостта на храбрия дребосък. С този двоен скъпоценен дар племето на хаддедихните добиваше значително превъзходство над съседните племена.

Напуснахме града още същия ден, след като хаддедихните бяха изрекли в джамията Аср и се бяха помолили за закрилата на Аллах по обратния път към дома. Тръгнах с леко сърце. Опасното, рисковано дело беше завършило благополучно, наистина, и никой от нас не беше пострадал по никакъв начин, но въпреки това не ми беше трудно да се сбогувам с мястото, където бях прекарал един богат на събития период от моя живот. В крайна сметка имаше само един човек, за когото можех да помисля с топли чувства, и това беше великият шериф. Всички останали се бяха държали, след като узнаха, че съм християнин, към мен така, че не изпитвах антипатия, наистина, но не и чувство за приятелство. С една дума, бяха ми безразлични, а от безразлични хора човек не си тръгва с неохота.

И Кхутаб ага се чувстваше подобно на мен. Когато предградието Маабидех остана зад нас, насочи своята джемел близо до моята и каза:

— Ефенди, радостен съм, че оставихме Мека зад себе си. Тези така наречени „съседи на Аллах“ са доста неудобни съседи за своите ближни. Имам чувството, че ако не беше оказал една такава голяма услуга на великия шериф, щяха да ни изядат с все кожа и косми. Слава на Аллах, че вече не се налага да дишаме душния въздух на техните улици, а отново можем да пребиваваме под волното небе на Аллах. Казвам ти, предпочитам най-негостоприемната пустиня пред най-отбраните наслади на тоя град. Те приличат на превъзнасяната вода на кладенеца Зем-Зем, която има горчив вкус дори в устата на прежаднелия.

Понечих да отговоря, но не стигнах дотам, защото от далечината, по посока цитаделата, прокънтя невисок, но ясно доловим многократен тътен. Спрях неволно животното си и погледнах назад. Хаддедихните също бяха спрели.

— Аллах керим, какво беше това? — попита персиецът.

Хаджията веднага имаше обяснение подръка.

— Сихди, дали това не е прощалният поздрав на пашата? Ти веднъж нали ми разправя, че пристигането и заминаването на княжески особи се чества при вас в Запада с топовни изстрели. Може би пашата знае за този адет и иска да ни почете с него.

Бях принуден сърдечно да се разсмея на това детинско тълкуване на Халеф.

— Наистина ли ни считаш за толкова важни особи, заслужаващи такова разхищение на барут? Впрочем топовните изстрели от това разстояние явно би трябвало да звучат иначе и много по-силно. Не, аз имам по-добро обяснение, което няма нищо общо с нашите особи. Пашата е дал заповед да взривят и направят непроходим подземния достъп до крепостта.

— Я хесаре! (Жалко!) — рече Халеф разочаровано. — Но не мислиш ли, че се лъжеш? Защо му е притрябвало на пашата да разруши тоя хубав, солиден проход?

— Наистина ли трябва тепърва да ти го обяснявам? Защото той представлява една постоянна опасност за крепостта и града. А и какво иначе да прави пашата с прохода? Но нека оставим миналото на мира! Нашите мисли принадлежат на бъдещето.

Следващата ни цел бяха пасищата на атеибехите, родното място на Ханнех. Вестта за събитията в Мека отдавна ни беше изпреварила и съобразно това ни бе направено едно блестящо посрещане. Но ние не останахме много. Атеибехите направиха, наистина, всичко възможно, за да почетат прочутите родственици, и празници и барутни игри не липсваха, ала въпреки това сърдечно отношение между двете сприятелени ферках не се породи И аз много добре разбирах защо. Следствие дългогодишното общуване с мен, християнина, хаддедихните несъзнателно бяха възприели толкова много от християнството, че това бе повлияло върху целия им светоглед, и те вече не можеха да се нагодят към начина на мислене и възприятие на атеибехите. Достатъчно се знае от историята на страната, че това арабско племе и до днешно време се числи към най-непокорните. Великият шериф и пашата съумяваха само с цената на непрекъснат низ от дарове да закупят сравнително спокойствие и сигурност от техните разбойничества. При тези обстоятелства Ханнех първа се почувства не особено добре сред своите роднини и настоя за по-скорошно тръгване, макар да бяхме предприели „излета“ до атеибехите само заради нея. Стана така, че още на четвъртия ден си взехме сбогом с нашите домакини, след като трикратно бяхме заплатили гостоприемството, което навярно бяха и очаквали от нас, с ответни подаръци.

Но толкова по-голяма радост доставихме с посещението си при бени лам. Както вече споменах, би трябвало да обещаем на сбогуване с Абд ел Дарак, шейха на бени лам, че ще насочим обратния си път през дуара на бени лам. Изпълних с голямо удоволствие това обещание, тъй като през малкото дни на съвместното ни прекарване шейхът беше спечелил моето уважение и обичта ми. Той беше една благородна душа, която с цялата си сериозност и искреност търсеше истината. Поради това дните на сегашното ни пребиваване при бени лам също бяха посветени на задълбочени и сериозни разговори, в които за мен беше истинска радост да дам една ясна прицелна точка на все още неувереното опипване и търсене на шейха.

Това никак не ми беше трудно. За своя радост установих, че шейхът ме пресрещна на половината път в този мой стремеж, без каквато и да е подкрепа от моя страна. Заедно с вестта за събитията в Мека ни беше изпреварила и новостта около моята персона, а именно че Хаджи Акил Шатир ефенди всъщност е християнинът Кара Бен Немзи. Не е трудно да си помисли човек, че тази вест бе оказала голямо въздействие върху шейха, и когато стигнахме при бени лам, намерих почва, по-добра от която не бих могъл да желая за моята цел.

Бих искал да нарека преживените дни и часове в шатрите на бени лам най-хубавите „часове във Витания“, в които имах не само един, а много ученици. Моля изразът „часове във Витания“ да не се възприеме като грандоманщина от моя страна, сякаш искам да се поставя едва ли не на едно стъпало със Спасителя. Тази мисъл и на сън не ми идва. Но Спасителя е казал: „… дето са двама или трима, събрани в мое име, там аз съм посред тях.“^[1]

Ето защо съм убеден, че усилията ми не са били напразни и семето, което хвърлих в някои жадни сърца, не е попаднало на неплодородна почва.

Редом с другото от няколко дни ми се въртеше в главата една мисъл. Намирахме се близо до Бир Хилу, а мястото, където бяхме открили вързан слепия мюнеджи, беше отдалечено само на половин ден път езда оттам. Читателят сигурно си спомня, че когато напуснахме местността, той каза с гласа на Бен Нур:

„Погледнете още веднъж назад и запомнете това място, защото отново ще дойдете тук, когато се уреждат сметките!“

И всъщност сега бе времето да се сбъдне това изявление, прозвучало като предсказание. Бях любопитен как ли ще стане. Вярно, беше близо до ума, че ще поискаме да навестим онези места, където бяхме преживели толкова необикновени неща. Но в по-голямата си част те бяха от толкова трагично естество, а онази местност се намираше толкова настрани от пътя ни, че по собствен подтик може би нямаше да направим такава заобикалка. Не бях споменал нищо на Вернилов за тогавашното му изявление, а от другите знаех, че също са си мълчали. Ето защо сега бях толкова напрегнат по какъв начин ще тръгнат в изпълнение онези думи.

Вечерта преди отпътуването от бени лам руснакът дойде в шатрата, която делях с Халеф и неговия син, и каза:

— Ефенди, имам една молба, за която се надявам няма да ми се разсърдиш. Много ми се иска да видя местата, които бяха от толкова решаващо значение за мен. Та нали тогава бях сляп. Мисля, че ще разбереш желанието ми.

Това беше, което според всичко казано по-горе, трябваше да очаквам. И аз отново осъзнах, че през цялото време сме се намирали под едно висше водителство, от което вероятно сме можели да се отклоним, ако е било в намеренията ни, но това в никой случай нямаше да е от наша полза. Но пред графа си дадох вид на много учуден и отговорих:

— Смятах, че за теб е много важно да пристигнеш по възможност без забавяне в Персия. Имай предвид, че обиколният път през Бир Хилу ще ни отнеме най-малко два дни!

Вернилов отвърна усмихнато:

— О, ефенди, какво значение има в крайна сметка едно забавяне от няколко дни? В последно време ти основно ме научи на изкуството да проявявам търпение. Следвах ви с готовност навсякъде, където пожелахте да отидете. Останах толкова дълго в Мека и ви придружих до атеибехите и бени лам, макар сърцето да ме теглеше към Персия и към моя господар, и го сторих, без да мърморя. С това, мисля, си извоювах правото да изпълниш само този път моето желание. Моля те, стори ми тая услуга, съгласи се!

Сега дадох съгласието си и същевременно осведомих графа за онова странно изказване, което беше направил в пустинята. Той беше учуден и най-напред не каза нищо. После отговори:

— Ефенди, това, което ми каза, ме хвърля в удивление. Нямам представа какво е имал предвид Бен Нур с думите за уреждане на сметките. Би трябвало да се отнасят само за Абадилах, но той се намира в Мека, на много мили оттук. Както и да е, при всички случаи ще преживеем нещо, знам го със сигурност, ако направим предложения от мен обиколен път.

Съобщих на Халеф и шейха на бени лам променения пътен план. Първият нищо не възрази, а Абд ел Дарак дори изяви готовност да ни придружава с десет бени лам като почетен ескорт, докато се намираме в пределите на неговата власт. От само себе си се разбира, че приехме с радост любезното му предложение.

На следващия ден потеглихме след Аср, съпроводени от благословията на оставащите.

Нашата цел за днес беше една падина, в която бяхме прекарали нощта след срещата с мюнеджията. И по пътя към нея — яздех напред с Халеф и шейха на бени лам — проведох споменатия в началото на тази глава разговор с хаджията.

Зад нас яздеше персиецът, вдълбочен в сериозен разговор със своя съсед — графа. Последният вече не седеше както по-рано в тахтиреван, а яздеше открито една джамал. Здравето му през последните седмици беше толкова укрепнало, че смяташе да издържи на напрежението, без да се опасява от прекомерна умора. Въпреки възрастта си седеше като младеж на седлото. После идваше ред на Ханнех в тахтиревана до страната на своя син, който яздеше кобилата на великия шериф. А по-назад следваха хаддедихните и бени лам в неравномерни групи. Графът още повече се беше сприятелил с много по-младия на години баш насир. Те бяха почти неразделни и използваха всяка възможност да бъдат заедно. Така бе и днес. По време на цялата езда бяха задълбочени в своя разговор и сякаш за нищо друго нямаха очи и уши.

Вече няколко часа бяхме на път и можехме да се надяваме до един час да достигнем споменатата падина, когато едно изказване на персиеца, отнасящо се до събитията в Мека, ме накара да погледна назад. Но повече не проявих внимание към думите му. При обръщането погледът ми беше паднал върху нещо, което веднага ме застави да обуздая животното си. В посоката, от която идвахме, забелязах едно малко, рехаво и подобно на паяжина облаче на иначе ведрото небе. Веднага знаех какво означава, защото много добре познавах признаците на различните видове пустинни ветрове.

— Внимавайте, мъже! — извиках високо. — Побързайте да стигнем до някое закътано място, защото зад нас приближава самум!

Думите ми паднаха като бомба сред най-близките ездачи. Шейхът на бени лам, хвърли един къс поглед на облачето и извика уплашено:

— Аллах керим! Имаш право, ефенди, самумът идва! Горко ни, ако ни връхлети, преди да сме достигнали новия бивак! В откритата пустиня сме изгубени! Аллах да ни закриля и спаси!

Хаддедихните междувременно бяха приближили и гледаха любопитно и невярващо обекта, изтръгнал от шейха тези уплашени думи. Самумът е непознато явление в Джезирех. Синът на покритите с цветя степи не знае нищо за тази най-страшна от всички опасности на пясъчната пустиня. Също и Халеф не беше много по-опитен в това отношение от своите хаддедихни, защото възкликна безгрижно:

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Това малко, невзрачно облаче да предвещава ужасния самум? Сихди, трябва да се лъжеш!

— Не се лъжа, а и вече съм преживял не една пясъчна буря. И погледни, сега и животните усетиха грозящата опасност. Заключавам го от тяхното неспокойствие и начина, по който са се извърнали по посока очакваната буря. Да тръгваме и подтикнете животните си към най-голяма бързина! Нямаме време за губене.

Потеглихме отново. Камилите изобщо не се нуждаеха от подтикване, те от само себе си преминаха в по-бърз тръс. Ако хаддедихните все още продължаваха да се съмняват, скоро съмнението им премина в угриженост. Не след дълго лицата им станаха сериозни. Облачето зад нас ставаше по-голямо и по-голямо, а камилите още повече се разбързаха. Атмосферата прие жълтеникав цвят, който рязко премина в оловносив, а облакът устремно се разширяваше по небосклона зад нас. Обърнах се към хаддедихните и извиках предупредително:

— По-бързо, още по-бързо! Напредваме твърде бавно. Подтикнете животните с камшиците, иначе бурята ще ни застигне!

При моята камила, разбира се, подобно средство не беше необходимо. Тя така храбро галопираше, че трябваше да я обуздавам, за да не изляза далеч пред другите. Ако въпросът опираше само до мен, нямаше да ме е страх. Достатъчно беше само да приложа тайната на камилата и след десет минути щях да съм стигнал споменатата падина. Но аз отхвърлях това средство. Щях да се упреквам в страхливост, че в миг на опасност съм изоставил хората си.

Сега керванът се движеше толкова бързо, колкото камилите можеха да тичат, и земята буквално изчезваше под техните нозе. Ако издържеха, след четвърт час можехме да бъдем в заслона на долината. Но беше и крайно време. Слънцето, увиснало на западния небосклон, можеше да се види вече само като смътно очертание. Беше придобило тъмночервен цвят и грееше с половин сила. А когато погледнах назад, видях една тъмна стена, достигаща от земята до небето, която скоро щеше да ни настигне. Беше подетият от вихъра пясък, заплашващ да се превърне в наш саван.

Яздещият от страната ми Халеф беше притихнал. Другите също не се обаждаха, сякаш се страхуваха да не привлекат с някоя гласно изречена дума духовете на бурята. Но когато ни връхлетя първият пристъп на вятъра и едва не ни изхвърли от седлата, зад мен екнаха уплашени викове. Кхутаб ага, който очевидно никога не беше преживявал пясъчна буря, извика ужасено:

— Аллах керим! (Аллах е милостив!) Сякаш се кани да настъпи Яум ел ахър, Съдния ден. Аллах да ни закриля и предпази от гибелта!

Още не беше го изрекъл и зад нас се разнесе дълъг, протяжен и ехтящ тон като от туба. Същевременно и отпред започна да става тъмно.

— Я Аллах, на Неби! (О, Аллах, о. Пророк!) — обади се сега до мен Халеф. — Сихди, какво беше това? Мисля, че персиецът има право, Съдният ден настъпи. Това прозвуча като тръбата на Съда. Позволи, сихди, да погледна моята Ханнех! Ако е писано днешният ден да е последният, то нека умра поне до моята Ханнех.

Нямах време да му отговоря или да се интересувам какво върши, защото ураганът ни беше застигнал. Грабна ме, сякаш искаше да ме събори от седлото. Ако не се държах здраво за издигнатата предна част, щях да бъда отнесен. Хеджин вече не се подчиняваше на юздата. Побягна уплашено с мен и се впусна в бясна надпревара с халата. Единственото, което можех още да сторя, беше да давам с @метрека направление на вихрено бързото животно. В останалото го оставих на волята му.

Самумът все още не беше достигнал своята най-висока и най-опасна точка. Пясъкът още не беше долетял, а само бурята. И тогава, тогава видях на известно разстояние пред мен едно възвишение. Познавах го. Това беше земната вълна, зад която трябваше да се намира търсената падина. Не беше необходимо да насочвам животното нататък, то се водеше по своя инстинкт. В летящ бяг се понесе нагоре по височината и със същата стремглава бързина се спусна от другата страна. Още със стигането си в падината се хвърли така поривисто на земята, че едва намерих време да скоча от седлото. Притиснах се плътно към тялото на камилата откъм подветрената страна. После пъхнах края на дрехата си в устата, а около главата намотах чалмата. Едва го бях сторил и пясъкът ме връхлетя. Чух някакво шептене и пращене във въздуха и върху мен сякаш се срина дувар. После вече нямах никакви възприятия и желания, освен потребността да си поема дъх.

Чувах ли нещо? Не знам. Мислех ли нещо и какво мислех? Не мога да кажа. Спомням си само, като че до мен някой изричаше с треперещ глас Фатиха. После престанаха всякакви мисли и чувства. Дойдох на себе си от състоянието на зашеметеност, в което бях изпаднал, едва когато хеджин до мен се размърда. Опитах да се изправя; ставаше трудно. Около мен беше зловещо спокойно. Когато станах, видях какъв товар с пясък е лежал върху мен. А какъв ли при онези, които не са намерили заслон! Финият пясък се беше напъхал по всички отвори на тялото — в носа, ушите и дори в устата. Бях си стискал здраво очите под тюрбана, но прахът беше проникнал и под клепачите. Доста трябваше да се потрудя, докато го отстраня поне дотолкова, че да не чувствам болка. После се огледах.

Навсякъде пясъчни могили, от които стърчаха гърбове на камили и крайници на хора. В непосредствена близост до мен забелязах тахтиревана на Ханнех. Прегазих пясъка до него и установих за моя радост, че Ханнех се намира в добро състояние, изключвайки уплаха и пясъка, намерил път и до вътрешността на тахтиревана. Докато още стоях при нея и й помагах да слезе, около мен се оживи. Първият, който се измъкна от пясъка до камилата на Ханнех, беше Халеф. Погледът му веднага падна върху тахтиревана и като видя Ханнех, нададе възторжен вик. Предоставих го на ликуването му и на неговата съпруга и се обърнах да проуча какви поражения е нанесъл самумът. За щастие се оказа, че никой няма телесни повреди. Не липсваше никой, всички бяха успели навреме да достигнат закрилата на земната вълна. Но горко на нещастниците, изненадани от бурята в откритата пустиня! Те не са имали никакъв шанс при небивалата стихийност, с която този път беше настъпила!

Тази вечер си легнахме с чувство на неизразима благодарност към Бога, който очевидно ни бе взел под своя закрила. И аз отново имах възможност да се удивя на пътищата на Провидението. Първоначално не ни бе било в намерението да поемем по този път, отдалечен толкова много от правата посока, и само желанието на графа ни бе склонило да го направим. Ако не бяхме го сторили, днес вече нямаше да сме живи. Това е моето твърдо убеждение. Шейхът на бени лам ни разказа именно, че местността, северно от техните пасища, през която щеше да води нашият път, е лишена и от най-малкото възвишение. Изобщо не смея да си помисля каква щеше да е съдбата на всички ни, ако бяхме следвали първоначалното си намерение, а не волята на графа, която, както сега съзнах, е била воля и на Бен Нур.

Следствие на това, когато на утрото продължихме ездата, настроението беше много сериозно. Това беше сериозността на хора, убедени, че по чудо са избегнали смъртта. Потеглихме рано, заради водата, която отиваше на свършване. По наши сметки бяхме взели достатъчен брой мехове, наистина, но ужасната жега, съпътстваща самума, бе пресушила, колкото и кратко да бе продължила, в застрашаваща степен водните ни запаси. Толкова повече че изтощените хора и животни се нуждаеха от много вода. Ето защо бързахме още в ранния следобед да достигнем Бир Хилу. Яздех с руснака и персиеца напред. Халеф днес се придържаше през повечето време край своята Ханнех и сина си, а Абд ел Дарак се намираше при своите хора.

Нашата следваща цел беше мястото, където бяхме намерили графа, и от само себе си се подразбираше, че разговорът се движеше по пътища, които лежаха настрани от обичайния материал за беседване. Така заговорихме и за превъзмогнатата вчера смъртна опасност и по този повод персиецът отбеляза:

— Ефенди, на мен и сега ми се изправя косата, като си помисля за вчерашното преживяване и изпитания страх. Наистина се чувствах, сякаш наближава свършекът на света. Аллах, Аллах, щом една пустинна буря може да предизвика такъв ужас, как ли пък ще се чувства душата, когато архангел Израфил надуе тръбите за Съда! Никога ужасът от това събитие не е идвал така близо до съзнанието ми както вчера и съм убеден, че споменът за този страшен час никога няма да се заличи от паметта ми. Какво впрочем мислиш ти? Смяташ ли, че Корана право осведомява относно Яум ер ахър, Съдния ден, и ако аз се обърна към християнството, мога ли да имам вяра на тези сведения?

— Защо не? Вярата в Съдния ден играе главна роля в учението на исляма, но също и в християнството, от което Мохамед точно в това отношение е заимствал много. Приликата между двете предания е поразителна и аз считам облечените в ориенталски одежди сведения на корана за напълно достоверни, с единственото изключение, че за връщането на Христос се говори като за обикновен човек. Но във всичко останало нещата стоят подобно, както и при това, което ни показа Бен Нур. Кажи, смяташ ли Ес Сират — Моста на смъртта, и Ел Мисан — Везните на справедливостта, за приказка?

— Аллах иа юкаддир! (Опазил Аллах!) — извика той изплашено. — Знаеш, че нищо в убежденията ми не стои така твърдо както тази истина.

— Виждаш ли? И все пак ти тогава каза, че нищо не си забелязал от Моста и Везните, макар тяхното съществуване да ти е било разкрито със сигурност, изключваща всяко съмнение. Разбираш ли сега какво имам предвид? Има истини, чието познание може да бъде предадено на човека само чрез сетивни картини и сравнения. Тези „нагледни средства“ са дрехата, с която се облича свръхсетивната истина, и цветовете, с които става видима за нашите очи. Работата на разсъдъка, и то на осенения от вярата разсъдък, е да търси и открие под тази дреха и зад тези цветове истинската, свръхсетивна същина. Човек трябва само да си даде малко усилие и после и през ум няма да му мине да се усмихва над истината или пък да я препрати заедно с дрехата й в царството на приказките.

Малко преди обяд наближихме местността, в която графът бе прекарал най-ужасните часове на своя живот. Когато последвахме по онова време дирята на Гхани, се отклонихме под прав ъгъл от нашия път. Днес не го направихме, а за да спестим време, се отклонихме още далеч преди това надясно от посоката ни, така че сега се придържахме точно по отсека на тогавашния път. До един час щяхме да стигнем мястото, което едва не бе станало гибелно за графа.

Посоченото време още не беше изтекло, но по различни признаци различих, че търсеното място не можеше да е далеч. Тогава право пред нас, на разстояние две-три хиляди крачки, се издигнаха две птици във въздуха, но без да се отдалечат. Очевидно се бяха подплашили от приближаването ни и сега описваха широки кръгове над мястото, на което бяха кацнали. Бяха два нусура^[2], както забелязах въпреки голямото разстояние. При появата им неволно бях спрял и другите приближиха. Те се впуснаха във всевъзможни предположения за присъствието на грабливите птици на това уединено място. По-рано споменах, че в тази посока на няколко дни път нямаше никакъв кладенец, така че едва ли бе за вярване, че някой ще навести тази пустош. Когато попитах Абд ел Дарак какво мисли по въпроса, той отговори:

— Ефенди, не мога да си представя друга вероятност, освен че по време на вчерашната буря някой странник се е отклонил от правия път и е рухнал тук.

Халеф направи усъмнена физиономия.

— Не мога да споделя това мнение. Един пътник би поел по керванския път, а той минава на много мили оттук. Това сигурно ще е някое хищно животно, някой чакал, свършил тук.

— Чакал в тази безводна пустиня? — подхвърлих аз. — Не го вярвам. Ти също така добре като мен познаваш привичките на тези животни, които никога не се отдалечават прекалено много от местността, където има вода. Но няма защо да си трошим напразно главите. Въпросното място и бездруго лежи на пътя ни. След няколко минути ще сме наясно с нещата.

Продължихме ездата и много скоро видяхме няколко точки, които се открояваха ясно на земята, Не се движеха. Ако бяха хора, трябваше да са мъртви. Не знам защо, но в мен се породи някакъв незнаен ужас. Нямаше как да не си помисля за Бен Нур, който ни бе казал, че ще се върнем точно на това място. Какво щяхме да намерим? И в каква връзка щеше да се намира то с тогавашните ни преживелици? Следващият миг щеше да го покаже. Машинално подтикнах моята хеджин към по-бърз ход, така че излязох на известно разстояние пред другите. Приближавайки, видях, че се касае за един човек и една камила, лежащи наполовина зарити от пустинния пясък в зловеща самота. Още двайсет крачки на хеджин и достигнах мястото. Скочих и започнах да газя през дълбокия пясък, струпан около двете тела, към човека с вид на мъртвец. При това трябваше да мина край камилата, която при моето приближаване направи напразно усилие да се надигне. По всяка вероятност си беше строшила крака и ако не бяхме дошли, щеше да умре по бавен и мъчителен начин. Но сега не беше време да мисля за животното. Гледката на живото, макар и безпомощно създание ме изпълни с надежда, че може би и за ездача все още имаше спасение. Стигнах с усилие до мястото, където лежеше мъжът, и се наведох. Но тутакси отскочих със силен вик на ужас. Лешоядите бяха подхванали зловещия си пир и му бяха изкълвали очите, но нашето идване им беше попречило да продължат своето унищожително дело.

Но не ужасяващата гледка на кървавите очни кухини ме разтърси така — човек като мен не можеше толкова лесно да бъде изведен от самообладание, — че нададох крясък. Аз познавах твърде добре това лице, обкръжено от прошарена коса и брада. Но трябваше да се уловя за главата, за да се убедя, че не сънувам, защото този, на когото принадлежеше това лице, беше… Гхани!

През моя бурен живот съм стоял пред множество трупове, но трябва да призная, че никога не съм изпитвал такъв ужас както сега. Сякаш цялото ми тяло се бе вледенило. И действително, когато осъзнах това чувство, усетих, че зъбите ми тракат като в леден мраз. Гхани тук, точно на това място, което беше избрал за извършване на най-голямото престъпление в своя изпълнен със злодеяния живот! Това навяваше размисъл! Но сега бях изтръгнат от размишленията, които ме бяха навалили с цялата си тежест. Спътниците приближиха — начело Халеф, следван от графа и персиеца. Хаджията ми викна още от седлото:

— Какво намери, сихди? Кой е…

Думата заседна в устата му. Очите му се бяха плъзнали по мъртвеца и се бяха приковали с безграничен ужас върху неговото лице. Същият ужас, примесен с удивление, бе изписан и по физиономиите на околностоящите. Отклоних вниманието си от тях и го насочих към двамата мъже, които от всички нас бяха изпитали най-големи страдания от Гхани — Вернилов и Кхутаб ага. Те бяха безмълвни, съвсем притихнали. Но с толкова по-красноречив език говореха очите им, език, който твърде добре разбирах, Цялата им душа беше изложена в израза, с който гледаха лежащия пред нозете им мъртвец, Следвайки едно внезапно внушение, улових ръката на русина. После заговорих с треперещ, не се срамувам да го призная, от вълнение глас:

— Погледнете още веднъж назад и запомнете това място, защото отново ще дойдете тук, когато се уреждат сметките. Граф Вернилов, ти поиска да видиш мястото, където си изживял своите най-горчиви часове. Огледай се! Твоето желание се изпълни, и то по начин, който нито ти, нито някой друг от нас е могъл да подозира. Ти и персиецът се отказахте от наказанието на този човек. В замяна на това ви бе дадено удовлетворение, по-валидно от което не би могъл да ви даде и най-неумолимият земен съдия.

Когато свърших, очите на графа се отклониха от мъртвеца и се зареяха в далечината. Дълго стоя така неподвижен. После обърна лице към мен и отговори:

— Ефенди, ти казваш, че ни е било дадено удовлетворение. Но Бог ми е свидетел, че на драго сърце бих се отказал от него. Този мъж извърши спрямо мен една ужасна неправда, ала въпреки това аз отдавна съм му простил. И ще го повторя още веднъж пред лицето на неговата бездиханна тленна обвивка: прощавам му от все сърце. Там, където Бог е взел наказанието в свои ръце, жалкият човек няма право повече да мисли за отмъщение.

Този отговор бях очаквал. И за моя радост персиецът се обади:

— Аз също съм далеч от мисълта да се радвам на ужасния край на Гхани. Дано Аллах му прости, както съм му простил аз! И дано мине благополучно по Ес Сират, Моста на смъртта! Не мислиш ли, ефенди, че преди края си може да е стигнал до съзнание за големината на своята вина? Не е необходимо да ми отговаряш, защото предварително знам какво ще ми кажеш. И умея също така добре, както си ме учил, да правя разлика между неправда и извършител на неправда. Ти казваше, че човек трябва да ненавижда неправдата, но да обича неправедния. И аз желая да постъпвам съгласно това предписание, сега и занапред. Предлагам да му направим едно пристойно погребение. Неговият труп не бива да служи за храна на лешоядите от пустинята.

С какво удоволствие се съгласихме с това предложение! Не можех да се начудя на начина, по който персиецът се държеше напоследък и сега отново пред трупа на смъртния си враг. Само до неотдавна въплътен мохамеданин, сега мислеше и говореше за любовта с вещината на християнски проповедник. Не можех да постъпя другояче, отидох при него и му стиснах развълнувано ръката.

След като сърцата получиха своето, можехме да помислим и за други неща. И тогава се натрапи преди всичко въпросът, как се е озовал тук, посред пустинята, Гхани, за когото смятахме, че се намира в най-дълбоката подземна тъмница на Мека? Халеф открито изрече въпроса, който навярно си задаваше всеки от нас:

— Сихди, как е успял Гхани да офейка тайно от зандана?

С категоричен тон отговорих:

— Аз нямам действително особено високо мнение за благонадеждността на турския гарнизон, но не считам Гхани за човек, способен да реализира без чужда помощ един план за бягство. По мое мнение загадката има две обяснения.

— Чак две? Възбуждаш любопитството ми.

— Аз считам два случая за възможни. Или доброто разбирателство между пашата и великия шериф след нашето заминаване е престанало и пашата е поискал с освобождаването на главния виновник да нанесе удар на емира. Но това предположение при характера на пашата, който по разумни причини ще се стреми да избягва един открит разрив с княза на Мека, не ми се струва много вероятно.

— Дотук ясно. А второто обяснение?

— Или Гхани е получил свободата си чрез посредничеството на великия шериф.

— Машаллах! Не го вярвам. Емирът все пак няма да вземе да помага на собствения си враг да добие свободата си, я!

— Защо не? Аз не го опознах като мъж, който ще вади непримиримостта на преден план, ако има причини да прояви милост.

— Говориш за причини? Аз не знам нито една, която би могла да го накара да даде свободата на човек, чийто стремеж е бил неговата гибел.

— Лъжеш се. Такива причини има достатъчно.

Я си помисли, че Гхани принадлежеше към най-прочутата шерифска фамилия на Кватадах, с която великият шериф се намира в близко родство. Колко мъчително трябва да е било за деликатния емир да знае, че в Джияд е затворен мъж, стоварил незаличим позор върху цялото шерифство, и чиято родственост е един постоянен упрек за него и всеки пряк потомък на Мохамед. При тези обстоятелства аз смятам за много вероятно, че в него се е породило желание да отстрани този неудобен камък. А това е било възможно само като му помогне да избяга, разбира се, при условие никога повече да не се мярка на територията на Свещения град. От някаква опасност в бъдеще нямало защо да се страхува, тъй като Гхани до такава степен се бе компрометирал от неуспялото съзаклятие, че не можеше да се надява да намери необходимите привърженици за евентуални планове за отмъщение.

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Така, както обясняваш нещата, вече не ми се струват толкова невероятни и сега аз самият мисля, че горе-долу така трябва да са се случили. Но по каква причина Гхани и сега е избегнал керванския път и е потърсил необитаемата пустиня? Тук сигурно се крие нещо, което ние не знаем.

— Аз също го считам за вероятно, макар и да не мога да се сетя за причината. Може би е искал да отбягва срещата с хора, които го познават и на чиито въпроси е щял да бъде принуден да отговаря, а това, както лесно може да се разбере, не му е било присърце. Но да оставим настрана всички тези безполезни предположения, които така или иначе не могат да ни доведат до сигурен резултат, и да побързаме с погребението, та да стигнем до Бир Хилу, преди запасите ни от вода съвсем да са се свършили.

За да попречим на „дейността“ на лешоядите върху трупа, нямаше да е достатъчно да струпаме върху него само една пясъчна могила, която следващата буря щеше да отвее. Ето защо започнахме да разкопаваме в близост земята. Това не беше лесна работа, наистина, тъй като липсваха необходимите инструменти, но хората работеха усърдно и след половин час беше изкопана достатъчно голяма яма да побере трупа. После хаддедихните издърпаха вкочаненото тяло от пясъка и го положиха пред дупката. При това бе направено едно откритие, което преди туй ни се беше изплъзнало, понеже трупът бе покрит до шията с пясък. Дрехата на Гхани беше съвсем пропита отпред на гърдите с кръв. Това можеше да е станало само от някоя рана, и то немалка, която Гхани си е причинил при падането от камилата. Разтворих кхамиса^[3] горе при врата и… не можах да сдържа един висок вик на удивление. Гръдният кош на Гхани беше напълно смазан и представляваше една безформена кървава маса. Тази ужасна рана можеше да бъде причинена само от някой много тежък предмет, който в момента на падането му се е стоварил върху него и е предизвикал мигновената му смърт. Следователно тя не беше настъпила в резултат на задушаване, както си бях помислил първоначално. Но от какво естество беше този предмет и къде се намираше сега? Вероятно, или по-скоро сигурно, беше заровен в пясъка близо до мястото, откъдето бе измъкнат трупа. Дадох заповед на хаддедихните да започнат да разравят. Междувременно аз отидох при хеджин на Гхани и я прегледах. Предният й десен крак беше строшен непосредствено под колянната става, така че за оздравяване на животното при сегашните обстоятелства не можеше да се мисли. Отидох да взема карабината си „Хенри“ и с един изстрел в окото го освободих от мъките.

Едва изстрелът беше отзвучал и от мястото, където хаддедихните копаеха, отекна вик. Един от тях вдигна нависоко някакъв предмет, но той беше толкова малък, че от мястото, където се намирах, не можех да го различа. Но веднага бях осведомен, защото Халеф извика:

— Машаллах, една златна меджидийех!^[4] Продължавайте да ровите и няма да се учудя, ако намерите още.

И действително скоро излязоха на бял свят още няколко, което импулсира хаддедихните да търсят с удвоено усърдие. Пясъчният куп, под който беше лежал затрупан Гхани, ставаше все по-малък и по-малък и накрая се оголи един дървен сандък, обкован със здрави железни шини и с измерение около две квадратни стъпки. Беше толкова тежък, че двама хаддедихни с голямо усилие успяха да го вдигнат. По единия ръб, вероятно този, който се е ударил в земята, се беше разпукал и от вътрешността нещо проблясваше като червеникаво злато. Да не би пък сандъкът в крайна сметка…? Не можах да довърша мисълта, защото в същия миг като светкавица ме озари споменът за онова паметно махкаме в палата на великия шериф, когато бях извикал на Гхани да се пази да не би храмът, който е изградил на Мамона, да рухне и да го погребе под развалините си. Ако сандъкът наистина не съдържаше нищо друго, освен злато, тогава неговото тегло действително бе обяснимо и ужасната рана на Гхани вече не представляваше неразрешима загадка. Но при това положение трябваше да разглеждам като внушение свише тогавашните си думи, сбъднали се сега по толкова ужасен начин. С неописуеми чувства в сърцето наблюдавах как хаддедихните се опитват да отворят капака. Известно време той се съпротивяваше на техните усилия, но после ключалката поддаде, капакът отлетя и…

— Машаллах! — извикаха околностоящите слисано и зяпнаха с широко отворени очи блесналото съдържание на сандъка — беше до ръба пълен с жълтици.

Настъпи внезапна тишина. Хаддедихните бяха чули в махкаме моите отправени към Гхани думи и много добре разбираха значението на това разтърсващо събитие. Очите им удивено се стрелкаха между златното съкровище и мен. Персиецът също стоеше вцепенен. И гласът му трепереше, когато след известно време наруши тишината:

— Ефенди, твоето пророчество, твоето предсказание! Спомняш ли си го? Гхани намери края, който му предрече. Аллах да бъде милостив и състрадателен към неговата душа!

Как се е добрал Гхани до съкровището и къде го е бил скрил. Пашата бе наредил да претърсят внимателно къщата му, но не бяха намерени много пари в наличност. Аз също бях на мнение, че цялото му състояние е било скрито в Бейт ес Сала. А сега се оказа, че той е бил достатъчно благоразумен да скрие парите си на различни места. И кой му е помогнал да пренесе тежкия сандък? Това бяха въпроси, на които навярно никога нямаше да се получи отговор. Във всеки случай сега имахме обяснението защо Гхани и този път се е отклонил от обичайния път. Искал е да избегне всички нежелани срещи, които биха могли да станат опасни за съкровището, а оттам и за самия него.

За чест на хаддедихните и бени лам мога да кажа, че запазиха самообладание при вида на съкровището. По тях не се забелязваше и следа от трескавата алчност, която толкова често бях имал възможност да наблюдавам при златотърсачите в Дивия запад. Аз самият открай време съм бил на мнение, че има по-големи богатства от златото и среброто, и хаддедихните лека-полека бяха започнали да споделят това гледище. А що се отнася до бени лам, то поне шейхът им бе проявил удивително самообладание преди време, когато с толкова лека ръка се отказа от „Съкровището от крайници“, макар вече да го притежаваше. Освен това сега трябваше да се погрижим и за други неща, които бяха по-належащи — погребението на меканеца и потеглянето към Бир Хилу. И тъй, сандъкът беше отново затворен и временно натоварен на една товарна камила.

Положихме трупа на Гхани в приготвената яма и го покрихме с извадената пръст. Когато почти бяхме свършили и оставаше открито само лицето, графът, който досега се бе молил мълком, се обърна към мен с молбата:

— Ефенди, позволи да дам на бездиханното тяло на Абадилах последната шепа пръст! Но преди туй бих желал да се помоля над него със сурата, озаглавена „Разгонването“. Ти я знаеш също така добре като мен и ти е известно, че не съдържа нищо против нашата вяра. Ето защо може да бъде изричана от всеки християнин.

Дадох мълчаливо съгласието си и графът започна с дълбоко вълнение пред сериозно смълчаните край гроба хаддедихни и бени лам:

„С името на Всемилостивия и Милосърден Аллах! Когато Небето се разцепи и когато звездите се разпръснат, и когато моретата прелеят, и когато гробовете се преобърнат, ще узнае всяка душа какво е извършила и какво е пренебрегнала. О, човеко, какво те съблазни против твоя щедър Господар, който те създаде равен и беше справедлив към теб и създаде те във вид, който той пожела? Но не! Вие считате лъжа Съдния ден. И наистина бдят над вас пазители, писари благородни. Те знаят и записват онова, което вие правите. Наистина праведните са сред благодат. И наистина грешниците са в Джехеннема. Ще горят там в Съдния ден и не ще могат да се скрият от него. И знаеш ли ти какво е Съдния ден? И после — знаеш ли какво всъщност е Съдния ден? В този ден душата не може да направи нищо за другата — властта в този ден е на Аллах.“^[5]

* * *

Вече стигнах до края и мога да се досетя, че някои читатели ще имат желанието да получат точна информация за всяка отделна личност, спечелила тяхното съпричастие. С няколко думи мога да изпълня това желание. При Бир Хилу Абд ел Дарак си взе сбогом с нас и това стана в изключително сърдечна форма, защото знаехме, че сбогуването е за цял живот. Той взе половината от златото. Всъщност според законите на пустинята можеше да предяви претенции за цялото съкровище, тъй като бе намерено в обсега на властта на бени лам. Но той съвсем правилно отбеляза, че е нямало да види и един пиастър, ако не е бил споходен от мисълта да ни придружи донякъде с почетен ескорт. Другата половина беше присъдена на хаддедихните и тя имаше толкова висока стойност, че оттук нататък с право можеха да бъдат причислявани към най-богатите племена на Джезирех. За аскерите на персиеца, както вече споменах, бе помислено достатъчно по друг начин.

На мястото, където меканците бяха погребали слепия мюнеджи, смятайки го за мъртъв, персиецът и графът се разделиха с нас — първият, за да се върне в Мешхед Али, вторият, за да поеме през Багдад и Керманшах пътя за Техеран. Двамата стигнаха благополучно своята цел. За Кхутаб ага мога да кажа, че поддържаме оживена кореспонденция. Той е много щастлив и се радва на високо уважение по свещените места на Шиа. Използва влиянието и възможностите си в духа на онази любов, която му бе открита в миг на смъртна опасност, и за която се превърна на думи и дела в ревностен апостол.

Граф Вернилов беше отново назначен и възстановен от шах Наср-ед Дин във всички служби и постове, които бе заемал преди години. Той работи още няколко години за благото на народа, на когото той, прокуденият от своето отечество, бе отдал своята любов. А когато се спомина, беше искрено оплакан от владетеля и цялата страна.

Аюн ер Рафик преживя дълго време на управление, което един познавач на историята на Мека би нарекъл голяма рядкост. Той седя двайсет и три години на шерифския трон и почина през 1905 година. Събитията, разказани в тази книга, му бяха отворили очите за празноглавието и покварата на меканското „отбрано общество“ и му бяха дали в ръката оръжия, с които успешно да се справя с машинациите на своите противници. Към Високата порта също се прояви като мъдър държавник. Привидно се съгласяваше с всички нейни изисквания, но в действителност и на косъм не отстъпваше от своята позиция и власт. Както навремето бе излязъл победител срещу Осман паша, така запази безспорно превъзходството и пред неговия приемник. Но ако може да се вярва на вестникарските репортажи, той го използваше не за лична изгода, а в интерес на Хеджас.

А Халеф и неговите хаддедихни?… Когато стигнахме близо до Ефрат, напред бяха изпратени двама хаддедихни като бързи вестители, които трябваше да осведомят за нашето пристигане. Бяхме посрещнати с ликуващо въодушевление от цялото племе. Сега според бедуинския обичай нашето благополучно завръщане би трябвало да бъде отпразнувано с поредица тържествени игри и победни пиршества, но за чест на хаддедихните трябва да кажа, че този път те изобщо не помислиха за тези неща. Вместо това Халеф събра всички и по свойствения си безподобен маниер им разказа за забележителния хадж, донесъл толкова необикновени преживелици. И кой можеше да го упрекне, че за този разказ му бяха потребни не една и две вечери? Едва ли също подлежи на съмнение фактът, че се радваше на един отзивчив и внимателен кръг от слушатели, които следяха думите му с напрежение и затаен дъх. А когато започна да разказва историята на мюнеджията, сякаш откровение от друг свят изпълни с трепет техните души. И ги заля вълна от непознати досега чувства, които приеха облика на сериозни, святи намерения, когато пред духовните им очи възникнаха разтърсващите картини, даващи представа за една тъмна, неизследвана територия на душевните състояния, чието пълно разбулване и разбиране ни се открива едва в Смъртния час, когато душата ни застане трепереща и плаха.