Карл Май
Аллах ил Аллах! (17)

Шестнадесета глава
Шейх Тарик доказва какво може

Използвах почивката, за да се запозная с палатковото село по-добре. Още извън дуара се натъкнах на малка постройка. Беше изградена от камъни, а височината й стигаше малко над човешки ръст. Особено впечатление ми направи, че тя имаше дървена врата. Дървеният материал в оазисите на пустинята е голяма рядкост. А тази врата имаше и твърде странна заключалка. Състоеше се от четири, разположени на кръст едно срещу друго, дървени резета, които бяха тъй майсторски направени и се захващаха толкова здраво едно в друго, че само посветен човек можеше да отвори това сложно съоръжение.

Тъкмо в този момент покрай мен минаваше млада бедуинка, която бе ходила на кладенеца за вода.

— Каква е тази къщурка? — попитах я аз. Жената се спря, изчерви се и ме погледна смутено. Тя беше хубава. Имаше грациозно тяло и дълги мигли.

— Служи ни за сушене на бла халафа — бавно ми отговори тя.

Бла халафа представляват най-дребните и най-лоши фурми, които, след като се изсушат, се дават на добитъка за храна.

— Кой е нейният собственик?

— Шейхът.

— Отвори я!

Искаше ми се по-отблизо да огледам как стоят нещата, защото къщицата ми се струваше подозрителна. Както каза жената, тя служеше за съхранение на бла халафа, ала никак не заслужаваше да се заключва по този учудващ начин. Сигурно там се криеше нещо съвсем друго.

Младата жена направи крачка назад и много се смути.

— Не мога — отвърна ми със запъване. — Не знам как се борави с тези резета.

— Не лъжи! По лицето ти личи, че не казваш истината. Защо лъжеш?

Казах тези думи с толкова застрашителен тон, че тя се изплаши.

— Извинявай, ефенди! Не бива да я отварям — умолително рече тя и ясно видях, че трепереше от страх.

— Защо не?

— Бащата на шейха ни е забранил.

— Откога? От дълго време ли или едва откакто ние дойдохме тук?

Навярно много й се искаше пак да излъже, ала аз й отправих пронизващ поглед и тя не посмя.

— Откакто се появихте.

— Аха! А ти можеш да отвориш вратата, нали?

— Да.

— Хайде тогава!

— Бащата на шейха ще ме накаже.

— Сега аз заповядвам. Обещавам ти никой да не узнае, че ти си ми отворила. Какво има вътре?

Тя се огледа предпазливо наоколо и след като видя, че сме сами, пристъпи една крачка към мен и тихо отговори:

— Там е Али, робът на бащата на шейха.

— Кога го затвориха там?

— Щом свърши съветът.

— И защо?

— Не знам. Може би защото е подслушвал.

— А-а, подозирам, че се крои нещо сатанинско. Отваряй!

Тя се приближи до вратата, изтика резетата едно срещу друго в определена последователност, после бързо грабна стомната с вода и побягна. Вратата се отвори. Трябваше да се наведа, за да мога да надникна вътре. Видях нещо подобно на огнище, където изглежда горяха камилски тор. Над него на равномерни отстояния имаше поставки, на които вероятно се слагаха лесите за сушене на фурми. Но в момента те липсваха. На пода забелязах вързан човек, облечен само в една дълга риза. Около главата му беше увито одеяло и допълнително стегнато с отделно въже.

Хванах го за краката, издърпах го навън и го освободих от одеялото. Лицето на клетника беше подпухнало и придобило тъмночервен цвят, а очите му се бяха извъртели така, че се виждаше само бялото им. Той не бе имал достатъчно въздух за дишане и беше пред задушаване. Сега обаче си пое дълбоко и шумно дъх, а щом ме видя, нададе радостен вик.

— Хамдулиллах! Ти ли си, ефенди? Спасен съм!

— Ти си робът на бащата на шейха, нали?

— Да, ефенди!

— Защо господарят ти те е затворил тук?

— Защото се страхуваше, че ще го издам. Тъкмо бях тръгнал да те търся, за да те предупредя.

— За какво искаше да ме предупредиш?

— Да се пазиш от бащата на шейха, както и от всичките жители на селото. Бъдете много внимателни! Канят се да ви избият!

— Аха! Тъй си и мислех!

— Влязохте ли вече в дуара?

— Да.

— Тогава в името на Аллаха ви моля да вземете оръжията на бени зуафите. Искат да ви избият още докато спите.

— Много съм ти благодарен за предупреждението и се радвам, че вече направих всичко, за което ме съветваш. Всички зуафи са пленени, а оръжията им са в ръцете ни.

— Тогава значи вие сте излезли победители. Ефенди, ще ме принудите ли сега да стана и ваш роб?

— Не, свободен си!

След тези думи от очите на човека потекоха сълзи. Той сключи ръце и каза:

— Хвала на Аллаха! Дано ти се отплати за добрината в последния ти час!

— Как попадна в Сахара? Син на тази страна ли си?

— Не. От Стамбул съм.

— И как стигна дотук?

— Моят господар често пътуваше из земите по течението на Нил. Знаех за него някои неща, които можеха да му навредят. Ето защо той гледаше да се отърве от мен и затова тайно ме продаде на едно суданско племе. Когато си тръгна, ме задържаха. От своя страна те също ме продадоха и след различни войни, победи и поражения продължавах да сменям господарите си, докато най-сетне се озовах тук.

— Накъде смяташ да тръгнеш сега?

— Сърцето ме тегли да се завърна в родината си, о, господарю, но нямам никакви средства.

— Ще се погрижа да не си заминеш от това село с празни ръце.

— Ефенди, като ми върна свободата, ти ме дари пребогато. Ще започна да работя и ще спечеля парите, които са ми нужни, за да мога да замина за родния си град. Ако с твоето милосърдие ми дадеш само още някаква дреха, няма да искам от теб нищо повече.

При тези думи той посочи мизерната си парцалива риза.

— Разбира се! Веднага ще получиш, каквото желаеш. Ела, последвай ме!

— А пленен ли е и бащата на шейха?

— Да. Няма защо да се страхуваш повече от него.

Бързо се отправихме към дуара. Докато минавахме между шатрите, забелязах много добре, че жените са изплашени. Сигурно вече им бе станало ясно, че сме узнали намеренията им.

Заведох Али право в шатрата на стария Хулам. Жена му, една истинска мумия, чиято външност бе достойна за нейния съпруг, явно трепна, щом зърна роба.

— Познаваш ли този човек? — попитах я аз.

— Да, ефенди.

— Той се нуждае от дреха.

— Че откъде ще я вземе?

— От вас.

— От нас ли? — учуди се тя. — Нашият роб да вземе дреха от нас?

— Да. Отвори раклата си и извади най-хубавото празнично облекло на твоя съпруг!

Старицата ме погледна така, сякаш ме смяташе за невменяем.

— Побързай, иначе ще ти помогна!

Взех едно дебело въже, което висеше върху напречната върлина на шатрата, сгънах го на четири и заплашително го размахах над главата на опърничавата жена.

— О, Аллах! Веднага! Ей сегичка! — изпищя тя и толкова се разбърза да донесе дрехата, че само след две-три минути Али съвсем промени външността си и то много в своя полза. Заприлича на арабин от знатен произход.

— А сега ме последвай!

Изведох го извън дуара и се насочихме към мястото, където се намираха пленниците. Спряхме на подходящо разстояние от тях и му дадох следните указания:

— Остани да чакаш под тази палма! Ще дойдеш при мен веднага щом ти дам знак!

Отправих се към насядалите наблизо бени зуафи. Когато бащата на шейха ме видя да се приближавам, веднага надигна глас да протестира:

— О, ефенди, настояваме за справедливост! Ние сме военнопленници, а не престъпници. Защо заповяда да ни вържат?

— Защото си го заслужавате. Ти си лъжец, макар да си вече с единия си крак в гроба.

Старият си даде вид, че е обиден.

— Ефенди, ако не бях твой пленник, щях да ти потърся сметка за тази обида.

— Това може да се очаква от теб. А навярно щеше дори да ме затвориш за наказание в онази малка къщурка, където обикновено сушите бла халафата.

Старият се изплаши, но веднага пак си върна самообладанието.

— Не, но щях да се бия с теб, както подобава на истинския воин.

— А аз щях да те нашибам с камшика вместо да си послужа с каквото и да било оръжие, понеже така се полага на един подъл убиец. Ето, я погледни този човек!

Направих знак на Али, който бавно се приближи. Тъй като носеше нова дреха, бени зуафите не го познаха веднага.

— Кой е този мъж? — попита Хулам.

— Я го огледай малко по-добре! Той беше затворен в сушилнята.

— Аллах ил Аллах!

— Е, сега може би ще ми кажеш, защо го заключи там.

По лицето на стария се появи упорит израз.

— Да не би да съм длъжен да ти давам сметка? Той е мой роб и мога да правя с него каквото си поискам.

— Лъжеш се. Той беше твой роб. Тъй като ние сме победители, той не е вече твоя собственост, а наша. И изобщо трябва да отговаряш на всичките ми въпроси, ако не искаш да те принудя.

Хулам ми хвърли отровен поглед.

— И как смяташ да ме принудиш?

— О, има най-различни средства. Така например при негодници, които се инатят, много помагат удари с тояга.

— Искаш да ме биеш? — избухна той. — Мен, един шейх, един свободен син на пустинята?

— Ами! Нито си вече шейх, нито си свободен. И тъй, отговори ми! Какво е направил този човек, че си заповядал да го затворят?

— Наредих му да работи, а той не пожела.

— Лъжа! Разтревожил си се, че може да ни издаде, що за коварен план сте измислили на съвета. Така го беше вързал и така му беше стегнал едно одеяло около главата, че ако не го бяхме открили най-случайно, сигурно щеше да умре.

— Той искаше да ни погуби.

— Вече сте осъдени. Ще се отнесат към вас най-сурово. Запомнете го добре: всеки, който направи опит без позволение да стане от мястото си, ще бъде застрелян.

Навярно щях да продължа да се разправям с уличените в коварство бени зуафи, ако не бях прекъснат. Тъкмо в този момент в дуара връхлетя в галоп Хилал заедно със своите придружители и още отдалече извика:

— Идват!

— Колко са?

— Не успях да ги преброя. Яздят в гъста тълпа.

— Ами Тарик? Не видя ли и него заедно с воините му?

— Не.

— Я и аз да погледна! Води ме!

Наредих да ми доведат кобилата и заедно с Хилал излязохме на известно разстояние извън оазиса. Там с помощта на далекогледа на северния хоризонт съзрях някаква тъмна точка, която при по-внимателно взиране личеше, че се приближава.

— Те са, нали? — попита ме Хилал.

— Да. А още по-надалеч зад тях ми се струва, като че виждам тънка тъмна линия. Хващам се на бас, че е Тарик с неговите хора. Ако не се лъжа, бени зуафите ще пристигнат тук след около четирийсет и пет минути.

— Как ще ги посрещнем?

— Ще ги посрещнем така, че нито един-единствен от тях да не може да ни се изплъзне. Ще се разделим. Петдесет воини ще яхнат конете си и ще тръгнат на изток, а също толкова ще се отправят в галоп на запад, за да не бъдат забелязани от приближаващите се зуафи. Тези отряди ще опишат къса дъга, за да се свържат с намиращите се на север хора на Тарик. После този полукръг ще продължи да се затяга все повече и повече. Другите петдесет воини, защото последните петдесет ще останат при пленниците да ги надзирават, ще чакат тук, и в определен момент ще пресрещнат пред оазиса идващите насам неприятели. В никакъв случай не бива да допускаме да се стигне до схватка между шатрите.

— Кой ще командва хората?

— Аз ще поема командването тук в лагера. Ти ще предвождаш отряда, който ще тръгне на изток, а някой доблестен и храбър мъж, когото ти избереш, ще поведе западния отряд. Трябва така да съгласувате всичко, че да не подраните, нито пък да закъснеете. Нека побързаме! Нямаме никакво време за губене.

Върнахме се при шатрите. Само след броени минути Хилал напусна дуара с двата отряда и единият се отправи надясно, а другият — наляво. Всички тези приготовления естествено направихме така, че пленените бени зуафи да не забележат нищо. Не биваше да разберат, че след изпращането на сто и петдесет воини, отбраната на селото бе значително отслабена.

Настана време на по-продължително очакване, което използвах, за да изляза с моите петдесет ездачи почти до първите палми на оазиса, но го направих така, че приближаващият се неприятел да не ни забележи преждевременно.

Бени зуафите идваха в тръс, но той бе твърде бавен. И те и техните животни бяха изморени и изтощени. Освен това носеха и вестта за поражението си, а в такъв случай се знае, че не се бърза така, както когато идваш да известиш спечелената победа.

Естествено не изпусках от очи нито западния, нито източния хоризонт. И на двете места виждах по една едва забележима тъмна линия, която бързо се разтягаше в северна посока, за да влезе във връзка с предвождания от Тарик отряд. Както разбрах с помощта на далекогледа си, тази връзка се установи твърде скоро. Това стана още преди бени зуафите да се приближат до оазиса толкова, че да е възможно да различим отделните ездачи. Остана само хората от двете крила на Хилал да влязат в допир с моя отряд, и тогава врагът щеше да е напълно обграден.

Междувременно бени зуафите се приближаваха съвсем безгрижно и през далекогледа си забелязах, как те често се обръщаха назад и се оглеждаха да видят на какво разстояние е отрядът на Тарик, който ги преследваше. Изглежда те не можеха да проумеят, как един толкова малоброен отряд се осмелява да ги гони по петите.

По едно време неколцина от тях се отделиха и препуснаха в галоп към оазиса. Очевидно искаха да избързат, за да известят на хората в дуара за приближаването на воините, както и да ги осведомят за неуспеха на бойния поход.

Оттеглих моите хора леко назад, но самият аз заедно с достатъчен брой воини останах малко встрани, за да пропусна да преминат пратениците, които бяха само петима, и после да им препреча пътя за бягство.

Вестоносците стигнаха до палмите и минаха в тръс край нас, без да ни забележат. Веднага свърнах с моите хора подир тях и им извиках:

— Уакиф — стой!

Те спряха учудени и се огледаха назад. Много странно им се стори да видят зад гърба си неколцина конници, които преди това никъде не бяха забелязали.

— Инту гайин мин ахн — откъде идвате? Вестоносците се приближиха малко към нас и единият от тях ни подвикна:

— Това трябва да попитаме ние, а не вие. Тук вие сте чуждите хора. Откъде идвате?

— От север.

— Не е истина. В такъв случай трябваше да ви видим.

— Нима съм виновен, че не сте си отваряли очите по-добре?

— Аллах алакбар! Изглежда езикът ти е скаран с учтивостта. От кое племе сте?

— Тези мъже са бени салахи.

— Лъжеш!

— Човече, внимавай какво говориш! Аз съм Кара Бен Немзи.

— Кара Бен Немзи ли? Пак лъжеш. Този мъж е на север при бени салахите. Следователно ти си някой друг.

— Въпреки всичко аз съм този човек. Вчера сред дюните ви предупредих да не тръгвате да се биете, ала не се вслушахте в съвета ми и се втурнахте право към гибелта си. Ние пристигнахме тук преди вас и сега ви приканяме да се предадете.

— Ти да не си луд? Тук сред нашия дуар?

Зуафът измъкна металното копие от ремъка.

— Я остави копието си на мира! Какво ще направиш срещу нас? Огледай се де!

Зуафът хвърли поглед назад и забеляза неприятеля. Само един мой знак бе достатъчен и петимата ездачи се видяха обградени. Толкова бързо ги смъкнахме от техните животни, че не им остана никакво време да помислят за съпротива.

— Веднага ги разоръжете и ги отведете при другите пленници! — заповядах аз, понеже видях, че е време да посрещнем и останалите бени зуафи. Те бяха вече толкова близо, че можехме да различим лицата им. Наредих на хората си да образуват една редица и заедно с тях препуснах в галоп срещу врага.

Бени зуафите спряха веднага, щом видяха, че измежду палмите се появи толкова многочислен конен отряд и се втурна срещу тях. Дали бяхме приятели или не? Бяха ли това техните неспособни да носят оръжие хора? Не, невъзможно беше. Но нямаше как да сме и неприятели, защото откъде ли можеха да се появят тук и врагове? Може би бяха воините на някое приятелско племе, дошли на гости, докато самите те са отсъствали, заети със своя поход.

Тъй като не можеха да си отговорят на всички тези въпроси, те спряха, за да изчакат развоя на събитията. Накарах коня си да продължи, докато стигнах на такова разстояние от тях, че да могат да ме чуват. Тогава дръпнах поводите и им казах:

— Воините на бени зуафите имат изглежда лоши ездитни животни, щом допускат враговете си да стигнат до дуара им преди тях.

— Враговете ли? — попита техният предводител. — Та вие от кое племе сте?

— От племето на бени салахите!

— Шегуваш се. Че как ли са могли тези песове, дано Аллах ги погуби, да ни изпреварят?! Аз ти казвам, че преди и един бени салах да успее да…

Тук предводителят бе прекъснат, тъй като един от неговите воини изплашено възкликна:

— Кара Бен Немзи!

— Кой? Този ли?

— Да.

— Кул шеятин — по дяволите! Не се ли заблуждаваш?

— Не, той е.

В резултат на тази вест всички бени зуафи посегнаха към оръжията си. С остър повелителен глас им заповядах:

— Оставете оръжията си на мира! Те няма да ви помогнат.

— Ти си луд! — викна ми предводителят им подигравателно. — Та ние сме близо двеста души, а вие едва петдесет.

— Ами тогава поогледайте се наляво и надясно, а също и назад!

До този момент бени зуафите бяха насочили цялото си внимание само напред. Ето защо не забелязаха нищо от онова, което ставаше от другите страни. Двата отряда на Хилал се бяха обединили с хората на Тарик и вече се приближаваха в галоп. Преди още бени зуафите да успеят да заемат отбранителна позиция, се видяха обградени отвсякъде. Вярно, по численост почти не ни отстъпваха, но в гъстата тълпа на противниците ни нашите пушки можеха да нанесат такива загуби, че вероятно само малцина от тях щяха да останат живи.

— Сега виждате ли, че всяка съпротива е излишна? — казах аз. — Превзехме вашия дуар и пленихме всичките му жители.

— Аллах ил Аллах! Пленихте ли ги?

— До един. Бащата на убития ви шейх също е пленник. Затова направете онова, което ще ви помогне да спасите живота си. Ще останете между нашите воини. Ако всеки от нас стреля само по веднъж, всички до един сте загубени. А още вчера разбрахте, че куршумите ни винаги улучват целта.

Бени зуафите смушиха своите животни да се скупчат по-близо едно до друго и започнаха да се съвещават. По погледите им си личеше, каква ярост ги бе обзела. След известно време изглежда се споразумяха. Човекът, който бе говорил и преди, отново взе думата:

— Какви условия ще ни поставиш, ако се предадем без съпротива?

— Ще ви подарим живота.

— И нищо повече? Ами какво ще стане с имуществото ни?

— По този въпрос ще трябва да направим съвещание. Нямаме желание да ви оставим да измрете от глад.

— Самият аз не мога да заповядам да се предадем. Само временно съм предводител. Доведи ни стария Хулам! Ще постъпим както той ни нареди.

По време на този разговор Хилал се приближи до нас. Той чу последните думи и ми направи знак да се отдръпна с него встрани. Там ме попита:

— Ефенди, ще изпълниш ли волята им, ще наредиш ли да доведат стареца?

— Да, върви да свършиш тази работа!

— Защо? Защо са ни такива дълги преговори? Нима решението на враговете ни ще зависи от желанието на човек, който е наш пленник? Нима с нашите пушки не ги превъзхождаме напълно?

— Да, но стигне ли се до схватка, те ще се защитават и някои от нас ще паднат убити. Защо да се пролива кръв, щом не е абсолютно необходимо?

— Може и да си прав, но тези песове не заслужават пощада.

— Като ги пощадя тях, ще пощадя и нас. И тъй, препусни към дуара и доведи стария!

Хилал бързо се отдалечи. Той не можеше да разбере поведението ми, но не му се сърдех. Просто си беше арабин с гореща кръв.

Двете враждебни страни останаха да се гледат с мрачни погледи.

Не след дълго Синът на светкавицата се върна. Той яздеше своя кон, но беше принудил стария да тича редом с него. Щом стигна до мен, Хилал скочи на земята, хвана за врата шейха, чиито ръце все още бяха вързани, и му каза:

— Тези воини искат да знаят, дали да се предадат или не.

Кажи им, как смяташ, че е по-добре да постъпят!

При тези думи той извади своята кама.

— Нима ще ме убиеш? — скръцна със зъби старият.

— Ако не се предадат, ти ще си първият, който ще отиде в геената!

Хулам разбра, че тази заплаха е съвсем сериозна. Погледът му се плъзна по неговите хора, а после и по редиците на обградилите ги врагове.

— Всяка съпротива е безсмислена. Обуздайте храбростта си и се предайте! — заповяда той с хрипкав глас.

— Нима трябва да позволим да обезоръжат и нас? — мрачно попита предводителят.

— Да.

— Шейх, ние не сме страхливци! И се бихме!

— А после храбро офейкахте — избухна Хилал. — Нямаме намерение да чуем, какво ще решите след някое дълго съвещание. Незабавно се предайте, иначе сте загубени не само вие, ами и всички ваши хора в дуара.

— И освен тях, всичките, които аз плених! — разнесе се зад гърба на бени зуафите.

Там бе Тарик със своя отряд, участвал в преследването на врага. Той ми беше кимнал, поздравявайки ме отдалеч, но все още не бяхме разговаряли. Беше успял да проследи горе-долу целите преговори, водени на висок глас. Още докато говореше той се обърна и посочи назад.

Шейсетте воини, с които беше предприел преследването на неприятелите, образуваха една редица. В този момент тя се отвори, за да можем да видим кой се намираше зад нея. Върху коне и камили, навързани едни за други като керван, забелязахме около петдесетина пленени бени зуафи с вързани ръце, които бяха догонени, заловени и обезоръжени от хората на Тарик по време на бягството им. Това бе сигурно доказателство, че Тарик бе ръководил вещо преследването.

Когато другите бени зуафи зърнаха и тези пленници, предводителят им извика:

— Нима ще поемем вината за смъртта на толкова много наши хора, о, шейх?

— Не. Вече понесохме достатъчно големи загуби. Вие единствени ли сте, които се завърнаха?

— Единствените. О, Аллах, а къде са другите?

— Малцина са пленени. Останалите лежат мъртви близо до дуара на бени салахите.

— Аллах изсипа голямо страдание и скръб над главите на племето ни. Жените ни ще се разпищят, а децата ще се присъединят към техните вопли. Проклети да са…

— Мълчи! — изкрещя Хилал, като размаха ножа си пред лицето му. — Старче, обидиш ли ни, ще умреш!

Хулам злобно стисна устни.

— Слизайте от животните и предавайте оръжията си! — заповяда Тарик. Той смуши коня си да се приближи.

— Тоя пък какво право има да ни заповядва? — разгневи се предводителят им.

— Той е шейхът на бени салахите — обясни Хилал.

Тогава зуафът не възрази нищо повече, скочи от камилата и остави оръжията си на земята. Това бе знак за неговите хора да направят същото.

Предоставих на бени салахите да се справят сами с разоръжаването и пленяването на зуафите и се отдалечих в посока на дуара. Тъй като присъстваше самият шейх, с чиста съвест можех вече да изоставя ролята си на командващ в оазиса. Всичко останало не ме засягаше. Мое задължение бе най-много още да използвам влиянието си, за да накарам салахите да не се отнесат с бени зуафите прекалено сурово и жестоко. Вярно, стореното от тях заслужаваше тежко наказание, но не и пълното им изтребление.

Не останах дълго сам със себе си. Скоро Тарик ме потърси, за да поговори с мен за участта на победените.

— Ефенди, — поде той, — моето племе ти дължи безкрайна благодарност. Само с твоя помощ успяхме да извоюваме тази голяма победа.

— Нека вашата благодарност се изрази в човешкото ви отношение към пленените бени зуафи!

— Така и ще постъпим. Всъщност би трябвало да станат наши роби. Бихме могли да унищожим палмите им, да засипем техните кладенци и да им отнемем всичко.

— Но няма да го направите.

— Не. Ще им вземем онова, което е наша законна плячка, както и всичките им оръжия, за да не могат да ни нападнат. От стадата и от хранителните им запаси обаче ще им оставим толкова, колкото да им стигне да преживяват.

— Само така!

— Трябва да им отнемем възможността да търгуват с други племена. Нека се видят принудени да купуват всичко от нас. Така те няма да са наши роби, но все пак ще са зависими от нас.

— Напълно одобрявам намеренията ти.

— Не искам да съм суров към тях, ала не желая и да съм несправедлив към моите хора. Да не би да им оставя фурмите, а за мен да взема камъните? Не искам да ги наказвам с отнемане на живота. Те и без друго загубиха три четвърти от воините си, което е достатъчно лошо. Ала не бива да им оставям техните богатства, иначе ще се съвземат бързо, ще започнат да разменят стоки за оръжия, ще си потърсят съюзници и ще ни нападнат. Ако са бедни, няма да си намерят съюзници, няма да могат да си набавят оръжия и във всичко ще са зависими от нас. Аз съм шейх на племето си и мой дълг е да се грижа за неговото благо. Така и ще направя, като проявявам милосърдие, доколкото то няма да противоречи на моя дълг.

Това бяха мъжки, доблестни думи и нямаше как да не му дам право. Този млад човек започваше много добре като шейх. Ако продължеше така, племето му можеше да си изгради достойно бъдеще. Не бе възможно да се иска от него тук в пустинята, където без никакви ограничения властваше правото на отмъщението, да постъпва по правила, които са обичайни за образованите и цивилизовани народи, защото подобно поведение при дадените обстоятелства и условия щеше да се изтълкува като слабост.

— Бих ти препоръчал — допълних аз думите на Тарик, — въпреки пълната зависимост на бени зуафите от вас, да не се отказваш съвсем от тяхната отбранителна мощ. Спокойно направете от тях воини! Може да ви потрябват.

— Ще се вслушаме в съвета ти.

— Дано винаги да сте добри приятели на хедифа.

— Аз бях и ще бъда негов приятел. Нима тъкмо с намерението си да останем верни на хедифа не получихме най-ефикасната подкрепа, пушките, които ти иначе никога нямаше да ни дадеш, ако съветът бе взел някакво друго решение?

— Радвам се, че признаваш този факт.

— Нека само ни каже, ако има нужда от нас, и ние ще изпълним желанията му.

— Ще бъде добре, ако му изпратиш вестоносец или, още по-добре, ако самият ти отидеш при него.

— Да, ще го посетя в Маср и ще му разкажа всичко, което се случи при нас.

— Ще трябва да му докладваш и за още нещо, което в момента дори все още не знаеш.

— Какво ли е то?

— Че Фалахд е мъртъв.

— А-а! Значи е убит в сражението край дюните?

— Не. Тайно се промъкнал в лагера ви и е проникнал в руината.

— Аллах ил Аллах! Какво е станало там? Направил ли е нещо лошо?

— Искал е, но не е успял.

Нямаше как, трябваше да разкажа на Тарик всичко, случило се в руината малко след сблъсъка между двете враждуващи племена. Удаде ми се да успокоя шейха. Беше изтръпнал от страх за ханумата.

Тарик нетърпеливо ме обсипа с допълнителни въпроси, но го прекъснаха. Трябваше да се вземе някакво решение за плячката. По-видните воини се събраха на съвещание. Естествено поканиха и мен да взема участие в него, обаче отказах. Въпросът за определянето на плячката ми беше твърде неприятен. Бях направил достатъчно за бени салахите и нищо повече не ме интересуваше.