Карл Май
Аллах ил Аллах! (7)

Шеста глава
Шейхът на бени аббасите

Доставяше ми известно удоволствие да занеса на двете сестри тази радостна вест. Въпреки всичко, не след дълго намалих бързината на животното. Във всеки случай щях да пристигна достатъчно рано. Ето защо обратният път ми отне приблизително същото време. Когато се озовах близо до руината, забелязах, че високо горе стояха трима души. Разпознах ги — бяха двете сестри и Тарик. Скоро стигнах до стъпалата, скочих на земята и подхвърлих юздите на един от близкостоящите бени салахи. После се завтекох нагоре по каменните стъпала.

— Лоши известия ли ни носиш? — подвикна ми Тарик още отдалече.

— Не, вестта е радостна.

— Хвала на Аллаха! Ела бързо при нас!

Изкачих се горе.

— Къде е слугата ти?

— Още е далеч в пустинята, но скоро ще дойде. Аз избързах напред, за да ви съобщя, че идват много гости.

— Точно днес ли!? — каза Тарик. — Няма да са ни добре дошли.

— О-о, напротив, ще ги посрещнете с радост!

— Кои са те? Кажи ни!

— Още отдалече забелязахме един керван и тръгнахме срещу него, за да го пресрещнем. Когато се приближихме достатъчно, за да могат хората му да ни разгледат добре, цяла група ездачи се втурна към нас и ни обгради. Имаха намерение да ни пленят, понеже ни взеха за конекрадци.

— Аха, познали са кобилите и са си помислили, че сте ги откраднали!

— Да, казаха ни, че тези животни са се родили при тях и там са отгледани.

При тези думи ханумата нададе силен радостен вик.

— Значи са бени аббаси, нали? — припряно ме попита тя.

— Да.

— Хамдулиллах! Пратеници на нашия баща! Да, да, много си прав. Те са ни добре дошли. Далече ли са все още?

— Не могат да са кой знае колко изостанали зад мен. Вижте, ей там на хоризонта се забелязва едно светло петно. Това са слънчевите лъчи, отразени от белите бурнуси. Приближават се. Вашият баща е чул, че Хилуя е убита. Той отмъстил на туарегите за мнимата й смърт и сега…

— … сега ми изпраща свои вестоносци, за да ме уведоми за смъртта на сестра ми, нали?

— Той е имал толкова силно желание още веднъж да види дъщерята, която му е останала, че… че…

— Че… продължавай де!

Двете сестри ме бяха хванали за ръцете — едната от лявата ми страна, а другата от дясната. След като няколко пъти погледнах ту едното, ту другото поруменяло от силно вълнение лице, накрая кимнах усмихнато и довърших изречението:

— … че е решил самият той да дойде тук.

— Чудесно! Чудесно! — възкликна ханумата, като пусна ръката ми, събра полите на дрехите си и бързо се спусна по стръмните стъпала.

— Аллах! Йа сурух — о, Боже, каква радост! — извика и Хилуя, втурвайки се пъргаво като сърна подир сестра си.

— Каум! Каум! Ал фантази! — Бързо! Бързо! Фантазията! Идват гости! Баща ни пристига със своите бени аббаси!

Само това успях да чуя още, а после видях как долу в подножието на стъпалата ханумата грабна юздите от ръцете на бедуина, който ги държеше и пазеше моята кобила, и как девойката скочи на седлото. Хилуя се метна зад нея направо върху голия гръб на животното. Като истинска дъщеря на пустинята тя се чувстваше на коня напълно „в свои води“. След това кобилата ги понесе като вятър по „уличката“ между шатрите.

Предвиждах какво ще стане. В лагера нямаше да остане ни един бедуин, който притежаваше кон или камила. Та нали щеше да има посрещане, поздрави, една „фантазия“, а в такъв случай никой бен араб не можеше да бъде равнодушен.

„Фантазия“ се наричат онези сцени с майсторска езда и използване на оръжия, които се разиграват при определени тържествени случаи.

Обикновено при посрещане на гости, които са добре дошли за племето, всички налични воини се понасят в лудешки галоп срещу приближаващите се хора, като надават дивашки крясъци и викове. Те уж се целят с пушките си в тях, стрелят, обграждат ги, хвърлят копия, със заплашителни гримаси и жестикулации вадят ножовете си и изобщо се държат така, сякаш гледат на гостите си като на върли врагове и искат да ги заличат от лицето на земята.

Тази картина изглежда твърде опасна и онзи, който не е запознат с нравите и обичаите на бедуините, лесно може да вземе такава „фантазия“ за нещо съвсем сериозно и да извърши грешка, която да му струва живота.

Разбира се, случаят с бени аббасите изобщо не беше такъв. Те знаеха много добре, че връхлитащите срещу тях мъже идваха като приятели. Ето защо отговориха на крясъците им по абсолютно същия начин. Започнаха да се целят с пушките си, да стрелят, впуснаха се в мними ръкопашни схватки и изобщо се държаха така, сякаш имаха намерение да унищожат бени салахите. Вдигна се такава олелия, такъв адски шум, като че ставаше въпрос за борба на живот и смърт.

Известно време наблюдавах с усмивка рояка от воини там долу под мен. После заедно с Тарик слязохме по стъпалата и поисках да докарат моята джамала, за да се присъединя към посрещачите. Пътят ми бе съвсем къс, понеже междувременно камилите на бени аббасите бяха накарани да изцедят последните си сили в едно бясно препускане и срещата с бени салахите се бе състояла в непосредствена близост до лагера отвъд стадата.

Когато стигнах до тълпата, насъбрала се около шейха на бени аббасите и неговите дъщери, първите поздрави бяха вече разменени. Бащата и дъщерите бяха дали свободен израз на голямата си радост. Малко встрани от тях стоеше Фалахд и хвърляше на цялата група от хора недотам дружелюбни погледи. Шейхът и неговите воини изглежда съвсем не бяха дошли за голиата, още повече че тъкмо в този ден се канеше да стане съпруг и повелител на ханумата.

Ето че в този момент той започна да си проправя път сред тълпата от бедуини, между които съзрях и Халеф. Накрая Фалахд се изправи пред шейха на бени аббасите.

— Хабакак, йа шейх — бъди ни добре дошъл, о, шейх! — каза той и подаде ръка на бащата на девойките. Шейхът отвърна на поздрава му.

— Ще продължиш ли нататък или ще отседнеш при нас? — попита Фалахд.

Малко е да се каже, че бащата на Бадия бе изненадан от този въпрос. Той погледна към ханумата, видя как тя се изчерви от гняв, и отвърна:

— Да продължа нататък ли? Ти как мислиш, защо предприех това далечно пътуване, а?

— Аллах е всезнаещ, но не и аз.

— Дори и да исках да продължа пътя си, сърцето ми нямаше да ми позволи да го направя, без преди това да поздравя дъщерите си.

— Ето, нали ги виждаш тук!

Поведението на Фалахд беше повече от безцеремонно, то погазваше всички закони на гостоприемството. Все едно че искаше да каже: „Нали видя дъщерите си, хайде върви си сега!“

Гневни бръчки прерязаха челото на шейха и той отговори:

— Не съм яздил толкова дълго през пустинята в моята напреднала възраст, за да видя и поздравя дъщеря си само за един миг и да поговоря с нея, без да вляза в лагера. Или може би бени салахите нямат една шатра за бащата на тяхната ханума?

— Всички шатри са отворени за теб, татко — каза Бадия. — Не го слушай, той е обладан от някакъв зъл дух! Мисли си, че може да заповядва тук, а не е нищо повече от другите мъже на племето. Хайде, ела!

Керванът потегли към лагера. Халеф и аз се присъединихме към него, а в същото време ясно забелязах, как Фалахд и неколцина други, навярно негови привърженици, се насъбраха отстрани и започнаха да се съвещават. Тъкмо когато кобилата ми минаваше покрай него (вече бяхме разменили с Халеф животните, които яздехме), аз чух как той с явно намерение да го разбера, каза на своите придружители:

— Крайно време е да се покаже на цялата тази пасмина, и особено на онова псе френеца, кой е господарят тук.

Веднага спрях коня си и с револвер в ръка се смъкнах от седлото.

— Ти употреби думата „псе“. Кого имаше предвид?

Същевременно насочих дулото на оръжието към гърдите му.

Голиатът не отговори, понеже за един бедуин няма по-голяма обида от тази да бъде наречен „пес“. В такъв случай обиденият има право да убие своя противник, без да се страхува от кръвно отмъщение. Фалахд добре разбираше, че при тези обстоятелства, въпреки голямата си физическа сила, не може нищо да направи. Знаеше, че ако отговореше утвърдително на въпроса ми, имах право незабавно да натисна спусъка, ала от друга страна неговата гордост не му позволяваше по принуда да си послужи с безчестна лъжа.

— И така, кого имаше предвид? — заплашително повторих въпроса си.

— Теб какво те засяга? — опита се да се измъкне той.

— Засяга ме, защото ти изговори думата в мое присъствие, а аз съм единственият френец тук. Следователно онова „псе“ сигурно се отнасяше за мен. Няма дълго време да те чакам. И тъй, отговаряй! Мен ли имаше предвид?

И понеже Фалахд продължаваше да се бави с отговора си, аз добавих:

— Не ми ли отговориш, ще приема, че онази ругатня се е отнасяла до мен. Така ли е? Едно… две…

— Уакиф — чакай! Не, нямах предвид теб! — процеди през зъби великанът с предрезгавял от ярост глас.

— Това ми стига, а и мъжете наоколо също го чуха. Сега мога да си тръгна. Впрочем за мен бе цяло удоволствие да видя, колко бързо бъдещият шейх на бени салахите променя мнението си пред дулото на огнестрелното оръжие. Аллах да те пази!

С тези думи прибрах револвера си и отново възседнах моя кон. След това се отправихме към лагера.

— Направо кипи от гняв! — подвикна ми Халеф през смях от гърба на своята джамала.

— Излъга от страх, той, най-силният мъж на племето. Честта му отиде по дяволите.

— Да, наистина отиде по дяволите. Още днес всички жени и деца ще узнаят, че Фалахд не е казал истината, само защото се е страхувал от чуждоземния ефенди. Аллах го е изоставил.

Скоро стигнахме лагера и насочихме нашите животни към пасището, където ги предадохме на пазачите. После продължихме пеша към руината. В дуара започваше весела суетня. Бени салахите и техните гости се събираха на отделни групички. Някои от тях се познаваха от по-рано, от времето, когато бени салахите бяха посетили бени аббасите, за да вземат оттам дъщерята на шейха. Сега те разменяха помежду си много въпроси, отговори и обяснения.

Жените бяха също много заети, защото трябваше да се погрижат за угощението на толкова гости. Близо пред лагера докараха овце, за да ги заколят, съблюдавайки точно определени, предписани от обичая ритуални действия. Тази тържествена церемония бе абсолютно необходима. Онзи, който заколеше и едно животно, без да я спази, според мохамеданските възгледи се омърсяваше и известно време не биваше да общува с другите хора, защото така неговото омърсяване можеше да им се предаде, и тогава те също щяха да се видят принудени да заживеят в отшелничество.

Скоро пламнаха многобройни огньове, на които зацвърча печеното. Около тях се засуетиха пъргави човешки силуети. Но затова пък горе в руината ние намерихме такова спокойствие и тишина, които рязко контрастираха с голямото оживление там долу. Ханумата се беше оттеглила в своите покои заедно с баща си и сестра си, защото сигурно имаха да си разказват много неща.

Тарик и Хилал не се виждаха никъде. Навярно се намираха долу при гостите. Даже и стражите бяха напуснали постовете си, смесвайки се с множеството.

В нашата „стая“ бе поднесена обилна закуска, на която с удоволствие посветихме цялото си внимание след освежителната утринна езда. После си потърсихме сенчесто място откъм външната страна на зидовете, откъдето имахме възможност спокойно да наблюдаваме усърдната кипяща дейност в дуара, и се отдадохме на онова занимание, което всъщност не е никакво занимание и се нарича от турците кеф, от италианците долче фар ниенте, а онези немци, които искат да са искрени, са му дали истинското име — мързелуване.

„Занимавахме“ се така около час, когато видяхме шейха на бени аббасите да излиза от вратата на руината. Той се огледа, и тъй като нашето място попадаше в подозрението му, веднага ни забеляза и се отправи към нас. Първо ме огледа доста продължително с нескрито възхищение и на края каза:

— Що за човек си ти!

— Човек като всички останали — отвърнах му усмихнато, надигнах се от земята и седнах.

— Не, не си като всички останали! Ти си любимец на Аллаха, който те е отрупал с най-хубавите дарове. Към тези достойнства се числи и мълчаливостта. Но пред мен можеше спокойно да говориш.

— Та нали така и направих.

— Но не каза всичко! Защо премълча, че ти си бил онзи, който е спасил Хилуя?

— Защото знаех, че нямаше да закъснееш да го научиш от други хора.

— Скромен човек си и си искал да ми спестиш моите благодарствени думи. Твоят слуга, а по-късно и моята дъщеря, ми разказаха всичко. Рискувал си живота си, за да я спасиш и после си я довел дотук, като заради нея си понесъл всички трудности и лишения на това дълго пътуване…

— Заблуждаваш се! — прекъснах го аз. — И без това имах намерение да стигна до Египет. За мен нямаше никакво значение кой път щях да избера.

— Това с нищо не намалява моя дълг и моята благодарност към теб. Но как да ти се отблагодаря?

— Като изобщо не ми говориш за благодарност!

— Но това е невъзможно! Не можеш да искаш от мен да остана твой длъжник, без поне да съм признал и заявил този дълг към теб. Просто трябва да говоря и да разказвам за теб. И аз ще известявам твоята сила, докъдето се простира моето влияние и докъдето достига моят глас.

— Но това няма да ми донесе никаква полза — засмях се аз. — Много скоро ще напусна тази местност и навярно никога вече няма да се върна тук.

— Ще я напуснеш ли? — попита шейхът. — Мислех си, че искаш завинаги да останеш при бени салахите.

— Ма иймкинш — невъзможно е!

— Но Бадия ми каза, че ще се биеш за нея.

— Наистина е така.

— Тогава ще станеш шейх на племето.

— Ще отстъпя тази почетна длъжност на някой друг.

— Мустахил — не става. Само с двубой може да ти се отнемат и двете — жената и титлата на шейх. Да не би да си имаш жена?

— Не.

— Или Бадия не е достатъчно красива за теб?

— Тя е най-хубавата измежду всички хубавици.

— Или не е достатъчно богата?

— Не знам какво притежава, но е бедна тъкмо на онова, което би трябвало да има в този случай.

— Машаллах! Бадия бедна! Какво искаш да кажеш?

— Сърцето й е богато надарено с всички добри качества, ала за мен то е бедно. В него няма любов за мен.

— Тя те обича. Разбрах го от начина, по който говори за теб.

— Тя ме обича като спасител на нейната сестра и като приятел, но не и така, както жената би трябвало да обича един мъж.

— Това са романтични измишльотини! Жената трябва да се подчинява на мъжа. Любовта идва после от само себе си, след като кадията и моллата свържат двойката за цял живот.

— О, не! Нима Бадия не беше свързана от кадията и моллата с онзи неин мъж, който умря?

— Да, беше.

— И въпреки това тя никога не е могла да го обикне. Не искам да имам такава жена.

— Че защо Бадия да не може да ти подари сърцето си?

— Защото то вече не е нейно.

— Аллах ил Аллах! Какво искаш да кажеш?

— Ощастливила е с любовта си друг мъж.

— Аллах акбар! Кой е той?

— Не ти ли е споменавала?

— Не.

— Тогава и аз не бива да ти казвам.

— Защо?

— Защото това си е нейна работа.

— Но ти го познаваш, нали?

— Да.

— Кой е той?

— Току-що ти заявих, че не мога да ти кажа името му. Но ела, седни тук до мен! Трябва да обсъдя още нещо с теб.

Шейхът последва подканата ми. Изгаряше от любопитство да чуе какво имах да му казвам.

— Защо навремето даде дъщеря си за жена на шейха на бени салахите? Тя не го е обичала.

— Но тя не обичаше и никой друг. Нямаше нищо против и се подчини на волята ми.

— Значи е била принудена да ти се подчини?

— Да. Предводителят на всяко прославено племе трябва да се ръководи от някои други неща, а не от прищевките, породили се в главата на една девойка. Може би знаеш какво значи „муамалати дюуали ашуа“, а?

— Да, знам — отвърнах му усмихнат.

— Има ли и в Германия такива хора?

— Да, там ги наричат дипломати.

— Такъв дипломат съм и аз.

Шейхът изрече тези думи гордо и с чувство за собствено достойнство.

— Аха, ами тогава ти пожелавам късмет!

— Благодаря ти. Един шейх трябва винаги да е и дипломат. Великите крале и султани омъжват дъщерите си за такива владетели, от които после очакват определена изгода. Такъв е и случаят с мен. За мен бе много важно да спечеля приятелството на бени салахите и затова дадох Бадия на техния шейх за жена.

— А ще постъпиш ли с другата си дъщеря пак като дипломат?

— Да, това е мое задължение.

— Ще я омъжиш за някой шейх, така ли?

— Да. Искам да сключа съюз с племето на машаирите, които живеят в южната част на Тунис. Шейхът им е много стар, няма да иска да се ожени пак, ала той има един син, който ще стане мъж на Хилуя.

— Тя знае ли го вече?

— Защо й трябва да го знае? Тя ще се подчини на волята ми така, както направи и Бадия.

— Бадия се е подчинила, защото сърцето й все още е било свободно.

— Да не искаш да ми кажеш, че Хилуя е дарила някому сърцето си?

— Ще ми се само да разбера, какво би правил, ако наистина е така.

— Няма да се съобразя с това — най-решително ми отговори той. — Вярно, ще ми е жал за нея, обаче жените имат по-различна душа от мъжете. Днес си мислят, че обичат един мъж, а ако утре им бъде наложено да обичат някой друг, то те с удоволствие се подчиняват на тази повеля, защото на тях им харесва всеки, когото пожелаят да обикнат.

— Ти си бил голям познавач на човешката душа!

— Да, такъв съм! — гордо кимна той. — Та нали и годинките ми са предостатъчно, за да стана познавач на хората. Наблюдавал съм стотици жени. Те са клети същества, изпълнени с добра воля. И защо да не са такива? Ако са красиви, ги ухажват и обожават, ако са грозни, ги съжаляват. И едното и другото, и обожаването, и съжалението, се отразяват благотворно на сърцето, така че и да са красиви, и да са грозни, жените се чувстват щастливи. И обзети от това чувство, те могат да обикнат всеки мъж. Та нали всеки си има своята добра страна. Необходимо е само да я покаже на жената и тя веднага ще го заобича и ще се омъжи за него.

— Твоите наблюдения наистина са те довели до много отрадни заключения — казах му най-сериозно.

— О-о, всеки, който има очи и уши, ще стигне до тези възгледи!

— Да, но може би тук при вас.

— Че нима немските жени и девойки са по-различни?

— Ами кажи-речи изглежда, че е така. Ако в Немзистан някое момиче е дарило вече сърцето си на един мъж, то не иска тогава никой друг.

— Колко глупаво! Та нали и другият също е мъж!

— Но няма да е по нейния вкус.

— В такъв случай значи момичето има лош вкус и бащата не бива да се съобразява с него. Искаше ми се да бяха тук няколко от вашите дъщери. Набързо щях да ги науча на по-добър вкус.

— Не се и съмнявам, че можеш.

— Ами щом вашите девойки са толкова претенциозни да се омъжват за своя единствен избраник, тогава онзи, който за нещастие притежава малко добри страни, изобщо ще остане без жена.

— На пръв поглед може да е така, но всъщност нещата стоят другояче. Понякога се случва някой мъж, който няма никакви добри страни, да се докопа до най-добрата и най-хубава жена.

— Аллах акбар — Бог е велик! За него всичко е възможно!

— А също може да стане и така, че някоя страшно зла жена да вземе за съпруг някой много свестен мъж.

— Ама че опак свят! Значи при вас действително има зли жени?

— Да, макар и да не са много.

— Я ги изпратете тук! Ние ще ги излекуваме.

— Как?

— Ще им даваме да ядат единствено диви любеници и ще ги заровим в пясъка така, че само главите им да останат навън. Това ще прогони от тях всички зли качества. Не след дълго ще можем да ви ги върнем напълно поправени.

— Чудесно. Ще сключим с вас съюз, за да имаме възможност редовно да ви изпращаме нашите зли жени да ги лекувате. Нямаш ли и някоя друга дъщеря, която би могла да се омъжи за нашия кайзер и така да затвърдим нашия съюз?

— Не, нямам — сериозно отвърна шейхът. — Но имам син и той би взел за жена някоя дъщеря на вашия падишах, ако се споразумеем за цената, която би следвало да ни платите в бурнуси и камили.

— Но всъщност би трябвало да му дадеш Хилуя.

— Не, нея ще я получат бени машаирите.

— Тогава навярно вече си обсъдил тази работа с техния шейх, а?

— Обсъдих я и я реших. Хилуя искаше да посети сестра си и след завръщането й мислехме да отпразнуваме годежа.

— О-о язък — олеле!

— Защо се вайкаш?

— Защото в такъв случай щеше да е по-добре, ако туарегите я бяха убили. Вероятно тя ще се чувства много нещастна.

— Не ми се вярва. Синът на шейха на машаирите е много храбър мъж. Скоро тя ще го обикне.

— Онзи, когото тя обича, е също не по-малко храбър.

— Той шейх ли е?

— Не.

— Но все пак е богат, нали?

— Много е беден.

— Тогава изобщо да не си мисли, че може да стане мой зихр^[1].

— Но те се обичат!

— О, скоро няма да искат нито да се виждат, нито да се чуват! Любовта е възможна само в брака! Да не би да имаш предвид Хилал?

— Тя споменавала ли ти е за него?

— Да. Той ли е?

— Той е. Няма да крия.

— Тогава ми е жал за него. Може и да е храбър воин, ала това е всичко. Ще трябва да си избие от главата тази любов! Та той е беден!

— Не забравяй, че брат му Тарик също е беден и не произхожда от знатно семейство.

— Защо ми говориш за Тарик? Та той няма нищо общо с тази работа.

— Има и още как! И той изяви желание да излезе на двубой с Фалахд. Представи си, че аз загубя, а Тарик победи великана. В такъв случай Бадия ще стане негова жена.

— Да, ще стане.

— И ти няма да имаш нищо против?

— Муш хага — абсолютно нищо. Тогава той ще бъде новият шейх. Сам виждаш каква разлика…

В същия момент старият бе прекъснат, защото далеч над дуара проехтя силният протяжен вик на муадина, който се беше изкачил високо горе на руината:

— Бисмиллах аррахим — в името на всемилостивия Бог! Правоверни, погледнете нагоре към слънцето! То почти достигна зенита. А обърнете сега поглед и надолу към вашите крака! Сенките ви не са по-дълги от една педя. И така, след броени мигове ще настъпи времето за двубоя. Съберете се на определеното място и възхвалете Аллаха, който е дал сила на мъжа да се бие и да побеждава! Аллах ил Аллах уа Мохамед расул Аллах!

Бях изненадан, че времето е изминало толкова неусетно. Побързах да стана и казах:

— За съжаление ще трябва да прекъснем разговора си, а с такова удоволствие бих продължил да говоря с теб на тази тема!

— Тогава навярно си приятел на Хилал, а?

— Да, и много ще се радвам да го видя щастлив.

— Ами в такъв случай нека дойде с мен! В моето племе има толкова много хубави момичета. Нека си избере някоя от тях за жена! Никой баща няма да го отблъсне, самият аз ще се погрижа за това.

— Той не иска и да чуе за друга.

— Няма как да вземе Хилуя за жена. Вече ти го обясних. Но време е да ми кажеш последната си воля. Ако великанът те убие, трябва да знаем, какви са желанията ти.

— Моят слуга ги знае.

— Ако победиш обаче, ще изпаднеш в доста неудобно и неприятно положение. Бадия ще стане твоя, без да я искаш. Нямам представа как ще свърши всичко това.

— Знам един изход и те моля да не се измъчваш с такива тежки мисли. Но вече е крайно време. Ето я ханумата. Запътила се е към арената на двубоя. Твоето място е до нея.