Карл Май
Аллах ил Аллах! (18)

Седемнадесета глава
Криви сметки

За съжаление желанието ми най-сетне да си почина на спокойствие не можа да се изпълни веднага. Тъкмо когато заобикалях една шатра, за да отида да легна под сянката на палмите, аз се сблъсках с Халеф.

— Аллах алакбар! Ето те и теб, сихди! Търсих те като изгубена дабах^[1].

— Тъй ли? — отвърнах иронично. — Аз пък вече си мислех, че за теб едва ли струвам повече от една медна пара^[2].

— Аллах карим — Бог е милостив! Как можеш да се сравняваш с една толкоз презряна медна пара? И как изобщо стигна до странното мнение…

— Къде се губи вчера през целия ден? Ами и днес докато превземахме дуара? Сега те виждам за пръв път. Това ли наричаш ти вярно да служиш на господаря си и да го закриляш?

— Сихди, — засегнато отвърна Халеф, — ти обиждаш дълбините на нежната ми душа и не оценяваш правилно недостижимите висини на готовността ми да ти служа. Откакто те познавам, никога досега не съм ти служил тъй вярно, както вчера и днес, когато не съм се мяркал пред очите ти.

— Охо! Хайде бе! И какви доказателства ще ми дадеш за това небивало твърдение?

— То не се нуждае от доказателства. Каква ли полза можеше да имаш, ако бях все близо до теб? Ако беше имал някакво желание, бе нужно само да направиш един знак и двеста бени салахи веднага с готовност щяха да се притекат, за да го изпълнят. Следователно не си бил зависим от мен. Но само не си мисли, че през това време съм те забравил! Разказах на бени салахите за всичките ненадминати по своята слава и геройство подвизи, извършени от нас двамата, както и за несравнимите достойнства на моите деди и прадеди. А това ти донесе безкрайно по-голяма полза, отколкото ако бях стоял при теб, за да ти паля чибука или пък да ти поднасям филджани с разкошна мока.

— С други думи: ти пак страшно си преувеличил и лъгал, нещо, с което в последно време свикна в по-голяма степен, отколкото мога да одобря. — Но я ми кажи най-сетне, защо си ме търсил!

— Сихди, — заяви той вече доста малодушно, — двамата чужденци от Билад ал Османли и от Билад ал Москофи искат да говорят с теб.

— Аха, вярно! Съвсем ги бях забравил. Та нали те бяха участвали в похода на бени зуафите срещу бени салахите и сега се намираха сред пленниците. Лесно можех да се сетя какво ще искат от мен, ала нямах намерение да правя каквото и да било за тях.

— Кажи им, че вече нямам никакво вземане-даване с тях и нека ме оставят на спокойствие!

Халеф се отдалечи, но скоро се върна.

— Сихди, съобщих им каквото ми каза, обаче те настояват да говорят с теб.

— Настояват ли? Наистина? А може би дори трябва и да им се подчинявам, а?

— Нямах това предвид — взе да ми обяснява Халеф малко смутен, — исках само да подчертая настойчивостта на молбата им.

— Значи ме молят, така ли? Това е нещо друго. В такъв случай ще благоволя да разговарям с тях.

Много добре разбирах Халеф. Заплащането, което получаваше от мен, бе твърде малко. Вероятно чужденците му бяха дали хубав бакшиш, за да осъществи този толкова важен за тях разговор.

И така, отправих се към пленническия лагер и поисках да ми покажат мястото, където лежаха двамата чуждестранни пратеници. Щом ме видяха, те се надигнаха колкото да седнат и без каквото и да било предисловие руснакът започна:

— Ефенди, настояваме да ни развържат и да ни пуснат да си вървим!

Аз вдигнах рамене.

— Обръщате се не към когото трябва. Не аз ще решавам участта ви.

— Но не и бени салахите. Ние не сме техни врагове…

— … и все пак — участвахте във военния поход срещу тях!

— Не е вярно! Случайно се натъкнахме на бени зуафите и тръгнахме с тях като напълно неутрални лица.

— Не се мъчете да ме заблудите! Бях във Фарс ал хаджар и чух, как се поставихте на разположение на бени зуафите за предстоящата им битка. Разбрах всяка отделна дума.

— И все пак се лъжеш.

— Ускут — мълчи! Да не ме смяташ за някое дете, на което тепърва е необходимо да се разяснява значението на думите? В продължение на седмици сте се възползвали от гостоприемството на бени салахите, а сега се намирате сред враговете им. Изобщо не бих се учудил, ако шейхът им се отнесе с вас като с шпиони и заповяда да ви обесят на някоя върлина на първата шатра, която му се мерне пред очите.

— Но това би било срещу всякакво международно право! Ние сме официални пратеници на нашите правителства и настояваме да…

— Нямате право да настоявате за нищо! Но не се вълнувайте толкова. Не ми се вярва шейхът да държи толкова на вашата смърт.

— Значи мислиш, че ще ни освободи? — обнадежден попита Аксаков.

— Убеден съм, че така и ще направи… но само след като му платите доста солиден откуп. Едва ли ще си блъска дълго главата за размера на сумата, защото вече узна, с какви големи средства разполагате.

— Да плащаме откуп ли? Нямаме такова намерение.

— О, ще платите и то с голямо удоволствие! Да не си мислиш, че пленничеството сред тези полудиви племена е едно от най-големите удоволствия в живота? Много скоро ще омекнете и ще приемете условията на шейха.

— Нищо няма да платим.

— Ваша работа. За мен този разговор приключи и…

— Чакай! Молим те да останеш още малко — примирително рече руснакът, щом видя, че се каня да си тръгна. — Мислехме, че ще се застъпиш за нас пред шейха.

— Е, лъгали сте се. Нямам намерение да ви закрилям.

— Защо не? Какво лошо сме ти сторили, че си така настроен срещу нас?

— Нищо не сте ми направили, защото нямахте такава възможност. Но още от самото начало аз не криех отвращението си от такава дейност като вашата. Вие сте истинско зло в живота на народите, срещу което трябва да се вземат най-сурови мерки.

— Не сме те питали за мнението ти за нас и ти забраняваме подобни обиди!

За пръв път откакто го познавах, в разговора се намеси и турчинът:

— Ще се оплачем от теб пред хедифа. Той ще ти потърси сметка, когато отидеш в Маср!

Тази закана прозвуча толкова глупаво, че неговият придружител укорително го ръгна с лакът в ребрата.

— Да, непременно се оплачете — засмях се аз. — И аз самият не мога да ви дам по-добър съвет. Вече съвсем живо си представям, как хедифът ви посреща с отворени обятия. Той, срещу когото с всички средства извършихте подривна дейност! Шейхът на бени салахите би трябвало да има в главата си пясък вместо мозък, за да не докладва на хедифа за събитията през последно време, или пък ако не му спомене за вас с любвеобилно състрадание. Бъдете сигурни — шейхът ще представи тукашната ви дейност в толкова розова светлина, че без съмнение няма да имате повод да се оплачете от липса на внимание от страна на египетските власти, в случай че дръзнете да си покажете носа отвъд границата на Египет.

— Шейхът едва ли ще постъпи така — опъна се руснакът.

— А аз ви казвам, че ще го направи!

— Но нали трябва да минем през Египет, щом искаме да се върнем при хората, натоварили ни с нашата задача!

— Защо? Също тъй добре можете да се оттеглите и на запад през пустинята. О, уверявам ви, че пустинята е по-очарователна, отколкото си мислите. Може би ще ви излезе късметът и ще намерите като мен нещо ценно.

Никой от тях не отговори на моята подигравка.

— Или пък можете да изберете пътя към Судан — неумолимо продължих аз. — Тамошните племена са още по-малко просветени от тези тук и навярно сред тях ще имате по-голям успех с вашите предложения за ощастливяването им.

Това бе обаче повече, отколкото руснакът можеше да понесе. Той яростно заопъва ремъците си.

— Внимавай, пази се! — гневно ми извика той. — Моят цар сигурно ще поиска сметка от твоя владетел заради враждебното ти отношение към нас.

— Я не ставай смешен! — отвърнах му аз. — Твоят цар си има много друга работа, за да вземе да се застъпва за един от безбройните си шпиони и то заради неговата некадърност, а пък на Германия и през ум няма да й мине да се интересува от неща, случили се във вътрешността на Сахара. С вас нямам повече никаква работа. Дано Аллах ви надари с разум, какъвто досега ви е липсвал!

С тези думи им обърнах гръб.

Може би на моите читатели ще се стори, че поведението ми към двамата пленници не е било особено благородно. Имах пред себе си беззащитни и безпомощни хора и им се подигравах, а това не бе признак на добросърдечност.

Давам пълно право на читателите си. Подчертавам, че общо взето нямам склонност към злорадство, но през последните дни бях получил толкова добра представа за една безсъвестна, достойна за порицание политика, че бях обзет от дълбоко отвращение и искрено възмущение. Затова пък бях изпълнен с толкова голямо удовлетворение, че подпомогнат от редица благоприятно стекли се обстоятелства, успях да разкъсам тъй хитро изплетената мрежа. И сега да взема да помагам на виновниците да се измъкнат от задънената улица, в която сами са се залутали? И през ум не ми минаваше. Нека сами се оправяха! По-нататъшното развитие на нещата изобщо не ме засягаше.

Междувременно съветът на воините приключи и бедуините се заловиха със събирането на плячката. Мъжете бяха обзети от буйно веселие. Та нали още в прорицателството на пророк Исая се казва: „… както се радват при дележ на плячка.“

От всички налични видове животни салахите избраха най-хубавите, а на бени зуафите оставиха само толкова, колкото им бяха необходими да преживяват криво-ляво. Естествено те гледаха със стаена ярост как отвеждат най-голямата и най-хубавата част от имуществото им. Сигурно си казваха, че им се отнема всяка възможност да си отмъстят за доста дълго време.

Други пък насочваха гнева си не към победителите, а към своите съплеменници, дали съвета да се започне този пагубен боен поход. Те приписваха на тях вината за цялата беда и… бяха прави. Особено силно се изразяваше недоволството им от стария шейх Хулам, който бе всъщност подстрекателят както за похода, така и за зловещия план за избиването на бени салахите, без който навярно можеше да се очаква по-снизходително отношение на победителите към победените.

Най-после всички налични мехове бяха напълнени с вода, а животните — натоварени с много чували с фуражни фурми. Бени салахите бяха събрали и подкарали огромно стадо. Племето им стана двойно по-богато отпреди. Обикаляно от препускащите победители, това стадо потегли на път към „Леглото на камъните“, където единствено имаха възможност да подновят запасите си от вода. Там се намираше и друг скрит извор с доста вода, който до този момент беше известен само на бени зуафите. По време на бягството си те се видели принудени да се отбият при него, за да се запасят с тъй необходимата им вода, за да успеят да стигнат до своя дуар. Ала Тарик със своите хора ги следвал толкова близо по петите, че не им останало време отново да го покрият и маскират. По този начин бени салахите узнали тайната им, която естествено имаше за тях голямо значение, защото както се разбира от само себе си, за в бъдеще те щяха да сложат ръка на този кладенец.

Петдесетте бени салахи, оставени в дуара, за да пазят пленниците, бяха подсилени с още толкова воини. До настъпването на следващия ден те трябваше да бдят в завладяното село, за да осуетят всеки евентуален опит на победените за бягство или за враждебни действия.

Аз нямах повече никаква работа на това място. От друга страна, и през ум не ми минаваше да участвам в скучното пътуване със стадата. Предпочитах заедно с Халеф да избързам напред и да занеса първите вести за успеха на нашия поход.

Хилал се присъедини към нас.

Едва ли е необходимо специално да споменавам, че донесената от нас вест бе посрещната от бени салахите с небивала радост и ликуване. След като пристигна и Тарик със стадата, последва поредица от празненства, чийто връх бе двойната сватба на Синовете на светкавицата и двете сестри. Естествено Бащата на светкавицата не можа да устои на настоятелните молби на „своите деца“ и останах още две седмици при бени салахите, радвайки се на щастието, за което бях допринесъл и аз.

Но най-сетне стана крайно време да отпътувам. Това се отнасяше не само за мен, но дори в по-голяма степен и за моя дребничък Халеф. Напоследък той се беше много променил. Страдаше от едно определено заболяване, което ще назова веднага с точното му име, за да не държа прекалено дълго в тревога и напрежение читателите, които силно са го обикнали. Латинистите наричат тази болест супербия, гърците — хибрис, а ние пък използваме за нея изразителната дума грандомания.

Да, моят Халеф бе станал изключително горд и лъжлив човек. Беше се главозамаял от моите успехи, които в по-голямата си част се дължаха не толкова на самия мен, колкото на стечението на някои щастливи обстоятелства. Наистина, нямах ни най-малкия повод да се оплаквам от липсата на готовност да ми служи, ала към другите хора Халеф проявяваше такова високомерие и такава арогантност, които бяха просто фантастични.

Често се чудех на спокойствието на бени салахите, с което приемаха неговите лъжи и самохвалства. Обяснявах си го не само с факта, че ориенталецът изобщо има съвсем друга мярка за преувеличения и хвалебствия от европееца. По-скоро предполагах, и навярно с право, че не се сърдеха на Халеф за неговото големанство, само защото бе мой слуга, а те ми бяха много задължени.

Ако не съществуваше това обстоятелство, Халеф несъмнено щеше да срещне твърд отпор, и то само защото като мохамеданин бе станал слуга на един презрян гяур, а като такъв също заслужаваше презрението им. По този въпрос не се самозалъгвах нито за миг. Ние не се намирахме в някой крайморски град, където мюсюлманите са свикнали да общуват с „неверниците“, а бяхме попаднали дълбоко в Сахара сред фанатизирано мохамеданско население, което може би за пръв път влизаше в допир с християнин.

Ако не бях успял още от самото начало да накарам бени салахите да се чувстват задължени към мен, то можех да очаквам от тяхна страна всичко друго, но не и приятелско отношение и любезна отзивчивост.

Обаче така, както стояха нещата сега, големите изгоди, извоювани с моята помощ, надделяха над всякакви религиозни съмнения и опасения, които иначе можеха да застанат на пътя на приятелското им отношение към мен.

Естествено през цялото време на моя престой при бени салахите аз не направих абсолютно нищо, което би могло да се нарече „опит за покръстване“. Подобно нещо би било съвършено безнадеждно начинание.

Но все пак бях постигнал нещо, което несъмнено бе за бедуините нечувано „нововъведение“. Бях ги накарал поне веднъж да се откажат от закостенелия си принцип за отмъщение, намерил своя израз в думите от Стария завет „ад дам бид дам — кръв за кръв“. Бяха се отказали от пълното унищожаване на своите неприятели, което иначе е обичайно по онези земи, и им даваха възможност да продължат да съществуват като племе. Това все пак беше нещо, макар и да съм принуден да призная, че подбудите за този начин на действие не се криеха в някаква хуманност, а в търсенето на собствена изгода. Въпреки всичко човекът, станал причина за това „новаторство“, бях аз, християнинът, и затова с право можех да се гордея.

На всичко отгоре се отказах от всякаква плячка. Нещо повече — под заплахата, че ще се разделя с него, принудих дори Халеф да постъпи като мен. А това вече бе нещо, което съвсем не се вместваше в духовния кръгозор на бедуините. Бях само дал, без да взема и най-малкото, което надхвърляше рамките на всякакво гостоприемство. Ето, това бе просто неразбираемо за тях! Но пък… то им беше добре дошло! Иначе нашият дял от плячката щеше да е значителен, а чрез нашия отказ общото количество на плячката, която предстоеше да се разпредели между отделните членове на племето, значително се увеличаваше.

Може би в една или друга глава, способна да се позамисли, щеше да се породи някаква бледа представа за християнското „този, който дава, е по-блажен от онзи, който получава“.

И когато след години местните хора започнеха да разказват за събитията, толкова много увеличили богатствата на племето, то неразривно с тях щеше да е свързан и споменът за християнина, на когото трябваше да благодарят за всичко. Можеха ли в такъв случай да не уважават религията на този човек, дори и ако дотогава тя е била предмет на лютата им омраза?

Не ми се вярва.

А така е сигурно, че съм постигнал повече, отколкото ако на тяхното вечно „Аллах ил Аллах, уа Мохамед расул Аллах с гърмовен глас бях отговорил «Иса Бен Мариям акбар»“^[3].

Впрочем като голяма заслуга на моя дребничък Халеф зачетох факта, че от привързаност към мен, и за да не се види принуден да се разделим, той се отказа от своя дял от плячката. Това далеч компенсира някои негови слабости, сред които като най-неприятна се открояваше манията му да преувеличава и да се хвали.

Въпреки всичко сметнах, че вече е уместно да се сбогуваме с бени салахите. При определени болести лекарите предписват смяна на мястото и на климата. Затова се надявах, че когато Халеф напуснеше тази местност, която бе предложила най-добрата почва за неимоверното развихряне на неговата грандомания, това щеше да го отрезви и отново щеше да го върне към действителността.

Сбогуването ни с бени салахите ще спомена съвсем накратко. Тръгнахме на път след молитвата аср и стотина мъже в продължение на два часа ни придружаваха като почетна свита. После те се върнаха, ала двамата Синове на светкавицата яздиха заедно с нас още малко. Бяхме петима. С нас беше и Бен Али, робът на бени зуафите. Той получи богати подаръци от бени салахите и вече разполагаше с необходимите средства, за да се върне в родината си.

Най-сетне и за братята настъпи часът на раздялата. Тарик ми подаде ръка тъй както си седеше на седлото, и дълбоко развълнуван, ми каза:

— Ефенди, душата ми остава при теб. Ти ми донесе щастието на моя живот, а на племето ми — победата над неприятеля. Дължим ти безкрайна благодарност, но никога няма да можем да ти се издължим, защото ти отказа да приемеш от нас каквото и да било. Каза ни, че си постъпил така, защото си християнин. Ефенди, досега не съм имал добро мнение за християните. По-скоро ги мразех и презирах. Но не съм бил прав. Ти никога не си ми говорил за вярата си, ала аз тепърва ще размислям над постъпките ти и ще полагам усилия да ти подражавам. Аллах йабарик фик — Аллах да те благослови!

С тези думи той издърпа ръката си от моята и пришпори кобилата си. Тогава Хилал накара своето животно да се приближи до мен, и като хвана и двете ми ръце, каза:

— Ефенди, ще бъда кратък, понеже брат ми и без друго ме изпревари с думите си. Всеки ден ще се моля на Аллаха да ме дари с щастието някога пак да те видя. Това ще е за мен най-голямото блаженство в живота ми. Ти си тъй силен, тъй благороден, тъй добър, ефенди, и… аз те обикнах.

От вълнение последните думи кажи-речи заседнаха в гърлото му. Той обърна своя кон и бавно пое подир брат си.

Дълго гледах след тях. По едно време зад мен се разнесе дълбока въздишка, а когато се огледах, видях как Халеф извади от устата си крайчето на своя хаик. Той ме погледна някак обвинително и каза:

— О, нещастие, о, голяма мъка! Ето че часът на раздялата вече отмина. Ти отблъсна шатрите на бени салахите също както отблъсна и техните дъщери. Твоите внуци и правнуци няма да имат постоянно място за живеене, защото ти си непостоянен и повърхностен човек, сихди, сякаш имаш съвестта на някоя прокълната душа. Но аз няма да те изоставя, сихди. Ще остана до теб, докато намериш душевното си равновесие. И въпреки всичко ще те спечеля за учението на Пророка, независимо дали искаш или не искаш!