Карл Май
Аллах ил Аллах! (16)

Петнадесета глава
Листът се обръща

Дуарът на бени зуафите беше разположен сред плодороден, обрасъл с палми оазис, където дърветата растяха толкова нагъсто, че образуваха малка горичка. По най-обикновени пресмятания щяха да са ни нужни най-малко два дни езда, за да стигнем до палатковия лагер на неприятеля, и то като дневните ни преходи продължаваха по дванайсет часа. „Леглото на Камъните“ се намираше приблизително по средата на нашия път.

Ако искахме обаче да постигнем целта на похода си, не можеше и да се мисли за двудневна езда. Трябваше да сме готови за тежко напрегнато пътуване и да се стремим да изминем цялото разстояние само за един ден.

Естествено обърнатият в бяг неприятел се бе насочил към дуара си с най-голямата възможна бързина, а на нас ни се налагаше да сме по-бързи от него, още повече като се има предвид, че врагът разполагаше с няколко часа преднина, а пък ние, за да не ни забележат, бяхме принудени да яздим по обиколен път.

И така, и от хора, и от животни се изискваше голямо напрежение на силите, но се надявахме да се справим успешно със задачата си. Бяхме добре съоръжени, имахме значителни запаси от вода. Освен това нашите животни бяха отпочинали и имахме увереността, че ще стопим преднината на бени зуафите.

Няма какво да се отбележи за еднообразната ни и скучна езда през безутешната пустош. Рядко разговаряхме. Пустинята прави хората мълчаливи, а без друго и бързината, с която устремно препускахме напред, извънредно затрудняваше всякакъв разговор. Може да се спомене най-много само това, че на два пъти спирахме за кратка почивка, за да се поободрят и хора, и животни. Първият път беше по пладне, а после спряхме пак при настъпването на тъмнината. Ще отбележа още, че само трима души яздеха на коне, а именно Хилал, аз и Халеф. Хилал бе яхнал Залзала, кобилата на шейха на бени зуафите, а ние двамата бяхме възседнали двете кобили на ханумата. Тези три коня бяха единствените в целия лагер, които бяха в състояние по-продължително време да поддържат същата бързина като камилите.

На зазоряване се озовахме съвсем близо до неприятелския дуар. До този момент не бяхме срещнали никого, а и в непосредствена близост на дуара не се забелязваше жив човек. Дори пазачите на стадата изглежда се чувстваха в такава безопасност, че най-спокойно бяха потънали в обятията на Морфея. Направихме кратък военен съвет. Предполагахме, че врагът бе оставил само малцина от воините си за защита на лагера. Следователно изненадващото нападение и превземането на селото бе съвсем лесна работа.

Посъветвах моите приятели да образуват четири отряда, които да заемат такива позиции, че при настъпването на деня да са разположени на север, на юг, на изток и на запад от дуара. Тогава селото щеше да е обградено така, че никой нямаше да може да ни избяга. Предложението ми бе прието. След като уговорихме за време на нападението утринната молитва, четирите групи се разделиха.

Както вече споменах, палмите на оазиса образуваха малка горичка. Поради тази причина обитателите на дуара не забелязаха приближаването ни. Те се занимаваха с обичайните си сутрешни работи. Приготвяха си и закуската. Все още обаче никой не се хранеше, защото утринната молитва трябва да се каже на празен стомах.

Ето че горният край на слънчевия диск изплува над източния хоризонт и искрящите му лъчи се плиснаха по земята. В същото време се разнесе гласът на муадина, който призоваваше правоверните за молитва. Всички започнаха да се молят — и обитателите на оазиса, и бени салахите, които бяха напълно готови за нападение.

Веднага щом отзвучаха последните думи на молитвата, отрядът, предвождан от мен, се придвижи напред. Знаех, че същевременно напредваха и останалите групи. Един стар овчар бе единственият човек, който ни видя. Той хукна към селото, за да съобщи ужасяващата вест: „Враговете!“

Когато пред очите ни се откриха шатрите, извън тях не се мяркаше жива душа. Изглежда никой не мислеше за съпротива. Всички се бяха сврели в миша дупка.

Бях поставил условие по възможност да се избягва всякакво кръвопролитие. След като четирите отряда се озоваха толкова близо до дуара, че хората от отделните групи влязоха в непосредствена връзка, аз насочих коня си към Хилал.

— Защо идваш при мен? — разпалено ме попита младият воин. — Защо не дадеш сигнал за навлизане в дуара?

— Защото това непременно ще предизвика голяма бъркотия, която иначе лесно може да се избегне. Аз ще вляза с коня си в лагера. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Много си смел, ефенди.

— Ти също си храбър.

Тези думи оказаха желаното въздействие.

— Ще дойда с теб.

— Добре, ела! Нашите воини ще почакат, докато се върнем или докато получат някакви заповеди от нас.

И когато стигнахме до редиците от шатри, пак не забелязахме жив човек. Насочихме се към най-голямата от тях. Две забити в земята копия пред входа й издаваха високия ранг на нейния собственик. Дръпнах поводите на коня си и плеснах с ръце. Едва след минута-две през процепа на входа се показа главата на някаква старица.

— Салям! — поздравих аз. — Кой живее в тази шатра?

— Бащата на шейха.

— А той вкъщи ли е?

— Да.

— Нека излезе. Трябва да говоря с него.

— Не искаш ли да влезеш?

— Не.

Ако бях влязъл, то от този миг нататък щях да съм гост на собственика на шатрата и вече нямаше да мога да действам като негов противник.

— Тогава почакай! Ще ти го изпратя. Добре забелязахме, че от шатрите скрито ни следяха много погледи.

— Сега ще се запознаеш с най-лютия враг на бени салахите — каза ми Хилал. — Старият шейх Хулам е избил мнозина от нашето племе. Има лъжлив език, а на клетвите му изобщо не бива да се вярва. Погледнеш ли го в очите, веднага ще разбереш що за човек е той.

Входът на шатрата се разтвори и навън излезе един старец. Старостта го беше прегърбила. Косата и брадата му бяха дълги и побелели. Носеше бял хаик и тюрбан със същия цвят. Веждите и миглите на очите му бяха опадали, а клепачите изглеждаха подпухнали и зачервени. Погледът му несигурно се залута между мен и Хилал. Сигурно позна кобилата, на която яздеше Хилал. Забелязах го по тъмната сянка, пробягнала по лицето му. Без съмнение фактът, че кобилата бе в наши ръце, ясно му показа как стоят нещата за бени зуафите, ала той бе умен човек и съумя да се овладее.

— Салям алейкум! — поздрави той. Ако бяхме проявили непредпазливостта да му отговорим с пълния поздрав, тогава старецът щеше да спечели за себе си значителна изгода, защото пълният поздрав се разменя само между приятели. Мюсюлманинът поздравява непознати хора само с простичкото „салям“^[1], но не и с „алейкум“^[2].

А това че Хулам, който бе наясно, че сме негови врагове, ни посрещна с пълния поздрав, си беше чисто лукавство от негова страна. Ако му отговорехме по същия начин, нямаше да можем вече да се държим към него като неприятели.

— Салям! — сдържано отвърнах аз. Хилал го поздрави по същия начин.

— Мин инта — кой си ти?

Този въпрос бе отправен към мен. Старецът отдавна познаваше Синът на светкавицата.

— Аз съм Кара Бен Немзи. Чувал ли си някой път името ми?

— Не.

— Тогава сега ще ме опознаеш.

— Няма ли да слезеш от коня и да влезеш в шатрата ми?

— Не. Никой не влиза в шатрата на своя враг.

Старецът се престори на безкрайно изненадан.

— Машаллах! Че как мога да съм твой враг, когато днес те виждам за пръв път?

— Враговете на моите приятели са и мои врагове. Сигурно старият шейх съвсем доскоро е бил убеден, че неговите хора ще се завърнат като победители от бойния си поход.

Появяването ни тук бе за него доказателство, че хората му са победени. И все пак Хулам продължаваше добре да прикрива уплахата си.

— Ма фихимтиш — не те разбирам — дружелюбно каза той, като в тона му си пролича уж искрено учудване.

— Но затова пък аз те разбирам толкова по-добре. Къде са воините на твоето племе?

— Тръгнаха на поход.

— Накъде?

— Муш’ариф — не знам.

— Ти си баща на шейха и да не го знаеш?

— Очите ми отслабнаха, а в десницата ми вече няма мощ. Отдавна не се интересувам от онова, което правят силните мъже.

— Лъжеш!

— Господарю!

— Дори и да казваш истината, пак ще е по-добре да се интересуваш повече за своите хора. Тогава те може би щяха да живеят със съседите си в мир и нямаше да бъдат сразени.

— Че кой ли ги е сразил?

— Не се преструвай! Много добре познаваш кобилата на сина си, както и човека, който я е яхнал.

— Познавам я, познавам и него, ала не разбирам, какво искаш да ми кажеш.

— Мъжете от твоето племе, цели шестстотин души, тръгнаха на боен поход срещу бени салахите.

— Аллах ил Аллах! Лъжеш се!

— Бяха се разположили — продължих най-невъзмутимо, — във Фарс ал хаджар, откъдето изпратиха съгледвачи. Ние ги пресрещнахме и им нанесохме такова поражение, че пристигнахме тук преди бегълците, които успяха да ни се измъкнат. Ще можеш бързо да ги преброиш. Оцеляха само малцина.

— Аллах! Тогава сте пролели невинна кръв — избухна старецът. — Кой ви е казал, че са искали да се бият срещу вас? Сега между вас и нас се изправя стократно кръвно отмъщение.

— Я престани с това лицемерие! Пред теб не е застанало някое хлапе. Твоите воини сами ми казаха, че идват като наши врагове. Аз ги предупредих, но те не се вслушаха в думите ми. Сега за наказание костите им ще останат да се белеят в пясъците на пустинята.

Старецът не каза нито дума. Тази вест го съкруши. Въпреки това той положи всички усилия, за да не го издаде.

— Не се боим от твоето кръвно отмъщение — продължих аз. — Обградили сме дуара ви и сме достатъчно силни, за да ви избием до крак. Но ние не сме кръвожадни зверове като вас. Ако се предадете и ни се подчинявате, ще пощадим живота ви. Давам ти срок от половин час. Посъветвай се с хората си и после излез пред лагера! Там ще те чакам, за да узная решението ти!

— Ди ах’айзихн — какво искате?

— Настояваме да се предадете заедно с цялото си имущество! В такъв случай ще пощадим живота ви. Не го ли направите, тогава сами ще носите вината за вашата пролята кръв.

Хулам ми хвърли мрачен поглед и попита:

— Наистина ли сте разбили нашите хора?

— Да. Вчера рано сутринта още преди първата молитва.

— Къде е синът ми?

— Лежи мъртъв пред нашите шатри.

— Аллах карим! Амрам не го ли защити?

— Как да го стори? Самият той също падна в боя.

Човек би си помислил, че тази вест ще окаже съкрушително въздействие върху Хулам, но не стана така. Лицето му изобщо не промени израза си. Този човек или нямаше сърце, или самообладанието му бе неимоверно. Той впи в мен пронизващия си поглед и попита:

— Защо говориш от името на бени салахите? Самите те не са ли тук?

— Благодари на Аллаха, че благоволих аз да разговарям с теб! Ако на моето място беше някой бен салах, щеше да чуеш съвсем други неща.

— Но аз не желая да преговарям с теб. Къде е шейхът на тези мъже? Нима той е някое хлапе, че се нуждае от друг човек, който да говори от негово име?

Погледнах го с чувство на превъзходство и усмихнат му казах:

— Голям хитрец си. Добре знаеш, че шейхът на бени салахите е мъртъв.

— Да, знам.

— А също и че Фалахд имаше право да претендира за този висок пост.

— И това го знам. Къде е той?

— Мъртъв е, повален от ръката на този храбър младеж, който се би с него на живот и смърт.

— Аллах алакбар — Бог е велик! Той дарява дори децата с победа над мъжете.

Тези думи бяха обида. Ръката на Хилал посегна към оръжието, ала той все пак се овладя.

— Да, но само Децата на светкавицата. Другият Син на светкавицата, Тарик, стана шейх, нещо, което ти впрочем все още няма как да знаеш. Първият му подвиг бе, че успя да победи бени зуафите. Знаеш ли с какво? С европейските пушки, дето ги чакахте, за да унищожите с тях бени салахите. Те попаднаха в ръцете на Тарик и той не се поколеба да ги използва срещу вас.

Това бе вече твърде много за стария. Тази ужасна вест направо го смаза. Пушките, които бяха предназначени за бени зуафите, в ръцете на техните смъртни врагове! Това бе по-лошо от всичко друго, което узна до този момент. Просто не беше в състояние да каже и една дума.

— Сега очаквам от теб да проявиш необходимото благоразумие — продължих аз. — Ако ли не, тогава ще се отнесем към вас най-сурово.

— Какви условия ни поставяте? — едва процеди той.

— Вече ти казах. Настояваме за пълно покорство.

— Ще свикам старейшините.

— Свикай ги! Но не си мисли, че ще ти позволим да ни надхитриш! Измине ли въпросният половин час, започваме нападението.

Смушихме конете с Хилал и се отдалечихме.

— Е? — попита моят придружител. — Харесва ли ти старият?

— Никак. Коварството му е изписано на лицето.

— Очакваш ли подлост?

— Да.

— И каква?

— Има само една, в която може да потърси спасение — да ни залъгва и бави, докато неговите хора, които ни избягаха, се появят тук.

— Няма да чакаме дотогава.

— Не, няма, нито минута след определения половин час.

— После ще ги избием ли?

— Не, макар да имаме право да го направим.

— Нима искаш да ги пощадиш, а в крайна сметка може би дори и да ги възнаградиш?

— За последното и дума не може да става, обаче не само човечността, но и разумът ни повеляват да проявим снизходителност. Те ще станат ваши слуги. А кой убива роб, от когото може да има полза? Вашите синове ще започнат да се женят за дъщерите им и така вашето племе ще претопи тяхното.

— Аллах ил Аллах! Така ли мислиш?

— Да. Така ще станете силни и непобедими.

— Но макар и само заради кръвното отмъщение бени зуафите завинаги ще си останат наши врагове.

— Това ще зависи единствено от вас. Ще трябва да им дадете някой мъдър шейх. Знаеш ли кого имам предвид?

— Не, сихди!

— Теб! Отнасяш ли се към тях мъдро и смело, твоето име ще се прочуе надалеч.

Очите на Хилал заблестяха.

— Ефенди, ти си такъв човек, какъвто няма да се намери по целия свят. Каквото направиш, е геройство, а каквото говориш, звучи така, сякаш е излязло от устата на Пророка.

Малко след като се върнахме при нашия отряд, до нас долетяха силни вопли откъм дуара. Хулам беше известил онова, което му бях казал. Там едва ли имаше семейство, от което поне един воин да не бе участвал в бойния поход срещу бени салахите. Следователно всяко от семействата почти със сигурност можеше да очаква да е загубило по някой близък човек.

С деца на ръце жените се разтичаха нагоре-надолу из лагера и запищяха. Мъжете никакви не се виждаха. Вероятно се бяха отправили към мястото, където щеше да се събира съветът, за да обсъди положението и условията ни.

След половин час между шатрите се появиха седем мъже. Начело крачеше старият Хулам. Приближиха се, като се мъчеха да запазят достолепно поведение, и огледаха нашите животни. Сигурно старият успя да разпознае сред тях не една и две джамали, които доскоро са били собственост на неговото племе. Той ми отправи поглед, в който се четеше покорство и смирение, а после каза:

— Ефенди, твоите думи ни възвестиха голямо нещастие. Синовете ни са мъртви, а нашите бащи и братя лежат убити в пустинята. Ма ша Аллах кан, уа ма лам яша Аллах лам йакун — каквото пожелае Аллах, става, а каквото не пожелае, не става. Неговите пътища са неведоми. Не бива да постъпваме против волята му, защото сме верни привърженици на неговия Пророк. Предаваме се.

Погледнах го изпитателно. Вече ми говореше със съвсем друг тон. Нима толкова бързо се беше примирил с неизбежното? Този човек никак не ми харесваше.

— Значи ще се предадете безусловно, така ли?

— Да.

— И без каквито и да било задни помисли?

— Че какви задни помисли можем да имаме? Нали ни превъзхождате във всяко отношение.

— Хмм! Понякога хитростта е по-резултатна от силата.

— Можеш да ни имаш доверие.

Думите му прозвучаха искрено и незлобливо, но аз не се подведох.

— Е, добре, ще ви повярвам. Тук сте дошли седем души. А колко мъже наброява съветът на старейшините?

— Двайсет и осем.

— Тогава нека някой от вас се върне, за да доведе онези, които отсъстват. Преди да влезем в дуара, искам да обсъдя с тях какво можем да поискаме от вас, без да съсипем племето ви.

Това им прозвуча многообещаващо. Изглежда си помислиха, че не желаем да обявим цялата им собственост за наша плячка. Зарадван, старият побърза да даде съответното нареждане.

— Заповядай също на всички мъже, както и на момчетата над десет години, да се съберат на откритото място пред шатрите! — добавих аз. — Необходимо е да ги преброя, за да знам, колко оръжия да ви оставим. Синовете на пустинята трябва да имат ножове, пистолети и пушки. Ще ви позволим да задържите онова, което ви е нужно.

С бързи крачки пратеникът се отдалечи. По лицето на стария личеше, колко бе доволен от поведението ми.

— Ефенди, — каза ми той, — отнесеш ли се към победените с доброта, Аллах ще те благослови, а те ще те обикнат.

— Не преувеличавай, старче! Хайде да не говорим за вашата обич! А за откровеността ти пет пари не давам.

— Ефенди! — засегнато възкликна той. — Искаш да ме обидиш ли?

— Искам да те обезвредя. Дали това те обижда или не, ми е безразлично.

Обърнах му гръб и дадох знак на моите придружители. Мигновено те обкръжиха мъжете.

— Ефенди, нима ще наредиш да ни избият? — ужасено извика старият.

— Не, искам да предотвратя само вашето избиване.

— Аллах ил Аллах! Що за хрумване!

— Аллах е белязал лицето ти. На него съвсем ясно е изписано онова, което таиш в сърцето си.

— Кълна ти се, че не кроя нищо лошо срещу вас.

— Закълни се в Пророка!

Всички погледи се отправиха към стария. Хулам забави отговора си.

— Виждаш ли, как те поставих натясно!

— Ефенди, думата ми е като клетва!

— Тогава и клетвата трябва да е като дума, която се дава без колебание. Въобразил си си, че си по-умен от нас и си помислил, че сме изморени и затова ще побързаме да легнем да спим. Представям си вече как ни връхлитате с извадени ножове! О, бени салахите не са овце, които всеки може да заколи, ако поиска. Вържете ги и ги отведете далеч назад, за да не могат да ни пречат!

Въжета за връзване на камилите имаше предостатъчно. Старейшините започнаха гневно да протестират срещу това отношение, обаче се видяха принудени да се подчинят. Тъкмо когато ги отведоха зад позициите ни, пратеникът се върна заедно с останалите старейшини. Те бяха разбрали защо ги викаме и се почувстваха много разочаровани, когато без много церемонии вързаха ръцете им на гърба, а после ги отведоха при другите пленници.

— Наистина ли мислиш, че старейшините са имали коварни намерения? — попита ме Хилал.

— Убеден съм в това. Твърде бързо Хулам се примири с участта си, за да повярвам, че покорството му е искрено.

— Какво би могъл да крои срещу нас?

— Може би тепърва ще узнаем. А сега нека обградим лагера толкова плътно, че никой да не ни избяга! Сто воини ще ни придружат до мястото, където са се събрали мъжете, старците и момчетата. Всичко живо, което е от мъжки пол, ще бъде пленено и вързано.

— Тогава значи ще им вземем всички налични оръжия.

— Да. Дори и ножовете. Нямаме време за губене. Избягалите бени зуафи са се отправили насам през Фарс ал хаджар, а този път е по-къс от нашия и следователно всеки момент могат да се появят тук.

Само за броени минути обръчът около дуара се затегна съвсем плътно. Естествено бяхме принудени да оставим стадата извън веригата на нашите воини. Сто души със заредени пушки в ръце се отправиха към откритото място, където се бяха събрали всички представители от мъжки пол на бени зуафите. Там имаше около осемдесет старци, юноши и момчета. Всички носеха затъкнати в пояса си ножове или някакви други оръжия, защото даже и невръстните хлапета на бедуините са въоръжени поне с по един нож. Впрочем това не беше кой знае колко умно от тяхна страна, понеже така сами ни улесниха в разоръжаването им. Казах им, че няма защо да се страхуват за живота си, а и че лагерът им няма да бъде опустошен.

В онези земи и между онези народи е обичайно победителите да отведат стадата на победените, да отсекат палмите им и да засилят техните кладенци, така че те да се видят принудени или да тръгнат с победителите като роби, или пък да останат там, където са живели и бавно да умрат от ужасна смърт.

Моето уверение направи добро впечатление на събраните бени зуафи. Но лицата им се удължиха веднага, щом поисках от тях да оставят оръжията си на земята. Нямаха друг изход освен да се подчинят. После ги изведохме извън лагера и ги накарахме да седнат под палмите. Там доведоха също и вързаните старейшини и аз им заявих, че всеки, който дръзне да направи опит за бягство, веднага ще получи куршум.

Лесно можете да си представите, какво впечатление направи задържането на мъжете върху жените и децата от дуара. Надигнаха се силни писъци и вопли, ала те скоро заглъхнаха, след като се видя, че животът на пленниците е извън опасност.

После огледахме стадата. Сред тях имаше великолепни животни с толкова висока стойност, че бени зуафите се бяха побояли да ги изложат на опасностите, които криеше в себе си всеки боен поход.

Жените и децата на бени зуафите не можеха да вдигнат глава от работа, защото трябваше да приготвят и поднесат храна както на своите пленени съплеменници, така и на изгладнелите победители.

Когато Хилал се нахрани, заедно с неколцина придружители, яхнали добри коне, аз го изпратих да наблюдава северните околности, откъдето трябваше да се появят избягалите неприятели. Отстъпих му и моя далекоглед, с който вече можеше да си служи, и който щеше да му даде възможност да наблюдава врага, без самият той да бъде забелязан.

След това се възцари нетърпеливо очакване. Безсмислено бе да се дават някакви други указания и разпореждания преди да пленим и поставим под сигурен надзор бегълците.