Карл Май
Аллах ил Аллах! (13)

Дванадесета глава
В „леглото на камъните“

Следващото утро настъпи с бляскава красота.

Веднага след като се събудих, аз станах и излязох навън. Още предишния ден бях забелязал, че главният извор на оазиса представляваше малко засенчено от палми езерце. Едно миниатюрно ъгълче от него беше отделено и закрито с нещо като ограда от платнища за шатра. В това оградено място от езерото бени салахите се къпеха и макар то да обхващаше само няколко квадратни метра, бе напълно достатъчно за моята цел.

Отправих се натам. Имах късмет. В този ранен утринен час бях първият и единствен желаещ да се изкъпе. След като измих от тялото си прахта от пътуването ни през пустинята, излязох от водата като нов човек и се върнах в руината.

В резултат на освежителната утринна баня здравата се нахвърлих на закуската, предложена от ханумата. Хилуя и бащата на двете сестри ми правеха компания. Стана дума и за пътуването на шейха на бени аббасите.

— Ти пристигна от юг, следователно изглежда си минал през земите на бени зуафите, враговете на бени салахите, нали? — осведомих се аз.

— Какво говориш, приятелю! Не биваше да поемаме такъв риск. Не, заобиколихме тяхната територия.

— Бадия, мислиш ли, че зуафите са знаели за пушките, които е трябвало да получат? — продължих да разпитвам.

— Ма’лум — естествено!

— Исках да кажа, дали им е известно точно времето, когато керванът е трябвало да пристигне?

— Убедена съм в това.

— Е, ами ти какво би направила на тяхно място, ако очакваш керван, чийто товар има за теб безмерна стойност?

— Бих тръгнала да го пресрещна.

— Точно това имам предвид. Още повече че керванът е поел по опасен път. Вярваш ли, че бени зуафите ще излязат толкова непредпазливи да не постъпят така?

— Сигурно не.

— В коя ли посока, погледнато от дуара на зуафите, те биха потеглили?

— На север.

— И кое племе живее точно на север от пасищата на бени зуафите?

— Нали сам го знаеш не по-зле от мен — бени салахите. Машаллах! Сега разбрах, накъде биеш! Искаш да кажеш, че може би отряд от воини на бени зуафите се намира вече нейде близо до нашия дуар?

— Не само „може би“, а съвсем сигурно.

— И какво от това?

— Изглежда не вземаш тази работа много на сериозно.

— Не, но всеки миг ние сме застрашени от бени зуафите, тъй както и те са застрашени от нас. Така човек свиква с опасността толкова, че повече не говори за нея.

— Тогава ми разреши аз да го направя вместо теб! В разсъжденията си стигам и по-далеч. Вашите врагове следва да получат триста пушки. Срещу кого ще насочат новите си оръжия най-напред?

— Аллах ил Аллах! Сега те разбирам.

— Ами ако бени зуафите не са изпратили само някакъв си отряд, а е тръгнало цялото племе, за да приеме товара с пушките на някое предварително уговорено място, и после незабавно ви нападне?

Очите на Бадия се разшириха.

— Ефенди, ти изпълваш сърцето ми със страх.

В този момент при нас влезе шейхът. Челото му бе прорязано от гневни бръчки.

— Тези неблагодарни песове! — ядно процеди той. — Изпълнили са заканата си и още в ранни зори са напуснали дуара, без изобщо да се сбогуват с нас. Кълна се в Аллаха, страшно ми се иска да препусна подир тях и да ги науча да са по-учтиви към хората, оказали им гостоприемство.

— Имаш предвид чуждите пратеници, нали? — попита ханумата. — Я ги остави да си вървят по пътя! Накъде потеглиха?

— На изток.

— Значи към Египет. Тогава сме се отървали от тях. Зарежи ги! Имаме си по-важна работа.

Тя започна да говори на Тарик за опасенията си, предизвикани от моите думи. Шейхът внимателно я изслуша, а когато Бадия свърши, каза:

— Този ефенди има право. Просто се срамувам, защото не успях сам да стигна до този извод. Сигурно бени зуафите са нейде наблизо.

— Да, но къде?

— Да предположим, че враговете ни са тръгнали с многочислен отряд воини, за да изчакат някъде онзи кафилах ал аслиха^[1]. В такъв случай може да става дума само за такова място, където има вода и то много вода.

— И подобно място навярно не се намира наблизо, а? — попитах аз.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да. Откакто се помним никой не е намирал вода наоколо на няколко дни път оттук.

— Това все още нищо не доказва. Чувал си за тайните извори в пустинята, нали?

— Че как да не съм чувал! Понякога камилата на жадния пътник се спира сред най-безводната част от пустинята, където, както изглежда, не може да има и капчица вода, и започва с крака да дълбае в пясъка. Ездачът скача от седлото и сам продължава да копае. И ето че на бял свят излиза изворче. Той пие, оставя и животното да утоли своята жажда и после напълва меховете за вода. След това покрива въпросното място с одеялото си и отгоре насипва пясък, така че минаващите наблизо хора изобщо да не могат да заподозрат, че там има извор. По-късно той се връща до това място само когато се нуждае от вода. Тя му предлага спасение в случай, че е изпаднал в беда и враговете му го преследват. Докато единствено той знае за извора, никой неприятел не е в състояние да го победи.

— Прав си. И напълно възможно е бени зуафите да са открили подобно място. В такъв случай не ви очаква нищо добро.

— Какво трябва да направим? — обезпокоително попита Бадия.

— Ако опасенията ми са напълно основателни, тогава е лесно да се предположи, че близо до лагера ни има или е имало съгледвачи. Без съмнение те са оставили следи в пясъка. Незабавно ще тръгна с моя слуга, за да ги потърся.

— Ти ли? Нима заради нас искаш да се изложиш на опасност?

— Нима не съм ваш гост? Нима опасност, която застрашава вас, не заплашва и мен? Не забравяй Фалахд! Ако предположенията ми се окажат истина, е възможно и дори много вероятно да се е натъкнал на бени зуафите. Той ще положи всички усилия да ги насъска срещу вас и сигурно ще настоява час по-скоро да пристъпят към действия.

— Аллах ил Аллах! Фалахд! Изобщо не помислих за него.

— Трябва да се съобразяваме с него, с неговата омраза. И така, разпореди се да оседлаят две ездитни животни за мен и за моя слуга!

— Две ли? Ефенди, ще са необходими три, защото тръгвам с вас!

— Толкова по-добре! Ти познаваш местностите и можеш да ми дадеш сведения за някои неща, които са ми неизвестни.

Не след дълго препускахме като вихрушка през пустинята право на юг. Яздехме чудесни животни. Аз бях възседнал кобилата, която познавах от предишния ден, Тарик бе яхнал другата кобила, а и Халеф получи превъзходен кон. Макар и да не можеше да се мери с двете кобили, той не изоставаше от нас.

Измина около час и едва тогава ездата ни бе прекъсната за пръв път. Натъкнахме се на диря, която идваше от североизток и продължаваше в южна посока. Скочих на земята, за да огледам отпечатъците, и в дълбокия пясък ясно различих следи от три камили. Ръбчетата на вдлъбнатините, оставени от краката им, се бяха вече сринали, по което заключих, че несъмнено ездачите бяха минали оттук най-малко преди три часа.

— Какви животни имат двамата суфара, коне или камили? — попитах аз.

— Камили — отговори Тарик.

— Колко са?

— Три. Две ездитни и една товарна.

— Тогава за мен няма никакво съмнение, че пред нас са следите на двамата суфара.

— Машаллах! Но нали поеха на изток!

— След известно време са свърнали на юг.

— Защо не са тръгнали веднага в тази посока?

— Вероятно защото не са искали да издадат истинската си цел. Вече имаш и причината, поради която те толкова упорито настояваха да тръгнат много рано. Ако бяха поели на път едва след аср, щяха да изминат само едно късо разстояние, докато в този случай имат цял ден на разположение.

— Но каква ли е целта им според теб?

— Дуарът на бени зуафите — със сигурност заявих аз.

— Машаллах! Че какво ли ще търсят при тях?

— Представям си две възможности, едната от които навярно ще е истинската. Те искат да отидат при тях или за да си отмъстят с тяхна помощ заради вашия отказ да се подчините на волята им, или пък имат намерение да ощастливят племето на бени зуафите със същите предложения, с които претърпяха при вас пълен провал.

— Аллах ил Аллах! Наистина е възможно.

— Нека продължим по следите им, които съвпадат с нашата посока!

Метнах се на седлото и със същата бърза езда препуснахме по дирята, която съвсем ясно водеше на юг.

След десетина минути имахме нов повод да спрем. Стигнахме едно място, където дълбокият пясък бе здравата разровен.

— Какво е това? — учудено попита Тарик. — Дали тук не е имало някаква люта схватка?

— Почакай малко! Ще огледам наоколо.

Скочих на земята от моята кобила и започнах да изследвам оставените дири. Вършех си работата с такова старание и внимание, че най-сетне шейхът изгуби търпение и се обади:

— Каква ни е ползата да оглеждаш всяка песъчинка? Така губим скъпоценно време.

— Напротив, печелим време. Колкото по-грижливо си свършим тук работата, с толкова по-голяма сигурност ще узнаем истината и толкова по-бързо ще можем да действаме. Впрочем вече свърших. Онова, което открих, в никой случай не е много утешително за нас. Тук двамата емисари са се срещнали с петима или шестима ездачи, появили се от юг. Известно време са разговаряли, а после заедно са продължили в южна посока, както лесно можеш да разбереш от тази широка диря.

— Като врагове или като приятели?

— Струва ми се като приятели, защото не открих ни най-малка следа от съпротива или борба.

— Кои ли може да са тези петима или шестима ездачи?

— Предполагам, че са бени зуафи.

— Аллах! По какво съдиш?

— Припомни си онзи наш разговор при ханумата! Почти съм убеден, че тук става дума за неприятелски разузнавачи. Бени зуафите имат намерение да ви нападнат.

— В името на Аллаха, добре ще ги посрещнем!

— Не се горещи толкова! Все още не сме се подготвили. Тези шестима мъже яздят на коне, а не на камили. Какво следва от това?

Тарик ме погледна въпросително. Не намери правилния отговор, а каза:

— Какво следва от това ли? Ами просто са имали коне, а не камили. Ето защо са яхнали коне.

— Това наистина звучи правдоподобно, но не е особено остроумно — засмях се аз. — Вчера не ми ли казахте, че до пасищата на бени зуафите имало два-три дена път?

— Да.

— А могат ли коне да издържат такава езда без достатъчно вода?

— А кой ти каза, че нямат вода?

— Като размислих, стигнах до това заключение. Ако предположим, че действително става въпрос за съгледвачи на бени зуафите, в случай че са решили да използват коне, би трябвало да носят със себе си за пет-шест дена толкова много мехове с вода, че безкрайно биха затруднили бързата си езда. Следователно?

— Следователно? — попита шейхът, който не бе в състояние да намери правилния отговор.

— Следователно — продължих аз, — би трябвало някъде между вашия лагер и техните пасища да има на разположение вода.

— По този път няма нито един извор.

— Не бъди толкова сигурен! Но дори и да е така, човек би могъл да се досети, че недалеч ги чакат камили с мехове, пълни с вода.

Шейхът видимо се изплаши.

— Наблизо да има камили с мехове с вода? Може да е така, само ако се намират вече наблизо с намерението да ни нападнат.

— Вече допуснахме тази възможност. Воините им са тръгнали насам и са изпратили напред шестимата ездачи като разузнавачи, които ще се промъкнат близо до вашия лагер.

— Как можеш да твърдиш всичко това с такава сигурност? Ти изобщо не си ги видял, а само огледа дирите им в пясъка.

— За мен пясъкът е като отворена книга. Дълги години съм бил в една далечна страна, където има диви народи, наричани индианци. Там нито за миг не си сигурен за живота си и човек се научава да разчита и разгадава в тревата, в пясъка, по листата на дърветата, по височините и в низините, по гласовете на птиците и в бученето на вятъра всички онези предупредителни знаци, които единствено могат да накарат заплашените от някаква опасност да бъдат нащрек. Повярвай на думите ми — бени зуафите са тръгнали насам, за да ви нападнат и са изпратили тези ездачи на разузнаване. Следите в пясъка ми издадоха и още нещо.

— И още нещо ли? — удиви се Тарик.

— Да, мога да твърдя, че ездачите са били изпратени, за да разузнаят какво е положението във вашия дуар. Но по пътя си те се натъкват на двамата чужденци и заедно с тях веднага се връщат обратно. Това не ти ли прави впечатление?

— Да, наистина. Ала не мога да се досетя, каква е причината.

— Има само една-единствена причина, която може да ги накара да зарежат непосредствената си задача и да се върнат. От двамата чужденци са узнали нещо, което им е дало повод незабавно да препуснат обратно.

— Какво ли е то?

— Ама ти наистина ли не се досещаш? Забрави ли за пушките?

— Пушките ли? Какво имаш предвид?

— Чуждоземните пратеници са им разказали, че бени салахите ще получат триста пушки и че вече е потеглил керван, за да ги вземе от пустинята. Сега досещаш ли се, какво имам предвид?

— Аллах ил Аллах! Разбрах мисълта ти. Но пред никого не съм споменавал, че първоначално пушките са били предназначени за бени зуафите.

— И не е необходимо. Зуафите ще са най-големите глупаци, ако веднага не се досетят, че става въпрос за техните пушки. Точно триста пушки! А и аз не премълчах пред онези емисари, че съм ги намерил сред пустинята. Е, може ли тогава да става дума за някакви други оръжия?

— Машаллах! Тъй както ми представяш цялата работа, те непременно ще се досетят.

— Вече го разбираш и ти, нали? А сега се постави на мястото на бени зуафите! С голямо нетърпение и копнеж те очакват пушките, с чиято помощ се надяват да се сдобият с власт и богатство, а сега научават, че оръжията им са попаднали в чужди ръце. Съвсем ясно е, че тази вест е толкова изключително важна за тях, че без много-много да му мислят още начаса са поели обратно, за да занесат на своя шейх ужасяващото известие.

— Аллах алакбар — Бог е велик! Така, само така е станало.

— Както виждаш разчитането на следите не е чак толкова лошо нещо — усмихнах се аз.

— Да — намеси се и Халеф. — Ти изобщо не познаваш моя сихди. Той може да различи дарб и атар^[2] на всички хора и на всички животни, като започнеш от могъщите стъпки на фихл^[3], та стигнеш до миниатюрните дири, оставяни от една баррухт^[4]. Той проследява както полета на наср^[5] във висините, така и бръмченето на баррапг^[6] на слънчевите лъчи. С ромоленето потокът му издава тайните си, а дори и мълчанието на гроба не му пречи да…

— Ускут — мълчи! — прекъснах словоизлиянията му. — Сега трябва да действаме, а не да дърдорим.

— Ти какво предлагаш? — нетърпеливо ме попита шейхът.

— Незабавно трябва да се върнем в дуара. Най-важното е да разузнаем, какво мисли да прави неприятелят, а за тази цел конете не са подходящи и са твърде ценни. Освен това не знаем колко далеч ще ни се наложи да яздим, докато се натъкнем на нашите противници. Ще трябва да се запасим с вода и храна.

— Прав си. И така, по-бързо обратно в лагера.

Докато препускахме към руината, ние продължихме да споделяме мислите си.

— Главното е да узнаем плановете на врага — казах аз. — За тази работа ще се погрижа заедно с Халеф.

— И аз ще дойда с вас — допълни шейхът.

— Не, ти си шейхът, предводителят на бени салахите. Погледите на цялото племе са отправени към теб. Дай ми някой от добрите си воини!

— Нека бъде волята ти!

— На какво разстояние оттук живеят останалите фарках^[7] на вашето племе?

— Най-близкото е на половин ден път.

— Незабавно изпратете вестоносци, които по най-бързия начин да доведат воините на това фарках на помощ! А докато те пристигнат тук, аз вече ще съм се върнал от разузнаване, и тогава ще може много по-лесно да се каже, какво би трябвало да направим.

— На коне ли ще яздим? — попита Халеф.

— Не. Не се знае дали ще намерим вода. Ще трябва да вземем камили, които по-дълго издържат на жажда.

— Ще осигуря най-добрите животни — обеща шейхът.

— Добре. И преди всичко кажете на хората си да се държат възможно най-спокойно, за да не могат евентуални шпиони да забележат, че се подготвяте да посрещнете неприятеля. Най-добре е изобщо никой да не научава каквото и да било за заплашващата ви опасност с изключение, разбира се, на пратениците до различните фарках.

— Ами брат ми Хилал? Да не го ли уведомявам?

— Все още е твърде рано. Не бива да смущаваме работата му, която в момента е може би по-важна за нас, отколкото си мислим. Ако пушките пристигнат навреме, това би означавало за нас неоценима помощ.

Пришпорихме конете, като ги накарахме да препускат възможно най-бързо, така че само след час стигнахме до дуара. Там се забавихме само колкото да вземем оръжията си. После излязохме извън селото и отидохме при камилите, които бяха вече оседлани за нас. След още четвърт час се понесохме като вихър през пустинята право към криещия толкова опасности юг. Освен ездачите си силните дългокраки животни носеха само по един добре напълнен с вода мях, както и малък запас от фурми.

Бяхме четирима — Халеф, аз и двама жилави и яки бедуини. Онова, което бе възможно да знаем в момента, вече го знаехме, а всичко останало предстоеше тепърва да узнаем. Така летяхме като вихрушка един до друг, полагайки всички усилия да не изпускаме от очи нищо по-особено и по-значимо около нас. Главната ни задача бе внимателно да наблюдаваме всичко, без самите ние да бъдем забелязани.

Не беше трудно да следваме дирята на преследваните от нас хора. Вярно, дори и когато човешките сетива не могат да почувстват и най-слаб полъх на ветрец, чистият от прах пустинен пясък пак се намира в непрекъснато, макар и слабо движение. Но дупките, които оставят в пясъка препускащите бързоноги камили или носещите се в галоп коне, не могат да се запълнят изцяло дори за няколко часа, освен ако има силен вятър.

Тъй минаваше час след час. Настана пладне, а после дойде и следобедът. Само един-единствен път разрешихме на животните кратка почивка, за да им дадем няколко глътки вода. После продължихме нататък със същата бързина. Следобед слязох веднъж от седлото, за да огледам дирята. Кимнах доволно и казах:

— Ако поискаме, за един час можем да ги догоним.

— Но не искаме, така ли? — попита Халеф.

— Не. Те не бива и да подозират, че планът им ни е известен.

— Тамам — точно така! Те ще дойдат и ние ще ги посрещнем. Но дали наистина сме толкова близо до тях?

— Да. Познавам по вида на следите. Я погледни ей тези дири от конски копита! Не са вече тъй ясно очертани както преди. Стъпките на животните са станали по-несигурни. Нека яздим по-бавно, иначе твърде скоро те ще изникнат пред нас.

Всички се съобразиха с думите ми и продължихме в по-умерен ход. Ала въпреки това не след дълго на хоризонта открихме цяла редица от малки тъмни точки.

— Те са! — възкликна Халеф.

— Да. Накарайте нашите животни за няколко минути да легнат на земята, за да не ни забележат.

Тази предпазна мярка бе изпълнена, обаче скоро отново се приближихме твърде много до преследваните от нас хора. Изглежда те яздеха вече само в бавен ход и бяха свърнали в друга посока. По-възрастният от двамата бедуини поклати глава и каза:

— Струва ми се, че са се отправили надясно към Фарс ал хаджар^[8].

— Какво е това?

— Една сринала се планина, където няма нито дървета, нито храсти, нито вода.

— Но скривалища се намират, нали?

— Повече от достатъчно, дори и за хиляда души.

— Сега вече знаем къде да ги търсим. Без съмнение са във Фарс ал хаджар. Очевидно са донесли вода със своите камили. Няма да ги мъчи жажда. Колко път ни остава още дотам?

— Лесно бихме стигнали преди залез-слънце, ако не сме принудени да яздим още по-бавно и от хората пред нас.

— О-о, това отлично ни устройва. Ще опишем дъга, за да стигнем до Фарс ал хаджар от някоя друга страна, откъдето те няма да очакват никакви неприятели. Познавате ли добре онзи хаос от натрошени и разхвърляни скали в цялото му протежение?

— Не. Има отделни места, където не е стъпвал човешки крак.

— Тогава нямате представа, къде по-точно ще можем да намерим бени зуафите, така ли?

— Не, нямаме.

— Е, въпреки това се надявам, че разузнаването ни няма да е безполезно.

Лицето на бени салаха изразяваше загриженост.

— А може би все пак да е напразно. До тях може да ни заведе единствено дирята, която следвахме дотук. Изоставим ли я, в тъмнината няма да успеем отново да я намерим.

— Остави това на мен! Надявам се, че няма да ни се изплъзнат. Ти вярваш ли, че следите им ще се отклонят от тази посока, за да тръгнат по заобиколен път?

— Не, сигурно не.

— И аз така мисля. Животните им са изтощени и съм убеден, че ездачите ще се насочат право към целта си, а там се намират бени зуафите.

— Прав си.

— А сега да видим, дали няма да можем да различим някакви подробности, които да ни помогнат да се ориентираме по-добре.

С тези думи извадих моя далекоглед и го насочих към онази точка в края на зрителното ни поле, накъдето водеше следата. Правилно, не се бях излъгал. Точно в тази посока близо една до друга се издигаха две самотни високи и тесни скали, които кажи-речи приличаха на колони.

— Това са двете Банат ал хауа — обясни ми бедуинът веднага щом споделих с него видяното. — Знам ги.

— Банат ал хауа, значи Дъщерите на бурите, нали? Защо са дали такова име на тези скали?

— Защото бурите са ги запокитили от планините там долу и са ги забили на онова място.

— Аз си обяснявам възникването им по друг начин, ала това не е толкова важно. Важното е, че те ни дават сигурен ориентир. Тъй като преследваните от нас хора яздят право към тези Банат ал хауа, несъмнено там при скалите пак ще открием следите им и съм убеден, че вече без колебание можем да променим посоката, в която се движим.

След това кратко прекъсване продължихме ездата си. Описахме дъга, която ни отведе по на изток. Накарахме камилите да развият най-голямата бързина, на която бяха способни, и ето как още преди залез-слънце се озовахме успоредно на Фарс ал хаджар, само че малко наляво от тях. Тогава свърнахме рязко надясно и се насочихме право към скалите и яздихме така, докато навлязохме малко сред хаотично разхвърляните скали и камънаци. Там наредих да спрем.

Приблизително по средата на разстоянието между пасищата на бени салахите и бени зуафите от покритата с дълбок пясък пустиня се издигат една връз друга стръмни високи и голи скали, напомнящи развалини на срутила се преди хилядолетия планина. Човек не предполага, че там може да има някакъв път или пътека. Всичко наоколо изглежда мъртво, безжизнено.

Това е Фарс ал хаджар, Леглото на камъните.

Бедуините са дали подобни имена на много други места в пустинята: Бата ал хаджар — Корем на камъните, Ам ал хаджар — Майка на камъните, Абу’л хаджар — Баща на камъните.

Намирахме се на място, което от всички страни беше обградено от големи купища скални отломки и ни предлагаше достатъчно сигурна закрила. Тримата мои спътници последваха примера ми — накараха животните си да коленичат и слязоха от високите седла.

— Тук ли ще лагеруваме? — попита Халеф.

— Не всички. Само ти и един от двамата бедуини ще останете тук. А заедно с другия аз ще продължа между тези скали до двете Дъщери на бурите. Според моите изчисления ще стигнем до тях още преди настъпването на нощта. Там ще открием дирите и ще ги проследим, докато намерим търсените от нас хора.

— Защо ще отидете само вие двамата? Достатъчно е при животните да остане и само един от нас.

— Повече хора ще ми пречат. Двама няма да бъдат толкова лесно забелязани, колкото трима.

— Но ти можеш да ме вземеш вместо бедуина!

— Този път ще си ми по-малко полезен от бен салаха, който добре познава Фарс ал хаджар.

— Обаче ако по време на отсъствието ви ни открият тук, сме загубени, а заедно с нас и вие. Няма да имате ездитни животни, за да избягате.

— Ако сте предпазливи, никой няма да ви открие. Нека единият от вас се изкатери ей там на скалите и се скрие между камънаците. Оттам ще може да държи под око цялата околност и следователно ще е в състояние да предупреди своя другар навреме. Ако някой мине наблизо, ще кротувате и няма да вдигате никакъв шум. Но открият ли ви, ще трябва да побегнете в различни посоки, за да затрудните преследвачите си. После в полунощ ще се върнете пак тук, за да ни вземете. Нашите животни са достатъчно бързи, за да избягаме. Впрочем тези предпазни мерки важат само докато е още светло. Стъмни ли се, ще е невъзможно да ви открият, дори ако предположим, че поради някаква причина някому ще хрумне да се отбие и да мине близо до скривалището ви. Само трябва да се държите тихо и кротко.

След като дадох на двамата още някои по-специални указания, заедно с по-възрастния бедуин от нашите придружители се отправих към целта ни. Пътят, който трябваше да следваме, водеше между полусрутени скали и така бе осеян с по-едри и по-дребни каменни отломки, че никак не ни беше лесно да се придвижваме по-бързо, още повече че зад всеки ъгъл на всяка скала се налагаше първо да се убедим, че там не се бе притаил някой неприятел.

Въпреки всичко, още преди падането на нощта се добрахме до Дъщерите на бурите. Когато стигнахме до първата от двете тесни и високи скали, слънчевият диск току-що се скриваше зад западния хоризонт. Настъпи времето за вечерна молитва и въпреки опасното ни положение моят придружител коленичи на земята, за да изпълни своите религиозни задължения. Естествено, съобразявайки се с обстоятелствата, той изрече молитвата си съвсем тихо. После продължихме, за да стигнем и до втората скала.

Отдалече бяхме останали с впечатлението, като че двете „сестри“ се издигаха съвсем близо една до друга, ала сега се оказа, че ги дели едно разстояние от около седемстотин-осемстотин метра.

Предпазливо закрачихме към другата скала, като бедуинът ме следваше по петите. Търсехме прикритие зад всеки по-голям каменен блок. Все още не бяхме стигнали до втората „сестра“, когато се спрях и, посочвайки към земята, казах:

— Виждаш ли? Ето ги дирите. Значи бях прав. Те водят наляво право между скалите. Нека свърнем натам, за да ги проследим!

— Сигурно ще ни забележат, защото точно тук камънаците отстъпват встрани и откриват доста широк път.

— Естествено, че няма да вървим по самата диря, а отстрани, прикривайки се зад камъните.

Много внимавахме да не оставяме следи. Макар и отдалече, не изпускахме от очи дирята и се запромъквахме на юг, навлизайки все по-навътре сред хаоса от срутени скали и каменни отломки.

Някакъв шум, долетял не много отдалече, ме накара да спра. Направих знак на моя спътник и той също се закова на място.

— Чу ли нещо? — прошепнах аз.

— Да. Дъската на някой муадин.

Наострихме слух и действително, ето че сякаш от някакъв друг свят в дълбоката тишина на каменната пустиня се разнесе мощният глас на викача:

— Йа ал мосламин, хай алал салах — хайде правоверни, пригответе се за молитва!

— Те са тук! — с възбуден глас каза бен салахът.

— Да, но не са чак толкова наблизо. Ще трябва да удвоим предпазливостта си.

— Започват да се молят твърде късно. Тук сред високите скали не могат да видят как слънцето се потапя в пясъчното море. Затова Аллах няма да чуе молитвата им. Той обича точността.

Не успях да сдържа усмивката си, предизвикана от тази детинска наивност на бедуина, обаче не казах нито дума, защото нейде от далечината до нас долетя някакъв глух шум, наподобяващ напевното ромолене на вода.

— Молят се на висок глас — прошепна ми бен салахът. — Каква непредпазливост! Така те ни посочват пътя до тях. Тръгнеш ли на боен поход, трябва да избягваш всякакъв шум.

— Щом не се съобразяват с това, значи се чувстват в пълна безопасност. Да продължаваме!

Ставаше все по-тъмно. Впрочем това можеше само да ни радва. Та нали вече не бе нужно да разчитаме дирите, тъй като знаехме в каква посока и приблизително на какво разстояние се намираха търсените от нас хора.

Все още не бяхме стигнали кой знае колко далеч и аз тъкмо се канех да заобиколя една скала, когато зърнах нещо, което ме накара светкавично да отскоча назад.

— Какво има? — попита ме салахът.

— Там отпред стоят двама мъже. От другата страна на откритото място зад тази скала.

— Може ли да ги видя?

— Да, но бъди предпазлив!

Моят спътник легна на земята и бавно запълзя напред. Съвсем кратко време остана неподвижен, плътно прилепен към земята, вторачил острия си поглед в онези хора, а после отново допълзя при мен и, като се изправи, каза:

— Много добре познавам тези двама мъже.

По тона му си личеше, че те не бяха съвсем обикновени хора. И наистина, оказа се, че не съм се излъгал, понеже на въпроса ми бедуинът отговори:

— Това са лпейхът на бени зуафите Махмад и неговият зет Амрам.

— Трябва да ги огледам по-внимателно.

Легнах на земята също както бе направил преди малко и бен салахът, за да хвърля един поглед на двамата, ала още в следващия миг светкавично се оттеглих назад.

— Бързо да се скрием между камъните! Идват насам. В името на Аллаха, не вдигай никакъв шум!

Чевръсто изтичахме покрай една скала, до която отгоре се бяха срутили едри каменни късове. Между тях зееше отвор, където се шмугнахме и притаихме, притискайки пушките до телата си. Дупката бе достатъчно голяма, за да ни скрие изцяло. Още в следващия миг доловихме стъпките на двамата бени зуафи.

— Ако ни забележат, няма да стреляме, а ще използваме само ножовете! — прошепнах на моя придружител.

Точно пред нашето скривалище неприятелите ни забавиха крачки, и разговаряйки, се спряха. Както изглеждаше, шейхът на бени зуафите бе последвал своя зет дотук, подканен от него да разговарят настрана от воините.

— Да поставим стражи ли? — попита в този момент шейхът. — Защо?

— Възможно е да дойдат тук.

— Съмнявам се. Та нали нищо не знаят за нас.

— Но може би онзи чужденец, за когото ни разказа Фалахд, а после и другите двама, да ги е проследил и така да се е натъкнал на нашите дири.

— Ммм на него няма да му хрумне подобно нещо. Великанът е победен и племето си има вече нов шейх. Сега това ще бъде отбелязано с голямо празненство. Никой няма и да помисли да тръгне подир двамата. Напротив, хората ще са доволни, че са се отървали от тях. Повярвай ми! Аз съм по-възрастен и по-опитен от теб!

— Да, ти си по-опитен, а си и шейхът на племето. Ето защо не искам да споря с теб. Но все пак можеш да оставиш един пост при Дъщерите на бурите. Във всички случаи така ще е по-добре.

— Е, щом това ще те успокои, ще го направя. Но за тази работа все още има време. Нощта настъпва и дори и да се появят, на бени салахите ще им е невъзможно да открият нашите следи. Ако наистина дойдат, ще дойдат най-рано призори, а тогава ще ги посрещнем както трябва.

И така, стана ми ясно, че зетят на бени зуафите, когото моят придружител нарече Амрам, е бил сред разузнавачите, а поведението му ми доказа, че изглежда бе по-умен и по-предпазлив от своя тъст.

— Ами какво смяташ да правиш с Фалахд? — попита Амрам след известно мълчание.

— Не е необходимо да удържа на думата си, която му дадох, защото след всичко, което чух, излиза, че е изгонен от племето и е загубил честта си! — презрително каза шейхът.

— Да. Наистина, самият той го премълча, но е бил победен и е молил за милост. В такъв случай ще го приемем ли в нашето племе?

— Не. Ще ни донесе само позор.

— Значи няма да получи и никаква плячка, нали?

— Нищо, абсолютно нищо! Този глупак си въобразява, че ще вземе за жена ханумата или нейната сестра, ала страшно много се лъже. Ще го използваме, за да разберем, каквото ни е необходимо, а после ще го изгоним.

— И аз мисля така.

— Впрочем този човек има силата и издръжливостта на див звяр. На всеки друг такава рана на окото би попречила да предприеме подобно пътуване, а той иска дори да участва в нападението.

Амрам кимна и продължи:

— Какво смяташ да правиш с османлията и московеца, които дойдоха при нас?

— Те са врагове на хедифа и на бени салахите и следователно са наши приятели. Аз им дадох хляб и сол и те ще са наши гости, докогато пожелаят. Освен това при сражението с нашите неприятели могат да са ни много полезни, понеже са офицери.

— Нямам нищо против да тръгнат с нас и да се бият на наша страна, макар да не ми се вярва, че ще проявят кой знае каква храброст.

— В този случай няма да е необходима храброст. Ние разполагаме с шестстотин воини и ще връхлетим врага толкова неочаквано, че истинско сражение изобщо няма да има. Ще убиваме всеки неприятел веднага щом излезе от шатрата си.

— Ако това ни се удаде, заслужаваме само похвала. Но се сещам за онзи френец. Великанът го проклина, а и другите двама също го проклинат. Как ли не го ругаят. Ала тъкмо яростта, с която говорят за него, ме кара да мисля, че той е мъж и половина.

— Шейтанът да го вземе! — възкликна шейхът. — Чужденецът е виновен, че враговете ни си присвоиха нашите пушки. Помисля ли си за това, ми иде да се пръсна от гняв.

— Как ли е станало?

— Знам ли? Не ми се вярва френецът и неговите спътници да са избили мъжете на кафилаха. По-скоро предполагам, че са загинали в някой самум, и че по някаква случайност или по-точно с помощта на шейтана френецът е попаднал на мястото на нещастието. Това предположение съвпада и с неговото твърдение, че бил намерил пушките.

— Всъщност би трябвало да си му благодарен — засмя се Амрам, — защото, ако нещата са така, както предполагаш, то без този френец пушките щяха да си останат за нас завинаги загубени, тъй като нямаше да знаем мястото, където кафилахът е намерил смъртта си.

— Всичко беше тъй хубаво скроено и планирано и щеше да мине като по мед и масло. Щяхме да си получим тук пушките и с тяхна помощ щяхме да успеем да смажем бени салахите. После нямаше да има нужда да се крием и да стреляме по тях от засада.

— Кога ще предприемем нападението? През нощта, нали?

— Не, това не ми се струва уместно. Така ще предизвикаме голямо объркване и суматоха, в която е възможно самите ние да понесем значителни загуби, понеже ще ни е трудно да различаваме приятели от неприятели.

— Прав си. Тогава сигурно ще ги нападнем на зазоряване, а?

— Да. По това време хората спят най-дълбоко. Освен всичко друго сега бени салахите празнуват. Ще си легнат да спят късно и на развиделяване ще са все още толкова изморени, че ще можем да ги избием, преди да успеят да се изправят на крака.

— В такъв случай няма да е нужно да тръгваме на път чак толкоз рано, нали?

— Не. Ще потеглим утре по обед и ще се насочим право към вражеския лагер. Ще спрем на около половин час езда от дуара им, за да си починем. А един час преди настъпване на утрото ще тръгнем, за да ги връхлетим.

— Ще яздим ли?

— Не. При нападението животните само ще ни пречат. Ще ни ги доведат по-късно петдесетина мъже, които ще оставим при тях да ги пазят.

— Забрави да се съобразиш с нещо много важно.

— И какво е то?

— Докато ги нападнем, бени салахите може би вече ще са получили нашите пушки.

— Какво от това? Те няма да могат да ги използват, защото ще ги връхлетим толкова бързо и изненадващо, че няма да имат време да грабнат оръжието.

— А няма ли да е по-добре да издебнем и заловим кафилаха, който ще докара пушките?

— И как си го представяш? Знаеш ли къде трябва да го търся или от коя посока ще се върне? За да го заловим, ще сме принудени да разделим хората си на двайсет отделни наблюдателни поста и така ще се изложим на опасността да бъдем открити преждевременно от бени салахите. Не, пушките и така няма да ни се изплъзнат, понеже и без друго ще ни паднат в ръцете заедно с останалата плячка.

— Ами ако до нападението кафилахът с пушките все още не се е върнал при бени салахите?

— И в този случай оръжията няма да са загубени за нас. Ще изчакаме кервана в дуара на бени салахите. Няма да ни избяга нито един-единствен човек.

— Дано си прав. О, Аллах! Каква плячка ни очаква!

— Да, в пустинята ще се надигне страшен вой, а във всички оазиси на бени салахите ще се разнесат вопли и плач. Никога няма да могат да се съвземат от това поражение и…

— А ние — намеси се Амрам — ще станем най-богатите от всички други племена в необятната равнина. Ех, ако знаеха, че сме се скрили тук! Но хайде, ела, искам да ти покажа мястото, където трябва да поставим стража!

Шейхът се отдалечи заедно със своя зет и ние можехме вече да се измъкнем от тясното си скривалище. Моят придружител си пое дълбоко дъх. Онова, което чу, дълбоко го разтърси и развълнува. В тясната дупка, където се бяхме сврели, имах възможност ясно да видя, как очите му трескаво заблестяха. Попитах го:

— Чу ли всичко?

— Всичко! Аллах ил Аллах! Знаеш ли какво ми се иска да направя сега?

— Досещам се. Имаш желание да извършиш една голяма глупост.

— Мислиш ли, че ще е глупост, ако се промъкнем подир двамата и забием в тях ножовете си?

— Да. Така ще издадем присъствието си и ще поставим под въпрос успеха на цялото ни начинание. В такъв случай бени зуафите сигурно ще се откажат от плановете си за нападение, защото ще са наясно, че сте предупредени. Тогава ще се върнат в дуара си и ще отложат отмъщението за по-благоприятни времена. Нима ще имате някаква полза от това? И така, остави двамата спокойно да си вървят и ме последвай!

Вече десетки пъти бях ходил на разузнаване, не в Ориента, а в Дивия запад, но мога да кажа, че никога задачата ми не е била толкова лесна, както в този случай, когато до истинско пълзене и тайно промъкване към неприятеля изобщо не се стигна. Не, самият шейх бе дошъл и ми бе издал целия си боен план толкова ясно и подробно, че нямаше какво повече да желая. Този път всичко мина като по вода.

Беше ли „случайност“?

Моите читатели знаят, че не вярвам в случайността. Всяка мисъл, всяка дейност и всяка постъпка имат своите последствия. Често хора, причинили някакво зло на други човешки същества, са подтиквани от собствената си съвест да говорят за злините си тъкмо тогава, когато в интерес на тъмните си цели е по-добре да си мълчат. Необходимо е само човек да си отвори очите и ушите, както и да постави сърцето и душата си в служба на доброто, за да може, когато се наложи, да посрещне както подобава „случайността“ или, по-добре казано, справедливата воля на Провидението.

Това ми се е случвало и съм го преживявал постоянно по време на моите пътешествия.

Промъкнахме се напред толкова бързо, колкото ни бе възможно във възцарилия се вече мрак — естествено не в посока на Дъщерите на бурите, понеже натам се беше отправил шейхът заедно със своя зет. Ние се придържахме по-надясно.

— Значи се канят да ни нападнат пеша — прошепна моят спътник, който все още беше под силното въздействие на току-що чутото. — В такъв случай ще имаме най-добрата възможност да ги стъпчем с конете си. Надявам се не смяташ да им позволим да се приближат до самия лагер.

— Това би било грешка. Но няма да ги газим с конете, а ще ги посрещнем също така пешком.

— Невъзможно!

За бедуините самата мисъл да излязат на бойното поле срещу враговете си пеша е нещо ужасяващо. Ако не седят на седлото, те се чувстват съвсем безпомощни. Успокоих моя спътник:

— Не се тревожи! Ще направим съвещание и тогава навярно ще се изясни кой план е най-добрият. Хайде, ела!

Скоро се измъкнахме от хаоса от камънаци и то така, че двете Дъщери на бурите останаха отляво зад нас. Продължихме покрай скалистата пустош, докато се добрахме до нашите спътници. Те не очакваха да се върнем толкова бързо и горяха от нетърпение да узнаят резултата от разузнаването ни. Накратко им съобщих какво бяхме подслушали. После възседнахме камилите, които бяха имали възможност да си починат повече от час.

Поехме обратно.

След известно време на западния хоризонт се появи някакво светло жълтеникаво петно. Това явление ми беше непознато. Затова се осведомих дали не е някакъв признак за влошаване на времето.

— О, не! — отвърна бен салахът. — Напротив, означава нещо хубаво. Това светло петно е онази дупка, през която само след броени минути ще дойде рих ал лайла. Изминаха няколко месеца, откакто духа за последен път.

Рих ал лайла означава „нощен въздух“, „нощен вятър“. Действително в Сахара е голяма рядкост да се появи истински хладен нощен вятър. През деня пясъчната равнина поглъща слънчевата жар, а през нощта я излъчва. И ако тогава има някакъв ветрец, то той е горещ и съвсем изцежда силите на хора и животни.

Но бен салахът излезе прав. Както спомена, само след броени минути от запад наистина започна да духа хладен вятър, и щом го усетиха, камилите проточиха дългите си вратове и ускориха крачките си. Лека-полека вятърът значително се усили.

— Това е добре дошло — казах доволен. — Вярно, този вятър не е буря, ала все пак е достатъчно силен, за да заличи нашите дири. Така утре бени зуафите няма да намерят нищо, което да им издаде, че не са били сами при Фарс ал хаджар. Затова пък после ще ги нападнем толкова по-изненадващо.

За да стигнем от дуара на бени салахите до „Леглото на камъните“, ни бяха необходими около дванайсет часа. Оказа се, че на връщане се нуждаехме от не повече време, макар да бе близко до ума, че камилите ни бяха вече изморени. Ала свежият и прохладен нощен вятър ни подейства много добре и вля нови сили в нашите животни. Отдъхнах си с облекчение, когато още отдалече забелязахме първите признаци, че наближаваме лагера на бени салахите. Можехме да сме доволни от нашето разузнаване.