Карл Май
Аллах ил Аллах! (11)

Десета глава
Указателният знак

Последните златисти слънчеви лъчи пламтяха над необятната равнина тъй ярки и чисти, че човек получаваше усещането, сякаш бе възможно да ги хване с ръка и да ги задържи. Но това злато бързо избледня. Първо се оцвети в оранжево, после премина в светлочервено, примесено с бакърен цвят, след това плисна над пустинята течен бронз, който все по-бързо взе да се отдръпва назад, събра се в една точка на самата линия на хоризонта, където се бе скрило за почивка огненото слънчево кълбо, и накрая се изгуби в пепеляв сумрак, пронизван от светли лъчи на все по-продължителни интервали. Най-сетне дневната светлина отстъпи на вечерния здрач и на онова тъмносиньо, което, идвайки от изток, покри цялото, обсипано със звезди, небе.

С падането на тъмнината накарахме нашите животни да преминат в по-бавен ход. Естествено не можеше и дума да става отсега нататък да открием великана и въпреки това искахме да се срещнем с него. Но как ли трябваше да постъпим? Пътят, по който щеше да мине, представляваше само една тънка линия сред безкрайната пустиня. Ала онзи, който е запознат с подобни ситуации, добре знае, как да излезе от такова затруднение. След известно време дръпнах поводите на моята кобила и казах:

— Сега може би се намираме на такова място, покрай което Фалахд ще мине така, че да го забележим.

— По какво съдиш? — осведоми се Халеф.

— Мислиш ли, че той ще тръгне по някой заобиколен път, който е по-дълъг, отколкото непременно е необходимо?

— Съвсем сигурно не!

— А вярваш ли, че ще премине тъй близо до лагера ни, че да се изложи на опасността да бъде открит?

— И това няма да стане.

— Значи ще избере средата между двете възможности — нито ще язди твърде близо до лагера ни, нито пък прекалено далеч, а това ще рече, че ще мине приблизително през ей тази местност. В случая не е толкоз важно дали керванът ще се появи двеста-триста метра по-наблизо или по-надалеч, защото наоколо е съвсем тихо и навярно ще чуем стъпките на животните. Пясъкът е дълбок и когато те го отхвърлят с крака зад себе си, възниква особен метален звук, който през нощта може да се долови на значително разстояние.

— Няма ли да е по-уместно да се разделим?

— Тъкмо това исках да ти предложа. Струва ми се, че сме стигнали до мястото, което имах предвид. Ти остани тук! Аз ще продължа още няколкостотин конски дължини право напред. Там ще сляза от седлото и ще накарам животното да легне до мен. Ако седнеш до твоята кобила и сложиш длан върху главата й, тя изобщо няма да се помръдне в случай, че някой мине покрай теб. Ако Фалахд се появи, ще го пропуснеш спокойно да отмине и ще ми дадеш сигнал. В подобен случай и аз ще постъпя по същия начин.

— А какъв ще е сигналът?

— Чувал ли си как лае фенекът? Можеш ли да го имитираш?

— Да.

— Той се скита още по-навътре в пустинята от хиената или от чакала, така че никому няма да направи впечатление, ако тук се разнесе гласът му. Двукратното кратко излайване ще е сигнал за другия да дойде.

Фенекът е миловидно животинче доста приличащо на лисица. Има големи и широки уши, които стърчат на главата му по твърде странен начин. Лаят му е отривист и звънк. Звучи като „йа, йа“. „Й“-то е протяжно и приглушено, ала „а“-то е кратко и много силно.

Халеф скочи от седлото и се настани удобно до коня си, докато аз продължих да яздя. Щом изминах съответното разстояние, също слязох от коня и го плеснах по задницата. Това беше знак да легне. Животното се подчини. Седнах до кобилата и леко натиснах с ръка главата й. Тя веднага се прилепи към земята, като още веднъж бавно и шумно пое въздух, сякаш искаше да каже, че ме е разбрала много добре. От този миг нататък животното остана неподвижно и безмълвно.

Минутите се нижеха една подир друга. Високо горе сияеха звездите на юга. Долу на земята погледът се губеше в далечината, където мракът ставаше все по-непрогледен. Кажи-речи започнах да изпитвам чувството, сякаш се носех по безбрежния океан в някаква малка клатушкаща се лодка. Никакъв звук не нарушаваше тишината. Така измина може би около час.

После обаче ми се стори като че от посоката, където беше останал Халеф, се дочу някакъв шум. Приличаше на звука на лек ветрец, преминал през повехнала, провиснала от клоните шума. Дали бе причинен от животните на Фалахд, които очаквахме? Сигурно, защото само броени секунди по-късно от същата посока се разнесе лаещото „йа, йа“, уговореният с Халеф сигнал.

Дадох разрешение на моята кобила да се изправи, метнах се на седлото и поех в тръс към мястото, където знаех, че се намира моят приятел. Но той побърза да ме пресрещне.

— Фалахд мина ли край теб? — попитах го.

— Да, съвсем наблизо.

— Без да те забележи?

— Някой друг щеше да ме види, ала неговото око е болно, а когато едното око е пострадало, тогава страда и другото.

— Ами неговият придружител?

— Той мина зад гърба ми.

— Добре. Хайде да го последваме!

Смушкахме кобилите и ги накарахме да препуснат в галоп. Животните полетяха през дълбокия пясък така, че зад нас се вдигна голям облак. Скоро настигнахме прокудения от племето си великан.

Той яздеше в познатия енергичен камилски тръс, който не преуморява животните, понеже е естественият за тях ход. Така те могат да изминат невероятно големи разстояния.

— Уакиф — стой! — подвикнах аз.

Двамата чуха моя вик и дръпнаха юздите на своите животни.

— Мин ди — кой е там? — попита Фалахд. При тези думи той посегна към ножа си, единственото оръжие, което му бе позволено да вземе.

— Мин инта — ами ти кой си? — отвърнах на въпроса с въпрос, сякаш не знаех, кой е пред мен.

— Приближи се и ще ти кажа!

— Аллах! Този глас ми е познат!

— И твоят ми е познат!

В този момент се изравнихме с първата камила, на която яздеше великанът.

— Фалахд! — извиках аз. — Как попадна тук? Та нали те видяхме, че потегли на север!

— Не мога ли да яздя, накъдето си искам? — опъна ми се той и ми хвърли изпълнен с омраза поглед.

— Можеш, но не трябва да забравяш, че си поставен извън законите на племето и че имам право да те застрелям! Не бива да се скиташ близо до лагера.

— Ами застреляй ме, щом мислиш, че ще се покриеш със слава, ако убиеш един беззащитен ранен човек.

— Доскоро говореше по съвсем различен начин. Ще ти подаря живота, но гледай час по-скоро да се махнеш оттук! Някой друг на наше място нямаше да е толкова милостив.

— Аллах да ви погуби! Какво търсите в пустинята?

— Теб! — отвърнах му най-спокойно. — Исках само да ти покажа, че реша ли да те търся, ще те намеря, където и да отидеш. А сега продължавай по пътя си и поздрави от нас храбрите бени зуафи!

— Аллах да те прокълне и теб, и всички вас! — извика великанът и удари животното си между ушите с пръчката, каквато има всеки камилар. Камилата веднага препусна в много бърз ход. Придружителят му, който не беше обелил нито дума го последва заедно с трите товарни камили.

Лесно можех да си представя какви чувства бяха обзели в момента великана. Той разбра, че сме го прозрели. Сигурно страшно много се ядосваше, че бени салахите щяха да узнаят, накъде се е отправил. Освен това без съмнение позорът да е победен и после отритнат от племето си го изгаряше и гризеше. Той бе изгубил не само честта си, но и цялото си имущество. Беше прокълнат, принуден да благодари на най-върлия си враг, ако не искаше да бъде застрелян като диво животно.

Сигурно в този момент вътрешно той бе разкъсван от всички долни страсти и чувства, на които е способно човешкото сърце. Към всичко това се прибавяше и болката, причинявана му от неговите рани. Някой друг човек на негово място може би щеше да се размисли и да припише вината за случилото се на самия себе си, ала при характера на Фалахд такава надежда не съществуваше. Напротив, можеше да се очаква, че изгарящата го омраза щеше да намери начини и средства да си отмъсти и на мен, и на цялото племе на бени салахите, разбира се при условие, че го пощадеше треската от неговите наранявания и че успееше да се добере жив до дуара на бени зуафите.

Без да се интересуваме повече от него, ние му обърнахме гръб и се върнахме в дуара на бени салахите.

Още отдалеч забелязахме светлината от лагерния огън, край който се бяха събрали старейшините, за да се съвещават. Тъй като бях обещал да не присъствам на съвета, ние се позабавихме наблизо само колкото бе нужно, за да се погрижим за нашите животни, а после се върнахме в руината.

Заварихме я доста безлюдна и пуста. С изключение на постовете на стъпалата й не срещнахме жив човек. Бадия и Хилуя се бяха оттеглили в стаите си, а Тарик и Хилал бяха на съвета, където бе поканен и старият шейх на бени аббасите — задължителен израз на учтивост към бащата на ханумата.

Седнахме между каменните развалини на същото място, където се бяхме настанили предишния ден при идването си и се отдадохме на гледката, която ни предлагаха огньовете в дуара и играта на подвижните сенки. Какви големи промени настъпиха тук само за един ден! Беше съборено едно величие и бе отворен пътя към щастието на двама влюбени, които не бяха посмели дори да помислят, че е възможно мечтите им да се сбъднат толкова скоро.

Долу в дуара бе доста тихо и спокойно. Докато продължаваше съветът, хората трябваше да избягват всякакъв шум. Но аз знаех, че още днес това относително спокойствие щеше да се замени от шумната суетня и веселото оживление на голям празничен гуляй. Та нали трябваше да се отпразнува избирането на новия шейх.

Съветът се проточи по-дълго, отколкото очаквах. Поначало аз бях в състояние съществено да ускоря тяхното решение. Беше необходимо само да съобщя на старейшините моето намерение да предам на бени салахите триста пушки, ала това би било срещу моите разбирания. Не биваше с подаръци да се подтикват бени салахите да вземат едно решение, което отговаряше на човечността и на здравия разум. По-скоро тези оръжия трябваше да представляват награда за тях, в случай че се противопоставят на внушенията на чуждестранните пратеници.

Ами ако въпреки очакванията ми, те вземеха решение, което противоречеше на желанието ми? Тогава, и това бе твърдата ми воля, те не биваше да получат нито една-единствена пушка. Предпочитах оръжията да ръждясат в пясъците на пустинята, отколкото дулата им да се насочат срещу беззащитните фелахи.

Най-сетне изглежда долу взеха някакво решение. Сенките около главния огън се раздвижиха и тъмни силуети взеха да прибягват насам-натам. Останахме спокойно да седим на местата си, защото знаех, че скоро щяха да дойдат при нас, за да ни информират за хода на преговорите.

Лек шум отстрани над нашите глави ни подсказа, че муадинът се е изкачил вече на своя „амвон“. После чухме трите познати удара върху дъската, както и неговия ехтящ глас:

— Бисмиллах аррахман аррахим — в името на всемилостивия Бог! Хвала нему, задето е дал на мъжете мъдрост да различават доброто от злото! Слава на Исмаил Паша, властелина на Маср и Ал Кахира! Дано живее хиляда години, а стъпките му да бъдат следвани от щастие и благословия! Той е наш приятел и ние сме негови приятели. Онзи, който е срещу него, е и срещу нас и той ще изпита нашето отмъщение. Това решиха старейшините на джама. Чуйте го, мъже и жени! Аллах е самата мъдрост и той раздава разума! Хвала нему, защото той е Бог, а Мохамед е неговият Пророк!

След това оповестяване по истински мохамедански начин всички в селото разбраха как стоят нещата. Значи все пак бе взето решение, което отговаряше на волята ми, както и на желанието на разумните хора в дуара.

Едва-що бяха заглъхнали думите на муадина, когато между камъните на руината дочухме вик:

— Ефенди, къде си? Стражите казаха, че си се върнал!

Беше гласът на Тарик. Отговорихме му и веднага иззад ъгъла се появиха двама мъже — Хилал и новият шейх.

— Ефенди, разбра ли какво извести муадинът? — попита Тарик, щом се изправи пред нас.

— Да, победи гласът на разума. Желая ти щастие.

— Благодаря ти! Но малко остана да загубим.

— Значи все пак опасенията ми са били основателни!

— Да. Дълго спорихме много ожесточено, понеже мненията се разделиха. В последния момент към противниковия лагер преминаха дори такива хора, на чиито гласове бях разчитал.

— Аха! Подозирам защо!

— Аз също подозирах, но отначало нищо не казах. Едва след като видях, че победата започна да клони към противниковата страна, станах и упрекнах неколцина от старейшините, че са се оставили да бъдат подкупени от чуждестранните пратеници. Обвинението ми избухна като бомба сред участниците в съвета. Естествено обвинените отрекоха всичко, ала срещу чужденците приведох и доказателство, че са се опитали да подкупят и теб срещу сумата от петдесет хиляди франка.

— Навярно това оказа своето въздействие, а?

— Отначало все още не. Чужденците нарекоха твърдението ми безочлива клевета.

— Ти не го преглътна мълчаливо, нали?

— Не. Остро ги скастрих, а после предложих на съвета да те помоли да го почетеш с присъствието си, за да се докаже правотата на моето твърдение.

— И това съвсем изнерви чужденците, така ли? — засмях се аз.

— Ти го каза. Те повдигнаха възражение срещу привличането на един човек, когото според тях тази работа не засягала. Едва след като им отвърнах, че те са чужденци и че само ги търпим в джама, те подвиха опашка. Казаха, че не било нужно да те викаме, понеже се отказвали да вземат отношение по въпросното обвинение.

— Това не накара ли хората от съвета да се стъписат?

— Естествено! Представи си само, двеста хиляди пиастри! Какви ли облаги очакваха чужденците за себе си, ако се съгласяхме с техните предложения, щом можеха да ни предложат такива суми! Така си помисли всеки един от съвета.

— Ами указанията на шейха от Джарабуб? Нима те нямаха никакво въздействие?

— Оставихме писмото на Сихди Махди за самия край. Хилал разказа за пътуването си, което бе предприел със съгласието на ханумата, и когато хората чуха името на „Достопочтения“, тогава замряха всякакви възражения. Победата бе спечелена, защото и онези, които гласуваха срещу нас, не посмяха повече да ни се възпротивяват. Изплашиха се.

— Позволи ми още веднъж да ти пожелая щастие! Днес ти за пръв път пое задълженията на новия си висок сан и се справи много добре със задачата си. Ами старият Азра на чия страна застана?

— На нашата. От време на време имах впечатлението, че той искаше да каже нещо, което му тежеше на сърцето. Поне така ми се стори.

— Е, може би наистина е имал да ти съобщи нещо важно, само че не се е осмелил.

— Говориш с толкова странен тон! Че от кого може да се е страхувал?

— От мен.

— Машаллах! Какво имаш предвид?

— Ами каквото ти казвам. Не е посмял да ви го съобщи, защото му бях забранил.

— Думите ти стават все по-неразбираеми за мен. Няма ли да…

— Няма ли да е по-добре лично да отидеш при Азра и да го попиташ, какво е премълчал? Забраната ми от снощи е вече вдигната и той може да говори. Къде се намира в момента?

— При ханумата. Изпратих го при нея, за да чуеш час по-скоро вестта, която много ще те зарадва!

— Аллах ил Аллах! Ефенди, защо не ми кажеш веднага сам радостната новина! — настоя той.

— Нямам такова намерение! — усмихнах се развеселен. — Знаеш ли приказката от „Хиляда и една нощ“ за планината Сезам? Е, Азра има ключа за отваряне на тайнствената врата. Побързай да отидеш при него да ти го даде!

С тези думи му обърнах гръб и го зарязах там, където си беше заедно с Хилал. На двамата не им остана нищо друго освен да последват съвета ми.

— Сихди, — каза през смях Халеф, след като те се отдалечиха — внимавай и гледай само колко бързо двамата ще се върнат при нас, за да ни извикат. Или поне един от тях.

Халеф беше присъствал на разговора ми със стария Азра предишния ден и следователно знаеше, за какво ставаше дума. Предсказанието му скоро се сбъдна. Не бяха изминали и пет минути, откакто двамата братя си тръгнаха, когато в тъмнината пред нас изникна Хилал.

— Ефенди, шейхът и ханумата те молят да отидеш при тях. Искат да узнаят от теб по-големи подробности. О, Аллах! Ефенди, ти носиш на племето на бени салахите радост след радост!

Естествено ние се отзовахме на молбата на Хилал и скоро прекрачихме прага на познатата ни още от вчера стая, където заварихме Бадия, Хилуя, Тарик, стария Азра, както и шейха на бени аббасите.

Още с влизането си ни посрещнаха с куп въпроси, на които бе невъзможно да отговоря наведнъж и затова усмихнато махнах с ръка. Но след като се настанихме на възглавниците, започнахме да разказваме.

Читателите на моите пътешествия и приключения отлично знаят, че Халеф страстно обичаше да разказва, а и умееше да го прави много добре. По онова време аз все пак го познавах сравнително отскоро и още не бях успял да оценя по достойнство тази негова способност. Затова бях повече от учуден да чуя от устата му нашите преживявания в една нова за мен светлина, която не отговаряше съвсем на действителността. Но дори и да не бях изцяло съгласен с неговата интерпретация на събитията, то що се отнасяше до другите му слушатели, трябва да призная, че те просто не откъсваха погледи от устата му и изглежда изобщо не забелязваха как той непрестанно преувеличаваше. Нещо повече, те сякаш смятаха това за нещо съвсем естествено. В някои отношения ориенталецът има просто по-друга нагласа и по-различно схващане от европееца.

— Значи това е тайната на погребания керван! — прекъсна Хилал мълчанието, възцарило се след като Халеф приключи разказа си. — Кой би го помислил!

— Отдавна го знаех — прошепна Хилуя.

— И не си ми казала нито дума! — с упрек в гласа се обади Хилал.

— Не биваше. Беше ми строго забранено от нашия ефенди, на когото дължа толкова много — отвърна девойката, изчервявайки се.

— Така е! — потвърдих аз. — Тогава и самият аз все още не знаех кой би трябвало да получи пушките и следователно се налагаше да настоявам за запазването на тайната.

— Но сега навярно можеш да говориш, нали? — попита Тарик.

— На’ам — да! Вече знам, че оръжията ще попаднат в достойни ръце.

— Вярваш ли, че ще успееш да намериш мястото, където керванът е бил връхлетян от самума?

— Убеден съм. Много добре запомних онова гибелно място, а в бележника си скицирах разположението на околните дюни. Освен това мисля, че Хилал, който познава пустинята далеч по-добре, с лекота ще намери погребания керван.

— Имаш право — потвърди Хилал. — Дори и през нощта ще съумея да открия мястото, където бях повален от мъжете на непознатия керван.

— Ами няма ли да ни е трудно да изровим и да приберем пушките? — попита шейхът.

— Дай ми десет ездачи на камили и още десет товарни животни заедно с известно количество рогозки, необходими за да не затънат хората в дълбокия пясък, и ти гарантирам, че за няколко часа пушките и патроните ще бъдат изровени — уверих го аз.

— Искаш само десет души? — удиви се Тарик. — Ще ти дам петдесет, не, по-добре самият аз да дойда заедно с цялото племе на бени салахите, за да вземем това съкровище! О, Аллах! Триста пушки! Кажи-речи не мога да повярвам.

— Ще повярваш и още как, щом видиш съкровището, след като го приберем. Но не е необходимо да вдигаш на крак цялото племе. Двайсет души и десет товарни камили са повече от достатъчни.

— Според теб кога трябва да тръгнем?

— Оттук до онова злощастно място има цял ден езда. Значи, ако потеглиш на път едва утре в ранни зори, дори с отпочинали животни няма да стигнеш там преди смрачаване, поради което ще си принуден да почакаш с работата до следващото утро.

— О, язък!

— Да, затова смятам, че ще е най-добре още сега да подготвиш за път един керван, който възможно по-скоро, да речем след полунощ, да може да потегли.

— Заради тържеството няма да стане днес.

— Защо не? Накарай да се разгласи за какво става въпрос и обещай на участниците в кервана след завръщането им да дадеш специално голям гуляй. Радостта и ликуването на хората ще са безмерни и така ще имаш на разположение повече мъже, отколкото ще са ти необходими.

— Да, така ще стане. Но за теб няма ли да е твърде изморително след дългото пътуване да…

— За мен ли? Е, ще трябва да се откажеш от моето участие. Твоите хора и сами ще могат да приберат оръжията и освен това наистина се чувствам изморен. Впрочем ще повериш тази работа в най-добрите ръце, ако я възложиш на Хилал.

— Но дали е съвсем сигурно, че той ще намери мястото!

— Можеш да разчиташ на него. Погрижи се само керванът да тръгне скоро, за да пристигне там няколко часа преди свечеряване. После до падането на нощта лесно може да се свърши цялата работа и на следващия ден ще притежаваш вече оръжията, които ще ти дадат значително превъзходство над всички племена на пустинята.

— Така да бъде! — с въодушевление се съгласи Тарик. — Веднага ще сляза долу в дуара и ще съобщя това на хората.

Йа, Аллах, йа наби, йа зурухр — о, Аллах, о, Пророче, о, радост!

И той бързо се отдалечи.

Ние, останалите, не чакахме завръщането му, а бавно го последвахме — моите придружители, за да участват в тържествения гуляй същата вечер, а аз, за да се насладя на своеобразния живот и суетня в бедуинския лагер. Макар това да не бе нищо ново за мен, все пак то винаги крие в себе си особено очарование и прелест.

Под „ние“ имам предвид, разбира се, само „господата“. „Дамите“, а именно ханумата и Хилуя, останаха в своите стаи. Когато стигнахме долу в дуара, Хилал нареди нещата така, че за кратко време остана насаме с мен.

— Ефенди, — рече той — жалко, че не искаш да си с хората, които ще отидат за пушките.

— Защо? Да не би да се страхуваш, че няма да намериш мястото?

— Не, но с радост бих ти отстъпил честта, която иначе ще се падне на мен.

— Прав си, наистина е чест и то дори твърде голяма. Ала тъкмо това е причината, поради която се оттеглям.

— Не те разбирам.

— Веднага ще ме разбереш. Не мислиш ли, че ако се върнеш като водач на керван, който в очите на бени салахите ще носи цяло съкровище, това няма да повиши значително авторитета ти пред шейха на бени аббасите, което сигурно е много важно за теб?

— Аллах ил Аллах! Значи това имаш предвид?

— Да. Утре ще си заслужиш уважението на цялото племе, а така ще направиш голяма крачка към спечелването на Хилуя.

— Машаллах! Да, наистина е така! Не си го бях помислил! Ефенди, благодаря ти!

— И още нещо. Ще ти дам съвет да потърсиш моя указателен знак. Естествено вятърът отдавна е заличил следите от краката на нашите камили в пясъка и все пак не е изключено да не намериш мястото или поне да не го откриеш веднага. В такъв случай потърси бамбуковия прът, който забих на върха на съответната дюна. Поне той ще е все още там и ти ще можеш да го съзреш отдалече. Останалото го научи вече от разказа на моя слуга.

— Ще разбера ли веднага, къде да копая?

— Струва ми се да. В това кратко време пясъчните могили над хора и животни едва ли са съвършено изравнени от вятъра. Убеден съм, че все още ясно си личат.

— Тогава вече знам всичко и ще обсъдя с моя брат най-необходимите приготовления за тръгването ми. Аллах йи-салимак — Бог да те пази!

С тези думи той си тръгна. Шейхът на бени аббасите също се отдалечи. Отиде при своите воини, за да се отдаде заедно с тях на радостното веселие в тази празнична вечер. Така при мен и Халеф остана само старият Азра да ни прави компания.