Дилън Томас
Развиделява там където слънце не изгрява

Развиделява там, където слънце не изгрява,

където не струи море, водите на сърцето

напират неизменни

и със светулки във главите призраци сломени,

на светлината ято,

се нижат през плътта, която костите не скрива.

 

Една пламтяща в скута свещ със топлина погалва

и младостта, и семето, а старостта изгаря;

ако не шава семе,

плодът човешки до звездите чак ще се възземе —

смокиня яснокора;

без восък ако е свещта, тя косъма оголва.

 

Разсъмва се в мрачевината, скрита зад очите,

от полюсите в черепа и стъпалата руква

на бурна кръв морето;

отдън неоградените си кладенци небето

към тази пръчка бликва,

която е предсказала в усмивката сълзите.

 

Нощта закръгля в орбитите, както й харесва,

като луна катранена на сферите предела;

ден над костта изгрява;

там, дето няма студ, кожуха зимен разкопчава

живодеряща хала;

а лентата на пролетта под клепките провисва.

 

Развиделява на потайни двори зад стобора,

над връхчета на мисъл, дето под дъжда ухае;

щом логиките гаснат,

на почвата потайностите през окото раснат

и кръв под слънцето играе;

над голите пустеещи земи зората спира.