Карл Май
Пирамидата на бог Слънце (9)

Девета глава
Съд на честта

Поради нараняванията тримата офицери се видяха принудени да останат на бойния плац дълго след тръгването на Стернау и Мариано. Ръката на Пардеро бе напълно раздробена, ала кръвотечението не бе обилно. Една проста превръзка на първо време бе достатъчна. Друго бе положението при капитана. Остро срязаните повърхности на пръстите благоприятстваха бликането на кръвта, а огнестрелната рана на ръката, въпреки че не бе опасна, изглежда засягаше важна артерия. Кръвоизливът тук бе спрян с далеч по-големи усилия. По време на превързочната работа бяха изговорени малко приказки, а онова, което бе казано, носеше отпечатъка на гняв и ярост.

— Кой би го помислил? — скръцна със зъби Пардеро.

— Че беше такъв дървеняк да стреляш по мен! — прекъсна го Вердоха.

— Аз? Та нали вече чу как е станало. Стернау е фехтувач и стрелец, какъвто няма втори.

— И ти също си стрелец, какъвто няма втори, а именно най-лошият!

— Моля сеньорите да не се карат! — обади се секундантът, който сам се оправяше с превързването, тъй като другите двама бяха препятствани от раните си да помогнат. — Умението на сеньор Стернау да борави с огнестрелни и хладни оръжия е наистина поразително, ала още по-голямо впечатление ми направиха думите, които изрече.

— Действително, впечатляващи в най-висша степен — съгласи се Пардеро. — Та той направо те обвини, капитане, че си наел убиец, за да очисти него и секунданта му.

— Ама че низост! — прогърмя Вердоха.

Но въпреки думите, не съумя да прикрие гъстата червенина, която покри мъртвешки бледото му лице. Който можеше така дълбоко да се изчерви при тоя обилен кръвоизлив, как ли трябва да се е почувствал уязвен. Секундантът го измери с остър поглед. Той беше честен мъж и нямаше представа какви са били същинските намерения на неговия командир, комуто неохотно бе станал секундант — в края на краищата се касаеше за обида на дама. Почти убеден, че обвинението на Стернау е основателно, той запита:

— Кое би дало повод на немеца за едно такова обвинение?

— Тъкмо неговата проклетия — подхвърли капитанът.

— Сигурно се заблуждавате, сеньор! — отвърна секундантът спокойно. — Така както преценявам Стернау, той не е мъж, способен на подобна низост.

— Значи е била само една лоша театрална постановка, колкото да подсили ефекта.

— И това не го вярвам. Един Матава-се не би се правил на комедиант.

Вердоха тропна гневно с крак.

— Млъкнете! Или може би ще кажете, че вярвате на приказките на оня?

— Той изрази едно открито обвинение, което вие не опровергахте — отвърна сдържано лейтенантът. — Но аз се въздържам от присъда преди да се е доказало, че обвинителят има право.

— Така ще ви посъветвам и аз!

Младият мъж вдигна поглед от превръзката, с която се занимаваше, сви вежди и попита:

— Това да не е заплаха, капитане?

— Точно така! — гласеше сприхавият отговор.

Лейтенантът тутакси пусна превръзката и се отдръпна.

— Най-сериозно ви го запретявам — каза той. — В службата сте мой началник, ала в делата, касаещи честта, сме равни. Не мога да си обясня отношението ви към мен, но заявявам, че веднага след връщането ни ще говоря със сеньор Стернау. Той ви обвини в убийство от засада. Окаже ли се неистина, ще трябва да го опровергае и даде удовлетворение. Но ако е прав, напускам службата.

— Забранявам ви да говорите с тоя човек! — изфуча Вердоха.

— Можете да ми давате заповеди само по служебни въпроси, иначе не. Сега знаете позицията ми. Ако ще довършвам превръзката ви, ще ви помоля да изоставим сегашния разговор.

По принуда Вердоха замълча и протегна ръка. Владеещият го гняв не бе най-доброто за спиране на пулсиращата кръв и стана така, че превръзката ги ангажира доста по-дълго време. Докато лейтенантът се занимаваше с ръката на своя началник, Пардеро размени поглед с Вердоха, с който даде да се разбере, че ще му бъде съюзник. Най-сетне се качиха на конете и поеха към хасиендата.

Сред уланите имаше един, който искал навремето да става лекар, но бил изгонен за лошо поведение. Той беше лекарят на ескадрона и всъщност би трябвало да отиде на дуела. Но Стернау бе отказал присъствието на лекар, а капитанът пък бе толкова уверен в успеха на замисъла си, че не сметна за необходимо да уведомява лекаря. Едва завърнали се в хасиендата, Вердоха и Пардеро наредиха да го повикат, за да им направи истински превръзки.

Докато траеше тази процедура, узнаха от него, че е пристигнал пратеник на Хуарес със заповед да потеглят незабавно за Монклова, тъй като населението е въстанало срещу правителството. Капитанът заповяда да го доведат и прие писмената заповед да подкрепи хората на Монклова срещу правителствените отряди.

— Ще мога ли да яздя? — попита той медика.

— Да — отговори онзи. — Ездата няма да напряга ръката. Съществува опасение само от треска, но тъй като наложих раменик, тя едва ли ще настъпи.

— А лейтенант Пардеро?

— Неговата рана е по-болезнена от вашата, но не по-опасна. Той също може да язди. Разбира се и двамата повече няма да можете да въртите сабя.

— В такъв случай ще се фехтувам с лявата ръка. Утре заран потегляме.

Докато лекарят се занимаваше с двамата ранени, лейтенантът изпълни намерението си да отиде при Стернау. Той видя, че има работа с честен човек, но засега му отказа всякакво обяснение.

— Но аз съм длъжен да настоявам за тая информация — извести лейтенантът. — Пристигнал е един пратеник, който изисква незабавното ни потегляне. Хуарес ни праща към Монклова. Ако имате право да обвинявате капитана в убийство от засада или подстрекателство в тази връзка, повече няма да служа под негово командване и ще го принудя да се оттегли от служба. Същото се отнася и за Пардеро, защото предполагам, че двамата са тясно свързани един с друг.

— И все пак станахте техен секундант!

— А кой иначе щеше да го стори? Впрочем някои подробности узнах едва по пътя към мястото за срещата. Сега навярно разбирате, че съм длъжен да моля за незабавно разяснение.

— Ще го имате в най-скоро време. Вердоха не успя в покушението и, както предполагам, няма да мине много, ще яхне коня, за да натовари с нова мисия онзи, който трябваше да изпълни убийството. Аз възнамерявам да го наблюдавам. Вие ще ме придружите, защото по тоя начин ще имате най-добрата възможност да се убедите в истинността на моите твърдения. Пригответе се за една скорошна разходка с кон, но без някой да забележи!

Лейтенантът трябваше да се примири и временно се отдалечи. Стернау не се излъга в предположенията си, защото едва медикът се бе отстранил, Вердоха напусна хасиендата на кон, ала не сам — беше поканил лейтенант Пардеро да го придружи, тъй като имаше да говори с него.

Пардеро беше истински мексиканец — с леко сърце, пламенен, изцяло робуващ на своите желания и страсти. Беше беден, но не искаше да остава такъв — състоянието за него изглежда бе единственото средство за задоволяване на потребностите. Никой способ не бе осъдителен за него, стига само да забогатееше, ала за съжаление досега все още не бе имал успех. Нищо друго не бе постигнал освен дългове и главният му кредитор бе капитанът, от когото бе изгубил на комар големи суми. Ето от какво искаше да се възползва Вердоха. Той се нуждаеше от съюзник и никой друг не пасваше по-добре за тая цел от Пардеро. Поради това го помъкна със себе си при сегашната езда, за да го спечели за своята кауза.

Вердоха знаеше, че неговите помагачи са пленени. Не можеше да проумее как е узнал Стернау замисъла и сега искаше да пъхне под камъка втора бележка за убиеца, с която отново му определяше среща в полунощ. Но той не яздеше директно към местността, в която се намираше камъкът. Знаеше, че е наблюдаван от Стернау и направи още по-голяма обиколка от вчерашната.

— Защо чак утре ще потеглим за Монклова? — попита Пардеро по пътя. — Според указанията трябва да възсядаме веднага.

— С теб тепърва имаме да уреждаме тук едно-друго — обясни Вердоха.

— С мен? — възкликна изненадано Пардеро.

— Да. Или искаш да оставиш ненаказан Стернау, който ти раздроби ръката?

— Ах, да можех да го пипна! — изскърца със зъби лейтенантът.

— Това ще сторим. Да се съюзим, лейтенант.

Вердоха протегна на Пардеро лявата си ръка.

— На драго сърце! — извика онзи, като също сключи споразумението с лявата ръка. — Но как?

— Остави аз да се погрижа! Впрочем имам и други планове, които ще донесат изгода не само за мен, ами и за теб.

— Надявам се да ги узная!

— Хм, те са с щекотлив характер, а аз не знам дали мога да разчитам на мълчанието ти при каквито и да е обстоятелства.

— Съвсем сигурно! Заклевам се!

— Е, добре, ще ти повярвам. Какво смяташ за обвинението, което днес Стернау повдигна срещу мен?

— Хм! — промърмори Пардеро, като сведе замислено поглед към лъка на седлото.

— Е? Говори откровено!

— Щом заповядваш, ще ти кажа искрено, че държането ти относно тая работа не бе такова, та да се мисли противното.

— Правилно. Признавам, че немецът имаше право. Тази пряма изповед все пак малко стъписа Пардеро.

— Значи вярно било! — изрази учудването си той.

— Да, и ако тоя превантивен замисъл бе успял, двамата с теб сега щяхме да сме си притежатели на ръцете, а немецът и секундантът му да са отишли по дявола. И трябва да ти кажа, че получих заповедта да обезвредя Стернау и неговите придружители от много високопоставена и влиятелна личност.

Умело подхвърлени, последните думи трябваше да склонят Пардеро да окаже помощ на капитана.

— Звучи изненадващо — рече лейтенантът. — Мога ли да науча името?

— Засега още не. Тоя Стернау е нещо повече, отколкото изглежда. От неговото изчезване зависи успехът на важните планове със значителни последици и онзи, който осъществи или съдейства за изчезването му, ще може да разчита на трайна признателност. И можеш да бъдеш сигурен, че не бих се подхвърлил на такъв риск, ако не знаех, че по тоя начин пред мен се открива блестящо бъдеще.

Капитанът преднамерено изговори тая лъжа. Като твърдеше, че се отнася за висше поръчение, той се представяше като пълномощник, чийто дела не могат да бъдат обсъждани. А като говореше за трайно възнаграждение, си гарантираше подкрепата на Пардеро, който нямаше представа, че думите на началника му са само един блъф.

— И смяташ, че аз също ще бъда възнаграден, ако ти окажа съдействие? — попита Пардеро.

— Разбира се. Дори ще бъдеш двойно възнаграден, също както и аз. На първо време можем да се надяваме или на бързо повишение, или на значителна парична отплата, а пък после и за нас ще е удовлетворение да докажем на тия типове, че сме в състояние да си отмъстим. Значи мога да разчитам на теб?

— Напълно, капитане! С най-голямо удоволствие се поставям на твое разположение, само кажи какво трябва да направя.

— Това и аз самият още не зная. Преди всичко искам да разбера защо моят повереник днес не дойде.

— Сега с него ли ще се срещнем?

— Не. Най-напред ще му дадем знак, че искам довечера да говоря с него. Тогава ще узная какво го е възпрепятствало и после ще действам. Това е причината да не мога днес да потегля за Монклова, а чак утре.

— Стернау как е подразбрал какво му готвиш. Да не би твоят човек да го е издрънкал?

— Не, той е сигурен. По-скоро мисля, че Стернау ни е подслушал. Трябва случайно да се е намирал на мястото, където разисквахме тия неща. Ето защо за днешния разговор ще избера друго. Хайде!

Пардеро бе принуден засега да се задоволи с тези недомлъвки и последва капитана, който пришпори коня си.

Скоро след като офицерите бяха потеглили от хасиендата, Стернау и лейтенантът също яхнаха конете и поеха към камъка по същия път, по който вчера немецът бе яздил. Скриха животните на мястото, което вече бе ползвал и се насочиха към камъка. Лейтенантът се покачи на кедъра, а Стернау се прикри зад няколко храсталака, които предлагаха добро укритие. Почакаха доста време, преди да доловят тропот от приближаващи коне. Ездачите спряха в окрайнината на горичката, слязоха и се запътиха насам. Бяха Вердоха и Пардеро. Останаха заслушани за няколко секунди дали в околността нещо не се движи, след което се върнаха обратно при конете и препуснаха. Двамата съгледвачи напуснаха скривалищата си и Стернау измъкна листчето.

— Пардеро беше с него! — каза лейтенантът. — Значи е посветен. Мога ли да прочета бележката, сеньор?

Стернау вече бе прехвърлил набързо думите и му подаде хартията. Текстът бе следният:

„Остани в близост до това място. Към полунощ ще се срещнем при камъка. Мисли му как ще се оправдаваш.“

Шрифтът бе трудно четлив и грубоват, тъй като Вердоха е бил принуден да пише с лявата ръка. И този път липсваше подпис. Лейтенантът запита Стернау:

— За онзи, който трябваше да застреля вас и сеньор Мариано, ли е предназначена записката?

— Да.

— И той ще я намери?

— Не.

— Значи не възнамерявате да я положите обратно под камъка? Аз бих го сторил, за да подслушам сетне среднощния разговор.

— Това е невъзможно, тъй като въпросният мъж няма да дойде. Той е вече в моя власт, намира се в хасиендата като пленник. Да вървим при конете! Сега огледахте двамата убийци със собствените си очи, а по пътя към дома ще ви разкажа всичко.

Онова, което лейтенантът чу, предизвика у него най-дълбока погнуса.

— Какво смятате да предприемете? — попита Стернау.

— Да разоблича капитана и съучастника му — беше отговорът.

— Така е справедливо! Аз ще мога ли да присъствам?

— Разбира се! Дори ще ви помоля да станете мой свидетел. А вие какво мислите да правите с пленниците, сеньор?

— Обещах да им пощадя живота в случай, че направят открити признания в присъствието на капитана. Мой дълг е да спазя думата си.

— Хм, това е непредпазливо. Тези бандити заслужават въжето. Пуснете ли ги да си вървят безнаказано, животът ви вече няма да е сигурен.

— Зная, но аз никога не съм нарушавал думата си, няма да го направя и сега. А може пък снизхождението да им окаже благотворно въздействие.

— Не го вярвам. На такива хора милостта не оказва въздействие, та те смятат човечността за проява на слабост.

В хасиендата стигнаха значително по-късно от капитана и Пардеро. Вердоха се намираше в лагера на войниците и ги видя да идват. Смръщи чело. Присъствието на лейтенанта в компанията на Стернау внушаваше опасения. По тая причина той тръгна с навъсена физиономия към него.

— Лейтенант, къде бяхте?

— Разхождах се — гласеше отговорът.

— Имахте ли моето разрешение? — прозвуча заплашителният въпрос.

— А необходимо ли е? — запита офицерът остро.

— Така мисля. Не се намираме в гарнизона, а на марш.

— Аз пък мисля, че не се намираме на марш, а на полеви лагер, капитане.

— Това тънко разграничаване няма да допринесе никаква полза, лейтенант. След като сте имал намерение да се отдалечите, трябваше да запитате за отпуск.

Младият офицер се изчерви от възмущение, тъй като уланите стояха наоколо и чуваха всяка произнесена дума.

— Длъжен съм да го сторя — отвърна той, — само ако възнамерявам да отпътувам или да се отдалеча по време на служебни задължения. Понастоящем обаче направих една разходка с кон, също както и вие с лейтенант Пардеро.

Капитанът се изпъна в целия си ръст.

— Сеньор, знаете ли какво означава едно неподчинение? — извика той заплашително.

— Зная го не по-зле от вас, сеньор. Но тук не става дума за неподчинение. Касае се по-скоро за едно просто различие в мненията, което може да се изглади по спокоен и пристоен начин. От само себе си се разбира, че не е редно един офицер да бъде кастрен безпричинно пред войнишкия състав!

Очите на капитана блеснаха от ярост. Той пристъпи крачка напред, протегна ръка и нареди:

— Предайте сабята си, лейтенант! Веднага!

Лейтенантът наистина беше млад, ала все пак безстрашен човек. Той успя да се овладее и отговори усмихнато:

— Сабята си? Хайде де! Не можете да ми я искате!

— Аз съм ваш командир!

— Бяхте! Вие сте един мерзавец. За мен би било най-голям позор, дори само да докоснете моята честна сабя!

Тези думи бяха изговорени с повишен тон, така че достигнаха до ушите на всички войници. Американската дисциплина е по-друга от европейската. Когато уланите чуха ужасното обвинение, тутакси сключиха кръг около офицерите. Пардеро също присъстваше, а Стернау стоеше до страната на неустрашимия млад лейтенант, така че и той се намери заедно с тримата офицери в средата на кръга. Оскърблението, което съдържаха последните слова, бе толкова голямо, че в първия миг Вердоха не намери думи за отговор, сетне обаче се втурна към лейтенанта и извика с треперещ от ярост глас:

— Веднага оттеглете думите си!

— Да ги оттегля? Не. Повтарям, каквото казах — гласеше смелият отговор.

Тогава капитанът поиска да нанесе удар, ала в същия миг Стернау смушка с шпори коня си. И прелитайки с могъщ скок край Вердоха, му стовари такъв пестник, че оня рухна на земята.

— Какво е това? Какво си позволяваш? — кресна Пардеро.

— Нищо! — отговори Стернау. — Рискувах най-много да окалям ръката си.

— Да — викна младият лейтенант на Пардеро, — обявявам и вас за мерзавец, с чието докосване човек може само да се омърси!

Пардеро пребледня от ярост и гняв.

— Да не бълнуваш? — изкрещя той.

— Не, аз владея разума си, докато при вас случаят не е такъв.

— Охо, благоволи все пак да помислиш, че съм ти началник. Ти си най-младшият офицер!

— Вече не сте ми началник. Нито миг няма да служа повече с вас. Или аз ще напусна, или вие двамата.

— Забравяш, че не може тъй лесно и бързо да се напуска служба — ухили се Пардеро подигравателно. — Арестувам теб за неподчинение, а сеньор Стернау за нанасяне на телесна повреда!

— Вярваш ли си? — отзова се Стернау. — Ти, червеят, способен да ме арестува? Ами ела!

Пардеро стоеше в непосредствена близост до него. Много непредпазливо от негова страна, понеже Стернау се присегна, пипна го за яката, дръпна го нагоре към себе си и го запрати с такава сила на земята, че онзи остана там да лежи. Това вече бе прекалено за уланите. Възрастният вахмистър на отряда пристъпи напред и запита:

— Сеньор лейтенант, може ли да узнаем какво означава цялата тая работа?

Запитаният кимна и отвърна приветливо:

— Рандосо, кой ви е предпочитаният офицер? Кажете откровено!

— Хм! Вие, сеньор лейтенант, знаете го. Иначе наистина не бихме наблюдавали толкова спокойно да оскърбявате по такъв начин сеньор Вердоха и сеньор Пардеро. Още по-малко пък да го върши някой цивилен.

— Е, добре, Рандосо, тогава нека ти кажа, че тези двама сеньори са действали подло. Оскърбяват почтени дами и са се свързали с разбойници и убийци, за да убият честни хора. Тази сутрин имаха дуел. При него изгубиха десниците си и това бе Божи съд. А сега идваме със сеньор Стернау от гората, където ги подслушахме. Те не са достойни да заповядват на честните мексикански улани. Аз повече няма да служа под тяхна команда.

— Caramba, сеньор, тогава и аз напускам! — заяви старият.

— Това не е необходимо, Рандосо. Ти си опитен ветеран и много добре знаеш какво подобава. Имам предвид да разследваме случая и решим сетне кой трябва да напусне — те двамата или аз.

— Правилно, сеньор лейтенант — рече вахмистърът, като поглади дългите си мустаци. — Ако ще напускате вие, тръгвам с вас, и, мисля, така ще реши целият ескадрон. Но пратим ли тия двамата по дявола, а ние всички не сме новобранци, вие ставате капитан.

— А ти старши лейтенант. Другите приемат пост в последователен ред.

— Значи смятате да проведем военен съд!

— Не, защото техните престъпления нямат военен характер. Имам предвид Съд на честта.

— Добре. Да им отнемем ли оръжията?

— Това се подразбира.

— И да ги вържем.

— Не. Но временно са арестувани и ще бъдат пазени в някоя от стаите на хасиендата. Съдът ще се проведе на двора, та целият ескадрон да има възможност да слуша. Те са в безсъзнание. Да се затворят и пазят, докато се извърши предварителното следствие!

Щастие бе, че младият лейтенант се ползваше с такава любов сред подчинените си. В противен случай изходът на този опасен инцидент навярно би бил друг. Той и Стернау стояха сред суровите войници. По негов знак лишените от съзнание негодяи бяха обезоръжени и отнесени в една малка стаичка, пред чиято врата и прозорец поставиха пост. Сега двамата се запътиха към залата, където разказаха преживелицата си. Мариано настоя Съдът на честта да се проведе в присъствието на обитателите на хасиендата и арестуваните да бъдат доведени под надзора на няколко здрави вакуероси. Двамата се съгласиха и веднага след това бяха извършени приготовленията за заседанието.

Докато уланите долу обсъждаха в отделни групи необикновеното произшествие, дойде старият вахмистър и бе отведен заедно с лейтенанта при пленените бандити, които трябваше да повторят показанията си. Те го сториха и тъй като с това всички приготовления бяха уредени, изнесоха на двора няколко стола и пейки, на които се настаниха главните лица. Лейтенантът седеше край една маса, до него вахмистърът, а вляво и вдясно от тях — подофицерите и сержантите. Те образуваха състава на съда. Следващата страна заеха Стернау и Мариано — те бяха обвинителите. Срещу тях седяха Унгер, хасиендерото и двете дами, като свидетели, а от четвъртата страна бяха застанали на известно разстояние уланите, редом с повечето вакуероси и сиболероси като зрители.

Сега бяха доведени Вердоха и Пардеро. Изобщо не може да се опише в какво състояние се намираха. Такова положение, такова унижение те никога не бяха считали за възможно. Кипяха от ярост и ако можеха да се ползват от десните си ръце четиримата вакуероси, които ги доведоха, едва ли щяха да ги удържат.

— Какво значи това? — извика Вердоха, забелязвайки събранието. — Какво стърчите тук? — изрева към войниците. — Обирайте си парцалите, кучета!

— Въздържайте се, сеньор Вердоха! — предупреди лейтенантът като председател. — Застанал сте пред нас в качеството на обвиняем и само от вашето държане зависи как ще се отнасяме с вас.

— Като обвиняем? — викна оня. — И кой ме обвинява?

— Веднага ще разберете.

— И кой ще ми е съдия?

— Ние, които виждате да седим тук.

Тогава Вердоха прихна в гръмък, подигравателен смях.

— Сред безумци ли се намирам? Моите войници искат да ме осъдят! Мерзавци такива, я да вървите по местата си! Ще наредя да ви разстрелят!

Той вдигна левия си юмрук и пристъпи да удари вахмистъра, ала му бе попречено от вакуеросите да го стори.

— Внасям предложение да се вържат двамата обвиняеми, ако не се успокоят още сега! — обади се Стернау.

— Предложението се приема! — отговори лейтенантът.

— Само посмейте! — кресна капитанът. — Ще наредя да сравнят със земята цялата хасиенда!

— Имате ли ремъци или въжета? — попита председателят вакуеросите вместо отговор.

Те бръкнаха по джобовете си и извадиха поисканото.

— Виждате, сеньори, че не се шегуваме! — каза председателят. — Примирете се с неизбежното, иначе ще бъдете принудени да се примирите!

— Да се примирим! — викна Вердоха. — Какво престъпление сме извършили? Кой ще дръзне да провежда военен съд срещу собствения си командир? Аз, аз съм този, който обвинява!

— Заблуждавате се. Не се касае за военен, а за Съд на честта, който ще реши дали честните хора ще могат занапред да служат под ваша команда.

Вердоха поиска да даде един от своите груби отговори, ала Пардеро сложи умирително ръка на рамото му и прошепна:

— Успокойте се за Бога! С грубости нищо няма да постигнем.

По тая причина ротмистърът се овладя.

— Хайде, холан, започвайте глупашките си шеги! Сетнешното запазвам за себе си!

Тъй като сега настъпи тишина, председателят покани:

— Сеньор Стернау, говорете!

Стернау се надигна.

— В името на двете присъстващи сеньорити, обвинявам тези двама мъже в безчестно поведение спрямо беззащитните дами. Обвинявам ги по-нататък в опит за отнемане живота на мен, сеньор Мариано и сеньор Унгер.

— Можете ли да докажете обвиненията?

— Да.

Лейтенантът се обърна сега към двамата обвиняеми и запита:

— Как смятате да се отнесете към тези обвинения?

— Те са толкова нелепи, че не считам за достойно да им давам отговор — заяви Вердоха и Пардеро се присъедини към думите му.

— Благодаря ви — рече лейтенантът. — Щом нямате нищо за казване, опростявате процедурата по един желателен начин. Както е редно, отминаваме първото обвинение. Обвиняемите не отговарят и с това признават вината си. Но що се отнася до второто, сме принудени да се занимаем по-изчерпателно. Тъй като двамата обвиняеми се въздържат от отговор, ще помоля сеньор Стернау да даде своите показания.

Стернау изнесе подробно обвиненията си, но без да даде да се разбере, че има на разположение бандитите като свидетели. Разказа всичко, което се бе случило от момента, в който Бизоновото чело бе предупредил пътниците за предстоящата засада. Осведоми за ездата, която бе предприел с Вердоха и лейтенантите до Пролома на ягуара и отбеляза, че тогава се е пробудило недоверието му. Спомена за нощното промъкване и подозрителните излети на капитана и приключи с това, че навярно и последната му езда с Пардеро е била пак по някоя злоумишлена причина.

Когато свърши, взе думата Вердоха, въпреки изявлението, че няма да отговаря.

— Изглежда действително имам работа с хора с умствено отклонение — подхвана той. — Тоя човек не изказа нищо друго, освен голи догадки и въз основа на тях ония там се одързостяват да провеждат така наречения Съд на честта над двама кабалероси и офицери на нашата славна република. Това е направо позорно, а един такъв позор ще съумея да накажа, веднага щом комедията свърши!

— Подобно наказание не ме плаши — отзова се Стернау, — защото незабавно ще подкрепя догадките си с доказателства. Когато двамата сеньори яхнаха днес конете, аз предусетих целта на ездата и тръгнах със сеньор лейтенанта да поразузная. Вердоха беше учредил в гората своего рода поща — един камък, под който пъхаше писмените си заповеди. Днешната гласи:

„Остани в близост до това място. Към полунощ ще се срещнем при камъка. Мисли му как ще се оправдаваш.“

Не мисля, че сеньор Вердоха ще го отрече.

Когато Стернау спомена камъка и извади бележката да прочете съдържанието, обвиняемите пребледняха. Двамата стояха смълчани под отправените им от всички страни погледи. Стернау продължи:

— Трябва да отбележа, че аз подслушвах тайните срещи на обвиняемия. Слушах какво се говори и съобразно него действах. Имам на разположение свидетели, чиито показания ще дадат най-добра информация за всичко останало.

По негов знак бяха доведени всички пленени мексиканци. При появата им Вердоха видимо се стъписа. И всичко излезе на бял свят. Пленниците доложиха показанията си наистина с всички признаци на смущение, но все пак така правдиво и обстоятелствено, че не оставиха никакво съмнение. Двете бележки бяха признати като произлезли от ръката на Вердоха и това не можеше да бъде отречено от него. Двамата обвиняеми обаче се стаиха зад гордо мълчание без да направят признания.

— Вината на обвиняемите е доказана — обяви председателят. — Според законите на страната Вердоха заслужава смърт. Доколко Пардеро е съпричастен, нека не разследваме. Ние заседаваме само като Съд на честта. Задачата ни следователно не е да накажем, а само да решим дали ще продължаваме да служим с тези двама души. Що се отнася до мен, заявявам с цялата си категоричност, че напускам, и то от настоящия миг.

— Отказвам да ви освободя от служба! — извика Вердоха.

— Не можете да задържите нито мен, нито някой друг, защото съм убеден, че примерът, който давам, няма да остане без последствия.

— Нека посмеят! — избухна Вердоха. — Ба! Как ли не!

Вахмистърът Рандосо се бе изправил.

— Аз също заявявам, че не желая да служа повече под командата на мерзавци — каза той, и се надявам, че всички войници ще сторят същото.

Вердоха надигна глас за бурен протест, ала бе заглушен от многогласен възглас, с който унтерофицери и войници заявяваха, че не искат повече да знаят за Вердоха и Пардеро, искат лейтенанта за капитан. Когато тишината бе отново възстановена, лейтенантът заговори:

— Приемам оглавяването на ескадрона и ще попълня офицерския състав в последователен ред. Хуарес ще получи моя доклад и ще реши дали тази временна заповед ще запази валидността си. С това нашият Съд на честта изпълни своето задължение. Подбудителите-убийци заедно с техните съучастници нека предадем за наказание на тези, срещу които е бил насочен заговорът. Те ще останат тук с всичко, което е тяхно лично имущество. А ние след четвърт час потегляме за Монклова.

Тази заповед бе посрещната с всеобщо ликуване. Пленниците бяха отведени обратно в затвора, а лейтенантът се упъти към стаята си, за да изготви и изпрати час по-скоро доклада до Хуарес. Сетне се сбогува сърдечно с обитателите на хасиендата и препусна начело на своя ескадрон.

Когато Вердоха се видя отново заключен с Пардеро в стаята, душевното му състояние не бе за описване. Кръвта кипеше във вените му, тъй като се чувстваше унизен по начин, изискващ най-ужасно отмъщение. Но все пак имаше достатъчно самообладание да не го покаже външно пред Пардеро. Онзи стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Двама вакуероси, въоръжени до зъби, стоят отвън — оповести той. — Мислят, че можем да се измъкнем. Но я ми обясни поведението си, Вердоха!

— В какъв смисъл? — попита привидно спокоен отстраненият ротмистър.

— Бяхме унижени по нечуван начин, а ти се примири с решението. Започвам да се съмнявам в истинността на онова, което ми каза. Говореше за височайша опека, трайна във времето отплата…?

— Пардеро, нима трябва да те нарека слабоумен? Та не осъзнаваш ли, че цялата тая работа е само едно отминало събитие, един неприятен наистина инцидент, но който трябва да ни е безразличен? Оня новоизпечен капитан действително има правото да действа по начина, по който го стори, ала изгубеното днес — утре ще възстановим стократно. Аз имам нареждането да обезвредя определени персони при каквито и да е обстоятелства и това ще стане, въпреки че съм принуден да изтърпя настоящата неприятност. Затова пък и възнаграждението ще бъде толкоз по-голямо.

— Сигурен ли си? Как ще искаме да обезвредим лица, в чиято власт се намираме? Та те могат да ни убият.

Вердоха наистина хранеше същото опасение, но не биваше да остави да се забележи. Той се постара да успокои Пардеро, което в края на краищата също му се удаде. Много добре знаеше, че при Хуарес повече не може да се надява на нищо, а и при противниковата партия щеше да бъде посрещнат с недоверие и оттам поставен под таен надзор. Ето защо реши да изостави военната служба и да се посвети само на две задачи. Едната бе да заслужи имението, което му бе обещал Кортейо, а другата се отнасяше до Ема, с чието притежание искаше да се обезщети за презрението, с което му бе отвърнато. Но за тая цел се нуждаеше от помощ. Беше му необходим спътник, на чиято вярност и привързаност да може да разчита и това щеше да е Пардеро. По тая причина опитваше той да го оплете в мрежите си, по тая причина и сега подхвана:

— В действителност съм напълно доволен от онова, което се случи. За мен службата бе пречка да изпълня тежката задача, а сега тази пречка е отстранена и мога спокойно да действам. Знаеш ли на колко възлиза дългът ти към мен, Пардеро?

— Хм, стана няколко хиляди сребърни пиастра.

— Които никога не би могъл да ми върнеш, ако останеш такъв, какъвто си. Помогнеш ли ми да реша задачата си, опрощавам паричния ти дълг и разчитай още на повишение и възнаграждение! Освен това има и друга, още по-приятна награда — Каря, красивата индианка!

— Caramba! Ако сдържиш това обещание, изцяло съм твой.

— Можеш да се осланяш със сигурност. Що се отнася до опасението, че ще ни пречукат, то е неоснователно. Ние ще се отървем и после… действаме!

По устните на Вердоха заигра усмивка на сатанинска радост. Той вече витаеше в предвкусата на отмъщението, а и Пардеро се отзова:

— Позорът, който ни навлякоха днес, изисква подбрано възмездие. Какво смяташ да правиш?

— Точно това, което сега са сторили с нас. Ще ги заловя и отведа на място, където ще изпитат до дъно цялата радост на тъмницата. А именно: недалеч от моята хасиенда се намира древен мексикански жертвеник — една пирамида, чиято вътрешност е прорязана от ходници и кухини, които само аз познавам. Това е тайна, която се предава в моята фамилия по наследство. В тези кухини ще чезнат от глад и жажда нашите пленници. Натам ще отведем и двете сеньорити — Ема и Каря.

— Ти си същински Сатана, Вердоха — ухили се цинично Пардеро, — ама си ми приятен!

— Така е, ние ще бъдем като два демона. Но аз не се ръководя само от чувството за отмъщение, а преследвам и друг кроеж. Обещани са ми големи работи за обезвреждането на тримата мъже. Ще сдържат ли хората обещанието? Но в такива смутни времена като сегашните човек трябва да е предпазлив. Ако очистя тримата, а ония ми откажат възнаграждението, няма да мога да сторя нищо — просто аз ще съм измаменият. Но докато са живи и се намират в моя затвор, мога смело да се появя и поискам възнаграждението. Както виждаш, действам твърде внимателно в моя и твоя полза.

— Да, ти си находчив, предпазлив, хитър и умен — качества, които ме изпълват с доверие и убеждават, че плановете ни ще успеят. Сега напълно можеш да разчиташ на мен. Но ние двамата все пак не сме в състояние да отвлечем трима здрави мъже и две момичета.

— Това не ме притеснява. В нашето благословено Мексико има немалко обесници, които за шепа сребърни долари с готовност ще се поставят под наша команда.

— А преследването? Защото нас ще ни преследват!

— Ха, това пък още по-малко ме безпокои. Ние ще яздим през пустинята Мапими, а там няма кой да ни преследва, можеш да бъдеш уверен.

— През Мапими! — изтръпна Пардеро. — Значи да идем на сигурна смърт.

— Не бери грижа. Познавам пустинята като джоба си. Тя не се състои само от пясъци и скали, както се разправя, а се срещат и горски масиви, в които има достатъчно вода и плодове да не пропадне човек.

Докато двамата тъкмяха кроежите си, самите те бяха предмет на съвещание в трапезарията. Провеждаше се обсъждане какво следва да се прави. Мариано съветваше да ги разстрелят, ала другите бяха против. Вярно, затворниците бяха замислили убийство, но не бяха го изпълнили. Впрочем още не се знаеше и как ще реагира Хуарес в тоя случай. Най-добре бе да се мине без проливане на кръв, пък и нали със загубата на ръцете вече бяха достатъчно наказани. Така бе решено да им задържат оръжията и да ги пуснат да си вървят, но след два дни. Тази предпазна мярка бе да нямат възможността да отидат при Хуарес преди изпратения днес куриер.

Що се отнася до пленените им съпричастници, Стернау пожела да се изпълни даденото им обещание. Те получиха конете си, ала ножовете, ласата, пушките и револверите им бяха отнети. После ги пуснаха поединично да заминат — според тежестта на раните им, но под най-строга закана, че всеки, мярнал се още веднъж в близост до хасиендата ще бъде незабавно застрелян.

На третия ден Вердоха и Пардеро бяха изведени от затвора им и изправени пред събраните обитатели на хасиендата. Стернау ги запозна с решението, взето по отношение на тях, след което ги освободиха. Те препуснаха мълком, поставяйки си за цел лежащия в южната част на провинция Коауила град Салтильо. Там се погрижиха да сменят униформите с обикновено облекло. После изчезнаха.